Свобода Бъчварова
Наследникът (14)

Глава пета

Краят на седмицата бе единственото време за почивка на стария банкер и той винаги с радост очакваше затварянето на Банката в събота. От този момент до понеделник сутрин времето всецяло му принадлежеше — за размисъл, почивка и събиране на сили. Но в последно време и това малко удоволствие му бе отнето. Той се бе надявал, че с напредване на възрастта, благодарение на огромния си опит да работи все по-малко и по-малко ще бъде зает. Но вместо това той работеше дори повече, отколкото на младини, и товарът му от ден на ден растеше. Тази събота вечер също не можа да заспи. Въртя се дълго в леглото и след полунощ се принуди да светне лампата. Работата му се състоеше не толкова да седне пред бюрото над някоя папка, а да мисли, упорито да мисли и претегля всички обстоятелства. Този път не се касаеше пряко до Банката. Но въпросът, върху който се бе съсредоточил по поръчение на Парѝ Ба, и лично на Тюретини, беше от изключителна важност. Касаеше се до нов външен заем, абсолютно необходим на Царя и Правителството за бъдещата война. Още през 1911 година подписването на договора бе предстоящо. Министърът на финансите, опитният Теодор Теодоров, заедно с министър-председателя Иван Евстатиев Гешов — човек с изявени финансови дарби — търпеливо и целенасочено водеха преговорите. Работите бяха толкова напреднали, а заемът толкова безспорен, че бе сключен предварителен договор за военни доставки с фирмата Шнайдер. Под ръководството на Тюретини заемната политика на Парѝ Ба се бе променила напълно. Вместо унизителните за една нация гаранции, засягащи суверенитета на страната, банката бе възприела в съгласие с френското правителство тезата на Тюретини за негарантираните заеми. Самият Морис Палеолог работеше в България в полза на заема в тясна връзка с българското правителство. Той официално заяви, че счита практиката на гарантираните външни заеми за напълно отхвърлена. С това изявление на Палеолог Франция се отказа от досегашната си система на заемна зависимост, в която вече десетилетие държеше България. И това според стария банкер бе нещо ново. Може би към тази политика ги бяха подтикнали негарантираният заем от Винер Банкферайн и заемът за независимост от Русия, сключени през 1909 година. Те бяха повдигнали самочувствието на България. Сега предстоеше нов двестамилионен външен заем от Парѝ Ба при една ниска лихва от 4,5 процента. Старият банкер не бе участвал в осъществяването му, но знаеше достатъчно за развитието на преговорите. В този период той бе насочил усилията си главно към предпазване на своята банка и към договора с Вегенел. По принцип смяташе, че въпросът е решен. Изненада се, когато получи първите тревожни запитвания от Тюретини. Малко му беше нужно, за да разбере ситуацията, в която бе изпаднало българското правителство. Предстоеше война. Бяха необходими пари, за да се закупи оръжие и боеприпаси. Беше въпрос на дни. И изведнъж екипът на Поанкаре, дошъл на власт през януари 1912 година, сложи вето върху заема. Не го отхвърли официално, просто спря преговорите. Грубо разясни на Парѝ Ба и Тюретини, че заемът ще зависи от политическия курс на България. Старият банкер очакваше такава реакция от страна на Френското правителство. А то бе съставено от умни, опитни финансисти. Българското правителство и Царят се изненадаха, но не се разтревожиха много. Счетоха, че е някаква обикновена финансова игра, пазарлък, за изтръгване на нови облаги, нещо в реда на нещата. Времето напредваше, мина месец март, дойде април, а пари нямаше. Тогава започнаха да притискат стария банкер. Първо министърът на финансите Теодоров има дълъг разговор с него. После министър-председателят. Цар Фердинанд на няколко пъти му прати покани за различни приеми. Явно, целта му бе да се срещне със Скарлатов. Той по един или друг начин отказваше, като се оправдаваше главно с лошото си здравословно състояние. Но ето в петък получи лична покана от цар Фердинанд да го посети в Двореца. Поканата бе груба и повече приличаше на заповед. Това бе едната страна на въпроса. Втората по-голяма опасност идваше от шифрованото писмо, изпратено по специалния куриер на генералния директор Тюретини. Писмото бе дълго и подробно. В него тревожно се анализираше външната политика на България, сключването на Балканския съюз, насочен срещу Турция. А важният фактор в този съюз е България. Макар че той се изграждаше под егидата на Русия — главния съюзник на Франция, — това за Поанкаре не беше достатъчна гаранция. Той не беше убеден, че руската дипломация не се мами по отношение на България, и по-точно по отношение на големия актьор и въжеиграч Фердинанд. Сега той разиграваше новата роля на потомствен славянин, върл привърженик на Православието и се кълнеше във вечна любов към Русия, защото това му бе изгодно. Според банкера цар Фердинанд не бе лишен нито от дипломатически, нито от финансов усет. Пример за това бе начинът, по който се разпореждаше с личното си състояние. Той бе богат и от ден на ден ставаше все по-богат. Все пак не го напускаше мисълта, че в този човек, въпреки финансовите му и политически завоевания, имаше нещо дребно, бакалско. Главната му игра се състоеше в това да използва противоречията между великите сили. Тук той се смяташе за ненадминат майстор. Самомнението му бе огромно и се поддържаше и разпалваше от блюдолизците и ласкателите, с които се бе заобиколил. Но не можеше да не отчете безспорните му постижения — обявяването независимостта на България, титлата цар, подобряване на отношенията с Русия, блестящия в момента Балкански съюз. Той недвусмислено обявяваше бъдещата война за предварително спечелена. Международният авторитет и престиж на България бяха нараснали значително, а оттук и стремежът на великите сили да я привлекат към своите сфери на влияние. Да, този човек имаше неимоверен успех и късметът му бе в своя зенит. Всички разсъждения на банкера се свеждаха до това дали този успех се дължи на личните му качества или на обстоятелствата?… В момента обстоятелствата за България бяха необикновено благоприятни. Въпреки спонтанната си неприязън към Фердинанд, той отчиташе и качествата му на държавник. Две неща го тревожеха: главозамайването от успехите и неговото интригантство. Той бе убеден, че Фердинанд е от тия хора, за които може би думата лекомислен не е най-точната, но все пак бе доста вярна. Започнеха ли една игра, такива хора не знаеха кога да спрат и я играеха вече заради самата игра, докато загубят всичко. Скарлатов не бе нито против Балканския съюз, нито против войната срещу Турция. Тази евентуална война имаше своите морални оправдания за обединение на цялата българска общност. Тя единствено можеше да осъществи националните идеали на целия български народ. Но Фердинанд според банкера не приличаше на тия вождове, които народите издигаха в решителния момент. Този човек твърде много поставяше себе си, своята личност над всички останали. И тъкмо това тревожеше Скарлатов. Не вярваше, че Фердинанд имаше необходимите качества, за да осъществи тази велика за българската нация историческа цел. Той бе чужденец в страната и такъв щеше да си остане. В света се бе създало мнението за него като за хитър владетел. Все повече и повече се прокрадваше в европейската преса прозвището „лисицата“ Фердинанд. Но колкото и да е хитра лисицата, тя винаги ще остане по-слаба от вълците. Новоназначеният австроунгарски дипломатически представител в България граф Тарновски бе деен и умен дипломат, който бързо установи лични връзки с Царя и приближените му. Самият Фердинанд съвсем не смяташе да изостря отношенията си с Австрия. Някъде дълбоко в неговата същност симпатиите му бяха на нейна страна. Новият министър-председател на Франция Поанкаре бе прагматик до мозъка на костите. Той разбра, че играта на Фердинанд е между Русия и Австрия. Никак не бе в полза на Франция и смазването на Турция, където бяха вложени толкова много средства. В държавния дълг на Турция лежаха милиарди златни франкове. Ето защо, след като спря преговорите за заема, той изчакваше, за да си изясни докрай намеренията на Фердинанд. За никой в света не беше тайна, че в момента не българското правителство, не Парламента, не партиите, а само Фердинанд еднолично решаваше политиката на България. Наложеното от Поанкаре вето на договора може би не бе най-добрият начин, за да узнае истината, тъй като изостряше отношенията си с най-важния съюзник в бъдещия конфликт — Русия. Но това бе единственият начин и той с присъщата си решителност го възприе. Тюретини подробно уведомяваше стария банкер за създалата се обстановка и искаше на всяка цена той да се срещне с Царя, а най-важното да разбере отношението му към Австрия. Скарлатов не обичаше никак да бъде поставян в положение да избира между лоялността към Фердинанд и към Парѝ Ба. Не обичаше, но го принуждаваха. Затова не спеше и мислеше как да осъществи поставената му задача. Но избор нямаше. Не му оставиха и време. Той прие поканата от цар Фердинанд за среща и я определи във възможно най-късния час — неделя вечерта. Не очакваше нищо добро от свиждането. Беше уморен, изтощен и отпаднал. Чувстваше се смазан. И вместо както друга сутрин да стане, той продължаваше да се излежава в тясното си легло и да мисли. Главата му тежеше и го болеше. Тази сутрин за пръв път усети, че добре би било да има до себе си близък човек… Когато стана, с него за пръв път се случи нещо, което никога не бе изпитал. Изведнъж главата му се замая, пред очите му притъмня и той се стовари обратно на леглото. Удари се зле в нощната масичка. Сърцето му лудо започна да бие и му се пригади. Така старият банкер лежеше безпомощен в леглото и чувстваше колко е близък краят. Съвзе се трудно. Първо му се проясни мисълта. Успокои се и сърцето му. Не извика никого. Не искаше да го заварят домашните в това положение. С усилие на волята той успя да приседне на края на леглото, но не смееше да мръдне главата си, наведена към пода, защото чувстваше, че всеки момент всичко може да се повтори наново. Лека-полека попривдигна глава и внимателно се изправи на крака. Чак тогава позвъни на Никола да влезе в стаята му.

Както винаги, седна на закуска в трапезарията с Туше Динев. Не яде нищо, а бавно пиеше от обемистата си порцеланова чаша с дебели стени гъстото, силно, черно кафе. Туше Динев познаваше състоянията на стария банкер. В такъв момент бе по-добре да мълчи и мълчеше. Скарлатов отново напълни от каната чашата с кафе. Сърбаше механично, погълнат от мислите си. И въпреки изпитото голямо количество, главата му не се проясни. Все още не смееше да движи рязко шията си. Така той седеше пред масата — блед, замислен и мълчалив. Туше Динев разбра, че нещо става със здравето на банкера. В годините, прекарани в тази огромна богата къща, където не му липсваше нищо, той почти не се замисляше за бъдещето. Животът тук и работата в Банката протичаха в определен неизменен ред. Туше Динев боготвореше стария банкер и оттук логически произтичаше чувството му, че банкерът е безсмъртен. Тази сутрин обаче за пръв път се прокрадна тревожната мисъл, че и той е човек, че е стар и вероятно, както всеки на тоя свят, и той ще умре. Само да не е скоро, само да не е скоро… си каза той. Вече не смееше да хвърли макар и бегъл поглед към стареца. И както винаги се случва с хората, зависещи изцяло от дадена личност, мъчителният страх какво ще стане с него се превръщаше в паника. Знаеше, че отношенията между баща и син са такива, че едва ли младият Скарлатов ще поеме Банката. Тогава? Кой щеше да обърне внимание на сирака-емигрант? Както луната светеше с чужда светлина, озарявана от слънцето, така и Туше Динев блестеше, благодарение ума, богатството и силата на банкера. В тия години той си бе спечелил омразата на доста хора, защото работата му в Банката бе от полицейско естество и караше хората да се боят от него. Ако се случеше нещо със стареца, знаеше, че щяха да го разкъсат и смажат напълно. Туше Динев не беше само изпълнител. Той имаше своите качества и знаеше това. Но какво са качествата на беден човек без връзки, ако той е заобиколен от омразата на всички?! Банката щеше след смъртта на Скарлатов неминуемо да се разпадне. Щяха да дойдат други хора. Може би Неделев?… Но той бе толкова студен, така пресметлив, че щеше спокойно да го изхвърли, без да му трепне окото. Вероятно в угода на тези, които по един или друг начин си бяха изпатили от упоритата дейност на Динев да събира сведения за всичко и всеки, и то най-долното, най-скритото в човека. Вярно е, имаше спестени пари… Нямаше да умре от глад! Но това ли щеше да бъде краят на блестящата дейност в Търговската банка Скарлатов?! Такова бъдеще не само не го радваше. То бе смърт за него. Тук и само тук той чувстваше, че прави нещо, че има власт над хората, макар и посредством банкера. И чак сега, тази сутрин, той напълно осъзна какво значеше за него този богат старец.

Като изпи кафето, банкерът се оттегли в библиотеката. След него мълчаливо влезе Туше Динев и очакваше нарежданията.

Скарлатов взе да се разхожда по килима.

— Оставете ме сам. Никой да не влиза!

— Имате ли нареждания за мен?

— Ти си свободен. Можеш да правиш каквото искаш. Разходи се, нали е неделя?

Туше Динев излезе от библиотеката съвсем объркан.

Останал сам, старият банкер седна, понеже едва се държеше на краката си. Докога ли щеше да издържи да не забележат домашните му, че е болен?… И това, което най-много го отвращаваше и плашеше, че ще има нужда от чужда помощ, от подкрепата на други, за да извършва елементарните си всекидневни нужди. Не, каза си той. Това няма да допусна! Стана от креслото и отиде към личната си каса в ъгъла между дъбовите шкафове с книги. Бръкна в малкото джобче на жилетката си и извади ключа, с който не се разделяше никога. Отвори касата. Измъкна оттам една голяма кожена папка, приличаща повече на чанта. Седна на фотьойла и развърза връзките на папката. Но не я отвори. Това бе папката на името на Княз, а сега Цар Фердинанд Саксен Кобург Гота — владетеля на България. Тук бяха събрани много документи от целия период на дългото му властване. Разписки, донесения, изобличителни документи. Този човек беше взимал в различни периоди заеми от Банката и те, след толкова години, бяха нараснали на крупна сума. Но нито Фердинанд някога повдигна въпрос да върне заемите, нито банкерът му ги поиска. Това бяха пари загубени завинаги. Скарлатов не съжаляваше за тях. Той бе израсъл в Турция, където се плащаше данък за такива глупости, че всеки нормален човек би се учудил. Цялата турска империя бе едно данъчно учреждение, а всеки турчин данъкосъбирач-бирник, като се почне от султана и се свърши с някакъв келяв пандурин, носещ фес на главата. Бе давал пари на Фердинанд и бе получавал, благодарение на това, поле за действие, където не само да си върне парите, но и да спечели. Иначе Банката му не можеше да съществува. Той отвори папката, започна да преглежда съдържанието й лист по лист. Зад тези цифри се криеха толкова страсти, толкова алчност, лукс, удоволствия, жени, пътувания в чужбина, свити в блясък, преди всичко блясък!… Ако можеше с две думи да определи царуването на Фердинанд, то се състоеше в думата блясък, външен блясък, като се почне от униформата му с калпак и пера, ордени и ленти, многобройните пръстени със скъпоценни камъни по ръцете и се свърши с красивите каляски, коне, паради, луксозно обзаведения дворец и приеми, съперничещи с тия на френския двор в неговия разцвет. Един по един Скарлатов започна да подбира документите от аферата с генералите. Не че преди или след нея не се бяха вършили подобни грабежи. Банкерът знаеше далеч по-изобличителни факти. Но тази афера бе станала достояние на обществеността и начинът, по който бе извършена, бе толкова примитивен и просташки, че възмущаваше даже най-безскрупулните аферисти. Всеки от тези документи бе дублиран. И за какво ми е всичко това, си мислеше той. За да имам оръжие, като ида при него?… В малкото срещи, които бе имал с Фердинанд, той винаги се подготвяше добре преди всичко с изобличителни документи. Така когато ставаше опасно и Негово Величество се самозабравяше, бе достатъчно една думичка да каже, за да пресече гнева му, да помръкне цялата му театралност и го върне отново на земята. Те двамата решително не се обичаха. Но се страхуваха един от друг, което правеше особено мъчителни за банкера срещите им на четири очи, изпълнени с любезности, високопарни комплименти и долнопробна театралност, прикриваща свирепа ненавист.

 

 

А в това време Туше Динев, облечен празнично, след като купи от една сладкарница пасти и бонбони за децата на тетин си Та̀но, се запъти към фурната. Там, сред семейството на единствения си оцелял роднина, сред комшиите му — повечето бежанци от Македония — той се чувстваше като в своето племе. Облеклото му, подаръците, които носеше, състраданието към беднотията им, бяха изградили един ореол, малък, беден, махленски, емигрантски ореол около личността му. Но само там той чувстваше, че е направил нещо в живота, че уважението, с което бе заобиколен, е истинско. Затова той обичаше толкова много тези неделни гостувания. Винаги имаше нещо изпечено във фурната — било македонски овнешки гювеч, било понякога цяло агне. Слагаха Динев на централното място на софрата, а след обилния обяд идваха комшиите един по един да го видят, да поговорят с него, да си разкажат дертовете, да поискат акъл или просто да си поприказват за бъдещето, какво ще стане с тях, след като се освободи Македония, а накрая и да си попеят старите родни песни. Годините, минали в емиграция, отдалечеността, по странната особеност на съзнанието да митологизира всичко, което не е пред очите им, превръщаха бедните забравени чукари в обширни плодородни полета, малките рекички и поточета в огромни плавателни реки, изпълнени с риба, схлупените им къщички от плет, замазани с кал, едва подаващи се над земята, в дворци, блатата в кристални езера, а живота там — незабравим и великолепен.

Но когато той навлезе в бедняшкия квартал, внезапно спря. Отново тази тревожна мисъл за близката смърт на банкера започна да измъчва съзнанието му. Разбра, че този неделен обяд при тетин му Та̀но ще бъде мъчителен за него. Но какво да прави?… Тогава изведнъж реши да отиде при младия Скарлатов. Пое обратния път отначало с умерен ход, после все по-бързо и по-бързо. Само да го завари вкъщи, повтаряше си той, сякаш там, при сина, щеше да намери облекчение на страха за бащата.

В този скучен неделен ден младият Скарлатов се бе излегнал на дивана и четеше един моден френски роман от Пол Бурже. Изненада се, когато на вратата му се почука и влезе разстроеният Туше Динев.

— Да не е изгоряла Банката?…

— Баща Ви никак не е добре.

Борис стана от дивана.

— Какво се е случило?

— Засега нищо особено…

— Значи е здрав?

— Външно, да.

— Оставете пакета, Динев, и седнете. Обяснете ми по-спокойно.

— Тази сутрин беше много блед.

— Той никога не е бил червендалест.

— Стори ми се на два пъти залитна. Не може да пази равновесие.

— Това е друго нещо. А защо дойде при мен? По-добре беше да извикаш лекар.

— Какво говорите, господин Скарлатов! Ако доведа лекар, къщата няма да ме побере. Баща Ви мрази лекарите. Здравата ги мрази! Веднъж каза, че те са убили майка Ви…

— Не му липсва изобретателност!

— Простете, че дойдох при Вас, но Вие сте единственият човек, който може да му въздейства.

Скарлатов се усмихна.

— А мене, господин Динев, ще ме побере ли къщата ако почна да му давам съвети? Как мислите? Няма ли това да бъде последното ми посещение?…

— Не, господин Скарлатов. Той се бои да не скъсате отношенията си. Би преглътнал много от Вас.

— За съжаление, нямам никакъв талант на болногледач, а още по-малко съм годен да давам съвети.

— Не става въпрос за съвет. А просто да бъдете до него. В момента той има големи трудности…

— Мога ли да знам какви? Вероятно сделки, загуби?

— Не, господин Скарлатов. Тази вечер той трябва да отиде на среща с цар Фердинанд в Двореца.

— Я виж ти!… Но не за пръв път отива в Двореца, нали?

Динев кимна с глава.

— Знаете ли целта на посещението му?

— Предполагам, че е във връзка с новия заем от Парѝ Ба. Но не ме питайте, господин Скарлатов. Сам ще Ви разкаже, ако се интересувате. Той не крие нищо от Вас.

— Вие знаете, че в банковите работи не се меся.

— Не става въпрос за работа, а за една човешка подкрепа на болен. Страх ме е, господин Скарлатов. Той ще бъде сам, без близък, и това посещение в Двореца може да му струва много…

— Не разбирам, господин Динев, за кого се страхувате — за него или за себе си?

— И за себе си. Ако се случи нещо с него, край и на мен!

— Не е хубаво да свързвате съдбата си с една-единствена личност.

Туше Динев тихо каза:

— Аз съм привързан към него. Много тежко бих преживял неговата смърт.

Младият Борис почна да се разхожда по стаята. Внезапно спря пред Динев и го погледна в упор. Сините очи на Динев не трепнаха.

— Ще Ви задам един-единствен въпрос… Отговорете точно! От това ще зависят бъдещите отношения между нас. Баща ми знае ли, че сте тук при мен?

Динев скочи на крака. Той толкова се развълнува, че почна да заеква.

— Не господин Скарлатов. Бога ми — не! Как можахте да си помислите!…

— Добре, вярвам Ви, седнете. Кога е срещата?

— Довечера в осем часа.

— Ще дойда към седем.

Туше Динев стана.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов. Много Ви благодаря.

— А мога ли да му кажа, че сте идвали при мен?

— Разбира се.

— А че сте забелязали, че е болен?

— По никой начин!

— Но той ще разбере, че Вие сте причината за моето посещение.

— Знам.

— Няма ли да Ви навреди това? Няма ли да предизвика неговия гняв?

— О, не! Радостта му да Ви види ще е толкова голяма, че даже да се разсърди, ще му мине… Довиждане, господин Скарлатов! Още веднъж Ви благодаря. Толкова много се надявам на Вас!…

— Довиждане, господин Динев. Забравихте си пакета…

След това посещение Туше Динев напълно се успокои, въпреки че нямаше никакви нови поводи за подобно нещо. Просто младият Скарлатов излъчваше същото спокойствие и сигурност, както старият банкер. Динев чак сега забеляза тази черта в сина. Голямо нещо са старите банкерски родове, си мислеше той. Раждат се господари. От нищо не се стряскат!… Бе закъснял за обяда при тетин си Та̀но и въпреки пестеливостта си, взе първия файтон, който мина край него. Беше радостен и окрилен.