Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (17)

17

В мониторната зала витаеше твърде мрачно настроение. Скоро цели финансови империи щяха да сменят собствениците си, наближаваше критичният миг в играта. А сцените на екраните представляваха невъобразима касапница. Според приблизителните оценки по една трета от войниците в двете армии бяха паднали в битката. И накрая не победата на някоя от войските, а пълното изтощение прекъсна схватките. Всички се свличаха на удържаните досега позиции, защото не искаха да отстъпят нито метър. Видя се, че никой не спечели решаващо предимство. Бяха се избивали, без да постигнат нищо, в долините между гафската столица и разбития рудовоз.

Играчите запазиха напрегнато мълчание, дори когато се увериха, че свирепата битка е затихнала поне за малко, преди клането да започне отново. Нито гаварнците, нито хората сред коховете бяха очаквали подобна гледка. Никой не си и представяше дори, че играта ще стигне до подобна кървава развръзка, без никой от враговете да признае поражението си, за да се оттегли с чест и войната да свърши.

Всъщност, бяха се надявали Александър или Кубар да докажат, че превъзхождат другия пълководец. Но според израза на Зола, който беше любител и на надбягванията, „финишираха нос до нос“. Колкото и различни да бяха бойните похвати на двете армии, оказаха се съвсем равностойни, също като своите главнокомандващи.

Сега или никога, каза си Корбин. Почти изпадна във вцепенение, защото виждаше нови и нови доказателства, че Александър не е под въздействието на веществото, което трябваше да повлияе на нервната му система. А замисълът беше толкова прост — само една чаша и скоро леката упойка щеше да смути разсъдъка и волята на македонеца.

Само това трябваше да направи тя, да поднесе чашата! Войските се биха до пълно изчерпване на силите, а сега оставаше Александър да падне в боя и всичко да свърши. Защото Корбин бе анализирал внимателно характера му и знаеше, че е назрял моментът за величествения жест.

 

 

Затъмнението отмина и изтощените воини се надигаха сковано от сън. Едни срещу други, петдесет хиляди човека и гафове се строяваха мудно. А иззад редиците им се чуваха страшни звуци — хиляди ранени стенеха и виеха, докато чакаха лечителите да стигнат и до тях. Мъртвите поне мълчаха. Единственият знак за присъствието им на полесражението беше тежката сладникава воня, засилваща се заедно с жегата.

Александър крачеше край редиците и тук-там се спираше да размени по някоя дума със зашеметените мъже. Понякога коленичеше да хване ръката на умиращ воин или се стараеше да вдъхне спокойствие на пехотинец, почти загубил ума си от онова, което бе видял и извършил.

— Вече са ветерани — прошепна му Парменион, когато се отдалечиха от около осемдесетте бойци — остатъка от до вчера гордите фаланги на рисите и киевантите.

— Но на каква цена?… — отвърна Александър. — Стигнаха до предела на силите и разума си, дори го преминаха. Те не са македонци, родени и обучени за война, готови да умрат с моето име на уста.

Последните думи изрече с безкрайна тъга и бившият страж забеляза изумен сълзи в очите на своя повелител. И преди бе виждал Александър да скърби за загинал приятел, дори за убит кон, но сега беше съвсем друго.

Пълководецът се обърна след миг с усмивка към помощника си.

— Питал ли си се защо боговете позволиха да се случи всичко това?

Разпери ръце, сякаш за да обхване цялото бойно поле.

— Кои? Нашите или боговете на този свят?

— Които ще да са. От всички ми се гади и ги проклинам от цялата си душа!

Отново се сети за Дарий и чак сега му се стори, че разбира какво е изпитал онзи нещастен цар на персите… изоставен от всички, обърнал лицето си към небето и умрял.

— Аз обаче ще си изиграя ролята за всички тях — добави тихо, взрял се в очите на Парменион.

— Какво искаш да кажеш, повелителю?

Но Александър вече се обръщаше да огледа изтощените си войници, строени за нова битка.

— Мислиш ли, че изобщо съзират някакво величие в това?

Дебелакът също се взря в редиците.

Толкова ясно си спомняше полесраженията от един друг свят. Но този път паметта му не беше замъглена с погълнатата кана вино в някоя кръчма, където трупаше измислица върху лъжа, за да изкрънка още малко безплатно пиене или да привлече вниманието на зяпнало от учудване момиче. Не, сега помнеше всичко, както беше наистина. Иса, където се изправиха срещу копията на сякаш безбройните перси. Или превземането на Тир — неговият племенник, още момче, комуто бяха отсекли ръката и кърпеше до смърт, докато Парменион непохватно се опитваше да запуши раната с парцал. Или непоносимата пронизваща болка от стрелата в Бактрия, която го лиши от едното му око…

Взираше се в лицата на тези мъже и всичко си спомняше — онзи ужас, който сякаш щеше да му разкъса вътрешностите и после го караше да пищи нощем, връщайки се с всеки кошмар.

Обърна се към своя цар, на чийто баща бе служил първо и след когото извървя две хиляди левги по Земята, за да го последва накрая през небесата.

— Виждат каквото величие е достъпно и за моя ум — каза Парменион след малко. — И каквото ще има в писанията на някой историк или в разказите на старците край огъня. Но ти си Александър Велики и за тебе светът е друг.

Пълководецът се озърна към Ярослав, който само вдигна рамене. Александър кимна и пак се загледа във войниците си, а лицето му беше сгряно от усмивка.

— За тях беше предостатъчно — изрече сдържано. — Сега тази битка е моя. Време е аз да изляза на сцената. Парменион, изпрати вестоносец при гафовете. Нека предаде от мен на тауг Кубар, че ще се бия с него сам и пеша в долината, между позициите на нашите армии. Така ще приключим веднъж завинаги с тази война.

— Повелителю, полудя ли?! — възкликна дебелакът. — Та ти си ранен, дълго беше в несвяст! А искаш да си премериш силите с гаф! Вярно, не им се дадохме, но нали точно ти все повтаряше — побеждаваме ги, ако се сражаваме единни, иначе в единоборствата сме обречени?

— Само направи както искам от тебе — натърти Александър със загадъчно и малко отчуждено изражение. — Ще бъде като пред портите на Илион.

Погледна към Олимп и се усмихна.

 

 

— Господарю мой тауг, не приемай! — извика Арн. — Вече ги натикахме в ъгъла. Още една битка и ще ги довършим!

— И какво? Загубихме една трета от бойците си. Иска ли ти се да се простим с още една трета, за да стигнем до победния край? Помисли за цената, добре помисли! Онези хора отсреща вече ни доказаха за какво ги бива. Стотина поколения наред вие — благородниците, сте ги тормозили, водени единствено от презрение. Накрая те се надигнаха и проявиха храброст, достойна за гаварнци. За мен всичко вече е решено.

— Не разбирам словата ти.

Но Кубар обърна гръб и каза на самотния човешки воин, застанал пред него:

— Предай на своя предводител Александър, че ще изляза на двубой с него.

— Мигът наближава — тихо промълви Ярослав.

— Зная, но първо имам да изпълня един дълг.

Александър закрачи нагоре по склона към палатката, около която кипеше свирепа схватка само преди няколко часа.

Влезе и мина в задната половина. Знаеше, че трябваше да я отпрати по-надалеч оттук, може би в града около рудовоза, но вътрешният глас му подсказа да не прави това.

Лиала стана, щом го видя.

— Сигурно вече знаеш какво ми предстои — благо каза македонецът.

— Зная, Искандер. Ти си като него, а той прилича на тебе. Затова зная.

— Само исках да ти кажа…

Александър се запъна. Тя пристъпи към него.

— Такава е съдбата ти, о, тауг на хората! Разбира се, знаеш какво е желанието ми — Кубар да съхрани живота си. Но сърцето ми се къса и за тебе. Ако ти победиш, ще прозреш цялото бреме, налегнало плещите му. А ако той те победи, ще живее с чувство, каквото никой не би искал да изпита. Има един прастар гаварнски обичай — продължи Лиала тихо и се пресегна към чашата с вино на масата. — Знаех, че ще дойдеш при мен, преди да направиш неизбежното. Жена от моята раса може да поднесе чаша само на своя съпруг, любим или на своите братя. Чудно, но колкото и да сме различни, чувствам те като брат, а и толкова приличаш на моя любим. Пий, Искандер.

Той вдигна чашата към устните си, а тя му се усмихна и в погледа й се четеше съчувствие.

— Искандер — прошепна Лиала, — който и да победи от вас двамата, аз ще скърбя. И нека казва който иска, че погазих честта си на гаварнка, като станах първата, приела човек за свой близък.

— Вече накарах Парменион и Ярослав да ми се закълнат, че ако двубоят завърши зле за нас, ще те освободят незабавно. Кажи на Кубар…

Македонецът отново не можа да се сети за нужните думи.

— Мисля, че знам какво да му кажа — прошепна гаварнката. — Сега ме остави, Искандер.

Тя се обърна, закрила лицето си с длани, и зарида. Александър излезе под ярките лъчи на слънцето.

— Ако загина — заговори спокойно на строените пред него мъже, — с това войната свършва. Парменион, не позволявай на хората ни да вършат глупости. Поискай примирие и се срещни с Кубар. Опитай се да постигнеш възможно най-добрите условия за мир, после се оттеглете. Дори да загубим днес, в този свят никога няма да е както преди. Хората пак ще имат своите хълмове и смея да предскажа, че никой гаф не ще си позволи да нарушава спокойствието им. Сигурно след време ще има войни, но гафовете повече няма да ни презират. Разбрахте ли ме? — Той се усмихна на Ярослав. — Не ме интересува какво си мислиш и какво би искал да ми кажеш. Двубоят ще е до смърт. Онова, което ти ми разкри сутринта… — Александър помълча. — Само ако бях разбрал по-рано в какво са ме натикали. Но миналото няма да се върне, затова трябва да се бия с Кубар.

— Не е неизбежно — кротко възрази Ярослав.

— Напротив, дори само за да съхраним двамата честта си. Всъщност в това се криеше разковничето от самото начало. И тук ще свърши.

— Повелителю…

Македонецът погледна Нева, която стоеше настрани, пазена от стражи по заповед на Ярослав. Не беше сега времето за подобни сцени пред очите на събраните воини. Без да й каже дума, той се извърна и когато безумните й вопли отекнаха над полето, старият учен махна с ръка на стражите да я отведат.

 

 

За пръв път от началото на играта студените пръсти на страха се вкопчиха свирепо в сърцето на Корбин. Ами ако нещо се обърка точно сега? Не, невъзможно е. Преди минути чу трите кратки сигнала по съобщителната си присадка. Веществото вече беше в организма на Александър и оказваше коварното си въздействие.

— Ще го направят. Наистина ще го направят! — възбудено викна Зола, удряйки с юмруци по облегалките на креслото си.

— Вижте, вижте, излизат за единоборство…

Габлона забрави опасенията си и заедно с всички впи поглед в екраните. Играчите се смълчаха, сякаш всеки звук би могъл да предреши ставащото долу на Колбард. Включените на максимално увеличение камери на Олимп и безпилотните наблюдатели се насочиха към полето между армиите.

— Ех, защо Зердж и Алдин не могат да видят това! — въздъхна Йешна.

— Плащаме им да се занимават с апаратурата, а не да зяпат — студено отвърна Корбин. — Затова са там наблизо. Сега млъкнете, вървят един към друг!

Кубар вече забавяше крачка. В дясната си ръка държеше метателно копие. Александър носеше същото оръжие, взето от убит гаварнец.

Двамата спряха на десетина метра един от друг.

— Най-сетне се срещнахме, тауг Кубар.

Македонецът изричаше трудно думите на чуждия език.

За Кубар всички хора бяха дребосъци, а този пред него не беше величествен на ръст дори сред съплеменниците си. Но само външно… Най-после стоеше пред равния нему сред човеците, който, ако бе живял достатъчно дълго, щял да обедини половината Земя две хиляди години по-рано, отколкото се случило.

— Долавям, че и ти вече разбираш смисъла на ставащото.

Александър кимна печално.

— Не виждаш ли друг възможен изход от този сблъсък?

— Няма друг изход. Трябва да се бием до смърт. Двата ни народа твърде дълго си причиняваха страдания, а ние сме изкупителната жертва, каквото и да си мислят други. Вчера десетки хиляди загинаха по наша заповед, а сега един от нас ще умре според техния завет.

— Моят народ вярва — каза Кубар, — че на война трябва да търсиш противник, който да направи гибелта ти почетна. И ние се намерихме, Искандер. Е, значи до смърт?

Човекът кимна. Вдигна копието и гаварнецът повтори жеста му.

 

 

Нито звук — последните промърморени думи затихнаха. Двете фигурки на екраните се обикаляха.

Човекът се престори, че ще нападне отстрани, Кубар се извъртя и отстъпи, свалил ниско щита си, за да се пази. Копието бе вдигнато високо в дясната му ръка, готово за удар. Александър се отдръпна.

После отново пристъпи напред снишен, гаварнецът отскочи наляво и замахна с копието като с меч. Бойците отново се разделиха.

Изведнъж ксарнът завъртя креслото си към един от страничните пултове, на чиито монитори непрекъснато постъпваха нови данни. Коховете не му обърнаха никакво внимание. Дори мигновено разсейване би могло да означава, че ще пропуснат смъртоносния удар.

— Господа, имаме проблем! — писна насекомоподобният арбитър на играта.

Другите му извикаха да млъкне.

— Господа, обажда се Алдин, имаме сериозен проблем!

Внезапно образите на екраните започнаха да примигват и подобно на всички заклети запалянковци в историята на своите раси, коховете почти изпаднаха в истерия — лишаваха ги от върховното преживяване!

Но крясъците им се загубиха в рева на алармените системи, екраните угаснаха и на един от тях се появи лицето на Алдин.

— Тревога! — извика вазбата. — Към нас се е насочил патрул на Надзорниците от направление три седем нула две. Струва ми се, че…

В този момент корабът на Надзорниците заглуши всички сигнали.

— Двубоят! — писна Корбин. — Още имаме време. Двубоят, по дяволите!

Но по екраните играеха само хаотично пръснати точки и линии. В залата настана суматоха — някои от коховете вече се блъскаха на изхода, за да стигнат по-бързо до личните си кораби, други врещяха необуздано на ксарна да възстанови предаването. Шестте крайника на арбитъра шареха трескаво по пулта.

— Нищо не мога да направя, Надзорниците пречат. Минутка, минутка, пак приемаме…

Изведнъж изображението отново се появи, отчетливо почти като преди. Александър бе опрял едното си коляно в земята и всички кохове се вцепениха. Кубар бе отметнал торса си назад, готов да довърши човека с копието.

Острието литна напред и македонецът падна върху пръстта с вдигнат над себе си щит. Копието проби метала като хартия.

Гафовете в залата закрещяха диво от радост, макар вече да имаха и друга грижа. Но не… Александър беше жив. Захвърли разцепения щит.

Кубар измъкна ятагана си от ножницата и се нахвърли срещу него. Човекът се претърколи настрани и се изправи със скок. Държеше копието с двете ръце.

Противниците се сблъскаха и за миг изображението сякаш замръзна на екраните. Пълководците на гафовете и хората като че се вцепениха в смъртоносна прегръдка.

Тялото на Кубар се изопна и политна назад. Всеобщ вопъл се изтръгна от гърлата на коховете.

Бавно, мъчително бавно гаварнецът се свлече на колене, стиснал дръжката на забитото в гърдите му копие. Падна на хълбок и не помръдна повече.

Други камери показваха панорама на цялото поле — гафската армия се разбягваше. И като тласнати от гигантска ръка, хората се втурнаха надолу по склона, размахали оръжията си. Александър бе победил.

Неочаквано образите отново се разкривиха. За няколко секунди Алдин се появи на всички екрани, но само мърдаше устни беззвучно. И рязка промяна — съвсем друго лице се взираше в коховете.

Надзорник!

Виждаше се само главата му, почти закрита от маска. Но характерно разположените очи и отвори за дишане стигаха, за да смръзнат от ужас хората и гафовете.

— Говори патрул на Надзорниците — изрече съществото, сякаш мъмреше непослушно дете. — От известно време подозираме, че е нарушено правилото, за ненамеса на първобитните светове. Вашите непохватни опити да прикриете икономическия хаос, възникнал поради тази игра, бяха отдавна засечени от наши агенти. Всички вие ще останете по местата си. Скоро ще се скачим с този кораб. Вложените в играта активи ще бъдат конфискувани, а организаторите й — изпратени за превъзпитание… Говори патрул на Надзорниците…

Ксарнът изключи екраните.

— Обявявам края на играта! — изръмжа той, пръскайки всички с остатъците от последните си три ястия. — Победа за Александър. Всички облози са регистрирани в личния ми компютър. Сега да се махаме оттук!

— Какво?! — изпищя Корбин. — Невъзможно! Александър трябваше да загуби, това е невъзможно!

Не желаеха да го слушат, заети само с паническите си усилия да избягат. Преобръщаха се кресла, чупеха се бутилки, по килимите падаха димящи пури, а най-високопоставените същества в Магелановия облак се блъскаха пред единствения изход. Всички крещяха по личните си комуникатори на роботите в своите кораби да подготвят координатите за скок, който да ги спаси от Надзорниците.

— Не се ли разкараш веднага — кресна Сигма, — ще видиш как превъзпитават онези твари!

Инстинктът за оцеляване най-после надделя и Корбин последва съперника си през вратата. Невъзможно беше да отдели навреме грамадната си яхта от дока в охладителната кула, но можеше да я зареже и да се измъкне със спасителния катер. Разбира се. Надзорниците ще установят, че корабът е негов, но дотогава ще е впрегнал на работа послушните си юристи, за да му стъкмят убедително алиби.

Зави на последния ъгъл и завари Тиа пред входния люк.

— Няма място за тебе, момиче! Катерът побира двама и Регина идва с мен! — изрева Корбин.

— Затова разбих пулта за управление — враждебно отвърна тя. — Знаех си мили чичко, че ще ме изоставиш, но ми е по-приятно да си имам компания.

— Гадна кучка!

Той я изблъска и надникна през отворения люк. Не го лъжеше — пултът беше съсипан безнадеждно.

— Ще те убия!!!

— Да мамиш в игра е едно — развика се и момичето, — а да убиеш своята любовница и трета братовчедка е съвсем друго! Как ще се оправдаеш пред Надзорниците? Цял живот ще останеш за превъзпитание!

Със зверски вопъл той профуча край нея и нахълта в личните си покои. Секунди по-късно се появи, повлякъл полуголата Регина. Двамата изчезнаха в най-близкия коридор.

Тиа остана сама и се заслуша в глухите тътнежи — един след друг корабите на коховете излитаха, за да търсят спасителен изход далеч от Колбард.

След няколко минути в яхтата отново настъпи тишина, чуваше се само слабото бръмчене на обслужващите роботи, заети да оправят бъркотията.

По един от страничните коридор наближаваха стъпки и след малко се появи Сигма.

— Значи е отвлякъл твоя кораб.

— При това ме заплаши с оръжие.

Двамата се спогледаха усмихнати, сякаш последната подлост на Корбин ги свързваше в таен сговор.

— Да отидем ли в залата, за да видим какво става? — предложи Сигма.

— Друго не ни остава — хладнокръвно отвърна Тиа.

Щом влязоха в празната зала, мъжът отвори шкаф и извади бутилка бренди.

— А, не, нека отворим миумско шампанско за разнообразие.

— От личните запаси на Корбин? Той не предлага от него дори на кохове.

— Дяволите го взели. Заслужихме си шампанското.

Настаниха се един до друг в грамадното кресло, заето допреди малко от ксарна, но едва след като се увериха, че роботите са го почистили идеално.

— Е, да погледнем ли?

Сигма отметна глава назад в буен пристъп на кикот.

— Великолепно, просто великолепно! Двамата с Алдин сте изпипали всяка подробност, дори отвличането на моя кораб! — Тиа също се засмя. — Забележителна работа свършихте. Особено с подправения холозапис как Александър убива Кубар, с предупрежденията на Алдин, дори с онзи фалшив Надзорник. Между другото, как успяхте да го направите?

— После ще ти обясня подробно, историята е интересна. Ще види сега онзи мръсник Корбин дали трябваше да ми дава нищожен един процент и отгоре на всичко да мами вуйчо ми! Моят дял от онова, което му измъкнахме, май е към четиридесет пъти по-голям.

Сигма намигна на съзаклятничката си.

— Пак казвам — чудесно беше! А Корбин си въобразяваше, че ни надхитря и манипулира играта от самото начало, пък двамата с Алдин го водехте за носа на всяка крачка. Видя ли му очите накрая? В името на небесата, дори не зная какво го тормозеше повече — мъката, че едва не си загуби и последната риза от гърба, или страхът от Надзорниците. Добре му натрихте носа на това копеле! Жалко, че само аз и ти ще знаем какво стана.

— Също Алдин и Зердж, но те ще си мълчат.

— Вече има и още двама, които знаят с какво се занимаваха „боговете“.

— Александър и Кубар — промълви Тиа.

Сигма долови странното чувство в гласа й. Не очакваше това от жена, която току-що се нареди сред десетте най-богати кохове в Облака.

— Те още се бият долу — тихо каза и той, приведе се към пулта и включи истинското предаване, фалшивият запис бе започнал още когато противниците вдигнаха оръжията си за първи удар. — За тях е съвсем друго. Не рискуват пари, а живота си. Бог да им помага.

Беше ред на Тиа да забележи тъгата и угризенията му.

 

 

Умората вече изцеждаше силите им. Копията отдавна се бяха пречупили и двамата се обикаляха един друг бавно, стиснали мечове в десниците си.

Кубар се опитваше да държи Александър на разстояние с надеждата да го повали със замах отдалеч, а македонецът се стараеше да проникне през защитата на гаварнеца, за да го промуши отдолу.

Не размениха нито дума, всеки оставаше сам с мислите си. Кубар се пренесе мислено на полето в Олер, където сам, с един удар на меча сложи край и на войните за обединението, и на живота на Клиарн.

Когато заби острието в своя брат, отряза от сърцето си и последния остатък надежда, че ще намери радост и щастие в живота. Къде ли беше Клиарн сега? Братът, които накрая се изправи срещу него, защото вярваше, че е отсъдил мъдро — трябваше да съхрани отколешното господство на благородниците. Къде беше сянката на брата, когото прати в отвъдното, за да премахне враждите в цял един свят? Защо Невидимата светлина поиска такава цена от Кубар? Взря се уморено в Александър, когото измъчваха подобни мисли.

Дарий… Най-после. Онова преследване по високите плата, през Иса и равнините на Гавгамела най-сетне стигна до своя завършек. Виждаше Дарий — от него бе се отрекла собствената му майка, за да обяви Александър за сина, когото е трябвало да роди. Дарий, чиято жена дойде в леглото на македонския цар и по своя воля поиска да зачене от него син, достоен да бъде владетел.

Но не, та нали всички те бяха отдавна разпръснат прах? Пет хиляди години… Сега виждаше пред себе си тауга. Дали не са на полето пред Илион? И какво ли ще каже сега Ахил, докато се сражават пред погледите на боговете?

Боговете…

Мечът на Кубар изсвистя надолу, Александър се наведе и отскочи надясно.

Ето я тази възможност, Кубар беше беззащитен, но Александър виждаше очите на Дарий, докато нанасяше удара. Неговите очи…

Гаварнецът се олюля и мечът падна от изтръпналата му ръка, когато острието в ръката на човека проряза дълга рана по ребрата му, а после се отдръпна за последния удар в гърлото, след който всичко щеше да свърши. Чуваше хилядите гласове в гръмовен общ вик — от едната страна на тържество, от другата на страх и болка. Съдбата на множеството сякаш висеше на върха на един меч.

Къде ли беше Клиарн, смееше ли се сега? О, не, неговият любим брат сега ридаеше за страданието на Кубар, който след миг щеше да се прости с живота.

Очите на Дарий…

Острието се дръпна още по-назад, подобно на змия, навиваща стегнатите си пръстени, преди да забие зъби в плътта. И застина там сред спрялото време.

— Дарий!…

Мечът блесна, но нямаше ледена болка, нямаше внезапно спуснала се нощ.

Александър заби острието с такава ужасна мощ в пръстта, че то се откъсна от дръжката.

Остана наведен за миг, сякаш не му стигаше въздух, но Кубар чу сподавените ридания. Гласовете наоколо заглъхнаха.

— Край! — изхърка македонецът и вдигна глава. — Веднъж казах, че само цар може да убие друг цар. Но сега пък казвам, че само цар може да пощади друг цар.

Кубар се взираше в човека. Този пред него накрая стигна до прозренията на гаварнците и изведнъж предводителят се увери, че също е започнал да разбира хората.

— А войната?

— Свърши.

— Какви ще бъдат условията ти?

— Каквото завзехме, остава наше. Вие запазвате своето.

Кубар погледна над главата му към далечния рудовоз и Александър също се обърна натам.

— Това е единственият източник на метал в целия континент — тихо каза гаварнецът. — Ще запазите ли и него за себе си?

— Твоят народ го е владял две хиляди години. Но нали затова е търговията?

Предводителят се съгласи, че така ще е справедливо.

— Кажи ми, Александре, научи ли вече за боговете, измислили всичко това?

Човекът кимна.

— С нищо не са по-добри от боговете по мое време. На онези се покланях и желаех да им подражавам. Но тези тук… — Озърна се към Олимп. — Техният вестоносец Алдин и съучастникът му на този свят сега са в моя лагер. Разказаха ми всичко точно преди да изляза за двубоя с тебе. Както се оказа, моята любовница трябвало да ми сипе отрова. Алдин й попречил, а после подлъгал боговете, че все пак съм погълнал отровата. Не ми се вярва, че боговете ще останат много доволни от забавлението си.

— Вие — хората, имате една ругатня: „Ами да се шибат, като не им харесва“. Съвсем на място си е за онези негодници.

Александър се усмихна на владетеля, когото можеше да разбере. Най-сетне срещна равен на себе си.

— Пак ще говорим — каза му меко. — Ще си разменяме предания, трупани пет хилядолетия. Ела при мен, щом настъпи затъмнението. Ще видиш някого, срещата с когото се надявам да те направи щастлив.

Двамата се обърнаха и тръгнаха всеки към своята армия.