Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (7)

Западният циркус
(28 август — 1 септември)

При всяка стълба имаше опашка от шерпи, защото тази сутрин шестдесет и осем души крачеха тежко натоварени нагоре по Ледопада. В мрака на още ненастъпилото утро виковете и смехът се смесваха с промълвените молитви на страхливите или религиозните. Чарли Кларк е уловил вълнението и го е отразил в дневника си:

„28 август

Денят, в който установихме лагер 1. Бърз старт в 3 часа сутринта. Имаше лека мъгла, но сиянието на луната бе достатъчно, за да вървим. Скриптящата пътека бе приемливо сигурна, а изведнъж почувствувах ужас.

Стигнахме до лагер 1 в 7 часа и слязохме обратно към 9:30, за да погълнем една огромна закуска. Крис Бонингтън, Кийт Ричардсън, Ейдриън Гордън и аз поехме заедно. Кийт вървеше много лошо от самото ни тръгване — бавно, не можеше да диша, повръщаше. Ясно, че не се беше още аклиматизирал, а аз лично се съмнявам, че някога изобщо ще влезе във форма. Ейдриън вървеше добре, но разстройството го скъсваше. Аз се чувствувам силен и самоуверен, оставил зад гърба си страховете от предишните дни.

Не очаквах, че Западният циркус изглежда така. Мислех, че е прав, широк, голям. Вместо това той се оказа много тесен — стените на Нупце и Западния гребен едва са му оставили място. Положително пътят през това дефиле няма да е приятен.“

Аз също изпитах удоволствие от изкачването през Ледопада в ранното утро. Радвах се, че мога да нося товар от 14 кг без прекомерна умора, разговарях и се шегувах с шерпите, които почиваха край пъртината. Опитвах се да запомня имената им, разпитвах ги за предишни експедиции. Някои от тях бяха с мен през 1972 г., други бяха идвали на Еверест по три, четири, та дори по пет пъти с различни експедиции. Някои от момчетата бяха тук за първи път. Почувствувах как ме изпълва обич към цялото това голямо мероприятие, към тази група от хора, които, макар и по най-различни съображения, бяха обединени от общата цел. Минавайки край една група, извиках „ликпадело“ (шерпска сексуална хвалба). Забележката ми се посрещна от гръмогласен смях и възгласи „ликпадело“ и други шеговити подвиквания на шерпски език.

Тази сутрин навсякъде цареше прекрасна атмосфера — резултат от общото оживление и раздвижване. Но не липсваха и грижи. Получи се извънредно опасно струпване на алпинисти и шерпи, чакащи да се изкатерят по голямата стена на един серак, която се прехвърляше със серия от стълби. Целият серак беше опасен. Виждаше се как е започнал да се откъртва. С викове и крясъци накарах шерпите да се отдръпнат, реших да изработя план за старт в шахматен ред, тъй че в бъдеще да държим групите на шерпите, които изкачват Ледопада, по-раздалечени една от друга.

Мястото за лагер 1 представляваше един огромен леден блок, застанал на самия ръб, от който се спускаше Ледопада. След известно време блокът неизбежно щеше да се катурне през ръба, но това щеше да стане след приключването на експедицията. Преимуществото му засега беше, че се намираше извън обсега на лавините, които падаха по склоновете на Западния циркус, а беше и допълнително защитен от дълбокия ров, образуван от широка цепнатина, който го опасваше от всички страни и препречваше пътя за циркуса.

Оставих малкия отряд, определен да намери път през циркуса, и се върнах долу при стълбите по серака. Фуркипа вече беше там и цял час работихме здравата, но подобрихме съоръжението, като прибавихме още четири секции стълби и построихме върху стената път, при който опасността от евентуално срутване се избягваше. Въпреки изморителната работа аз успях да се върна в базовия лагер към 11 часа преди обед и се строполих в спалния чувал, за да поспя няколко часа, преди да обядвам и да се изправя пред следващата критична ситуация за този ден. Тя беше от по-различен характер.

Единственият човек, който не успя да се приобщи напълно към колектива ни, беше Кийт Ричардсън, кореспондентът на в. „Сънди Таймс“. Той беше едър, малко тромав мъж, възприел някакъв почти груб маниер, очевидно като защитна черупка. Преди много години, когато аз за кратко време работех в Лондон, а той беше млад репортьор във в. „Файненшъл Таймс“, направихме няколко съвместни изкачвания. Той остана в света на бизнеса и по времето на експедицията беше редактор по индустриалните въпроси във в. „Сънди Таймс Бизнис Нюз“. Стабилното му становище по индустриалните проблеми ми правеше добро впечатление и аз помислих, че едно свежо виждане ще направи репортажите за нашето изкачване по-интересни. Въпреки че аз лично се разбирах с него, много ме тревожеше отбранителната позиция, която той възприе, като не желаеше да показва на членовете на експедицията материалите, които пишеше, преди да ги изпраща в Англия. Предполагам, че подобно отношение не беше съвсем разумно, защото нищо не му пречеше да позволи на хората да видят копието, при условие че той има последната дума по материала, който ще излезе от негово име, но той не пожела. Неколцина от алпинистите ми се оплакаха от неговото отношение и аз реших да повдигна въпроса по време на обеда, за да се изкажат хората открито.

Ник Есткорт изтъкна един много разумен аргумент в подкрепа на желанието на алпинистите да виждат копия от репортажите на Кийт, като каза напълно ясно, че ние не очакваме и не желаем да имаме право на вето. Искаме само да сме сигурни, че това, което се изнася, отговаря на истината и не съдържа грешки каквито всеки наблюдател, колкото и компетентен да е, би могъл да допусне. Кийт се противопостави с довода, че ще се чувствува потиснат, ако трябва да показва на всеки репортажите си и това ще доведе дори до по-голямо напрежение. Постарах се да остана неутрален, но се почувствувах задължен да подкрепя Кийт, подчертавайки, че щом сме решили да вземем със себе си журналист, трябва да уважаваме неговата професионална преценка и да приемаме неговия начин на работа. Съчувствувах на Кийт, защото като журналист в експедицията „Синия Нил“ през 1968 г. имах подобни проблеми. Аз обаче бях възприел тактиката да показвам на членовете на експедицията репортажите, които пращах.

Отношението на Кийт безспорно настрои останалите алпинисти враждебно, а по такъв начин за самия него стана още по-трудно да спечели доверието им. Чарли Кларк отбеляза:

„В крайна сметка губи Кийт, зная това. Той не се старае да проникне в интересния свят на отделните алпинисти и по неговите думи «стои настрана от експедицията». Толкова хубаво щеше да бъде, ако се чувствуваше член от експедицията и участвуваше в радостите, споровете и в трагедиите.“

Ако работеше заедно с другите, изнасяше товари до Западния циркус и нагоре по стената, той положително щеше да промени позицията си и да стане член от групата. Тъжно наистина, но това не се получи, както Чарли описва в дневника си:

„На 29, деня след изказването на Кийт, разбрах, че той не е много добре и поисках да го посетя вечерта и да прегледам ретината на очите му. От разговора стана ясно, че състоянието му действително се е влошило през тази седмица в базата. Причината беше нарушение в дишането. Поради височината и натоварването той не можеше да диша равномерно и това пречеше на нормалното възстановяване на кислорода в организма, и още от самото начало на похода той пухтеше и се задъхваше при изкачване на малки, ниски хълмове и не беше във форма (и аз не бях по-добре), сега обаче пъшкаше при най-малко усилие. Нямаше признаци на тежко увреждане в гърдите, въпреки че кръвното му налягане беше малко повишено — 140 на 100. В 3 часа следобед забелязах малък кръвоизлив в лявото дъно, но дисковете бяха гладки. Ясно, започваше да развива белодробен оток и неговата неприятна, суха кашлица без храчки ме разтревожи. Какво да правя — аз всъщност не бях очаквал да се сблъскам с това сериозно заболяване и нямах необходимите лекарства. Лека-полека с напредването на вечерта стана ясно, че при първа възможност Кийт трябва да бъде свален и че сегашното му състояние налага да го придружи лекар. Фериче, изглежда, беше единственото място, към което можехме да се отправим.

Започнах да се боря с кислородния апарат за спешни случаи и ми се стори, че докато го сглобя, стана полунощ, но беше само 9:30 вечерта. Почти не спах тая нощ. Тревожеше ме случаят. Ядосвах се, че не го открих по-рано, но се чувствувах и малко горд, че все пак не го изтървах.

Мъчителна нощ, прекарана почти в безсъние, но както мама казва, «най-доброто в такъв случай е да лежиш спокойно». Тъй сторих. Солидна закуска в 2:30 часа сутринта, после друга в 7:15 и потеглихме с Пемба Церинг, усмихнатият помощник в кухнята, двама носачи и един сердар от «Маунтин Травъл». Тричасовото слизане до Горак Шеп беше мъчително, с чести спирания, за да гълта Кийт от кислорода, който носех. Стана ясно, че страдаше от умерена аноксемия^[1], защото лицето му започна да порозовява. Ако се беше влошил още малко обаче, щеше да се наложи да го сваляме на носилка. За щастие не стигнахме дотам. По време на слизането Кийт бавно, но сигурно се подобряваше. Макар изтощен, се държеше добре и не спираше прекалено често. В 4 часа бяхме долу. Аз самият се чувствувах много, много уморен, защото през целия път носех не по-малко от 23 кг. И все пак слязохме добре и бяхме доволни.

Проблем номер едно сега беше какъв съвет да дам. Кийт страдаше от неравномерно дишане — или най-малко засега дихателният му ритъм беше силно нарушен. Основният преглед на дъната ме успокои, че няма петно от кръвоизлив. Знаех обаче, че ако отново се изкачи и нещо се случи, вината щях да нося аз. Макар и неохотно, аз му го казах и странно, но той, изглежда, се почувствува облекчен. Каза, че по време на слизането ни почти го бил решил. Написахме писмата си, стегнахме багажа и към 2 часа поехме за Тянгбоче.

Към 3:30 край Пангбоче срещнахме завръщащия се Пертемба (Пертемба беше слязъл до Кхумде, за да закупи още стълби). Кийт се подобряваше — очевидно моята работа приключи. Имаше три часа ход до Кхумде на следния ден, но положително дотогава той щеше да се оправи.

И после назад по отегчителния път до Фериче и една почивка с чанг — много вкусен обед от картофи, къри, подправено с лук и извара, и две бутилки бира. Утре ще взема една за Крис.“

Много силно впечатление ми направи начинът, по който Чарли се справи с критичното положение — харесаха ми и действията му, и доброволно изразената му готовност да придружи Кийт до Тянгбоче. Създалата се ситуация ни накара да почувствуваме преимуществото на двамата лекари в експедицията, защото аз щях да се тревожа много, ако горе бяхме останали, макар и временно, без лекар.

Да участвуват активно в изкачването и същевременно да се справяш с административните задачи изискваше напрежение, което започна да си казва думата. След един тур в Ледопада за пренасяне на товар, последван от работа по осигуряването на отделени сектори със стълби или с фиксирани въжета, чувствувах нужда останалата част от деня да почивам. Постепенно обаче работата се организира и нещата започнаха да се улесняват главно благодарение на Дейв Кларк, Ейдриън Гордън и Майк Чини.

Първоначално Дейв от страх дали ще успее да снабди всеки с подходяща по ръст екипировка и разтревожен от това, че някои неща не бяха в достатъчно количество, беше доста напрегнат. Сега се успокои, доволен от действително превъзходната работа, която беше извършил. Дейв, Майк и Ейдриън сортираха съоръженията и никой от алпинистите не гледаше да се измъкне от работата, която трябваше да извърши. Виждах, че сред нас няма кръшкачи.

Аз обаче все още не бях уточнил състава на моите три водещи свръзки. Прехвърляйки имена, се спирах на всяка възможна комбинация и се питах дали двойката ще се сработи добре. При съставянето на всяка свръзка от значение беше и ролята, която предвиждах за тях в изкачването на върха. Група 1 щеше да проправя пътя от лагер 2 до лагер 3 — работа сама за себе си не много интересна или вълнуваща, но тя щеше логично да изведе алпинистите в позиция, от която впоследствие щяха да направят изкачване до лагер 5. Група 3 щеше да установи лагер 4 и да пробие пътя до лагер 6. Алпинистите от група 2, които щяха да обработват дългата отсечка от лагер 3 до лагер 4, можеха при това положение после да довършват пътя през Скалния пояс или дори да проправят маршрута над него.

На 25-и следобед взех окончателното решение: Дъг Скот и Мик Бърк бяха двойката за отсечката от лагер 2 до лагер 3 — Дъг щеше да пробива, а Мик да снима. Извън другото двамата се разбираха добре. Ник Есткорт изглеждаше най-подходящ за етапа от 3 до 4 — дълга, интересна отсечка, с която той щеше да се заеме здраво и по такъв начин щеше да остане на разположение за някоя особено важна задача при върха.

Хрумна ми, че Ник и Тат Брейтуейт щяха взаимно да се допълват: Ник е много добросъвестен, но понякога напрегнат и нетърпелив, докато Тат е сговорчив, но същевременно и много амбициозен, с огромна стръв за трудно катерене. Знаех, че Дъгъл и Хемиш бяха доволни от предложената им роля да издигнат лагер 4 и пробият пътя до 5, което поставяше Дъгъл в добра позиция за върха и даваше възможност на Хемиш лично да се убеди, че квадратните палатки за лагер 4 са действително сигурни.

По отношение на чисто катераческо изкуство никой не можеше да се сравни с Мартин Бойсън и аз първоначално исках той да обработи тура по Скалния пояс. Тъй като по характер не беше от най-методичните, логично трябваше да бъде в двойка с Дъг или Ник. Мартин обаче едва ни беше настигнал и очевидно се нуждаеше от почивка, затова реших да го изпратя до лагер 4. Това поставяше Пийт Бордмън в третата група, а Рони Ричардс и Алън Файф в първата.

Най-сетне реших, че ще е разумно да използувам двама шерпи за отсечката от лагер 3 до лагер 4. Тя беше една от най-дългите и шерпите вероятно щяха да носят по-големи товари от алпинистите, и то без кислород.

Следния ден на обед обявих комбинациите. По това време Дъг Скот, Дъгъл Хейстън, Хемиш Макинес, Мик Бърк, Алън Файф, Артър Честърмън и Майк Роудс бяха горе в лагер 1 и се готвеха за обработването на пътя през Западния циркус. Изпратих Майк Роудс като отговорник за лагера. Той щеше да получава и сортира тридесетте или четиридесетте товара, които ежедневно трябваше да се изнасят през Ледопада, за да могат останалите алпинисти свободно да работят по маршрута. Алън е описал тяхното пристигане до мястото на лагер 1 през нощта на 28 август:

„Стигнахме, седнахме да поотдъхнем малко и се заехме да издигнем една от големите квадратни палатки, която ще е постоянно тук. Заслужаваше си човек да поработи, само и само да се скрие от слънцето. После легнахме в палатката и изпихме няколко чайника чай, докато пристигнат шерпите, които щяха да нощуват тук. Бяха тръгнали отдолу късно. Построиха своята палатка и организираха кухнята.

Дъг беше построил една от своите малки тунеловидни палатки, тъй че Мик и аз заедно с Артър му помогнахме за втората. Хемиш и Дъгъл незабавно се инсталираха в голямата палатка и не се помръднаха. После стана тъй, че на мен дадоха едната малка, а на Артър другата. Мик и Дъг почнаха да се джафкат за нещо, но накрая двамата се настаниха в обща палатка. Изглежда, тук съществува истинско разделение на «стари», които знаят номерата, и аджамиите като мен, които, ако не са достатъчно бързи, ще си останат само с бачкането!“

Подобни положения вероятно са неизбежни. Важното е, че те никога не преминаха границата, никога не създадоха по-големи ядове от отделните случаи на здравословното мърморене.

Следния ден Дъг Скот и Дъгъл Хейстън излязоха напред, за да намерят път сред лабиринта от цепнатини, които препречваха пътя към по-долната част на Западния циркус. Останалите от групата под ръководството на Хемиш Макинес се съсредоточиха върху началото на пътя. Тук Хемиш Макинес действително блесна, влагайки цялото си инженерно умение и ентусиазъм в построяването на сложни конструкции. Той пише:

„Дъгъл ми каза, че точно над лагер 1 се намира най-голямата цепнатина. Той и Ник Есткорт току-що слизаха оттам и ме уверяваха, че има 9 метра ширина, а не може да се заобиколи. «Ето случай да употребиш някои от онези дяволски съоръжения, по които работиш» — каза Дъгъл весело. Всички сякаш намираха перспективата забавна, а Мик Бърк реши да филмира построяването на моста. Когато видях приятния малък Рубикон, който трябваше да прехвърлим с мост, не изпитах луда радост и предложих, разбира се, напразно, Мик да не филмира, преди да го направим.

Следната сутрин, докато се измъкнем от суперпалатката след закуска, Анг Фу вече беше започнал да сортира съоръженията. Сцената напомняше обсадата на Троя — стълби, въжета, колове лежаха по бялата снежна покривка. Шерпите обичат да сглобяват разни неща и притежават смайваща сръчност за технически изобретения, тъй че построяването на големия мост много им допадна. Бързо разбрах, че дори трябва да обуздавам старанието им, защото те с увлечение съединяваха с болтове една след друга двуметровите секции наслуки.

Камерата на Мик вече действуваше, но Алън Файф и аз скоро го забравихме, погълнати от работата, която вършехме. Закрепихме две снежни котви от нашата страна на цепнатината. Надвесихме се над ръба на пропастта. На около 9 метра дълбочина отвесният откос опираше в нестабилен снежен мост, който се свързваше с отсрещния бряг на по-ниско ниво. Предложих на Алън да «прескочи» отсреща и да поеме стълбата, когато я наведем през пропастта. Стълбата вече беше достигнала дължина 20 метра. «Обичам да се нагърбвам доброволно с подобни не много опасни лудории, Хемиш» — каза той смирено и изчезна от погледа ми. Прекоси несигурно снежен мост със скоростта на абърдийнец, който бяга от събирач на доброволни дарения. Когато достигна отсрещния бряг благополучно, аз му хвърлих единия край на едно въже и прикрепих другия край към стълбата. Докато Алън закопаваше снежни котви откъм своята страна на цепнатината, аз съединих под прав ъгъл три секции към центъра на главната стълба, която щеше да служи за мост, като за целта използувах специални триъгълни метални пластини и напълно смаях шерпите. Когато прекарах въжета за изпъване от всеки край на главната стълба и през върха на трите отделни перпендикулярни секции, дори Анг Фу започна да губи вяра. Убедих го, че просто въвеждам малко научна мисъл в практиката на Ледопада и му казах да намери още две двуметрови дължини и да прехвърли едната на Алън. Те щяха да изпълняват ролята на «изтривалки» — подложихме ги под двата края на моста, за да го предпазят от хлътване в леда.

Шерпи с багаж над 36 кг

Нощта пада над лагер 2. В дъното е силуетът на Лхоце

Носачи на път към лагер 2 в Западния циркус. Дирята над лагера води в подножието на скалата

Хемиш Макинес и Пийт Бордмън закрепят рамката на палатка в лагер 4

Лагер 4 късно следобед

Джим Дън в лагер 4

Мик Бърк помага в построяването на лагер 6 на 22 септември

Майк Томпсън (вляво) и Хейстън в лагер 6 на 22 септември

Хейстън води през Голямото снежно поле към улея на Южния връх на 23 септември

Дъг Скот на върха

Поглед на североизток, вдясно е Чомо Лонцо, в дъното вляво — Канчендзьонга

Поглед над Западното ребро на Нупце към Табоче

Поглед на северозапад, долу е ледникът Ронгфу, вдясно — Чангце

Пийт Бордмън на върха

Лагер 2 след удара на въздушната вълна от голямата лавина, която пада от Нупце на 27 септември

Еверест

След 10 минути мостът беше готов и можеше да се положи на място, но първо трябваше да го изправим вертикално. Това направихме с комбинираните усилия на петнадесет шерпи и няколко обтяжки. Единият край положихме близо до ръба на цепнатината и бавно свалихме конструкцията (подобно на подвижен мост) към Алън, който я направляваше с края на въжето. Положихме я върху леда със секциите под прав ъгъл нагоре и поради изпъването на двойните въжета в двата края на моста, основата се изви надолу.

«Хей, Макинес» — извика Мик Бърк, спрял за момент да снима. — «Как по дяволите ще можем да минаваме по тази измишльотина? Онези стълби в средата блокират проклетия път?»

Още един, който не оценява въвеждането на науката в практиката на Ледопада. Помолих го за търпение, докато събера шерпите и направим последната маневра. Извъртяхме цялата конструкция по главната й ос тъй, че сега секциите, прикрепени към моста, увиснаха надолу, а главният мост застана, удобно изпънат върху цепнатината. Вързахме краищата на моста и прикрепихме успоредни въжета от четирите снежни котви, по една на всеки край на стълбата, накрая спуснахме къси въженца и ги вързахме към стъпенките на стълбата, за да се образуват перила, които щяха да служат и като предохранителна мрежа. Мостът беше завършен.“

Нарекохме моста Балачулиш в чест на почти завършения мост над Лох Лийвън, близо до дома на Хемиш в Гленкоу. Между двата моста обаче имаше съществена разлика: Хемиш построи своя мост за един ден, спазвайки напълно графика, докато мостът на Балачулиш по онова време беше закъснял вече с цяла година от пусковия срок.

Точно за три дни Дъг и Дъгъл маркираха пътя до мястото на лагер 2. Първата отсечка се оказа много по-сложна, отколкото беше през 1972 г. поради цяла плетеница от дълбоки и широки пукнатини. Двамата алпинисти се надяваха, че ще могат да се придържат към центъра на ледника през цялото изкачване, за да избягнат опасността от лавини по склоновете, но някъде по средата пътят се пресичаше от редица широки цепнатини и те се принудиха да се движат по склона на Нупце. Стълбите ни вече се свършваха, макар да бяхме изнесли един и половина пъти повече, отколкото през 1972 г. Изпратих Пертемба в Кхумде да закупи още стълби. Някои от тези стълби шерпите бяха спасили от унищожението на Ледопада през 1972 г. Ние също измъквахме, когато можехме, стълби, оставени от други експедиции — и в Ледопада, и в самия циркус. Алън Файф описва изкопаването на една от тях:

„Отне ни почти 4 часа, но продължителното трудно копаене завърши с придобивка от около 12-метрова японска стълба. Състоеше се от три секции и около 8 метра от нея трябваше да изкопаем от една надвиснала серакова стена. Контрастът между слънцето и сянката е огромен. Долу в цепнатината копаех като в хладилник и измръзнах въпреки оранжевото си яке, грейката и коприненото бельо. Но после слънцето пропълзя иззад ръба и ледената ми дупка изведнъж се превърна в пещ. Жегата бе невероятна.“

Докато щурмовата група проправяше пътя нагоре по циркуса, всеки ден тридесет до четиридесет шерпи сновяха през Ледопада с товари за лагер 1. Дейв Кларк и помощниците му вършеха великолепна работа, като опаковаха и описваха товарите, които напускаха базовия лагер. Голяма трудност създаваха палатките за стената по проект на Макинес. Те имаха доста различни части, като се започне от болтчетата за страничните платна, та се стигне до сложните рамки и специалното дъно от пореста изкуствена материя. Палатките трябваше да се комплектуват в леснопреносими товари от 14 кг, така че се изнасят направо до местоназначението си по югозападната стена, без да се налага отново да бъдат разопаковани. Майк Томпсън със свойствената си методичност се справи с проблема.

Рони Ричардс се изкачи в лагер 1 на 30 август. В писмо до домашните си той предава първите си впечатления от романтичната красота на Ледопада и Западния циркус:

„Призрачно бели захарни планини, скупчени срещу базата — Пумори, Лингтрен. Изящните била на върховете контрастират с отрупаните с ледени отломки скатове на склоновете им. Те напомнят за гигантските залпове, които плашат, вълнуват и за които малко се говори.

Скоро ще се зазори и небето преминава от тъмносиньо-сиво в по-светла гама, сиво-белите върхове се позлатяват, скалистите ребра и гребени хвърлят тъмни, черни сенки. Златото осветлява, протяга се по-надолу и не след дълго върховете заискряват с ослепителна белота. Към пладне обикновено пропълзяват мъгли и облаци и се очаква сняг или суграшица.

Артър и аз вървим след Хемиш и неговата група, които са определени за по-високата част на циркуса. С изкачването нагоре долината се разширява вляво и пред очите ни започват да се разкриват гледки. Първо, по-пълна картина на Лхоце и голямата му стена, отколкото виждаме от лагер 1. Категоричен край на една забележителна долина. Надясно безкрайна верига от контрафорс, сняг и ръбове, които стигат до Нупце. Вървим и те непрекъснато ни следват. После се показва южното седло на Еверест, а най-сетне един хребет се устремява нагоре, нагоре чак до самия връх на Еверест, който често се закрива от по-малките върхове. Вятърът издига над върха спираловиден облак сняг, а югозападната стена, сега изцяло разкрита, се спуска отвесно към Западния циркус. Слънцето се вдига високо и за нас няма повече работа тук, затова тръгваме обратно към лагера.

След по-близко опознаване Западният циркус разкрива други свои страни, не всички тъй романтични. Първи септември прекарахме в почивка в лагер 1. Не беше загубено време, защото през целия ден имаше мъгла и суграшица при умерена температура. Имаше благоприятни условия за лавини от Нупце. И наистина грохот на лавини се чуваше през целия ден и беше хубаво човек да знае, че лагерът е на безопасно място. Разбира се, при условие че не обръща внимание на твърдението на Хемиш, че мястото на лагера, кацнало на ръба над Ледопада, там, където Западният циркус започва своя скок надолу, се е придвижило тази нощ с 1 метър. Тези думи той ни каза на сбогуване, преди с Дъгъл и десет шерпи да изчезнат по посока на базата за поредната си почивка. Решихме, че неговата стълба (огромната люлка край лагер 1) е потънала с 1 метър поради трафика и мекия сняг, но от професионална гордост той не иска да признае и казва, че цепнатината се е разширила. Други пък твърдят, че лагер 1 се държи и не се свлича надолу благодарение на старите японски въжета, прехвърлени над последната цепнатина.“

Дъг Скот и Дъгъл Хейстън достигнаха мястото за лагер 2 на 31 август. Тази нощ Дъг поиска да говори с мен по радиото:

— Намерихме по-безопасно място за лагер 2 от миналия път. По-нагоре в циркуса е, върху заоблено възвишение, което ще го предпазва от всякакви лавини. Също така не е далеч от подножието на стената. И още нещо — струва ми се, че намерихме по-добър и по-пряк маршрут нагоре в долната част на стената, който ще подмине лагер 3. Искаме да му хвърлиш поглед, когато се качиш.

Инстинктивно идеята ми хареса, защото, както посочи Дъг, тя ни предлагаше един почти съвършено нов маршрут по стената. През нощта обаче започнах да обмислям и реших да помоля Ник Есткорт да се изкачи един ден по-рано, за да участвува в обсъждането на предложеното изменение на маршрута. Винаги съм уважавал много неговата преценка на алпинист.

Все още имахме доста аванс по графика и разполагахме със сто и петдесет товара на склад в лагер 1. Дъгъл и Хемиш слизаха към базовия лагер за поредната си почивка, а Дъг Скот, Мик Бърк, Рони Ричардс и Алън Файф трябваше да се изкачат до лагер 2, за да започнат работа по самата стена.

С голямо удоволствие напуснах базовия лагер на 1 септември и поех към лагер 1. Знаех, че аз лично няма да видя базата преди края на експедицията. Качих се заедно с Ник Есткорт и Ейдриън Гордън, който щеше да поеме лагер 1 от Майк Роудс. Сега лагер 1 приличаше на малко село с голямата палатка за лагер 2, която старите вълци веднага бяха окупирали, куполовидната палатка за шерпите и пръснатите наоколо по-малки обикновени и правоъгълни палатки. Камарата от съоръжения и припаси имаше внушителни размери и само Майк Роудс можеше да я поддържа в такъв идеален вид и всеки ден да я чисти от следобедния сняг. Помогнах на шерпите да издигнат още една куполовидна палатка, опънах една тунеловидна за себе си и останалата част от деня почивах.

Още рано сутринта се беше заоблачило, а сега ни захлупи блестяща бяла мъгла, от която се изцеждаше дъжд.

Ако през нощта не замръзнеше, нямаше начин да изкачим циркуса на следния ден. Вероятно подобни атмосферни условия бяха сразили участниците от експедицията на Шамони Гайдс, които през есента на 1974 г. се опитаха да проправят път по Западния гребен на Еверест, тръгвайки направо нагоре над базовия лагер. Два от лагерите им по склоновете на Западния гребен бяха пометени от огромна лавина, в която ръководителят на експедицията и петима шерпи трагично загинаха.

Копнеех да стигна до мястото на лагер 2, копнеех да погледна маршрута и тогава да се изправя пред вълнуващото важно решение — левия ли път да изберем, или да се придържаме към първоначалния план. По чувство, без да съм я видял, новата линия ме привличаше, а и имах голямо доверие в преценката на Дъг и Дъгъл. Междувременно в лагер 1 цареше чудесна атмосфера. В съседната палатка шерпите пееха, чувах и гласовете на момчетата, които си бъбреха в голямата палатка. Почувствувах се много щастлив и горд, че съм тук с другарите си.