Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (11)

Лагер 5
(15 — 19 септември)

Пълзях нагоре по въжетата, изпълнен с лоши предчувствия. Движех се далеч от спокойните сенки, под ослепителния блясък на слънцето, което грееше косо през долните снежни пасажи на стената откъм Югозападния гребен. Вървях пръв, Рони Ричардс беше едно въже след мен. На скалата високо горе се появи снежно валмо и кристалите му заискриха на слънцето. Валмото бързо прерасна в кипящ облак, който сякаш се разпростря по цялата стена. Не се чуваше звук и ако не помнех преживяното от Хемиш и историята, която Дъгъл току-що ми разправи, той дори нямаше да ми се стори застрашителен. Направих няколко снимки на наближаващата лавина, видях, че Рони се сви на кълбо в снега, и тогава бързо, вече изплашен, се обърнах с гръб към идващата опасност и се опитах да заровя глава в яката на коприненото си поло, за да попреча снега да нахлуе в гърлото ми. Край мен зафуча вятър, намерих се сред шеметна вихрушка, тежестта на снега се мъчеше да ме отскубне от мястото, където се бях закрепил. И тогава тъй неочаквано, както ме връхлетя, всичко свърши.

Оказа се, че съм попаднал в самия край на лавината. Рони я беше усетил по-чувствително и приличаше на снежен човек. Докато той се чистеше от снега, аз с най-голяма тревога мислех за шерпите. Те тръгнаха от лагер 2 след нас и за последен път ги видяхме точно когато започваха изкачването по фиксираните въжета под лагер 3. Ако не бяха достигнали заслона, който образуваше скалния контрафорс, те можеха да попаднат точно на пътя на лавината. Изпитах огромно облекчение, когато малко след като пристигнах в лагер 4, ги видях да се изкачват към мен. Те стигнали до заслоненото място точно навреме, тъй че огромната лавина се беше изсипала над главите им. Очевидно преживяването ги беше стреснало, но успяваха дори да се поусмихнат и заявиха, че са напълно готови да пренощуват в лагер 4.

Лагер 4 представляваше хаос от затрупани със сняг палатки и инвентар. Лесно можеше да се разбере причината за белята. Бяхме донесли специални брезентови платнища с подсилен найлон, какъвто се употребява за направа на куршумоустойчиви якета. Надявахме се, че те ще ни пазят от каменопади и лавини. За да има ефект обаче, те трябваше да се изпънат добре и да се закрепят здраво в склона над палатката, която охраняват, за да се образува нещо като улей, който да прекара снега над покрива на палатката. За нещастие Хемиш и Дъгъл просто метнали платнищата над палатките и в резултат снегът се струпал върху стените и ги изтърбушил навътре, а рамката на палатката, построена извън хребета, се беше огънала. След като почистихме снега, видяхме, че повредата не беше толкова голяма, колкото се беше сторила на Дъгъл в ранното утро. Безспорно всяка обикновена палатка би била изравнена със земята, но рамката на Хемишовата палатка беше толкова яка, че макар извита навътре, тя не беше пречупена. Тъй че, ако в нея имаше хора, те почти сигурно щяха да оцелеят, макар с по някоя синина.

Но дори и при това положение случилото се ни разтревожи. До края на деня изравяхме палатките, разчиствахме снега върху складирания инвентар, разкопахме нови платформи и издигнахме две други палатки. Поставихме едната над, а другата под предишните две, вече непосредствено под малката оголена скала, която беше спасила Дъгъл предната нощ. Трудна работа на 7200 м височина, но с издигането на палатките задачите за деня не приключиха. Бях твърдо решил на следния ден, 16 септември, да установим лагер 5. Това означаваше да се избере и приготви за носене всичко необходимо за целта. По думите на Дъгъл на мястото, което той беше избрал за лагер, имало хубав сняг и аз реших да рискувам и да не взема платформи. Специалната палатка за стената без друго представляваше три товара. Нужно ни беше също въже и снежни котви за фиксирането на пътя над лагера, бутилки с кислород не само за изкачването през деня, но и за спане и, разбира се, храна и кухненски инвентар. Рамките на палатките бяха разбъркани и Рони Ричардс със свойствената си методичност търпеливо ги подреди в отделени комплекти. До това време слънцето се спусна зад Западното рамо на Нупце, обливайки стената в наситено жълто сияние, в което нямаше топлина. Бяхме подредили шестте товара за другия ден и точно се канехме да започнем приготовлението на вечерята, когато Мингма, един от шерпите ни, пъхна глава в палатката и каза, че най-младият шерпа — Дорджи, се чувствувал зле и има силно главоболие. През 1972 г. момчето помагаше в кухнята на нашата експедиция и винаги беше приятно усмихнато и много отзивчиво. Плъзнах се надолу по стръмната пътечка между палатките, за да видя какво става с него и го намерих легнал в спалния чувал, с посивяло лице и изпълнен със самосъжаление. Дадох му нещо за ободряване и таблетка за сън, но очевидно той нямаше да е в състояние да носи товар на другата сутрин. Бяхме разпределили вече багажа и сега в спускащия се мрак аз трябваше да се опитам да намаля товарите с един. Изхвърлих палатката за върха, която бяхме решили да вземем за всеки случай, ако не намерим склон с достатъчно дебела снежна покривка за стандартните палатки, предназначени за стената. Преразпределих също някои въжета и бутилки с газ и чак тогава се изкачих до нашата палатка. Човек не можеше да се отпусне и да върви спокойно в лагер 4. През цялото време трябваше да внимава и да не забравя да се прикачи към осигурителните въжета, защото наклонът беше много стръмен.

Докато се прибера в палатката, Рони беше приготвил вечерята от супа и кълцано месо. Налапахме се със задоволство, уморени, много доволни в края на този дълъг и все пак осмислен ден. Лагер 4 изглеждаше здраво построен и аз вярвах, че очакваният през нощта сняг щеше да профучи над покривите на палатките.

Заспах бързо без хапче за сън и се събудих към 3 часа сутринта. Аз по природа съм ранобуден. Макар в спалния чувал да беше уютно и топло, водата, която приготвихме в тенджерата вечерта, се беше превърнала в лед. Но и така ледът щеше да се стопи много по-бързо и да образува повече вода, отколкото ако топяхме тепърва сняг. Мъчнотията със снега е в това, че трябва няколко тенджери сняг, за да се стопи вода за една.

Запалих газовия примус и пак легнах. Наслаждавах се на тези минути в безделие преди започването на деня и се чувствувах блажено освободен от всички административни и организационни тревоги на експедицията. Днес Рони и аз щяхме да стъпим на нов терен (дори той да не е повече от 15-на метра), който води към мястото за лагера, забелязано от Дъгъл.

Водата завря и аз пуснах пликчетата чай, разбърках дузина бучки захар и подадох едно канче на Рони, който току-що неохотно се разсънваше. Схрускахме по няколко бисквити с конфитюр, изпълзяхме от чувалите, довършихме обличането и към 5 часа бяхме готови да потеглим. Рони и аз използувахме кислородни апарати, а шерпите се изкачваха без тяхна помощ. Често ме е глождело съмнението дали това е честно, но в този конкретен случай не изпитвах угризение. Рони и аз работихме в лагера и подреждахме багажа снощи до късно. Стигнехме ли до лагер 5, пак ние щяхме да копаем площадката и да издигаме палатката. Освен другото аз трябваше да продължавам да ръководя експедицията. Шерпите от своя страна нямаха отговорност — на тях им се даваше товар, те го изнасят до съответния лагер и после можеха да си легнат в спалните чували и да си починат добре. С Пертемба имахме споразумение шерпите да останат в лагер 4 четири дена подред и през това време всеки един да изнесе по три товара и тогава да се върнат в лагер 2 за два дни пълна почивка. Този начин на работа създаваше непрекъсваемост на важния транспортен процес.

Сутринта Рони и аз тръгнахме по линията на фиксираните въжета, по протежение на която беснееше поток от снежен прах, изсипващ се по дълбокия канал в центъра на улея. Никога не бях виждал подобно нещо. Благодарение на кислорода се оказа възможно да правя тридесетина крачки без почивка, въпреки че имах около 16 кг на гърба си, плюс моя личен екип, едно въже и кислородна бутилка.

Към 9 часа достигнах най-високата точка на Дъгъл. Празна кислородна бутилка беше прикрепена към ледокопа, забит вместо котва. Намираше се точно зад един завой в улея и малкият улей, който той беше забелязал, беше на 30 метра встрани. Изглеждаше идеално място за нашата цел. Завързах въжето за осигурителния колан и потеглих. Трябваше само да заравям крак в дълбокия мек сняг и да забивам ледокопа до дръжката. Никаква техническа трудност изобщо, но много вълнуващо. Разбивах снега в подножието на малкия улей, изпробвах с лавинната сонда, която бяхме изнесли, за да намеря добро място за лагера и се чудех дали да не следвам улея до гребена на контрафорса, за да се отдалеча още повече от пътя на лавините, но отхвърлих идеята, щом разбрах колко стръмен и нестабилен беше снегът, и слязох обратно в основата на улея. Тя беше закътана от вятър и лавини и освен това, май че беше и сенчеста. По всичко изглеждаше доста безопасна. Закопах една снежна котва, привързах към нея въжето и извиках Рони и шерпите, които търпеливо чакаха долу, да се изкачат при мен. Лагер 5 беше почти изграден.

Почти, но не напълно. След като шерпите стовариха багажа си и ни оставиха сами, вероятно на този 16 септември най-високо от всички хора на земята (между другото случайно на тази дата през 1972 г. стигнахме до базовия лагер), ние тепърва трябваше да изкопаем място за платформата на палатката. Останалата част от сутринта с чести почивки отиде за издигането на палатката. Към 1 часа можахме да разстелем дунапреновите дюшеци, да извадим спалните си чували и да отдъхнем. Беше време да пием нещо. Устата ни бяха пресъхнали и изпръхнали от вдишването на студения кислород при изкачването. Слънцето беше пропълзяло иззад контрафорса над нас и биеше по гърбовете ни, докато привършвахме издигането на палатката. Разрових една от торбите с прибори, открих газовия котлон и няколко патрона с газ, но нямаше нито тенджера, нито чинии, канчета или прибори за хранене. Сигурен бях, че ги бях опаковал и продължих да претърсвам безрезултатно раниците, когато изведнъж проумях какво се беше случило — при преразпределението на багажа предишната нощ ги бях забравил в лагер 4.

Липсата на съдове за готвене и хранене наглед е дребно неудобство, но за нас бе нещо сериозно, защото ни трябваше голяма тенджера, за да стопим достатъчно сняг за пиене. Във високата планина обезводняването е един от основните фактори за изтощаване на организма и специалистите препоръчват консумация на поне четири литра течности дневно. Рони претършува нашите пакети с храна, но единственият горе-долу подходящ съд, който намери, беше кутия от солено месо. Напълнихме кутията със сняг, поставихме я на печката и зачакахме с пресъхнали от жажда уста. Кутията обаче нямаше съответната форма и по-голямата част от пламъка се прахосваше на всички страни. След 10 минути на дъното на кутията се събра една лъжичка мръсна вода. Добавих още сняг, още 10 минути, още сняг и след 30 минути разполагахме със 120 грама течност за двама ни. Сграбчих кутията, опарих се и я изпуснах. Скъпоценната вода протече в тънка струйка по спалния ми чувал. Опитахме отново и след 30 минути пийнахме по две глътки, които едва намокриха гърлата ни. Беше почти 2 часа, време за радиовръзката, важна не само за да поръчаме да ни качат тенджера и канчета на следната сутрин, но и заради контакта с останалите участници в експедицията и проверка на изкачването на припасите и съоръженията по върха.

Включих радиото и то запращя — сигурен признак за живот. В 2 часа повиках лагер 4. Майк Томпсън се качваше този ден, за да поеме ръководството му. Никакъв отговор. Опитах всички останали лагери подред, пак никакъв отговор. И тогава чух лагер 2, който повика лагер 4, и се започнаха дълги разисквания относно транспорта на следния ден. Аз чаках вбесен, че не мога да се включа в разговора, нетърпелив да поема линията и да съобщя изискванията си. Настъпи пауза и бързо извиках лагер 4 отново. Никакъв отговор. Тогава в ефира прозвуча базовият лагер — разговаряха с лагер 2. Най-сетне лагер 2 ме повика. Отговорих, но те не можаха да ме чуят и тогава разбрах ужасната истина — по някаква причина апаратът не предаваше. Можех да чувам всичко, но не можех да се свържа с никого. Изпуснах нервите си и започнах да удрям проклетото радио дано да проработи. То не реагира на грубостта ми и аз останах бездеен слушател на пулсиращия в експедицията живот.

Рони ме наблюдаваше спокойно усмихнат и накрая на сеанса, когато всички разговори приключиха, предложи да се опита да поправи апарата. Цял следобед той бърника из радиото и за чудо успя да открие повредата в ключа и да я отстрани до сеанса в 4 часа. За да работи апаратът, трябваше да пъхам молив или пръст в дупката, където преди беше ключът, да натискам една пружина с определена сила и тогава да предавам съобщението си.

От облекчение забравих и гнева си, и постоянно измъчващата ме жажда и в следобедния сеанс поръчах всичко необходимо за следващата сутрин. Кухненската посуда зае челно място в списъка, но после трябваше да преценя дали да ми изскачат колкото е възможно повече катерачни съоръжения и въже, за да продължа пътя нататък, или да искам още една палатка и да започна изграждането на лагера. Спрях се на второто, тъй като това беше главната причина да изляза напред. В допълнение само ние двамата в лагер 5 щяхме да използуваме по три бутилки кислород на денонощие — две за изкачване и една за спане. С тъй бързото проправяне на пътя напред сега трябваше да напрегнем до крайна степен силите си за изнасяне на товари. Трябваше само да следя за правилното изкачване на припасите от лагер 2 до лагер 4, за да съм сигурен, че разполагаме с палатъчния и кислородния резерв, необходим за атаката на Скалния пояс. Помолих също Дъг Скот и Мик Бърк да тръгнат на другата сутрин за лагер 4, за да могат да се качат при нас в лагер 5 на 18 септември, докогато аз се надявах да се приближа до подножието на Скалния пояс.

След радиовръзката прекарахме няколко часа на малки количества вода, които едва наквасваха гърлата ни, и после се приготвихме за нощуване. За първи път щяхме да спим с кислород. Всеки от нас имаше малка пластмасова маска. Посредством Т-образен съединител тя се свързваше с тръбичка, която се пъхаше право в редукторния вентил на върха на кислородната бутилка. Това осигуряваше равномерен приток от литър на минута. Въпреки че маската бързо се овлажняваше, ставаше лепкава и създаваше чувство за клаустрофобия, ползата от кислорода нощем беше значителна, защото ни помагаше да спим и да ни е топло. И най-важното, даваше възможност човек да възстанови силите си за изкачването на следния ден. Тихото съскане на бутилката, освен че странно успокояваше, беше знак, че системата работи. Използувахме, доколкото ни беше възможно, употребявани донякъде бутилки, за да пестим пълните за през деня. Това означаваше, че през нощта трябваше да сменяваме бутилки — неприятна работа.

Събудих се както обикновено към 3 часа сутринта и започнах да топя сняг в нашата консервена кутия. Решил бях да направя едно сутрешно изкачване. Склонът, покрит с еднородна снежна покривка, сякаш се простираше без прекъсване до левия улей, който се надявахме да ни изведе през Скалния пояс. Трябваха ни много дължини въже, само за да стигнем до подножието на пояса. Ще имаме ли нужда от друг лагер в подножието на улея за атаката на Скалния пояс? Ще можем ли да поддържаме такъв лагер, а после да правим още един по-нагоре? Това бяха част от въпросите, които си задавах тази сутрин. Поведох, разбивайки скриптящия сняг с котките. Пресякох диагонално вляво към основата на улея, до която все още имаше стотици метри. Черен скалист контрафорс се показа изпод снега. Наляво ли да вървя или надясно? Реших надясно и започнах да разбивам право нагоре. Снегът ставаше все по-мек и аз вече потънах до скалата под него. Ъгълът се заостри, снегът изтъня. Едва издържаше тежестта ми и положително не беше достатъчен за снежна котва. Разчистих го с надежда да намеря цепнатина за клин, но скалата се оказа гладка, компактна и се спускаше надолу в редица тънки ръбове. Аз пристъпвах колебливо напред в моя ограничен от кислородната маска и очилата свят, а несигурността ми растеше, колкото повече въже изтеглях от Рони. Най-сетне стигнах до пасаж с по-дълбок сняг, закопах котва и набрах Рони. Поведох ново въже. Снегът ставаше по-тънък, а аз все по-неспокоен. „Твоята работа е да ръководиш тази проклета експедиция, Бонингтън, а не да се правиш на глупак по несигурен сняг“ — си казах. Погледнах нагоре — скали, подобни на опасни рифове, се показваха от снега. Погледнах наляво и разбрах, че съм взел грешна посока. Трябвало е да траверсирам! Човек не губи охотно височина и усилия на 8000 метра, но нямах избор. Противно ми беше да слизам обратно там, откъдето току-що се бях изкатерил. При изкачването главното беше да стъпвам внимателно, но при слизането не можех да видя къде поставям крака си. Кислородният апарат ми пречеше. Между пръстите на краката ми и покритата с тънък сняг скала имаше толкова пластове, че не усещах какво докосвам.

Слязох до Рони по-задъхан, отколкото след изкачването. А трябваше да се върнем още един пасаж.

Най-сетне стъпихме на верния път, но прахосахме 2 часа. Заслепителната линия на слънчевата светлина беше изпълзяла по дългия склон и сега биеше върху нас. Без друго от въжето, което взехме със себе си сутринта, ни останаха по-малко от 200 метра, а днес нямаше да изнесат друго въже, затова реших да прекратя изкачването и да се върнем в лагера. Останалата част от деня можехме да посветим на изкопаване на още една платформа и издигане на втора палатка, а останалото въже щяхме да употребим на другия ден.

Този ден товар от лагер 4 изкачиха Майк Томпсън и шестима шерпи. Те донесоха още една от палатките за стената и кислород. Имах силно желание да съберем достатъчно запаси, защото, когато населението на лагер 5 се увеличеше, щяхме да установим лагер 6. Най-много от всичко се зарадвахме на тенджерата и за първи път след 36 часа с Рони можахме да утолим жаждата си.

Допуснах грешка, задето не поисках да изкачат въже, защото на достигнатата вчера най-висока точка имахме едва 180 м, а в лагера никакво. Дъг Скот и Мик Бърк се качваха на следния ден и аз запитах Дъг дали би могъл да тръгне рано и да се опита да ни донесе малко въже преди 7 часа, за да напреднем колкото може повече този ден. Изкачването обаче му отне повече време, отколкото предполагахме и в 7 часа него още го нямаше. Нетърпелив бях да тръгнем, преди слънцето да огрее улея и затова поехме, без да го дочакаме. Твърде бързо свършихме въжето, защото, траверсирайки през центъра на улея, намерихме дълбок компактен сняг и напреднахме бързо. И все пак от нашата най-висока точка до подножието на Скалния пояс оставаше все още много. Дъг беше пристигнал в лагера скоро след нас и когато се върнахме, двамата с Мик Бърк, който също междувременно се беше изкачил, копаеха платформа за третата ни палатка. Зарадвах се, че ги виждам и лекото напрежение, което се създаде между Дъг и мен в лагер 2, сега изчезна. Бяхме четирима алпинисти, излезли напред с обща цел и общ стремеж — да достигнем Скалния пояс — и на това ниво можехме да решаваме всички въпроси заедно. Точно както правехме при турове в Алпите или при походи с малки групи в по-големи планини. И сега сред малката група на най-горния ни лагер моята роля на ръководител не пречеше.

Двама шерпи и Джим Дъф също трябваше да тръгнат от лагер 4, за да изнесат товар. Шерпите пристигнаха, но от Джим нямаше и следа. Предложих да сляза и взема раницата му, защото мислех, че вероятно той е наблизо някъде в улея, на 60 метра под лагера. Стигнах дотам, но Дъф не се виждаше. Спуснах се надолу по фиксираните въжета и слязох близо 300 метра, преди най-сетне да го зърна — седнал на снега малко под стария лагер 4. Изглеждаше сънлив, заваляше малко думите и с нищо не подсказваше, че иска да върви нагоре или надолу. Беше използувал кислород при изкачването, но вероятно апаратът му не е бил съвсем в ред. Нетърпелив бях да поема назад по въжетата, защото ме очакваше тристаметрово изкачване, а бях слязъл без кислород. Беше прекрасен безветрен следобед и аз реших, че Джим спокойно можеше да се плъзне надолу по въжетата, още повече че нямаше товар. Казах му да си почине малко и веднага да слезе и започнах дългото изкачване назад към лагер 5. Доволен бях, че се движех добре — правех по петдесет стъпки без почивка. От време на време поглеждах надолу към Джим, но той седеше все тъй неподвижен.

Върнах се в лагера навреме за следобедната радиовръзка и с тревога чух, че Джим все още не се беше прибрал в лагер 4. Тат Брейтуейт и Ник Есткорт, които тази сутрин се бяха изкачили там, тръгваха да видят какво става с него. Намерили го легнал на няколкостотин метра под мястото, където го бях оставил, почти в безсъзнание. Бил свалил котките си и в резултат се плъзнал надолу по въжетата, без да може да контролира движенията си, докато най-сетне се строполил. Цели два и половина часа им трябвали, за да го свалят до лагер 4, където го налели с горещи питиета, напъхали го в спалния чувал и поставили в палатката няколко примуса на най-силна степен. Страшно е да си помислиш колко крехка е границата между живота и смъртта във високата планина. Когато се разделихме, Джим изглеждаше малко уморен, но напълно в състояние да се върне сам. И все пак при едно по-лошо време той можеше да загине от измръзване, преди Тат и Ник да го свалят до палатката.

Неговото оставане в лагер 4 не беше предвидено по план. На 17 септември той се изкачи с товар и видя, че един от шерпите страда от високопланинска болест, което налагаше незабавно да слезе. Затова Джим реши да пренощува и на другата сутрин да заеме мястото на заболелия шерпа, тъй като знаеше каква нужда имахме от припаси в лагер 5. Той не носеше със себе си спален чувал и прекара леденостудената нощ в една полусъборена палатка, облечен само с пухения си комбинезон. Това вероятно го бе изтощило и на следния ден нямаше сили за носене. На другата сутрин Джим се върна в лагер 2. За щастие всичко мина без последствия и по-късно той се изкатери докъдето можеше по югозападната стена. След този случай обаче аз реших да бъда много предпазлив с по-неопитните участници в експедицията.

На 18 септември до нас бяха стигнали само четири товара и в резултат страдахме от недостиг на въже, а кислород имахме колкото четиримата да тръгнем на следния ден. На 19-и обаче очаквахме голям транспорт, защото бях вдигнал осем отпочинали шерпи в лагер 4. При това положение се наложи те да спят по трима в двуместните палатки, затова се посъветвах с Пертемба, но той се засмя и каза, че шерпите обичали да спят по-близо един до друг. Това негово отношение беше ново доказателство за сърдечната подкрепа, която получавахме от шерпите. Наредих на 19-и да се изкачи колкото е възможно повече въже, за да успеем да стигнем до подножието на Скалния пояс. По тази причина реших аз да изчакам в лагер 5 пристигането на шерпите от лагер 4 и да взема цял товар въже, а другите да тръгнат по-рано с това, което имахме.

Дъг Скот излезе от лагера към 6 часа сутринта, бързо достигна края на въжето, фиксирано от мен предишния ден, и подкрепян от Рони Ричардс, започна да пробива нагоре по един дълъг снежен ръб, който водеше право към Скалния пояс. Мик Бърк потегли непосредствено след тях, но очевидно кислородният апарат му създаваше грижи, защото често спираше, сваляше маската и бърникаше апарата. Той носеше резервно въже и камерата си, надявайки се да заснеме забиването на първия клин в Скалния пояс.

Когато първият шерпа пристигна в лагера, слънцето вече огряваше дългия снежен склон, водещ към Скалния пояс. Трудно щеше да ми бъде да настигна другите. Натоварих 180 метра въже и снежни котви в раницата си и потеглих. Зарадвах се, като видях, че се движа силно и бързо. Настигнах Мик Бърк, който ми обясни, че кислородният му апарат е съвсем блокирал. И дума не можеше да става той да продължи нататък, тъй че ми даде още едно въже и се върна в лагера, а аз продължих нагоре. Снегът беше мек и дълбок и работата на Дъг, там начело, сигурно беше страхотно мъчна, докато аз се възползувах от дирята, която той проправяше, а Рони укрепяваше. Най-сетне на 180 метра под основата на Скалния пояс настигнах Рони. Той отпускаше въже на Дъг, някъде около 90 метра над него. Щом Дъг осигури въжето, аз минах напред и му занесох новия товар въже, а после го осигурявах, докато той пробиваше нагоре по последния снежен пасаж преди Скалния пояс.

Изпитах удоволствие, когато погледнах надолу към дългия склон до лагер 5. Рони се изкачваше към мен, Мик беше почти стигнал лагера. Шерпът, който ми беше донесъл въжето, все още стоеше при палатките. После се вгледах в сенчестия улей под лагера и видях десет малки фигури, нанизани по фиксираните въжета — нагледна демонстрация на нашето настъпление към върха. Под тях беше Западният циркус, нашарен от цепнатини. Лагер 2 приличаше на куп точки, смалявани още повече от импозантността на ограждащите ги върхове. Намирах се твърде високо, за да виждам и носачите, изкачващи товари от лагер 1. В края на циркуса връх Пумори сега беше с 900 метра под мен. Ние се намирахме на еднаква височина с връх Чо Ою, внушителен и заоблен, висок 8153 м. С набирането на височината гледката се разширяваше. Виждаше се чак отвъд преграждащата стена на Нупце, далеч на запад съзирах Гауришанкар и Менлунгце, два все още непокорени върха. Нахлуха спомените от 1972 г. Погледнах насреща долу към онова свирепо студено, брулено от ветровете място, където беше лагер 5. Дългият траверс под Скалния пояс към десния му край изцяло се виждаше. Намирахме се почти на нивото на най-високата точка, която достигнахме преди три години. А всичко изглеждаше толкова различно. Дойдохме много по-рано, имахме повече алпинисти и шерпи, екипировката ни беше много по-добра.

Отгоре долетя вик и после като камбанен звън прокънтя забиването на първия клин в Скалния пояс. За няколко минути се вдигнах по въжето до Дъг.

— Искаш ли да продължиш и да водиш следващия пасаж? — запита той, щом застанах край него.

Намирахме се близо до устието на левия улей, но от него ни разделяше покрит със сняг контрафорс, който се спускаше от стената на Скалния пояс. Тръгнах натам, но една прашна лавина се показа от устието на улея. Не можех да не се запитам какво щеше да стане с нас, ако бяхме някъде по средата на улея. Не бихме могли да я избегнем, а тежестта на снега, минаващ в тесния улей, щеше да ни помете като водите на голяма река, притиснати в тесен пролом. Но нямаше време за страхове и аз продължих нататък, въодушевен, че съм излязъл начело и се намирам току под Скалния пояс. Развих моето шестдесетметрово въже и го осигурих в една скална издатина по ръба на страничен улей — също така лавинен канал, по който падаха големи ледени буци, изкъртвани от разрушителните слънчеви лъчи от по-горните скали.

Дъг реши да ме последва, но откри, че кислородът му се беше свършил. Рони имаше още малко в бутилката си и с присъщата си себеотрицателност предложи на Дъг своята бутилка, та да има Дъг възможността да води по последния пасаж в основата на левия улей. Дъг прекоси плиткия улей и по стръмната малка снежна стена от другата му страна тръгна към гребена на хребета, съвсем близо до улея. Очевидно нататък щеше да е трудно. Тъй като Дъг привършваше бутилката на Рони, а и почти нямаше въже, решихме да се връщаме в лагера. Този ден свършихме добра работа — 430 метра фиксирано въже. Макар и да не успяхме да надникнем в улея, имах вяра, подкрепяна от инерцията, която бе взела експедицията, че ще форсираме Скалния пояс.

Върнахме се в лагера и видяхме, че Ник Есткорт и Тат Брейтуейт бяха издигнали нова палатка, а Майк Томпсън и осем шерпи бяха направили още по един голям курс до лагера този ден и ни чакаха, за да разберат докъде сме стигнали. На тръгване Майк получи най-голямото признание, с което алпинист от експедицията бе удостоен — един от шерпите се обърна и му каза:

— Сега ти си истински шерпа. Носиш колкото нас и ходиш бързо като нас.

Майк не беше използвал кислород този ден и в двете си изкачвания с товар до лагер 5.

Рони се чувствуваше много уморен и затова реши да слезе с Майк и шерпите. Аз исках да остана тук, докато изкачим Скалния пояс. Позволил си бях личната амбиция да настаня свръзката за върха в последния височинен лагер, от който те щяха да го атакуват. Тогава бих могъл да съм сигурен, че съм направил всичко възможно за техния успех, а после другото, разбира се, оставаше в техни ръце.

Мислех много върху атаката на върха и вече бях променил някои от първоначалните си планове. Докато правехме първите си стъпки по стената, смятах за разумно да осигурим колкото е възможно по-силна атака на върха. Може би втори случай нямаше да имаме. В този аспект прецених, че Дъг Скот и Дъгъл Хейстън са най-силната двойка. Те се разбираха добре, бяха много опитни и решителни и всеки от тях идваше за трети път на югозападната стена. Напредването ни обаче ставаше толкова бързо, че сега ги нямах в еднаква фаза — Дъг се намираше тук в лагер 5, докато Дъгъл все още почиваше в лагер 2. Логично би било Дъг да изкачи Скалния пояс с Ник и Тат, а после Дъгъл да мине напред с някой от другите алпинисти, за да атакува върха. Но такова решение не ме задоволяваше. Хемиш все още се чувствуваше слаб от преживяното в лавината и оттогава не се беше изкачвал над лагер 2. Алън Файф трудно се аклиматизираше и стигаше много бавно и с големи усилия до лагер 4. Изпълнението на Пийт Бордмън досега беше превъзходно, той обаче нямаше опит и никога не беше катерил с Дъгъл до тази експедиция. Тревожех се, че Мартин Бойсън, силен кандидат, може би все още се чувствува изтощен от своя тур на Транго Тауър. Затова реших да вдигна Дъгъл направо в лагер 5. Той щеше да се качи за два дни, а вероятно дотогава ние щяхме да сме форсирали Скалния пояс и да сме готови за установяване на лагер 6.

До края на деня разработвах сложните изчисления за придвижване и снабдяване с оглед на проектираната атака, за да осигуря достатъчно кислород, въжета и палатки не само за нашите ежедневни нужди, но и за самия щурм на върха. Трябваше да се съобразя с наличностите, пренесени вече в лагер 4, с броя на шерпите и алпинистите във всеки лагер и с почивните им дни. Например в лагер 4 трябваше да се изкачи нова смяна от шерпи. Чувствувах се изненадващо бодър, но взех допълнителна глътка кислород, за да избистря мозъка си. Положението с доставките беше критично. За да изкачим Дъгъл и Дъг на позиция в лагер 6 с достатъчно кислород и въжета не само за атаката на върха, но и за един допълнителен ден, в който исках да осигурят с фиксирани въжета пътя през Горното ледено поле към улея на Южния връх, щяха да ни трябват шест души за изнасяне на товари. Това означаваше престой на осем алпинисти и шерпи в лагер 5, за което от своя страна се изискваха четири бутилки кислород за спане и още осем за придвижването до лагера под върха. В деня, преди да направим това придвижване, трябваше да съм сигурен, че от лагер 4 са изкачени палатката за върха, лагерното оборудване, дажбите, 300 метра въже и три бутилки кислород за катеренето над Скалния пояс. В деня, в който те щяха да фиксират въжето, аз трябваше да изпратя горе още пет бутилки кислород и още въже за атаката на самия връх. Очевидно на тях щяха да им трябват по две бутилки кислород, когато се отправят за върха.

Трябваше също да разработя плана за изкачването на Скалния пояс. Тат Брейтуейт и Ник Есткорт, подпомагани от Мик Бърк и мен, щяха да навлязат в левия улей и да се опитат да проправят пътя ни до края му. Според мен това щеше да отнеме два дни, а дотогава Дъгъл трябваше да се изкачи в лагер 5. Моят план изискваше много от Ник и Тат, защото след като разрешеха проблема, който срази и четирите предишни експедиции, те трябваше да поднесат върха на Дъг Скот и Дъгъл Хейстън.

Дъг предложи да се изкачи на следния ден, 20-ти, за да помага. Отклоних го не само защото той се нуждаеше от почивка, но и защото Скалният пояс трябваше да се предостави изключително на Тат и Ник като утеха, че няма да атакуват първи върха. Бях направил и още едно отклонение от първоначалния план: реших да възложа на свръзката за върха задачата да фиксира въже през Горното снежно поле. Първоначално смятах друга двойка да се заеме с това, но щеше да е прекалено да искам някой да се качи до последния лагер, да стигне на няколкостотин метра от улея на Южния връх и после да се върне. Тъй че реших да комбинирам задачата за фиксирането на въжето и първата атака на върха, въпреки че за алпинистите това означаваше още един ден тежка работа и една допълнителна нощ на 8326 м преди най-вълнуващия ден.

Едва смогнах да приключа с всички планове преди радиовръзката в 4 часа. Изпитах неудобство, че не ми бе останало време да разработя плана за следващите атаки, макар че алпинистите, почиващи в лагер 2, безсъмнено бяха станали нетърпеливи да разберат какви са шансовете им за върха. Напредвахме тъй бързо, че сега имах излишък от резервни алпинисти, всички справедливо желаещи да участвуват във финала. Единственото, което можех да направя, беше да им обещая, че ще разработя план за следващите атаки до другия ден следобед.

Най-после можех да се приготвя за нощуване, но сега пък открихме, че имаме само четири кислородни комплекта за спане. Реших да спя тази нощ без кислород, защото разполагах със самостоятелна палатка. От време на време вдишвах от маската за катерене, но това не ми помагаше много. За да се получи максимален ефект от тази система, трябваше да се вдишва дълбоко. Но въпреки всичко цяла нощ се унасях в лек сън и успях да подремна.