Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (9)

Ново място за лагер 4
(7 — 10 септември)

Тат Брейтуейт и Ник Есткорт щяха да се изкачат в лагер 3 сутринта на 7 септември, за да започнат прокарването на пътя към лагер 4. Онази нощ Тат изживя съмненията и тревогите, които почти винаги предхождат голямото изкачване. През деня той наблюдава как лавините се изсипват по Големия централен улей и по скалите от двете страни и стигна до убеждението, че цялата стена е опасна. Въпреки всичко обаче той беше въодушевен и възбуден от мисълта, че ще води напред и ще проправя пътя. Ето какво е записал:

„Нощните опасения и сутрешната летаргия скоро отминаха. Чувствувах се добре. Мисля, че никога няма да свикна с тези нощи. Ник бе по петите ми, вдъхващ успокоение. Следваха го Крис, Пертемба и неговите шерпи. Първото фиксирано въже. Закачих се към него, изтеглих се над бергшрунда. Най-сетне стъпих на стената. Изведнъж тишината бе нарушена от вика на Ник, с който щях да свикна: «Хей, трябва да акаме» — едно от двете неща, които Ник умира от удоволствие да ти каже. Второто е, когато току-що го е направил.

Продължих, движейки се бързо по безкрайната линия от фиксирани въжета. От време на време ритъмът на движението се нарушаваше, защото в отделни сектори въжето бе замръзнало в снега през нощта и от тежестта на тялото ми се освобождаваше, при което се плъзгах назад, както ми се струваше безкрайно, макар че не беше никога повече от метър. От време на време поглеждах надолу и виждах Ник, Крис и шерпите да се изкачват след мен. Вдясно се очертаваше Южното седло. Действително бях на югозападната стена! Най-после кратък траверс до мястото за лагер 3. Беше още рано и слънцето грееше високо над Нупце. Ник и аз решихме да продължим и да направим няколко въжета към лагер 4.

И сега вечният проблем — колко въже да вземем. Аз бях възбуден и исках да се счепкам със стената над нас, вероятно за да се уверя, че съм достатъчно силен да разбивам пъртина напред при изтощителни и неизвестни снежни условия. Мислех, че ако днес успеех да го докажа на себе си, нощес щях да мога да поспя.

Поведох, траверсирайки под нацепеното скално ребро, което защищаваше лагер 3, нататък към центъра на стената. Изтеглих 45-те метра въже, но не можах да намеря цепнатина в скалата, за да забия клин. Снегът беше твърде нестабилен за снежна котва, тъй че извиках на Ник да завърже още една дължина въже и продължих. Правех по няколко стъпки там, където снегът имаше заледена кора, но после пропадах до колене, та дори и по-дълбоко. Най-сетне намерих скална издатина, където можах да осигуря въжето. Бях направил първия си принос към експедицията — 90 метра фиксирано въже.“

Ник Есткорт и Тат Брейтуейт работиха цяла сутрин. Те се сменяваха във воденето и изтегляха бавно осигуряващото маршрута ни въже към Големия улей, който разцепваше центъра на стената. По време на изкачването си нагоре те наблюдаваха как ослепителната ивица слънчева светлина си проправя път бавно надолу по стената на Лхоце, докато слънцето, скрито зад югоизточния контрафорс, пълзеше нагоре по безоблачното небе. Те все още се намираха в прохладата на сянката, но щом слънцето достигна гребена на контрафорса, за миг те се озоваха изцяло под ударите на изтощителната му мощ. Напредването им спадна до спазматично пълзене и те се върнаха в лагер 3, където Пертемба, шестте шерпи и аз разкопахме място, за да поставим две от специалните палатки за стената.

Приличахме на археолози, които правят разкопки, защото скоро започнахме да изравяме останки от японската експедиция от 1973 г. Извадихме цяла палатка, която очевидно е била изоставена опъната. Беше пълна със сняг, който през изтеклите две години се беше превърнал в лед. Вътре намерихме храна и различни вещи — стар анорак, ботуши с пухена подплата, ледокоп, кислородна маска и различен катерачески инвентар. Сякаш обитателите на палатката един ден бяха излезли за преход и не се бяха върнали повече. Питах се, какво ли тълкуване би дал археолог, открил палатката след хиляда години. С по-конкретен интерес от наша гледна точка ние поискахме да разберем дали храната на японците все още можеше да се яде. Имаше малки пластмасови пликове с водорасли, варени сладки и консервени кутии с плодове — чудесно разнообразие към нашите дажби, защото се оказа, че всичко беше съвършено запазено. Продължихме да разбиваме леда, обковал останките от японската експедиция, за да спасим каквото можем, и тогава попаднахме на една от нашите палатки от 1972 г. Без съмнение, ако имахме време да копаем още, щяхме да намерим следи и от всички други предшествуващи експедиции. Слънцето обаче ни нагря и започнахме да правим все по-дълги и дълги почивки между копаенето и издигането на палатката. Тат и Ник се завърнаха. Оставихме ги с двама шерпи да се настанят в новия си дом и слязохме обратно по фиксираните въжета. Снегът под лагера, замърсен от новоизкопаните остатъци, сега представляваше печална гледка, но аз се успокоих с мисълта, че скоро следобедният сняг ще покрие всичко.

Върнахме се в лагер 2 и убихме часовете на жаркия следобед с разискване къде да построим лагер 4. Мястото, използувано от всички предишни експедиции, беше изложено на лавини и каменопади от Скалния пояс. По тази причина Хемиш беше проектирал устойчивата правоъгълна палатка, но за предпочитане беше да се опитаме изобщо да избегнем опасното място. Хемиш предложи той и Дъгъл да се изкачат до старото място на лагер 4 с една от леките палатки, предназначени за атаката на върха, и да се опитат да намерят по-добро място. Разисквахме въпроса, но не стигнахме до никакво решение. Чувствувах се уморен и си легнах рано.

Често се будех в ранните часове на утрото и обмислях текущите проблеми. В едно такова утро се зароди идеята, която щеше да промени целия ми план. Всяка експедиция досега следваше избора на предшествуващата за мястото на лагер 4 и така възприемаше по наследство не само опасностите, които крие местоположението, но и факта, че то не е удобно и спрямо другите лагери. Бедата се състоеше в това, че лагер 3 беше твърде ниско, на твърде късо разстояние за един цял ден от лагер 2, а лагер 4 беше твърде високо. През 1972 г. шерпите предпочитаха да стоят в лагер 2 и през ден да правят дълъг преход с товарите направо до лагер 4 — разлика във височината от 900 м — от 6600 до 7500. Алпинистите не успяваха да вземат разстоянието наведнъж и винаги отсядаха в лагер 3 по пътя си нагоре. Така планирах да правим и сега, въпреки че по принцип не ми беше приятно шерпите да извършват много по-трудни транспортни преходи от алпинистите.

Неочаквано в онова утро ме осени ново решение — да сваля лагер 4 много по-ниско, някъде на около 300 м над лагер 3. Имаше едно удобно ребро, което се спущаше от охраняващия контрафорс на Големия централен улей. На пръв поглед то би могло да предпази новото място за лагера от лавини и по този начин се получаваше едно прилично разстояние за пренасяне на товарите от лагер 2 както за шерпите, така и за алпинистите. Хемиш веднага се ентусиазира, също и Дъгъл, когато се върна от дългата си самотна разходка нагоре по Западния циркус, с цел да проучи пътя през Скалния пояс. Тогава споделих идеята и с Пертемба, защото неговото мнение беше най-важно. Той също я възприе.

От лагера виждахме Ник Есткорт и Тат Брейтуейт като две малки точки върху стената. Те се движеха бавно, но много равномерно. Тая сутрин на 8 септември те вече бяха минали през предлаганото място за лагер 4, тъй че реших да ги оставя още един ден да проправят пътя в Големия централен улей. След това щяха да се спуснат направо в лагер 2, за да могат Хемиш и Дъгъл да се качат и да нощуват в лагер 3 тази вечер и да се готвят за преместване в лагер 4.

Цяла сутрин правих нови подробни изчисления за придвижването на алпинистите и пренасянето на товарите във връзка с промяната на мястото за лагер 4. Трябваше да обсъдя с Пертемба колко товара според него биха могли да пренасят без почивка шерпите. Решихме два дни да пренасят и един ден да почиват — много по-добре, отколкото при старото място на лагер 4. После трябваше да обясня по радиото плана на алпинистите в лагер 1 и в базовия лагер. Проведохме един безкрайно дълъг разговор, Чарли Кларк описва как бе възприел моите действия:

„В лагер 2 в Западния циркус Крис съвсем се е вманиачил, чертае графици за складиране на кислород, движение на хора. Безкрайно е отчаян, че основният план се изпълнява гладко и най-вече, че пътят от базата до лагер 2 е безопасен, защото тук шерпите се движат сами и много неща могат да се объркат.

Крис наистина е голям ръководител, въпреки че го критикуваме. Никой друг не притежава способността да ни ръководи и дълбоко в душата си ние го уважаваме. Моите отношения с него са много добри, защото — слава богу — аз съм извън тотото, т.е. голямото решение кой ще отиде на върха. Очакването на това решение за съжаление създава чувство на отчуждение между него и повече от водачите на връзки. Най-малкият повод е достатъчен, за да се прояви това чувство. Няма разцепление, няма фракции, няма гадости, но то е там, в сърцата им.“

Чарли е записал тези редове точно след завръщането на Мик Бърк, Дъг Скот и останалите от първата водеща група в базовия лагер. Въпреки всички наши взаимни уверения в лагер 2 неизбежно беше да се запази известно напрежение в една тъй голяма експедиция като нашата, където толкова много бе заложено и особено, при положение че изкачването напредваше и малки групи вече се пръснаха в различните лагери по върха. Всеки от участниците — аз също — имаше нужда да споделя тревогите и опасенията си с някого, в моя случай това беше магнетофонът. По такъв начин заедно с отделните избухвания се получаваха отдушници, които ни позволиха да продължим съвместната си работа в изненадваща хармония до самия край на експедицията. Положително в онзи слънчев ден на 8 септември, когато разисквахме усложненията, породени от решението да се промени мястото на лагер 4, сред нас се чувствуваше само приятно възбуждение.

Горе по стената Тат Брейтуейт, Ник Есткорт и двамата шерпи обаче бяха погълнати от задачата да проправят пътя в Големия централен улей. Тат описва изживяното:

Странно е, че се случи да катеря с Ник. Ние двамата живеем в околностите на Манчестър, знаем се вероятно от десетина години, а едва в онази експедиция катерехме заедно за първи път. Спомням си я много добре: стената Орион, Бен Невис, март 1975 г. Ник обработваше една отсечка в по-горния сектор и откърти голяма буца лед, която падна върху лицето ми и ми счупи пет предни зъба. Той се извини, но това, което ми направи впечатление в последвалите, изпълнени със зашеметяваща болка часове, бе, че той не предложи да преустановим. Напротив, настояваше, че пътуването с кола до Шотландия днес струва много скъпо и трябва да се прави най-малкото един тур дневно. Спомням си, че тогава си помислих: „Е добре, ако този мисли тъй за 10 лири и няколко дни, нищо няма да го спре на Еверест“.

Тръгнахме от лагера към 6:30 и един час по-късно достигнахме най-високата точка от предишния ден. Бяхме решили да не използуваме кислородни апарати. Аз поведох. Отчайваща обстановка. Насочих се леко вляво към центъра на стената. От двете ни страни се стичаха безспирни потоци от лавини. Чувствувах се в отлична форма, но същевременно бях страшно нервен, до такава степен, че дори непрекъснато повтарях на Ник да не тегли твърде силно въжето. Страхувах се, че в даден момент може да изкърти несигурните снежни котви, които крепяха въжето. При всяка стъпка нагоре се опасявах, че 8-сантиметровата кора на навятия сняг ще се откъсне и ще отнесе и четирима ни. След шест-седем въжета, редувайки се през цялото време във воденето и напрежението, най-сетне достигнахме скалното стъпало, което сякаш ни кимаше през цялото изкачване нагоре. Осеяхме го със скални клинове и най-сетне се почувствувахме сигурни. Спомням си, че казах на Ник: „Колко жалко, загдето е тъй ниско, иначе би било хубаво място за лагер 4“.

Всъщност това беше мястото, което аз бях определил през нощта. Тат и Ник успяха да изминат още три отсечки напред, преди изтощителната сила на слънцето да ги принуди да се върнат в лагера. Останалата част от деня те дремеха и готвеха в палатката си, а през нощта за първи път Тат взе таблетка за сън. Ето как описва той резултата в дневника си:

„9 септември

Събудих се в ужасно състояние. Бях взел таблетка за сън. Никога вече! Днес за първи път трябваше да прибегна към кислород. Ник по своя обичаен, много подробно информативен начин ми обясняваше всяка подробност на апарата, а на мен ми се искаше само да си лежа в спалния чувал. Имах намерение да използувам действително добре този последен ден на предната линия, но нямаше начин — чувствувах се много зле. Тръгнах съвсем бавно, потиснат от мисълта, че прахосвам един скъпоценен ден за щурмуването на стената, и съжалявах заради експедицията, но повече за себе си. Първо Ник ме задмина, после двамата шерпи, а те не използуваха кислород. Боже мой, болен ли бях? Най-сетне настигнах Ник на мястото, до което се изкачихме вчера, и трябваше да му предложа днес той да води през цялото време. Ник прие с готовност и забеляза: «Добре е да взимаш по-често хапчета за сън».

Потоци от лавини непрекъснато предупреждаваха за опасността, която ни дебне, ако закъснеем със спускането. След като стигнахме на около 60 м под и вдясно от мястото на лагер 4 през 1972 г., най-сетне решихме да се връщаме. Самото катерене в този етап по Еверест технически не е трудно, дори не е интересно, но го утежнява фактът, че е по Еверест. Непрекъснато мисля за по-горната част на стената, Скалния пояс, неизвестните отсечки нагоре и (мога ли дори да мечтая за това?) самия връх.

Схватката с този по-нисък сектор на стената в неговото сегашно състояние е това, което в моите представи е била войната в окопите през 1914 г. Хвърляш се в бой за няколко дни, после се отдръпваш и отстъпваш на някой друг да опита. Чувствувам се доволен от нашето изпълнение през последните няколко дни и ми е приятно, че случайно или по план съм в свръзка с Ник.“

Понякога е трудно да си представи човек колко различни неща могат да станат в планината на различни височини по едно и също време и всяка случка да е от жизнена важност за експедицията като цяло и за хората, които са засегнати. Същата сутрин, когато Ник и Тат проправяха пътя нагоре към старото място на лагер 4, а Хемиш и Дъгъл отиваха спокойно към лагер 3, аз трябваше да се справя с една дребна, но потенциално сериозна криза в по-ниската част на планината.

През нощта на 7 срещу 8 септември валя обилен сняг — 46 см в лагер 1 и дори повече при базата. Утрото обаче беше ясно и в първата радиовръзка в 4 часа сутринта аз казах на Ейдриън да изпрати шерпите нагоре в циркуса. Реших обаче да им разбия пъртина, като сляза и ги посрещна. Майк Томпсън много любезно предложи да ме придружи и ние тръгнахме от лагер 2 към 6 часа сутринта. Газехме дълбокия пресен сняг и почти налучквахме пътя от един маркировъчен знак до друг. Слизането в свежото хладно утро ми доставяше удоволствие. Радвах се, че за няколко часа се откъсвах от тълпата и нетърпящите отлагане решения в лагера и имах проста, неизискваща умствено напрежение задача.

Но не било писано да бъде така. Слизахме все по-надолу по Западния циркус и аз започнах да се тревожа, защото нямаше и следа от групата шерпи, потеглили от лагер 1. Приближихме завоя в циркуса, откъдето пътят се отбиваше към склона. Все още нямаше никой, а беше почти 7:30 часа. Слънцето вече размекваше натрупания пресен сняг по Нупце. Забързахме по пътя и когато той зави, изпитахме неприятно усещане от близостта на лавиноопасния склон. И все пак надолу беше добре, защото човек можеше да тича, но нагоре, превит под 18-килограмовия товар, пристъпвайки бавно, ти остава само да се молиш лавина да не ти мине път.

Все още никакъв знак от носачите. Спуснахме се до мястото, осеяно с цепнатини, като се стремяхме на зигзаг да избягваме заплашващата ни стена на Нупце. Най-сетне в далечината, малко над лагер 1, зърнах авангарда на нашите шерпи. До това време аз се бях хубавичко вбесил. Спуснах се да ги посрещна и запитах Анг Фу, отговорника, защо, по дяволите, бе тръгнал тъй късно. Налагаше се отново да вземам решение. Часът беше 8, три часа, за да стигнат до лагер 2, а после трябваше и да се връщат. Реших да отменя транспорта и им казах да струпат товара си и да се връщат в лагер 1. Шерпите ме гледаха скептично, а Анг Фу очевидно си мислеше, че се държа като баба. Една лавина, първата тая сутрин, се изтърколи от горните стени на Нупце и затвърди решението ми. Втурнах се към лагер 1 и през цялото време тичах, за да уловя радиовръзка в 8 часа, но пристигнах твърде късно.

Сега лагер 1 беше резиденция на екипа на Би Би Си. Майк Томпсън и аз мързелувахме през останалата част от деня и правехме сметка да се върнем в предната база на следната сутрин, затова си легнахме много рано в една палатка на края на лагера. Бях заспал дълбоко, когато внезапно ме събуди докосване на леденостуден прах по тази част от лицето ми, която се показваше от спалния чувал. Беше тъмно като в рог, но имах неясното съзнание, че някой ме раздруса и този някой, вероятно Майк, сега се мъчи да излезе от палатката, защото вътре се изсипа вълна снежен прах. Майк изкрещя нещо за лавина, но аз просто се сгуших по-навътре в топлия спален чувал и не исках да се откъсна от сладкия сън. Какво се беше случило: за негово нещастие Майк се събудил точно навреме, за да чуе мощния грохот на падащата лавина. Той изскочил от спалния си чувал и се хвърлил към вратата със смътната надежда, че ще намери спасение кой знае къде. В резултат снежният прах, който нахлу в палатката, го покри и изпълни спалния му чувал. Ударът, който усетихме, беше от наситената със сняг въздушна вълна, която голямата лавина беше изтикала пред себе си. Тази нощ ние не можахме да видим размера на самата лавина, но тъй или иначе нямаше повредени палатки и никой не пострада в лагер 1. Само Майк прекара нощта, треперещ от ужасен студ в напълнените си със сняг дрехи. По-късно той се премести в голямата палатка, за да потърси някой резервен спален чувал.

Утрото на 10 септември беше ясно и в ранния сутрешен радиосеанс, след като реших, че времето е достатъчно безопасно и най-лошите лавини вече са паднали, разпоредих да се изнасят товари до лагер 2, а шерпите за Ледопада да изкачат припаси и съоръжения до лагер 1. Майк и аз тръгнахме рано от лагер 1, за да стигнем до нашата предна база преди слънцето да огрее циркуса и по такъв начин шерпите да могат да се върнат благополучно. Шерпите в базовия лагер обаче не бяха много доволни от нареждането да изкачат товари през Ледопада. Те също бяха ударени от въздушната вълна на лавината и състоянието на Ледопада ги тревожеше. Гласуваха с вдигане на ръка и решиха, че ще е по-умно да изпратят лекоподвижна аварийна група начело с Фуркипа, която да прегледа повредите и да прецени дали пътят е безопасен. Без съмнение това решение беше много разумно и аз изпитах облекчение, когато научих за него в следобедния разговор по радиото. Щастлив бях, че имам в отбора висококвалифицирани планинари, които можеха сами да взимат решения. По този начин, когато се случеше да дам по радиото нареждане, което за групата в съответния лагер изглеждаше неосъществимо, те сами можеха да преценят положението. Ако бе възможно, разбира се, те го обсъждаха с мен, но ако не бе, тогава постъпваха според решението си. В конкретния случай този ден в Ледопада не паднаха други лавини, но огромната лавина през нощта се бе изсипала в мястото, наречено от нас „Долина на смъртта“, и беше смазала и разрушила цепнатините в подножието й. В резултат цял един участък от пътя трябваше да се укрепи с нови стълби и да се прокара нов път по края на долината. Тъй че стана много добре, загдето тежко натоварените носачи не излязоха в Ледопада този ден.

Докато Дейв Кларк, който се беше изкачил от базовия лагер, Джим Дъф, Майк Томпсън и аз достигнахме лагер 2, Мартин Бойсън и Пийт Бордмън последваха Хемиш и Дъгъл в лагер 3. На следния ден, 11 септември, те трябваше да се изкачат до лагер 4.