Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (14)

Върхът
(23 — 25 септември)

Дъг Скот:

„Настигнах Дъгъл в подножието на Скалния пояс и продължих нагоре по дъното на улея. Качвах се на жумари, чистех от леда въжето и си мислех каква борба беше водил Тат, първо, за да траверсира улея, а после, за да направи трудното изкачване по гигантския, покрит със сняг камък, задръстващ пътя. С интерес забелязах, че ме очаква нещо ново — въжетата водеха през огромна пукнатина — същински дяволски казан във вид на деветдесетметрова бездна в скалите. В сравнение с нея останалата част на Еверест ми изглеждаше като връх с широки склонове и просторни отворени долове. От края на улея следвах въжето на Ник — то водеше навън от улея стръмно вдясно и нагоре. Закачих се на въжето, но го използувах като обезопасяващ парапет, а не се вдигнах по него на жумари, защото Ник ме беше предупредил, че въжето се крепи на съмнителни клинове. Трудно катерене беше, още повече с раница със самар, чиито презрамки непрекъснато се смъкваха от раменете ми в най-критичните и трудни места. Ник беше извършил една първокласна работа и на всичко отгоре беше водил без кислород. С облекчение стигнах до най-високата му точка и забих няколко допълнителни клина.

Анг Фурба дойде по въжето втори, защото Дъгъл спря по-долу да си оправя котките, които непрекъснато падаха от обувките му, и да разплете останалото въже на Ник. Анг Фурба ме осигури със самоувереността на истински алпинист. Не съм срещал друг шерпа с такъв вроден талант за катерене. След само 9 метра трудно изкачване аз отвързах въжето и Анг Фурба дойде при мен. Постоях известно време — чувствувах се изтощен, защото изкатерих един отвесен триметров блок с твърде много дрехи и твърде тежка раница. Оттук водих 76 метра до мястото за лагер 6. Анг Фурба се изкачи и двамата изкопахме малка дупка в един снежен ръб, която можеше да се увеличи, за да вместим нашата палатка. Дъгъл пристигна, окачил на кръста си котките.“

Дъгъл Хейстън:

„Измъкнах се до вероятното място за лагер 6. Веднага почувствувах прилив на енергия и порив да продължавам нагоре — там напред наистина беше маршрутът, който ние тъй дълго теоретично налучквахме с пръсти върху снимки, и това, което караше човек да забрави всичко друго, беше фактът, че той изглеждаше осъществим. Точно пред нас имаше пасаж със стръмнички на вид скали, но след това до кулоара се простираха покрити със сняг склонове. По всичко изглеждаше, че ще напредваме безпрепятствено, стига останалите да нямат пречки в изнасянето на припасите. Анг Фурба продължаваше да мърмори, че лагерът трябва да бъде по-горе под някакви скали, но това ми се струваше излишно прахосване на сили, защото логично линията на траверса започваше от мястото, където се намирах в момента. Дипломатично му казахме, че ще останем тук и че това е наша грижа — на Дъг и мен, тъй като ние ще обитаваме лагера. Накрая той пое надолу, оставяйки ни скъпоценния си товар. Започнахме да копаем на почивки, без маски, но гълтахме по малко кислород, когато отдъхвахме за възстановяване на силите.

Майк, Крис и Мик пристигнаха един след друг. Умората им личеше. Изнасяне на товари на височина повече от 8200 м не е лека работа.“

Дъг Скот:

„Тяхното постижение в изнасянето на товара бе великолепно, особено за Крис, който вече осем дни беше в лагер 5 и се изкачваше над него, а също и Мик, който носеше плюс товара си и снимачна апаратура. Той беше в лагер 5 вече пет дни, а Пертемба практически работеше усилено всеки ден от началото на експедицията, носеше тежки товари и насърчаваше шерпите си. Майк Томпсън пък, който никога не се бе изкачвал повече от 7000 метра, изнесе тежката раница на 8300 м с очевидна лекота. Седнахме за малко всички заедно и под лъчите на късното следобедно слънце си поговорихме спокойно. Силно другарско чувство ни свързваше. И не само сега, а през цялото изкачване на стената. После един по един те се изправиха, за да тръгнат към лагер 5 и да ни оставят с всичко необходимо за последната стъпка до края на нашия маршрут, а може би и до самия връх. Те започнаха да се спускат надолу по въжето и аз извиках на Майк, че сме му благодарни много за всичко. Той вероятно знаеше, че неговите шансове да изкачи върха са минимални, но ми отговори: «А бе, вие се качете, пък друга отплата не ми е нужна». И това беше отношението на всички алпинисти от отбора — от началото до края. Четиридесет шерпи и шестнадесет алпинисти, плюс Крис със своето планиране, обединиха усилията си, за да ни поставят в тази позиция. Разбирахме какво щастие е да бъдем представители на такъв отбор и да ни се дава възможност да увенчаем с успех усилията на всички другари. Мик си тръгна последен, след като изщрака докрай филма в камерата. Дъгъл и аз останахме сами. Трябваше да изкопаем една по-голяма платформа и да издигнем двуместната палатка, предназначена за върха. Работехме без кислород и почивахме често, за да възстановяваме сили, но също и да поогледаме Горното снежно поле, водещо до кулоара на Южния връх. След като издигнахме палатката, Дъгъл влезе да приготви вечерята, а аз се разтакавах навън, подредих провизиите и съоръженията в малка ледена пещера и завързах празните кислородни бутилки около палатката, за да я притискат надолу. Те увиснаха като фестон от двете страни на снежния ръб. Най-накрая натъпках въже и кислородни бутилки в раниците ни за другата сутрин и се мушнах в палатката при Дъгъл.“

Дъгъл Хейстън:

„Седяхме в палатката и обмисляхме задачите за следния ден. Имахме да фиксираме 500 м въже по траверса. Надявахме се да го направим, после да се върнем в лагер 6 и на другия ден да започнем голямата атака.

Никога по-рано не съм бил толкова високо по Еверест и все пак върхът все още стоеше на по-заден план в реда на мислите и надеждите ми. През 1971 и 1972 г. той изглеждаше тъй близко през еуфоричните нощи в лагер 5 и лагер 6, когато ни се струваше, че напредваме добре и човек в мислите си прескачаше трудните участъци и се виждаше застанал на върха на югозападната стена. После действителността все повече и повече прогонваше мечтите ни, докато накрая осъзнаването на сигурния неуспех пукна балона. Двете предишни неудачи бяха неизбежни, но все пак донесоха много разочарование. Човек трябва да приема пораженията, но това не ги прави по-леки. Особено при проект като югозападната стена, по която достигането на всяка по-висока точка изисква толкова мислене, воля и непосредствени физически усилия. Този път всичко изглеждаше по-добре. Намирахме се над Скалния пояс и теренът пред нас ни се струваше преодолим, но аз изправях твърда бариера пред мислите си — спирах ги до евентуалното придвижване по траверса до изхода на кулоара, нищо повече. Ако това се окажеше възможно, тогава щях да си позволя да мисля за по-нагоре.

Физически се чувствувахме удобно. Може би се дължеше и на степента на достигнатата адаптация към височината. Много истории бяхме чели и слушали за лагерите, от които се атакува най-високият връх на земята. Ако съдим по тях, никой не беше прекарал удобна нощ в лагер 6 по маршрута през Южното седло. Всички са страдали от безсъние, неудобства и жажда. Ние не изпитвахме нищо подобно. Положението ни беше съвсем поносимо. Не бяхме изтощени, дори не чувствувахме умора или неудобство, независимо от дългия ден. Часовете се стопяваха върху примуса. Чай, лимонов сок, пълно меню с месо и картофено пюре. Всеки лежеше потънал дълбоко в собствените си мисли. Само една малко бърза колективна реакция, когато допуснахме грешка при една смяна на кислородната бутилка и газовият примус изръмжа и пусна бял пламък. Отстранихме аварията, преди да стане експлозия. Дъг оправи дефекта в бутилката, а пък аз угасих примуса. След приключването на инцидента се смяхме много, представяйки си как щяха да реагират в лагер 2, ако лагер 6 беше изгърмял подобно на улучена с изстрел мишена. Нова причина за неуспех!

После сънят предяви правата си и аз неусетно преминах в един друг свят от объркани сънища, успокоявани от равномерното изтичане на кислорода. Само лекият вятър, който поразлюля палатката, и смяната на кислородната бутилка за спане нарушиха спокойната нощ. Човек трябва да има много здрав сън или да е много изтощен, за да продължи да спи, когато бутилката свърши. След приятния топъл уют човек изведнъж започва да чувствува студ, неудобство и напълно се разбужда. Полунощ беше минало, когато сменихме бутилката и скоро след това се отказахме от спането и започнахме дългата подготовка за сутрешната работа.“

Дъг Скот:

„Траверсирах по неговото въже нагоре върху трудните скали до мястото, на което беше спрял. Следващите 122 м водих аз по много по-лесен терен. Движех се успоредно с края на Скалния пояс. Постепенно загряхме и започнахме да изпитваме удоволствие от задачата. След всички онези месеци в мечти ето ни сега да прекосяваме това горно снежно поле. Следващото въже води Дъгъл.“

Дъгъл Хейстън:

„Условията и степента на трудност започнаха отново да се променят. Разравях снега с котките, но под него вече нямаше лед. Само скални плочи, които никога не са се славили с привързаност към високопланинските стръмнини. Няколко движения за проучване нагоре, надолу и встрани показаха, че плочите са навсякъде около нас. Изглежда, настъпи момент за траверс с опъване на въжето. Но на какво? Скалата се ронеше и — по-лошо, нямаше цепки. Разчистих голяма площ, докато се показа един по-малко подвижен пласт. На всяка цена трябваше да свърши работа. Забих върховете на винкела. Изглежда, щях да мога да се отпусна на него, но нямаше да издържи падане. Започнах да траверсирам към една гостоприемна на вид снежна издатина. За миг през главата ми проблеснаха спомени за подобен траверс преди девет години към края на диретисимата Айгер. Ако там се бях подхлъзнал, всичко щеше да е вече приключено. И неочаквано си дадох сметка, че нещата тук също не са блестящи, ако човек реши да мисли в такава насока. Аз не само че не възнамерявах, но не се и осмелявах да мисля за всички последствия. Пропъдих страшните мисли и съсредоточих вниманието си върху напредването на пръсти. Бавно границата на изпъване беше постигната и краката ми стъпиха на някакъв неизвестно доколко по-устойчив сняг. Помислих, че засега трябва да се задоволя с него, пуснах въжето и се огледах. Няколко проби с ледокопа не донесоха нищо, освен чувството, че кръгът около мен се затваря.

«Човек не е остров» — казва поговорката. Аз почти се убедих в обратното, застанал върху нестабилното снежно стъпало сред море от несигурност. Но нямаше прилив на адреналин, хладнокръвно задействува само многогодишният опит. Около 5 метра нататък снегът изглеждаше по-дълбок. Налагаше се още един траверс с опора от въжето. Дългото разкопаване не откри цепнатини. Усетих дърпане на въжето и чух нетърпеливите викове на Дъг. Трудно се поддържа връзка на такава височина. Трябва да свалиш кислородната маска, за да извикаш. А когато пък се опиташ да издадеш звук, оказва се, че гърлото ти е болезнено пресъхнало и от него не излиза звук. Надявах се, че Дъг ще запази спокойствие и продължих да търся място за клин. Една прилична цепнатина се показа и свързването на два клина означаваше, че играта можеше да продължи. Този път чувствах, че клинът щеше да издържи по-голямо натоварване. Така и излезе. Два пъти не се получи обтягане и имаше драскане назад по изстърганите плочи. При третия опит с дълъг замах се озовах в хубав дълбок сняг, жадно гълтащ кислород. Пътят напред се умилостиви, изглеждаше приемлив. Гласът ми набра достатъчно сила, за да извикам Дъг и той бързо тръгна. Да вървиш втори обикновено е скучно, плъзгаш се на жумари. Тук обаче беше различно. Струваше ми се, че виждам пламъка в очите на Дъг през няколкото пласта очила, когато изтегли първия обтяжен клин с пръсти.

«Гадна работа, момче!» Изчаках да премине и му кимнах в знак на съгласие.“

Дъг Скот:

„Продължих нагоре, използувайки едно от нашите две въжета за изкачване, после слязох малко, за да осигуря въжето. Май че се бяхме вдигнали твърде високо, защото под скалите, които водеха вдясно нагоре към кулоара на Южния връх, снегът беше по-добър. Лавините обаче продължаваха да се търкалят по планината, тъй че ние се изкачихме до скалите, като полагахме усилия да намерим добро място на котвите за фиксираните въжета. Не искахме, когато на следния ден се върнем, да ги намерим увиснали над Скалния пояс. Дъгъл води още малко по хубав сняг, после въжето се свърши и се върнахме в лагера.

Седнах на снега, за да направя снимки. Слънцето залязваше над Гауришанкар. Какво място! Погледнех ли надолу, виждах лагер 2 на 1830 м под мен. Между палатките се движеха хора — очевидно се подготвяха за нощуване. Камарите с екипировка бяха завити с брезенти, един-двама отиваха към тоалетната при цепнатината, други стояха на малки групи, преди да се гмурнат в палатките за нощуване. Когато се върнах при нашата палатка, сянката беше пропълзяла нагоре по стената до лагер 4. Отново подредих багажа и пъхнах бутилки с кислород в палатката за през нощта, а в това време Дъгъл топеше сняг за вечерята ни.

По радиото разбрахме, че този ден само Лакпа Дорджи е изкачил товар до лагер 6. Успял беше да донесе жизненоважния запас от кислород, но за съжаление храна, кинокамера и още филм, необходими ни за щурма на върха на следния ден, не бяха доставени. Както и да е, те не бяха толкова съществени, тъй че все пак можехме да атакуваме на следния ден. В лагера нямахме повече и въжета, но ми се струва, че и двамата изпитахме тайно облекчение от това. Крис настояваше тези, които щурмуват първи, да фиксират колкото е възможно повече въжета, тъй че ако първият опит не успее, усилията да не отидат напразно. Това беше разумно, но тук горе бяха необходими много усилия, пък и ние всички копнеехме за мига, когато ще можем да се откъснем от фиксираните въжета. Беше чудна вечер, без никакъв вятър и ние седяхме на входа на палатката, сърбахме чай и гледахме навън. Най-сетне слънцето се отдръпна и от нашата палатка. Сега осветяваше само горните снежни склонове, после златистият им цвят стана червен и най-накрая цялата планина потъна в сянка. Дръпнахме ципа на вратата и скоро вътре стана съвсем задушно от разтопяването на водата за кашата с месна консерва.“

Дъгъл Хейстън:

„Петстотин метра спечелен терен е добра еднодневна работа за всяко място на планината. Фактът, че в случая височината беше над 8200 м, правеше нашето изпълнение още по-добро и най-важното — ние не се изтощихме от него. Това беше решаващото, защото на такава височина човек отпада бързо. Пихме чай и разговаряхме какво да вземем следващия ден. Дълбоко в себе си аз допусках, че ще се наложи да бивакуваме. Дъг отказваше да приеме реалната възможност, но когато предложих да опаковаме палатката и примуса, се съгласи. Раниците нямаше да са леки — по две кислородни бутилки за всеки поради безсъмнено дългия ден, плюс три петдесетметрови въжета, също различни клинове и карабинери. Дори да предвиждахме бивак, не можехме да вземем спален чувал. Тежестта щеше да се увеличи прекалено много. За бивака мислехме само като крайна мярка, а положително щяхме да стигнем до него, ако забавехме темпото на движение поради много тежките раници. Опитахме се да намалим вероятността, като тръгнем колкото може по-леко натоварени. Единствената вещ, която си позволих да взема в повече, бяха чифт пухени чорапи, защото те са много ценни за затопляне на студени, дори измръзнали крака и ръце. Нямаше смисъл да драматизираме нещата тази вечер. Нито пък да водим някакъв необичаен разговор. Свързахме се по радиото с хората в лагер 2 и им казахме какво правим — изяждаме остатъка от храната си и лягаме да спим.“

Дъг Скот:

„Събудихме се към 1 часа сутринта от напора на вятъра. Той блъскаше палатката, разтърсваше я и я обстрелваше с облаци сняг и парчета лед. Лежах и се питах какво ли ще ни донесе сутринта, защото ако вятърът се усилеше до буря, положително нямаше да можем да вървим. Към 2:30 часа започнахме да се подготвяме за изкачването. Стопихме сняг и затоплихме остатъците от кашата за закуска. Силата на вятъра вече намаляваше, когато обухме замръзналите си обувки и дръпнахме циповете на костюмите си. Дъгъл избра пухения, а аз взех само ветроупорния си костюм, защото се надявах да се движа по-бързо и по-леко без плътно опакованата около краката ми перушина. Все не успявам да си намеря пухено облекло по мярка.

Поради силния студ важно беше да поставим котките, коланите, дори раниците и кислородните апарати на топло в палатката. Точно в 3:30 излязохме навън — право на въжетата и поехме нагоре. Беше бурна, страшна сутрин — трудна поради тъмнината и ужасна поради студа. Една от онези утрини, когато продължаваш да вървиш, само защото другият върви, а той без съмнение — защото ти вървиш. Когато отминахме края на фиксираните въжета, слънцето надзърна иззад Южния връх и ние се разбудихме за новия ден. С радост се разделихме с компанията на нашата охранителна линия — нали всъщност това представляват фиксираните въжета. Те улесняват груповите придвижвания, но в същото време отнемат приключението от изкачването. Сега най-сетне ние поехме нещата и ни беше приятно да действуваме самостоятелно.“

Дъгъл Хейстън:

„Има нещо сюрреалистично в това да си сам високо горе на Еверест в този час. Нямаше край необикновената красота на преживяването. Сам, затворен в една маска, в ушите ти дрезгаво звучи ехото на собственото ти дишане. Далеч на запад зад Чо Ою просветляват бледите брегове на деня, а напред и навсякъде около мен — тъмна среднощна синева. Южният връх се очертаваше бял в моя ограничен кръгозор, а винаги предшествуващият зората вятър вдигаше блуждаещи снежни облачета и ги завърташе леко, но не злобно около мен. Движех се спокойно и леко. Минавайки покрай вчерашните критични точки, аз си спомних за тях, но само за миг. Те бяха прибрани за бъдещи възпоменания, а днес мисълта ми беше насочена към новото, което идваше. Насочена не с чувство на страх или лошо предчувствие, а просто приятно отпусната, очакваща, предугаждаща. Признаците на живот по въжето зад мен показваха, че Дъг ме следваше бързо и аз го изчаках при изоставените вчера празни кислородни бутилки. Той се изкачи заедно със слънцето почти като силует с ореол, а зад гърба му — фон от безброй върхове. Но нямаше вид на светец.

— Добре ли си, момче? — попита с равен глас и нотингамски акцент.

— Да, а ти?

Едно кимване вместо отговор и измъкна апарата, за да снима изгрева, тъй че аз се завързах на въжето и започнах да разбивам пъртина по новия терен. Подстъпът към кулоара не беше особено добър, но пък и не изключително лош според хималайския стандарт — просто дълбок до колене пръхкав сняг с отделни трудни отсечки, по които върху скалата нямаше сняг. Последната част, преди действително да навлезем в кулоара, имаше един такъв доста дълъг пасаж, където просто се катерихме заедно с въжето между нас и всеки разчиташе на способностите на другия, а за осигуряване не можеше и да се помисли.

На разстояние едно въже от скалното стъпало стъпих върху хубав заледен сняг, но изведнъж удоволствието, което изпитвах, започна да намалява. Движех се, но напредвах по-бавно. Признаците бяха познати. Знаех, че причината не беше в мен. Човек не отпада тъй бързо. Пак кислородът. Рано беше бутилката да свърши. Форсирах и успях да намеря равновесие под скалното стъпало. Свалих раницата. Проверих първо стрелката на цилиндъра. Имаше още много кислород. Лоша работа — повреда в системата. Дъг се качи, двамата се захванахме да я разглеждаме и си играхме цял час. Никакъв резултат. Много странно, но аз се чувствувах напълно спокоен и примирен. Казвам странно, защото, ако повредата в системата се окажеше непоправима, нашият шанс за върха се проваляше. Само един безмълвен облак от разочарование пропълзя над главите ни. Дъг реши да направи последен опит — нещо като «миропомазване на умирающ».

— Да го разглобим парче по парче, няма какво да губим.

Аз само кимнах, когато той започна да отделя скобата, която прикрепя маркуча към мундщука. Най-сетне някакъв резултат — бучка лед беше блокирала здраво съединителя. Изчегъртахме я с нож, отново внимателно съединихме двата края, тогава изключихме притока, за да отбележим кислорода, който ще се използува. Няколко дълбоки смуквания в маската — това била цялата работа! Отново дишах свободно.

Дъг пое по скалното стъпало, оставяйки ме да размишлявам върху току-що преживяното. Все още мислех спокойно за случката, но същевременно започнах да си представям, как бих се чувствувал там долу, ако трябваше да се върнем поради техническа неизправност. Ако човек се провали по вина на самия себе си, той трябва да се примири, колкото и горчиво да му е. Поражение поради лошо време също се преживява, но да се върнеш поради повреда в една конструирана от човек система — това положително би причинило психическа травма. Но сега отново трябваше да отправя мислите си нагоре. Без да имам определена цел, наблюдавах внимателно Дъг. Катереше добре. Бавно, спокойно поставяше допълнителни клинове за осигуровка. Само маската и необичайната издутина на гърба му подсказваха, че той изкачва трудна скала на 8540 м височина.“

Дъг Скот:

„Първоначално от мястото на Дъгъл вървях лесно в дълбок мек сняг, но после той се извиси нагоре и взе да изтънява, докато се превърна в тънка замазка върху жълтата аморфна скала под него. Изкачих 9 много стръмни метра с надежда, че предните зъбци на котките ми ще се задържат добре в пясъчната скала под снега. Успях да забия три клина накуп, та дано поне един от тях ме задържи, ако падна. Следващите 9 метра обаче не бяха тъй стръмни и снежният пласт отново стана по-дебел. Истинско щастие, защото забелязах, че кислородът ми се свършва. Стигнах до перваз около 9 метра над Дъгъл и с тежко дишащи дробове започнах да осигурявам въжето. Зачуках последните ни скални клинове и викнах надолу към Дъгъл да се изкачва. Докато той се качваше на прусек по въжето, аз направих снимки и се заредих с останалата ми пълна бутилка кислород, а празната вързах за клиновете.

Намирахме се в кулоара на Южния връх. Не зная дали прекият път щеше да бъде по-малко изтощителен, но оттук нататък до Южния връх придвижването ставаше все по-трудно и по-трудно.“

Дъгъл Хейстън:

„Югозападната стена нямаше намерение да намали съпротивата си ни най-малко. Това стана съвсем ясно още с първото въже над скалното стъпало. Осемнадесет години съм алпинист и съм се сблъсквал с най-различни тежки снежни условия. Веднъж, когато Крис и аз се оттегляхме след един зимен опит за нов тур по северната стена на Гранд Жорас, попаднахме в дълбок до раменете сняг. Снегът в кулоара не беше толкова дълбок, по много по-лош. В Алпите отстъпвахме, а сега се опитвахме да напреднем. Напредване? Думата звучи почти смешно, защото аз се движех все по-бавно и по-бавно. Крачка и потъване до кръста. При всеки опит за движение напред само затъвах по-дълбоко. Трябваше да се приложи нова техника: пристъпваш, затъваш, почваш да разчистваш склона пред себе си като снегорин, но в стил бруст, после разриваш достатъчно, за да се придвижиш малко и да затънеш само до колене. Две уморителни въжета ни накараха да изберем посока вляво по по-пряката линия, която бях предложил на Дъг по-рано тази сутрин, в момент на някаква недисциплинирана проява на мислене. После отново обуздах мислите си и само тайно поглеждах натам, убеден, че с това темпо на движение ще сме щастливи, ако изкачим дори Южния връх.

Очаквахме условията да се променят, но уви. Склонът се изправи до 60 градуса. Свих вдясно и се отправих към едно скално стъпало, опитвайки се да се измъкна от тази природна каторга. Нямаше отдих за нас. Снегът беше същият, теренът по-стръмен, само че сега се намирахме на открити, брулени от вятъра склонове и снежната кора се трошеше мъчно. Класически условия за образуване на снежни дъски. В състояние на някакъв студен гняв аз продължавах механично да пробивам. Нямаше смисъл да спирам за осигуряване. Нямаше и никаква възможност. Имах ритъм, тъй че продължавах злобно да крача напред, а Дъг — плътно по петите ми. Два крака в една дупка, бъхтя по склона, за да разбия кората, избутвам парчетата настрани, тръгвам нагоре, потъвам. До бедрата. Разчиствам. До колене. Печеля метър. После процесът се повтаря. От значение беше присъствието на Дъг непосредствено зад мен, защото, когато ставаше особено трудно да се придвижа напред, той ме подпираше с две ръце в гърба и не позволяваше да се хлъзна назад. Часовете летяха като минути, но все пак печелехме територия напред.“

Дъг Скот:

„Поех ужасната работа точно когато тя започна да става по-лека. Покатерих се по едни скали, които се подаваха от снега, и забелязах, че между скалите и фирновия лед се е образувала пещера — добро място за бивак, ако евентуално се наложеше. Точно преди Южния връх аз спрях да почина и да изчакам Дъгъл да се качи. Продължих и заобиколих скалата на Южния връх, докато Дъгъл си поеме дъх. Пълзях на четири крака, а около мен вятърът вдигаше облаци сняг. Строполих се за осигуровка точно пред най-горния ръб и набрах въжето, докато Дъгъл се вдигаше по дирите ми. След няколко минути двамата заедно се изправихме и се изкачихме на ръба. Пред нас беше Тибет.

След всичките месеци, прекарани в Западния циркус — с тази и две други експедиции — сега най-после можехме да погледнем над циркуса към света извън него — хълмистите кафяви земи на Тибет на север и североизток, Кангчендзьонга и точно под нас Макалу и Чомо Лонцо. Не говорехме много, просто стояхме, погълнати от гледката.“

Дъгъл Хейстън:

„Вятърът се въртеше около Южния връх като полудял. Стената беше приключена, изкачена успешно, но нямахме спокойствието да мислим за постижението и да се радваме. Би трябвало това да бъде момент на гордост и въодушевление, но никой от нас не желаеше да спре дотук. Върхът ни кимаше.

В Алпите е прието за достатъчно да завършиш набелязания тур, без да отидеш до върха, но в Хималаите е различно. Една експедиция не се счита за напълно успешна, ако не изкачи върха. Знаехме всичко за пътя пред нас. Това беше Югоизточният гребен, оригиналният маршрут на Хилари и Тензинг през 1953 г. Той се смята предимно снежен, без да е много труден технически. Но зависи от снега, ако по ръба беше като този в кулоара, той щеше да създаде по-големи мъчнотии за движението ни напред, от каквито и да са технически сложности. Тъй че върху всички планове винаги има дилеми и въпросителни.

Мина ми през ум да се приютим в палатката до залез-слънце, дори до по-късно, и да изкачим ръба тогава, когато той теоретически щеше да е замръзнал здраво. Дъг прие, че в тази мисъл има логика, но очевидно не му харесваше много. Обаче не направи никакво друго предложение, тъй че аз се пъхнах в палатката, запалих примуса, за да подкрепя мислите ни с малко топла вода. Дъг започна да копае плитка снежна пещера в козирката, с което показа, че не беше отхвърлил изцяло идеята. Топлата вода, която мина по възпалените ни изранени гърла, сложи рязко спирачка на нашето подхлъзване към летаргичен песимизъм.

Мятайки раницата на гърба си, Дъг дрезгаво рече:

— Внимавай за въжето. Смятам да опитам поне една дължина, за да проуча условията. Ако е много лошо, ще бивакуваме. Ако не, ще вървим докъдето можем.

Не виждах грешка в това решение, тъй че, щом той отново изчезна в Непал, аз грабнах въжето. Начинът, по който то се изнизваше бързо през ръцете ми, вещаеше добро. Стигайки до края, Дъг подаде сигнал «тръгвай». Последвах го бързо и разбрах, че нещо във въздуха вещае възможности за върха. Условията в никакъв случай не бяха прекрасни, но в сравнение с кулоара заслужаваха да се окачествят като поносими. Когато настигнах Дъг, всякакви приказки бяха излишни, той просто отстъпи встрани, заобиколи въжето и аз продължих напред. Дива, приказна страна. Вляво югозападната стена се спускаше стръмно надолу, вдясно безкраен низ от виещи се козирки сочеше пътя към Тибет. Изискваше се много внимание, но ние се движехме с въодушевление. Показа се Стъпалото на Хилари, съвсем различно от снимките, които бяхме виждали. Никакво скално стъпало не се виждаше тази година, непрекъснатата линия на снежния ръб преминаваше в 70-градусов наклон с 24 метра дължина. Отново беше мой ред да водя. Условията се влошаваха, но бях толкова свикнал с техниката, че дори допълнителните 10 градуса не представляваха голям проблем.“

Дъг Скот:

„Докато осигурявах Дъгъл по Стъпалото на Хилари, постепенно започна да ми става ясно, че ние щяхме да достигнем върха на Големия Еверест. Направих още една снимка на Дъгъл, превъртях филма и открих, че той се беше свършил. Не се надявах да имам друг филм в раницата, защото оставих филм и резервните ръкавици заедно с палатката и примуса на Южния връх. Свалих кислородната си маска и раницата и ги поставих на ръба пред мен. Бях го възседнал — единият ми крак в Непал, другия в Тибет. Надявах се стъпките на Дъгъл да държат, защото не можех да измисля друго място за въжето, освен между зъбите си, докато тършувах из раницата. Намерих касета с цветен филм, забравена от преди няколко дни. Студът беше много голям и крехката лента се трошеше. Вятърът духаше тъй силно, че вдигаше във въздуха снега, който Дъгъл събаряше към непалската страна и го прехвърляше обратно в Тибет. Нагласих филма в апарата и тръгнах след Дъгъл нагоре. На това място Ед Хилари беше минал като в камина през пукнатината между скалата и леда. Сега при мусонния сняг на върха пукнатината беше натъпкана със сняг с твърдост на захар и изкачването по нея положително щеше да е трудно.

Последните 270 метра ръбът се издигаше широк като гръб на кит. Трябваше само да се разбива пъртина. Понякога кората издържаше няколко стъпки, но после изведнъж пропадахме до колене, политайки напред. През целия път не забравяхме огромните мусонни козирки, надвиснали над 3000-метровата източна стена на Еверест. Затова се придържахме доста вляво.

Именно тук, докато разбивах пъртината в последния етап, аз забелязах, че разумът ми сякаш се беше раздвоил и работеше на две места — едното извън главата ми, някъде над лявото ми рамо. Аз се обръщах към външната половина и обсъждах положението с нея, питах я не отивам ли твърде вдясно към козирките и тя ме побутваше да вървя по-вляво. Когато се препъвах при пропукване на снежната кора, тя ме съветваше да вървя по-бавно и да избирам пътя си по-внимателно. Общо взето, вдъхваше ми увереност и всичко изглеждаше тъй нормално, че тогава аз дори не се замислих. Дъгъл пое разбиването на пъртината и се насочи нагоре по последния откос към върха и развятото на него червено знаме. Снегът се подобри, той забави крачка, за да го настигна. После изминахме един до друг последните крачки до върха и стъпихме на него заедно.

Целият свят лежеше пред нас. Този връх беше всичко и повече, отколкото един връх можеше да бъде. Моят партньор, обикновено сдържан, се развълнува, по лицето му се разля широка щастлива усмивка и застанали там, ние се прегръщахме и се тупахме по раменете. Изкачването на най-високия връх в света положително влияеше на нашите чувства, сигурен съм, че се отрази и на моите, но не мога да кажа, че ме развълнува много силно. Не мога дори да кажа, че в онзи миг изпитах облекчение, загдето битката свърши. Фактически в известен смисъл беше дори жалко, че свърши, защото ние бяхме изцяло програмирани и сега трябваше да прекратим спектакъла и да се върнем обратно. Но още не, защото гледката беше тъй зашеметяваща, изчезващото слънце тъй наситено с цветове, че залезът ни изпълни със страхопочитание. Не можех да откъсна поглед от кафявите хълмове на Тибет. Те приличаха на хълмове само от нашия висок връх — фактически са високи планини, някои до 7300 м, но по тях почти нямаше сняг, който да свидетелствува за важността им. Виждам сребърните нишки на реките, виещи се между тях, отправени на север и запад към по-големи реки, между които може би и Цангпо. На изток Кангчендзьонга ловеше лъчите на залязващото слънце, макар че на юг облаци преливаха надолу върху непалските долини, а далеч по-ниско, назад откъм низините на Индия, черен облак напредваше на широк фронт към нас. Той проблясваше заплашително със светкавици, но нямаше защо да бързаме — имаше време, докато пристигне над Еверест, достатъчно, за да разучим пътя по северната страна — ледника Ронгбук, източния ледник Ронгбук и Чангце помежду тях. Ето го Северното седло и мястото, на което е стоял Одел, когато за последен път е видял Малори и Ървин, които се изкачвали към върха. Дали го бяха достигнали? Маршрутът им се закрива от изпъкнал склон. Никаква следа от тях — измествам се малко по-нататък — не, нищо. Не, разбира се, сред всичкия този сняг, ми обръща внимание външната част на разума ми.

Единствената следа от човешко присъствие тук беше знамето. Мина доста време, докато се приближа да го разгледам. Беше нежелано натрапничество, а толкова други неща имаше за гледане, вместо направени от човек предмети. И все пак не можеше да не погледнеш и да не видиш, че представлява тринога, около метър и половина висока, на върха с кръг, на който бяха завързани червени панделки. Направих снимка! Ах, да! Дъгъл също трябва да ме снима. Той не беше снимал нито веднъж през цялото изкачване.

— Дръж, момче! Направи една снимка за майка ми! — Подадох му моя апарат. — По-добре направи още една, ръкавицата ти беше пред обектива. Сега една черно-бяла.

Не обича да снима, но нямаше как.“

Дъгъл Хейстън:

„Преживявахме неповторим момент в живота си. Долу и отвъд — над кафявите низини на Тибет, пурпурната сянка на Еверест се протягаше върху около 300 километра. Тези северни и източни земи изглеждаха пусти, отдалечени, почти недостъпни. Около слънцето ставаха някакви необикновени неща. За миг то потъна зад куп от облаци, които лежаха малко над хоризонта. Последно действие, помислихме си ние. Но тогава облакът се спусна надолу по-бързо от слънцето и то отново се показа. Играта се повтори три пъти. Започнах да се чувствувам като Савел на път за Тарс. Нещо по-материално — точно пред мен стърчеше алуминиев кол със закрепени на него ивици червен плат. Японците през пролетта не бяха споменали, че са оставили или видели подобно нещо. За миг се озадачих. После дойде единственият отговор: китайците заявиха, че са изкачили върха по Североизточния гребен точно след японското изкачване. Създаде се обаче известно съмнение относно достоверността на твърдението им, поради това че в техните снимки на върха липсваха детайли от предишни снимки на Еверест. Хубаво е, че имахме безспорно доказателства пред нас. Съмнението в алпинизма не е приятно.

Когато слънцето най-сетне спечели състезанието си с облаците, в нашата еуфория бавно се промъкна една мисъл. Каква? Е да, ние най-сетне бяхме на покрива на света, но пътят назад към лагер 6 беше дълъг, а много скоро щеше да се стъмни и тогава какво щяхме да правим? Знаехме, че можехме да стигнем до Южния връх в здрача. Предишните нощи луната беше много силна и ако изгрееше сега, може би щяхме да успеем да слезем по оставените от нас дири по стената. Ако нямаше луна, в краен случай щяхме да бивакуваме. Всъщност нали с такава цел качихме палатката. Винаги допусках, че ще ни се наложи едно бивакуване на тази височина, но това не означаваше, че гледах на възможността с голям ентусиазъм. Най-сетне обърнахме гръб на върха и поехме надолу.

Дирите ни вече замръзваха и ходенето стана поносимо. Спуснахме Стъпалото на Хилари с въжето, което бяхме оставили там, и движейки се заедно, скоро стигнахме до нашата малка пещера. Активната облачна дейност не вещаеше нищо добро относно появата на луната. Кислородните бутилки изцедиха последните си капки и се превърнаха в бреме. Застанали в смътно очакване за някаква светлина, решихме, че е по-добре да свалим бутилките и маските. Олекна на гърбовете ни, но не и на главите ни. Небето бавно се заоблачи и постепенно намали възможността ни за избор. Решихме да погледнем какви са шансовете ни за едно слизане в мрака, след като знаехме, че пъртината нагоре беше дълбока, а сега вероятно и замръзнала. Внимателната петнадесетметрова проверка обаче по ръба откъм югозападната стена, сред силния нощен вятър и започващите да се вледеняват пръсти на ръцете и краката, окончателно изби от ума ни всички алтернативи на бивакуването. Спуснах се назад към заветната страна и съобщих новината на Дъг. Всъщност той нямаше какво да каже започна да разширява дупката.“

Дъг Скот:

„Дъгъл отново стопи сняг на примуса, докато аз продължавах да копая. След няколко глътки топла вода Дъгъл се присъедини към мен и ние бързо разширихме снежната пещера. Копаехме с ледокопите и избутвахме снега през входа. В 9 часа имахме достатъчно място да легнем. Изтикахме още сняг към входа и намалихме отвора до малък процеп. Сега бяхме защитени от вятъра за щастие, защото кислородните ни бутилки бяха празни или пък апаратите не работеха. Газта на малкия примус също скоро се свърши. Тъй че легнахме върху раниците си и платнището, съжалявайки, че не обмислихме по-добре възможността да бивакуваме и тръгнахме без храна и спални чували. Облечен бях само с дрехите, с които се катерих — копринена долна риза, вълнен пуловер, костюм от мъхнат найлон и ветроупорния комбинезон. Не мисля, че се тревожехме за живота си, защото бяхме чели за други алпинисти, нощували по Еверест без специална екипировка — наистина не толкова високо на върха. Впоследствие обаче на всички тях им бяха отрязали по някой пръст на ръцете или краката. Тревожеше ни в какъв вид щяхме да оцелеем и ние извикахме цялата енергия на нашите бавноподвижни, апатични мозъци на помощ. Треперех неудържимо. Свалих ръкавиците, обувките и чорапите си и разтривах крайниците си с часове, за да ги съживя. Толкова бяхме погълнати от личното си нещастие, че почти не си обръщахме внимание, и все пак в един момент Дъгъл разтвори ципа на дрехите си и любезно ми позволи да пъхна босия си ляв крак под дясната му мишница, а другия в чатала му, което ми помогна. Без кислород, изглежда, не се създаваше вътрешна топлина, тъй че аз предимно седях и разтривах ли, разтривах пръстите на ръцете и краката си. Не беше време за спане. Нужно беше до крайна степен будно съзнание, за да се съсредоточа върху оцеляването, за да крепя обувките си над снега, да чистя снега от голите си ръце и крака, за да топля чорапите върху стомаха си, да пазя главата си да не се опре в покрива на пещерата. Температурата беше вероятно минус 30°. Толкова студено беше, че когато отначало оставих чорапа си върху раницата, стъпалото се втвърди като дърво. По-голяма част от нощта копах в пещерата — просто, за да се сгрея. Сечах твърдия сняг с ледокопа и го избутвах през входа. Призори в дупката можеха да се поберат за спане пет души.

От напрежение и безсъние, и липса на кислород умовете ни започнаха да блуждаят. Дъгъл съвсем ясно разговаряше с Дейв Кларк — много дълго и оживено. Аз открих, че разговарям с краката си. Персонифицирах ги до такава степен, че те се превърнаха в две отделни същества, нуждаещи се от помощ. Левият се затопляше много бавно и след разговор с десния решихме, че ще бъде по-добре да се заема с по-усилено триене. И през цялото време външната част на моя ум се намесваше в разговора.“

Дъгъл Хейстън:

„Бях заключен в болезнено мълчание, с изключение на тихия разговор с Дейв Кларк. Халюцинации или сън? Все едно — действуваше ми успокоително и отвличаше вниманието ми от студа. Спреше ли този разговор, настъпваше онова отдалечаване в мълчанието, от което ми се струваше, че заспивам. Разтърсвах се и решавах да продължавам по този начин. Твърде много приказки бяхме слушали за хора в бедствени ситуации, които заспивали и не се събуждали. Изглежда, и двамата помнехме това и несвързаните приказки на Дъг успяваха да ни държат будни. Нямаше спасение от студа. Опитвахме всички положения. Притискахме се един към друг, стъпалата на единия под мишницата на другия, разтривахме се, непрекъснато се движехме в дупката, размахвахме ръце. Просто нямаше начин да получим капчица топлина. Но сред всичко това часовете минаваха. Не мисля, че това, което правехме или говорехме през тази нощ, беше много умно или обмислено. Страдахме от липса на кислород, от студ, умора, но страхотно искахме да преживеем нощта. Всичките ни инстинкти за съхранение изплуваха. Те и нашата воля изпратиха нощта с щастлив край.

Първата светлина дойде и ние можехме да започнем подготовката за слизането. Проверката показа способност да се изправим и движим. Крайниците ни бяха леко вцепенени, но не и измръзнали. Болки в бъбреците ни сковаваха превити на две. Много трудно беше да си обуем обувките. Отказах се от замръзналите си вътрешни обувки и ги заместих с пухените чорапи. Слънцето се издигна, но нямаше надежда да затопли телата ни. Единственият начин беше чрез движение. Бързо прехвърлихме козирката, сбогувахме се с Тибет и заслизахме надолу по стената. Топлината от движението, усещането, че кръвта отново започва да циркулира, беше почти като кулминационна точка на наслада. Разбирахме, че от липса на кислород можеше да получим халюцинации с опасни последици, затова при осигуряването на въжето по първите отсечки внимателно се следяхме един друг.“

Дъг Скот:

„Не бяхме спали и яли почти 30 часа. Фактически прекарахме нощта в Китай и го направихме на височина 8754 м, без кислород. После слязохме по фиксираните въжета и в 9 часа сутринта се строполихме върху спалните си чували в лагер 6. Запалих примуса и потърсих нещо за ядене. Погледът ми попадна на радиоапарата. Тъй погълнати бяхме в това да преживеем нощта и да слезем дотук, че на моменти всичко изглеждаше като сън — само ние двамата и никой друг на света, с когото да споделиш студения навяващ сняг. Радиото ни върна към действителността. То запращя и внесе живот. Отговаряха ни гласове — на Крис загрижен, успокоен, щастлив от успеха. Я давай с по-бодър глас, помислих си, не искам да звучиш като размазан, въпреки че се чувствуваш така.

— Не, не мисля, че имаме измръзвания — казах аз, защото по това време пръстите на ръцете и краката ни вече щипеха.

Бяхме оцелели благополучно.“