Метаданни
Данни
- Серия
- Кей Скарпета (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Precinct, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патриша Корнуел. Обвинението
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2001
Коректор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-585-302-6
История
- —Добавяне
29.
Марино се е забавил толкова, понеже се е отбил до хранилището за веществени доказателства в полицейското управление. Бях го помолила да вземе ключа от неръждаема стомана, който намерих в джоба на шортите на Мич Барбоса. Марино обяснява на Бъргър и на мен, че доста дълго е ровил в тясното помещение зад телената мрежа със стелажи, отрупани с пликове с кодове, където държат веществените доказателства, някои иззети миналата събота от дома ми.
Ходила съм в това хранилище. Имам представа. От пликовете звънят клетъчни телефони. Чуват се пейджъри — по тях нищо не подозиращи хора се опитват да се свържат със свои познати, които или са зад решетките, или вече са мъртви. В хранилището има и хладилници, там под ключ държат веществени доказателства, които могат да се развалят, например суровото пиле, което бях начукала със секача.
— И защо го удряхте със секача? — моли Бъргър да й изясня тази подробност от доста странния си разказ.
— Пилето е още в хладилника — вметва Марино. — Длъжен съм да отбележа, че си го направила на кайма.
— Опишете ми подробно какво направихте с пилешкото месо — притиска ме прокурорката, сякаш съм на свидетелската скамейка.
Стоя в антрето с лице към нея и Марино и обяснявам как съм сложила върху дъската за рязане суровите пилешки гърди и съм ги удряла със секача, и с двете му страни, за да видя какво ще се получи. И тъпият, и острият край са оставили следи, еднакви като очертания и размер с раните по трупа на Брей, особено с натрошените части по черепа и хрущялите, запазили отлично формата на онова, което е проникнало в тях. Обяснявам, че после съм разстлала бяла калъфка за възглавница. Намазала съм дръжката на секача с кетчуп. Каква марка, иска да знае, естествено, Бъргър.
Спомням си, че кетчупът беше „Смоуки Пиг“ и го разредих, за да е с гъстотата на кръв, а после притиснах намазаната с кетчуп дръжка до плата, за да видя каква следа ще се получи — същата, както по окървавения матрак на Брей. Марино казва, че калъфката за възглавница заедно със следите от кетчуп е пратена в лабораторията — да я изследват за ДНК. Подмятам, че само си губят времето. За кой дявол ни е да правим изследвания на доматен сос? Не че се опитвам да остроумнича, просто ми е толкова криво, че ставам жлъчна. Обещавам, че в лабораторията ще получат само един резултат: „Не е от човек“. Марино снове напред-назад.
Работата ми била спукана — тросва се той, — понеже секачът, който съм била купила, за да си правя разни експерименти, бил изчезнал. Марино не могъл да го намери. Бил го търсил под дърво и камък. Секачът не бил вписан като веществено доказателство и в компютъра. Очевидно така и не е стигнал до хранилището в полицейския участък, не бил прибран и от криминалистите, не бил предаден и в лабораторията. Нямало го, и туйто. Бил изчезнал яко дим. А аз не пазя касовата бележка. Вече съм повече от сигурна.
— Казах ти по телефона в колата, че съм го купила — напомням му аз.
— Да де — потвърждава Марино.
И той помнел как, след като съм си тръгнала от железарията, съм му звъннала от автомобила — някъде между шест и половина и седем вечерта. Споменала съм му, че според мен Брей е убита със секач. Казала съм му, че съм купила такъв инструмент. После обаче Марино натъртва: това съвсем не означавало, че не съм купила вече след убийството на Брей секач колкото да си осигуря алиби.
— За да излезе, че не си притежавала такъв инструмент, дори не си знаела с какво е убита тя и си научила вече след убийството.
— На чия страна си ти бе? — подвиквам му аз. — Нима вярваш на тия тъпотии на Райтър? Божичко! До гуша ми дойде.
— Тук не става въпрос на чия страна съм, докторке — отвръща свъсен Марино, а Бъргър само ме гледа.
Пак се връщаме към това, че в къщата ми е намерен само един секач: онзи, по който е имало кръв на Брей. Били го открили в хола ми, върху персийския килим, точно на четирийсет и три сантиметра вдясно от масичката. Напомням, че това не е бил моят секач, а този на Шандон, и си представям зад мрежата в склада за веществени доказателства плика от евтина амбалажна хартия с код, с който съм обозначена аз — Скарпета.
Вие ми се свят, облягам се на стената в антрето. Сякаш, след като ме е сполетяло нещо ужасно и фатално, съм напуснала тялото си и наблюдавам сама себе си някъде отгоре. Наблюдавам собственото си унищожение. Мъртва съм подобно на други, чиито пликове от амбалажна хартия накрая се озовават в склада с веществени доказателства. Не, не съм мъртва, но може би е за предпочитане да бях умряла, отколкото да съм обвиняема. Имам чувството, че ми режат къс по къс живо месо.
— Марино, опитай ключа — подканям го аз.
Той се двоуми, свъсен. После вади от вътрешния джоб на износеното си кожено яке с протрита вълнена подплата прозрачния найлонов плик за веществени доказателства. Отваря вратата, през която ни блъсва студен вятър, сетне пъха — с лекота — стоманения ключ в ключалката, завърта я и зъбците се плъзгат.
— Цифрата, написана върху ключа — обяснявам едва чуто на Марино и Бъргър. — Двеста трийсет и три. Това е кодът за охранителната ми аларма.
— Моля? — възкликва прокурорката, както никога загубила дар слово.
Тримата отиваме в хола. Присядам на плочата пред камината — не ти трябва Мара Пепеляшка. Бъргър и Марино не сядат на съсипаното канапе — предпочитат да се разположат в близост до мен, гледат ме и очакват някакво обяснение. Има едно-единствено, според мен очевидното.
— Само полицията и Бог знаят кой е влизал и излизал от къщата ми след събота — подхващам аз. — Има едно чекмедже в кухнята. В него държа всички ключове. От входната врата, от автомобила, от кабинета в службата, от кантонерките, от всякъде. Доста народ е имал достъп до резервните ключове, пък и вие знаете кода на алармата, нали? — поглеждам аз към Марино. — Когато сте си тръгнали, сте я включили. Ето, преди малко, когато дойдохме, беше включена.
— Трябва ни списък на всички, влизали в къщата — отсича мрачно Бъргър.
— Ще ви кажа всички, за които знам — отвръща Марино. — Но невинаги съм присъствал, когато тук са идвали хора. Не гарантирам, че знам имената на абсолютно всички.
Въздишам тежко и се облягам отстрани на камината. Започвам да изброявам ченгетата, които съм видяла с очите си, включително Джей Тали. Включително Марино.
— Идвал е и Райтър — добавям.
— Аз също — казва Бъргър. — Но не съм си отворила сама. Не знаех кода.
— Кой ви отвори? — питам я аз.
Тя отговаря, като поглежда към Марино. Смутена съм, понеже Марино изобщо не ми е споменавал, че е бил екскурзовод на Бъргър. Смешно е, че се чувствам обидена. Така де, кой друг, ако не Марино? На кого се доверявам повече, отколкото на него? Той е видимо развълнуван. Става и отива в кухнята. Чувам го, че отваря чекмеджето, където държа ключовете, после и хладилника.
— Бях с вас, когато намерихте ключа в джоба на Мич Барбоса — започва да разсъждава на глас Бъргър. — Няма как да сте го сложили там, няма как да сте го подхвърлили — отсъжда тя. — Не сте били на местопрестъплението. Докосвали сте се до трупа само в наше присъствие. Ние с Марино бяхме там, когато отворихте ципа на чувала — изпухтява отчаяно тя. — А Марино?
— Изключено! — прекъсвам я и махам с ръка. — Със сигурност е имал достъп до трупа, но е изключено той да е сложил ключа. Пък и доколкото разбрах, дори не е видял на местопрестъплението мъртвия Барбоса. Когато е отишъл в Мосби Корт, трупът вече е бил натоварен на линейката.
— Значи го е направил или някой от полицаите, присъствали на местопрестъплението, или…
— Или — довършвам вместо нея мисълта й — ключът е пъхнат в джоба на Барбоса, когато той е бил убит. На истинското местопрестъпление. А не там, където са го подхвърлили.
Марино се връща — пие бира „Спейтън“, сигурно я е донесла Луси. Поне аз не помня да съм я купувала. Вече имам чувството, че нищо в собствената ми къща не е мое, и в съзнанието ми изплува разказът на Ана. Започвам да разбирам какво й е било, когато нацистите са завзели бащиния й дом. Внезапно осъзнавам, че човек може да бъде тласнат отвъд гнева, отвъд сълзите, отвъд негодуванието, дори отвъд мъката. Накрая волю-неволю затъваш в черното мочурище на примирението. Казваш си, това е положението, и толкоз. Било каквото било. Станалото — станало.
— Не мога да живея повече тук — казвам на Бъргър и Марино.
— То оставаше да можеш! — изстрелва Марино с нападателния, яден тон, който напоследък носи като втора кожа.
— Знаеш ли какво, Марино — казвам му, — я да не ми подвикваш! Всички сме ядосани, бесни, капнали от умора. Не знам какво точно става, но е ясно като бял ден, че някой, когото познаваме, е забъркан в убийствата на двете последни жертви, на двамата изтезавани мъже, и според мен, който е пъхнал ключа ми в джоба на Барбоса, или иска да натопи мен и за тези престъпления, или, по-вероятно, ми праща предупреждение.
— Според мен е предупреждение — отсъжда Марино.
„А къде е Роки?“ — ми е на устата да го попитам.
— Драгото ви синче Роки — изрича го вместо мен Бъргър.
Марино отпива юнашка глътка от бирата и бърше с длан уста. Не отговаря.
Бъргър си поглежда часовника, сетне извръща очи към нас.
— Е, честита Коледа! — възкликва.