Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (7)

7

— Ей, ти! Ти, бе, с ниското челце. От тебе никога няма да излезе свестен копиеносец! — Гласът на Парменион сякаш пращеше от гняв. — Да, тъпако, на тебе говоря. Я излез пред строя! Какво си мислиш, бе — че от тебе ще стане войник?

Македонецът пристъпи по-наблизо и се надигна на пръсти в напразен опит очите му да се изравнят с тези на младежа. — Хайде, бе, кажи нещо! Да не си ням отгоре на всичко?

Жертвата на яростта му можеше единствено да го зяпа изцъклено от ужас. Долната челюст на нещастника увисна, но от гърлото му се изтръгваха само нечленоразделни звуци. Парменион безсилно вдигна ръце към небето, а мъжът срещу него отскочи пъргаво назад.

— Туй е то, бягай! Но ще видиш ти едно бягане, като застанеш срещу първото си вражеско нападение. Кълна се във всички богове, че ще ти забия меч в задника, само една длан да отстъпиш назад, проклетнико! — Вече трудно владееше гласа си. — И в сянката на баща си се кълна! И в самия Александър!

— Няма нужда да намесваш името ми и в това. — Парменион побърза да се обърне и вдигна пиката си за почест. — Генерале, ако бъдеш така добър да провериш как напредва работата в ковачницата, ще се възползвам от случая да поприказвам с тези хора.

— Ковачница ли? В цялата им смърдяща дупка не се намира метал и колкото за петдесет остриета на пики! Нито пък им стига акъл да ги изковат!

Дебелакът се върна в селището през портата, гръмовните му ругатни караха местните жители да залостват къщурките си и да прибират забързано децата си.

— Свободно — сдържано изкомандва Александър и предизвика обща въздишка на облекчение от тристате мъже и няколкото жени, строени в редиците.

Опитваше се да си ги представи други, да ги уподоби мислено на своята закалена гвардия — петте хиляди мъже от най-бляскавата фаланга в света, покорили полето при Гавгамела в сблъсъка за владичеството над цели империи. За жалост не можеше да не види окаяната действителност.

„Армията“ му представляваше жалка сбирщина от окъсани и недохранени, чужди на военната дисциплина обирджии и страхливци. Всъщност това селце беше убежището на дребни разбойници, готови веднага да заколят някой непредпазлив пътник. Биваше ги само за удар изотзад с тояга по главата или за още по-презрения лов на техните съседи, за да вземат награда за главите им от гаварнците. Но както се убеди преди няма и двайсетина затъмнения, разбягаха се като пилци пред неколцина гафове на коне, решили да се позабавляват.

Ето каква армия имаше. Започвайки с шепа отрепки, трябваше да обедини под властта си всички племена в територия, по-голяма от Мала Азия, а после да обърне тази сила срещу вълкоподобната раса. Имаше и още по-неблагоприятно обстоятелство — гаварнците бяха единни. Управляваше ги някакъв техен цар на царете, когото наричаха тауг. Александър не се усъмни нито за миг, че ако онзи владетел научи за появата на някой, опитващ се да обедини племената на хората, няма да се успокои, докато не го погуби. Естествено, точно това би направил на негово място. Значи се налагаше да свърши за няколко месеца работа, която изискваше дългогодишни упорити усилия. Иначе общият враг щеше да ги смаже.

Пак огледа хората пред себе си.

— Генерал Парменион е прав…

Едва не се задави с тези думи. Бе имало и друг Парменион, доверен съратник на неговия баща, станал и дясна ръка на Александър при първите му завоевания. А после бе обвинен в измяна и екзекутиран. Македонският цар не се съмняваше, че измяна е имало, само че старото обветрено лице още му се явяваше насън. Сега имаше нов Парменион — шкембест и едноок, неграмотен страж, останал единствената му връзка с миналото. Нов генерал Парменион за този нов свят.

Бъдещите му войници мълчаха и се мусеха. Повечето едва понасяха този незнайно откъде изтърсил се чужденец, който си приписваше легендарна слава. Преобърна живота им с главата надолу. Александър съзнаваше, че не са малцина сред тях онези, които биха му забили нож в гърба някоя нощ, само че се бояха от Нева. Момичето имаше достатъчно силна воля да вдъхва страхопочитание у тези кокошкари. И би убила първия, опитал се да му стори зло. Почти беше готов да повярва, че когато гафовете я отвлякоха, мъжете са побягнали не от уплаха, ами от облекчение. Дори Иварн Чернозъбия, нейният чичо и поне на думи господар на тази мръсна бърлога, понякога се стряскаше от племенницата си. Някои трудно определими черти на нейния характер подсказваха, че съвсем не си е на мястото тук. Но не беше сега времето да размишлява над това.

— Досега сте се били само с отделни противници — започна пълководецът с най-дружелюбен тон. — Но за онова, което ни предстои, — задължително е да се научите как да се сражавате заедно. Ще се движите единни, ще насочвате копията си единни и ако се наложи, ще загинете единни. Дяволите ви взели, длъжни сте да си набиете в главите, че само един да трепне и да побегне, всички може да се простим с живота! Нямайте милост към малодушните в редиците си, защото те ще ви погубят. Поне сто пъти съм ви казвал това. Сега искам да чуете нещо друго. Утре ще потеглим на бой срещу киевантите. Утре с новите си умения и с храбростта си ще победите своите врагове. Все ми повтаряте колко ги мразите, как пикаят в потока, от който си гребете вода за пиене и как ви крадат жените и момчетата, за да задоволяват извратената си похот. Поведени от мен, утре ще ги накажете достойно и ще им покажете, че трябва да се плашат от жителите на Рис! — Очакваше да се развикат войнствено. Но те мълчаха като идиоти. Александър ги изгледа объркано и се извърна. — Сега насочете копията както трябва, да пукнете дано! Напред, ходом марш!

 

 

Както обикновено, Иварн вече беше безнадеждно пиян. Ревеше завалено как утре щял лично да реже ушите на пропадналите бандити киеванти. Александър седеше на трикрако столче срещу него, а Парменион стоеше зад гърба му. Единственото осветление в помещението идваше от пламъчетата на горящите сушени изпражнения. Смрадният дим се стелеше в тежък облак и чак след като разлютеше очите до сълзи, се изнизваше през дупката на тавана.

Затъмнението се бе преполовило, но домакинът показваше завидна бодрост и пиянското му бълнуване не секваше.

— А пък оня гадняр Борст… с тия ръчички ще му отрежа мъжките части, после ще го провеся от стената на онуй негово торище…

Александър кимаше разсеяно и от време на време стрелкаше с поглед Нева. Тя полагаше голямо старание да изглежда съблазнително за своя „спасител“, както настояваше да го нарича. Пълководецът побърза да й обърне гръб. Ето ти и още едно затруднение. Дори като юноша не можеше да участва с цялата си душа в похотливите разговори на своите връстници. Просто не изпитваше същото желание — нито за любовта на друг мъж, толкова прославяна от жителите на Тива, нито към женската страст. Струваше му се, че участва неохотно в някаква игра само за да не му се присмиват, а не за удоволствие.

Нямаше как и да не се съобрази с факта, че Нева беше единствената сродница на тукашния вожд. Спасяването й от гафовете му заслужи известна почит сред селяните, а обещанието да помогне на Иварн в разгрома на киевантите поне засега го предпазваше от опасности. И нямаше никакво желание да рискува.

— Я ми кажи пак, о, легендарни боецо — изрева вождът и петимата му телохранители се закискаха на толкова изтънчена подигравка, — как ще ги победим?

Александър побърза да възпре с поглед Парменион от някоя хаплива реплика.

— Съвсем просто е, о, царю на царете. — С мъка се насили да произнесе тези думи, но трябваше да изиграе отредената му роля. — Аз само ти показвам непознат за тебе начин да сразите враговете си и да увеличите славата си. Ако се биете като единен отряд, можете да надделеете над десетократно по-многоброен противник.

— Значи ония гадове ще се пръснат като пилци? — попита Иварн с тон на капризно хлапе.

— Прав си.

— Ами ако ни издъниш утре, а? — изсумтя един от телохранителите.

Александър му се усмихна равнодушно.

— Няма да има провал.

— Моли се да е така — изведнъж съвсем сдържано изрече вождът.

Пълководецът и без тази заплаха знаеше, че се крепи на косъм. Неговият лък струваше повече от жалкото имущество на цялото село и само обещанието да смажат враговете от съседната долина още задържаше главата на раменете му.

— Айде да си пийнем пак — подвикна Иварн, изправи се неуверено и предложи на госта си кожения мях с ферментирало козе мляко.

— Не мислиш ли, че е добре да си починем малко? — възпротиви се Александър. — Не след дълго това затъмнение ще свърши. Предпочитам ние да потеглим първи, защото киевантите едва ли са останали в неведение за подготовката ни.

Вождът махна нехайно и рухна обратно на своето грубо сковано кресло, което наричаше трон.

— Време е да проверя стражите — студено допълни пълководецът, кимна неприязнено на домакина и се махна от колибата.

По инстинкт все още очакваше през нощния период да падне мрак, но по време на затъмненията светлината само отслабваше като през ден с тежки плътни облаци или при пълнолуние в заснежените степи на Бактрия. Обърна се в посоката, която свикна да определя като северозапад и в далечината видя премигващо пламъче върху склона на Олимп. След няколко часа щеше да поведе войската си към онзи димен стълб, за да направи първата си крачка към новата империя.

Отново го завладя изумлението. На запад все по-нагоре се извиваха реки, синия простор на океан, сенчести планински долини, гори с пищна зеленина и високи бели колони. В далечината цветовете се сливаха неразличимо в синьо-зелена стесняваща се ивица и над главата му се губеха в ярките лъчи на светилото.

— Да знаеш, че е намислил да те очисти, щом победиш киевантите вместо него.

Нева бе застанала до него. Всъщност подуши я още преди да го доближи. Също като останалите разбойници тук тя смяташе къпането за безсмислено и дори обидно занимание. Александър си напомни, че момичето би изглеждало твърде привлекателно без цялата тази мръсотия и ако се премени в по-привични за него дрехи.

Тя се прилепи към хълбока му и го докосна леко по рамото.

— Ако ме искаш, твоя съм през остатъка от затъмнението.

— Благодаря ти за тази чест — прошепна той. Надяваше се, че Парменион е достатъчно разумен да гледа внимателно другата й ръка, стиснала дръжката на кама. — Само че скоро ще трябва да будим бойците. А когато предстои сражение, събирам всичките си сили, иначе и боговете няма да ми помогнат.

— Мъж като тебе сигурно има сили да познае три жени за една нощ, а после, без да се напъне дори, да реже гърлата на враговете си.

— Е, да, то се разбира от само себе си. Но желая да служа на чичо ти с всичко, на което съм способен.

— А, пак ли оня дърт пръч… Нали ти казах, че точно сега измисля как да се отърве от тебе?

— И защо ме предупреди?

— Не е ли очевидно?

Тялото й се отъркваше в неговото, показвайки му съвсем недвусмислено какво очаква тя да се случи ей сега помежду им. Александър я награби внезапно (макар да потискаше мъчителния напън за повръщане) и я целуна по шията. Тя потръпна и изстена от удоволствие. Дебелият страж, който все пак не отделяше поглед от камата на пояса й, се ухили развратно.

— Мила моя, желая те колкото и ти мен — прошепна пълководецът, — но не постигна ли победа в тази битка, чичо ти пак ще ми вземе главата. Нека сега не пилея силите си, а после ще изпиташ каква награда съм ти приготвил за търпението.

Целуна я пак и побърза да се дръпне. Тя го изпиваше с поглед, очите й блестяха от разпалената похот.

— Само внимавай с Лотар. Говоря ти за грамадния тъпанар. Прави каквото му каже Иварн. Другите са пъзльовци и няма да ти излязат насреща.

— Благодаря ти още веднъж. И знай, че желанията ти ще бъдат изпълнени. — Изгледа накриво своя войник и му промърмори: — Хайде да се махаме по-бързо.

Парменион понечи да прошепне някаква дяволита закачка, но погледът на неговия командир му подсказа навреме, че може да загази.

Нева ги зяпаше, докато се скриха зад ъгъла. Още трепереше от възбуда, но Александър си беше отишъл. Сети се за все същия Лотар, които сигурно се бе свлякъл в колибата си да поспи след препиването. Е, тъкмо може да уреди това-онова, каза си момичето. Макар да беше тъп, здравенякът имаше някои несъмнени достойнства. Тя се усмихна доволно.

 

 

— И помнете — напредвайте с равномерна крачка! — гръмогласно извика Парменион. — Щитът ви винаги да прикрива човека отляво!

В далечината роговете на врага отекваха все по-ясно. Селището приличаше на разровен с пръчка мравуняк. Кипеше трескаво оживление. Бойците на киевантите излизаха тичешком през портата, псуваха и крещяха закани. Александър само клатеше глава смаяно. Май бяха още по-безнадеждни простаци от тези, които водеше в битка.

Точно както предсказваше Нева. Стълкновенията между селата бяха наполовина кръвно отмъщение, наполовина забава. Излезеха ли на бойното поле (обикновено пред някоя от двете порти), почти цял ден прекарваха в напъни да се надминат едни други в обидите. За тях това беше приличният начин да си пуснат малко кръв.

Момичето му обясни, че от време на време някой побеснявал достатъчно и се втурвал към противника с нечленоразделно врещене и оскърбителни жестове. Срещу него изскачал някой също толкова надъхан. Пак опитвали да се надвикат, понякога хвърляли копия и накрая се счепквали. Жалкото зрелище продължавало, докато единият боец паднел мъртъв от случаен сполучлив удар или раните ги принуждавали да се откажат. Пострадалите се връщали под закрилата на съселяните си, които ги насърчавали и се обзалагали на дребно. Следвала размяна на по десетина изстрела с лък и с това всичко приключвало.

Твърде рядко се стигало до по-масови и разгорещени схватки между двайсетина мъже и по някоя жена. След няколко дни, прекарани в подобни интересни занимания, някоя от сбирщините се признавала за победена и се изтегляла зад стената или пък се връщала в своето село. Съгласно обичая оставяли мъртвите си на победителите като военен трофей. Разбира се, главите веднага бивали продадени на гафовете. При задоволително количество страшните съседи на хората приемали, че селото е проявило достатъчно покорство и го оставяли на мира.

За Александър беше потресаващо преживяване да разбере, че хората могат да паднат толкова ниско и дори да забравят как биха могли да воюват помежду си. Горчивият опит с обучението на селяните от Рис не остави никакво съмнение у него. Сети се за битките на герой срещу герой по време на Троянската война, но и дума не можеше да става за сравнение между тях и тези сприхави крадци.

Възседнал Буцефал, той огледа отвисоко опърпаната си армия, маршируваща в колона по четирима. Не му беше трудно да си представи как преди няколко века гафовете са постигнали лесно надмощие над техните прадеди и ги изтласкали от плодородните земи към стръмните хълмове. И досега вълкоподобните твари излизаха на лов за хора, ако им хрумнеше да се позабавляват.

— Повелителю, близо сме до тях. Мигът ще настъпи скоро.

Александър кимна на Парменион и му даде знак в движение да престрои хората в боен ред. Беше принуден да не спира нито за миг, за да не мислят тези окаяни подобия на войници за предстоящото. А и Нева го заблуди — съвсем нямаха насреща си почти същия брой противници. От укрепеното селище излязоха поне петстотин или дори шестстотин мъже. Десет пъти повече да бяха, това нямаше да го смути. Дисциплината щеше да изравни шансовете им, както на почти всяко бойно поле, където бе водил своите македонци.

Парменион буташе, риташе и крещеше с цяло гърло, за да накара намръщените си „бойци“ да се престроят от колона в нападаща фаланга от пет редици с по шестдесет копиеносци във всяка. Александър се бе вслушал в мнението му, че при толкова малоброен отряд трябваше да намалят редиците на фалангата, иначе нямаше да е достатъчно широка, за да обхване от край до край клисурата, през която напредваха.

Както беше възседнал Буцефал, той сложи стрела на лъка си и подкара коня зад отряда. Отвращаваше го необходимостта да командва хората си от тази позиция, но съзнаваше, че присъствието му отзад, яхнал гафски кон и готов да простреля първия страхливец, ще бъде едва ли не главното предимство за спечелване на победа. За предпочитане беше да е зад бойните редици, отколкото да поведе тази „армия“ и в един миг да открие, че войниците са решили да се приберат у дома.

Вече ясно се чуваха обидите, които киевантите крещяха напевно.

— Пикаем ви на тиквите, мърши такива!

— Вие сте под нас, мизерници!

Това Александър не успя да проумее. Защо ли придаваха такова значение на факта чие селище е по-високо? Дори Парменион реши, че това е проява на особена тъпота. Но за жителите на Рис явно беше твърде важно и те на свой ред изреваха от ярост.

Дебелият страж носеше флага — доста оръфано парче плат, на което личеше грубовато изображение на връх Олимп. Сега се обърна да прецени настроението на войниците и вдигна високо бойното знаме.

Александър се озърна през рамо към Иварн, седнал на сянка под надвиснала скала заедно с телохранителите си. Имаше непоколебимото намерение да следи битката от безопасно разстояние. Ясно беше, че мръсният страхливец няма да помръдне оттам, докато нещата не се решат по един или друг начин.

— Добре, Парменион, хайде да свършваме с това! — подхвърли пълководецът, поддал се на досадата от жалкия вид на своя отряд.

Вървящото до коня му момче започна да бие ритмично тъпана си, а старият македонски войник поведе фалангата към киевантите, които весело обсъждаха странното представление.

Не един от вървящите в редиците се оглеждаше към Александър, но лекото помръдване на стрелата в съответната посока се оказваше достатъчна подбуда никой да не побегне. Напредваха нагоре по склона към шумната тълпа, излязла на около петстотин крачки пред стената на своето село. Вече се виждаха лицата на противниците.

 

 

Алдин превключи обективите на камерите на най-голямото увеличение, дори успяваше изкусно да сменя изображенията на екрана без нито секунда пауза. Този път нямаше сериозни облози и за него сблъсъкът беше любопитен само от професионална гледна точка, но искаше да види всичко. За пръв път хазартните играчи от тази епоха имаха възможност да наблюдават на живо Александър в организирано сражение. Може би щяха да забележат и признаци, които да са им от полза при следващите залагания.

Вазбата знаеше, че Корбин следи ставащото с особен интерес, други кохове също щяха да поискат записи. Но не се очакваше скоро да има сериозно стълкновение между хора и гаварнци, затова всички, с изключение на двама, се бяха върнали в своите светове заради деловите си занимания или за да угодят на други свои увлечения.

Струваше му се почти трогателно да гледа някога могъщия владетел начело на подобна презряна сган. Не можеше да се освободи от мислите за този човек. Бе очаквал в поведението му да се прояви поне надменността на коховете, за които работеше. Вярно, веднага се усещаше навикът на Александър да повелява и въпреки това Алдин започна да изпитва симпатия към него. И не заради отреденото му в историята място, също достойно за възхищение. Македонският цар имаше забележителни дарби, обаче не пораждаше у околните завист или недоверие, а по-скоро желание да му станат приятели. Понякога приличаше на момче, тласкано напред от неутолимата си любознателност да разкрие тайните на вселената, но у него се долавяше и неизлечима тъга. Алдин се стараеше да се освободи от тези мисли, само че колкото и да се смяташе за закоравял професионалист, също се бе поддал на обаянието на пълководеца. Можеше само да се надява, че назряващите събития няма да лишат докрай Александър от самоуважение — утеха за последните му мигове.

 

 

— Полуналяво — ходом марш!

Както беше присъщо на такива бойни строеве, фалангата полека се бе изместила надясно, защото всеки неволно се местеше под защитата на щита, държан от съседа му.

Вече се намираха само на стотина крачки от киевантите, които от доста време мълчаха и гледаха разтревожено. Почти всички изпълниха правилно командата, освен малцината, трудно различаващи ляво и дясно. За миг редиците се огънаха, но строят повлече и обърканите.

— Полунадясно — ходом марш!

Вървяха точно към противниците, загубили всяко желание да се веселят, защото изобщо не разбираха какво става. В края на краищата, нормалните хора щяха досега да отвръщат на ругатните, да се перчат и пъчат насреща им и чак след половин ден да съберат смелост за схватка. Но тези смахнати мълчаха и напираха към тях като прииждаща река.

— Копията напред!

Тръпка полази по гърба на Александър, когато дългите копия на фалангата се насочиха почти едновременно, сякаш водени от една-единствена ръка. Беше почти както в пресните му спомени за миналото.

— Не се блъскайте, не се блъскайте! — ревеше с продрано гърло Парменион.

За пръв път имаше възможност да води отряд в сражение и се наслаждаваше на всеки миг.

Киевляните се стъписаха до онемяване. Някои метнаха копия и макар повечето остриета да не стигнаха до фалангата, един от войниците бе улучен и запищя от болка. Редиците се разколебаха. За да победиш, най-важно беше да усещаш настъпващите обрати. Александър знаеше, че няма много време, докато хората му решат да се върнат към любимите си нелепи начини да се бият.

— Хайде, момчета — кресна той, окрилен като в сън за предишните битки, — бегом напред!

Сръга Буцефал в ребрата и се премести на десния фланг. След вика му фалангата се втурна напред с все сила от изведнъж отприщеното напрежение.

Както пълководецът предполагаше, всичко се реши още преди да има истински сблъсък. Щом киевантите видяха тичащите насреща им триста бойци, захвърлиха щитовете си и припряно потърсиха по-безопасно място. Само за секунди сражението (ако заслужаваше това название) се превърна в преследване. Местните мъже само се озъртаха и пищяха от страх, понесли се към сигурното убежище зад портата, а фалангата ги гонеше по петите.

Александър нахлу сред тълпата с цялата бързина, на която беше способен Буцефал — едва изпреварваше бягащите мъже. Метна лъка си през рамо и извади меча. Стоварваше го върху всеки, осмелил се да го доближи, но удряше само с плоското на острието, защото вече имаше планове и за тези хора. Киевантите правеха широка пътека пред страшния непознат, възседнал гафски кон.

Пълководецът стигна до стената преди своите войници. Вождът на селото стоеше пред портата и заплашително размахваше ръце, но когато Александър насочи меча към него в недвусмислена покана да изпълни заплахите си, вождът захвърли копието и щита си, върна се тичешком зад стената и се скри в гъмжилото пищящи жени и деца, които само допреди мигове зяпаха доволно от кирпичената стена.

Пълководецът се обърна — изведнъж осъзна, че в самотното си кавалерийско нападение е изпреварил всички и се е озовал между подплашените киеванти и своята армия. И ще бъде принуден сам да удържа портата срещу напора на бегълците, докато дойдат подкрепления. Очакваше заклещените мъже да се бият с отчаянието на ранен звяр, но съзря нещо смайващо.

Киевантите се просваха по очи, врещяха ужасени и само въртяха глави ту към наближаващата фаланга, ту към него.

Изумен, Александър прибра не опръскания си с кръв меч в ножницата и даде знак на Парменион да спре настъплението.

Минаха две-три минути, докато неговите бойци се поукротят, наложи се дебелакът да просне неколцина в прахта с мощни юмручни удари, за да не заколят някого от отдавнашните си врагове. Настъпи чудата смутна тишина. Победители и победени се гледаха неловко и просто не знаеха какво да правят.

Александър извика, че вождът на киевантите трябва да излезе, преди да е преброил до сто, иначе ще започнат да посичат пленниците. Иззад стените на селото се надигна жален вой. Той се надяваше, че поне някой тук може да брои до сто. Не се наложи да проверява. Преди да стигне до четиридесет, жените извлякоха насинения и кървящ вожд през портата. Хвърлиха го в краката на пълководеца.

Изведнъж Иварн си проби път през гъмжилото, хванал с двете си ръце тежък боздуган. С яростни крясъци и псувни запристъпва към коленичилия вожд на киевляните.

— Дърт гнуснико, крадецо, дето лягаш нощем със сестрите си, сега те спипах!

Разбрал какво го чака след миг, победеният вдигна умолително ръце към Александър.

— Сигурно си бог! Пощади ме и аз — Борст, ще ти служа вярно.

Пълководецът се обърна към Иварн. След толкова седмици стискане на зъби беше голямо облекчение да прояви истинските си чувства към него.

— Стига, Иварн! Този човек вече е мой. По-точно, всички пленници са мои и нито един от тях няма да пострада. Киевантите ще бъдат втора рота от фалангата.

— К’во?! Аз победих тука, бе! — пронизително кресна вождът от Рис и погледна лукаво към Лотар, който вече стоеше до коня на Александър. — Като свърша с тоя боклук, ще ти видя сметката и на тебе, никаквецо!

Иварн вдигна боздугана над главата си и направи крачка към Борст, който зарови лице в пръстта от предсмъртен ужас. Александър дръпна юздите на Буцефал и вдигна меча си. Реши първо да се разправи с Лотар, след това да посече и Иварн. Можеше само да се надява, че фалангата няма да вдигне бунт след смъртта на своя вожд. Но пък вече изобщо не се съмняваше — коварният пияница с решил да се отърве от него, защото си въобразява, че е научил всичко необходимо за умението да се води война.

Лотар се оказа неочаквано бърз.

С един могъщ скок великанът се озова до Иварн, вдигна го като коте над земята и изви тялото му в крайно неестествено положение. Чу се силен пукот и след миг трупът тупна на земята с безсилно увиснала глава.

Настъпи гробна тишина, всички бяха зашеметени от случката. Лотар ги изгледа надуто и се обърна към пълководеца.

— Да живее Александър! — кресна и размаха юмрук.

— Да живее Александър! — сляха се и гласовете на двете племена.

А Борст вече стоеше до коня и се опитваше да надвика множеството. Имали много гаден враг ей там, горе — и той посочи билото на още по-високия рид, очертал се ясно под синьото безоблачно небе.

Забеляза, че Лотар е до Нева и й шепне нещо. „Виж ти каква била уговорката…“ Кимна одобрително на момичето. Беше много по-опасна, отколкото си мислеше отначало. Бе уредила убийството на собствения си чичо и това стресна Александър, въпреки че покойният вожд приличаше по-скоро на болно животно. Сети се, че щом настъпи затъмнението, ще трябва да спази обещанието си, и потрепери от погнуса.

— Борст, искам да те попитам нещо. Идвам отдалече и не знам дали тук имате обичай да се миете с гореща вода след края на битката.

Вождът на киевантите се опита безуспешно да прикрие гримасата си.

— Веднага ще уредя това, о, Александре.

Македонецът се озърна към Нева и направи усилие да се усмихне.

— И се погрижи да имам винаги на разположение топла вода, ако ще и да е насред затъмнение.

Борст само сви рамене при тази чудновата заповед. Беше достатъчно щастлив, че главата му е още свързана с тялото и не искаше да спори за нищо с победителя.