Свобода Бъчварова
Наследникът (13)

Глава четвърта

На 13 март 1912 година бе сключен българо-сръбски съюзен договор, насочен де факто срещу Турция. Руската дипломация с бързи стъпки изграждаше така необходимия Балкански съюз срещу нарасналите апетити на Австро-Унгария като надеждна крепост в бъдещия конфликт. Няколко дни след подписване на договора старият банкер знаеше вече пълния текст, включително и тайните клаузи. Нямаше съмнение, войната бе предстояща! Текста на договора получи от няколко източника. Един от тях беше генерал Стоев. Но това, което най-силно го озадачи, бе големият запечатан плик, донесен му от личния куриер на Тюретини. Там се съдържаше както текстът на договора, така и тайните клаузи. След падането на генералния директор Торс, най-вече поради несъгласието му с политиката на френското правителство, Тюретини го замести и стана генерален директор на Банк дьо Пари е де Пей Ба. С присъщата си енергия, интелигентност, деловитост и безскрупулност той я бе превърнал в мощен фактор на политическия живот във Франция. Според стария банкер имаше два начина една личност, издигаща се в обществото, да си създаде авторитет. В единия случай значителността на поста създаваше авторитета на този, който го заема. Това става особено често в политиката. И след падането от високата длъжност хората се учудват колко нищожен е бил самият човек, какъв илюзорен ореол му е придавала властта. Но макар и рядко, се случваше и обратното. Лицето, което заема високото място, издига със своите забележителни качества авторитета на институцията, разширява властта и влиянието й до невиждани размери. Такъв бе и новият генерален директор на финансовия гигант Банк дьо Пари е де Пей Ба Алберт Тюретини. Той вече бе един от ръководителите на финансовата стратегия на Франция. Защото от трите сили на една държава — армия, политика и финанси, може би истинският ред на значението им би бил обратният — финанси, политика, армия. Никога във Франция правителство и финанси не бяха работили в по-тясна връзка от този период. Никога в своята история Франция не бе ръководена от екип, така дълбоко свързан с индустрията и банките. Фактически на власт беше дошла военната индустрия. Самият Раймонд Поанкаре^[1] — премиер-министър и министър на външните работи, в близкото минало бе адвокат на фирмата Шнайдер и представляваше интересите на лотарингския филиал на Комитѐ дьо Форж. Той се зае с неукротима енергия да изгради мощния съюз между Франция, Англия и Русия с ясна и категорична насоченост срещу Германия и Австрия. Те, от своя страна, не останаха назад. Предварителната финансова и дипломатическа битка се разпростря из цяла Европа, битка за всяка страна, колкото и малка да е тя, за всяко правителство, за всеки владетел. Методите не се подбираха и предпочитано средство бяха заемите, подаръците, подкупите… Старият банкер нямаше амбициите да играе политическа роля. Той добре отчиташе значението на Банката и нейното влияние. Не че не беше амбициозен, но беше преди всичко реалист. А когато атовете се ритат, неминуемо магаретата страдат. Той не искаше да играе ролята на нещастно дръгливо магаре. Искаше само едно — да запази постигнатото и нищо повече! Това значеше да запази капиталите и контролираните предприятия. Целта беше ясна, но изпълнението й много трудно. И както често се случваше в живота му, отново бе изправен пред тежка борба. Той навреме се ориентира откъде духа вятърът и започна мобилизация на силите си още когато се появиха първите симптоми на започващата криза. Но събитията се развиха толкова бързо, че в него оставаше чувството, че е закъснял, че не е направил всичко, за да не бъде изпреварен. Първото, с което се зае, бе да събере по най-бързия начин всички вземания. Той не се изплаши никак, че щеше да изостри отношенията си с много хора — приятели, министри, политици, военни, дипломати, депутати, журналисти… Успя да си възвърне и най-малките заеми. Второто, което направи, бе да превърне наличните си капитали в злато, валута и ценни книжа. Не се поколеба да избере на коя страна да застане. За разлика от политиците той се ръководеше единствено от финансови съображения и застана на страната на по-богатите, тоест на страната на Франция, Англия и Русия. Освен това беше дълбоко свързан с Парѝ Ба и Франция. Изнесе, доколкото можа, много капитали в чужбина, като използва връзките си с малките банкови къщи. Участваше във всяка сделка, която му осигуряваше износ на капитали, даже на загуба, защото знаеше, че инфлацията върви ръка за ръка с военната подготовка и войната. Сведе до минимум активността на Банката. Не отпускаше никакви заеми, но продължаваше прекомерно да влага пари в предприятия, строежи и фабрики. Те щяха да останат, каквото и да се случи. Знаеше, че след една война, даже да е победоносна, финансовата разруха е неизбежна и трескавата, делова активност, която следва, води до невиждани възможности, но само при едно условие: ако имаш налични пари! Качествата на един банкер, според него, не се състояха толкова в печалбите при добра конюнктура, каквато бе в момента. Тогава в бранша влизаха хора, които без никакъв финансов талант печелеха, за да загубят в крайна сметка всичко. Великото качество на един банкер бе отстъплението, добре организираното отстъпление с минимални загуби, със запазване на армията, тоест капиталите. И в този основен маньовър, наречен отстъпление, Скарлатов бе всепризнат майстор. Той успя да внуши и на хората, с които бе свързан, трудността на положението. С Неделев му бе лесно. След сделката с Вегенел той му вярваше безпрекословно и се съгласяваше с всяко негово предложение. По-трудно му бе да убеди австриеца. С упоритост и много комбинации успя да го накара да доставят машините и съоръженията за двете циментови фабрики, както и тежката строителна техника. Неделев бе всецяло погълнат от голямото предприятие „Херкулес“. Там бе и неговата сила. А под ръководството на Вегенел, който имаше голям опит в планинските електроцентрали, започна изграждането на една малка, но снабдена с най-модерни турбини водноелектрическа централа. Австриецът си построи хубава удобна къща близо до строежа в боровата гора, донесе си своите тежки мебели от Виена, обзаведе я и заживя там, като рядко отиваше в София. Той изпълни може би своята мечта за спокоен живот сред природата. Бързо се приспособи към условията в страната. Така че цялата тежест на битката падна върху плещите на стария банкер. Чувстваше се отговорен не само за своите пари, но и за капиталите на клиентите си. На вложителите даваше съвети как да запазят наличното, обясняваше и обясняваше непрекъснато опасността. Някои го послушаха, други не. В този период той се освободи от много ненужни клиенти. Обичаше да има работа не толкова с богати, колкото с умни и дейни мъже. Тази дейност за увеличаване златния трезор на Банката бе въпрос на стратегия, а не на тактика. Защото Банката бе попаднала в интересна конюнктура. От една страна, след втората мароканска криза и итало-турската война в Европа се разгръщаше парична криза, а в България ставаше обратното. Народната банка уголеми златната си наличност и осигуряваше с това златно покритие на най-високото банкнотно обращение от създаването на България, каквото досега не бе достигано. Стопанският живот цъфтеше. Неимоверно нараснаха и натрупванията в частния банков сектор. В момента България бе този състезателен жребец, на когото залагаха всички. Стабилна икономика, уредена държава, силна армия, дисциплиниран, работлив народ, висока продуктивност на селското стопанство, добър износ. Всички бяха сигурни, че в бъдещия конфликт победата ще е на страната на България. Ето защо без страх чуждият капитал се стремеше да вложи колкото се може повече инвестиции в българската икономика, стремяха се да дадат заеми. Този период от бурното развитие на българското стопанство стана известен под названието „Златното петнадесетилетие“. Така че акцията на банкера Скарлатов бе временна, краткотрайна, биеща твърде далечна цел — при аварийна ситуация да запази и увеличи златния трезор. Иначе той с нищо не намали дейността си в инвестиране на капитали за индустрията. И в общи черти той успя да проведе отстъплението. Сделката със златото привърши по-бързо, отколкото бе очаквал.

Кюлев се бе развихрил. Никога в живота си той не бе имал, макар и чужди, толкова много пари на разположение, за да спекулира със златото. По-добър изпълнител на тази акция не можеше да се намери. Кюлев тичаше денонощно, стана всекидневен посетител на Банката. Той се чувстваше пълководец, едва ли не факторът, който ръководи цялата тая бясна дейност. Оживи се. Подмладя. Облече се по-хубаво. Можеше да го видиш даже в кафенетата и ресторантите, където около някоя маса шепнеше със съмнителни клиенти и уреждаше сделките по любимия си тайнствен начин. Активността му толкова нарасна, че стана опасна, и според банкера трябваше вече да го спре. Скарлатов изпрати на село под добра охрана, ръководена лично от Туше Динев, в подземието на сарая — най-сигурното скривалище, което притежаваше — цялото налично злато и ценни книжа. А днес чакаше в кабинета си Кюлев, за да сложи край на дейността му. В прегръдките и целувките си бе станал интимен и нагъл. Банкерът бе решил да му даде урок още с влизането му. Докато имаше полза, той търпеше тия лъжливи изяви на приятелство, но повече не беше склонен да ги понася.

Едва отворили Банката, и възбуденият Кюлев се втурна в кабинета. Посрещна го, изправен зад бюрото, което му служеше за преграда срещу стремителното нападение. Бе пригодил характерния си израз на студенина и недостъпност, който Кюлев беше забравил.

— Седни там пред мен на стола и млъкни, защото имам да ти кажа нещо важно!

— И аз имам още по-важно!

— Нима от вчера е настъпил краят на света?

Кюлев беше неспокоен и няколко пъти се надигна от фотьойла.

— Слушай, Борисе, трябват ми още пари! Напипах…

— Не ме интересува какво си напипал! От днес нататък прекъсваме акцията!

Кюлев не можеше да повярва.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което чу! Сметките помежду ни са уредени. Ти нямаш налични пари при мене, защото си вложил всичко на своя сметка в злато!

— Но защо, обясни ми?

Кюлев наистина имаше такава физиономия, че всеки момент щеше да се разплаче.

— Защото стана опасно. От няколко места вече ме предупредиха, че повече няма да търпят това, което правиш. Има голяма възможност да изземат това, което натрупахме.

— Борисе, ти си ми като брат! Защо вярваш на тоя джандар Туше Динев? Той те лъже и те мами, той е перекенде, което…

Банкерът рязко го прекъсна.

— Бъркаш и тук! Не е Туше Динев причината за края на нашата сделка, а точното отчитане на обстоятелствата и опасностите. Не ми се кисне в затвора, а още по-малко ми се иска да се разделя със златото. Впрочем аз унищожих всички документи, свързани с теб и сделката.

— Как така!

— Много просто. Когато имам работа с такива мили приятели от детинство, естествено е да се предпазя. Както знаеш, всичко се пазеше в моята Банка.

— Значи се боиш от мене?

— Никак! Особено сега. И никога не съм се боял! Но защо да ти позволявам някога да ме ухапеш или шантажираш?… Така че запомни, никога не е имало нищо помежду ни! Това искам да ти набия в инатчийската глава!

— Но така не може! На тоя свят има честност!

— Я не говори глупости! Приличаш ми на поп, който обяснява Христовото учение на някоя изкуфяла бабичка.

Лицето на Кюлев стана злобно.

— Вярвам, че си унищожил документите. Познавам те добре, но има нещо, което не си предвидил!

Банкерът го погледна с кривогледото око, което няколко пъти трепна — явен признак на нарастващ гняв.

— Да чуем, мой мили приятелю от безоблачната младост…

— Документи няма, но злато има, нали така? Достатъчно е да прошушна!…

Скарлатов заговори бавно с приглушения си глас, който Кюлев познаваше добре и сега смразяваше кръвта му.

— Дребен си бил и винаги ще си останеш дребен измамник! И за да бъдеш наясно, трябва да ти кажа, че още преди няколко дни изнесох златото от пределите на страната. Сега е на сигурно място и ръката на никой не може да го стигне! Но, питам се, къде е твоето злато? Какво би станало, ако аз прошушна за теб?! И не само прошушна, но и посоча точното място, където го криеш? Тогава глутницата песове ще се втурне с вой и от теб заедно с любимия ти метал няма да остане и помен.

— Ти не знаеш мястото, ти ме шантажираш!

— Имаш ли нещо против да опитаме?

— Къде е де?! Кажи, щом знаеш, къде е златото ми?!

— В едно село, в една къща, в един зимник… Искаш ли да кажа точно името на селото, къде е къщата и как се влиза в зимника?

Кюлев целият се изпоти. Избърса лицето си направо с калпака.

— Туше Динев! Тоя издебник, тоя мюзевир кьопек, тоя пладнешки хайдук!…

— Горе-долу се ориентираш… А сега слушай! Сътрудничеството между нас прекъсва и никога не е било! Но като стар приятел ти предлагам да оставиш златото си в моите сейфове, за да бъде на сигурно място.

— Брей колко си бил хитър!…

— Не хитър, а просто приятел. Твоята душа е толкоз изкълчена, че никога няма да разбереш благородство на жеста ми. Но, слава Богу, твоята подозрителност ме избавя от голяма и опасна тежест. Въпреки това щях да я поема и знаеш ли защо?

— Защото ти, Борисе, си алчен, защото си обирач, защото жънеш там, дето не си сял!…

— Не затова, а заради детето ти, заради Яна! Златото е най-сигурното средство за притежаване на капитал, но има и едно лошо качество, че може да се открадне, да попадне в чужди ръце и никой да не може да докаже произхода му. Достатъчно е да бъде на кюлчета, а ако не е, да се претопи и край! То става притежание на всеки, който в момента го вземе. За последен път ти предлагам заради доброто ти безпомощно момиче. Помисли малко и за нея!

Кюлев злъчно се усмихна.

— Ако ти се боиш, че ще умреш, аз нямам тоя страх! Първо, съм по-млад от тебе! Пия малко, не пуша, водя редовен живот. Брантиите на младини не ми отнеха силите като на тебе! Освен това целият ни род е дълголетен. Ще живея напук на тебе и ще запазя всичко, което имам!

— Но нали все един ден ще умреш?

— Вярно е. Но това ще стане дълги години след тебе!

Старият банкер замълча и се замисли. Този път Кюлев наистина го бе засегнал. Поне в това бе прав. Каква ирония е този живот, си каза той. Колко е зле устроен светът!… Ето това примитивно нищожно създание Кюлев, изградено от най-долен материал, с едно-единствено качество да трупа злато, ще продължи да живее след него и за какво? Ако провидението има някаква цел, вложена във всеки човек, то с примера на Кюлев рухва всяка разумност на това провидение. Щом позволява на такива като него да живеят, а той, банкерът Скарлатов, да умре!… Даже след като Кюлев си отиде, посещението му продължи да занимава мисълта на стареца. Думите за близката смърт бяха верни. Човешко бе да се избягват мислите за неизбежния край. В последните месеци цялото му съзнание бе заето от практиката. Той бе напълно погълнат от всекидневната работа. Огромната дейност, която извърши, за да предпази Банката, не му остави никакво лично време. И може би затова днес думите на Кюлев, макар и казани от заядлив човек, макар и по дребен повод, прозвучаха в ушите му като камбанен звън. „Мементо мори!“ Той не беше привърженик на Сенека^[2], който съветваше човек да мисли всекидневно за смъртта, но по никой начин не смяташе, че трябва на всяка цена да отхвърля тази мисъл. Животът създаваше в човека, погълнат във всекидневните малки нужди и борби, илюзията за вечно съществуване и когато идваше смъртта, тя винаги бе неочаквана, като гръм поразяваше това така нещастно създание, наречено човек. И той никога не можеше докрай да осмисли този факт. Именно тогава човек се позоваваше на морални категории, измислени от самия него, и в смъртта виждаше висша несправедливост. Даже животното бе по-щастливо от човека!… Защото животното изпълняваше закона на живота — да се роди, да живее и да умре. А човек не искаше да изпълни закона. Тогава законът на смъртта като палач, нахлузил черната качулка, го влачеше в прахта към ешафода и Вселената се огласяше от животинския вик на ужас, на страх, страдание и болка, излизащи от това същество. А нещастието на човека идваше оттам, че не разбира основния закон, че не се примирява с него. Все пак той бе виждал щастливи хора, които изживяваха живота си и преклонили глава пред вечния неизбежен закон на смъртта, умираха спокойно и без страх. Това бяха предимно селяни, живеещи сред природата. Те виждаха в заобикалящия ги свят, че всичко е подчинено на този закон, че животните се раждат, живеят, умират или ги колят, и в това нямаше нищо чудно. Тези щастливи селяни, които бе ги срещал, живееха с деня, часа, мига, с първия и последен лъч на слънцето. За тях нямаше нито голямо бъдеща, нито особено се ровеха в миналото. Те се женеха, обработваха нивите си и гледаха животни, за да задоволят всекидневните си нужди. Създаваха деца и умираха, без да правят от своята личност трагедия на Вселената. За съжаление, банкерът познаваше добре себе си. Той не живееше нито с часа, нито с мига, а живееше с бъдещето. С това, което предстоеше. Със замислената сделка, строеж, акция, която ще се осъществи след толкова и толкова време… Не всекидневието, не мигът определяше начина му на живот, а бъдещето. И когато се връщаше назад, в миналото, то му изглеждаше като поредица от изпълнени или несбъднати планове и намерения. Това не беше самият живот, а илюзията на живота. Да изкараш цялото си съществувание като една илюзия и накрая да разбереш, че в действителност не си живял, за никого не беше лесно да го признае. Но старият банкер го признаваше. Знаеше, че е така. Знаеше, че по този начин не се живее, и въпреки разсъжденията си, ако сега би трябвало да почне отново живота си, не бе сигурен дали би го сменил с друг, а още по-малко с тоя на щастливия селянин…

Напоследък, увлечен в работата си, той почти не ядеше. Отслабна много, а кожата на лицето му стана бледа, тънка и прозрачна. Всяко нахранване предизвикваше тежест в корема му и главозамайване, което трудно преодоляваше с много кафета. Домашните му, които се грижеха за него, не смееха да му кажат нито дума. Знаеха, че когато господарят им работи и работата му е тежка, е невъзможно да му се изтъкне каквото и да е разумно съображение относно здравето му. Безсънието му се увеличи до такава степен, че бе нещо обикновено да дочаква зората с широко отворени очи. Ето и тази сутрин той се почувства отпаднал. Не можеше това да се дължи само на тежките думи от Кюлев… Така навремето баща му забеляза случайно една бучка на шията си. Не й обърна внимание, а после бучката нарасна и той разбра, че е тежко болен, разбра, че ще умре. И със спокойствието и примирението у хората, живели на Изток, той до последния час запази будна мисълта си и необикновеното си чувство за хумор — едно оръжие, което му помагаше във всички трудни моменти и правеше и най-трагичните неща да изглеждат толкова обикновени и всекидневни. Дали не е време и аз да осъзная, че това всъщност е болест, и днешният разговор да не е причината, а само поводът, който ме накара за пръв път да помисля, че нещо става с моя организъм?… Наближава моментът, когато и аз ще трябва да изпълня Закона, си мислеше банкерът. А той винаги бе искал, бе правил всичко възможно да умре достойно, без да хленчи, разбрал неизбежността. Готов ли бе да посрещне неминуемото? Когато се запита, разбра, че не е готов. Може би трябваше да зареже всичко, да се махне от хорската суета, да се съсредоточи върху предстоящето?… Такава мисъл му бе минавала и по-рано, но сега тя напълно го завладя. Поне със смъртта ще дойде и покоят, си каза той. Спомни си един пасаж от Апокалипсиса: „И ангела, който видях да стои на морето и земята, вдигна ръка към Небето и се закле в Оногова, Който живее во веки веков, че не ще вече да има време!“ Да, тогава няма да има повече изменения, няма да има повече страдания, няма да има време!… Но това възмущаваше въображението на банкера. Неговата вяра в Разума бе толкова силна, той така високо го поставяше, много по-високо от самата Вселена, а да спре времето, значи да се прекрати дейността на Разума! Това, което бе същността на цялото му Аз!… Да, той щеше да изпълни Закона, но по никой начин примирен! Щеше до последния си дъх да твърди, че единственото вечно нещо в този свят, където няма нищо вечно, е разумът и само разумът!…

Невеселите му мисли бяха прекъснати от почукване на вратата. Влезе Туше Динев.

— Доведох генерал Стоев, както ми бяхте наредили.

— Защо толкова късно?

— Защото се криеше. Положих големи усилия, докато го намеря, а още по-големи да го принудя да дойде. Той няма никакво желание да се срещне с Вас.

Сега целият гняв на банкера се насочи към чакащия отвън генерал Стоев. О, той щеше да му даде да разбере, на този въжеиграч!…

— Приготви ли всички документи?

— Те са в бюрото Ви.

— Става дума за документите от секретната папка…

— Не знаех, че ще Ви трябват, но ще ги донеса веднага.

— Нека тоя пезевенк влезе!

На вратата се появи Стоев. Промяната бе голяма. Облечен във внушителна генералска униформа, тоя човек изглеждаше съвсем друг. Държанието му бе властно, пренебрежително. Гледаше напред, сякаш хората пречат на изгледа. Той кимна с глава и без да бъде поканен, седна. Банкерът дори не го поздрави. Той седеше зад бюрото и преглеждаше папката пред себе си. Стоев запали цигара. Преметна крак върху крак, лъснатите до блясък ботуши изскърцаха. Закашля се, за да му обърне внимание. Никакъв ефект. Мълчанието започна да го дразни.

— Господин Скарлатов, повикахте ме, а сега мълчите. Аз нямам време.

— И аз — каза банкерът, без да вдигне глава от папката.

— Може би ще отложите собствените си занимания и ще се заемете с мене?

— Та аз това правя в момента.

Влезе Туше Динев, остави една папка пред банкера и каза:

— Това са сводките от доставките на австрийските военни фирми Бьолер и Рот.

Думите му прозвучаха като изстрел в ушите на генерал Стоев. Той скочи от креслото. Банкерът го изгледа насмешливо с кривогледото си око.

— Ако сте твърде зает, вървете си. Повече няма да ангажирам ценното Ви време…

— Щом съм тук, значи съм на Ваше разположение!

— Преди малко останах с други впечатления…

— Претрупан съм. Знаете какво предстои…

— А какво предстои?

— Война, господин Скарлатов. И аз бях този, който пръв Ви доказа това.

Стоев погледна към Туше Динев като към излишен, но Скарлатов напук каза:

— Седнете, господин Динев. Вие сте запознат подробно с въпроса на генерал Стоев. Ако нещо убегне от паметта ми, ще ми го припомните, нали?

Динев кимна с глава. Стоев явно стана неспокоен.

— Господин Скарлатов…

— Ваше Превъзходителство!…

— Ваше Превъзходителство — се поправи генералът, — моля Ви не ме мъчете!

— Нямам такива намерения! Просто ще Ви припомня някои приятни незабравими мигове от прекарването Ви във Виена… Обичам Виена… Това е град с атмосфера на нестихваща радост и веселие!… А какви жени!… Красиви и достъпни, но при едно условие: да имаш пари! А Вие ги имахте тогава, нали?

— Доколкото командировките ми позволяват.

— Наистина, забравих за тези необичайни командировки… Бих казал дори крезовски^[3]… Те са толкова големи, че тия, които тръгват, си носят цял сандък сухари, пастърма и кромид, варена кокошка и твърди яйца!… Но при Вас случаят не е бил такъв, за щастие!… Вие, генерал Стоев, няма да умрете от глад, а от преяждане! Чер хайвер, трюфели, гъши пастет и скъпо френско шампанско!… Но давам думата на господин Динев…

С ясния си глас Динев заговори отчетливо, с витийски предвзет стил, като подчертаваше всяка дума.

— Както знаете, Ваше Превъзходителство, получихме запитване от ръководството, на Банк дьо Пари е де Пей Ба, респективно от Шнайдер, че някакъв офицер, висш офицер от българската армия, разбира се, дошел инкогнито, облечен цивилно, е преговарял в продължение на един месец, с виенските оръжейни фирми Рот и Бьолер. Главният предмет на преговорите е бил закупка на оръжие, и по-специално една голяма доставка на кавалерийски картечници.

— Аз бях във Виена по заповед!

— Сделката сключили доста бързо и е била полята последователно с няколко пищни гуляя. Тайнственият офицер — да го наречем офицерът хикс — не се задоволил само с пирове, но се развихрил така, че само за една вечер в ресторанта на хотела бил поканил половината корде-балет от знаменитата Виенска оперета. Присъстващите били очаровани. Следват няколко умопомрачителни загуби на рулетка, понесени от храбрия воин с подобаващо офицерско достойнство и пренебрежение към презрения метал.

— Ваше Превъзходителство, не предполагах, че се занимавате с международни клюки!…

— Генерале, ще преглътна тези думи, но след това ще Ви накарам да си повърнете червата!…

— Простете, Ваше Превъзходителство, но се поставете на мое място?! Дотук не намирам нищо престъпно! В какво всъщност ме обвинявате?

— Не аз, генерале, не аз… Ако бях аз, щяхме да го уредим по домашному. Обвинението е от Парѝ Ба и Шнайдер. А господата там не са майтапчии… Те просто се събират на едноминутно заседание като военнополеви съд и без много да му мислят, издават присъдата. А тя по принцип е една и съща…

— Аз нямам нищо общо с тази работа!

— Продължете, Динев, продължете…

— Когато проверихме кои висши офицери в този период са били изпратени на задгранична командировка, за беля, във Виена сте били само Вие…

— Като главен интендант на войската аз имам право да сключвам сделки!

— И това знаем… Но Вие сте действали от името на едно събирателно дружество с ограничена отговорност. Знае се и инициаторът. Не се бойте, не сте Вие главата…

— Щом го знаете, трябва ли да Ви припомня, че нагазвате в тресавище, откъдето няма да се измъкнете… Има и по-силни от Вас!…

— Тия закани ще изплашат страшно Парѝ Ба и Шнайдер…

— Даже и да съм участвал в тази сделка, къде е вината?

— Щом бързате, ще Ви кажа. Цялата сделка е извършена не с парите на заема от 1909 година, сключен с австрийските Винер Банкферайн, Лендербанк и Юнион Банк, а с чисто злато от заемите, дадени от Банк дьо Пари е де Пей Ба. Тези пари са отпуснати за сключване на военни доставки, но само с Шнайдер и с никой друг! Това е углавно престъпление, генерале! То се наказва жестоко както в цивилизованите, така и във варварските страни. Вие сте си позволили да харчите чужди пари, френски пари, и да ги давате за усилване на австрийската военна индустрия! Сега разбрахте ли?

Стоев мълчеше. Той само приглаждаше оределите си коси. Най-после заговори:

— Вие, Ваше Превъзходителство, съобщихте ли им името на офицера?

— Не още, генерале… Не още… Но и аз съм подчинено лице. Сами разбирате, че трябва да изпълня своя дълг!

— Цялата каша забърка този горе… — Стоев посочи с пръст към тавана. — Аз бях само изпълнител!

— Разбирам, така е, но те не се интересуват от този горе, а от офицера хикс. Защото чрез него ще ударят цялата банда начело с шефа й.

— Вие няма да позволите да ме принесат в жертва, нали, Ваше Превъзходителство? Това е вопиюща несправедливост!

— Мъчно ми е за Вас, генерале. С толкова пълзене, унижения стигнахте така мечтания чин… А сега, в някоя мъглива утрин на разсъмване, пред строените в каре полкове на обширните поляни в „Лагера“, дебел, свиреп фелдфебел с кръвясали от пиянство очи ще счупи сабята Ви на две и с грубите си мръсни пръсти ще отпори генералските Ви пагони под рева на барабаните и радостното ликуване на всички присъстващи!… А какво остава от един генерал, като му свалиш униформата? Застаряващ мъж по бели гащи и нищо повече!

— Повярвайте ми, не съм виновен! Други лапаха, а аз ще отговарям!…

— Такъв е животът, не можем да го променим! Погледнете философски на случая!…

От генерала не бе останало нищо. Това бе един уплашен мъж с бледо, плувнало в пот лице, с прилепнали мокри коси и треперещи ръце.

— Има ли някаква надежда за мен, Ваше Превъзходителство?

— Зависи… Отнехте ми много време. Сбогом!

— Аз съм готов да направя всичко за Вас!

— Така ли? Може би ще ми се закълнете във вярност?! Впрочем за кой път?…

— Готов съм!

— Жалко, нямам на разположение Евангелие… Динев, отведете в стаичката генерала. Дайте му хартия, повече хартия, мастило и пера… Бих го посъветвал особено да наблегне на комисионните, които е взел Онзи горе… Но не трябва да забравя и себе си, нито пък най-малкия участник! След като подпише авторския текст, ние ще го освободим до вечерта, за да донесе цялата документация, която притежава той, ортаците му и архивите на министерството. Чак след това можете да го почерпите с чаша коняк и да го изпратите по живо, по здраво. Сега, на работа!…