Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (18)

18

— Значи и ти си участвал? — попита Александър.

Засменият Ярослав завъртя глава.

— Бих се изразил иначе. Случи се така, че написах една книга за този изкуствен пръстен, още когато бях учител. С Алдин се познаваме отдавна. Навремето си мислех, че и от него ще излезе учен, но той се захвана с проклетия занаят на вазба. Замислял този удар от години. Постарал се моята книга да попадне в ръцете на Корбин. Онзи налапал стръвта и Алдин побърза да ме домъкне тук. Да си призная, много ми беше забавно да се правя на пророк.

— Но защо нищо не ми обясни, когато се срещнахме?

— Бяхме сигурни, че Корбин е заръчал някому от местните да те убие и не искахме да рискуваме.

— И все пак — защо? — намеси се Кубар и опря юмруци на масата.

Погледна с укор двамата вазби, седнали от другата страна.

— Нека обясня — започна Алдин. — Двата народа бяха затънали във вековния си застой. Хората бяха направо пропаднали — враждуващи помежду си разбойници, а гаварнците не можеха да се отърват от вкоренилата се феодална система. Същността на тази война беше в пълното преобразяване на двете общества. Вярно, на твърде висока цена, но нека го кажа така — платихте за бъдещето си. Ето, че през последните трийсетина дни започнахте да търгувате помежду си. И се научихте на взаимно уважение. Присъствието на Ярослав беше само допълнителна застраховка „боговете“ да не се намесват повече, след като подготвиха почвата.

— А нима вие двамата не се намесвахте? — тихо се обади Лиала.

Алдин само разпери ръце смутено.

— Ти какво би предпочела — нашата намеса или онази упойка, която Нева трябваше да поднесе на Александър?

Кубар поклати глава. Немалко гаварнци биха предпочели смазваща победа, имаше и предостатъчно недоволни сред хората. Тепърва трябваше да се оправя и с Арн. Но сега имаше достатъчно време за всичко.

— А какво стана с тази Нева?

— Убихте ли я? — сърдито промърмори Пага. — Само тази участ заслужава.

Александър сви рамене.

— Алдин я зарязал на съседния континент, отвъд преградната стена.

— Там има ли хора? — попита оръженосецът.

— О, да, но да знаете срещу кого трябва да се сражават… — подсмихна се Алдин. — Едни грамадни твари, които приличат на гущери. Много обичат да принасят хора в жертва! Ето изчадия, които заслужават добър урок…

Александър и Кубар вече се споглеждаха.

— Марлоу — прошепна Ярослав.

Гаварнският предводител кимна с одобрение, когато Ярослав извика на някого да му донесе свитъка с картите от съседната палатка.

Алдин и Зердж се наканиха да тръгват, двамата владетели дойдоха при тях.

— Май никога няма да научим цялата истина — подхвърли Александър, а в ъгълчетата на устните му играеше сянка на усмивка. — Но Ярослав ми разказа достатъчно в навечерието на голямата битка. Не се сърдя нито на вас, нито на вашите богове, защото ми дадохте нов живот и цял един свят, който да обединя. Мечтата се сбъдва отново.

Кубар кимна мълчаливо за сбогом на двамата вазби. Алдин се озърна още веднъж на излизане — владетелите вече се бяха надвесили над картата. Лиала стоеше зад тях и вазбата забеляза, че е хванала ръката на Кубар.

Алдин и Зердж тръгнаха по тунелите под рудовоза, които щяха да ги отведат до дока от външната страна на Колбард. Тъкмо свърнаха към главния коридор и се натъкнаха на Парменион, подканящ някого да върви по-бързо.

Макар да бе свикнал с двамата вестоносци на боговете, дебелакът отстъпи крачка в първия миг.

Изръмжа някаква ругатня и ги подмина, а зад него вървеше стройна млада жена.

— Коя е тази? — попита Алдин, когато момичето побърза да се отдалечи от непознатите.

Парменион поспря и му се ухили.

— Срещнах я тая сутрин в лагера на аварите. Представи си само, казва се Роксана! И си помислих: „Че защо пък да не ги запозная…“ Е, нали се сещаш.

Дебелият генерал пак промърмори нещо неразбрано и продължи по пътя си.

— Дано твоите богове те закрилят! — извика Зердж след него.

— Ама че богове… — изпръхтя Парменион. — Предпочитам да се осланям на Александър.

След миг се скри от погледите им.

Няколко часа по-късно вазбите стигнаха до дока, който и Кубар бе открил по време на дългия си подземен преход. Набраха кода за достъп, входният люк на кораба се отвори и те влязоха. Нямаше и помен от Първобродниците, за които разказваше Виргт. Но мисълта за тях направо омайваше Алдин. Вече виждаше интересни възможности…

В цялата плетеница от събития само едно си оставаше загадка за него. Как старият мъдрец на гаварнците бе научил за повелителите на това място? Че и измислил как да общува с тях, за да разкрие къде са коховете и какво вършат.

Бе попитал Зердж, но и неговият приятел призна невежеството си. Можеше само да предположи, че Букха е имал своя игра в играта, още преди да го посветят накрая в замисъла си.

Поне с Корбин беше свършено. Нямаха представа къде се крие. Всъщност повечето кохове се бяха пръснали из незнайни убежища. Сега оставаше само да установят контрол над собствеността на Габлона. Алдин имаше намерение да се посвети на заслужен отдих, каквито планове кроеше от години. Този път нямаше да се притеснява ще получи ли процентите си.

Двамата със Зердж влязоха в главната зала на кораба — техният таен център през последните дни на играта.

— По дяволите, Алдине, няма ли да прибереш най-после този недодялан Надзорник? — извика гаварнецът, след като едва не се спъна в триметровия андроид, проснат на пода.

— Доста ми е симпатичен. Пък и знае ли човек… Току-виж пак ни потрябва.

— От него тръпки ме полазват по гърба.

— Добре де, добре.

Алдин изрече поредица от команди и андроидът се раздвижи. Пропълзя през люка към задния склад, но не пропусна да се повайка, че никой не го уважавал.

— Е, ти си оправи живота — каза Зердж и отвори бутилка миумско шампанско.

— Да, номерът мина. Още никой не се е усетил. И сега треперят, свират се из дупките си от единия край на Облака до другия. Ще минат поне две-три години, докато някой разбере, че Тиа държи основния пакет акции във всички корпорации, които уж минаха от едни ръце в други. А пък аз скътах контрола над поне петдесетина планети.

— И накрая си го върна на онзи гад Корбин.

— Ъхъ…

Алдин се облегна в креслото и вдиша дълбоко дима от една скъпоценна пура, каквито пушеше Габлона. Зердж се зае да набира координатите за скок в навигационния компютър.

— Ти наистина ли смяташ да безделничиш?

Алдин се усмихна на стария си приятел.

— Колкото и ти.

— Знаеш ли, Сигма спомена нещо за едно малко частно начинание…

— Целият съм в слух.

— После, после…

Гаварнецът натисна последния клавиш, корабът се отдели от Колбард и започна да се отдалечава. Тъмната повърхност на пръстена още запълваше обзорните екрани.

Когато скоростта нарасна достатъчно, излязоха от сянката на колосалното съоръжение и слънцето изпълни залата със светлината си. Простиращият се на няколко милиона километра Колбард се рееше над тях — сияещ кръг от синьо и зелено, изпъстрен тук-там с бяло, на фона на безкрайния мрак.

— Какво беше онова за Марлоу? — попита Зердж, настанил се удобно в креслото, за да се наслаждава на най-великолепната гледка в Облака.

— Бил е един от древните писатели на Земята. — Алдин погледна с неволна усмивка пръстена, където бяха Александър и Кубар, после изрече: — „Дайте ми карта, за да видя какво остана да покоря от този свят!“