Патриша Корнуел
Обвинението (9)

8.

Дори когато съм най-потисната и разсеяна, забелязвам в каква обстановка работя. Винаги помня, че Службата по съдебна медицина, която оглавявам, вероятно е най-добрата в страната, да не кажа, в света. Освен това съм директор на Института по криминалистика и съдебна медицина на Вирджиния, първото подобно учебно заведение. Имам щастието да работя в едно от най-съвременните медицински заведения от този род, които съм виждала.

Новата ни сграда на стойност трийсет милиона долара и с площ дванайсет хиляди квадратни метра се нарича „Биотек II“ и се намира в средата на Биотехнологичния изследователски парк, изумително преобразил центъра на Ричмънд с това, че неуморно измества изоставените магазини и порутените постройки със заковани с дъски прозорци и на тяхно място изникват съвременни сгради от тухла и стъкло. „Биотек“ вдъхва нов живот на един град, опустошаван дълго след като нашествениците от Севера са изстреляли последния куршум.

Когато в края на осемдесетте години дойдох да живея тук, Ричмънд неизменно оглавяваше списъка на градовете с най-много убийства на глава от населението в Съединените щати. Фирмите и предприятията се изнасяха в съседните окръзи. След работното време в центъра не се мяркаше жива душа. Вече не е така. Забележителното е, че Ричмънд е на път да стане град на науката и просвещението, нещо, което, признавам, мислех за невъзможно. Защо да си кривя душата, когато се преместих тук, мразех Ричмънд, и то не само заради просташкото отношение на Марино и заради това, че ми беше мъчно за Маями.

Според мен градовете си имат нрав и черпят от енергията на хората, които ги населяват и управляват. В най-лошия си период Ричмънд е бил вироглав и дребнав и се е държал с наранената наглост на бивше величие, сега управлявано от същите хора, над които навремето е властвал и които в някои случаи е притежавал. В града витаеше влудяващо високомерие, от което хора като мен се чувстваха унизени и самотни. Във всичко това откривах следи от стари рани и гаври, също както ги откривам и по труповете. Съзирах някаква духовна тъга в скръбната мараня, която през летните месеци се стелеше като пушечен дим над мочурищата, над сякаш безкрайните борови гори и наноси пясък покрай реката, превързали раните на тухларните, леярните и военнопленническите лагери, останали от кървавата война. Изпитвах състрадание. Но не се давах на Ричмънд. Тази сутрин се боря с все по-силното убеждение, че той ме е сломил.

Върховете на високите сгради в центъра са се скрили в облаците, въздухът е натежал от сняг. Гледам през прозореца на кабинета, разсеяна от прехвърчащите едри снежинки, а телефоните звънят и хората се носят по коридора. Притеснявам се дали щатските и градските учреждения няма да затворят. Никак не ми се иска това да се случва първия ден, когато съм се върнала на работа.

— Роуз! — подвиквам на секретарката в съседния кабинет. — Следиш ли времето?

— Сняг — долита гласът й.

— Това и аз го виждам. Още не са затворили никое учреждение, нали?

Пресягам се да отпия от кафето и се удивлявам на неуморната бяла стихия, превзела града ни. Зимата обикновено благоволява да поспре само западно от Шарлотсвил и северно от Фридриксбърг и подминава Ричмънд. Обяснението, което винаги съм чувала, е, че река Джеймс в непосредствена близост до града затопляла въздуха и заменяла снега с леденостудени дъждове, които подобно на войските на Грант^[1] връхлитат и сковават всичко наоколо.

— Ще натрупа двайсетина сантиметра. Понижение на температурите в края на деня, минималните ще бъдат около минус пет. — Роуз явно е проверила последната прогноза на времето по Интернет. — Следващите три дни няма да се покачат над нулата. Както е тръгнало, ще имаме снежна Коледа. Какво по-прекрасно от това, а?

— Какво ще правиш на Коледа, Роуз?

— Нищо особено — чувам отговора й.

Оглеждам купчините папки и смъртни актове, изтиквам встрани съобщенията, предадени по телефона, пощата и докладните записки. Не виждам плота на бюрото и не знам откъде да започна.

— Двайсетина сантиметра ли? Ще обявят извънредно положение — отбелязвам аз. — Трябва да разберем дали ще затворят и друго, освен училищата. Какво в програмата ми още не е отменено?

На Роуз й е втръснало да ми крещи през стената и тя идва в моя кабинет. Изглежда строга в сивото сако и панталон, в белия пуловер с поло яка и посребрената коса, прихваната на ниско кокче. Рядко се разделя с големия тефтер, който сега отваря. Прокарва пръст по написаното за деня и се взира през полумесечинките на очилата за четене.

— Онова, което е сигурно, е, че вече имаме шест случая, а още няма и осем сутринта — съобщава ми тя. — Трябва да се явиш като свидетелка и в съда, но имам чувството, че това няма да стане.

— По кой случай?

— Чакай да видя. Мейо Браун. Нещо не се сещам.

— Ексхумация — спомням си аз. — Убийство чрез отравяне, доста нескопосано.

Папката с документите е някъде по бюрото ми. Започвам да я търся и усещам колко са сковани вратът и раменете ми. Последния път видях Бъфорд Райтър в кабинета си именно заради този случай, обречен да предизвика само смут в съдебната зала въпреки четирите часа, които отделих, за да обясня на Райтър, че при балсамация на трупа лекарството се разрежда в кръвта и че не съществува задоволителен метод, с който да се определи равнището на разложение в балсамираните тъкани. Изложих му и заключението на токсиколозите и го подковах какво да говори пред съда: че балсамиращата течност измества кръвта и разрежда лекарството. Ако равнището на кодеина в кръвта на покойника е в долния край на скалата на смъртоносната доза, преди балсамацията това равнище задължително е било много по-високо. Надлежно му обясних, че трябва да се съсредоточи върху това, понеже адвокатът на подсъдимата ще се опита да разводни нещата, като противопостави хероина на кодеина.

Бяхме седнали на овалната маса в заседателната зала до кабинета ми, върху която бяхме подредили всички документи и листове. Ако е объркан, Райтър току пухти от отчаяние и безпомощност. И тогава час по час се пресягаше, грабваше някое от заключенията и се блещеше срещу него, после го оставяше и продължаваше да пухти като кит, показал се на повърхността.

— Патагонски — повтаряше като курдисан. — По дяволите, как да обясня на съдебните заседатели, че неща като 6-моноацетилморфина е маркер на хероина и понеже такъв не е открит, това не означава непременно, че не е имало хероин, но ако го е имало, това означава, че е имало и хероин, така ли? Вместо да казвам, че кодеинът е лекарство.

Казах му, че така смятам аз и че и той трябва да наблегне на това. Да се съсредоточи върху нивото на лекарството, което преди балсамирането със сигурност е било по-високо. Морфинът е метаболит на хероина. Метаболит е и на кодеина и когато кодеинът се усвоява от кръвта, наблюдаваме съвсем ниски нива на морфина. Тук не можем да кажем нищо определено, освен че нямаме маркер на хероина, но наблюдаваме определени равнища на кодеина и морфина, което иде да подскаже, че преди да умре, човекът е взел нещо — по своя или по чужда воля. Ето какъв сценарий му обрисувах. Отново подчертах, че дозата е била многократно по-голяма, отколкото показват пробите сега — заради балсамацията. Но дали тези резултати доказват, че жената на покойника го е отровила например с тиленол три? Не. „Не затъвай в тая тиня с 6-моноацетилморфина, трудно ще се измъкнеш от нея“ — заръчвах отново и отново на Райтър.

Хващам се, че се държа като обсебена. Седя на бюрото, прехвърлям гневно купчините материали и се ядосвам за това, че съм хвърлила толкова усилия да подготвя Райтър за поредното дело и съм обещала, че както винаги ще бъда там, за да го подкрепя. Наистина какъв срам, че той не иска да ми върне услугата! Аз съм безплатен обяд. Всички жертви на Шандон във Вирджиния са безплатни обеди. Просто не мога да го приема и започвам да намразвам до смърт и Джейми Бъргър.

— Звънни в съдилищата — казвам на Роуз. — Между другото, днес сутринта го изписват от Медицинския център на Вирджиния. — Отново отказвам да изрека името на Жан-Батист Шандон. — Очаквай обичайните обаждания от средствата за масово осведомяване.

— Чух по новините, че оная прокурорка била пристигнала от Ню Йорк. — Роуз затваря тефтера с програмата ми. Изобщо не ме поглежда. — Дано заседне в преспите.

Ставам от бюрото, събличам бялата престилка и я мятам на облегалката на стола.

— Не се е обаждала, нали?

— Поне тук — не. Не ви е търсила.

Секретарката намеква как знае, че Бъргър е разговаряла по телефона с Джак или с някой друг от подчинените ми.

Знам как да се правя на погълната от работата и да отбивам опитите на когото и да било да надзърне в места, които предпочитам да избягвам.

— За да ускорим нещата — казвам, преди Роуз да е успяла да ми хвърли някой от многозначителните си погледи, — като начало ще отменим служебното заседание. Трябва да изкараме труповете оттук, докато времето не се е развалило още повече.

Роуз ми е секретарка от десет години. Тя ми е нещо като служебна майка. Познава ме по-добре от всеки друг, но не злоупотребява с това, не ме тласка в посоки, в които не искам да поемам. Гризе я любопитство за Джейми Бъргър. Виждам по очите й, че я глождят въпроси. Ала Роуз не ги задава. Знае прекрасно, че съм вбесена, загдето делото може би ще се гледа не тук, а в Ню Йорк, но че не ми се говори за това.

— Мисля, че доктор Чонг и доктор Филдинг вече са в моргата — казва ми тя. — Но не съм виждала доктор Форбс.

Хрумва ми, че дори и делото на Мейо Браун да се гледа днес, дори и съдилищата да не затворят заради снега, Райтър няма да ми се обади. В най-добрия случай ще се осланя на заключението ми и ще призове като свидетел токсиколога. Не мога да си представя Райтър да ме погледне в очите, след като го нарекох страхливец, още повече че това си е голата истина и дълбоко в себе си той го знае. Вероятно ще измисли начин да ме избягва до края на живота си и докато вървя по коридора, тази неприятна мисъл поражда друга. Какво ли ми вещае всичко това?

Влизам в дамската тоалетна и от цивилизованите ламперии и килими минавам през няколко съединени една с друга съблекални, за да се озова в света на биологично опасните вещества, на голите стени и мощните удари по сетивата. Пътем свалям обувките и горните дрехи и ги прибирам на безопасно място — в жабунявозелени шкафчета. Пред вратата на залата за аутопсии държа чифт маратонки „Найки“, които не са орисани да стъпят някога отново в земята на живите и които, дойде ли време да се отърва от тях, ще бъдат изгорени. Криво-ляво успявам въпреки туптящата болка в левия лакът да сложа на закачалките сакото, панталона и бялата копринена блуза. Навличам дългата предпазна престилка с висока яка. Слагам върху маратонките нещо като предпазни терлици, надявам шапката и хирургическата маска. Последната съставка от защитата ми срещу течности и микроби е маската за очи, която да ме предпазва от такива страхотии като хепатит и вируса на СПИН, в случай че рукне кръв.

Вратите от неръждаема стомана се отварят автоматично и стъпките ми отекват като по мукава, когато тръгвам по бозавия винилов под на залата за аутопсии със стени, покрити с епоксид. Лекарите в синьо са се надвесили над лъскавите маси от неръждаема стомана, прикрепени към металните мивки — тече вода, съскат маркучи, рентгеновите снимки върху светещите екрани образуват черно-бяла галерия от сенки с формата на различни органи, на мътни кости и мънички ярки парченца от надробени куршуми, които подобно на металните частици в летателните апарати, рушат всичко, предизвикват изтичане на гориво и повреждат жизненоважни уреди. В остъклените шкафове с щипки са накачени картончета с резултати от ДНК проби, зацапани с кръв. Както са оставени да се сушат, приличат на странни японски флагчета. По мониторите в ъглите се вижда как пред сградата е спряла кола с тътнещ двигател — работим с погребален дом, който докарва и после откарва труповете. Това тук е моят театър. Ето къде играя своята роля в живота. За всеки миризмите, гледките и звуците тук са отблъскващи, на мен обаче те най-неочаквано ми носят огромно облекчение. Олеква ми, когато лекарите вдигат очи към мен и ми кимат за „добро утро“. Тук съм в стихията си. Тук съм си у дома.

Из дългото помещение с висок таван се носи възкиселата смрад на пушек и върху една от заметнатите с чаршаф колички, изтикани встрани, забелязвам покрито със сажди стройно голо тяло. Самотен, вкочанен и смълчан, мъртвецът си чака реда. Чака мен. Аз съм последният човек, с когото ще разговаря на език, все още имащ някакъв смисъл. Върху картончето, прикачено за палеца на крака, с неизтриваем флумастер пише за жалост, че самоличността не е установена. Някой е допуснал правописна грешка. Разкъсвам пакета латексови ръкавици и с признателност установявам, че мога да опъна едната и върху гипса, предпазван и от водоустойчивия ръкав. Махнала съм връзката, известно време мога да разчитам за аутопсиите единствено на дясната си ръка. Да си левак в свят, където почти всички си служат с дясната ръка, си има своите трудности, но и предимства. Мнозина от нас умеят да боравят еднакво добре и с двете ръце. Натрошените ми кости ме понаболяват и ми напомнят, че не всичко в моя свят е наред, колкото и вироглаво да се опитвам да си върша работата и да се съсредоточа върху нея.

Обикалям бавно около пациента, надвесвам се над него, гледам го. В свивката на дясната ръка още е забодена спринцовка, от кръста нагоре кожата на тялото е на издути мехури. Те са с яркочервени очертания, кожата е почерняла от саждите, напластени и от вътрешната страна на ноздрите и устата. Мъртвецът ми казва, че когато пожарът е избухнал, той още е бил жив. Още е дишал, щом в устата му е попаднал дим. Имал е кръвно налягане, след като под изгорената кожа е избила течност, от която тя се е издула на мехури и е почервеняла по краищата. Вероятността от умишлен палеж и иглата в ръката биха могли да говорят за самоубийство. Но в горния край на дясното бедро се моравее подутина от ударено с размерите на мандарина. Опипвам я. Втвърдена е, корава като камък. Изглежда, е от скоро. Как ли се е появила? Иглата е в дясната ръка, от което излиза, че ако я е забил сам, мъртвецът е бил левак. Но дясната му ръка е по-мускулеста, отколкото лявата, значи мъжът си е служел главно с нея. Защо ли е гол?

— Още ли не сме установили самоличността му? — питам на висок глас Джак Филдинг.

— Не сме получили други данни. — Той слага с рязко движение ново острие на скалпела. — Следователят трябваше да е тук.

— Гол ли е намерен?

— Да.

Прокарвам пръсти с ръкавици през гъстата, сплъстена от саждите коса, за да видя каква е на цвят. Не мога да кажа със сигурност, докато не измия мъртвеца, но тялото му е мургаво, а срамните косми — черни. Гладко обръснат е, със скулесто лице, остър нос и квадратна челюст. Ще се наложи да покрием с пудра, каквато използват в погребалните домове, изгорените места по челото и брадичката, за да пуснем снимка, по която, ако се наложи, мъжът да бъде разпознат. Вече е вкочанен, ръцете му са плътно долепени до тялото, пръстите са леко присвити. Заради земното притегляне кръвта се е оттекла в съответните части на тялото и отстрани краката и тазът са тъмночервени, а отдолу бели — там, където след смъртта са се опирали в стената или пода. Обръщам трупа на една страна, за да проверя за рани по гърба, и съзирам върху плешката две успоредни прави следи от одраскано — някой го е влачил. Кожата между лопатките и по тила е изгорена, на едно място се е лепнало късче от нещо, което наподобява найлон, тесен и дълъг към пет сантиметра, бял, със ситни букви по него, каквито ще видите от задната страна на опаковките на хранителните продукти. Вдигам с щипците парченцето и го доближавам до хирургическата лампа. С такива хартийки увиват бонбони и закуски. Успявам да разчета думите „това изделие“ и „9-4 ЕСТ“, данъчен номер и част от уебсайт адрес. Пъхам късчето в плик за веществени доказателства.

— Джак!

Викам го и захващам да събирам формуляри и диаграми, които прихващам за мукавената поставка.

— Направо не мога да повярвам, че се каниш да работиш с тоя проклет гипс.

Джак прекосява залата за аутопсии, издутите му бицепси са опънали до скъсване ръкавите на престилката. Колкото и да се гордее моят заместник с тялото си, вдигането на тежести и огромните количества протеини няма да спрат косопада му. Може да звучи зловещо, но през последните седмици светлокестенявата му коса започна да пада направо пред очите ни, да се лепи по дрехите му и да се носи из въздуха, сякаш се топи.

Той се свъсва, забелязал правописната грешка върху картончето на палеца на мъртвеца.

— Санитарят сигурно е от азиатски произход.

— Кой разследва случая? — питам аз.

— Станфийлд. Не го познавах досега. Внимавай да не си скъсаш ръкавиците, инак ще се разхождаш няколко седмици с биологично опасни вещества — сочи той гипса, покрит с латекс. — Всъщност чак сега ми хрумна. Какво ще правиш, ако наистина се скъсат?

— Ще срежа гипса и ще го сменя с нов.

— Дали да не се запасим с гипсове за еднократна употреба?

— И бездруго ми иде да го махна. Изгарянията на този приятел ме озадачават — казвам аз. — Знаем ли на какво разстояние е бил трупът от пожара?

— На около три метра от леглото. Обясниха ми, че само то е изгоряло, при това не цялото. Мъжът е бил гол, седял е на пода с гръб, облегнат на стената.

— Защо ли изгарянията са само от кръста нагоре? — Соча едва забележимите следи от изгорено с размерите на средно голяма монета. — По ръцете и гърдите. Едно тук, върху лявото рамо. И тези тук по лицето. Има няколко и по гърба, който не би трябвало да е пострадал, ако мъжът се е бил облегнал на стената. Какво ще кажеш за следите от влачене?

— Доколкото разбрах, пожарникарите са изтеглили трупа на паркинга. Едно е сигурно, мъжът е бил в безсъзнание или не е могъл да се помръдне, когато е избухнал пожарът — отвръща Джак. — Ако не е така, не виждам защо ще седи там, ще вдишва пушека и ще чака жив да се опече. Какво да се прави, така е по това време на годината. — Моят заместник сякаш е обвит в умора и махмурлук, което ме кара да подозирам, че е прекарал много тежка нощ. Дали не е имал поредната разправия с бившата си жена? — Наближат ли празниците, всички решават да сложат край на живота си. Като онази жена там — сочи той трупа върху маса първа, където доктор Чонг се е покатерил на стълба и прави снимки. — Мъртва върху пода в кухнята, възглавница, одеяло. Съседът е чул един изстрел. Намерила я е майка й. Има и бележка. А зад врата втора… — Джак поглежда към втората маса. — Жена, загинала с мотоциклет, от щатската полиция подозират, че се е самоубила. Има тежки наранявания. Блъснала се е право в едно дърво.

— Дрехите тук ли са?

— Да.

— Направете рентгенови снимки на краката, нека в лабораторията проверят подметките на обувките, за да кажат какво е натиснала жената, преди да се удари в дървото — дали газта или спирачките.

Върху диаграмата на тялото отбелязвам частите, зацапани със сажди.

— Имаме и доказан диабетик със свръхдоза — продължава Джак със списъка на гостите тази сутрин. — Намерен е отвън на двора. Въпросът е: лекарства, алкохол или премръзване?

— Или и трите?

— Точно така. Разбирам какво те притеснява за изгарянията. — Джак се навежда да огледа трупа по-отблизо и току примигва, от което се подсещам, че е с контактни лещи. — Странното е, че всички са горе-долу с еднакъв размер и форма. Искаш ли да ти помогна?

— Благодаря. Ще се оправя и сама. Ти как си? — Вдигам поглед от листовете.

Очите му са уморени, върху красивата му хлапашка външност е легнала сянката на напрежението.

— Дай да се видим за по едно кафе — казва заместникът ми. — Тия дни. А ти как си?

Потупвам го по рамото, за да му покажа, че съм добре.

— Доколкото, Джак, мога да съм добре при тези обстоятелства — добавям.

Започвам огледа на мъртвеца с неустановената самоличност, нещо твърде неприятно, защото трябва да взема секрет от различните отверстия, да отрежа ноктите и да откъсна косми от главата, тялото и срамните части. Правим го с всички трупове, когато подозираме неестествена смърт. Никога не пропускам тази доста отблъскваща процедура, в случай че мъртвецът е гол, освен ако няма приемлива причина за това, например да е издъхнал във ваната или на операционната маса. Обикновено не спестявам униженията на своите пациенти. Не мога да си го позволя. Случва се най-важните веществени доказателства да се крият в най-тъмните, потайни гънки, под ноктите или в косата. Надзъртам в най-съкровените местенца на човека и установявам разкъсвания на ануса, започнали да зарастват. Забелязвам и че по ъглите на устните му има охлузвания. По езика и отвътре по устата са полепнали влакна.

Оглеждам с лупата мъртвеца сантиметър по сантиметър и историята, която той ми разказва, става все по-съмнителна. Лактите и коленете му са с леки драскотини, по които са полепнали пръст и влакънца — събирам ги делово, като притискам до тях самозалепящи се листчета, които запечатвам в найлонови пликове. Кокалчетата на китките също са одрани и по тях стърчи червеникавокафява забелена кожица. Взимам кръв от слабинната вена и течност от очите, и епруветките се отправят заедно със стойката на колелца към токсикологията на третия етаж, където колегите ще направят анализ на съдържанието на алкохол и водород в кръвта. В десет и половина тъкмо взимам тъкан от разреза с формата на буквата „У“ върху гърдите, когато забелязвам, че към мен върви висок, по-възрастен мъж. Има широко уморено лице и застава на безопасно разстояние от масата, стиснал голям плик от кафява амбалажна хартия, прегънат в горния край и залепен с червена лепенка, с каквато бележим веществените доказателства. В съзнанието ми като светкавица изниква пликът с моите дрехи върху масата от скъпо червеникаво дърво в трапезарията у дома.

— Надявам се, детектив Станфийлд?

Притеглям парче кожа и с бързи резки движения го отделям със скалпела от ребрата.

— Добро утро — сепва се мъжът, зяпнал трупа. — Е, за него едва ли е добро.

Станфийлд не си е направил труда да си сложи предпазна престилка върху костюма рибена кост, който не му е по мярка. Не е надянал и ръкавици, не е покрил с нищо и обувките си. Поглежда лявата ми ръка с издутия гипс, но не пита къде съм я счупила, от което разбирам, че вече знае. Това ми напомня, че по всички новинарски емисии, които категорично отказвам да следя, говорят за живота ми. Ана насмалко да ме обвини, че съм страхлива — доколкото психиатърът изобщо има право да обвинява, пък и тя за нищо на света не би употребила думата „страхлива“. „Отказ“, ето какво би казала. Но на мен ми е все тая какво си мисли. Не искам да им чета вестниците! Не искам да им слушам новините! Точка по въпроса.

— Извинявайте, госпожо, че се забавих, но пътищата са ужасни, скоро ще станат и непроходими — обяснява Станфийлд. — Дано имате вериги на гумите, понеже аз нямах и заседнах в преспите. Наложи се да викам да ме изтеглят, затова закъснях. Открихте ли нещо?

— Въглеродният оксид в кръвта му е седемдесет и две на сто. Забелязвате ли колко ярка е? Става вишневочервена при високи нива на въглерод. — Взимам от хирургичната количка частици от ребро. — Няма алкохол в кръвта.

— Значи го е довършил пожарът, така ли?

— Знаем, че в ръката му е забита спринцовка, но смъртта е причинена от отравяне с въглероден еднооксид. Опасявам се, че това не ни говори много. — Режа през ребрата. — Анусът му е разкъсан, значи е бил хомосексуалист. Преди да умре, китките му в някакъв момент са били завързани. Както личи, устата му е била запушена. — Соча ожулванията по китките и в ъгълчетата на устните, Станфийлд се ококорва. — Охлузванията по китките не са зарасли — продължавам с обясненията аз. — С други думи, не изглеждат стари. И тъй като в устата му има влакна, общо взето, можем да бъдем сигурни, че тя е била запушена малко преди или по време на смъртта. — Доближавам лупата до сгъвката на ръката и показвам на Станфийлд две мънички кървави точици. — Следи от правени наскоро инжекции — пояснявам. — Интересното обаче е, че няма стари следи от игла, които да доказват, че е наркоман. Ще дам да анализират малко от черния дроб — да видим дали има някакво възпаление на жлъчния канал, артерията и вената. Ще чакаме резултатите и от токсикологията.

— Би могло да се предполага, че е болен и от СПИН.

Ето какво занимава най-вече детектив Станфийлд.

— Ще проверим и за вируса на СПИН.

Мъжът отстъпва още една крачка, докато смъквам кожата от разреза върху гръдния кош. Това е знак на сцената да излезе Лора Търкъл, на стаж при нас от военна база „Форт Лий“ в Питърсбърг. Тя се появява най-неочаквано в долния край на масата и е толкова внимателна и изрядна, че още малко, и да ми изкозирува. Туркинята^[2], както я познават всички тук, ме нарича „шефе“. Сигурно смята, че с това „шефе“ изразява уважение към длъжността ми, а с „доктор“ — не.

— Готова ли си, шефе, да отворя черепа?

Това е по-скоро заявление, а не въпрос, и не е нужно да отговарям. Туркинята е като повечето жени военни, които идват на стаж при нас: работлива като пчеличка, оправна, готова да засенчи мъжете, които, да ви призная, често са по-гнусливи.

— Жената, която доктор Чонг аутопсира — подхваща тя, докато вкарва електрическата пила в горния край на черепа, — оставила е завещание и дори сама си е написала некролога. Подредила е всичките си документи, застраховките и останалото. Сложила ги е в папка, която е оставила заедно с венчалната халка на масата в кухнята, а после е легнала на одеялото и се е застреляла в главата. Представяш ли си! Тъжна работа, много тъжна.

— Наистина. — Органите представляват тресящ се къс, докато ги вдигам всичките заедно и ги слагам върху дъската. — Ако смятате да стоите тук, си сложете предпазна престилка и маска — нареждам аз на Станфийлд. — Някой показа ли ви шкафчетата в съблекалнята, където да се преоблечете?

Той гледа невиждащо долния край на окървавените ми ръкави, кръв се е разплискала отпред и по престилката ми.

— Ако нямате нищо против, госпожо, бих искал да ви запозная с онова, което ни е известно досега — казва ми той. — Дали да не седнем за малко? После трябва да се връщам, да не би времето да се развали още повече. Както е тръгнало, не след дълго ще можем да се придвижваме само с шейната на Дядо Коледа.

Туркинята взима скалпел и прави разрез на тила — от едното чак до другото ухо. Обръща скалпа, притегля го напред и лицето хлътва навътре, сгърчва се в трагичен протест, сетне се нагъва като смъкнат чорап. Оголеният горен край на мозъка се белее като първия сняг и аз се заемам да го оглеждам. Няма кръвоизливи, няма вдлъбнатини или счупени кости. Електрическата пила издава звук, нещо средно между бръмченето на миксер и зъболекарска машина, аз смъквам ръкавиците и ги мятам в коша с биологично опасни отпадъци. Правя знак на Станфийлд да дойде с мен при дългия плот, опасал от край до край стената срещу масите за аутопсии. Сядаме на столовете.

— Ще бъда откровен с вас, госпожо — подхваща Станфийлд и клати бавно глава. — В задънена улица сме, не знаем откъде да започнем. Единственото, което мога да ви съобщя засега, е, че този човек — той сочи трупа върху масата — се е настанил в мотел и къмпинг „Форт Джеймс“ вчера в три следобед.

— Къде точно се намира този мотел?

— На шосе номер пет в западна посока, на десетина минути път от „Уилям и Мери“.

— Разпитахте ли администратора на мотела?

— Не администратор, а администраторка. Да, разпитах я, госпожо. — Той отваря голям плик от амбалажна хартия и изсипва няколко моментални снимки. — Казва се Бев Кифин. — Станфийлд изрича името буква по буква, после вади от вътрешния джоб на сакото си очила за четене и докато прелиства бележника си, забелязвам, че ръцете му лекичко треперят. — Според жената младежът дошъл и поискал да отседне по тарифа шестнайсет нула седем.

— Извинявайте, но какво означава това? — прекъсвам го и вдигам химикалката над записките, които си водя.

— Сто и шейсет долара и седемдесет цента от понеделник до петък. Това прави пет дни. Тарифа шестнайсет нула седем. Стаите обикновено струват четирийсет и шест долара на ден, което, мен ако питате, си е доста солено за мотел като този. Но знаете какви хватки прилагат собствениците, за да привличат туристи.

— Тарифа шестнайсет нула седем ли? Както хиляда шестстотин и седма, годината, когато е основан Джеймстаун?

Струва ми се странно, че името на Джеймстаун е изплувало отново. Снощи, докато разказвах за Бентън, и аз го споменах на Ана.

Станфийлд кима рязко.

— Да, както годината, когато е основан Джеймстаун. Хиляда шестстотин и седем. Такава е бизнес тарифата. Толкова струва стаята за една седмица без почивните дни, а мотелът, госпожо, е доста запуснат. Истински бълхарник, както наричам такива дупки.

— Там ставали ли са други престъпления?

— О, не. Не, госпожо. Поне аз не знам да са ставали.

— Мотелът просто е запуснат.

— Да, запуснат — кима отново детектив Станфийлд.

Говори натъртено, сякаш е свикнал да обучава бавноразвиващи се деца, на които трябва да им повтаряш по-важните думи и да наблягаш на тях. Подрежда старателно снимките върху плота и аз ги поглеждам.

— Вие ли сте ги правили? — питам го.

— Да, госпожо, аз.

Снимал е, както и говори — наблягал е само на важното: вратата на мотела с номер четиринайсети върху нея, гледка към стаята от прага, овъгленото легло, окадените от пушека пердета и стени. Вътре в мотелската стая има само един шкаф с чекмеджета и нещо като ниша за дрехите веднага след вратата. Прави ми впечатление, че по матрака се виждат само остатъци от покривало и от бял чаршаф, нищо друго. Питам Станфийлд дали е занесъл завивките в лабораторията, да проверят дали нещо не е ускорило пожара. Следователят отговаря, че на леглото не е имало нищо, нищичко, освен обгорял матрак, който той е прибрал в алуминиев бидон от боя с херметично затварящ се капак — „както го изисква редът“, ето точните му думи, думи на човек, който съвсем отскоро е натоварен да провежда следствие. Но се съгласява с мен — доста странно е, че няма завивки.

— Леглото със завивки ли е било, когато мъжът се е нанесъл? — питам аз.

— Госпожа Кифин обясни, че не го била завела до стаята, но била сигурна, че леглото е било със завивки, понеже самата тя била почистила няколко дни преди това, след като предишният клиент се бил изнесъл — отвръща той.

И на това съм доволна. Ако не друго, поне се е сетил да попита администраторката.

— Ами багаж? — питам след това. — Жертвата имала ли е багаж?

— Не намерих никакъв багаж.

— А кога е отишла пожарната?

— Обадили са им се в пет и двайсет и две следобед.

— Кой се е обадил? — записвам си аз.

— Някой, който е минавал с кола покрай мотела, не се е представил. Видял е пушек и е звъннал от телефона в автомобила. Ако се вярва на госпожа Кифин, по това време на годината в мотела нямало много гости. Понеже наближавала Коледа, заради лошото време и всичко останало вчера там били заети само една четвърт от стаите. От леглото си личи, че пожарът не се е разпространил — докосва той с дебел груб пръст няколко от снимките. — Когато пожарникарите пристигнали, почти бил изгаснал от само себе си. Дори не се наложило да вадят маркучите, оправили се и с пожарогасителите, а това е само добре дошло за нас. Това тук са му дрехите.

Следователят ми показва снимка на тъмна купчина дрехи върху пода точно зад отворената врата на банята. Различавам панталони, тениска, сако и обувки. После разглеждам снимките, правени вътре в банята. Върху мивката е оставена пластмасова кофичка за лед, пластмасови чаши в целофан и малък калъп сапун, още неизваден от опаковката. Станфийлд бръква в джоба си, взима малко ножче, отваря го и пъха острието в лепенката върху книжния плик, който е донесъл със себе си.

— Дрехите му — обяснява ми. — Най-малкото предполагам, че са негови.

— Я чакайте! — моля го.

Ставам от стола, застилам една от количките на колелца с чист чаршаф, надявам нови ръкавици и питам следователя дали са намерили портфейл или някакви лични вещи. Той отвръща, че не били открили нищо. Надушвам миризмата на пикоч, докато вадя дрехите от плика — внимавам, ако разместя нещо от веществените доказателства, то да падне върху чаршафа. Разглеждам черни долни гащи, тип прашка, и черни панталони „Джорджо Армани“, и двете наквасени с урина.

— Подмокрил е гащите — казвам на Станфийлд.

Той само клати глава и свива рамене, в очите му се мярва съмнение — вероятно съмнение, примесено със страх. Догадките ми сигурно не са особено логични, но чувството, което ме обзема, е съвсем ясно. Мъжът може и да се е регистрирал сам, но в някакъв момент на сцената се е появил и друг човек и аз се питам дали жертвата е изгубила самообладание и се е подмокрила от ужас.

— Жената от регистратурата, госпожа Кифин де, помни ли дали човекът е бил облечен с тези дрехи, когато е пристигнал в мотела? — питам, докато обръщам джобовете да видя дали в тях има нещо. Празни са.

— Не съм я питал — отговаря Станфийлд. — Значи в джобовете няма нищо. Доста странно!

— Никой ли не ги е проверил на местопрестъплението?

— Да ви призная, друг полицай е прибрал дрехите. Но съм сигурен, че никой не е бъркал по джобовете. При всички положения лични вещи не са намерени, инак щях да знам и да ги нося със себе си — допълва той.

— Дали да не звъннете на госпожа Кифин и да я питате как е бил облечен мъжът, когато е отседнал в мотела, с тези дрехи ли? — приканвам учтиво Станфийлд да си свърши работата. — Автомобил видяхте ли? Знаем ли как мъжът е пристигнал в мотела?

— Сега-засега не сме намерили превозно средство.

— Начинът, по който покойният е бил облечен, не се връзва с долнопробния мотел, в който е отседнал, детектив Станфийлд.

Рисувам долни гащи върху диаграмата за дрехите. Черното сако и черната тениска, както и коланът, обувките и чорапите са от скъпи марки и покрай това се сещам за Жан-Батист Шандон, чиито неповторими, тънички като на новородено косми бяха намерени по цялото разлагащо се тяло на Тома, появило се този месец в пристанището на Ричмънд. Обяснявам на Станфийлд, че има сходство в облеклото. Допълвам, че според нашите предположения Жан-Батист е убил брат си Тома вероятно в Антверпен, Белгия, после си е разменил дрехите с мъртвеца и го е затворил в товарния контейнер на кораба за Ричмънд.

— Защото сте намерили космите, за които чета по вестниците ли? — опитва се Станфийлд да проумее нещо, което би затруднило и най-опитния, врял и кипял следовател.

— Заради космите и микроскопичните частици, които свързваме с диатомеите, каквито се срещат в района на Сена недалеч от дома на Шандон на остров Сен Луи в Париж — продължавам аз. Станфийлд изпада в пълен смут. — Вижте, детектив Станфийлд, единственото, което мога да ви кажа за този човек… — Имам предвид Жан-Батист Шандон. — Та този човек има много рядко вродено заболяване и според нас се къпе в Сена вероятно защото смята, че това ще го излекува. Имаме основания да смятаме, че дрехите по трупа на брат му всъщност са на Жан-Батист. Логично, нали?

Рисувам върху диаграмата колан и отбелязвам коя от дупките е била използвана най-често.

— Да ви призная — отвръща Станфийлд, — напоследък не слушам за нищо друго, освен за тоя тип, за Върколака де. Включиш ли телевизора, отгърнеш ли вестника, само него виждаш, сигурно и вие го знаете. Между другото, много съжалявам за всичко, което ви е сполетяло. Всъщност не проумявам как намирате сили да стоите тук и да мислите спокойно. Майко мила! Опазил ни Бог! — клати той глава. — Жената разправя, че ако на прага й се изтърси такова страшилище, не е нужно да й прави нищо. Щяла веднага да получи сърдечен пристъп.

Смътно долавям опасенията му за мен. Следователят се пита дали в момента съм в състояние да мисля трезво и дали всичко, което покрай Жан-Батист Шандон ми се е струпало на главата, не се отразява на преценката ми. Вдигам диаграмата за облеклото от поставката и я слагам при другите документи за мъртвеца с неустановената самоличност, а Станфийлд започва да набира телефонен номер, който чете от тефтерчето си. Виждам как запушва с пръст свободното си ухо и стисва очи, сякаш за да се предпази от пръските, разлетели се, когато Туркинята се заема да отваря с електрическата пила друг череп. Не чувам какво казва Станфийлд. Той затваря и зачетен в съобщението върху екранчето на пейджъра си, се връща при мен.

— Е, имаме добри и лоши новини — оповестява следователят. — Администраторката, госпожа Кифин де, помни, че мъжът е бил облечен много изискано, в тъмен костюм. Това е добрата новина. Лошата е, че жената помни и как той е държал в ръката си ключ — от онези за дистанционно отваряне, каквито имат новите скъпи коли.

— Но кола няма — отбелязвам аз.

— Не, госпожо, няма. Няма и ключ — потвърждава Станфийлд. — Каквото и да му се е случило, някой, изглежда, му е помогнал. Вие може би смятате, че някой го е дрогирал и после се е опитал да го подпали, за да заличи уликите?

— Смятам, че не бива да изключваме вероятността от убийство — изричам аз очевидното. — Трябва да вземем пръстови отпечатъци и да проверим дали не съвпадат с отпечатъците на някого, вкаран в системата.

Автоматичната система за разпознаване на пръстови отпечатъци ни позволява да сканираме отпечатъците, да ги вкараме в компютъра и да ги сравним с базата данни, обхващаща всички щати. Ако мъртвецът има полицейско досие, ако отпечатъците му са попаднали по друга причина в базата данни, може би ще извадим късмет и ще установим самоличността му. Пъхам ръце в поредния чифт чисти ръкавици, като се старая да покрия и гипса, прихванат с примка за лявата ми длан и палец. От трупове пръстови отпечатъци се снемат с просто приспособление, наречено „лъжица“. Представлява най-обикновен извит метален уред с формата, горе-долу на куха тръбичка, разполовена по дължината. През процепа се промушва ивица бяла хартия, така че да се огъне и да обхване вече вкочанените пръсти на трупа. След всеки отпечатък хартията се издърпва до следващото чисто квадратче. Става лесно. Не се иска кой знае каква изобретателност. Но когато обяснявам на Станфийлд къде са лъжиците, той се свъсва, сякаш му говоря на патагонски. Питам го дали някога е снемал отпечатъци от труп. Той си признава, че не.

— Изчакайте малко — моля го, сетне отивам при телефона и набирам вътрешния номер на лабораторията за пръстови отпечатъци.

Не вдига никой. Опитвам през централата. Обясняват ми, че заради времето всички са се разотишли. Вадя от едно чекмедже лъжица и напоен с мастило тампон. Туркинята избърсва ръцете на мъртвеца и аз топвам един по един пръстите му в мастилото, после ги допирам до огънатата ивица хартия.

— Стига да не възразявате — обръщам се към Станфийлд, — ще се опитам да уредя в кметството на Ричмънд да пуснат отпечатъците в Автоматичната система, може пък да изскочи нещо. — Притискам един от палците към вътрешната страна на лъжицата, а Станфийлд ме гледа с кисело изражение. Той е от хората, които ненавиждат моргата, а все не могат да се измъкнат от нея. — В лабораторията очевидно няма никого, който да ни помогне, но колкото по-бързо установим самоличността на този приятел, толкова по-добре — обяснявам аз. — Смятам да пратя отпечатъците и другите сведения в Интерпол, в случай че покойният е свързан с хора в чужбина.

— Разбира се — кима пак Станфийлд и си поглежда часовника.

— Работили ли сте някога с Интерпол? — питам го аз.

— Не бих казал, госпожо. Това са нещо като шпиони, нали?

Търся по пейджъра Марино да проверя дали може да ни помогне. Той идва след четирийсет и пет минути — Станфийлд отдавна си е тръгнал, а Туркинята пъха органите на мъртвеца с неустановената самоличност, от които сме отрязали по малко за изследване, в дебел найлонов плик, който ще сложи в коремната кухина, а после ще зашие разреза с формата на буквата „У“.

— Здрасти, Туркиньо! — поздравява я Марино, след като минава през отворилата се метална врата. — Пак ли ще замразяваш огризките?

Тя го поглежда с вдигната вежда и крива усмивка. Марино я харесва. При това толкова много, че не пропуска случай да се държи просташки. Туркинята не изглежда така, както сигурно ще си помислите покрай прякора й. Дребничка е, с изписана хубост и бяло като мляко лице, с дълга руса коса, прихваната на висока конска опашка, която се поклаща като на жребец от цирка. Жената вдява дебел бял конец, намазан с восък, през ухото на голяма губерка, а Марино не мирясва — продължава да се заяжда.

— Знаеш ли какво? — казва й. — Ако случайно се порежа, за нищо на света няма да дойда да ме кърпиш ти.

Младата жена се усмихва и забива дебелата крива губерка в плътта, през която промушва конеца.

Марино явно страда от тежък махмурлук, очите му са кървясали и подпухнали. Въпреки закачките е много вкиснат.

— Да не би снощи да си забравил да си легнеш? — питам го аз.

— Нещо такова. Тя е дълга и широка.

Опитва се да не ме забелязва, зяпнал е Туркинята и е странно разсеян и притеснен. Развързвам колана на престилката, махам шапката и маската от лицето си.

— Пуснете тези отпечатъци в компютъра, постарай се да стане по-бързо — казвам му делово и доста враждебно. Марино крие нещо от мен, а аз съм вбесена, задето се държи като нафукан пубер. — Здравата сме закъсали тук, Марино.

Той насочва вниманието си от Туркинята към мен. Става сериозен. Вече не се вдетинява.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става, докато изпуша една цигара? — предлага, и за пръв път, откакто е дошъл, ме поглежда в очите.

В моята сграда пушенето е забранено, но това не пречи на по-големите шефове да си пушат по кабинетите, стига наоколо да няма хора, които го правят на въпрос. В моргата обаче пет пари не давам на кого му се е припушило. Не позволявам тук да се пуши, и толкоз. Не че клиентите ни се притесняват да не би да вдишват чуждия тютюнев дим, просто се грижа за живите, които в моргата не бива в никакъв случай да се докосват по устата. Никакво ядене, никакво пиене, никакво пушене. Забранила съм дори да се дъвче дъвка или да се смучат бонбони. Импровизираната ни пушалня представлява два стола и висок пепелник при автоматите за безалкохолни напитки до служебния вход. По това време на годината там не е никак топло и уютно, затова пък двамата с Марино можем да се усамотим. Случаят от окръг Джеймс Сити не влиза в неговия район, но аз искам на всяка цена да му кажа за дрехите.

— Гложди ме някакво чувство — споделям накратко.

— И на мен тая работа не ми харесва — отвръща Марино. — От една страна, докторке, може просто да е съвпадение, от друга обаче, кланът Шандон доста се е паникьосал. Не знаем какъв номер ще ни извърти сега, след като оная грозотия, синчето на Шандон, е задържано в Щатите за убийство — всички говорят за него и за баща му, Кръстник на мафията. Мен ако питаш, тия калтаци са способни на всичко. Повярвай, чак сега си давам сметка колко опасни са — добавя той загадъчно. — Мразя ги в червата тия мафиоти, докторке. Навремето, когато се хванах полицай, дърпаха конците на всичко — отсича той с помръкнал поглед. — Може би и сега го правят — с тази малка разлика, че вече няма правила, няма уважение. Умът ми не го побира какво е търсел тоя тип край Джеймстаун, но със сигурност не е отишъл там, за да разглежда историческите забележителности. А Шандон е в болницата на някакви си стотина километра. Тук има нещо гнило.

— Марино, дай да се свържем незабавно с Интерпол — подканям аз.

Работа на полицията е да съобщи на Интерпол, че издирва едно или друго лице, и за да го направи, Марино трябва да разговаря с човека за връзка в щатското полицейско управление, който от своя страна ще предаде сведенията на Американското национално централно бюро на Интерпол във Вашингтон. Онова, което ще поискаме от Интерпол, е да разпространи съобщение за нашия случай и да провери в огромната база данни за престъпници от цял свят в Управлението в Лион. Съобщенията са с цветен код: червеният е за незабавно задържане с възможна екстрадиция, синият — за лице, което се издирва, но чиято самоличност не е установена със сигурност, зеленият представлява предупреждение за лице, което може да извърши престъпление, например да изнасили дете или да се занимава с порнография, жълтият е за безследно изчезнали, черният — за трупове, чиято самоличност не е установена, за хора, за които се подозира, че са се укрили от правосъдието, също се използва червен цвят. Моят случай ще бъде включен в черния бюлетин, точно както предишният отпреди няколко седмици, когато в товарен контейнер в пристанището на Ричмънд бе открит силно разложеният труп на Тома Шандон.

— Не се притеснявай, ще пратим на Интерпол снимка, отпечатъците и твоето заключение от аутопсията — уверява ме Марино. — Ще го направя веднага щом си тръгна оттук. Дано само Станфийлд не реши, че му се бъркам в работата.

Изрича го по-скоро като предупреждение. Всъщност не го интересува какво ще реши Станфийлд, просто не иска да си има излишни разправии.

— Голям смотаняк, нищо не разбира, Марино.

— Какъв срам! В окръг Джеймс Сити имат прекрасни ченгета — отвръща той. — Лошото е, че Станфийлд е зет на депутата Матю Динуиди, затова в полицейското управление му треперят като на писано яйце и постоянно му възлагат да разследва убийства. Но той, клетият, става за следовател точно колкото и Мечо Пух. Само дето много му се иска да се пише велик детектив и зетчето го е вредило.

— Виж какво можеш да направиш — подсещам аз за кой ли път Марино.

Той пали поредната цигара и оглежда с трескав поглед преддверието. И на мен ми се пуши неудържимо. Мразя се, задето пак съм пропушила. Въобразявам си, че ако запаля една цигарка, няма да ми стане нищо, и винаги греша. Двамата с Марино седим в тягостно мълчание. Накрая отварям дума за разследването на Шандон и за онова, което Райтър ми е съобщил в неделя.

— Ще ми кажеш ли какво става? — питам тихо Марино. — Предполагам, че днес рано сутринта са го изписали от болницата, предполагам освен това, че и ти си бил там. И си се срещнал с Бъргър.

Той всмуква дълбоко от тютюневия дим и протака.

— Да, докторке, бях там — отговаря накрая. — Голям зверилник, ще знаеш — понасят се думите му заедно с валмата пушек. — Имаше репортери чак от Европа. — Поглежда ме, аз долавям, че има доста неща, които няма да ми каже, и това ме потиска неимоверно. — Мен ако питаш, такива келеши като него трябва да ги пращат в Бермудския триъгълник и да не допускат никой да разговаря с тях и да ги снима — продължава Марино. — Поне в този случай не виждам какво толкова му снимат. Такава грозотия е, че няма да се учудя, ако е създал технически проблеми и е изпотрошил някой и друг скъп фотоапарат. Изведоха го окован с толкова много вериги, че ще стигнат да се закотви цял боен кораб, държаха го, моля ти се, от двете страни, да си речеш, че е слепец. Беше бинтован през очите, уж го боли непоносимо. Голямо театро, няма що!

— Ти разговаря ли с него?

Ето какво всъщност ме занимава.

— Това не беше моето шоу — отвръща някак напосоки полицаят и стиснал зъби, пак се заглежда към преддверието. — Разправят, че щели да му присаждат роговици на очите, представяш ли си! Мамка му! На толкова хора по света не им е по джоба да си купят дори очила, а тоя космат негодник ще получи нови роговици. Бива ли такова нещо! При това пак за сметка на данъкоплатците, точно както плащаме на всички тия доктори и медицински сестри и не знам още на кого, дето се грижат за тъпия му задник. — Марино гаси ядно цигарата в пепелника. — Е, да тръгвам. — Той се изправя без особено желание. Много му се иска да си поговори с мен, но кой знае защо не го прави. — Днес ще пием бира с Луси. Имала да ми казва нещо важно.

— Ще оставя да ти го съобщи тя — отвръщам аз.

Марино ми хвърля един поглед.

— Значи ще ме държиш в неведение, а?

Понечвам да му кажа, че не аз, а той трябва да говори.

— Дори няма да ми намекнеш за какво става въпрос? Кажи поне каква е новината, добра или лоша? Само не ми казвай, че Луси е бременна — подмята ехидно Марино, после двамата излизаме от помещението, като той ми държи вратата.

Вътре в залата за аутопсии Туркинята мие с маркуча масата, на която работя, търка я с гъбата, а водата шурти ли, шурти по метала. Щом ме зърва, младата жена се опитва да надвика шума и ми съобщава, че ме била търсила Роуз. Отивам при телефона.

— Съдилищата не работят — съобщава ми секретарката. — Но от кабинета на Райтър ми казаха, че въпреки това той смятал да внесе в съда показанията ти. Не се безпокой.

— Виж ти!

Как ли го нарече Ана? Ein Mann не знам какво си. А, да, безгръбначен.

— Обадиха се и от банката ти. Някой си Гринуд, каза да си му звъннела.

Роуз ми диктува номера.

Изпадам в паника всеки път, щом ме потърсят от банката. Или акциите са паднали главоломно, или не мога да тегля пари, понеже компютърът е дал засечка, или нещо друго. Откривам господин Гринуд от отдел „Лични влогове“.

— Съжалявам — подхваща той хладно. — Оказа се, че е станала грешка. Недоразумение, доктор Скарпета. Извинявайте за безпокойството.

— Значи не искате да разговаряте с мен. И няма проблеми?

Озадачена съм. Общувам с Гринуд от години, а той се държи така, сякаш не ми е виждал очите.

— Станала е грешка — повтаря все така отчуждено. — Още веднъж извинявайте. Приятен ден!