Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (6)

На другата сутрин мъжът ми тръгна на репетиция, Дима беше на работа, а аз отидох да купя вестници. Таня дойде и ние се захванахме с подготовката. Писмото звучеше лаконично и заплашително. Таня подреди числата на сумата, аз се намусих, а тя щедро лепна още една нуличка.

— Ама че си лакома — поклатих глава.

— Като ще рискуваме, поне да знаем защо го правим. Татенцето има ли толкова пари?

— Има — кимнах. — Татенцето има много неща, само че въпросът е дали ще поиска да си развърже кесията.

— А къде ще иде…

След това старателно унищожихме следите от трудовия си подвиг.

— Така — почеса се зад ухото Таня, — ще подхвърля писмото и машината ще се завърти.

Налегнаха ме съмнения.

— Таня, защо не отложим малко тази работа? Сега не й е времето. Аркаша има проблеми с Ленчика. И в момента на татенцето май не му е до мен…

— Не се тръшкай. Щом сме решили, няма защо да протакаме. Ленчика си е Ленчика, а за нас времето е пари.

— Всеки ден мъжът ми ме откарва на работа, а Дима ме посреща. Кога според теб могат да ме „похитят“?

— Утре имаш ли „прозорец“?

— Утре е сряда. Имам.

— По това време ще идеш до магазина…

Денят беше мрачен, а аз още от сутринта нямах настроение. Гледайки се в огледалото, ругаех и дори теглих една и на Таня. Как ли щяхме да загазим с нейните гениални планове… И току-виж не удържим главите на раменете си… Но тя беше права за едно: щом сме започнали нещо, трябваше да го доведем докрай… Валера надникна в банята и мрачно ме попита:

— Готова ли си?

Напоследък с него се виждахме рядко и още по-рядко си говорехме. Той не бързаше да ме напусне, но се ядосваше и трупаше обида.

— Готова съм — отвърнах му аз, размишлявайки за своите проблеми.

— Тогава да вървим. Тази вечер ще се забавя — каза ми Валера вече в колата. — Твоето момче ще те посрещне ли?

— Разбира се. А ти при твоята „бабичка“ ли ще ходиш? — клъвнах го аз. Валера оцъкли очи, но замълча. Да, днес настроението ми беше скапано и напразно дразнех мъжа си. Добър или лош, той все пак ми беше съпруг и трябваше да спазвам приличие. Стигнахме до училището. — Благодаря ти — кимнах му аз, стараейки се да бъда колкото се може по-мила.

— До скоро — отвърна ми той, замълча за миг и най-ненадейно попита: — Лада, как стигнахме дотук?

Не се впуснах да му отговарям, затворих вратата и си тръгнах.

Обадих се в службата на Таня от училище. Тя ме поздрави и закачливо се поинтересува:

— Е, какво? Започваме ли?

— Започваме — въздъхнах аз.

— Не долавям боен устрем.

— Върви по дяволите…

— Всички ще идем там… Адреса го помниш, знаеш и къде е скрит ключът. Там има храна за цяла рота и книги — за цяла библиотека и за всякакъв вкус. До пет и половина ще бъда в кабинета си.

Ние се сбогувахме и аз затворих слушалката.

„Прозорецът“ ми беше от един часа до два и половина. Обявих в учителската стая за всички, които искаха да чуят, че отивам до магазина. Ръмеше дъжд и никой не пожела да ми направи компания.

Излязох от училището, отворих чадъра си и се отправих към спирката. Вилата на художника Петрушин — стария приятел на Таня, който беше бездарник и алкохолик, всъщност се намираше в рамките на града, на километър и половина от околовръстното шосе в селото Песково. Дотам можеше да се стигне с автобус, но аз се побоях да използвам градския транспорт, защото можех да се натъкна на някой познат. Затова слязох на последната спирка на тролея и тръгнах пеша към селото право през горичката, през самолетната писта, а сетне покрай едно езеро, което нямаше име, или поне на мен то не ми беше известно.

Дъждът постепенно започна да спира, през локвите и калта се вървеше, но аз не бързах и се движех с бавна крачка, тъй като щях да лежа в мазето, където не ме очакваше кой знае какво удоволствие, а пък навън, макар и да валеше, все пак въздухът беше чист и нямаше стени, които да ме притискат от всички страни.

Пресякох селото през задните дворове, като се ориентирах по високия керемиден покрив. Къщата, към която вървях, не можеше да се сбърка с други. Открих портичката в оградата, промъкнах се през градината до задната врата на къщата, опипах земята под верандата и намерих ключа.

Таня се бе подготвила за моето заточение по всички правила. В мазето имаше кушетка, маса и плетена мебел. Приятелката ми дори беше донесла печка, тъй като не бе забравила, че съм зиморничава и не понасям студа. Зад един параван имаше импровизирана тоалетна. Озърнах се с доволна усмивка. Приятелката ми имаше право — мястото беше прекрасно. Входът към мазето се намираше в една дърводелска работилница и беше прикрит с шкафа. Не знаех на кого му бе притрябвало това мазе, може би то наистина бе принадлежало на някакви сектанти, чиято изобретателност не можеше да се отрече.

Качих се в къщата и си организирах нещо като екскурзия, като се поразходих малко из стаите, а после се върнах в мазето. Дори да се добереше по някакъв начин до тази къща, Аркаша нямаше да успее да открие входа към мазето. Това заключение ме въодушеви и аз започнах да си приготвям обяд.

 

 

Макар и да бе доброволно, заточението в мазето много скоро ми омръзна и дори книгите не можаха да ме спасят от скуката. На няколко пъти се качвах горе и поглеждах към телефона. Много ми се искаше да се обадя на Таня и да разбера какво става с нейния гениален план. Но това едва ли щеше да й хареса и по тази причина, след като обикалях известно време назад-напред, отново се връщах в мазето.

След три дни започна да ми се струва, че се намирам тук от цяла вечност. Да, похищението не доставяше никакво удоволствие на похитения. Тъгувах за Дима и за пръв път си помислих: „Как ли се чувства той сега?“ Но Дима беше малката ми грижа, а голямата бе как ли се чувстваше Таня.

Тя се обади в събота около дванадесет часа. Позвъняването изкънтя в празната къща като йерихонска тръба. Бях в банята и щом го чух, хукнах към хола както ме е майка родила. Но пътьом се опомних и започнах търпеливо да чакам. След четвъртото позвъняване телефонът замлъкна. Върнах се в банята, затворих крана, наметнах халата на художника Петрушин и отново отидох в хола. Както беше планирано, телефонът се съживи след пет минути. Последваха четири позвънявания. Седнах във фотьойла и се вторачих в него. Веднага щом сигналът прозвуча след още пет минути, вдигнах слушалката. Таня се давеше от щастие.

— Лада, стана, да пукна, ако лъжа!… Доларите са в газовата печка на съседката ми, тоест във фурната. За всеки случай пуснах ключовете в пощенската й кутия, защото мога да я отварям с моя ключ.

— Млъкни! — прекъснах радостните й писъци. — Как е Аркаша?

— Ядоса се. Момчетата естествено ме следиха. Мисля, че в момента хвърчат към бунището с две БМВ-та, тоест извършват проследяването по всички правила. Време е да се появиш в парка…

— Таня… — започнах, потръпвайки, но тя ме прекъсна:

— Стига си хленчила, радвай се на победата. Тръгвай за града, но бъди предпазлива, защото не бива да се появяваш там по-рано от необходимото.

Тя затвори слушалката, а аз започнах бързо да се приготвям. Нямах търпение да напусна вилата, макар че се боях. Аркаша не беше глупак и спокойно би могъл да разгадае всички наши хитроумни замисли. И не беше трудно да се предположи какво щеше да последва. Подобни мисли не ми внушаваха особен оптимизъм. Но Таня беше права, като казваше, че който се страхува от вълци, не ходи в гората.

Напуснах Лесково пеша, през градината, през задните дворове излязох на околовръстното шосе и спрях една кола. Между другото времето беше слънчево и аз носех шлифера си в ръка. Качих се в охлузеното „Жигули“ и плешивият чичко ме откара в града на улица „Мир“, а паркът „Пушкин“ беше на три спирки с тролея оттам. Всъщност аз нямах никаква работа в парка, но планът си беше план и не биваше да се променя.

Поседях на пейката около десетина минути, хвърляйки погледи към редките минувачи, и се върнах на спирката, където намерих един телефонен автомат.

Аркаша беше в кантората и сам вдигна слушалката.

— Аркаша — казах аз и се разревах от страх, защото колкото и гениален да беше нашият план, като нищо можехме да си останем без глави.

— Ладенце! — възкликна безценният ми приятел. — Жива ли си? Къде си?

Не долових в гласа му нищо подозрително, подсмръкнах и казах:

— Господи, чакай да се огледам, вие ми се свят… До парка „Пушкин“ съм, на спирката… заповядаха ми да стоя със завързани… Аркаша… — Разревах се още по-силно, а той се разтревожи:

— Ладенце, щастие мое, не плачи… Слава богу, че си жива и здрава, другото ще се оправи… Ей сега ще изпратя някого… Стой там. Бих дошъл сам, но ако щеш ми вярвай, така ме сви сърцето, че не мога да стана.

— Сама ще се прибера, Аркаша, ще взема такси и ще дойда в кантората — зачуруликах аз.

— Не, изчакай две минути, ще пратя момчетата…

Изхлипах още веднъж и затворих слушалката. Ако старият дявол не ми разиграваше номера, значи бяхме успели… Но беше опасно да се радвам преждевременно, затова реших да поукротя възторга си до срещата с Аркаша и започнах да се мотая насам-натам с посърнал вид покрай спирката, докато чаках да пристигне някое от момчетата. Дано само не дойдеше Лома. Нямах никакво желание да се виждам с него, а пък след цялата тази история появата му при мен би била крайно неуместна. Щеше да започне да ми задава въпроси, непрекъснато да ехидничи и кой знае как щеше да свърши всичко това. Докато с Аркаша нещата стояха по-лесно — просто щях да се разплача и да му разкажа какво ми се случи. Още повече че нямаше и кой знае какво за разказване. Завързали ми очите, натъпкали ме в колата, закарали ме в парка… В същия момент някой връхлетя отгоре ми изотзад, пред очите ми се мярна ръка, върху която бе татуирана котва, и затисна устата ми. Изохках тихо, коленете ми се подкосиха и понечих да се свлека на асфалта. Но не ми дадоха възможност да го направя, защото някой много настойчиво ме побутваше отзад. Без да се ориентирам какво става, след няколко секунди се озовах на задната седалка на една кола в компанията на четирима здравеняци. „Исусе Христе — мина ми през ума, — нима наистина старият дявол ми е извъртял номер по телефона, а всъщност отдавна е разкрил хитрините ни?“ Прилоша ми, въздъхнах тежко и малко се поразмърдах, за да разгледам момчетата в колата. Не бях виждала нито едно от тях по-рано и това малко ме стресна. В този момент единият тип, който седеше отпред, се обърна към мен и аз глухо простенах, защото изобщо не очаквах да видя точно него. Сърцето ми падна в петите и аз застинах, загледана изплашено в пътя, като се боях да помръдна, за да не разтревожа здравеняка вдясно от мен. Пътувахме в мълчание, но на мен и без обяснения вече ми беше ясно в чии ръце ме бе запратила злата съдба. Отпред седеше един психар с прякора Месото, който изпълняваше длъжността на палач при Ленчика. Досега ми се бе случвало да го видя само веднъж, но той ми направи поразително впечатление. Младежът имаше такава репутация, че щом човек го зърнеше веднъж, трудно можеше да го забрави. Внезапно си спомних всички разкази за подвизите му и ми се прииска да припадна… Мили боже…

Опитах се да си спомня какво дължахме на Ленчика… Много неща. Естествено той ни беше страшно ядосан и затова не можех да разчитам на любезен прием. С Таня здравата бяхме отръскали Аркаша и трябва да отбележа, че не уцелихме подходящия момент да го сторим. Пък и беше под въпрос дали той би пожелал да направи нещо за мен. Ако до този момент бях успяла да запазя в себе си някакви остатъци от оптимизъм, то сега те безвъзвратно изчезнаха.

В това време спряхме пред един олющен девететажен блок.

— Ето че стигнахме, Лада — каза ми любезно Месото, който всъщност май се казваше Саша, и сладострастно ми се усмихна. — Слизай.

— Чакай малко — помолих го аз. — Остави ме да си поема дъх.

— Ладенце, не хитрувай и не ме дразни. Да тръгваме, сладуранке, да се поразходим малко.

„Да пукнеш дано“ — прииска ми се да му река, но предпочетох да не си отварям устата и се потътрих подире му към входа. Две от останалите момчета се лепнаха за нас, а третото — онова, което седеше зад волана, си хвана пътя. Качихме се с асансьора на петия етаж. Аз гледах в стената пред себе си и се боях да помръдна. Момчетата изглеждаха доволни, а за Месото — да не говорим. Той се бе вторачил в мен оценяващо и вече точеше лиги. Ако Аркаша не вземеше мерки, дори и идиот не би ми завидял.

Месото отвори вратата и ние влязохме в един тристаен апартамент. Огледах се притеснено. Жилището явно бе необитаемо. И това не беше добре. От друга страна, те едва ли щяха да се заемат с мен веднага и на сериозно, което означаваше, че все пак имах някакви шансове. Е, може да не бяха чак шансове, а просто така — едно малко шансче. Ленчика го нямаше и това не ме зарадва.

— Влизай, Ладенце — пропя Месото, оголвайки златните си зъби. Работата му беше нервна, тежка и той отдавна се бе лишил от собствените си.

Озовах се в една абсолютно празна стая с балкон, който в момента беше затворен и жалко, защото бих могла да се развикам „милиция“ и току-виж някой ме чул. Месото ме прегърна през раменете и бръкна под полата ми.

— Долу ръцете, гадино — казах му аз. — Ако не престанеш, ще се оплача.

— На кого ще се оплачеш, Ладенце? — усмихна се той и ме плесна леко през лицето. Аз отхвърчах в ъгъла и притихнах за известно време. Сетне разтръсках глава, станах и полюбопитствах с усмивка:

— Да не би да са ти повишили чина? Да не би Ленчика да е умрял и ти да си станал командир? — Момчетата се бяха заковали на вратата и се блещеха с любопитство насреща ни. — Така ли стана, кажи де, Месо? Да не би Ленчика вече да е извън играта?

— Ей, Ладенце — поклати глава той, — перчиш ли ми се? Давай, давай… Аз ще почакам, търпелив човек съм, да знаеш…

— Донеси ми вода, жадна съм. И стол. Не ми е удобно да седя на пода.

— Ще ти донеса, хубавице, всичко ще ти донеса.

Момчетата продължиха да се подхилват, а Месото излезе от стаята. Върна се със стол в едната ръка и чаша в другата. Остави стола до стената и ми подаде чашата с палава усмивка. Нямаше нужда да съм велик психолог, за да разбера какво щеше да направи в следващия момент и затова не го изчаках да започне, а в отговор му се усмихнах и избих чашата от лапата му. Той изсумтя, избърса лицето си и така ме изгледа, че стомахът ме присви.

— Виж какво, звяр такъв, не се престаравай чак толкова — казах му мило аз. — Успокой се и си чакай реда. Аз също ще почакам.

Седнах на стола, скръстих ръце на гърдите си и се втренчих в стената. Лоша работа, ама че лоша работа… Месото донесе един стол и за себе си, седна насреща ми и започна да се пули в мен. С усмивка, сведена настрани глава и мътен поглед. Само това ми беше достатъчно, за да завия с глас, а на всичкото отгоре и момчетата взеха да остроумничат. Нямаше да издържа, като нищо щях да се разрева и това щеше да е моят край… Макар че може би краят ми вече беше настъпил, но аз просто не го знаех.

Времето течеше много бавно. Краката ми отекоха, а главата ми се цепеше от болка. Но не пришпорвах събитията, защото нямаше смисъл да го правя. Ами ако по-нататък не ме очакваше нищо добро?

Изведнъж телефонът иззвъня, едно от момчетата изчезна в антрето и след няколко секунди извика Месото. Той се надигна тежко и излезе. Заслушах се, но дочух само отривисти отговори „да“ и „не“ и нищо повече. Иди и разбери дали това беше добре или зле за мен.

Най-сетне той затвори слушалката и надникна в стаята, а в очите му се четеше лека тъга.

— Аз тръгвам, Ладенце — изчурулика Месото, — но ти не се коси, бързо ще се върна. Скоро ще се видим, сладуранке.

— Зависи — подсмихнах се аз. — Никой не знае какво ще се случи — може да се видим, а може и да не се видим.

Той се усмихна широко, миткайки отблясъци с всичките си златни зъби. Месото имаше дълъг нос, мутрата му беше заострена също като на плъх, а очите му бяха хлътнали, но гледаха закачливо.

— Ще се видим — увери ме той и си тръгна, което изключително ме зарадва.

След като той излезе, момчетата се почувстваха по-свободни (очевидно физиономията му на плъх не стъписваше само мен), домъкнаха два фотьойла, довлякоха и една малка масичка и седнаха край нея да шляпат карти, но продължаваха да ме следят. Аз гледах в стената пред себе си и премислях дали Аркаша щеше да преживее този обрат на събитията, или щях да остана сираче? Сирачеството ми щеше да е кратко, но болезнено.

Тъкмо когато най-сериозно бях решила да тегля една майна на всички последствия и да припадна, за да не гледам какво става около мен, на вратата се позвъни. Едно от момчетата, което между другото се казваше Валера, отиде да отвори. Тъй като в антрето се вдигна много шум, а разговорите бяха малко, разбрах, че са дошли важни хора и се оказа точно така — в стаята се появи Леонид Павлович Савелиев, или просто Ленчика, макар че единици се решаваха да го нарекат така в очите. Аз предпочитах да се обръщам към него официално, въпреки че ние се познавахме вече от две години и се виждахме, макар и не често, но редовно.

Ленчика влезе, погледна ме и ми се усмихна окуражително като лекар на безнадеждно болен.

— Здравей, Лада — каза приветливо той, но без излишна фамилиарност. Аз кимнах и отместих поглед, а момчетата веднага изчезнаха от стаята и затвориха вратата след себе си. Ленчика седна на стола, погледна ме, като накланяше главата си ту надясно, ту наляво, усмихна се и каза: — Късметлия е този Аркаша, честна дума…

Вдигнах изненадано глава.

— Леонид Павлович, нали знаеш, че ние с Аркаша се разделихме…

— Чух… значи не му е провървяло, така ли? Защо гледаш в стената? Може би не искаш да виждаш физиономията ми, така ли?

Аз леко се усмихнах.

— Напротив. Радвам се, че дойде. И че ме уважи. Не обичам слугите, а онзи твоят звяр… как се казваше? Изобщо не ми харесва.

— Какво ти е направил? — попита ме заинтригувано Ленчика.

— Удари ме, гаднярът.

— Добитък — подхилна се Ленчика и сви рамене.

— Та затова се радвам, че дойде. Умният човек винаги се притеснява в компанията на глупаци.

— Защо не ме попиташ какво не сме поделили с Аркаша?

— А защо трябва да те питам? — учудих се аз. — Това не е моя работа. Не участвам в мъжките ви игри, защото хем ми е скучно, хем е опасно.

— А пък аз съм чувал други неща…

— Какво ли не говорят хората, не бива да се вярва на всичко…

— Точно така — кимна той, — но Аркаша би трябвало да отстъпи.

— За мен, разбира се, е по-добре да отстъпи, но той сам решава какво да прави.

— Наистина ли не се страхуваш? — изсмя се той.

— Няма значение дали се страхувам, или не се страхувам, защото Аркаша няма да стане по-сговорчив от това, пък и ти няма да ме пуснеш просто защото си добър човек. Тъй че моите емоции не влизат в сметката.

— Което си е вярно, вярно си е — кимна в знак на съгласие Ленчика. — Сърдит съм на Аркаша. И мисля, че е време малко да го попритесня.

— Това си е ваша работа — свих рамене аз. — Мога ли да седна във фотьойла, ако нямаш нищо против. Схвана ми се гърбът.

Станах, разходих се из стаята, дори постоях малко пред прозореца и се настаних във фотьойла. Ленчика наблюдаваше с леко притворени очи и се усмихваше.

— Лада — каза през смях, — дядо ти да не би случайно да е от княжески произход?

— Беше селянин от Тверска губерния.

— И през ум не би ми минало. Ти си същинска кралица. Цяло удоволствие е да те наблюдава човек.

— Сигурно — кимнах аз. — И Месото каза същото.

— Той е глупав, но не и сляп…

Ленчика извади цигари, предложи ми една, ние запалихме и продължихме да се гледаме. Естествено думите на Ленчика не означаваха нищо. И аз продължавах да гледам мрачно на живота, защото не виждах никакъв повод да му се зарадвам.

— Със сина на Аркаша ли живееш? — попита изведнъж той.

Погледнах го с изненада, а след това кимнах.

— Да.

— А той как се отнася към това?

— Кой? Аркаша ли? Искаше да се обеси, едва го спрях.

Ленчика се засмя и също ми кимна. Беше интересен мъж и общо взето винаги ми бе харесвал. По възраст можеше да бъде син на Аркаша, но той много го уважаваше и дори подозирах, че се страхуваше от него. И имаше защо. От моя гледна точка Ленчика беше най-сериозната фигура в града, разбира се, в определени кръгове. Предричах му голямо бъдеще.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита ме той и отново ми се усмихна.

— Не. Нервна съм, не съм яла от сутринта и се боя, че ще се отрежа от една чаша.

— Нямам намерение да те уморя от глад, пък и когато човек е нервен, алкохолът му е от полза. Ще се отпуснеш, ще се развеселиш.

— Не виждам от какво — въздъхнах аз.

— Аркаша няма да се противи — каза убедено Ленчика. — На негово място аз не бих го направил. — В този момент той стана и излезе от стаята, след което изпрати едно от момчетата си до ресторанта.

След това се върна, настани се във фотьойла, погледна ме така, че аз се изчервих, и повтори:

— На негово място аз не бих го направил.

— На колко години си, на двадесет и седем, така ли? Аркаша е с тридесет години по-голям от теб. Мъдър човек е и знае, че всичко може да се купи с пари.

— Подценяваш се, Лада — поклати глава Ленчика.

— Аркаша ми е сърдит, защото го зарязах и защото живея със сина му. Пък и ти също, въпреки че ме гледаш с усмивка, ще ме изпратиш на скъпия си приятел на части и окото ти няма да мигне. Тъй че аз, разбира се, много се ценя, но не се надценявам.

— Правилно — съгласи се Ленчика. — Винаги съм те имал за умна.

— Високо ценя мнението ти — кимнах му съвсем сериозно аз.

Скоро момчето, което беше изпратено до ресторанта, се върна, сервира масата и изчезна. Ние изпихме по една чаша и аз с апетит започнах да ям, а Ленчика чоплеше с вилица салатата си и ми хвърляше погледи, пълни със задоволство. Най-неочаквано той ме попита:

— Как мислиш, ще се съгласи ли?

— Надявам се — отвърнах аз след кратък размисъл.

— Обидно е да се мре на моята възраст.

— Не си го слагай на сърце — усмихна се той, протегна длан и докосна ръката ми. Аз бързичко я отдръпнах.

— Защо дойде? — попитах с любопитство. — Просто за да си поговориш с мен, така ли?

Ленчика се засмя.

— Имах една идейка, но се отказах… А какво ще стане, ако с теб се сприятелим, Лада?

— Може би… утре, но не и днес. Приятелство се прави на равни начала, а днес аз съм нищо. Я ми капни още малко…

— И все пак ти не се цениш…

— Това вече го обсъдихме. Не се наемам да се пазаря за живота си, защото нямам нищо такова, което ти не би могъл да си вземеш безплатно. Край на пазарлъка.

— Не ми е по вкуса да изнасилвам жени…

— Значи ще ме подхвърлиш на онзи свой изрод…

— Ти не си за него. За твое здраве, Лада…

Ние опразнихме чашите си. Той отново сграбчи ръката ми и каза, вглеждайки се в очите ми:

— Не се бой.

Това ми се стори забавно, усмихнах се и му отвърнах:

— Не ми се сърди, но наистина не се страхувам. Аркаша много ти е задлъжнял, обаче мисля, че ще се попазарите малко и ще се разберете. Защо ти трябва да ме убиваш?

Бих могла да добавя и някои по-съществени неща, но Ленчика беше умен мъж, а няма никакъв смисъл да заплашваш умни хора, защото това не е здравословно. Той ме разбра правилно, пусна ръката ми, разсмя се развеселено и дори кимна на два пъти.

— Знаеш ли какво, Лада — каза, когато му омръзна да се смее, — с теб наистина ще се сприятелим.

— Че какво ни пречи? Ти винаги си ми харесвал — кимнах аз и всъщност казах истината.

Ленчика изглеждаше съвсем обикновен на външен вид: ръстът му не беше кой знае какъв и лицето му не блестеше с особена красота, но очите му бяха живи и умни, а маниерите му като на змей изкусител. Докато го наблюдавах, понякога си мислех какъв ли любовник е той? Такава посока на мисълта не беше характерна за мен и сама по себе си говореше за много неща.

Можеше да се каже, че в продължение на половин час ние си играхме на мълчанка, произнасяйки по две-три фрази между дългите паузи, но погледите ни бяха твърде красноречиви.

— Трябва да призная — засмя се най-неочаквано Ленчика, — че почти ми се иска Аркаша да се откаже…

— Така ли? — повдигнах вежди аз. — Това може и да е забавно, но аз не обичам да експериментирам.

Не успях да довърша мисълта си, когато в антрето нещо изтрещя, и то така, че девететажният блок се разтресе и като че ли дори се накани да рухне, а аз изпищях и се притиснах в креслото. Ленчика скокна, направи крачка към вратата, но се отказа и ме погледна, сякаш обмисляше нещо. В този миг се чу нов трясък, някой страховито изрева, разнесоха се изстрели, а сетне и псувни и сред всеобщия вой разпознах гласа на Лома. Ленчика извади пистолет и направи крачка към мен. Аз поклатих глава и казах с усмивка:

— Към балкона. Ще заключа вратата след теб.

Шумът и суматохата в антрето малко постихнаха, но Лома продължаваше да държи речи, като ту повишаваше глас, ту преминаваше към любезен шепот. Най-сетне той ритна вратата с крак и се появи в стаята, след като очевидно се бе справил с всичките си врагове отвън. С него не се бяхме виждали отдавна, тъй като аз не се стремях към това, но сега явно се падаше сгоден случай да си оправим отношенията. Скокнах, изцедих една щастлива усмивка и измяуках:

— Ломе…

— Здравей, Лада — пропя той с цинична интонация и ме погледна по начин, от който аз веднага разбрах, че се налага да отложим взаимното разбирателство.

— Затвориха ме тук — съобщих му за всеки случай и добавих: — Как ме намери?

— Извади късмет, красавице. Святов видял как Месото те натиква в колата си и ни изпрати тук… Да вървим, Лада, татенцето умира от нетърпение да те види, а и твоето кутре трака със зъби, тъй че целият ресторант се тресе. — Той ме хвана за лакътя и ме изведе от стаята, а аз не оказах никаква съпротива.

В антрето пристъпяха от крак на крак петима от момчетата. Познавах двама от тях и мълчаливо им кимнах. Ние бързешком напуснахме апартамента. Момчетата слязоха пеша по стълбите, а аз и Лома — с асансьора. Той ме гледаше с насмешка, очите му горяха и по всичко личеше, че има огромни претенции към мен. Тъкмо се чудех какви приятни думи да му кажа, когато забелязах, че Лома е облечен с най-хубавия си костюм. В съчетание с автомата, който в този момент вече беше скрил под широкия шлифер, тоалетът му изглеждаше доста странно. Естествено, бялото фишу също беше налице. Усмихнах се и мило попитах:

— Да не си тръгнал на гости?

— Много бързах, Лада. Щом научих в чии ръце е попаднала моята хубавица, хукнах насам презглава. Татенцето е много притеснено…

— Татенцето ли? Ами ти?

— За мен да не говорим. Че аз още не съм приключил с теб. — Лома съпроводи това свое заявление с усмивка, която реших да не вземам много навътре. Да, приятелството ни с Лома явно не се получи.