Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (15)

Успех и трагедия
(25 — 26 септември)

От лагер 2 с бинокли и камера с шестстотин милиметров обектив следяхме напредването на Дъг и Дъгъл. Бяха като малки точици и само на окуляра ръцете и краката им се виждаха като пипалца на паяк. На 24-и първо ги уловихме към края на траверса им по въжетата, които бяха фиксирали предния ден. Напредваха добре, защото в 9 часа сутринта вече бяха в подножието на улея, който извеждаше на Южния връх. Те изчезнаха в него и часовете започнаха да се влачат. През няколко минути някой от нас насочваше бинокъла към края на улея. Най-сетне решихме, че или бяхме пропуснали излизането им от улея, или бяха минали от другата страна на гребена.

Четири часа. Ник Есткорт гледаше през обектива. Извика. Виждаше някого над улея. Струпахме се около него и нетърпеливо чакахме своя ред да погледнем. Те бяха! Сигурно вече се връщаха. Но скоро ни стана ясно, че не слизаха, а се изкачваха. Щяха да стигнат върха, но по това време нощното бивакуване ставаше неизбежно. Не мисля, че тази нощ някой от нас спа спокойно или изобщо си почина, докато не видяхме на следната сутрин двете мънички фигурки да пълзят обратно по дългия траверс към лагер 6. После дойде и радостното обаждане, че са пристигнали в лагера, че са изкачили върха и са заплатили само с леко измръзване за най-високото бивакуване и за една от най-смелите атаки, осъществени дотогава на връх Еверест. Чувство на истинска радост обхвана цялата експедиция. Не можах да се въздържа и след като приключих разговора с Дъг, се разплаках. Дъг едва говореше — тъй възпалено и разранено беше гърлото му.

Те слизаха, но сега втората група се изкачваше. Мартин Бойсън, Пийт Бордмън, Мик Бърк и Пертемба бяха потеглили от лагер 5 тази сутрин, готови или за атака на върха или за някаква спасителна акция, ако Дъг и Дъгъл бяха в беда. Временната еуфория бързо отмина. Аз трябваше да издържа още две атаки, безсилен да сторя каквото и да е, освен да чакам и да се надявам, че нищо лошо няма да се случи. Съвсем добре знаех, че следващите няколко дни, до завръщането и на осемте алпинисти, щяха да бъдат същински ад. Седях в лагер 2, напрегнат, изплашен в очакване на телефонната връзка в 2 часа, когато щях да науча дали втората ми щурмова група беше вече настанена в лагер 6. С тях се изкачваха двама шерпи Лакпа Дорджи и Мингма, които трябваше да изнесат животворните бутилки с кислород за щурма.

Обади се Мартин. Каза ми, че Мик и Лакпа Дорджи още ги няма. Само Мингма беше пристигнал. При това положение горе имаше кислород колкото Пийт, Пертемба и Мартин да атакуват върха на следващия ден. Реших да кажат на Мик, че той не трябва да тръгва с тях, особено щом се движеше най-бавно от четиримата — те бяха в лагер 6 от два часа, а него още го нямаше.

Струва ми се, че през цялото време аз в себе си се безпокоях за Мик. Когато реших да отпадна от третия щурм и да се върна в лагер 2, обърнах внимание на Мик, че и той беше стоял в лагер 5 доста време (пристигна с Дъг на 18-и, тъй че до сутринта на 23-и, когато аз слязох, той беше там вече шест нощи, а аз осем). До 25-и обаче, когато потеглих за лагер 6, той също вече имаше осем нощи в лагер 5. Тогава той ми отговори, че според него все още върви добре, а следващите няколко дни ще може да си почине добре. Знаех колко е ентусиазиран и колко жестоко разочарован би бил, ако след като знаеше, че ще участвува във втория щурм, променях решението си. И, тъй, разреших му да остане.

Сега обаче моите опасения, задвижени от Мартиновите, избухнаха с цялата сила на потисканото напрежение. Казах на Мартин съвсем категорично, че при никакви обстоятелства не желая Мик да тръгва за върха на другия ден. Исках той да слезе долу. Мартин се разстрои от моята жестока реакция, и след като той изключи апарата, аз разбрах, че вероятно разпореждах нещо невъзможно. Веднъж стигнали до най-предния лагер на Еверест, алпинистите стават напълно самостоятелни. Дотам те са членове на отбора, зависещи един от друг и от общия контрол на ръководителя, но при щурма на върха вече е различно. Това е алпийска ситуация, каквато се създава при по-малка експедиция или в Алпите. Отнася се за живота им, който е в техните собствени ръце, и само те решават как да постъпят. Държахме радиото включено, защото бях казал на Мартин Мик да ми се обади веднага, щом пристигне в лагера.

Като представител на тройката в лагер 6, Мартин трябваше неизбежно да предаде на Мик моето нареждане. Лакпа Дорджи пристигна пръв и смутено обясни, че закъснял поради повреда в кислородния апарат. Мик дойде скоро след него. Мартин чу, че фиксираното въже се изпъва и тропа и излезе да помогне на Мик, като взе раницата му последните метри. Веднага му направи впечатление, че тя е много тежка. Мик, жизнерадостен както винаги, му обясни, че спрял да подреди някои от фиксираните въжета под Скалния пояс, нещо, което аз действително го бях помолил да направи. После настигнал Лакпа Дорджи, и видял, че кислородният му апарат не работи. Той спрял шерпа, който искал да се върне, изчакали заедно Мингма да слезе след изнасянето на товара си до лагер 6 и взели от него редовния му апарат, с който Лакпа да завърши изнасянето на своя товар до лагер 6. Всичко това беше отнело време.

След обяснението на Мик нямаше основание да го оставят. Още повече, че междувременно те откриха още две бутилки кислород, заровени в снега. Когато му казах, че искам да говоря с него по радиото, за да му кажа да се върне, той отвърна: „Крис може да потрае“.

Седях в палатката си, включил радиоапарата, и се опитвах да пиша писмо, когато гласът на Мик ме повика от лагер 6. Запита защо искам да говоря с него. Обясних му, че се тревожа от бавното му ходене и от факта, че толкова време е на върха. На това той противопостави обяснението си за забавянето. Нямаше смисъл да спорим по радиото, затова го помолих да ми даде Мартин. Оставих те да решат дали искат да вземат Мик за щурма на върха. Мартин, очевидно смутен и разтревожен, каза, че според него Мик върви достатъчно силно и те не виждат как биха могли да го отстранят от атаката. Оставаше ми само да ги посъветвам да не се делят и ако един капитулира, всички да се върнат.

Погледнато ретроспективно, дори този съвет беше напълно безсмислен в реалната ситуация. Линия от фиксирани въжета, следвана от пъртина, се протягаше към върха на Еверест точно на 457 м над тях. Исках твърде много. Онази нощ те обсъждаха въпроса и решиха, че ако някой върви прекалено бавно и застраши шансовете на останалите за върха, той трябва да се върне сам, преди да стигне до края на фиксираното въже.

Бяха готови за старт в 4:30 на следната сутрин. Утрото беше злокобно. Въпреки че нямаше вятър, тънка висока мъглявина закриваше хоризонта на запад и от долините вълна облаци бързо пъплеше нагоре. Тя изпълни Западния циркус под тях и пропълзя по стената. Очевидно времето започваше да се променя и те всички разбираха, че трябва да се движат бързо, за да избягнат едно бивакуване.

Мартин Бойсън, винаги нетърпелив, тръгна пръв, после Пийт Бордмън, веднага след него Пертемба, а Мик Бърк последен. При катерене по фиксирано въже почти е невъзможно групата да се движи заедно, защото всеки алпинист е прикачен индивидуално към въжето и се изкачва със свое темпо.

Мартин рано претърпя горчиво разочарование — кислородният му апарат блокира, изгуби и едната си котка. Тази злополука категорично го отстрани от щурма. Останалите го задминаха и той отчаян се върна в палатката.

„Пропълзях вътре и завих от мъка, яд и самосъжаление. По-късно слънцето се показа, но се появи силен вятър. Надзърнах навън и претърсих с поглед улея. Виждаха се две петънца, едното почти под гребена на върха. Питах се къде ли е Мик, а по-късно го съзрях в дъното на улея, когато двете фигури над него бяха стигнали гребена. Беше само 11 часа сутринта. Движеха се добре. Затворих вратата. Не можех да понеса гледката.“

Пийт Бордмън и Пертемба напредваха добре. След края на фиксираното въже те се изкачиха незавързани по дирята към подножието на улея на Южния връх, а после нагоре до върха. Въпреки че дирите на места бяха навети, снегът беше много по-твърд, отколкото преди два дни. Пийт погледна веднъж-дваж назад и видя далечна фигура на траверса през Горното снежно поле. Реши, че или Мартин, или Мик е седнал и ги наблюдава, а после двамата ще се върнат в лагера.

Когато стигнаха на Южния връх, кислородният апарат на Пертемба се повреди — запуши се по същия начин както апаратът на Дъгъл. Играха си цял час, докато успеят да изкъртят двусантиметровото ледено парче, което запушваше притока на кислород. Но и при това положение имаха достатъчно време. Смениха кислородните бутилки и поеха към върха, катерейки се необвързани.

През това време облакът изпълзя над стената и ги обгърна в рядка мъгла. Вятърът постепенно се засили, но видимостта все още беше поносима. Те различаваха дирите, които се виеха нагоре по Югоизточния гребен пред тях, чувствуваха се спокойни и владееха положението.

Стигнаха до върха в 13:10 часа — наистина много бързо изкачване дори при дирята на първата свръзка. Не бяха възнаградени с величествената гледка, на която се бяха радвали Дъгъл и Дъг, защото все още ги обвиваше рядката, носена от вятъра мъгла, и китайската тринога беше единственият знак, че стоят на най-високата точка на земята. Пийт носеше специално украсена риза, подарена му за случая от алпийския клуб „Минид“. Приличаше на средновековна рицарска ризница, която той надяна върху своите пухени доспехи. Пертемба извади едно непалско знаме и го окачи до китайската емблема. Снимаха се един до друг и Пийт се обърна към света по миниатюрния си магнетофон:

„Здравейте, това е първият звукозапис от връх Монт Еверест. Искаш ли да кажеш една дума на зрителите, Пертемба?“

Следва неясен звук, понеже Пертемба още беше затворен в маската си, но на въпроса, дали се чувствува уморен, той съвсем ясно отговаря „Не“. Пийт продължава с кратко описание на подробностите по изкачването им и на метеорологичните условия и приключва с веселата забележка:

„Само че не мога никъде да видя клон на банката «Барклей».“

В това настроение без никакво напрежение те ядоха шоколад и кейк и после тръгнаха надолу. Все още разполагаха с много време — беше едва 13:40 часа.

Изминаха само няколкостотин метра, когато за тяхно безкрайно изумление някаква фигура започна да се очертава в мъглата. Пийт Бордмън разправя историята нататък:

„Мик стоеше на снега само няколкостотин метра под един снежен склон на върха с лесен наклон. Той ни поздрави и каза, че иска да ни снима на някое възвишение по ръба, все едно че сме на върха, но аз му казах за китайската тринога. Тогава той ни помоли да се върнем с него на върха. Аз се съгласих неохотно и той, почувствувал моето нежелание, промени решението си, като каза, че ще се качи, за да снеме триногата и веднага ще ни настигне. Той взе камерата на Пертемба, за да направи няколко кадъра на върха, а ние се върнахме петдесетина крачки и после минахме край него, за да ни заснеме. Аз също го снимах няколко пъти. Той носеше флагчето на «Синия Петър» и една автоматична камера. Помоли ни да го изчакаме до голямата скала на Южния връх, където Пертемба и аз на изкачване заровихме първите си бутилки кислород, въже и филми. Пертемба искаше да върви вързан с мен, тъй че Мик щеше бързо да ни настигне. Казах: «До скоро виждане» и ние заслизахме по ръба към Южния връх“.

След като се разделиха, времето започна бързо да се влошава. Пийт и Пертемба чакаха долу с нарастващо безпокойство.

„Всички ветрове на Азия сякаш се опитваха да ни издухат от ръба. Трябваше да вземем решение. Беше 4 часа следобед и небето около Южния връх на Еверест вече потъмняваше. Захвърлих в белотата заледените си очила за сняг, които не ми служеха повече, и се опитах несръчно поради ръкавиците да махна леда от клепачите си. Наведох глава във виелицата и се опитах да разгледам ръба. Мик трябваше да бъде тук поне преди 45 минути. Чакахме го повече от час и половина. Мястото, където Дъг и Дъгъл бяха бивакували, не личеше. Небе, козирки и снежна вихрушка се сляха в едно, видимостта се намали до 3 метра и всички дири бяха заличени. Пертемба и аз се гушехме до скалата на Южния връх, където Мик беше помолил да го чакаме. Пертемба каза, че не чувствува пръстите на ръцете и краката си, а моите също тръпнеха от студ. Мислех за Мик, за очилата му, заслепявани от снежната виелица. Как ли се справя по късото фиксирано въже на Стъпалото на Хилари, по онази крехка тясна плоча към непалската страна и козирките по ръба откъм Тибет. Мислех и за нашето положение: чакаше ни слизането по 244-метровия улей на Южния връх, охраняван от 18-метровото скално стъпало по средата, после прекосяването на половината от 600-метровия голям траверс над Скалния пояс, преди да стигнем до края на фиксираните въжета, осигуряващи оставащото разстояние до лагер 6. Слизането до лагер 6 бе отнело на Дъг и Дъгъл 3 часа в слънчево утро след бивакуване, но сега ние разполагахме само с още 1 час светлина. На 8750 м височина границата между контролирано и неконтролирано положение много лесно се прекрачва и ние за минути я преминахме — силният вятър и греещото през облак слънце се превърнаха в яростна буря със снежна вихрушка.

Трябваше да реша. Посочих часовника си и казах: «Чакаме още 10 минути». Пертемба се съгласи. Това ни помогна — прехвърлихме известна част от отговорността на часовника. Бръкнах в раницата си и измъкнах примуса, за да го оставя. Времето изтече. Отначало сбъркахме посоката — тръгнахме към Южното седло. След 45 метра слизане траверсирахме обратно, докато намерихме това, което смятахме, че е улеят на Южния връх. Виелицата стихна за миг и аз погледнах нагоре към скалата на Южния връх. Все още никакъв знак от Мик, а вече беше 16:30 часа. Решението беше взето и сега трябваше да се борим за живота си и да мислим за пътя надолу. Ранният следобед премина в настъпваща нощ и нашият успех се превръщаше в трагедия.

Пертемба няма алпийска техника и не е свикнал да се движи в лоши условия без фиксирано въже. Отначало вървеше бавно. Аз зацепих надолу яростно, зарових снежна котва и буквално го свлякох долу по хлъзгавия, вдиган от вихрушката сняг. Но Пертемба е силен и бързо се адаптира. Започна да върви по-добре и скоро се движехме заедно. В улея ли бяхме? Усетих как ме обзема паника. Тогава различих в снега скалите близнаци, които ми бяха направили впечатление тази сутрин. Оттам се спуснахме по диагонал и в полумрака зърнах кислородната бутилка на Дъг, която маркираше края на парапета над скалното стъпало. Спуснахме се на рапел до края на парапета, вързахме резервното въже (което носехме) към края и се спуснахме още 145 метра. Оттук заслизахме надолу към началото на 300-метровия траверс до края на парапета. Едва започнахме траверса и върху нас от склоновете на върха се изсипа прашна лавина. За щастие кислородните бутилки работеха и можехме да дишаме. Опипвахме пътя си като слепци през тесните жлебове от лед и сняг върху скалите на склона. Усетих, че нещо ме перна по главата, вдигнах очи и видях друга голяма лавина, която идваше по улея право към мен. Погледнах встрани — Пертемба се беше свил, за да задържи падането ми и навиваше въжето между нас, което беше вързано на кръста ми. Забих ледокопа в снега и го стиснах здраво. Движещата се снежна маса бесня върху и около мен няколко минути. После спря. Пертемба беше удържал. Ледокопът беше останал в леда. Продължихме. Истинско чудо беше, че намерихме в мрака края на парапета, маркиран с две забити в снега кислородни бутилки. По въжето Пертемба намали темпото и аз го дърпах безмилостно, докато най-после той успя да ми изкрещи, че една от котките му беше паднала. Въжето между нас запъна и почиствайки го, изведнъж се преметнах над едно 45-метрово скално стъпало. Задържа ме парапета. На едно място част от въжето беше отнесено. В 19:30 часа ние се строполихме в палатките на лагер 6. Мартин беше там и аз избухнах в плач.“