Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (6)

Глава шеста
Забравих си короната.

— Забравих си короната.

Джесика потупа майка си по коляното.

— Всичко е наред, мамо. Отиваме на църква, там няма да ти трябва корона.

— Как очакваш хората да разберат коя съм?

Джесика въздъхна. Само ако случайно животът й не беше достатъчно гаден и без това, майка й, Лилиан Маккрейди, от време на време напълно изперкваше. Разумът й беше напълно ясен, понякога дори седмици наред, после изведнъж — пляс! Връщаше се обратно в 1952, годината, в която е била коронясана за Мис Пенсилвания, след като спечелила цели два кръга — вечерно облекло и конкурса за таланти — и вдигаше шум до бога, че не може да си намери тиарата или направения си по поръчка сутиен без презрамки и гръб. Сякаш някаква много важна част от мозъка й беше препрограмирана и сега работеше в бинарен режим: фантазия, реалност; минало, настояще; лоша, добра.

— Ще разберат коя си — успокои я Джесика. — Изглеждаш прекрасно.

Майка й сложи ръка на главата си и се намръщи, сякаш озадачена, че там има само рехава бяла косица, вместо буйната кестенява каскада, която беше очаквала. На Лилиан вече не можеха да й доверят шофирането на автомобил: преди седем месеца беше спряна от магистралния патрул малко след зазоряване в посока север по южното разклонение на Шосе 804. Тогава тя студено беше информирала офицера, че има среща с учителя си по пеене във Филаделфия. Жилищното селище, в което беше настанена, осигуряваше редовна линия до близката църква Света Агата и обратно, но тя беше доста модерна сграда, която Лилиан наричаше смахната. Така че сега на Джесика се падаше честта да я кара всяка неделна сутрин на месата в десет часа в Мадоната от Лурдес в Колина Линда, построена в приемливо приличен стил.

Мадоната от лексуса, както я наричаха на майтап. Паркингът й беше затрупан от луксозни возила. Джесика паркира лешниковия си сааб на празното място между един ягуар и лъскав нов ескалейд. Кирпичената фасада на църквата винаги й напомняше повече за Тако Бел, отколкото за божи храм — тя донякъде очакваше да види зад ъгъла й отворено прозорче, в което продават бурито и халупа с три сирена; но отвътре беше невероятно красива — цялата в необработени дървени греди, позлатени Мадони и опушената трансцендентална светлина от картините на Караваджо. Чертите на Лилиан се успокоиха като влязоха вътре и ключът в мозъка й превключи на настояще.

— Надявам се, че днес ще е отец Хюс — прошепна тя.

— Това новото момче от Мексико е сладко, но не мога да му разбера нито една дума.

— Отец Дел Марко винаги води месата в десет. Освен това мисля, че е от Гватемала.

— Откъдето и да е, може със същия успех да говори и на родния си език. Акцентът му е неразбираем.

Тя се отправи към обичайното си място, от дясната страна на шестнадесета редица отзад напред, а Джесика я следваше с предпазливи стъпки. Тъпа болка се надигаше от основата на носа й и обхващаше главата й като някакъв стегнат шлем; езикът й сякаш беше покрит с мокър пясък; клепачите й, и горният, и долният, бяха подпухнали като парченца здравословна зърнена закуска. Накратко казано, имаше махмурлук — така изглеждаше и така се чувстваше.

От съседната секция една красива жена енергично й махаше. Джесика се загледа и осъзна, че е Джейни Мартинес, която седеше между безбройните си роднини на възраст от дядовци до бебета. Джейни й направи един от онези жестове в стил ще ти се обадя или ти ми се обади, с ръка до ухото, средните пръсти свити, а палецът и кутрето разперени, които по принцип се превеждаха като: а) хайде да обядваме заедно; б) търся билети за големия бал на артистите /против СПИН/за сираците/за опазването на околната среда; или в) знам клюка, която ще накара косата ти да настръхне. Джесика й кимна, после обърна глава и се плъзна в редицата след майка си.

За неин късмет Джейни беше прекалено далеч, за да забележи състоянието й. Макар че беше доста странно, че не можа да я познае отначало. Може би защото преди никога не си беше мислила за нея като за красива жена.

Нова прическа? Или може би най-накрая се е наспала като хората. Или пък си е намерила гадже?

Какво толкова има в църквите, чудеше се Джесика, което винаги насочва мислите й към секс? Понякога й се струваше, че й трябват единствено полъх на тамян и промърморено амин, за да започне с разюзданите фантазии.

Може би защото последните пъти, когато редовно беше ходила на църква, бяха през първата година в колежа и хормоните й бушуваха като луди. На следващата година срещна един студент от подготвителния по медицина на име Майкъл Ди Сантини, който не понасяше никакви религии и тя самата също се отдръпна от тези неща.

Тя стана заедно с останалите от паството за първия химн и прибави гласа си към звънливата алилуя, но мозъкът й не беше настроен на вълна молитви — освен ако не можеше да се моли бившият й съпруг да прихване някаква обезобразяваща, продължителна и абсолютно неизлечима болест.

Копелето Майкъл! В понеделник адвокатът й се беше обадил с подробностите за предстоящото предварително изслушване. Накратко, Майкъл искаше да й отреже издръжката с невъзможните 65 процента, което нямаше да може да покрива месечните й разходи. Една след друга колосални сметки изникваха пред очите й: ипотеката на къщата, нейната половина за обучение и летни лагери. Благотворителните й задължения. Ездата на Роуън, тенисът на Алекс и логопедът му, заплатата на Йоланда. Огромната сума, която отделяше, за да остане майка й в независимото вилно селище Сикамор спрингс, чиито такси постоянно хвърчаха нагоре. Парите, които получи при развода — два милиона и четвърт — й се бяха стрували като приятна закръглена сума по него време, но ако започнеше да ги орязва малко по малко, за нула време нямаше да остане нищо.

Майкъл, разбира се, беше пресметнал всичко това. И имаше готово решение: предложил беше да купи къщата. На пазарни цени, без комисионни. Тя взима парите, Алекс и Роуън остават в родната си къща и всички печелят.

Каква великодушна оферта!

Какъв надут мръсник!

Джесика, естествено, щеше да бъде изритана от дома си — къщата, която тя обнови и премебелира и обичаше с цялото си сърце, чиито градини внимателно беше планирала и засадила; това означаваше, че Мозъка щеше да бере скъпоценните й рози и ирландска лавандула и щеше да прави свински пържоли на нейната направена по поръчка готварска печка. Ъ-ман-дъ щеше да кисне кльощавия си задник в цинковата вана на закривени крачета от Втората империя, която тя самата, Джесика, беше търсила поне десет уикенда поред, душеше и издирваше във всеки забутан и прашен антикварен магазин на територията на три щата.

И двамата можеха да отидат директно в ада!

Това последното явно го беше казала на глас. Майка й се намръщи, а от предната редица един мъж със син кашмирен блейзер и очила с черни рамки се обърна назад и развеселено повдигна вежди.

И какво мислите? Беше новоизлюпеният ерген — милиардерът Дейвид Клементе.

Какво прави той в Мадоната от лексуса? Той и Сузана бяха главните енориаши на дори още по-елитната епископална църква Благословени всички (С бентлита всички беше прякорът й). Джесика му направи смирена гримаса. После наведе пулсиращата си глава към требника като се надяваше поне отстрани да изглежда задълбочена в службата.

В края на месата тя бързо се измъкна от реда с надеждата да го отбегне. Нямаше късмет: стигнаха до пътеката по едно и също време. Той срещна погледа й и се усмихна.

— Спина бифида?

О, Господи, толкова зле ли изглеждам? После се сети, че той има предвид комитета, който тя и Сузана Клементе бяха оглавявали предната година за организирането на кабаре Да променим нещо в помощ на децата със спина бифида.

— Точно така — отвърна му тя с лека усмивка. — Аз съм Джесика Ди Сантини.

— Разбира се, Джесика. — Той явно смяташе, че няма как тя да не знае кой е. — И Майкъл е твой съпруг, нали? Надявам се, че е добре?

— Не бих могла да ти отговоря. Разделихме се. Официално от около два месеца.

— Съжалявам да го чуя.

— Да, случва се. Напоследък явно по-често. — В превод: знам, че и при теб е същата ситуация. Тя бързо добави: — Не знаех, че идваш в тази църква. Мислех, че си в Благословени всички.

— Технически май съм там. Но майка ми беше католичка. Почина преди няколко години и на всяка годишнина поръчвам литургия за душата й.

— О. — Което обяснява защо олтарът приличаше на цветна градина.

Те продължиха да се движат в мълчание заедно с тълпата към застлания с каменни плочи вестибюл. Джесика се обърна да намери Лилиан, но не можа да я види сред многото хора.

— Тази година ще участваш ли пак в кабарето? — попита я Дейвид.

— О, господи! — Тя се разсмя. Предната година тя и още пет от организаторките бяха направили с много лоша хореография единия от танците от мюзикъла „A chorus line“, облечени в изрязани трика, мрежести чорапогащници и бомбета, смело излагайки на показ краката и дупетата си, мяткаха гърдите си и всичко това за благородната кауза да се справим със спина бифида. — Мисля си този път да остана зад кулисите.

— Жалко. Мисля, че си единствената, която може да изиграе успешно Фос.

— Благодаря, но не е точно така. Макар че като дете вземах уроци по степ. Майка ми постоянно ме записваше в разни конкурси за красота, Малката мис ябълков фестивал, Малката мис окръг и други такива, така че степ танците бяха моя талант.

— Предполагам, че си спечелила не един.

— Всъщност, нито един. Отегчавах се и започвах да правя физиономии. Имам ужасно много снимки, докарана в разни бухнали рокли и лъскави баретки и с идиотски кръстосани очи.

Той се разсмя. Очилата с дебели черни рамки му отиваха, реши тя — даваха акцент на иначе малко обикновените му черти. Хрумна й, че за първи път го вижда сам, без антураж от асистенти, прислужници и разни други, или пък без да е закачен за жена си, булимичната Сузана, чийто комарски гласец обсебваше безмилостно разговора, отхвърляйки всяка тема, която не се отнасяше за нея.

— Дейвид, радвам се да те видя! — Дребничък, белокос мъж в пепитено сако протегна ръката си за поздрав. И други зяпаха по посока на Дейвид. Джесика забеляза Джейни Мартинес и безбройните й роднини да се организират, готови да станат от църковните пейки: В секундата, в която го видеха, щяха да го погълнат, както амеба поглъща парченце планктон. Веднага след това видя след тълпата Лилиан, която се приближаваше към нея. О, не, осъзна Джесика ужасено, тя не просто вървеше… тя дефилираше. Брадичката й беше повдигната, очите й бяха широко отворени като чашки за кафе, а устните й бяха разтегнати в бляскавата усмивка на победителка… Дигиталният превключвател отново се беше задействал и тя се бе върнала в 1952, прочутото ревю във вечерно облекло.

Джесика пристъпи към нея, но беше твърде късно: Лилиан вече се беше насочила към Дейвид. Беше събрала полите на роклята си, повдигнала ги беше леко и с едно движение, което върна всички във Филаделфия, му направи дълбок учтив реверанс.

— Мамо, моля те! — промълви Джесика.

Дейвид направо зяпна.

Все още лъчезарно усмихната, Лилиан, започна да се изправя. И изведнъж се заклати. Ръцете й направиха подобно на вятърна мелница движение, тя изписка тихо от изненада и падна тежко на твърдия каменен под.

Убий ме на място, помоли се отчаяно Джесика.

Моментално сякаш от нищото се материализира малка тълпа. Няколко човека, включително Дейвид, се втурнаха да помагат. Лилиан беше висока 5 фута и 10 инча, с фигура, която на младини приличаше на пясъчен часовник, а сега беше придобила формата на цилиндър: отне им сериозни усилия да я повдигнат до седнало положение.

— Добре ли си, мамо? — Джесика коленичи до нея.

— Не знам.

От тълпата изникна лицето на Джейни Мартинес.

— Какво стана? Да извикам ли линейка?

— Не мисля, че е необходимо. — Джесика се обърна пак към майка си. — Можеш ли да станеш?

Едно дружно усилие изправи Лилиан на крака.

— Ръката ме боли — измрънка тя.

— Мисля, че падна върху нея — намеси се Дейвид. — Може да е изкълчена или счупена.

— Сигурно е счупена — повтори като ехо Джейни.

Още колко по-гаден може да стане животът ми? Чакай да си помисля. Джесика лекичко потупа ръкава на майка си.

— Мислиш ли, че е счупена, мамо?

— Оу.

— По-добре я заведи в болница „Мишън мърси“ и проверете — предложи Дейвид.

— Да, трябва да я заведеш в болницата — каза Джейни. — Мерцедесът ми е паркиран съвсем близо.

Джесика я погледна: разгледано от близо, на лицето на Джейни си личаха неподвижните вежди на изкуственото подмладяване; под тях очите й блестяха. Тя се забавлява, осъзна Джесика, наслаждава се на това неочаквано малко забавление.

— Всичко е наред, ще се оправя сама — остро й отвърна Джесика. — Най-вероятно само е изкривена. Благодаря на всички ви, оттук нататък ще се справя.

— Ще се обадиш ли да кажеш как е майка ти? — попита Дейвид.

— Да, обади ни се и ни кажи дали се е оправила — изцвърча верният му папагал Джейни.

Още едно последно групово усилие натовари Лилиан на сааба. Последва петнайсетминутно пътуване покрай оживения фермерски пазар на Индио до болничния комплекс на северозападния склон на хълма. „Мишън мърси“ — владението на д-р Майкъл Ди Сантини. Въпреки че Джесика знаеше, че той няма да е там — беше извел Роуън и Алекс с платноходката, поредния подкуп, заедно с iPod-ите в бонбонени цветове, новите маратонки, прекаляването със сладолед и дори пари на ръка, които имаха за цел да прокарат по-леко новината за предстоящото раждане на Аманда. В интерес на истината системата работеше — поне що се отнасяше до децата, ако двамата нови роднини означаваха новия албум на Еминем и готини модерни джинси — дайте ги насам тогава.

За щастие Джесика позна служителката на бюрото в отделението по радиология: дебелобузестта жена на име Рената с боядисана в черно коса и вежди, изскубани под формата на две параболи, придаващи й вечно учуден вид.

— Добро утро, Рената — поздрави тя сърдечно. — Аз съм мисис Ди Сантини. Майка ми падна и нарани лакътя си и се притеснявам, че може да е счупен.

— Вие сте съпругата на д-р Ди Сантини?

— Да. Е, бившата му съпруга.

Параболите се повдигнаха чак до линията на косата.

— Той не ни се е обадил.

— Не, той още не знае. Но няма значение, просто имаме нужда от рентгенова снимка.

— Без нареждане от лекар трябва да минете през спешния център.

Джесика въздъхна изтощено.

— Опитайте пейджера на д-р Лейк, Мери Елън Лейк, от неврология. Или Стийв Лундхолт.

— Не мога да го направя. Съжалявам, но трябва да минете през спешното. Такава е политиката на болницата. — Чиновничката скръсти ръце и стисна упорито устни.

Не толкова отдавна, когато Джесика беше женена за местното божество д-р Майкъл Ди Сантини, който и да е от персонала на тази болница би обърнал небето и земята, за да осигури необходимата помощ на майка й. Но явно като разкараната бивша на гореспоменатото божество не се броеше за нищо.

— Хайде, мамо — каза тя и поведе майка си надолу към приземния етаж, където се помещаваше спешното.

Беше задръстено, истински пандемониум, подът беше покрит с вестници, смачкани кафени чашки и обвивки от шоколадчета. Джесика настани Лилиан в надраскан пластмасов стол и започна да попълва документите, хвърлени й от рошав млад азиатец.

— Най-малко един час, ако не и повече — информира я той. — Откакто затвориха спешното в Бенедиктин сме просто затрупани.

Джесика изпи една чаша вода, занесе друга чаша на майка си и седна на стола до нея. От другата й страна парцалив младеж мърмореше нещо за пчели. Зад тях две бебета изпълняваха ревящ дует, а една жена крещеше на руски по клетъчния си телефон.

— Какво значи това? Ще ме дисквалифицират ли от конкурса? — неочаквано запита Лилиан.

— Не, мамо, разбира се, че не.

— Защото ако ме дисквалифицират, смятам, че няма да е честно. Талантът ми не изисква използване на ръцете. Не съм балерина. Не жонглирам с топки като онова надуто момиче от Алънтаун. Аз съм певица. Нямам нужда от ръцете си, за да пея.

Тя седна изправено в стола си; за момент Джесика се ужаси, че ще започне да пее имам толкова царевица, колкото Канзас през август, както беше направила преди няколко седмици по средата на обяда в П. Ф. Чанг за огромен ужас на внуците си.

Но тя не запя. Вместо това отново се затвори в себе си, наместила сгънатата си ръка пред себе си като счупено крило.

— Наистина много боли. Мисля си, че може и да съм строшила някой кокал.

— Ще се погрижат за това съвсем скоро. — Джесика се огледа отчаяно в претъпканата стая.

После неочаквано чу някой да вика името й. Скочи на крака и вдигна ръка. Бяха минали най-много десет минути.

Джесика нямаше време да се чуди, тъй като към тях приближи усмихнат дежурен, бутащ инвалиден стол.

— Мисис Ди Сантини? Нали вашата майка се нуждае от рентгенова снимка? — Той помогна на Лилиан да седне в стола и като се шегуваше и бъбреше небрежно, го насочи към основната сграда. Асансьорът ги качи обратно горе на седмия етаж в отделението по радиология, където този път ги посрещна цяла делегация, водена от млад лекар с какаова кожа и искрящо бяла престилка. Той се представи като д-р Коркоран.

— Хайде да направим няколко снимки на тази прекрасна малка ръка — изгука той на Лилиан с глас толкова топъл и плътен, че сам по себе си действаше лечебно. Самата Лилиан се смееше и флиртуваше с него докато я откарваха в рентгеновата лаборатория.

Откъде изведнъж това вип-отношение? — зачуди се Джесика. Можеше ли Майкъл по някакъв магически начин да е разбрал, че те двете са тук и да се е обадил където трябва?

Почти мигновено снимките бяха направени, проявени и закачени на негативоскоп, на който младият д-р Коркоран им показа малката бяла линийка на фрактурата, тънка колкото нокът.

— Ще я фиксираме с подвижна превръзка, която смятам ще й бъде достатъчно удобна. И, разбира се, ще й дадем нещо против болката.

— Бяхте толкова мил — впусна се да му благодари Джесика. — Не знам как да ви се отблагодаря.

— Хей, няма нужда. На практика Фондация Клементе крепи тази болница над водата.

Думите му я удариха като мълния: не Майкъл се беше обадил. Дейвид беше. Дейвид Клементе беше истинското главно божество тук. Човекът, с името на когото имаше бронзова табела в предверието; този, който притежаваше силата да подпомогне или да провали кариерата на всеки доктор в болницата.

Дори, например, на някой лъжлив, подъл, прелъстяващ пациентките си шеф на неврохирургията.

И освен ако не грешеше, въпреки че днес в църквата изглеждаше като на сутринта след необуздана оргия — или пък точно заради това, — той флиртуваше с нея. Със сигурност беше забелязала проблясък на интерес зад рамките на скъпарските му очила. В ума й се оформи една идея, която бързо придоби плът и започна да пулсира в ритъма на нетърпимото й главоболие: може би трябваше въпреки всичко да му се обади и да види дали не може да постигне нещо по-сериозно от лек интерес.