Свобода Бъчварова
Наследникът (10)

Глава първа

Как бляскаво започна 1912 година!… Каква феерия представляваше Военният клуб!… Тук посрещнаха празника Фердинанд Саксен Кобург Гота, вече цар, а не княз, заедно с цялото си семейство — втората му жена, царица Елеонора Кьостриц Рьойс, престолонаследникът княз Борис Търновски, който тази година навършваше пълнолетие, принц Кирил Преславски, княгиня Евдокия и княгиня Надежда. Тук бе и Министерският съвет начело с министър-председателя, председателят на Народното събрание, генералитетът, кметът на София, видни депутати и граждани — всички със своите семейства. Присъстваше и старият банкер Скарлатов. До него седеше Стоев в блестящ генералски мундир и самодоволен вид. Тук бе целият дипломатически корпус. В източната страна на салона имаше специален подиум, върху който се бе разположило царското семейство и сякаш позираше като в картина от Гоя.

 

Малко преди дванадесет часа всички станаха на крака. Вторият владетел в света с титлата цар след руския император се изправи и започна речта си надуто с обичайния немски акцент.

— Ние, Фердинанд Първи, цар на българите, пожелавам на България, на моя народ, на всички присъстващи идващата Нова 1912 година да донесе всичко това, което векове сме мечтали!… Ние имаме три цели: Съединение, Независимост, Обединение! Съединението стана преди мен, Независимостта — България да бъде царство, е вече факт! Остана главната цел — Обединението! Аз чувствам, че тази година ще бъде решаваща в съдбата на България и към своето име ще мога да прибавя Цар-Обединител! Честита ви Новата 1912 година!…

Оркестърът гръмна „Шуми Марица“, последван от „Всемогъщи, прави Боже, молим Царя ни пази…“ Дежурните офицери отвориха широко прозорците. Нахлу чист, студен въздух. Навън се чуха топовни гърмежи. По небето се извисиха фойерверки и ракети. Всички се прегръщаха, целуваха и чукаха с чаши, преливащи от шумящо шампанско. Миг след това музиката засвири валс. Първите двойки се понесоха в салона. Мъже в празнични костюми, военни и цивилни, се покланяха в покана за танц пред жени в бляскави тоалети, отрупани със скъпоценности. Какво измамно начало на една съдбоносна година, си каза старият банкер. Той не се сбогува с никого и никому не пожела нито щастие, нито радост, нито богатство. Всред шума и блясъка на залата Скарлатов излезе с гордо вдигната глава.

 

 

А младият Борис и тая нова година остана сам в квартирата си. Особено му тежаха празниците и данданиите около тях. Но когато започна пукотевицата и фойерверките, той изскочи навън. Тръгна по булевард „Цар Освободител“, който бе празнично осветен с електрически крушки. Имаше две арки — едната откъм Двореца, на която пишеше „Да ви е честита Новата 1912 година!“ с букви от светещи електрически крушки. Другата арка бе към Военния клуб. Там светеше и угасваше друг надпис, също от електрически крушки: „Съединение, Независимост, Обединение!“ Това бе новият лозунг, който бе издигнат от силните на деня, но се възприемаше от целия народ. От мало до голямо никой не се съмняваше, че предстоящата задача на България като държава, а на българския народ като народ, е Обединението с всички братя от поробените земи. Нямаше нужда даже от агитация. В лозунга бяха съсредоточени съкровените мечти на всеки българин — от царя до овчаря! Само най-умните, най-далновидните, най-проницателните се съмняваха в тоя народен подем.

Борис вървеше сам в тълпата. Искаше да се поддаде на патриотичното чувство, обхванало всички на улицата, искаше да се слее с тълпата, да изпита нейните вълнения и нейните радости. Но го спираха неговият вечен скептицизъм и разсъдливост. Той застана под арката и прочете отново лозунга „Съединение, Независимост, Обединение!“ Светлините ту затъмняваха, ту осветяваха лицето му в правилни интервали.

— Честито ти Нова година, синко! — чу той приглушения глас на баща си.

Обърна се. До него застана старият банкер — висок, строен, елегантен. Няма по-красив старец в цялата страна, с гордост си помисли Борис. Но двамата се здрависаха официално. Баща му го погледна с типичния си малко насмешлив израз.

— Да не са ти потънали гемиите? — попита той.

— Изглежда потънаха, а и аз не знам къде отивам…

— Човек никога не може да крачи, където иска по широкия свят. На него му се струва, че сам избира посоката, а всъщност тя е избрана от други. Никой, синко, никой не е свободен! В цялата история на това неразумно човечество може би само Христос е бил свободен и е избрал своя път. Но той е бил Бог, нали, а ние сме смъртни твари…

Двамата тръгнаха по „Раковски“ и завиха към Народния театър. Тук улицата бе по-тиха, вървяха бавно.

— Ще има ли война? — попита Борис.

— Ще има, защото всички народи я искат — каза старият банкер.

— Говоря за нас.

— Аз съм учил и живял дълги години в Цариград. Турците са големи любители на гюрежи. И знаеш ли как започват борбите?… С най-малките пехливани, най-младите, най-слабите. Сетне идват по-силните и накрая най-силните!… Защото ако почнеха по обратния път, никой нямаше да остане за борбите на по-слабите.

Неусетно те стигнаха до Банката. Баща му се насочи право към неофициалния вход откъм тихата уличка. Позвъни. Зад стъклената армирана врата с решетка се показа бай Никола. Отвори и се поклони. Старият Скарлатов бръкна в малкото джобче на фрака и му даде един златен наполеон. Бай Никола се наведе и му целуна ръка. Борис не му даде нищо, но в замяна на това го прегърна.

— За много години, бай Никола!

— Да си жив и здрав! — отвърна той с радост.

След като си съблякоха връхните дрехи, влязоха в библиотеката. Старият Скарлатов дръпна тежките завеси, навън фойерверките продължаваха.

— Донеси три кристални чаши и от мазата най-стария коняк.

Бай Никола се усмихна, кимна с глава и излезе.

— Целият народ — от Царя до пъдаря, иска Обединение. Какво лошо и неморално намираш в това? — попита Борис.

Бащата сви рамене.

— Нищо. Просто съм стар и знам много неща, които ще трябва тепърва да научиш…

— А може би е по-добре да ми ги кажеш сега?…

— Не, синко. Те се научават на собствен гръб. Аз не съм нито даскал, нито поп, за да те уча. Аз съм банкер. И в тая полудяла страна изглежда единствените умни хора със студени глави сме банкерите и социалистите. Но ние сме заобиколени от алчна, неояла се паплач, която няма да се спре пред нищо!

— Обединението е нужно и трябва да се работи за него!

— Аз — не! Ще наблюдавам отстрани. Към края на живота си съм. Остана ми само любопитството. Не ми се иска да изпусна рядкото зрелище, което предстои…

— Ти смяташ, че друг път няма, освен война?

— Има, разбира се, при повече търпение!

— Все пак бих искал да знам твоето мнение за крайния резултат. Ще спечелим ли, или ще загубим?

— Една война се печели предварително, още преди да се даде първият изстрел. Ние сме сами на Балканите. Всички са против нас. Всички ни мразят — и сърби, и гърци, и румънци… Смятат, че на тях принадлежи баницата, наречена Турция.

— А договорите, а военните споразумения?

— Те не са били никога преграда за постигане на държавните цели.

— Ние имаме най-добрата армия, най-многобройната, най-добре въоръжената на Балканите!

— Но не по-голяма от обединените армии на всички балкански страни!

— За нас пък работи моралната страна на въпроса. На коя страна е истината!…

Старият банкер се усмихна.

— Дотук ти изтъквах обективната страна. Що се касае до субективната, бих я нарекъл с една дума — липса на зрелост в нашите политици начело с Царя! Не си владеят занаята. Те са поети, осенени от вдъхновение, което нито миг не ги напуска!… Даже при това всеобщо умопомрачение, не запитват разума си. Ние ще загубим!

— Ако можех да се меря с твоите пари, бих се басирал! — каза Борис.

— Момчето ми, хазартът е в кръвта ни! Проиграл съм доста пари на карти и рулетка. До ден-днешен не мога да се удържа, като чуя тракането на топчето по рулетката. Хазартът и пиенето са нашите велики страсти, а може би и жените… И понеже знам тия фамилни слабости, с огромни усилия съм се борил срещу тях в живота. Вярвам и в Щастието, в Съдбата, в Случайността, както искаш го наречи… Късметът съществува, аз съм банкер и знам това! Но щастието, късметът са като страстната жена. Колкото повече я разработваш, толкова по-ненаситна става и накрая те излапва цял-целеничък!…

Старият банкер пак се усмихна. Той досега не бе разговарял така със сина си.

— И все пак искаш ли да се басираме?

— Аз в живота си съм се басирал на всичко, но басът ми е правил удоволствие само в един случай… когато не знам резултата! Тогава ми е интересно! Когато знам предварително резултата — не! Не искам да печеля от собствения си син! Бих се басирал например с кой крак ще влезе Никола в стаята, като донесе подноса с коняка. Но че ще ядем боя в тая война, това го знам! А смятам, че Никола ще влезе с десния крак…

— Защо с десния?

— Защото е на лошо!…

И наистина бай Никола влезе с десния крак в библиотеката. Младият Борис трепна. Баща му бе улучил, но не даде вид, че се радва, а взе бутилката от подноса, избърса я внимателно с бялата кърпа и погледна с любов към лампата цвета на коняка.

— „Метакса“ — великата напитка на турската империя!

Наля в чашите. Подаде и на бай Никола неговата. Тримата се чукнаха.

— За Обединението на България! — каза младият Скарлатов.

— Бог да пази България! — каза старият банкер.

Малко по-късно дойдоха всички домашни да честитят на баща и син Скарлатови Новата 1912 година. Донка целуна ръка на банкера и също получи един златен наполеон. Двете камериерки — млади селски девойчета със зачервени бузи, получиха по една по-малка монета, но също златна.

— Това ви е за сватбата! — каза старият банкер.

Едното от момичетата се разплака от радост. Домашните постояха в библиотеката още малко, без да седнат, а после с някакво облекчение се изкачиха в мансардата. Оттам се чуваха, макар и приглушено, смехът и веселите им гласове. Навън вратата тихо се тропна. Някой почука и влезе Туше Динев. Той бе с цвете на бутониерата и букет в ръка.

— Ваше Превъзходителство, за Новата година преди всичко здраве! Нека Бог Ви даде дълъг живот и трайно богатство!

Подаде му букета.

— А на Вас, млади господарю, също здраве, богатство и слава!

Той измъкна отнякъде само едно цвете.

— Да не би пак да си продавал цветя? — пошегува се банкерът.

— Славата на Търговска банка Скарлатов осветява и мен. Имам достатъчно пари, за да купя всички цветя на София.

— Вземи си чаша и ела да пиеш с нас коняк — покани го старият Скарлатов. — Къде беше?

— При тетин ми Та̀но и децата.

— Хубаво ли прекара?

— Чудесно! Много ми се радваха…

— Седни. Може би е време и ти да имаш свои деца…

— Не съм на същото мнение, Ваше Превъзходителство. Още съм млад. Искам да постигна нещо в живота.

— Глупак! Единственото свястно нещо, което можеш да направиш в тоя живот, е да имаш деца. Но те са интересни, докато са малки… Така както се радваш на млади кончета или на кученца. Всички имат такива наивни и глупави очи и са толкова гальовни и доверчиви… После стават неприятни… А за Новата година раздадох на целия персонал по една извънредна заплата.

— Знам и Ви благодаря — каза Туше Динев.

— На тебе, католически падре, още една заплата допълнително! Нали кукушани сте все униати^[1]?…

Туше Динев се надигна да му целуне ръка.

— Седи спокойно! Колко ти станаха парите в Банката? Чудя се за какво ги събираш!

— Вие знаете, Ваше Превъзходителство, че искам да уча във Франция. И то заради Банката.

— Винаги хората, когато искат да направят някаква глупост, изтъкват, високоетични причини. А да учиш в Парижката полицейска школа е все едно да учиш за касаплък!…

— Ваше Превъзходителство, от доста време Ви изтъквам нуждата от банков шпионаж. Сам вече не мога да се справям с работата си.

— Аз съм доволен!

— Но науката е напреднала много.

— Я не говори глупости! Каква наука е това да дебнеш и трепеш себеподобните!… Докато съм жив, нищо няма да се промени в Банката ми! Когато умра, ако искате, създайте към нея артилерийска част или ескадрон!

Туше Динев млъкна обиден. За да промени темата, Борис попита баща си:

— И все пак какви са ти прогнозите за тази година?

— Стават необясними неща — каза банкерът. — Народното събрание нищо не знае. Всичко се пази в тайна. Осведомено е Правителството, и то не цялото. Само отделни лица или накрая — само един човек, цар Фердинанд! Величаят го, издигат го в небесата — най-големият политик, най-големият военен стратег, най-умният, гениалният, надхвърлил рамките на страната, таченият и уважаван от всички, безпогрешният!… Лошо е да се залага на един човек, който и да бил той! Тогава защо е Народното събрание, защо са народните представители, защо са разискванията?… Тази единствена, макар и бледа връзка между Народ и Правителство стана излишна! Тежко се е заплащало в историята пренебрегването на Парламента. Още навремето е казано, че държавните мъже понякога могат да се радват на безнаказаност, тъй като умират, но народите — никога, понеже живеят достатъчно дълго, за да претърпят последствията от техните деяния…

— А каква е тази тайна?

— Тайна, която всички знаят. Ще има война! Отричат това, но да съпоставим фактите! Обсъждаме състоянието на неприкосновения запас на армията. Доклад от името на министъра на войната изнесе генерал Стоев. Няма да се спирам на тая общоизвестна личност. Видиш ли лешояд, търси мършата!… Края на септември миналата година нашият министър-председател Гешов^[2] на идване от Европа мина през Белград. При потеглянето на специалния влак за България се прикачват двата лични вагона на сръбския министър-председател Миланович. Двамата говорят в продължение на шест часа, докато откачат вагоните на Миланович на гара Ляпово. Предполагам, че не са говорили за времето и не са се осведомявали за здравето на домочадието си… Министърът на финансите трескаво търси заем от Париж при всякакви условия… още доказателства искаш ли?

— А аз мога да кажа, че вече е късно да обсъждаме каквото и да е. Жребият е хвърлен! Всички искат война, следователно тя ще бъде! За трети път в историята на България нацията се обединява в името на идеала!… Имаме ли право да попречим на това народно вдъхновение?

— Жалко, мислех те по-умен — каза старият банкер. Тримата млъкнаха. Навън бе утихнало. Заваля сняг. С чаши в ръка те следяха зимната виелица.

— Високосните години са били винаги години на нещастия… — промълви баща му.