Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (8)

Лавини и дебати
(2 — 6 септември)

Пронизителният звън на будилника ме разбуди в 2 часа сутринта на 2 септември. Лежах няколко минути сгушен в спалния чувал. Страхувах се да отворя вратата на палатката. Когато предишната вечер заспивах, дъждът трополеше по покрива, но сега беше тихо, безмълвно и лунната светлина се процеждаше през тънките стени. Погледнах навън. Обграденият със стръмни стени каньон на Западния циркус блестеше под безбройните звезди, обсипали непрогледното тъмно небе. Превърнатата в ледени кристали мъгла трептеше във въздуха като облак от малки светулки.

Включих радиото, защото за 2 часа имахме уговорен радиосеанс с базовия лагер. Трябваше да решим дали Ледопадът е достатъчно безопасен, за да минават шерпите през него. Времето сега изглеждаше стабилно и аз наредих на Дейв Кларк в базата да тръгват. Всяко такова решение ми костваше нерви, защото, ако станеше нещастие, след като съм обявил пътя за безопасен, цял живот щях да се чувствувам виновен. А за нещастие човек никога не може да бъде 100 процента сигурен в безопасността на пътя — просто трябва да прецени относително колко голям е рискът.

После изпълзях навън и по скриптящия замръзнал сняг отидох до палатката на шерпите, за да разбудя готвача. Трудно беше да го различа сред дванадесетте шерпи, наблъскани в палатката и налягали в безреден куп. След като сбутах няколко заровени в спалните чували глави, сметнах, че съм открил Канча, готвачът, и му казах да приготви закуската. После се върнах в палатката си, легнах в спалния чувал и започнах да обмислям задачите за следващите дни. Запазихме темпото на движението си по планината, но най-главният проблем сега беше как да поддържаме качването на огромното количество съоръжения и припаси. Ейдриън трябваше да осигури редовен пренос от лагер 1 до лагер 2, тъй че да разполагаме с всичко необходимо за първите етапи по стената. Представях си стената така, както я видях за първи път преди изкачването ни по Западния циркус, и се питах дали новият маршрут е по-добър. После мисли и планове се сляха в дълбок сън и когато се събудих от повикването „чаят, сахиб“, навън вече беше светло.

Погледнах часовника си — 5:30 часа. Защо по дяволите беше толкова късно? Нима на готвача му трябваха три часа и половина за една чаша чай? Разтревожих се как щях да стигна до лагер 2 и да се върна обратно в лагер 1, преди големите лавини да започнат да се търкалят по стръмните склонове на Нупце. Втурнах се разярен навън да питам Канча защо се беше забавил толкова и тогава разбрах, че шерпа, когото бях събудил през нощта, съвсем не беше Канча. При това положение човекът положително се бе обърнал на другата страна и просто отново беше заспал. Нищо не можех да направя, освен да се опитам да вдигна хората колкото е възможно по-бързо. Към 6:30 часа тръгнахме от лагера. От нетърпение потеглих пръв и започнах да пробивам пъртина, порейки снега на зигзаг през първата плетеница от цепнатини. След 20 минути ход бях само на стотина метра по права линия от лагера — тъй усложнен беше пътят.

Почувствувах голямо облекчение, когато Дъг Скот и Ник Есткорт ме настигнаха. Те оживено спореха за преимуществата на различните маршрути през Ледопада, които всеки от тях беше избрал. Реших, че щом имат дъх за приказки, могат да разбиват пъртината и се отдръпнах, за да ги пусна напред. Вървях бавно, определено чувствувах височината, но същевременно изпитвах удоволствие от движението, макар да пристъпвах тежко под товара от въжета, който носех на гърба си. Този ден с нас дойдоха осемнадесет шерпи и образуваха дълга виеща се нишка, разтегната по пъртината нагоре в циркуса. Пътеката безмилостно свиваше към стените на Нупце, а там върху нея лежаха останките от огромна лавина мокър сняг и покриваха маркировъчните флагчета в протежение на стотина метра. Ако някой бе попаднал в нея, не би могъл да оцелее.

А после се показа стената. Използувах разглеждането на долните й скатове за предлагания нов маршрут като претекст да седна и да си почина. Той личеше съвсем ясно, очертаваше се нагоре през няколко остри снежни ръба от лявата страна на стената, точно срещу мястото на лагер 2. Беше много по-пряк и затова вероятно много по-бърз. Беше също така и по-лавиноопасен.

След отклонението, което пропълзяваше под склоновете на Нупце, пътеката сви към центъра на циркуса и се проточи право нагоре по една плитка гънка към мястото на лагер 2. Срещнах Ник Есткорт, който се връщаше. Новият маршрут никак не му харесваше.

Няколко минути по-късно стигнах до лагер 2. Дъг, Рони, Алън и Мик Бърк, които щяха да нощуват тук, вече изпъваха една от големите правоъгълни палатки. Смятах тази нощ да се върна в лагер 1 отчасти, за да съм сигурен, че транспортната линия е добре организирана, и отчасти, понеже предпочитах да стоя настрана от водачите на свръзки, за да са свободни да вземат тактическите си решения сами, без моя намеса. Сега обаче предложеният нов маршрут по долната част на стената ме тревожеше. Той продължаваше да ме привлича, но желаех да го разгледам по-отблизо, преди да взема решение за единия или за другия. Затова предпочетох да остана да нощувам. Заех една грейка и помолих на следния ден да ми изкачат багажа.

Цяла нощ треперех свит между Мик Бърк и Дъг Скот. На сутринта стената се скри зад облак и решихме да отложим разузнаването за следващия ден.

Времето обаче не се оправи и ние прекарахме още един ден в лагера. Непрекъснато се чуваше грохот на лавини, подобно на приглушени гръмотевици или на далечен тътен на влак, профучаващ през тунел. Всеки опит да се излезе от лагер 1 до лагер 2 би бил истинско самоубийство. Моята тактика се оказа правилна, защото, въпреки че угрозата от лавини наоколо беше голяма, благодарение на внимателно избираните лагерни места можехме да изчакваме отминаването на бурите, без да сме пряко заплашени от лавини. Трябваше само във всеки лагер да осигурим достатъчно храна и гориво.

През този ден в лагер 1 на Ледопада имаше доста работа. Цепнатината малко под лагера се разшири и шерпите, които се изкачваха по Ледопада, оставиха товара си под нея. Пристигна Хемиш с няколко стълби, за да поправи моста върху пукнатината. Ник Есткорт също слезе от лагера на помощ.

На сутринта на 5 септември нагласих будилника за 3:45 часа, събудих се и повиках лагер 1 за предварително уговорения разговор в 4 часа. Никой не отговори. Наругах ги, че се бяха успали и си легнах. Събудих се едва в 7:30 часа. Ейдриън ме пропуснал в 4 часа и отново се обаждал на всеки четвърт час. За нещастие обаче той наредил на шерпите да тръгнат към 5:30 часа, решение, което разтревожи Ник в лагер 1 и мен в лагер 2. Всъщност след като се събудил, Ейдриън хукнал след тях, за да ги върне, преди да са навлезли в опасната теснина, но не могъл да ги настигне. Тогава тръгнал подир тях, за да разбере защо няма връзка с нашия лагер.

Все още не бяхме стъпили на стената и цяла сутрин оглеждахме долните й склонове, обсъждайки плюсовете и минусите на двата маршрута.

Признавам, че не бях сигурен кой е по-добър, но аргументите вече клоняха в полза на новия пряк път, когато серия немалки лавини се свлякоха по него. Това беше много категоричен довод срещу маршрута, но дори и сега не можахме да вземем окончателно решение. Ник, който пристигна в 1 часа и който единствен от нас беше категорично против левия маршрут, настояваше, че той се намира по естествения път на лавините от Големия улей, докато десният маршрут се качва встрани от всички лавинни канали. Мик и в по-малка степен Дъг защищаваха лявата линия, изтъквайки, че при обилен снеговалеж по първия маршрут лесно щяхме да изгубим всички фиксирани въжета. Но на края някак пак се връщахме към него и най-после окончателно го приехме.

Когато после си възстановявах разискванията през оная нощ, питах се дали бях изпълнил своята роля на ръководител. Вероятно би трябвало да бъда по-категоричен. Аз обаче не бях и мисля, че начинът, по който се колебаехме да вземем категорично становище и разглеждахме въпроса от всяка страна, за да се стигне до едно демократично решение, беше в този случай специално най-доброто, което можехме да направим. Мислех, че решението, взето с участието на всеки от нас, ни свърза много тясно. Месеци по-късно обаче с изумление открих как обсъждането е изглеждало в очите на другите алпинисти. Например на Дъг Скот:

„Крис неочаквано прекрати разискването с: «Ще вървим по стария път. Реших». Не беше съвсем демократично. Беше ни изслушал с вид на министър-председател, който иска мнението на чиновниците си, преди да обяви собственото си решение. Но в случая имаше положителен ефект и всички почувствувахме облекчение, че все пак се взе някакво решение.“

Дъг е страстен привърженик на алпийската демокрация и държи всички решения да се взимат след общо обсъждане. Това, което вероятно той не осъзнава напълно, е, че неговата личност е много силна и често именно поради това неговото мнение се приема. Същевременно обаче той разбира моето виждане за даден проблем и винаги ме подкрепя напълно дори когато може би не е доволен от моя подход.

Разискването продължи почти цял следобед. А трябваше да сортираме катерачния инвентар за следната сутрин и да подредим товара, който беше изнесен през деня. Успяхме да го направим до края на следобеда, а привечер аз реших да прибера флагчетата, с които предишния ден Дъг беше маркирал предложения маршрут. Тръгнах по дирите, които той беше оставил по посока на стената. Малко повече от четвърт час ход, почти без изкачване, но когато седнах до едно флагче под извисилата се над мен стена, не съжалих за взетото решение. Тя изглеждаше мрачна и зла, изпод снега стърчаха подмолни черни скали. Малка прашна лавина закипя над оголена скала и се изсипа по един от лавинните улеи — сурово предупреждение, че ще последват и други. Обърнах се и без съжаление тръгнах към лагера.

С нас нямаше шерпи и в мое отсъствие Дъг беше приготвил великолепна вечеря от наденици, пюре и грах. След това той и Алън решиха да се изкачат и маркират пътя до подножието на бергшрунда. Скоро потеглиха със сноп флагчета.

Всички чувствувахме облекчение, че решението е взето и на следната сутрин отново ще вървим напред.

Този ден усещах известно напрежение у Дъг. Беше доста тих, навъсен и сякаш умишлено ме изключваше от плановете за следващия ден. Той и Мик Бърк щяха да проправят пътя до лагер 3 и аз предложих ние с Ник да се включим за помощ. Отначало не проумях, че Мик вижда в това невинно предложение някаква заплаха за намеса. Той смяташе, че нарушавам независимостта на тяхната свръзка, която самостоятелно ще взима решения, щом излезе напред, и за кратко време ще бъде автономна единица в рамките на голямата експедиция. От друга страна, моята политика да не уточнявам ролите в отбора беше разтревожила доста Дъг. Той пише:

„Лично за себе си трябва да призная, че по това време бях неспокоен за мястото си в настъплението изобщо. Поставиха ме в група с двама алпинисти, които нямаха никакъв опит на Еверест, и с Мик, който е идвал тук главно като оператор. Криех безпокойството си от Крис, който бе задвижен от по-важни въпроси, и продължавах да се надявам, че времето, маршрутът и силата на отбора ще определят моята роля и фактически ролята на всеки от нас. Във всеки случай от опит знаех, че Крис, чиито постъпки се диктуваха от цялостната стратегия, често проявява непостоянство по отношение на отделните хора, защото се отмята и нерядко променя възложената работа. Ние обаче разговаряхме подробно по маршрута до лагер 3 и фактически излезе, че Ник бил решил да не се качва, а самият Крис каза, че просто е решил да даде един свой почивен ден в помощ на изкачването на товарите. Почувствувах се много дребнав заради желанието, което имах да бъдем сами по време на нашия етап. Крис наистина имаше нужда да излезе един ден начело, за да се разтовари от всички проблеми по придвижването и снабдяването и от другите си грижи.“

Същата вечер излязох малко извън лагера, просто за да остана сам. В известен смисъл разбирах, че бях изпаднал в положение на адмирал на флагмански кораб, който трябваше страшно да внимава да не се намесва с тактическите ежедневни решения на корабните си капитани.

Бягството от другарите ми даде възможност да се наслаждавам на планината. От мястото, където бях седнал, виждах само една палатка. Мекото червеникаво сияние на запалената вътре лампа подчертаваше красотата на големия леден циркус около нас, толкова спокоен и все пак затаил толкова заплахи. Опасността дебнеше непрекъснато, но все пак красотата и предизвикателството бяха по-силни от всякога.

През нощта здравата замръзна и тръгнахме по тъмно по следите, направени от Дъг предишния ден. Носех тежък товар от въжета и снежни котви. Те представляват плочи от алуминиева сплав, имащи форма на малка лопата. Вкопават се в снега под ъгъл и действуват на принципа на котвата — колкото повече тяга се упражни върху въжето, толкова по-дълбоко се забива острието. Не бях взел котките си, защото поначало възнамерявах да отида само до подножието на бергшрунда и да оставя на другите да определят пътя, а аз да се върна в лагера да планирам атаката по самата стена. Пътят свиваше първо навътре към центъра на циркуса, за да се избягнат лавините от стената, а после поемаше по един склон по основата на стената, покрит с отломки от лавини, и го пресичаше по най-прекия възможен начин, за да се съкрати колкото е възможно повече времето, през което сме изложени на опасност. Старо въже и някаква жица се показваха изпод леда в бергшрунда — спомен от японския опит през 1973 г. Дъг вече беше привързал въжето около кръста си и се намираше някъде горе, стъпвайки на котки по силно замръзналия сняг. Мик Бърк разузнаваше наоколо за по-лесен път над самия бергшрунд.

Напълно доволен, аз се качих по фиксираното въже до началото на стената, свалих товара си на първата площадка и закрачих обратно в студената сянка на утрото. Движех се много по-добре от 1972 г., когато при първия си опит едва стигнах до подножието на стената. Този път чувствувах, че имам много резерви.

Дъг продължаваше нагоре по дългия склон, простиращ се към лагер 3. Той беше с наклон около 45° и 30-сантиметрова покривка от мек рохкав сняг върху леда. Оттук започвахме непрекъсната линия от фиксирани въжета, която се надявах да продължим колкото е възможно най-близо до подножието на улея под Южния връх преди атаката на върха. В този етап наклонът беше още лек, катерачната техника проста, но всяко движение на височина 7000 м е бавно и обременително. Дъг вървеше много добре за тази височина и водеше през цялото време. Той използуваше метода, който щяхме да прилагаме всички до края на катеренето: завързан на едно от 8 милиметровите неразтегаеми териленови въжета (които предишната вечер бяхме размотали от големи катушки, за да направим рула от около 60 м всяко), той поведе нагоре по снежния склон, осигуряван от Рони Ричардс или Алън Файф, а Мик Бърк ги снимаше. Дъг пробиваше нагоре по дългия скат, ровеше с котките в мекия сняг, забиваше ледокопа и терордактила. Пет стъпки, почивка, за да си поеме дъх, пак пет стъпки и тъй до края на въжето. Тогава Дъг забиваше специален клин за лед, който наричахме „африкански глиган“, и затягаше въжето.

След това останалите членове от екипа се изкачваха по фиксираното въже, използвайки своите жумари. Жумарът лесно се плъзга нагоре, но по принципа на задържащия механизъм, щом се изтегли до определено място, захапва въжето, създавайки за алпиниста и сигурност, и хватка, на която да се опре при изкачването нагоре. Да водиш дори по лесен снежен склон, създава у теб радостно чувство, че си пионер и ти забравяш умората, докато катеренето по фиксирани въжета е бавна, монотонна работа. Поставяш си цел — десет стъпки без почивка, но твърде често не успяваш и се отпускаш над жумара на седмата или осмата, точно преди магическата десета стъпка. А после още една дължина на въжето се изнизва нагоре и още едно въже остава след теб.

Те изкатериха 366 м до подножието на скалното ребро, което охраняваше мястото на лагер 3. Гледката оттук започваше да се разширява — Пумори стърчеше над облаците, които преливаха над края на Западния циркус, обграден от надиплените степи на Нупце и стръмните спусъци на Западния гребен на Еверест. Лагер 2 приличаше на купчинка тъмни точици върху блестящия сняг. Дирята към Западния циркус се виеше като змия през мрежата от цепнатини от лагер 1 и над лагер 2 към стената. Забелязваха се и по-малки точици. Те се движеха непрекъснато и говореха за оживено изнасяне на припасите до подножието на стената. Мащабите на циркуса бяха огромни. В сравнение с гигантските му размери точиците изглеждаха тъй дребни, тъй уязвими от могъщите надигащи се лавини, които се свличаха от всички страни по всяко време на денонощието. Гледката беше невероятно красива, мирна и все пак изпълнена със заплаха към нас, мъничките хора, които не бяха част от този свят и съдбата на които нямаше никакво значение за тези масивни недосегаеми от времето планини.

Но ние бяхме изпълнени с вяра, готови за бърз щурм нагоре по югозападната стена към подножието на Скалния пояс, все още с аванс по графика. Беше 6 септември. Тат Брейтуейт се беше присъединил към Ник Есткорт в лагер 2. Мартин Бойсън и Пийт Бордмън също се бяха изкачили заедно с шест шерпи и готвач, който щеше да ни освободи от шетнята около приготовлението на храната. В лагер 1 Ейдриън Гордън контролираше напълно положението. Каквото и да поисках, колкото и досадна да беше молбата ми, той оставаше невъзмутим. Долу в базовия лагер Дейв Кларк беше почти приключил с изпращането на инвентара и припасите, необходими за върха, и беше готов да предостави ежедневния надзор върху изходния пункт на нашата снабдителна линия на Майк Чини.