Патриша Корнуел
Обвинението (14)

13.

Дистанционното устройство изщраква и аз отново се връщам в бетонното помещение за разпити в затворническото крило на Медицинския център на Вирджиния. Връщам се при Жан-Батист Шандон, който се мъчи да ни втълпи, че е способен да се преобрази от чудовище в красив мъж, стига да му се прииска да отиде да вечеря някъде и да си свали жена. Изключено! Туловището му, покрито като с козина със зачатъчни косми, изпълва телевизионния екран, докато му помагат да седне на стола, а когато главата му влиза в кадър, виждам стъписана, че са му махнали превръзката, че очите му са скрити от тъмни пластмасови очила и кожата наоколо е раздразнено розова. Шандон е с дълги сключени вежди, сякаш някой е отскубнал кичур бозава козина и я лепнал на челото му. Слепоочията му са покрити със същите белезникави косми.

Ние с Бъргър седим в заседателната зала до кабинета ми. Наближава седем и половина, Марино си е тръгнал по две причини. По пейджъра му съобщиха, че може би са установили самоличността на трупа, изхвърлен на улицата в Мосби Корт, а Бъргър го насърчи да не се връща. Обясни, че искала ние двете с нея да останем известно време сами. Мен ако питате, освен всичко друго на прокурорката просто й писна от него — не че я виня. Марино й показа недвусмислено, че не одобрява начина, по който е разпитвала Шандон, и че като начало изобщо не е трябвало да го разпитва. Това отчасти — всъщност изцяло е породено от завист. Няма следовател по белия свят, който да не иска да разпита такъв прословут убиец страшилище. По една случайност обаче звярът предпочете красавицата и сега Марино се пука от яд.

Докато слушам как Бъргър напомня пред камерата на Шандон, че той знае правата си и е съгласен да продължат разговора, изведнъж ме обзема странно чувство — че съм мъничко същество, хванато в мрежа, мрежата на злото, изтъкана от нишки, които сякаш са опасали като паралелите и меридианите цялото земно кълбо. Покушението на Шандон срещу живота ми е само случайна брънка в онова, което той прави — забавлява се. Ако се досети, че съм гледала на запис разпита, пак ще се забавлява. И толкоз. Хрумва ми, че ако беше успял да ме накълца на малки парченца, вече е щял да насочи вниманието си към друга жертва и аз съм щяла да бъда някакъв си кратък кървав миг, поредният отшумял мокър сън в изпълнения му с омраза пъклен живот.

— Детективът ви предложи нещо за ядене и пиене, нали, господине? — пита го прокурорката.

— Да.

— Какво?

— Хамбургер и пепси-кола.

— А пържени картофи?

— Mais oui^[1], и пържени картофи.

Явно смята всичко това за забавно.

— Значи сте получили всичко, от което се нуждаете, така ли? — пита го тя.

— Да.

— И персоналът в болницата ви е махнал превръзката и ви е дал специални очила. Добре ли се чувствате?

— Малко ме боли.

— Дадоха ли ви лекарство за болката?

— Да.

— Тиленол, нали?

— Вероятно да. Две хапчета.

— И нищо друго? Нищо, което да ви пречи да мислите трезво?

— Не, нищо друго — насочил е той към нея тъмните очила.

— И никой не ви принуждава да разговаряте с мен, никой не ви е давал някакви обещания, нали?

Раменете на Бъргър мърдат, тя разлиства нещо, вероятно бележник.

— Никой не ме е принуждавал.

— Обещавала ли съм ви нещо, господине? Заплашвала ли съм ви, за да ви накарам да проговорите пред мен?

Това продължава сякаш безкрайно, докато прокурорката приключва със списъка си. Иска да се подсигури, да не би адвокатът на Шандон да каже след време, че подзащитният му е бил заплашван, притискан, тормозен, изнудван по някакъв начин. Шандон седи с изправен гръб и е кръстосал ръце, от които изпод късите ръкави на болничната пижама като мръсна царевична свила висят космати кичури, разстлали се по масата. Анатомията му наистина е бутафорна. Шандон ми прилича на герой от втръсналите на всички комедийки; където разни майтапчии се заравят един друг в пясъка по плажа, рисуват си очи по челата, слагат си слънчевите очила на тила или приклякат така, че колената им да влязат в обувките и те да заприличат на джуджетата — все хора, които сами превръщат себе си в уродливи карикатури, понеже си въобразяват, че е забавно. У Шандон няма нищо забавно. Според мен той дори не е жалък. Гневът ми се размърдва като огромна акула, спотаила се дълбоко в привидния ми стоицизъм.

— Да се върнем към вечерта, когато твърдите, сте се запознали със Сюзан Плес — казва му Бъргър на видеозаписа. — В „Луми“. На ъгъла на Седемдесета улица и Лексингтън, нали?

— Да, да.

— Обяснихте, че сте вечеряли заедно, а после сте я поканили да пийнете някъде шампанско. Давате ли си сметка, господине, че описанието на мъжа, с когото Сюзан се е запознала и е вечеряла, изобщо не отговаря на външния ви вид?

— Няма откъде да знам.

— Но сигурно съзнавате, че страдате от тежко заболяване, заради което външно се различавате от околните и ми е трудно да си представя, че са ви сбъркали с човек, който изобщо не страда от такава болест. От хипертрихоза. Нали страдате от това?

За миг забелязвам, че Шандон примигва зад тъмните очила. Бъргър го е настъпила по болното място. Мускулите по лицето му са се обтегнали. Той отново започва да кърши пръсти.

— Така ли се нарича вашето заболяване? Или не знаете името? — казва му прокурорката.

— Знам какво е — отвръща вече малко по-напрегнато Шандон.

— И страдате от него, откакто се помните, нали?

Той я гледа втренчено.

— Отговорете, ако обичате, на въпроса, господине.

— Разбира се. Въпросът ви е глупав. Вие какво си мислите? Че това се прихваща като настинката ли?

— Мисълта ми е, че не приличате на околните и затова ми е трудно да си представя, че можете да бъдете сбъркан с мъж, описан като гладко избръснат и красив, без окосменост по лицето. — Тя млъква. Явно го притиска. Иска да го извади от релси. — Изряден, в скъп костюм. — Поредното тягостно мълчание. — Нали току-що ми казахте, че всъщност сте живели като бездомник? Как е възможно мъжът в „Луми“ да сте били вие, господине?

— Бях облечен в черен костюм и риза, носех вратовръзка.

Омраза. Досущ далечна студена звезда истинската природа на Шандон е започнала да избива изпод плаща на наглата измама. Очаквам всеки момент той да се хвърли през масата, да прекърши гръкляна на Бъргър или да й разбие главата в стената още преди Марино или някой друг да го е спрял. Затаила съм дъх. Напомням си, че прокурорката е жива и здрава и седи до мен на масата в заседателната зала. Че е четвъртък вечер. След четири часа ще станат точно пет дни, откакто Шандон изрита входната ми врата, нахълта в къщата ми и се опита да ме пребие до смърт със секача.

— Имал съм периоди, когато здравословното ми състояние не е било толкова тежко. — Шандон се е поокопитил. Възвърнал си е милите обноски. — От стреса се влошава. А напоследък съм под голям стрес. Заради тях.

— Кои тях?

— Американските агенти, които са ме взели на мушка. След като осъзнах какво се случва, след като разбрах, че искат да ме натопят и да ме изкарат убиец, се превърнах в беглец. Здравословното ми състояние се влоши — колкото повече се влошаваше, толкова повече се виждах принуден да се крия. Невинаги съм изглеждал така. — Шандон се е поизвърнал встрани от камерата и се е вторачил в Бъргър. — Когато се запознах със Сюзан, изобщо не бях такъв. Можех да се бръсна. Понякога си намирах работа, дори изглеждах добре. Имах дрехи, разполагах с пари — брат ми ми помагаше.

Бъргър спира записа и ми казва:

— Възможно ли е това за стреса да е вярно?

— Стресът наистина влияе зле на всичко — отвръщам аз. — Но този човек не е изглеждал никога добре. Каквото и да разправя.

— Имате предвид Тома — чува се отново гласът на прокурорката от видеозаписа. — Той ли ви е давал пари, дрехи, други неща?

— Да.

— Твърдите, че оная вечер в „Луми“ сте били в черен костюм. Кой ви го даде, Тома ли?

— Да. Обличаше се много изискано. Носехме горе-долу един и същи размер.

— И сте вечеряли със Сюзан. После какво? Какво стана след вечерята? Вие ли платихте сметката?

— То се знае, че аз. Все пак съм кавалер.

— И колко беше тя?

— Двеста двайсет и един долара без бакшиша.

Вторачена право в телевизионния екран, Бъргър потвърждава пред мен думите му.

— Сметката е била точно толкова. Мъжът платил в брой и оставил на масата две банкноти от по двайсет долара.

Разпитвам надълго и нашироко прокурорката дали е било разгласено за ресторанта, за сметката, за бакшиша.

— Всичко това било ли е съобщено по новините?

— Не. Ако не е бил той, откъде знае колко точно е била сметката? — отвръща Бъргър и в гласа й се прокрадва отчаяние.

Пита на видеозаписа Шандон за бакшиша. Той твърди, че бил оставил четирийсет долара.

— Ако не ме лъже паметта, две двайсетачки — казва й.

— А после какво? Тръгнали сте си от ресторанта, така ли?

— Решихме да пийнем в нейното жилище — отвръща Шандон.