Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (5)

Пета глава

— Никита, синко, не мога да повярвам…

Майка му се разплака. Баща му се държеше още, но всеки момент щеше да се просълзи.

— Е, това е. Нанасяйте се и си живейте спокойно. Апартаментът пак си е ваш.

Само че апартаментът никак не приличаше на онзи, стария, в който бяха живели. Бяха го ремонтирали и обзавели в типичен за съветския елит стил — с красиви и редки за времето си, но съвсем банални вече тапети, със стандартни мебели — също кът навремето, с телевизор „Хоризонт“, с килим на стената и т.н. А сега тук от всяко кътче лъхаше евро-дизайн, евро-комфорт, евро-уют. С една дума, красота. Майка му и баща му направо си бяха глътнали езиците — след жалката мизерна дупка да попаднеш в такъв разкош… Те даже не бяха мечтали за подобно нещо.

Преди всичко Никита ги помоли да се изкъпят, а след това лично изгори старите им дрипи и ги накара да пробват новите си дрехи. Чауса беше поел ангажимента за покупката на дрехите. След това дойдоха фризьор и козметичка — за това пък се беше погрижил Вовата. За отрицателно време от пропаднали пияници родителите му се превърнаха в съвсем порядъчни хора — засега само външно. Трябваше да се поработи доста с тях, за да станат такива, каквито са били някога, преди черния период в живота си.

Витал посъветва Никита да не се занимава с клиниката за наркозависими. Той лично се договори с един виден лекар в тази област и му брои три хиляди долара за сметка на бъдещите доходи на Никита. Освен това нае едно свястно момче — здравеняк с доста внушителен вид, чието задължение беше да осъществява физически контрол над родителите на Никита. Трябваше да ги предпазва от срещи с приятелчетата алкохолици и от съблазънта да отскочат до магазина за пиене. С една дума, Никита се беше заел сериозно с тяхното превъзпитание.

— Не се притеснявай, синко — започна баща му. — Страшно ни се ще да си пийнем. Но ние с майка ти разбираме всичко. Не трябва да пием повече. Животът, разбираш ли, тепърва ни предстои.

— А на мен например изобщо не ми се пие — каза майка му.

Никита им вярваше, но реши да не отслабва контрола върху тях.

Той като че ли нямаше нищо против да живее с родителите си, но не бързаше да се мести при тях. Задоволяваше се с апартамента в Черняево, нает от агенцията за недвижими имоти. В този квартал всички бяха негови хора, а и при свикване на групата можеше да стигне до сборното място за нула време.

Въпреки че в онзи ден нямаха спешна работа. Трябваше само за пореден път да посетят фирмата „Зареждане — сервис“. За това им съобщиха Капитана и Бичмето още вечерта, когато с цялата банда поливаха новия стар апартамент.

Утре трябваше да отидат.

 

 

Този път братоците, изпратени от Капитана, влязоха при него без много шум. Бяха същите онези момчета, които миналия път го нападнаха съвсем несправедливо.

Тогава Чугунов искаше да използва случая — един вид, хайде, момчета, ще ви почерпя, ще поседим, ще си побъбрим за нещата от живота, а пък после плавно щеше да премине към въпроса за Капитана — демек, мина ви той вас, приятелчета, какво ще правите сега? Но нищо не излезе — никой не пожела да пие водка с него. А днес явно са размислили и идват, за да поговорят за Капитана и за поруганата си чест.

— Е, какво, момчета, нали не ви излъгах? — попита Чугунов. — Казах ли ви, че Капитана ми приватизира апартамента?

— Смятай, братле, че си извадил голям късмет — кимна му Витал.

— Значи, прекара ви шефът, а?

— Внимавай, че за тия приказки може да получиш един по кратуната! — изръмжа друг от групата.

Този същият миналия път беше шутирал Кримов по главата с кубинката си.

— Апартаментът вече е моя собственост — сухо каза хлапето, което забърка цялата тази каша. — Изяснихме недоразумението.

Той беше най-кроткият от цялата бригада. Почти винаги мълчеше и никога не повишаваше тон, но това не означаваше, че е най-безобидният. Притежаваше някаква особена вътрешна сила, опасна сила. Ако му се свали предпазителя и се натисне бойната пружина — може да направи големи поразии. Ненапразно го уважаваха в бригадата на Витал.

— Дай да забравим вече за апартамента, какво ще кажеш? — впи в него смразяващ поглед Витал. — Не сме дошли при теб за това.

— Слушам ви — застана нащрек онзи.

— Казват, че ти е доста слаб гърбът. Така ли е?

— Не ви разбрах — още повече се напрегна Чугунов.

— Нашите момчета са те нападнали, приватизирали са ти апартамента, опразнили са ти джобовете, а ти не си им потърсил никаква сметка за това. Защо ли?

— Никога не е късно.

— Да бе, ти тия ги разправяй на баба ми — презрително се намръщи Витал. — Твоят Челентано се покри някъде и никакъв го няма. Накратко, нещо не може да се справи с тая работа твоят Челентано, така че ние решихме да те вземем под наша закрила.

Ей го на — хубаво започна, а как свършва… Чугунов се почувства зле в кожата си.

— Между другото, къде се загуби твоят Челентано? — попита го бригадирът, сякаш за нещо маловажно.

— Откъде да знам, запиля се някъде.

— Ами да върви по дяволите! И без това вече нямаш нужда от него. Сега ти трябваме ние.

— Ами ако не ми трябвате?

— Как така да не ти трябваме? Такъв вариант просто няма. Кой ще пази бензиностанциите ти от чуждите групировки? Тези дни ни подшушнаха една информацийка. От сорта, че някакви говеда искат да подпалят една от тях. А може и две…

По челото на Чугунов избиха капчици пот. Някакви говеда ли… Трябва да си пълен идиот, за да не разбереш намека. Не просто някой си там сульо, а самите хора на Капитана ще го съсипят, ако не приеме условията им.

— Ама това е пълна слободия — прецеди през зъби той.

— Точно така, слободия е — бързо се съгласи бригадирът. — И точно от такива хора трябва да се страхуваш. Затова ние ще те пазим от тях. Нямаш нищо против, нали така?

— Но моята фирма не е на ваша територия.

— Дреме ни на оная работа. Таратайките ни са бързи, имаме си джиесеми. Само свиркаш и на секундата сме при теб. А и нашите биячи ще те наглеждат. Най-важното е да не те е шубе. Между другото, нали имаш намерения да правиш третата си бензиностанция в нашия район.

— Момчета, искате жив ли да ме одерете?! Не, не съм съгласен. Имам си гръб. Вашите услуги не ми трябват.

— Наистина ли? Имаш гръб, така ли? — ехидно се подсмихна Витал. — Виж ти… Накратко, нарочвам му среща на твоя гръб за утре. — Той уточни часа и мястото. — Точно там ще се разбере струва ли изобщо твоят гръб, или само ми разправяш тука врели-некипели.

Изведнъж Витал стана от креслото, обърна се към вратата и тръгна да излиза. След него от кабинета излязоха и хората му.

Чугунов съкрушено въздъхна и се замисли.

Това е то, сам си сложи въжето на шията. Първо му взеха апартамента, а заедно с това го накараха да се бръкне за сума ти пари. Сега пък му говорят за гръб. Да, никое зло не идва само.

Напразно избухна тогава, не трябваше да праща Челентано на онзи свят. Може да беше баламурник, но все пак имаше някакви връзки и може би щеше да успее да пресече рекетьорските акции на Капитана. Можеше да изпрати утре на срещата някоя бригада кавказци и туйто… А сега — ни Челентано, ни кавказка бригада.

Трябва да измисли нещо, трябва да направи нещо…

Фирмата му се разширяваше. Оборотът й растеше с всеки изминал ден. И щеше да расте още — имаше всички предпоставки за това. Темповете в развитието й биха били много по-високи, ако никой не му пазеше гърба — нито мафиотите от старата гвардия, нито новите мутри. Затова трябваше да си организира свой гръб. Обикновената охрана беше бошлаф работа. Трябваше на бърза ръка да спретне своя силова групировка, която ще може да решава всякакви, ама всякакви проблеми. Тогава нито един мерзавец нямаше да посмее да го рекетира.

Преди всичко имаше на разположение Кримов и Зъбов. Те бяха доста кадърни момчета. Освен това вече го бяха загазили, цапайки ръцете си с кръв, и Чугунов имаше пълна власт над тях. А си бе нарочил още две хлапета без никакви задръжки и комплекси, които бяха карали срочна служба в специалните части. Ако подходеше правилно към тях, ясно и точно им обяснеше ситуацията, те щяха да направят всичко както трябва.

С оръжието нямаше проблеми — службата му за безопасност имаше официално регистрирани половин дузина пистолети.

И така, можеше да се смята, че вече има своя групировка. Той щеше да бъде начело на бандата, Кримов и Зъбов са му подръка, а освен тях — и другите две момчета. Това като начало…

В криминалните среди той се чувстваше, така да се каже, като в свои води — и балъци му се бе налагало неведнъж да рекетира и даже да убива. За първи път му се случи през осемдесет и девета. Бяха притиснали един частник, използвайки твърдите методи на рекета — пребиха го до смърт с ритници. А по-късно, през деветдесета, се наложи да премахнат един тип. Главатарят на групировката им беше прибран на топло от ченгетата и обвинен в изнудване. Следствието вече вървеше с пълна пара, а имаше един балък, главен свидетел по делото, който нямаше никакви намерения да се отказва от показанията си. Наложи се да предприемат крайни мерки. С тази работа се зае Чугунов. Взе пистолет ТТ, качи се на влака, два часа дебна жертвата в засада, а след това му тегли куршума в главата и край, решиха си проблема на бърза ръка.

Някъде след около година ченгетата окошариха цялата им групировка. Само единици успяха да си спасят кожата и Чугунов беше сред тях. А на останалите им скалъпиха един показен съдебен процес — осъдиха назидателно цяла банда рекетьори, на всички им лепнаха доста годинки затвор. Така всичко приключи, оттогава Чугунов загърби тъмното си минало и започна да се занимава с легален бизнес, при това доста успешно.

Сега имаше намерения да предпази бизнеса си със собствен гръб. За това не се искаше много — просто трябваше да си припомни хубавото старо време.

И така, колелото се завъртя. Най-напред Чугунов извика Кримов и Зъбов, за да обсъдят нещата.

И двамата седяха пред него навъсени мрачно, сякаш отиваха на погребение, но Чугунов се надяваше, че ще успее да им вдъхне малко увереност.

— Няма от какво да се страхуваме — каза той. — Вярно е, че издирват Челентано под дърво и камък, някои го смятат вече за мъртвец, но ви уверявам, че никой не се опитва да свърже изчезването му с нас. Така че ни остава само едно — да го забравим, да не мислим повече за него.

— Ами какво ще правим със закрилата му? — попита Кримов. Погледът му стана по-ясен.

— Ами точно за това предстои да поговорим. Реших да разширя сферата на дейност на фирмата. А именно — да сформирам частно охранително дружество.

— Това пък защо ти е? — попита Зъбов. — Нали си имаме охрана.

— Нима? Така ли мислиш? Тогава ми отговори на следния въпрос. Мутрите ми нарочиха среща за утре. Ако отида на това разчистване на сметки с нашите охранители, как ще изглежда това отстрани според теб?

— Как да може да изглежда? Съвсем нормално.

— Защо ми говориш глупости? Ония, като хванат пушкалата и като стрелнат няколко пъти във въздуха, край — нашите охранители ще се разбягат като мишки кой където му видят очите…

— Защо мислиш така? Аз не бих избягал.

— Ами ти, Зъбов, си друго нещо. И ти, Кримов, също. Точно за това ви повиках да поговорим.

Разговорът продължи чак до вечерта. По-късно се появиха и двете хлапета, които Чугунов покани в офиса. Но не ги обработваше сам — Кримов и Зъбов провериха колко струват на практика. Страшно им допадна идеята да създадат собствена охранителна групировка. Бяха готови на всичко за осъществяването на тази идея.

После Кримов предложи доста интересен план и Чугунов го одобри.

 

 

— Е, как я карат моите старци? — обърна се Никита към Артьом.

Витал го наричаше „мустакатата детегледачка“.

— Ами уж всичко е наред засега. Слушай, баща ти някога голям началник ли е бил, а?

— По принцип да. Да не ти е разказвал нещо?

— Абе не, сам го разбрах. Вчера ми се подмазваше. Казва, може ли поне по сто грама. Един вид, за последно. Аз, разбира се, категорично му отказах. А днес изведнъж започна да се държи строго с мен. И да ти кажа, доста добре го прави.

— Е, щом вече се държи строго, значи нещата са тръгнали на добре.

— Така каза и Валерий Дмитриевич. Той смята, че ще има ефект от лечението.

Валерий Дмитриевич беше техният лекар-нарколог. Значи смята, че ще има ефект. Нека само пробва да не излекува родителите му! Никакви извинения няма да му помогнат. Може и да не го пребиват, но поне ще го накарат да върне трите хиляди долара, а отгоре на това ще му пуснат и брояча. Но по-добре би било да не се стига дотам. Дано му потръгнат нещата.

Никита искаше да излезе от играта, но все отлагаше. Като излекува родителите си, ще си намери хубава работа и тогава ще се оттегли. Но дали Витал и Капитана ще го пуснат? Най-вероятно не. А трябваше да се измъкне някак.

— Ти, братле, се грижи добре за старците — каза Никита на Артьом.

— Грижа се, и още как… Витал каза, че ако всичко е наред, ще ме вземе в бригадата си.

Идиот! Не знае къде се набутва. Приискало му се да усети тръпката на мафиотите. Но нека, като си изпати, тогава ще му дойде акълът.

Макар че животът на мафиотите си имаше и своите хубави страни. Ето днес например ще отидат в „Арлекино“ — една много тежкарска дискотека, там по принцип се събират само мутри. Витал ще дойде с мадамата си, Вовата също, а Чауса и Гирата предпочитат проститутките. Никита по принцип нямаше нищо против да си хване също постоянно гадже, но засега, освен с проститутки с други момичета не се беше запознавал. А би трябвало.

Но в този живот имаше и доста неприятни моменти. Днес сутринта трябваше да посетят Чугунов, а утре ще трябва да си изяснят отношенията и тогава кой знае — може и някой куршум в стомаха да си изпросиш.

Никита погостува малко на родителите си, побъбриха за житието-битието си на чашка чай. После той се приготви да тръгва. Време беше.

Тъкмо излизаше от входа, когато неочаквано чу зад гърба си:

— О, Никита!

Обърна се и видя Кеша, който излезе непосредствено след него. Както обикновено, изглеждаше доволен от живота, наконтен, сияещ от самодоволство. Огледа Никита преценяващо, и каза:

— О, като гледам, нещо си се попременил с готини дрешки!

— Ама и ти, като гледам, не си докаран от втора употреба.

Беше облечен с доста скъпи дънки, маркова тениска и златен ланец, дебел колкото пръст.

— Абе аз просто така го казах, бъзикам се. Вчера видях старците ти. И те не бяха никак зле облечени. И като че ли не бяха пили.

— А Чугунов да си виждал?

— Отдавна не съм го срещал.

— Събра си партакешите Чугунов. Съвестта започна да го гризе и върна апартамента.

— Да бе…

— Няма „бе“, няма „ме“. Е, хайде, че бързам много.

— Че закъде си се разбързал толкова?

— Имам си работа.

— В коя посока си?

Никита му каза без желание.

— Слушай, аз съм в същата посока. Искаш ли да те метна дотам? Няма да се тъпчеш в метрото, я!

Искаше да му каже, че вече не се вози в метрото. Нямаше лична кола — не се натискаше много за това, но му беше къде-къде по-лесно да си хване такси, където искаш, там ще те закара и нямаш грижи. Но си премълча и като повдигна равнодушно рамене, прие:

— Става.

— Качвай се тогава! — покани го Кеша, посочвайки му новата си лада деветка. — К’во ще кажеш, а?

— Кешка, и аз съм с теб!

Неочаквано отнякъде се появи жената на Кеша, Лена. Беше също толкова красива, също толкова сексапилна, колкото и при първата им среща. Тя погледна с любопитство Никита, но веднага му показа къде му е мястото — седна на предната седалка до мъжа си, а за Никита остави задната. Един вид, а съм еди-коя си, а пък ти си никой.

Кеша караше колата уверено и с голямо самочувствие. Имаше вид на баровец, на делови човек — не можеш да го заговориш току-така.

— Е, как я караш, Никита? На работа си се уредил, като гледам? — небрежно подхвърли той.

— Абе уж…

— Къде? Като какъв?

— Ами в една фирма, като специалист по извънредни ситуации.

— Вярно? Не бях чувал за такава длъжност.

— Че тя сега е на мода.

— И колко ти плащат?

— Ами различно. А ти още ли живееш на гърба на баща си?

— Ами че какво друго да правя? Живее се, докато си млад. И живея, както виждаш, доста добре. Ето ти например бачкаш, обаче носиш сребърен ланец, а моят, братле, е златен.

„Аз това… Аз онова“ — помисли се Никита и се подсмихна иронично.

— Не си лошо момче, Кеша, но си прекалено самовлюбен.

— А защо пък да не съм самовлюбен? Ето и Лена е влюбена в мен. Нали така, Леночка?

— Така е, скъпи!

„Влюбена била в него, ще е влюбена, докато има мангизи“ — помисли си Никита, но разбира се, не го каза на глас. Освен това може и да греши и Лена да не е такава, каквато той кой знае защо си мисли, че е.

Кеша тъкмо си беше отворил устата, за да каже още нещо, когато внезапно се чу стържене на метал и удар. Колата им беше изтласкана леко вдясно. Кеша скочи на спирачките.

— Мама мия! — изплашено възкликна той.

Черен джип „Мицубиши Паджеро“ се бе опитал да го изпревари, но неуспешно. Бе засякъл ладата на Кеша, който не успя да реагира навреме, и джипът забърса лявата му страна. Естествено, и двете коли бяха ожулени.

Всичко щеше да е наред, ако от джипа не бяха излезли трима бабаити с ниски чела. И тримата някак мързеливо и тежко се приближиха до деветката. Единият отвори шофьорската врата.

— Ей, лайно, к’во ше пра’име сега, а? — сграбчи най-безцеремонно Кеша за златния ланец и го измъкна от колата.

— Ама аз не съм виновен — изхленчи той.

— А нас, да ти кажа, хич не ни интересува т’ва? Накратко, даваш хилядарка в зелено и всеки си хваща пътя.

— За какво? Аз не съм виновен. Дайте да викнем КАТ.

Кеша сгреши много, като спомена КАТ. Бабанката леко, но доста болезнено го чукна с юмрук отгоре по темето.

— За какво? — изписка още веднъж Кеша.

Лена се обърна към Никита и сякаш с упрек каза:

— А вие какво, ще си стоите ей така и ще гледате как пребиват приятеля ви, така ли?

— Аз пък какво общо имам? Кеша нали е тарикат — подсмихна се ехидно Никита. — Като им вкара сега един ляв прав и са дотам.

— Абе, какъв тарикат е той! — презрително се усмихна тя.

— Затова пък си живее доста добре.

— А това пък какво общо има?

— Ами нищо — повдигна безразлично рамене Никита и слезе от колата. — Ей, момчета, защо нападате човека? — попита делово. — Той ми дължи пари, а вие го изнудвате.

— Ти пък кой си? — грубо, но не агресивно, го попита бабаитът.

Кеша безпомощно се мяташе в ръцете му и гледаше Никита с надежда.

— Аз ли? Аз съм от черняевските мутри.

— От черняевските ли?

— Така излиза на практика. А вие от кои сте?

— Ние ли? Ние сме от Далгопрудново.

— Аа, сещам се. С Веня Бореца бяхме на топло в една килия.

— Веня Бореца ли? Познаваме го. Много готин пич. — Мутрата вече беше забравил за Кеша и го натика обратно в колата. — А на тебе как ти е прякорът?

— Аз съм Ник. Ник от черняевските мутри. Много поздрави на Веня от мен.

— Абе, нямаш грижи, брато, ще му предадем.

— А това хлапе не го закачайте, става ли? Той и без това е, един вид, бита карта.

— Да не би ти да го цедиш?

— Така излиза. А освен това той по принцип не беше виновен.

— Е, по принцип ние направихме издънката, няма спор. Но нали знаеш, брато, трябва да им се дава урок на балъците.

— Че има ли смисъл да им даваш урок? Като са балъци, балъци ще си останат.

— Много добре го каза, брато! — засмяха се мутрите. — Добре де, няма да закачаме твоя балък. Чао, брато!

— Довиждане. Между другото, довечера съм в „Арлекино“ с моите момчета. Така че, ако искате, минете. Ще се почерпим хубаво, така да се каже, ще си поговорим за нещата от живота…

— Става! Може и да дойдем.

Никита стисна ръката и на единия, и на другия, изчака ги да се скрият от погледа му и съвсем спокойно седна в колата.

— Е, какво, тръгваме ли? — безгрижно каза той, сякаш нищо не се беше случило.

— Какво, може ли вече? — плахо попита Кеша, гледайки го като изтърван.

— Както виждаш, тръгнаха си.

— Нагли гадове, мамка му, искаха да ме изръсят с хиляда долара.

— Ами да им ги беше дал.

— Как ли пък не! Ама как готино им натри носовете! Как успя да го направиш?

— Нали ти казах, че работя като специалист по извънредни ситуации. Ето че и твоя проблем реших.

— Е, хайде, какво пък толкова. Аз и сам щях да се справя с тях.

— Кеша! — неочаквано скастри мъжа си Лена. — Само недей да говориш глупости!

Тя се обърна към Никита и в очите й се четеше признателност, както и упрек към мъжа й. Един вид, кой е виновен, че той ми е такъв никаквец. Затова пък Никита се издигна доста в очите й.

— Извинявайте, Никита, но вие също ли… Ами такова… и вие ли сте…

Явно на езика й беше да каже „мутра“ или нещо от този сорт, но не се реши. Затова пък Никита не се притесни.

— Да, аз съм от онези, дето ги наричат „мутри“.

— Стига бе! Ама и ти ги правиш едни, Никита…

— Кеша, правят го проститутките на „Тверская“. Между другото скъсали са ти ланеца.

Златният му ланец щеше всеки момент да се изхлузи от врата му. Той го сграбчи рязко и започна да го намотава нервно на пръста си.

— Мерси, че ме предупреди.

— По-добре вземи го скрий някъде и никога повече не го слагай.

— Защо?

— Защото златни ланци носят само хората с авторитет. А ти…

— Какво аз?

— А ти, извинявай, но си лайно. Спри, трябва да сляза тук.

Никита слезе от колата. Лена го изпрати с възхитен поглед, без да откъсва очи от него. Даже му махна с ръка. По-добре да му беше пратила въздушна целувка… Да, с удоволствие би се сближил с нея малко повечко. А може пък някога и това да стане…

 

 

Колата меко слезе от асфалтираното шосе на черния път и се понесе из междуселската местност. Още малко и на хоризонта щеше да се появи езерото, до което беше уговорена срещата с гърба на Чугунов.

Не изкараха зле вечерта в „Арлекино“. Поприказваха, пийнаха биричка. Вовата налиташе на водчицата, а Витал внимаваше с пиенето. Не се напи. И правилно. Ето, днес не му кънти главата, няма нужда да гаси махмурлука. Това е добре. Друго обаче е лошото — че отново трябва да рискуват живота си. И за какво, пита се? За да може Капитана да прибира приличен дял от Чугунов. А самият той не благоволи да дойде на срещата, изпрати Витал от свое име.

Към езерото пътуваха с три коли. В едната бяха Витал, Никита, Вовата и Гирата. В другите две бяха биячите от обикновените бригади. Всички бяха въоръжени до зъби — кой с пушка-помпа, кой просто с пистолет, кой с рязана пушка. Биячите вече бяха слезли от колите си и се бяха събрали накуп. Перчеха се помежду си — демек, вижте ни колко сме велики.

Гирата ги погледна отвисоко — че нали е боец от бойната бригада. На него му възлагат само сериозни задачи. А пък биячите, те са средна хубост, работата им е да държат бизнесмените под контрол и да висят във фирмите им. За нищо друго не ги бива, освен да се надуват без покритие. Никита не мислеше така, но беше безсмислено да се спори с Гирата. Впрочем, никой нямаше желание да влиза в спор с него.

— Веднага си личи, че са биячи — изказа се за тях с презрение Вовата. — Въоръжили се, мамка му, до зъби, все едно отиват на война. Ами ако ни сгащят ченгетата?

— Да не ти пука! — сряза го Никита.

От страна на Чугунов никой не се яви на срещата.

— Има още време — с пренебрежителна насмешка каза Витал. — Ще почакаме още малко.

Той слезе от колата, а след него и останалите. И точно в този момент в далечината на пътя се появи запорожецът на Чауса.

— Ето я и жаба-кекерица пристига в раздрънканата си каляска! — зарадва се Вовата.

— Мамка му! — притесни се изведнъж Гирата. — Каква е тая мизерия?

Изневиделица се появиха две полицейски уазки и с пълна газ изпревариха запорожката. Пуснаха сирените.

— Омитай се! Ченгета! — викна някой.

Гирата първи се шмугна в колата, Вовата светкавично скочи зад волана, до него се пльосна Витал, а Никита се намъкна последен. Естествено, никой не искаше да го сгащят ченгетата. Но вече беше късно. Изведнъж някъде от храстите изскочиха няколко едри юначаги в камуфлажни униформи, с черни маски и автомати. На юруш се стрелнаха към колата и рязко отвориха вратите. Нечия силна ръка сграбчи Никита за фланелката.

Той можеше да окаже съпротива, но нямаше смисъл. Бяха ги спипали специалните части. А на тях да им се опъваш, не си е работа.

Хвърлиха ги на земята, натикаха им главите в прахта, а за профилактика им вкараха някой друг ритник в бъбреците. Никита извади късмет, че не го изритаха много силно.

Един от спецназовците му изви ръцете на гърба, щракна му белезниците на ръцете, а друг го претърси набързо.

— Чист е — каза той.

— Не може да бъде. Търси по-добре.

Спецназовецът прекара отново силните си ръце по тялото на Никита.

— Абе казвам ти, чист е.

— Странно, всички останали са с пълно бойно снаряжение.

— И тези са чисти! — чу се друг глас.

Никита се досети, че става дума за Витал, Вовата и Гирата. В пълно бойно снаряжение бяха само биячите с тях.

Оръжието на тяхната група бе в запорожеца на Чауса. Какво ли е станало с него?

Тъкмо Никита си помисли за това и изведнъж някъде отдалече се чуха изстрели. Стрелбата беше от автомат.

Надигна глава и видя запорожеца да се отдалечава по пътя, но единият полицейски автомобил вече беше по петите му. Ченгетата не се бяха досетили веднага каква е бракмата, която бяха изпреварили, но впоследствие бяха схванаха работата и се бяха юрнали след Чауса, обстрелвайки колата му. Само че не можеш току-така да стигнеш Чауса. Запорожката може и да не беше кой знае колко бърза машина, но той умееше да я управлява много добре.

Никита имаше добро зрение и успя да види, как от прозореца на уазката се подава главата на едно от ченгетата и стреля по преследваното возило с автомат… Но и Чауса не се посрами. Той рязко наби спирачките и изскочи на пътя, като държеше в ръце ръчен гранатомет.

— Нееее! — викна Витал, който също наблюдаваше цялата тази екшън сцена, но не можеше да направи нищо, за да спре Чауса.

А онзи вече беше опрял гранатомета до бузата си и се прицелваше.

— Глупак! Недей! — продължи да крещи Витал.

Но Чауса не можеше да го чуе.

Изведнъж проехтя оглушителен изстрел, чу се тътен и взрив. Уазката на ченгетата беше вдигната във въздуха и се разлетя на парченца.

Никита видя, как Чауса съвсем спокойно седна в запорожеца и най-невъзмутимо продължи по пътя. Но не успя да стигне далеч. Неизвестно откъде се появи полицейски вертолет, спусна се съвсем ниско до земята и започнаха да го обстрелват с автомати. Чауса беше обречен.

Отначало запорожката закриволичи бавно, после замря съвсем, а накрая се чу мощна експлозия. Резервоарът се взриви, а след него започнаха да експлодират боеприпасите.

— Нищо, и вас някой ден, изроди такива, ще ви смажем! — Спецназовецът настъпи с крак главата на Никита и със сила я заби в земята.

— Говеда! — чу се още някакъв злобен глас. — Избиха нашите. Разстрел за тия копелдаци.

С всичките си ребра Никита почувства колко силна може да бъде полицейската ярост — ритаха го с тежките си кубинки с метално бомбе, където им падне. Така спецназовците отмъщаваха за загиналите си другари.

 

 

Кримов свърши много добра работа. Под негова диктовка Чугунов надраска набързо една жалба до милицията, в която се казваше, че някаква муфа по прякор Витал го изнудва за пари, и моли да бъдат взети мерки. След това Кримов си поговори с когото трябва и за залавянето на мафиотската бригада бяха изпратени най-добрите специални сили. Стана така, че мутрите тръгнаха на среща за разчистване на сметки, а попаднаха в клопката на ченгетата.

— Всичко стана според плана — каза Кримов. — Закопчали са мутрите и са ги прибрали в районното. А някакъв даже се опитвал да избяга със запорожец.

— Мутра на запорожец? — попита учудено Чугунов, като че не беше чул добре. — Да нямаш температура нещо, я вземи си я премери.

— Абе каква температура бе, човек… Имало един със запорожец. В него бандюгите си криели оръжието. Жив склад за амуниции на колела.

— Да скриеш оръжие в запорожец! Идеята не е никак лоша. Да знаеш, че си нямаме работа с глупаци.

— Не искаш да кажеш „си нямаме“, а „сме си нямали“. Мутрата в запорожеца бил направен на решето, но преди това успял да думне уазката на ченгетата с гранатомет. Ченгетата загубили двама от техните и са бесни. Канят се да направят цялата групировка на пух и прах.

— Ами че това е чудесно! — доволно се потупа по корема Чугунов.

Той много добре си спомняше как ченгетата унищожиха бандата, към която сам принадлежеше някога. По същия начин сега ще унищожат и групировката на Капитана — ще им скалъпят един хубав показен процес, а пък той през това време ще си спретне своя групировка. И ще направи всичко възможно ченгетата никога да не се доберат до нея.

— Нали не си забравил какво те помолих? — попита той Зъбов. — Трябват ми хора.

— Всичко е окей. Намерих още двама.

— Какви са?

— Абе имам един приятел. Някога беше ченге. Но беше много буйна натура и накрая хубаво я втаса. Вкараха го за пет години в трудово-изправителна колония за превишаване на правомощията. Съвсем скоро се прибра. Казва се Дмитриевич. Готов е на всичко, само пари да дават.

— Ти к’во, глупако, луд ли си да ми набутваш ченгета? За охрана — да. Но в бригадата — забрави! А другият какъв е?

— Ами също бивше ченге. Дмитриевич го намери.

— Получаваш черна точка, Зъбов. Ченгетата отпадат при всички случаи. Търси ми яки момчета, озлобени и гладни. И е желателно, да не са и помирисвали дранголника. Трябва да са чисти пред закона, да не са заведени в нито един регистър на полицията.

— Ясно.

— Ами постарай се, щом ти е ясно. Впрочем аз също ще поговоря тук–там с някои хора, може пък да си уредя две-три свестни момчета.

Вече можеше да не се страхува от Капитана. Проблемът с него бе почти решен. Ченгетата нямаше да мирясат, докато той не си получи заслуженото наказание. Вече му лепнаха скорошното тройно убийство на бизнесмените, а сега ще му припишат и убийството на двете ченгета. Ще го размажат, заедно с цялата му групировка. А и самият Чугунов бе налял масло в огъня, като написа жалбата срещу бригадира им по прякор Витал. А по принцип той не го беше рекетирал по своя воля.

Но освен групировката на Капитана съществуваха още много други и щяха да се появят доста желаещи да вземат Чугунов под своя закрила.

Трябваше спешно да увеличава и укрепва бригадата си. В такъв случай може би сам щеше да вземе някого под своя закрила.

 

 

Арестуваните братоци бяха закарани в изолатора за временно задържане в районното управление на милицията. Но не ги хвърлиха в килиите, а веднага ги пръснаха из кабинетите. Едва ли не на всяка мутра се падаха по двама инспектори от Московската криминална милиция или Регионалното управление за борба с организираната престъпност.

За Никита отново настъпиха кошмарни дни. Изобщо не му провървя. Попадна в ръцете онези същите инспектори, които го разпитваха миналия път. Следователно трябваше да изживее двойно по-голям кошмар.

— Вие да не сте ме нарочили случайно? — каза Никита и така се намръщи, сякаш миришеше нещо зловонно.

— Точно така, нарочили сме те — кимна утвърдително рижият инспектор и с все сила му вкара един юмрук в слънчевия сплит. Никита започна да диша тежко. Едва не се задуши от недостиг на въздух и болка.

— Такива мутри като вас трябва да се ликвидират — злобно прецеди през зъби чернокосият.

— Аз не съм мутра — озъби му се в отговор Никита.

— Той не е мутра, а лайно — изкиска се рижият.

— Освен това е пълно леке и лъжец. Някои хора, струва ми се, искаха да зарежат групировката.

— Абе той тия постни лъжи ги разправяше на Илин, на следователя — отговори му рижият. — Аз лично изобщо не му се вързах на този гад.

— Аз пък му повярвах. Стори ми се уж свястно хлапе. А се оказа пълен боклук.

— Не мога да разбера какво искате от мен. — На Никита изобщо не му беше приятно да слуша целия този нелеп брътвеж.

— Аа, не разбираш ли! — заканително процеди през зъби рижият и замахна да го удари.

— Е, хайде, стига толкова — спря го чернокосият. — Има време, ще го напердашиш. И така, слушай ме сега внимателно! — каза той и втренчи в Никита рентгеновите си очи. — Ти си убил двама наши другари. И ще си платиш за това.

— Ей, чакайте малко, никого не съм убивал! — възмути се Никита.

— А кой ги е убил тогава? — грубо го попита рижият.

Никита замалко да даде показания срещу Чауса. Може да се каже, че психологическата атака на ченгетата почти беше успяла. Но „почти“ не означава „успяла“.

— Откъде да знам кой и кого е убил! Ами че то в Москва всеки ден стават убийства.

— Искаш да кажеш, че не знаеш кой е карал запорожеца, така ли? — разочаровано попита рижият.

— Аа, за запорожеца ли говорите! Да, сещам се. Пътувал си кротко един запорожец и изведнъж, като се врязал в някакъв мерцедес… а оттам като наскачали едни мутри…

— Ама че гадина! — избухна рижият. — Мисли си, че му разказваме вицове тук — разярено каза той и с такава сила изрита Никита в гърдите, че той се просна на пода заедно със стола.

— Ще му дам аз на него един виц — кимна заканително чернокосият. — За цял живот ще го запомни.

Той вдигна Никита от земята и директно го попита:

— Кой беше в запорожеца? Кой стреля с гранатомета?

— Абе какъв запорожец? Какъв гранатомет? Аа, чакайте, чакайте малко… — сякаш се сети за нещо Никита и се усмихна. — Бях там, всичко видях, всичко чух… Същински екшън беше. Яко, нали… Само че аз нямам нищо общо с цялата работа. Изобщо не съм в час с нещата, честна дума.

— Какво правеше на поляната до езерото тогава?

— Аа… Ами беше доста горещо и с момчетата решихме да се разхладим малко, да си починем.

— А пушкалата за какво бяха?

— Какви пушкала? — Никита започна да примигва на парцали. — Нямахме никакви пушкала.

— Ти нямаше и онези, които бяха с теб в колата, също нямаха. Но всички останали имаха.

— Всички останали ли? Аа, вие за онези напомпени бабаити с оръжията ли говорите? Ами че аз не ги познавам. Може би са имали среща за разчистване на сметки е някого. Говеда! Само ни развалиха хубавата почивка.

— Значи, отишли сте да си почивате, така ли? — каза рижият и сграбчи Никита здраво за брадичката, придърпвайки лицето му към себе си. — Слушай ме внимателно, лайнар такъв! Ако мислиш да ни разиграваш, така ще те наредя, че пандизът и даже килията с педалите ще ти се сторят рай.

— Вие да не ме заплашвате?

— Льова, остави го — каза чернокосият на партньора си.

Така за първи път те се нарекоха по име. Рижият се казваше Льова… Впрочем на Никита му беше все тая. Стига само да издържи тежкия разпит.

Чернокосият седна върху масата съвсем близо до него, запали си цигара, пусна струйка дим в лицето му и учудващо кротко каза:

— Вие, гражданино Брат, заедно с вашите дружки-бандити сте били там, за да си разчистите сметките с бизнесмена Чугунов.

— Ами че кой ходи на такива срещи без оръжие? Бяхме отишли да плуваме.

— Да бе, направо ти повярвах. Тези от вашия гнусен сорт плуват само в комфортни басейни с кристалночиста вода. А освен това в езерото къпането е забранено.

— Ами ние, такова, искахме само да си наловим малко раци…

— Раци ли? Слушай бе, изрод такъв! Ей сега ще ти покажа къде зимуват раците! Кой караше оръжието ви в запорожеца?

— Оръжие? В запорожеца? Честна дума, шефе, нищо не разбирам. Бъркате ме с някого.

— Ех, Никита, Никита! — поклати глава чернокосият. — От вчера си при мутрите, а вече си станал закоравял престъпник.

— Че тя и фамилията му е такава — Брат! Бандитска фамилия. Скотското поведение е заложено в гените му. Толкова по-зле за него.

Чернокосият даде възможност на Льова да се доизкаже и продължи:

— Още веднъж ви питам, гражданино Брат, отишли сте там, за да си изясните отношенията с гърба на Чугунов. Нали така?

— Много внимателно ви слушам — придаде си съсредоточен вид Никита. — И с много голям интерес.

— Ама че гадина! — изрева вбесено рижият.

Никита отново се оказа на пода.

— А сега нека се върнем към близкото минало — каза чернокосият, връщайки се към изходната си теза. — Да поговорим за вчера. Вашата бригада е притиснала плътно в ъгъла господин Чугунов. И го е изнудвала за пари.

— Аз лично никого не съм притискал в ъгъла — отрицателно поклати глава Никита. — Мога да дам подробно описание за всяка секунда от вчерашния си ден. При никакъв Чугунов не съм бил.

— А това какво е? — попита инспекторът и пъхна под носа му снимка. На нея Чугунов седи зад бюрото си, до него — Витал и Вовата, Никита е на заден план, а в долния десен ъгъл се мярка датата — вчерашната.

— Тази снимка е направена с видеокамера. В кабинета на Чугунов има скрита камера. Е, какво, ще се опъваш ли още?

— Добре де, хванахте ме! — вдигна ръце Никита. — Но не сме го изнудвали за пари. Отидохме да му изкажем благодарност.

— Да му изкажете благодарност ли? За какво?

Без да му мисли много, Никита им разказа своята сърцераздирателна история за незаконно отнетия апартамент и направи четка на Чугунов. Един вид, много добър човек бил, разкаял се за извършеното зло и върнал апартамента на горкичките му родители.

— Ако си мислиш, че си ни трогнал — каза му рижият, — жестоко се лъжеш. И изобщо, писна ми да слушам нескопосаните ти лъжи. Искам да чуя едно — признанието ти за това, че сте рекетирали господин Чугунов по нареждане на някой си по прякор Капитана, с фамилия Капитонов…

— Познавам го — кимна утвърдително Никита. — Само че не съм чул да споменава по какъвто и да било повод за Чугунов.

Макар че Капитана заяви намерението си да рекетират Чугунов и да му наложат данък точно в присъствието на Никита. Този разговор беше проведен в неговия апартамент по време на почерпката по повод връщането му. Капитана беше поставил задачата на Витал пред него. Възможно ли е ченгетата да знаят това?

— Лъжеш!

Рижият направи страшно злобна физиономия, приближи се до Никита и го стисна с все сила за бузите. Болката беше непоносима, но той стисна зъби, трябваше да търпи.

— Признаваш ли, че Капитонов ви е наредил да рекетирате Чугунов? — изсъска в лицето му рижият.

— Нищо не знам.

— Ами ще ти освежим паметта тогава.

Чернокосият отиде до шкафа, отвори го. В ръцете му се появи противогаз с маркуч, но без резервоарче за въздух.

— Твоето приятелче погуби две наши момчета днес — злобно каза рижият. — Ще му спретнем един помен. Но може и самият ти съвсем скоро ще отидеш при него. Е, какво, ще говориш ли?

— Нищо не знам — продължи да упорства Никита.

— Дай противогаза! — викна рижият Льова.

Намъкнаха противогаза върху главата на Никита. Чернокосият затисна маркуча.

Никита няколко пъти губи съзнание. И всеки път, когато идваше на себе си, виждаше само едно — суровите и непоколебими лица на инспекторите. Имаше какво да признава, имаше с какво да откупи свободата си от ченгетата, но мълчеше. Правеше го не защото беше готов да умре за Капитана, напротив — с удоволствие би го пратил да се пържи в ада. Заради него трябваше да търпи всичките тези мъчения. Но не би го предал. Беше си инат по рождение.

За последно Никита дойде на себе си в миниатюрна задушна килия с тесни дървени нарове. Беше единичка.

 

 

— Говедо е той, този Чугунов! Отрепка! — пикаеше газ Капитана. — Насади нашите момчета. Всичките ги окошариха ченгетата.

— Ще се измъкнем, да не ни е за първи път — каза Бичмето, само че гласът му не звучеше много уверено.

— На две ченгета са видели сметката, ето това е гадното!

— Гадно е — кимна Бичмето в знак на съгласие. — Ченгетата са бесни.

— Ще ни разгонят фамилията. Мамка му, и за всичко е виновен Витал.

— Какво пък е направил Витал?

— Всички нормални хора носят пушкалата със себе си, а нашият си вози арсенала в запорожец.

— Много добре е направил, много добре — застъпи се Бичмето. — Вярно, прибраха Витал и бойците му, но всички са били чисти, без пушкала. А на биячите ще им лепнат тежки присъди.

— Абе то и на нас може да ни лепнат тежки присъди! — още повече се притесни Капитана. — Скапаният запорожец, всичко е заради него. А и смотаният Чаус, от какъв зор му е трябвало да стреля с гранатомет по ченгетата?

— За мъртвите или добро, или нищо — недоволно го погледна Бичмето. — Защо говориш така за Чауса? Нещо напоследък, братле, взе много глупости да ръсиш.

— И ти ли нещо ми недоволстваш?

— Защо, и други недоволни ли има?

— И Витал… И онзи зеленият, Ник…

— Ами внимавай какво говориш, не прави глупости и всичко ще бъде наред. Ще ме извиняваш, брато, но започваш да се самозабравяш. Гледай само момчетата колективно да не ти потърсят сметка за това.

— А ти какво, да не го искаш? — избухна Капитана.

— Слушай бе! — разпени се и Бичмето, но веднага се овладя. — Писна ми от тебе, да ти кажа. Това е, загазихме. Не му е сега времето да си изясняваме отношенията.

Капитана го изгледа със завист.

Изглежда точно момче, придържа се строго към правилата, при него всичко е на място казано и направено. Пази авторитета си като зеницата на окото си, мери си приказките. А пък той, Капитана, видите ли, бил лош. За това се издънил, за онова се издънил… Как ли пък не, всички са добри, само той, Капитана, е лош! Всички се стремят да седнат на неговото място, искат да го изместят.

Капитана започна да се самонавива.

Ник, Витал, а сега и Бичмето… Всички бяха срещу него. Абе я си гледайте работата! Ще видите вие какво значи да вдигате гири на Капитана!

Още малко и щеше да избухне съвсем сериозно. И кой знае как щеше да свърши този пристъп на гняв за Бичмето — може би с куршум в челото, ако не му бяха попречили някои външни обстоятелства.

Първо се чу как някаква врата се тръшна силно отвън, след това някакъв вик, скърцане на обувки. По коридора на офиса се разнесе оглушителен тътен на тежки стъпки. Изведнъж мощна сила изби вратата. Тя се откачи от пантите и на прага застана здравеняк с камуфлаж и огромен боен чук в ръцете.

Капитана веднага се хвърли към бюрото, там, в чекмеджето, имаше пистолет. Но навреме овладя емоциите си и промени решението си. Всъщност той, така или иначе, нямаше да успее да се добере до пищова. В кабинета вече бяха нахлули чевръстите момчета от специалния отряд за бързо реагиране. Светкавично му извиха ръцете зад гърба, проснаха го с лице към паркета и му щракнаха белезниците върху китките. До тях спецназовците търкаха пода със скъпия костюм на Бичмето. Ползваха го вместо четка за под.