Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (10)

Нагоре по Големия централен улей
(10 — 15 септември)

Когато в експедицията включиш достатъчно водачи на свръзки, за да се справиш с продължителната обсада на Скалния пояс, възниква проблемът, как да запазиш интереса и духа им, докато чакат реда си да излязат начело. В това отношение алпинистите от спомагателната група бяха много по-щастливи. Те имаха други задачи и помощта, която даваха за изкачването на товари, им доставяше удоволствие, което водещите алпинисти, изглежда, не можеха да споделят. Завърнал се в лагер 2, точно преди да поеме своя ред във водачеството, Мартин Бойсън например беше много потиснат:

„Толкова голяма експедиция, че аз просто не усещам, че участвувам в нея. Наистина без значение е дали съм тук, или не. Не правя съвършено нищо, освен че се влача с нежелание нагоре-надолу из Ледопада. Лошото е, че той е опасен, застрашен от лавини и мен съвсем не ми се иска да си пъхам главата в торбата за нещо, за което не се чувствувам навит.“

А после, само на следната утрин, 10 септември:

„Смаян съм как вчерашната депресия може да прелее в щастие. Вчера в лагер 2 бях в ужасно състояние, а само след един ден, докато вървяхме нагоре по Западния циркус с Пийт, на сърцето ми олекна и за пръв път се почувствувах божествено щастлив. Утрото беше тъй вълшебно красиво, в циркуса кипяха мъгли, Еверест беше потънал в тъмносиня сянка, Нупце стърчеше брилянтно бял със стотици блестящи ледени гребени.“

Те прекараха нощта в лагер 3, а следната сутрин, на 11 септември, се отправиха към мястото за лагер 4. Пертемба, аз и дванадесет шерпи вече бяхме потеглили от лагер 2, натоварени с палатките, храната и алпийския инвентар за изкачването в Големия централен улей. Шерпите се движеха пред мен без всякакво усилие, а аз продължавах да пристъпвам бавно и равномерно нагоре по дългата линия от парапети. Мартин ме чакаше в лагер 3. Зарадвах се, когато го видях спокоен и щастлив. Тръгнахме заедно за новия лагер. Слънцето ни огря, преди да сме изкачили и половината от големия снежен склон, който се прекосява към основата на Големия централен улей. Жегата веднага ни потисна и движението ни нагоре се превърна в пълзене. Дъгъл Хейстън, Хемиш Макинес и Пийт Бордмън вече бяха стигнали до мястото на лагера и подготвяха платформите. Мястото не беше толкова добре защитено, колкото ни се струваше отдолу през биноклите. Мъжете копаеха в един неголям снежен ръб, който, надявахме се, щеше да отклонява лавините от доста некомпактния снежен скат над мястото и щеше да го предпазва от най-разрушителната им сила. Прашните лавини вече си бяха издълбали канали, по които се изсипваше снежен поток. За първи път щях да изпробвам изцяло палатката на Макинес — с платформите, специалния под от шуплеста пластмаса, поставена между шперплат и непробиваем брезент. Хемиш беше в стихията си и с гаечен ключ в ръка издигаше една от палатките. Мартин, който копаеше платформа точно под него, забеляза леко хапливо:

„Пийт играе на дясна ръка на Хемиш. Дъгъл се е настанил невъзмутимо под скалите. Пийт непрекъснато подвиква: «Мартин, би ли закрепил раницата ми? Мартин, може ли да ми качиш апарата? Мартин…». Казах му да спре да се напикава и да чака да го обслужвам, а да слезе и да помогне да изкопаем нашата платформа. Толкова ли ми е акъла, та се ядосвам за такива работи? Зная, че съм малко нещо кисел, но защо се дразня? Вероятно Пийт е много млад и твърде лесно се повлиява от по-опитните. Той е толкова занесен и понякога изглежда тъй дяволски безпомощен, но аз обичам компанията му, а що се отнася до катеренето, жилав е и е решителен не по-малко от всеки друг.“

Накрая палатките бяха опънати и четиримата седнаха, за да си приготвят следобедния чай и вечерята, като разнообразиха нашите височинни дажби с японските консерви, изровени от лагер 3.

На следната сутрин Мартин Бойсън и Пийт Бордмън, двамата новаци на Еверест, трябваше да излязат сами, а Дъгъл Хейстън и Хемиш Макинес щяха да подобрят лагера. Тръгнаха в 6 сутринта и се изкачиха на жумари по фиксираните въжета, опънати от Тат Брейтуейт и Ник Есткорт. Решиха да не използуват кислородни апарати и изкачиха много добре една височина от около 200 метра над лагера.

Мартин Бойсън водеше по първата отсечка и се наслаждаваше на удоволствието да е начело:

„Изкачването не беше технически сложно, но трябваше да мисля, да вземам решения, да опитвам как захапват котките, да търся място за осигуряване на въжето, а не просто да се плъзгам на жумар по предварително закрепено въже.“

След две въжета Мартин отстъпи водачеството на Пийт Бордмън, който се насочи към мястото, използувано от предишните експедиции за лагер 4. То личеше по няколкото смачкани алуминиеви тръби, които се подаваха изпод снега. Едно въже, вероятно фиксирано от японската експедиция през 1973 г., лежеше върху снега и Пийт го използува, като се изтегли много предпазливо по него, страхувайки се, че горният му край може би вече не е здраво закрепен. Те стигнаха до мястото на предишния лагер 4 и се върнаха много доволни от извършената през деня работа. Там завариха издигната трета палатка и ново подкрепление в лицето на нашите двама най-силни шерпи — Анг Фурба и Тензинг, синът на Фуркипа. Този ден единадесет шерпи, придружени от Майк Томпсън, изкачиха в лагер 4 значително количество въже, снежни котви, още палатки и бутилки кислород.

Транспортната група се бе върнала и следобед четиримата алпинисти и двамата шерпи останаха сами. Пийт Бордмън отбелязва в дневника си:

„Хемиш бе измайсторил един наистина драматичен клозет и когато клекнах, извади филмовата камера. Мартин се развика на един от шерпите — малко прекалено сериозно според мен — че те май имали повече жълти дунапренови дюшеци от нас. Той се ядосва, ако види у мен нещо, с което не бе успял да се снабди, защото пристигна твърде късно. Но ние обядвахме приятно с пюре, грах и агнешко печено, а после пържени филии от коледен пудинг със сметана. Изглежда, Мартин ме смята за еснаф, обаче Хемиш е приятелски настроен и весел, Дъгъл както винаги се държи на разстояние.“

Тяхното чувство на благополучие същата вечер беше разтърсено от една голяма прашна лавина, която мина над лагера. Хемиш Макинес описва как са я почувствували:

„Не зная колко часа беше, когато се събудихме и се стреснахме. Цялата палатка вибрираше в унисон с движението на снега около нас — по стената се свличаше лавина. Изведнъж удар… Палатката се разклати силно. Изглежда, скалата над нас в края на краищата не излезе толкова добра защита. За миг Дъг и аз се изплашихме, че може да полетим заедно с отломъците надолу по стената. След малко ни удари нов залп. Мартин и Пийт, на около 2 метра под нас, получаваха лавината, така да се каже, от втора ръка, но и това очевидно беше достатъчно, за да се втрещят — на мен поне ми стига, за да изпадна в ужас. Перспективата да се търкаляш по югозападната стена, затворен в палатката, не беше приятна, дори ако палатката се слави с името на своя проектант обитател.

На следната сутрин тъмнината не бързаше да се оттегли. Най-сетне някаква анемична зора просветна откъм върховете и ние предпазливо надникнахме навън. Всичко си беше почти както преди, въпреки че лагерът изглеждаше доста затрупан от сняг. Независимо че селото на шерпите Намче Базар е кацнало несигурно върху един планински склон, и «улиците» са една над друга, Анг Фурба и Тензинг, които обитаваха третата палатка, не изглеждаха твърде весели тази сутрин. Нито пък аз — пак по същата причина, и не мога да кажа, че горях от ентусиазъм да проправям път до лагер 5. Снегът беше в лошо състояние. Все пак Дъгъл и аз нахлузихме кислородните си апарати и решително пристъпихме навън в един ден, който ни припомни за влажните шотландски планини. Мартин и Питър трябваше да ни последват след известно време.

Въжето се вдигаше право нагоре през едно стръмно стъпало. Дъгъл тръгна пръв. Включих кислородния апарат, нагласих маската и поех дълбоко. Или по-скоро се опитах, но нямаше кислород. Не беше справедливо точно на мен, отговорника за кислородните апарати, да ми се падне като за назидание неизправен апарат. Въпреки усилията ми той отказа да работи, тъй че най-накрая с досада го хвърлих в палатката и тръгнах без него.

Движех се с добро темпо. Дъгъл беше на късо разстояние пред мен. Погледнах надолу към сгушените в склона палатки и видях, че Анг Фурба и Тензинг се изкачват на няколко въжета под мен. Дъгъл беше траверсирал вляво към въжето, което водеше към главния улей от по-горната стена. Аз изкачвах един плитък улей, но поради леда върху въжето моите жумари не задържаха твърде добре.

И тогава чух свистене, като че над мен минаваше с голяма скорост кола. Лавината ме настигна и снежният вихър ме погълна. Дишах някакъв фин бял дим, усетих как той се трупа в дробовете ми и изпитах ужаса на агонизиращ удавник. В последния миг преди удара бях успял да намотая въжето около лявата си китка, за да не се плъзне жумарът надолу по въжето, и сега ръката ми безмилостно се разпъваше под натиска на лавината. Направо умирах, когато лавината спря така неочаквано, както дойде. Цели 15 минути имах мъчителни пристъпи за повръщане. Мехурът ми се беше освободил несъзнателно, но това нямаше никакво значение, тъй като бях натъпкан отвътре със снежен прах. Дори обувките ми, опаковани с двойни гети, бяха пълни със сняг.

Постепенно дишането ми се възстанови до степен на онази какофония, която обикновено се получава при настройване на гайди, и аз започнах да слизам несигурно. Скоро срещнах шерпите, но не бях в състояние да говоря и ги отминах, олюлявайки се, здраво вкопчен във въжето.

Мартин и Пийт стояха пред палатката си, когато се появих на склона над тях. Трябва да съм изглеждал ужасно: едната ми котка липсваше и застрашително се олюлявах. Обясних им, доколкото можах, какво се беше случило и пропълзях в палатката си. После изчистих от себе си снега, който беше проникнал чак в порите на кожата ми, взех кислород, а Мартин ми донесе канче чай.“

Шерпите почиваха, защото предишните два дни бяха изнасяли товари до лагер 4. Много исках да не намаляваме темпото и затова обявих, че днес алпинистите ще изнасят товари. Пръв тръгна Дъг, тежко натоварен с въжета и своя лична екипировка. Придружаваше го Пертемба, който, макар че трябваше да почива, доброволно пожела да ни помогне. Двамата вървяха много добре и напредваха далеч пред Рони и мен, ние пристъпяхме тежко и с много по-бавно темпо. Алън Файф и Джим Дъф завършваха колоната.

Последните 30 метра под яростния пек на слънцето бяха наистина изтощителни и ние просто пълзяхме. Зарадва ни особено много жеста на Дъг и Мартин, които слязоха да ни посрещнат и да поемат товара ни. Алън Файф пристигна в лагер 4 след около час. Беше се движил в жегата само от упоритост и воля, но очевидно качването го беше затруднило много. Джим Дъф също беше опитал, но се беше върнал малко над лагер 3. За съжаление той носеше пощата за обитателите на лагер 4.

Дъгъл Хейстън, Пийт Бордмън и двамата шерпи се върнаха скоро след нашето пристигане. Бяха успели да изтеглят само едно въже над най-високата точка от предишния ден, защото открили, че са забравили всички снежни котви. Денят бе изпълнен с несполуки, но аз не се разтревожих излишно, защото нашето придвижване нагоре изпреварваше възможностите ни да изнасяме припаси и съоръжения, за да запазим темпото на движение. Освен това по всичко изглеждаше, че на следната сутрин те щяха да обработят по-голямата част от пътя до мястото за лагер 5, въпреки че на този етап съвсем не бяхме сигурни къде щеше да бъде лагерът.

Сутринта на 14 септември алпинистите станаха рано. Пийт Бордмън се събуди в 3:15 часа, извика останалите и захвана да разтопява сняг за първия им чай с Мартин Бойсън. След два чая и някаква готова закуска те започнаха бавно и мудно да се приготвят за деня. Повече от дрехите бяха на гърбовете им, но трябваше да обвият краката си в три чифта обувки — вътрешните обувки, главните кожени и външните неопренови, а на края да затегнат котките. Този път Мартин провери дали кислородният му апарат действува правилно и тръгна пръв. Последва го Дъгъл, а Пийт Бордмън и двамата шерпи вървяха малко по-назад. Хемиш Макинес се опита да тръгне след тях, но дори с кислород той не можеше да диша правилно и се чувствуваше отпаднал. Крайно разтревожен за състоянието на дробовете си, той неохотно обърна гръб и пое обратно към лагер 2. Другите бързаха към височината, достигната предишния ден. Дъгъл стигна пръв и докато подреждаше въжетата за дневното изкачване, обмисляше предстоящия маршрут.

„Нуждаехме се от място за лагер 5. По-рано смятахме, че лявата страна на кулоара е най-подходяща, но лавинната активност там сега я правеше опасна. Бяхме високо над сегашния лагер 4. Трябваше да се съобразим с оптималната работоспособност на шерпите. Трябваше също така да сме възможно по-близо до Скалния пояс. Старият лагер 5 беше твърде високо и твърде далеч вдясно. Изведнъж се сетих за онези ръбове вдясно, откъдето кулоарът започва да се разтваря. Много пъти ги бях виждал, знаех, че съществуват, но не ги бях разглеждал като нова площадка за лагер, защото при стария десен маршрут с неговите определени места за лагери нямахме нужда. Но сега? Пристигнаха другите двама и изкачването продължи равномерно. Всичко вървеше добре. Близо до горния край на теснините, когато ни оставаше само една девет-десет метрова отсечка фиксирано въже, слънцето ни напече. Кислородът на Мартин свърши и той слезе. Продължих да водя с Пийт, който ме следваше добре и стабилно. Последното фиксирано въже се превърна в последния ход, който успешно разреши загадката: завих зад една издатина и вдясно видях няколко хубави ръбчета, защитени от надвиснали скали. Отвъд тях дълъг снежен склон водеше нагоре до кулоара на Скалния пояс. Реших, че намерихме място за нашия лагер 5.“

Пийт Бордмън, също доволен от този ден горе, начело, пише:

„Добре вървя с кислорода, ако се движа спокойно, без особени усилия, които ме карат да се задъхвам. Мек сняг се свлича от двете страни на нашето снежно ребро. Каналът вляво се движи непрекъснато и създава онова чувство на несигурност, което човек изпитва, когато чака във вагон на някоя гара, а влакът от съседния коловоз потегли. Странно усещане е това да се изкачваш нагоре и единственият звук, който чуваш, да са собственото ти дишане и туптенето на клапана на кислородния апарат. Какъв голям дял в цялата експедиция заема себесъхранението — да ти е топло, да си нахранен, да се движиш с подходящо темпо, да се грижиш за пръстите на ръцете и краката си. Днес както обикновено пръстите на краката ми са студени и ми е хубаво, че вървя след Дъгъл, въпреки неговото самодоволно държание… Обратно в лагер 4, затоплям краката си на слънцето. Най-сетне писма от дома — тъй приятно е да ги чета под жаркото предобедно слънце и тъй странно е като си помисля, че съм в лагер 4 на Еверест.“

Долу от лагер 2 ние с бинокли наблюдавахме тяхното движение. Този следобед по време на радиовръзката в 2 часа Дъгъл ми каза идеята си да разположим лагер 5 на брега на улея. Превъзходно измислено. Алпинистите бяха изпълнили задачата си и слизаха за почивка. Можехме в следващите два дни да построим лагер 5, но трудният въпрос беше кой да го направи. Първоначално възнамерявах да изпратя Рони Ричардс и Алън Файф да построят лагера и да започнат разработването на маршрута към Скалния пояс. После Дъг Скот, Мик Бърк, Ник Есткорт и Тат Брейтуейт щяха да се изкачат и да форсират левия кулоар.

За зла участ обаче Алън очевидно не беше достатъчно аклиматизиран, за да го изпратя в лагер 4 — едва се довлече дотам предишния ден. Рони вървеше сравнително добре, горе-долу като мен, но му липсваше опит за такъв вид катерене. Поговорих с Дъг Скот. Той явно се обезпокои от перспективата да се изкачи в лагер 5 толкова рано. Особено, при положение че етапът бе много дълъг, точно до основата на Скалния пояс, на който той беше хвърлил мерак. По тази причина реших да се кача до лагер 5 аз, да го построя, да започна проправянето на пътя към Скалния пояс и после евентуално да остана, за да координирам изнасянето на припасите и съоръженията за самия щурм.

С това, че опитвах да остана в лагера непосредствено зад водещите алпинисти, аз нарушавах едно от правилата, създадени от самия мен — да имам поглед върху техните проблеми, без да се бъркам в тактическите им решения. В дадения случай обаче мислех, че имам основание да изляза напред. Изменихме толкова много първоначалния план, че вече изгубих представа какви проблеми можеха да възникнат и ми беше трудно да си представя лагерните места или съответните разстояния. Друго важно съображение беше обстоятелството, че лагер 5 очевидно щеше да бъде възлово място и аз исках да бъда сигурен, че той е построен безопасно. Дейв Кларк в лагер 2 и Ейдриън Гордън в лагер 1 се грижеха за ежедневния ред в лагерите и контролираха движението на шерпите, тъй че вероятно щях да мога за кратко време да ръководя експедицията от предната позиция, докато организирам лагер 5, и дори да наблюдавам последните етапи на експедицията от тази позиция. Трябва да призная също, че копнеех да изляза и аз малко начело и действително да проправям пътя. Затова реших с Рони Ричардс и шест шерпи да се преместя в лагер 4 на следния ден — 15 септември.

Този ден Пийт Бордмън и Мартин Бойсън с Анг Фурба и Тензинг слязоха в лагер 2, обаче Дъгъл Хейстън изпита желание за разнообразие да остане сам и предпочете да прекара нощта в лагер 4. Ето какво е записал:

„Настаних се удобно в спалния си чувал, сложих да се топи на примуса сняг и прочетох няколко писма. В реещи се сънливо откъслечни мисли за нашето напредване до днес и за предстоящото изкачване часовете бавно се изнизваха. Слънцето залезе, но остави след себе си по-силен от обикновения нощен вятър. Хвърлих бърз поглед навън и видях, че бе започнало да вали. Това не беше необичайно и аз не обърнах внимание. Без да бързам, си приготвих вечерята и към 9 часа се отпуснах в изпълнен със сънища сън. Сънищата ми бяха приятни, но аз често се сепвах и почти напълно се разбуждах. Снеговалежът продължаваше и лавините започнаха да се изсипват по централния кулоар — една от причините да извадим лагер 4 от кулоара. Сегашната ми палатка беше построена на най-безопасното място, което намерихме, но, разбира се, в планината човек в нищо не може да е 100 процента сигурен.

Все пак домът ми беше под една скала, тъй че отново се отпуснах и заспах, но след няколко минути ме събудиха големите лавини, които падаха от двете ми страни. Леко безпокойство започна да се промъква в мен, докато размислях откъде идваха те. Положително не от кулоара, пресмятах аз. Тогава откъде? Припомних си предишните си изкачвания на Стената и стигнах до заключение, че лавините се свличат от снежния склон, който се издига вдясно по пътя към стария лагер 6. Това означаваше също, че снегът се натрупва повече от обикновено. Следващият миг пронизително фучене и свистене прогони всички разсъждения от главата ми, а няколко секунди по-късно дойде и ударът върху една от стените на палатката, който ме изхвърли във вид на омотана купчина върху отсрещната стена.

Нямаше много страх — доминираше чувството на беззащитност, защото бях без повече от дрехите си в един от много топлите спални чували. Пипнешком затърсих запалката в джоба на раницата си, която беше останала под главата ми. Пламъкът не разкри оптимистична гледка. Голяма издутина върху вътрешната стена показваше мястото, където лавината не беше успяла да се свлече долу по склона. Всичко беше разбъркано. Първата ми мисъл беше да се облека и да се спусна надолу по въжетата колкото може по-бързо — типична реакция на паника. Движение и бягство от мястото на злополуката често е първото нещо, което хрумва на човек почти инстинктивно в подобна ситуация. После разумът започна отново да действува. Дадох си сметка, че ще бъда в по-голяма безопасност, ако остана в палатката, вместо да мръзна по склоновете надолу. Стигнах също до оптимистичното заключение, че мястото въпреки всичко е безопасно, че това беше случайна лавина и няма изгледи друга да падне отново на същото място.

Решил да направя така, аз подадох глава навън. Сцената не беше окуражителна, но доказваше едно: имал съм късмет с избора на палатката — съседната беше смазана. Никой от обитателите й не би оцелял. Беше 2 часа и останалата част от нощта прекарах напълно облечен и обут (дори с котки на краката) в спалния чувал, очаквайки нова лавина. Нямаше. Снегът спря и при първия проблясък на деня аз се спуснах надолу по въжетата, за да съобщя на изкачващия се Крис неприятната новина.“