Свобода Бъчварова
Наследникът (11)

Глава втора

В тия години, откак стана депутат, младият Скарлатов не беше променил нито възгледите си, нито начина на живот. Продължаваше както в студентските години — ден за ден! Свикна с всекидневието на Столицата и не строеше грандиозни планове за бъдещето. Полека-лека възприе и тази постоянна маска на безгрижен млад човек, готов да се посмее на добре казаната шега, а и старата компания от бившите му колеги в Службата по държавните заеми — Иванов, Сакарев и Терзиев — живееше така безгрижно като него. Водени от Терзиев, те бяха постоянни посетители не на модните ресторанти или клубове, а на обикновени народни заведения, където готвеха вкусно и можеш да се помайтапиш от сърце. Когато чуеха за някой народен талант, като случая с един циганин, който свирел майсторски на цигулка, те се вдигаха чак в покрайнините на София, за да го чуят и изпият по чаша вино. Сприятели се с млади писатели, художници, интелигенти и политици. Но не на някаква идейна основа, а заради компанията, където незаангажирано можеше да прекара весело времето. Понякога цялата банда окупираше някое кафене или кръчма и разиграваха многочасови майтапчийски спектакли по собствен текст и хрумвания. Това беше едната видима страна на младия Скарлатов. Имаше и друга — обществена, в която се изявяваше не по-малко. В Народното събрание бяха влезли доста млади депутати с интересни и оригинални идеи. Той не взимаше често думата. Но обичаше в напрегнатите моменти на дебатите да изчака някоя от паузите, за да подхвърли от място остра саркастична реплика, така че да смаже оратора и на всички да стане ясно къде е лъжата. Европейското му възпитание и четенето на френска литература бяха изработили в него тази неповторима, точна и хаплива мисъл, така обичана в родината на Волтер. А когато трябваше да стане и говори, умееше с кратки и силни думи да изтъкне същността на въпроса. В критиката си към противниците беше безпощаден. Затова му помагаше фактът, че не принадлежеше на никоя партия, не защищаваше никаква групировка, не се стремеше към собствена изгода. И беше уважаван от всички. Всеки искаше да има такава сила край себе си. Но Борис зорко охраняваше своята независимост. Отхвърляше предложения, които никой млад, амбициозен човек в страната не би си позволил да направи. Случваше се да напише и статия в някой вестник. И винаги тя предизвикваше раздвижване на духовете. Не се пръскаше в различни проблеми. Остана верен на икономиката. Цитираха го често в Народното събрание особено по въпроса за оползотворяването на външните заеми. Не забрави и стария си враг Бускѐ. На няколко пъти поде кампания в печата и Парламента срещу него. Изречението, с което Борис почна речта си: „Издръжката на господин Бускѐ струва много повече на България, отколкото е струвала издръжката на мадам Помпадур на Франция!“ — обходи цялата Столица. Така на няколко пъти делегатът по титрите Жорж Бускѐ висеше на косъм да бъде сринат. Имаше момент, когато Морис Палеолог и Тюретини се бяха споразумели и решили неговата участ, но винаги някаква нелепа случайност се намесваше и Бускѐ оставаше. Все пак той не се чувстваше толкова сигурен в страната. Ограничи пировете, които даваше в резиденцията си, избягваше да се афишира в заведенията и клубовете, не смееше да нарушава договорите за извличане на свръхпечалби, и като че ли стана по-сговорчив с финансистите и правителството на България. От младия Борис Скарлатов се бояха, затова го уважаваха. Но до самата своя скрита същност той не допускаше никого. Избягваше даже тези вътрешни разговори със себе си, така характерни за неговата младост в Женева. Може би само Брезов и Матов знаеха нещо повече за него. Но те не се срещаха често, а и самият живот, различните им интереси ги разделяха. Все пак в редките мигове, когато се виждаха, тази маска падаше и Борис Скарлатов ставаше отново откровен, искрен, с пориви към добро, просветление и истина. Но тия мигове бяха рядкост, а мимикрията постоянна. Дали в края на краищата тя нямаше да стане негова същност?… Той все по-рядко и рядко си задаваше този въпрос. Научи се да живее с деня, с часа, но в замяна на това изгуби способността да мечтае. Едно от постоянните му занимания беше пресата — българската и чуждата. По стар навик си правеше изрезки и си взимаше бележки. Поръчваше си най-новите книги по икономика, които излизаха в чужбина. Но за разлика от женевския си период четеше извънредно много художествена литература. Буквално се упойваше с нея. Четеше предимно френски и руски произведения. Но неговият любим автор си остана Балзак. Често го препрочиташе. Томовете бяха подчертани, с бележки на полетата. За него Балзак беше пророк, а творчеството му откровение. И се получи така, че духовно той общуваше повече с Балзак, с миналото, отколкото с настоящето.

От два дни духаше топъл вятър от юг и снегът бързо започна да се топи.

Една вечер в началото на март той се прибра рано вкъщи. Намери две бележки — едната от Терзиев, другата от Сакарев и Иванов. Отнасяха се за едно и също. Събираха се в една тяхна любима ахчийница. В първия момент той реши да остане вкъщи. Отвори прозореца. Облаци се носеха над Витоша и бързо отиваха на север. Капчуците пееха своята ромолеща мелодия. Пролетта идваше с това особено неспокойствие както в природата, така и в хората. Не, той не можеше да остане вкъщи и изведнъж реши да излезе. Радваше се, че ще прекара вечерта сред веселите си приятели. Влезе в ахчийницата, когато настъпи нощта. На масата го чакаха Сакарев и Иванов.

— Къде е Терзиев?

— Ще дойде. Сядай!

Те пиеха ракия от юзчета и пред тях имаше чинийки с мезе.

— Поръчахте ли нещо за плюскане?

— Не, разбира се — каза Иванов, — тъй като ще сгрешим! Магистъра на кулинарията го няма.

Сакарев изтърси лулата си и дълго се занимава с някакви инструменти, докато я изчисти. Борис винаги се дразнеше от неговото спокойствие.

— Слушай, защо не се научиш да пушиш цигари?

— Защото цигарата не ми прави удоволствие. Тя е за неврастеници като теб!

— А да човъркаш като малоумен тая лула, радва ли те?

— Да се научиш да живееш може само в една страна и това е Англия! Единствено там можеш да усетиш вкуса на чудото, наречено живот! А то се състои от такива наглед дребни неща като къща в полето, топли, изискани дрехи, хубава храна, поднесена в изящни съдове, вино в кристални чаши, силен чай с кекс, камина с огън, пантофи, халат, куче в краката ти, лула или пура…

— Пълна идилия по картина! Виждал съм доста мърляви англичани в Женева…

— Не са мърляви! Даже последният от тях има достойнство.

— Не са и много чистоплътни — каза Иванов. — Мият се в леген с една и съща вода.

— А ние много ли сме чистоплътни?

— Е да, по това си приличаме! — каза Иванов.

На вратата се показа огромният Терзиев. Беше с разкопчано палто и цвете на бутониерата. Меката филцова шапка бе килнал назад. Той огледа цялото заведение, но не спря погледа си на тяхната маса.

— Пиян е като прасе — заключи невъзмутимо Сакарев.

Иванов му махна с ръка. Но Терзиев за тяхно учудване излезе навън.

— На тоя нещо му става!… Ще ида да видя… — каза Иванов.

Той се надигна, но вратата на ахчийницата отново се отвори и влезе един нисък, набит, хубаво облечен и усмихнат човек на възраст около шестдесет години. Имаше бакенбарди и гладко обръснато, червендалесто лице. От него лъхаше здраве и добро разположение. Дебела златна верижка на часовник преминаваше върху целия му доста издут корем. Зад него се показа усмихнатият Терзиев. Тръгнаха право към тяхната маса.

— Да ви запозная — каза той, — хер Йохан Вегенел. Известен австрийски индустриалец.

После се обърна към възрастния човек и продължи на немски, като представи един по един приятелите си. Те станаха на крака и кимнаха с глава на човека. Но той подаде на всеки един от тях ръка. Особено дълго стиска ръката на Борис.

— Вие се казва Скар… латов?

Той с труд произнесе сричка по сричка името му.

— Да.

— Много ми е приятно, извънредно много…

Всички се разположиха край масата. Терзиев стана и отиде към голямата готварска печка, където вряха тенджерите. Заедно със съдържателя със запасана престилка избираха едно по едно ястията.

В началото вечерята протичаше мълчаливо. Блюдата следваха едно след друго, кое от кое по-пикантно. Австриецът се хранеше с удоволствие. Виното беше чудесно. Съдържателят непрекъснато стоеше изправен до тяхната маса, готов в същия миг да услужи. А и нямаше вече много посетители, защото стана късно. Един просяк гъдулар засвири. И той беше част от заведението, където показваше своето изкуство за паница ядене. Приглушените монотонни звуци на гъдулката в полутонове и четвърт тонове създаваха атмосфера на отпуснатост и възможност за разговори. След като се наядоха обилно, Вегенел се отпусна назад и разкопча жилетката над корема си. После запали една дебела пура.

— Хубава страна, великолепна страна — каза той, — тук все още може да се живее!…

— Вие сте недоволен от Австрия? — попита Иванов.

— Тя се превръща все повече в един придатък на Германия, а Германия е една казарма.

Всички знаеха немски и говореха свободно езика.

— Но Австрия не е индустриализирана. Там има поле за действие.

— Господин Вегенел смята, че в Австрия условията за индустрия са много ограничени — поясни Терзиев.

— Не е въпроса за условията, а за бъдещето. Аз съм за индустрия, но не подчинена на войната. А нас ни чака война — подчерта Вегенел.

Този разговор заинтригува Скарлатов и той попита:

— По какво съдите?

— По три неща. Първо, съюзите между великите държави са изградени. От една страна, Австрия и Германия, от другата — Англия, Франция и Русия. Съдете сами къде е богатството и силата. Второ, по изчезването на златото от пазара и трето, по застрашителния отлив на банков капитал към страните, които вероятно ще бъдат победители.

— От Виена към Франция ли? — попита Борис.

— Да. Чрез австрийската банкова къща Ротшилд. Вие запознат ли сте с въпроса?

— Отчасти.

— Винаги съм бил против банкерите. Смятам, че те спъват индустриалното развитие, печалбата за тях е всичко, а не строителството. Но не мога да не им се възхищавам. Имат нюх на плъхове и първи напускат кораба. Ще бъде глупаво, ако не ги последвам…

— Това ли е причината за Вашето посещение в България?

— Да, това е. Продадох и ликвидирах всичките си предприятия в Австрия. Сега нямам фабрики, имам само пари. Но живота на рентиер не ме привлича. Обичам да строя, да създавам нещо.

— България не е много подходяща страна — обади се Сакарев. — На Ваше място бих закупил ценни английски книжа.

— Казах, че не искам да сложа оръжие.

— И какво смятате да предприемете?

Вместо да отговори, Вегенел попита Борис:

— Вие не сте ли от Банка Скарлатови? Доколкото разбирам, това име не се среща често в България.

— Не.

— Странно. На фирмата пише и син.

— Вярно е, синът съм аз, но фирмата е стара и прибавката син е останала от миналото. Аз не се занимавам с банково дело.

— Господине, Вашият баща е изключителен човек и е надраснал страната си. Той внушава сигурност и почтеност, затова залагам на него и на младия индустриалец Неделев. Какво ще кажете?

— Отлични партньори! — отвърна Сакарев.

— И те като мене се мъчат да създадат нещо. Ако се споразумеем по-нататък, ето как си представям старините… Не съм женен, нямам деца. Вероятно ще построим между другите фабрики и някоя електроцентрала, високо в планините. Там ще си направя къща и ще живея до края на живота си! Бях на екскурзия в Рилския манастир. Изумително красив! Смея да ви уверя, че е по-хубаво от Алпите. А аз съм от едно село в Алпите…

— Смятате ли, че тази идилична картина може да се осъществи в една страна-вулкан? — попита Иванов.

— Иска ми се да вярвам… Все пак България е малка страна.

Невъзмутимият Сакарев поклати отрицателно глава…

— Не вярвате ли, господине? А пък аз вярвам. Искам да остана в България и ще остана!

— Познавам един англичанин — бивш капитан от търговския флот, който купи земя край Черно море, построи къща, има яхта и живее радостно и спокойно, но докога?

— Господин Вегенел е решил да основе с партньорите си едно голямо тежко строително обединение. Преговорите са пред завършване… Но ние сме дошли да вечеряме, а говорим за работа! — каза Терзиев. Той погледна съдържателя, който веднага дотича до масата. — А сега чревцата и две кани вино!

— Кой ще плаща? — попита тихо на български Сакарев.

— Аз, разбира се! Бъдете спокойни и плюскайте колкото ви душа иска! Един път и аз да черпя както си знам!…

До края на вечерята те повече не говориха по финансови въпроси. Вегенел разказа някои неща за миналото си. Младият Скарлатов си изгради за него мнение като за човек, тръгнал от низините и почнал от нищото, но запазил селската си почтеност и доброта, с изявени наклонности на строител. Обаче зле бе избрал обекта за осъществяване на мечтите си…

Разговорът с Вегенел силно го заинтересува и на другата сутрин той отиде при баща си. Завари го по жилетка в кабинета, силно възбуден и потънал в работа. На бюрото му имаше камара от папки, но той не седеше, а се разхождаше. Тук бяха Туше Динев и секретарят Георгиев. Той погледна недоволно влезлия Борис, но се овладя и му протегна ръка.

— Та това не е банка, а генерален щаб на армия!…

— Има нещо такова… — промърмори банкерът и се обърна към Туше Динев. — Отивате с файтона в Народната банка. Оттам изтегляте парите и ги донасяте тук. Ако смяташ за необходимо, вземи и двама полицаи.

Туше Динев разкопча сакото си. Един наган бе мушнат между колана и панталона.

— Вървете и се връщайте веднага!

Двамата излязоха. Старият банкер седна на един от фотьойлите. После заговори с глухия си глас:

— Не стига никак времето!

— Мисля, че то винаги ти е принадлежало.

— Не говоря за моето лично време, а за това на Банката. Закъсняхме и сега трябва да бързаме, за да наваксаме изпуснатото.

— Какво имаш предвид?

— Отстъплението. Организираното отстъпление без паника! Това е най-сложният маньовър в банковото дело.

— Имаш трудности?

— Трябва да запазя това, което имам.

— Изглежда само вие с големите пари се чувствате застрашени, докато хората наоколо си живеят спокойно и кротко…

— Това е голямата разлика. Когато хората разберат какво е станало с тях и попаднат в клопката, може би само ние, които сега сме в паника, ще бъдем тогава спокойни!…

— Снощи имах разговор с един също така богат и уплашен човек.

— Знам.

— Туше Динев следи и мен?

— Не. Терзиев ми каза. Той в момента е преводач и е нещо като на служба при Вегенел. Ако сделката се извърши, ще получи добро комисионно от него, а може би и от мен…

Вратата се отвори, без да се е чукало. Баща му, изненадан, се изправи. Не обичаше да го виждат по жилетка. Влезе дългият Кюлев. Той най-безцеремонно първо прегърна и целуна гнусливия банкер, а после младия Борис.

— Бравос, бравос! Баща и син! Защо, Господи, не ми даде син, та и аз на старини да се радвам на живота!…

— Ти и десет синове да имаше, пак щеше да си същият!

— Нещо си нервиран?…

— Не, просто имам много работа.

— А Янка все ми казва: покани чичо Борисови на вечеря. Но къде у нас такава възможност?! Няма кой да сготви, а да не говорим за пари…

Старият банкер го прекъсна.

— Ти вероятно се досещаш за какво те извиках.

Глупашкото изражение от лицето на Славчо Кюлев изчезна в същия миг, когато Скарлатов зададе въпроса си.

— Знам. Ще има мурабе.

— А откъде знаеш?

— Изчезна златото. Няма с трън да махнеш! Цената му се качва всеки ден. Изчезне ли златото от пазара, чакай мурабе!

Банкерът отиде към шкафа. Извади шише мастика. Наля голяма чаша на Кюлев. Явно ще иска от него нещо и затова го черпи, помисли си младият Борис. Но какво може да иска от този смотан старец? На себе си банкерът сипа малко. Двамата се чукнаха.

— Слушай сега, стари приятелю! — заговори банкерът. — Изводите ти са правилни. Ще има война и мен ми трябва злато!

— Казах ти, че няма.

— Никакво?

— Никакво!

— На никаква цена?

— Е, не чак дотам…

— Каква е цената?

Кюлев нищо не отговори, погледна към младия Борис, а после извади от джоба си един молив, откъсна от ъгъла на вестника върху масичката и написа нещо, което младият Скарлатов не можа да види. Подаде листчето на баща му. Той го прочете и примижа с кривогледото си око.

— Ти за кой ме взимаш?

— Това е положението! Ако искаш!

Старият банкер стана и почна да се разхожда по кабинета.

— Добре. Сега виж какво! Ще ти обясня някои неща, за да не ме смяташ за идиот!…

Кюлев спокойно отпи голяма глътка от мастиката, облиза с език белите си мустаци и каза:

— Мене това не ме интересува! Аз нямам пари. Да му мислят тия, които имат!

— Абсолютно вярно! Ти в момента нямаш спукан лев!

— Видя ли? Най-после и ти да ми повярваш веднъж!

— Чувай нататък! Ти нямаш пари, защото си купил злато до последното левче, колкото си можал, и нямаш никакво намерение да се разделяш от него.

— Аз също не съм идиот, нали?

— Но си направил идиотска грешка.

Кюлев объркан го погледна. Клепките на очите му почнаха бързо да трепкат.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че отсега нататък ще започне големият удар със златото. Ще има игра в цената му. Всеки ще иска да печели от страха на хората за бъдещето. Такива периоди настъпват твърде рядко в историята на човечеството и не са за изпускане! А ти изпусна големите печалби!…

— Искаш да кажеш…

— Не ме прекъсвай! Искам да кажа, че отсега нататък ще спекулира със злато този, който има много пари в наличие. А ти нямаш! Значи не можеш да спекулираш! Какъв е изводът?

— Искаш да кажеш, че нищо няма да спечеля.

— Не казвам, а твърдя! Келепирът е голям, но твоята алчност ти е прерязала пътя. Ще седиш като кокошка върху златното си яйце, но то няма да се измъти!

Кюлев дълго и мъчително почна да кашля. Трябваше му време да размисли.

— Е, затова са приятелите! Сега ще те видя какъв приятел си ми! Ще ми отпуснеш заем, голям заем от Банката, та да спечеля и аз нещо при моята голотия!

— Аз не съм благотворително дружество!

— Тогава защо ме извика?

— Защото Банката има хиляди дейности! Тя не се занимава само с твоите сарафски далавери! Извиках те, защото ми трябваше човек, който да свърши работата вместо мен и да освободи ръцете ми за по-свестни неща. Но щом не можеш…

— Чакай, Борисе! Какво предлагаш?

— Да изкупуваш злато за моя сметка?

— А аз?

— Комисионно от изкупеното злато!

— Значи трохите от трапезата! Колко предлагаш?

— А ти колко искаш?

Кюлев пак измъкна отнякъде молив и откъсна другия ъгъл на вестника, написа нещо и подаде листчето на стария Скарлатов. Той се усмихна. Взе молива от ръката му и написа на хартийката нещо друго. После му я подаде.

— Не, не съм съгласен!

— Твоя работа! Тогава ще се заема аз. Всеки момент чакам да донесат пари от Народната банка.

— Колко?

Банкерът пак написа нещо на листчето. Кюлев го погледна изненадан. После стана на крака.

— Слушай…

— Повече нямам време! Всичко хубаво!…

Старият Скарлатов му подаде ръка. Но Кюлев се дръпна като ужилен от нея.

— Значи няма приятелство на този свят, няма другарство, няма младини?!

— Когато се касае до злато, нищо свято на тая земя няма! И това знаеш ли откъде съм го научил?

— Откъде?

— От тебе.

— Моля ти се обясни ми отново всичко. Стар съм… Само ми мътиш главата, а сетне питаш съгласен ли съм с пищов на корема ми!

— Добре, за последен път! Предлагам ти да изкупуваш злато за моя сметка с комисионното, което ти предлагам!

— Прибави още два процента!

— Не се пазари като джамбазин! Комисионното ти няма да бъде малко в зависимост от количеството, което ще изкупиш. Ще имаш свободни пари и ще натрупаш още от любимия ти метал!

— Да имах твоите пари, другояче щяхме да говорим…

— И ако се опиташ да ме измамиш, ще бъда безмилостен, независимо от загубите!

— Немой с лошо! Дай си ръката да я стисна!…

Двамата си тръснаха ръцете по обичая на източните пазари, с което сделката се считаше за сключена. Кюлев наля отново двете чаши с мастика. Чукнаха се. Банкерът отпи съвсем малко.

— А сега подробностите! — каза Кюлев.

— От Туше Динев.

— Не искам да си имам работа с тоя издебник и мушморок.

— Само той ще те оправи! Ще ти бъде пречка за лъжи и измами! А сега довиждане!…

— Чакай, Борисе! Не съм си изпил чашата…

— Вземи шишето и си го допий вкъщи. Казах ти, зает съм…

— Добре, добре…

Кюлев сложи калпака си. Здрависа се с двамата Скарлатови, взе бутилката от масата, пъхна я в бездънния джоб на палтото си и чак тогава излезе.

— Ще му стигне до Новата година! — каза старият банкер. — Толкова е стиснат, че няма да я пие. И страшно обича тайнствените игри — листчета, срещи в пълна тъмнина, където смята, че мами всички. Има в него нещо театрално…

Той отиде към бюрото, взе една папка и пак я остави.

— Интересуваше те сделката с Вегенел?

Борис кимна с глава.

— Интересна личност. Добър търговец, но каква е целта му не зная. Ще бъде трудно с него…

— Защо?

— Добрият търговец никога не се съобразява с желанията и мечтите си, а с обстоятелствата. Няма да бъде никак лесно с него…

— Би ли ми обяснил?

— Нямам време. Но ти предлагам да присъстваш на конференцията днес следобед. По този начин ще научиш всичко.