Патриша Корнуел
Обвинението (17)

16.

— Джей Тали — казва Бъргър и ме стряска.

Сега, след като само с едно щракване на дистанционното устройство Шандон вече не е сред нас, прокурорката от Ню Йорк не си губи времето и насочва вниманието си към мен. Връщаме се към действителността — тясна, уютна заседателна зала с кръгла дървена маса, вградени дървени шкафове и празен телевизионен екран. Пред нас са наредени папки с дела и ужасяващи снимки — забравени и пренебрегнати, понеже през последните два часа Шандон е засенчил всичко и всички.

— Вие ли ще започнете, или първо аз да ви кажа какво знам? — нахвърля ми се Бъргър.

— Не съм наясно какво искате да чуете.

Стъписана съм, после обидена и накрая вбесена, задето Тали е присъствал на разпита на Шандон. Представям си как Бъргър е разговаряла с Тали преди и след него, а също през почивката, докато Шандон се е хранел и е почивал. Прекарала е доста часове с Тали и Марино.

— И по-важно — добавям аз, — какво общо има това със случая в Ню Йорк, който разследвате?

— Доктор Скарпета!

Прокурорката се обляга на стола. Имам чувството, че съм прекарала половината си живот заедно с нея в това помещение, на всичкото отгоре закъснявам. Закъснявам ужасно за срещата с губернатора.

— Колкото и да е трудно — добавя Бъргър, — ви моля да ми се доверите. Възможно ли е?

— Вече не знам на кого да се доверявам — отвръщам и съм искрена.

Тя се подсмихва и въздъхва тежко.

— Откровена сте. Честна. Нямате причини да ми се доверявате. Може би нямате причини да се доверявате на никого. Но нямате основателна причина и да не ми се доверявате като професионалистка, която иска едно: Шандон да си плати за престъпленията… ако наистина е убил тези жени.

— Ако ги е убил ли? — възкликвам аз.

— Трябва да го докажем. За мен е безценно абсолютно всичко, което мога да науча за случилото се тук, в Ричмънд. Повярвайте, не съм някаква воайорка, не искам да нахалствам и да нахълтвам в личния ви живот. Но трябва да знам всичко. Честно ви казвам, трябва да знам с какво, дявол го взел, си имам работа и трудното е, че не познавам всички действащи лица, що за хора са те и дали някой от тях по някакъв начин не е свързан с моя случай в Ню Йорк. Така например дали лекарствата по рецепта, с които Даян Брей е търгувала на черно, не доказват, че тя се е занимавала и с други далавери и е свързана с организираната престъпност, да речем, с клана Шандон? Или може би дори е това, че трупът на брат му Тома се е озовал в Ричмънд.

— Между другото — подхващам аз, стъписана, задето май не ми вярват, — как Шандон обясни, че в къщата ми са намерени два секача? Както вече ви споменах, в железарията купих секач. Откъде се е взел вторият, щом Шандон твърди, че не го е донесъл? И щом съм искала да го убивам, защо просто не съм го застреляла? Пистолетът ми беше подръка, на масата в трапезарията.

Бъргър се двоуми и подминава моите въпроси, сякаш изобщо не съм ги задавала.

— Ако не знам цялата истина, няма как да отсея онова, което е важно за разследването.

— Това поне разбирам.

— Мога ли да започна с връзката ви с Джей?

— Той ме закара в болницата — предавам се накрая. При така стеклите се обстоятелства явно не аз, а Бъргър ще задава въпросите. — Когато си счупих ръката. Дойде заедно с полицаите, с агентите от Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, а в събота следобед, по време на огледа в къщата ми, си разменихме няколко думи.

— Имате ли представа защо е сметнал за нужно да дойде чак от Франция и да се включи в издирването на Шандон?

— Мога само да предполагам, че е пристигнал, защото е запознат със случая.

— Или защото си е търсел оправдание да се срещне с вас.

— Питайте него.

— Срещате ли се с Джей?

— Както ви обясних, не съм го виждала от събота следобед.

— Защо? Да не смятате връзката ви за приключила?

— Никога не съм смятала, че е започнала.

— Но сте преспали с него — вдига тя вежда.

— Значи съм виновна в това, че не съм преценила правилно човека.

— Той е красив, умен. И млад. Някои биха ви обвинили по-скоро в добър вкус. Не е семеен. Вие също. Не може да се каже, че сте извършили прелюбодеяние. — Известно време Бъргър мълчи. Дали не намеква за Бентън, за това, че в миналото съм извършвала прелюбодеяние? — Джей Тали е много богат, нали? — Прокурорката почуква с върха на химикалката по тефтера — метроном, отмерващ ужасните мигове, които изживявам. — Вероятно ги е наследил от родителите си. Ще проверя. Между другото, не е зле да знаете, че си поговорих с него, с Джей де. Надълго и нашироко.

— Както личи, сте си поговорили с целия свят. Едно не проумявам — откъде намирате време.

— В медицинския център на Вирджиния се отвориха пролуки.

Представям си я как пие кафе с Тали. Представям си и как той я гледа, как се държи. Питам се дали Тали я привлича.

— Докато Шандон почиваше и така нататък, се възползвах от възможността и разговарях и с Тали, и с Марино.

Кръстосала е ръце върху тефтера, в горния край на който пише: „Окръжна прокуратура, Манхатън“. Откакто е в заседателната зала, не е написала и една-едничка дума, и едно изречение. Вече си има едно наум — не си води бележки, да не би адвокатът на обвиняемия да ги изиска и да започне да подпитва. Защитникът има право да прегледа всичко, съхранено в писмена форма. Затова не записваше нищо. От време на време Бъргър драска по бележника. Откакто е влязла тук, е запълнила цели две страници със заврънкулки. Заставам нащрек. Прокурорката се държи с мен като със свидетелка. А аз не би трябвало да се явявам като свидетелка, поне за убийството в Ню Йорк.

— Оставам с впечатлението, че се питате дали Джей не е забъркан някак… — подхващам аз.

Бъргър ме прекъсва, като свива рамене.

— Не бива да изключваме нищо — казва тя. — Дали е възможно ли? Вече съм склонна да мисля, че е възможно всичко. Тали би бил в много изгодно положение, ако се е сдушил с клана на Шандон, нали? Интерпол, о, колко удобно за една престъпна организация! Обажда ви се по телефона и ви вика във Франция вероятно за да разбере какво знаете за тоя ненормалник Жан-Батист. После, не щеш ли, цъфва в Ричмънд, за да го издирва. — Прокурорката кръстосва ръце и отново ме пронизва с поглед. — Нещо не ми е симпатичен тоя тип. Чудя ви се какво толкова сте му харесали.

— Вижте какво! — подхващам, а в гласа ми се долавя разгром. — С Тали сме били близки в Париж най-много едно денонощие.

— Сама сте пожелали да се любите с него. Оная вечер сте вдигнали скандал в някакъв парижки ресторант и сте си тръгнали с гръм и трясък, изревнували сте, понеже бил загледал друга жена…

— Моля? — изпелтечвам аз. — Той ли ви каза това?

Бъргър ме наблюдава, без да продумва. Тонът й е същият, както с Шандон — ужасно чудовище. Сега пък разпитва мен — ужасен човек. Ето как се чувствам.

— Нямаше никаква друга жена — отговарям й аз. — Каква друга жена? Изобщо не съм ревнувала. Той ме притискаше, държеше се нагло и на мен ми писна.

— В кафене „Рюнц“ на улица „Фавар“? Голяма сцена сте направили — продължава тя с моята история, най-малкото с версията на Тали за нея.

— Не съм правила никакви сцени. Станах от масата, излязох си, и толкоз.

— От там сте се върнали в хотела, взели сте такси и сте отишли на остров Сен Луи, където живеят Шандонови. Обикаляли сте вече по мръкнало, надзъртали сте в прозорците на дома на Шандон, после сте взели проби от водата в Сена.

От онова, което Бъргър току-що ми е казала, ме побиват ледени тръпки. Под блузата ми на вадички се стича пот. Изобщо не съм споменавала на Джей какво съм правила, след като съм си тръгнала от ресторанта. Откъде прокурорката знае всичко това? Откъде го знае и Джей, ако й е казал той? Марино? Дали пък не се е раздрънкал той?

— Какво целяхте, когато отидохте да търсите къщата на Шандон? Какво очаквахте да разберете? — продължава прокурорката.

— Ако съм знаела какво съм очаквала да разбера, нямаше да ходя — тросвам се аз. — Колкото до пробите от водата, както сигурно знаете от лабораторните заключения, по дрехите на трупа с неустановена самоличност в пристанището на Ричмънд — по трупа на Тома, открихме диатомеи, микроскопични водорасли. Реших да взема проби от водата край дома на Шандон, за да проверя дали случайно и в Сена на онова място не се среща същият вид диатомеи. Излязох права. Сладководните диатомеи бяха същите като тези откъм опакото на дрехите по трупа — трупа на Тома, но това няма никакво значение. Вие не разследвате Жан-Батист за убийството на човека, за когото предполагаме, че му е брат, понеже той вероятно е бил убит в Белгия. Вече го изяснихме.

— Но пробите от водата са важни.

— Защо?

— Всичко, което се е случило, ми разкрива повече за заподозрения и вероятно ще ме насочи към подбудите. И по-важно, към самоличността и намеренията.

Самоличност и намерения. Тези думи тътнат като влак през съзнанието ми. Аз съм юрист. Знам какво означават.

— Защо взехте пробите от водата? Често ли ви се случва да обикаляте и да събирате веществени доказателства, които не са пряко свързани с труп? С други думи, не ви влиза в правомощията да взимате проби от водата, особено пък в чужда държава. Защо всъщност отидохте във Франция? Не е ли малко странно един съдебен лекар да ходи в такива командировки?

— Повикаха ме от Интерпол. Току-що го казахте и вие.

— Ако сме по-точни, повикал ви е Джей Тали.

— Той представлява Интерпол. Техният човек за връзка със Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие.

— Питам се защо ли наистина е нагласил нещата така, че да отидете там. — Тя млъква, вледеняващият страх докосва съзнанието ми. Хрумва ми, че Джей може би ме е използвал, воден от причини, за които не дръзвам дори да мисля. — Тали има много лица — допълва загадъчно Бъргър. — Ако Жан-Батист бъде съден тук, се опасявам, че Тали ще бъде по-полезен на защитата, отколкото на обвинението. За да ви злепостави като свидетелка.

Тилът ми пламва. Лицето ми гори. Като шрапнел ме раздира страх, помел надеждата, че никога няма да изживея такъв ужас.

— Нека ви попитам нещо. — Възмутена съм от дън душа. Това е единственото, което мога да кажа, та гласът ми да не трепери. — Има ли нещо в живота ми, за което не знаете?

— А, не знам доста неща.

— Защо оставам с чувството, че заподозряната съм аз, госпожо Бъргър?

— Не знам. От къде на къде ще оставате с такова чувство?

— Опитвам се да не го приемам лично. Но от минута на минута ми е все по-трудно.

Бъргър не се усмихва. От решителността очите й приличат на кремък, гласът й е суров.

— Тепърва ще става много лично. Искрено ви съветвам да не го взимате присърце. Ако някой знае как стават тия неща, то това сте вие. Самото извършване на престъплението е нищо в сравнение с вредата, нанасяна от вълните, които то вдига. Когато е проникнал в къщата ви, Жан-Батист Шандон не ви е нанесъл нито един удар. Едва сега започва да ви причинява болка. Вече ви е причинил. Тепърва ще ви причинява. Може да е зад решетките, но всекидневно ще ви нанася удари. Започнал е смъртоносно, жестоко дело — оскверняването на Кей Скарпета. Нищо не е в състояние да го спре. Съжалявам. Това е житейски факт, който знаете прекрасно.

Без да продумвам, отвръщам на вторачения й поглед. Устата ми е пресъхнала. Сърцето ми бие като обезумяло.

— Не е честно, нали? — продължава прокурорката рязко, като човек, който умее не по-зле от мен да надзърта в най-потайните кътчета на човека. — Но какво да се прави! Сигурна съм, че стига да усещаха нещо, и на вашите пациенти нямаше да им е приятно да лежат голи върху масата, под ножа ви, да им бъркате по джобовете и отверстията. Освен това бях откровена, когато казах, че не знам много неща за живота ви. Няма да ви е приятно, че разпитвам и любопитствам. Но ще ми съдействате, ако наистина сте такава, каквато ви описват. Имам огромна нужда от вашата помощ, инак разследването отива на кино.

— Защото смятате да прибавите към него и другите му злодеяния, за да засилите въздействието на обвинителния акт — изплювам накрая камъчето.

Бъргър се двоуми. Все така е вперила в мен очи, които за миг грейват, сякаш току-що съм изрекла нещо, преизпълнило я с щастие или с ново уважение. После тези очи отново издигат стената, която ни разделя, и прокурорката отсича:

— Още не знам какво ще правя.

Не й вярвам. Аз съм единствената жива свидетелка. Други няма. И Бъргър не смята да ме щади — ще ме въвлече, ще изложи пред съда всички престъпления на Шандон, прекрасно вместени в тясната витринка на клетницата, убита преди две години в Манхатън. Шандон е умен. Но не е изключено да е направил на видеозаписа грешка, която да му изяде главата. Дал е на Бъргър двете оръжия, с които тя да го разгроми: самоличност и намерения. Аз мога да потвърдя самоличността на Шандон. Знам прекрасно какви са били намеренията му, когато нахълта в къщата ми. Аз съм единственият жив човек в състояние да обори лъжите му.

— И какво излиза, сега разбиваме на пух и прах като със секач достоверността на онова, което казвам.

Съвсем преднамерено пускам тази плоска шега. Бъргър ми замахва точно както Шандон, но по различни причини, разбира се. Тя не иска да ме унищожи. Иска да е сигурна, че няма да ме унищожат други.

— Защо преспахте с Джей Тали? — пак подхваща старата песен.

— Защото той ми беше подръка, дявол го взел — подвиквам аз.

Най-неочаквано Бъргър избухва в смях, неудържим и гърлен, който сякаш я запраща към облегалката на стола.

На мен изобщо не ми е до смешки. За друго не знам, но съм отвратена.

— Такава е баналната истина, госпожо Бъргър — добавям аз.

— Много ви моля, наричайте ме Джейми.

Тя въздиша тежко.

— Невинаги знам отговорите, с които би трябвало да съм наясно. Например какво ме прихвана, та се увлякох по Джей. Но ме е срам. Допреди няколко минути се чувствах гузна, притеснявах се да не съм го обидила, да не съм се възползвала от него. Но поне, дето е думата, не го прелъстих и изоставих.

Бъргър няма отговор на това.

— Не знаех, че е такъв фукльо — продължавам аз, а възмущението ми се възправя пред нас като ярка стена. — Точно като ония пубери, които завчера вечерта зяпаха в универсалния магазин моята племенница — очите им щяха да изтекат. Ходещи хормони. Значи Джей се е похвалил, сигурна съм, че го е разтръбил пред всички, включително пред вас. И нека добавя… — Млъквам. Преглъщам тежко. Яростта е заседнала като буца на гърлото ми. — Нека добавя, че някои подробности не са и никога няма да бъдат ваша работа. Като колега ви моля, госпожо Бъргър, да не си пъхате носа навсякъде.

— Само докато не го правят и някои други.

Пак си поглеждам часовника така, че прокурорката да ме види. Но не мога да си тръгна, първо трябва да й задам най-важния въпрос:

— Вярвате ли, че ме е нападнал?

Тя знае, че този път говоря за Шандон.

— Има ли причина да не вярвам?

— Свидетелските ми показания очевидно превръщат всичко друго, което е казал той, в пълни нелепици, каквито са си — отвръщам аз. — Не са идвали никакви те. Няма никакви те. Този копелдак ми се изтърси, представи се за полицай и ми налетя с чук. Интересно, как ще го обясни. Попитахте ли го защо в къщата ми има два секача? С касовата бележка от железарията ще докажа, че съм купила само един — натъртвам отново аз. — Откъде се е взел вторият?

— Нека ви попитам нещо — казва прокурорката — отново не иска да отговори на въпроса ми. — Възможно ли е само да ви се е сторило, че ви напада? Възможно ли е да сте го видели и да сте се уплашили до смърт? Сигурна ли сте, че е носел секач и е посегнал да ви удари с него?

Вперила съм очи в нея.

— Да ми се е сторило, че ме е нападнал ли? Че за какво друго ще ми идва в къщата?

— Все пак сте му отворили. Това поне знаем със сигурност.

— Не ме питате дали съм го поканила на гости, нали? — Гледам я предизвикателно. Устата ми лепне. Ръцете ми треперят. Бъргър не ми отговаря и аз изтиквам назад стола. — Не съм длъжна да седя тук и да слушам всичко това. Става все по-смешно, направо не е за вярване!

— А как ще се чувствате, доктор Скарпета, ако някой намекне пред всички, че сте поканили в къщата си Шандон и сте го нападнали? Ей така, без причина, само защото сте се уплашили. Или още по-лошо. Че вие с Джей Тали участвате в заговор, както самият Шандон заяви на записа. Което би обяснило и защо сте ходили в Париж и сте преспали с Тали, а после сте се срещнали с доктор Щван и сте взели от моргата веществени доказателства.

— Как ще се почувствам ли? Не знам какво да кажа.

— Вие сте единствената свидетелка, единственият оцелял, който знае, че Шандон лъже най-безогледно. Ако казвате истината, изходът от процеса зависи изцяло от вас.

— Не съм свидетелка по вашия случай — напомням й аз. — Нямам нищо общо с разследването на убийството на Сюзан Плес.

— Нуждая се от помощта ви. Ще отнеме страшно много време.

— Няма да ви помогна. Поне докато подлагате на съмнение достоверността на онова, което ви казвам, и душевното ми състояние.

— Не се съмнявам нито в едното, нито в другото. Но адвокатът на подсъдимия ще ги оспори. И то не на шега. На кръст ще ви разпъне.

Тя заобикаля внимателно острите ръбове на действителността, която все още не желае да разкрие пред мен. Адвокатът на подсъдимия. Подозирам, че Бъргър знае кой е той. Знае кой точно ще довърши започнатото от Шандон: оскверняването, унижението ми пред целия свят. Сърцето ми ще се пръсне. Чувствам се мъртва. Животът ми е свършил направо пред моите очи.

— В някакъв момент ще ми трябвате в Ню Йорк — продължава прокурорката. — По-скоро рано, отколкото късно. А, между другото, да ви предупредя да внимавате много с кого разговаряте. Не ви препоръчвам например да обсъждате с когото и да било случаите, без първо да сте ме уведомили. — Тя започва да си събира книжата. — Предупреждавам ви, избягвайте всякакъв контакт с Джей Тали — стрелва ме Бъргър с очи и щраква закопчалките на куфарчето. — Колкото и да ми е неприятно, май ще получим коледен подарък, който никак няма да ни хареса.

Изправяме се и заставаме с лице една към друга.

— Кой? — питам я уморено. — Знаете кой ще го защитава в съда, нали? Затова и седяхте цяла нощ с него. Искахте да го притиснете, преди адвокатът да е затръшнал вратата.

— Вярно си е — потвърждава тя донякъде раздразнено. — Въпросът е дали не изиграха мен. — Поглеждаме се през лъскавата повърхност на дървената маса. — Надали е съвпадение, че само час след последния разпит, който проведох с Шандон, ми съобщиха, че той вече е наел адвокат — уточнява тя. — Подозирам, че вече е знаел кой ще го защитава, нищо чудно да го е наел и преди това. Но Шандон и негодникът, който ще го представлява, си въобразяват, че този запис — потупва Бъргър по куфарчето — ще помогне на тях, а на нас само ще навреди.

— Защото съдебните заседатели или ще му повярват, или ще решат, че страда от мания за преследване и е луд — обобщавам аз.

Прокурорката кима.

— О, да, разбира се. Ако в другото не успеят, ще пледират невменяемост. Само това оставаше господин Шандон да отиде в „Кърби“.

Това е прословута психиатрична болница за углавни престъпници в Ню Йорк. Тъкмо там лежеше Кари Гретхен, преди да избяга и да убие Бентън. Бъргър току-що е засегнала още едно болезнено място в живота ми.

— Излиза, че знаете за Кари Гретхен — проронвам сломена, докато излизаме от заседателната зала, където никога вече няма да се чувствам както преди.

Тя също се е превърнала в местопрестъпление. Целият ми свят е едно огромно местопрестъпление.

— Поразпитах за вас — казва Бъргър така, сякаш се извинява. — И сте права, наистина знам кой ще представлява в съда Шандон, новините не са добри. Всъщност са ужасни. — Докато излизаме в коридора, Бъргър си облича палтото от норка. — Познавате ли сина на Марино?

Спирам и я зяпвам смаяна.

— Май не съм срещала човек, който да го познава — отвръщам.

— Хайде, отивайте на празника. Пътем ще ви обясня. — Бъргър е гушнала книгите и папките и стъпва тихо и бавно по дебелия мокет. — Роко Марино, на галено Роки, е изключително обигран адвокат по углавни престъпления, дай му да защитава в съда мафиоти и други отрепки, на които им е по джоба да му платят, за да ги измъкне, без да подбира средствата. Много е суетен. Обича около него да се вдига шум. — Тя ме поглежда. — Но най-много обича да наранява хората. Това му е стихията.

Щраквам ключа за осветлението в коридора, за кратко се потапяме в мрак и приближаваме първите врати от неръждаема стомана.

— Доколкото знам, преди няколко години, още докато следвал право — продължава Бъргър, — Роки си сменил презимето на Каджиано. Така окончателно се е отрекъл от баща си, когото, подозирам, презира.

Двоумя се, както я гледам в мрака. Не искам тя да вижда изражението ми, да долови, че съм напълно разгромена. Винаги съм знаела, че Марино мрази сина си. Правела съм какви ли не догадки за причината. Може би Роки е обратен или наркоман, или просто несретник. Едно беше сигурно: Роки е едва ли не анатема за баща си и сега вече знам защо. Смаяна съм от горчивата ирония, от срама. Божичко!

— Нима така нареченият Роки Каджиано е научил за делото и по свое желание е предложил услугите си? — интересувам се аз.

— Възможно е. Но не е изключено и да са го наели хората от престъпния свят, свързани с клана Шандон. Няма да се учудя и ако Роки вече се е бил сдушил с тях. Но човек остава с чувството, че вижда как баща и син са хвърлени на Колизеума. Отцеубийство пред очите на целия свят, макар и непряко. Марино няма непременно да свидетелства на процеса срещу Шандон в Ню Йорк, но и това може да се случи — зависи как ще потръгнат нещата.

Наясно съм как ще потръгнат. Бъргър е дошла в Ричмънд, за да прибави тукашните случаи към разследването в Ню Йорк. Няма да се изненадам, ако някак успее да включи и убийствата в Париж.

— Въпреки това — допълва прокурорката, — случаят на Шандон пак ще си остане на Марино. На полицаи като него не им е безразлично какво става. А това, че Роки ще защитава в съда Шандон, ме поставя в неловко положение. Ако делото се гледаше в Ричмънд, щях да отида при съдията и да възразя, че има очевиден сблъсък на интереси. Дори с цената на това да ме отстранят от съдебната зала и да получа мъмрене. В най-лошия случай обаче бих помолила съдията да настоява за втори адвокат на обвиняемия, така че син да не разпитва баща.

Натискам един от бутоните, пред нас се отваря поредната метална врата.

— Бих могла да вдигна скандал, да оспорвам — продължава Бъргър. — Тогава съдът би могъл да се произнесе в моя полза. Ако не друго, бих могла да се възползвам от ситуацията, за да си спечеля симпатиите на съдебните заседатели и да изоблича Шандон и защитника му.

— Както и да се развие делото в Ню Йорк, Марино не може да се яви като свидетел — възразявам, понеже вече долавям накъде бие прокурорката. — Най-малкото по делото за убийството на Сюзан Плес. Не виждам как ще се отървете от Роки. Де такъв късмет!

— Така си е. Няма да има никакъв сблъсък на интереси. И аз ще съм с вързани ръце. А Роки не е цвете за мирисане.

Разговорът ни продължава пред служебния вход, където стоим на студа до автомобилите. Голият, осветен от бледа светлина цимент наоколо сякаш олицетворява действителността, пред която съм изправена. Животът ми е показал суровото си, безмилостно лице. Чувствам се в задънена улица, не виждам изход. Не си представям какво ще му бъде на Марино, щом разбере, че чудовището, което той е помогнал да заловят, ще бъде защитавано не от друг, а от собствения му син.

— Марино очевидно не знае — отбелязвам.

— Може би сбърках, като не му казах — отвръща тя. — Но и бездруго само ми лази по нервите. Реших да поизчакам и да пусна бомбата утре или вдругиден. Беше много вкиснат, задето съм разпитвала Шандон — допълва прокурорката донякъде злорадо.

— Личеше си.

— Преди няколко години съм се сблъсквала в съда с Роки. — Бъргър отваря вратата на автомобила си. Навежда се да включи двигателя и да пусне отоплението. — Някакъв богат човек отива по работа в Ню Йорк и там едно хлапе му се нахвърля с нож. — Тя се изправя и ме поглежда в лицето. — Мъжът обаче започва да се съпротивлява и поваля хлапето на улицата, при което то си удря главата о паважа и изпада в безсъзнание, ала преди това е успяло да наръга жертвата си в гърдите. Мъжът умира. Момчето е прието в болница и се възстановява. Роки се опита да извърти нещата така, та да изкара, че хлапето е намушкало мъжа при самоотбрана, съдебните заседатели обаче не се хванаха.

— Сигурна съм, че оттогава сте върла почитателка на господин Каджиано.

— Но не можах да му попреча, когато заведе от името на хлапето граждански иск за десет милиона — за нанесени трайни емоционални щети и не знам още за какво си. Накрая семейството на убития клекна. Защо ли? Защото просто не издържа на тормоза. Започнаха да им се случват какви ли не странни неща. Разбиха им входната врата. Откраднаха им един от автомобилите. Отровиха им кучето. Убедена съм, че зад всичко това стоеше Роки Марино Каджиано. Но нямаше как да го докажа. — Бъргър се качва в спортния си мерцедес. — Номерът му е елементарен. Обвинява всички наред, освен клиента си. А и не умее да губи.

Спомням си как преди години Марино сподели веднъж с мен, че му се иска Роки да е мъртъв.

— Дали това не влиза в подбудите му? — питам аз. — Желанието да си отмъсти. Не само на баща си, но и на вас? И то пред очите на всички.

— Възможно е — отвръща прокурорката от високата седалка на мерцедеса. — Каквито и да са подбудите му, знайте, че няма да се дам току-така и смятам да обжалвам. Всичко в крайна сметка зависи от съдията. — Бъргър се пресяга, откача колана и си го слага. — Как ще карате Бъдни вечер, Кей?

Така значи, вече съм Кей. Позамислям се. Бъдни вечер е утре.

— Налага се да продължа с ония случаи. С изгарянията де — отговарям аз.

Тя кима.

— Важно е да направим оглед на местопрестъпленията, докато все още ги има.

„Включително в къщата ми“ — мисля си аз.

— Утре следобед ще намерите ли малко свободно време? — пита прокурорката. — Когато ви е удобно. Ще работя и по празниците. Но не искам да опропастявам вашите.

Усмихвам се горчиво. Празници ли? А, да, весела Коледа! Бъргър ми е поднесла подарък, а още не знае. Помогнала ми е да взема решение, при това важно, може би най-важното в живота ми. Ще напусна работа и пръв за това ще узнае губернаторът.

— Ще ви звънна, щом приключа в окръг Джеймс Сити — обещавам й. — Дайте да се разберем за два часа.

— Ще мина да ви взема.