Патриша Корнуел
Обвинението (13)

12.

Бъргър пуска отново видеозаписа. Пита Шандон:

— Работите ли? Работили ли сте някога?

— От дъжд на вятър — отвръща той благо. — Каквото намеря.

— Въпреки това можете да си позволите да отсядате в хубав хотел и да се храните в скъп нюйоркски ресторант? Да купувате отлежало италианско вино? Откъде имате пари за тези неща, господине?

На това място Шандон се двоуми. Прозява се, при което се разкриват гротескните му зъби. Ситни и заострени, отдалечени и сивкави.

— Прощавайте. Много съм уморен. Не ми останаха сили.

Отново се пипа по бинтовете.

Бъргър му напомня, че той говори по своя воля. Никой не го насилва. Предлага му да спрат, Шандон обаче казва, че щял да продължи още малко, може би още няколко минутки.

— Ако не намеря работа, живея на улицата — обяснява й той. — Случва се и да прося, но обикновено работя каквото падне. Мия чинии, мета. Веднъж дори управлявах моторетка.

— Моторетка ли?

— Зелени мотоциклети, с каквито в Париж чистят тротоарите, сещате се, нали, имат приспособление, което да прибира кучешките изпражнения.

— Имате ли шофьорска книжка?

— Нямам.

— Как тогава сте управлявали моторетката?

— Тя е под сто двайсет и пет кубика, за нея не се иска книжка, развива някакви си двайсетина километра в час.

Отново празни приказки. Отново той ни взима на подбив.

Марино се намества на стола в заседателната ми зала.

— Тоя лайнар има отговор на всичко, нали?

— А от другаде взимате ли пари? — пита Бъргър Шандон.

— Понякога от жени.

— Как така ги взимате от жени?

— Те ми ги дават. Признавам си, жените са ми слабост. Падам си по жените — обичам да ги гледам, да усещам миризмата и вкуса им.

Казва го, при това много нежно, човек, който забива зъби в жените, обезобразява ги и ги убива. Прави се на вода ненапита. Започнал е да кърши пръсти върху масата, сякаш са схванати, огъва ги един по един. Виждам как косъмчетата по кожата му блещукат.

— Обичате вкуса им ли? — става по-нападателна прокурорката. — Заради това ли ги хапете?

— Аз не ги хапя.

— Не сте хапали Сюзан Плес?

— Не, не съм.

— Тя господине, беше покрита със следи от ухапване.

— Не съм го направил аз. Те са го направили. Следят ме и убиват. Убиват ми любовниците.

— Те ли?

— Вече ви обясних. Федерални агенти. ФБР, Интерпол. За да се докопат до родителите ми.

— Щом вашите родители са ви укривали тъй старателно от света, как тези хора — ФБР, Интерпол, който и да е там — са разбрали, че сте син на Шандон?

— Сигурно навремето са ме виждали да излизам от къщата, следили са ме. Или може би някой им е казал.

— Значи твърдите, че не сте ходили у родителите си най-малко от две години? — опитва отново Бъргър.

— Най-малко.

— Откога според вас ви следят?

— От доста време. Някъде от пет години. Не съм сигурен. Много хитри са.

— И как бихте могли да помогнете на тези хора да… както се изразихте, да се докопат до родителите ви? — пита го Бъргър.

— Ако ме изкарат някакъв ужасен убиец и ме натопят, тогава полицията ще има основание да проникне в дома на майка ми и на баща ми. Няма да намерят нищо. Родителите ми са невинни. Всичко това е политика. Баща ми е много влиятелен. Друго не знам. Мога само да ви кажа какво ми се случва, какво става в живота ми — това е заговор: прилъгаха ме да дойда в Щатите, за да ме задържат и после да ме убият. Защото вие, американците, избивате невинни хора. Всички го знаем.

Шандон изглежда изтощен, сякаш се е уморил да повтаря обвиненията си.

— Откъде знаете английски, господине? — пита след това Бъргър.

— Самоук съм. Когато бях по-млад, баща ми ми даваше книги, ако се отбиех у нашите. Изчел съм сума ти книги.

— На английски ли?

— Да, на английски. Исках да го науча добре. Баща ми знае доста езици, понеже има транспортна фирма и работи с много чужди държави.

— Включително с нашата ли? Със Съединените щати?

— Да.

Ръката на Тали отново се появява в кадър, за да сложи на масата поредната пепси-кола. Шандон пъха жадно сламката между устните си и смуче шумно.

— Какви книги сте чели? — продължава прокурорката.

— Много исторически трудове, а също други книги, за да се образовам. Никога не съм ходил на училище.

— Къде са сега тези книги?

— О, не знам. Изчезнаха. Защото понякога нямам покрив над главата и обикалям много. Вечно се озъртам, понеже ме следят.

— Знаете ли други езици, освен френски и английски? — интересува се Бъргър.

— Италиански. Поназнайвам и немски.

Той хълца тихо.

— И тях ли сте научили сам?

— В Париж намирам вестници на най-различни езици и така съм ги научил. Случвало ми се е и да спя на вестници. Когато нямам къде да отида.

— Тоя ще вземе да ме разплаче — не се сдържа Марино, а прокурорката казва върху записа на Шандон:

— Нека се върнем на Сюзан, убита на пети декември преди две години в Ню Йорк. Разкажете ми за онази вечер, вечерта, когато сте се запознали с нея в „Луми“. Какво точно се случи?

Шандон въздиша, сякаш изнемогва. Често се пипа по бинтовете и ми прави впечатление, че ръцете му треперят.

— Трябва да хапна нещо — казва той. — Чувствам се омаломощен, призлява ми.

Бъргър насочва дистанционното устройство, картината застива и се размива.

— Прекъснахме за около час — обяснява ми тя. — За да хапне и да почине.

— Да де, тоя мухльо познава на пръсти системата — съобщава ми Марино, сякаш не го знам и без него. — И това за семейството, дето го било отгледало, са бабини деветини. Негодникът му с негодник се чуди как да предпази мафиотското си семейство.

Бъргър ме пита:

— Ходите ли в ресторант „Луми“?

— Не бих казала, че всеки ден съм там — отвръщам аз.

— Значи ще ви бъде интересно да ви кажа, че преди две години, когато се заехме с разследването на убийството на Сюзан Плес, се оказа, че предната вечер тя наистина е била в ресторант „Луми“, понеже келнерът, който я е обслужвал, се обади в полицията броени минути, след като научил за случилото се. Съдебният лекар дори откри храната в стомаха й, което потвърди, че няколко часа преди смъртта си тя наистина е вечеряла.

— Сама ли е била в ресторанта? — любопитствам аз.

— Отишла е сама, после е седнала при мъж, който също е бил сам, с тази малка подробност, че не е бил урод — тъкмо обратното. Описаха го като висок, широкоплещест, добре облечен, красив. Като човек, който разполага с пари, поне такова впечатление е оставил.

— Знаете ли какво е поръчал? — питам аз.

Бъргър прокарва пръсти през косата си. За пръв път я виждам неуверена. Всъщност ми хрумва думата „притеснена“.

— Платил е в брой, но сервитьорът помни поръчката, която са направили мъжът и Сюзан Плес. Той си е взел царевична каша с гъби и бутилка „Бароло“, точно както каза на записа и Шандон. Сюзан е поръчала ордьовър — печени на скара зеленчуци със зехтин, после агнешко и това между другото съответства на храната, намерена в стомаха й.

— Майко мила! — възкликва Марино. Явно и той го чува за пръв път. — Как е възможно? Шандон сигурно е наел цял взвод холивудски гримьори, та да превърнат тоя космат звяр в представителен мъж, по който жените си падат.

— Освен ако не е бил той — вметвам аз. — Да не е бил брат му Тома? А Жан-Батист да го е следил?

Сепвам се изненадана: назовала съм по име чудовището.

— Съвсем логично човек би си помислил най-напред това — съгласява се Бъргър. — Но в сценария има и други странни неща. Портиерът в жилищния блок на Сюзан си спомня, че тя се е прибрала с мъж, отговарящ на описанието, дадено от сервитьора в „Луми“. Влезли са някъде към девет предната вечер. Портиерът е бил дежурен до седем на другата сутрин и е бил във фоайето и към три и половина след полунощ, когато мъжът си е тръгнал и когато Сюзан обикновено отивала на работа. Трябвало е да се яви в телевизионния канал към четири — четири и половина, защото предаването е започвало в пет. Трупът й е бил открит към седем сутринта, според съдебния лекар Сюзан е била мъртва от няколко часа. Главен заподозрян винаги е бил непознатият, с когото тя се е срещнала в ресторанта. Всъщност не виждам кой друг, освен този тип би могъл да я убие. Убива я. Обезобразява трупа. Към три и половина си тръгва и оттогава — ни вест, ни кост от него. Ако не я е убил той, защо не се е обадил в полицията, щом е разбрал за случилото се? Бог ми е свидетел, целият град говореше само за това.

Смутена, се сещам, че навремето и аз съм чувала за убийството. Внезапно си спомням подробности от огромната сензация, гръмнала преди две години. Вцепенена, осъзнавам, че когато преди две години съм научила за Сюзан Плес, и през ум не ми е минавало, че в крайна сметка и аз ще бъда забъркана в случая, особено пък по този начин.

— Освен ако е от друг град и дори държава — изказва предположенията си Марино.

Бъргър свива озадачена рамене и вдига ръце. Аз се опитвам да осмисля онова, което ми е съобщила, и не получавам отговор, който да е поне малко смислен.

— Ако е вечеряла между седем и девет, още в единайсет същата вечер храната вече е била смляна — изтъквам аз. — В случай че съдебният лекар е определил правилно времето, когато е настъпила смъртта, да речем, между един и два след полунощ, стомахът й би трябвало да е бил празен много преди това.

— Обяснява го стресът. Жената е била уплашена и храносмилането й може би се е забавило — възразява Бъргър.

— Това е възможно, ако говорим за непознат, който се е скрил в дрешника и се е нахвърлил на жената, когато тя се е прибрала вкъщи. Сюзан обаче очевидно се е чувствала спокойна с този мъж, щом го е поканила в дома си — споделям аз. — Той също е бил спокоен, щом не се е притеснил, че портиерът ще го види да влиза, а после, няколко часа по-късно, да излиза. Взети ли са проби от влагалището?

— Положителни за семенна течност.

— Този тип — кимам аз към Шандон върху екрана — не си пада по вагинален секс, нямаме и доказателства, че се празни и изхвърля семенна течност — напомням аз на прокурорката. — Нито при убийствата, извършени в Париж, нито при убийствата тук. Жертвите винаги са облечени от кръста надолу. Нямат и рани там. Той изобщо не се интересува от онова, което е от кръста надолу, ако не броим ходилата. Останах с впечатлението, че и Сюзан Плес е била облечена от кръста надолу.

— Точно така, била е по долнище на пижама. Но във влагалището й е имало семенна течност, от което правим извода, че се е любила по своя воля — поне в началото. Но не и след това, след като е видяла как онзи изверг се гаври с нея — натъртва Бъргър. — ДНК на семенната течност съвпада с ДНК на Шандон. Освен това обаче открихме странните дълги косми, които със сигурност са негови — кима тя към телевизионния приемник. — Изследвали сте ДНК на Тома, нали? И тя не съвпада с ДНК на Жан-Батист, значи семенната течност не е оставена от Тома.

— ДНК на двамата са много сходни, но не и еднакви — съгласявам се аз. — Всъщност не могат да бъдат еднакви, ако двамата не са еднояйчни близнаци, а те със сигурност не са.

— Откъде си толкова сигурна? — свъсва се Марино.

— Ако Тома и Жан-Батист бяха еднояйчни близнаци — обяснявам аз, — и двамата, а не само единият, щяха да страдат от вродена хипертрихоза.

— Вие какво обяснение имате? — обръща се към мен прокурорката. — Във всички случаи наблюдаваме генетични сходства, но от описанието на убиеца се вижда, че не става въпрос за един и същи човек.

— Ако в случая със Сюзан Плес ДНК съвпада с ДНК на Жан-Батист Шандон, мога да го обясня само с това, че мъжът, напуснал жилището в три и половина, не е човекът, който я е убил — уточнявам аз. — Убил я е Шандон. Но човекът, когото хората са видели със Сюзан, не е Шандон.

— Какво пък, Върколака може понякога и да ги чука — добавя Марино. — Или най-малкото да опитва, а ние да не знаем, понеже не оставя семенна течност.

— И после какво? — пита предизвикателно Бъргър. — Обува им гащите ли? Убива ги и след това ги облича от кръста надолу?

— Ей, не забравяйте, че не говорим за човек, който се държи като всички останали. О, щях да забравя да ви кажа — поглежда ме той. — Една от сестрите е видяла какво носи в пакета. Не е клъцнат. — Така Марино нарича обрязването. — И му е по-малък и от кренвиршче — показва ни той, като раздалечава палец и показалец на около два-три сантиметра. — Нищо чудно, че вечно е вкиснат, копелдакът му с копелдак!