Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (23)

Глава двадесет и четвърта
Знаеш ли, имам един самолет

Един съсед, на четири пресечки от нея, беше се обадил за колата на Отис.

Той беше архитект на име Врийлинг, който живееше в прецизно изпълнено имение с красиви колони, собствен дизайн. Като излизал по-рано тази вечер, за да отиде на Риголето, естетическото му чувство било накърнено от гледката на скапана стара таратайка, загрозяваща чистия му тротоар. За още по-голямо негово раздразнение, отвратителното нещо било все още на същото място, когато се върнал от операта малко преди полунощ. Веднага заподозрял, че колата принадлежи на готвача на съседите му, с които от години имал вражда заради райските им птици и неприятния им навик да оставят лепкави купчинки върху полирания му циментов покрив. Така че се обадил на шерифа, настоявайки обидната кола да бъде махната оттам.

Заместник-шерифите задействали полицейската машина. Открили, че колата принадлежала на някой си Отис Уайн, име, което било изникнало още веднъж по-рано същия ден — някаква жена, свързана с Университетския кризисен център по изнасилванията, се обадила да ги посъветвала го проверят във връзка с нещо, което полицията напоследък била започнала да нарича нападенията на супер героя. Изпратили кола до дома на семейство Уайн, но Отис не си бил вкъщи, а едно обаждане до „Плъм Март“, където той работел, ги осведомило, че си е тръгнал от работа по-рано същия ден. Заместник-шерифите успокоили опънатите нерви на мистър Уайн и му казали, че ще се върнат друг път.

Но ето че малко по-късно колата на Отис Уайн се появила в един от най-шикозните квартали в града. Един от служителите получил прозрение: Накарал в „Плъм Март“ да проверят доставките, които Отис е поел през деня в този квартал. Имало само една: Чандлър, 1655 Полайт Чайлд лейн. Поръчката била взета в един нула шест следобед.

Така че двама заместник-шерифи отишли на този адрес и натиснали копчето на домофонната система при входната порта. Вътре намерили истерично колежанче, заключено в единична сауна, придобило цвета на полуизпечена пържола и горящо от желание да изпее на ченгетата абсолютно всичко, извършено от него през последните няколко месеца.

 

 

Още веднъж Лали Чандлър се превърна в знаменитост. Историята — бивше момиче на Бонд побеждава насилник с хватки от карате — беше публикувана първо в местния „Куриер“, откъдето бързо се разпространи в националните медии. „Тайм“ и „Нюз уийк“ отпечатаха нейни снимки как размахва златния си пистолет. Тя демонстрира ритниците си в шоуто на Опра, появи се заедно с едновремешния си партньор Роджър Мур при Летърман и беше гост звезда в Закон и ред: умисъл за престъпление в ролята на бдителна гражданка.

Още веднъж, където и да отидеше бляскаха светкавици. Още веднъж телефонът й не спираше да звъни през целия ден и през по-голямата част от нощта.

Когато Перла обяви по интеркома — Някакъв Бари Люис от Фондация Клементе? Лали вдигна разсеяно слушалката.

Млад мъж с нежен глас я информира, че мистър Клементе е гледал нейното интервю в Добро утро, Америка, в което тя споменавала, че е влязла в борда на Университетския кризисен център по изнасилванията. Би ли желала да обядва с мистър Клементе, за да обсъдят подкрепата, която Фондацията може да окаже на Центъра?

— Разбира се, може да уточните подробностите с моята асистентка. Тя се занимава с графика ми. — Лали прехвърли нежния глас обратно на Перла и отговори на друго обаждане.

 

 

Силата на пресата. Как да не я обожаваш! — помисли си Джесика.

Жълтата страница на Сан Карлино куриер беше публикувала годишната си страница с фотографии от Благотворителния нощен бал Лос Ниньос в помощ на бедните в Колина Линда една седмица след самото събитие. Най-голямата и ярка снимка тази година беше отделена за Сандра Бълок, Клинт Ийстуд и Майкъл Йорк, хванати как безметежно клюкарстват. Втора по големина и разположение беше фотография на местния филантроп Дейвид Клементе с ръка, собственически обгръщаща раменете на домакиня от Колина Линда Джесика Ди Сантини. Размазаната фигура на висок, рошав мъж, почти извън кадър, застанал зад нея, не беше идентифицирана.

Четири дни след като се беше появил снимковият материал тя седеше на приземния етаж на историческата сграда на съда на Сан Карлино (построена през 1814; разрушена от земетресение през 1843; отново построена на оригиналното си място през 1868). Майкъл се беше настанил отсреща на грубо изсечената конферентна маса, горящ от желание да й угоди повече от домашно кученце. Беше й се обадил по телефона веднага след материала в „Куриер“, гукайки колко прекрасно била изглеждала и как се радвал, че са се намерили с Дейвид.

— Той е невероятен човек. Фантастичен. Винаги съм му се възхищавал.

Хванах те! — помислила си беше тя. Докато смяташе, че тя има влиянието, което й даваше връзката с милиардер, член на борда на болницата Мишън мърси, той нямаше да промени издръжката си.

И излезе права. Адвокатът му в момента представяше искането му за преразглеждане на издръжката: Намалението с 65 процента, което отначало щеше да иска Майкъл, чудодейно се беше превърнало в 15-процентово.

Адвокатът на Джесика, Оливър Дич, сплете пръсти над конферентната маса и изпука звучно кокалчетата си.

— Клиентката ми е готова да приеме 12,5 процентно намаление на издръжката, ако доктор Ди Сантини се погрижи за всички предстоящи зъболекарски услуги и всички летни лагери на децата.

Майкъл пребледня, но продължи да се усмихва. Посъветва се шепнешком със собствения си адвокат, после кимна:

— Добре, мога да го преживея.

Джесика беше въодушевена. Без главозамайващата сума за бракети и космическите цифри за тенис лагерите на Роуън можеше поне да излезе начисто. Или дори на малка печалба.

Прекараха още двайсет минути в изглаждане на останалите дребни подробности от споразумението. След това, когато всички процедури приключиха, всички излязоха под топлия декемврийски дъждец. Влагата охлаждаше лицето на Джесика като че ли беше лято. Само пластмасовият Дядо Коледа и северният елен, настанени между две палми от Канарските острови покрай пътя, лекичко загатваха за сезона.

— Радвам се, че най-накрая се разбрахме с добро — каза Майкъл. — Много бих искал да си останем приятели! Заради доброто на децата, ако не за друго.

— Сигурна съм, че можем — отвърна Джесика. Странно, но вече изобщо не чувстваше Майкъл близък. Кога беше се появила тази глупава малка бръчка между очите му? И винаги ли беше имал навика да си прегърбва лявото рамо по този начин?

— Е, как е майка ти? — попита я той.

— Добре е, благодаря. Има си ухажор, един мъж от нейния комплекс, който й носи собственоръчно набрани ягоди. Това я задържа малко повече в настоящето.

— Ухажор. Това е супер. — Той се засмя доброжелателно.

И аз си имам, искаше й се да изкрещи. Мислите й отлетяха към последната неделя вечер. Беше я прекарала с Томи в леглото, до което гореше свещ с малинов аромат, прибоят се разбиваше някъде долу, а ръцете му с дългите си силни пръсти предизвикваха в тялото й усещания, непознати досега. Тя обожаваше да открива разни неща за него: че поддържа дома си изненадващо чист; че двата му Оскара (за филмова музика) са сложени в тоалетната, не заради иронията, а защото случайно паснали в нишата над водопроводната тръба; че той обикновено държи телефона си изключен.

Джесика почувства прилив на лудо щастие.

Не можеше да продължи дълго. Вътре в себе си беше сигурна в това. Бляскавият свят на международната култура вече беше започнал да привлича Томи обратно. Беше приел предложение, което щеше да го заведе в Сеул през март, а цяло лято щеше да прескача от един на друг музикален фестивал — Върмонт, Шотландия, Чехия. Докато той преминава през света като плосък камък по водата, тя щеше да бъде тук, в Сан Карлино, и щеше бляскаво да кара децата си на рождени дни и бар мицвах, да ходи на обяди за набиране на средства за борба с церебралната парализа и да се бори с листните въшки по розите в градината.

Но не й пукаше. Точно в този момент единственото важно нещо беше кога ще може да се върне обратно в леглото му.

Осъзна, че Майкъл й беше казал нещо.

— Извинявай, какво каза?

— Казах, че си спомням роклята, с която беше облечена на онази снимка в „Куриер“. Винаги е била една от любимите ми. Изглеждаше зашеметяващо.

— Благодаря — отговори му тя.

Той се засмя сякаш с неудобство.

— Виж, ъъъ… Бордът на Мишън мърси се среща другата седмица за ревизия на различните департаменти. Надявам се да увеличат финансирането на моя. Неврологията винаги е била доведеното дете на тази болница и аз ще съм много щастлив, ако това се промени. Така че може би следващия път, когато се видиш с Дейвид, може да му кажеш няколко думи.

— Разбира се, Майкъл — каза Джесика ухилена. — Когато видя следващия път Дейвид с удоволствие ще му говоря по въпроса.

Тя, разбира се, нямаше никакво намерение да се вижда с Дейвид Клементе скоро, а най-вероятно и изобщо никога. В някакъв момент Майкъл също щеше да го разбере и сигурно щеше отново да се опита да я изкорми финансово. Днешното споразумение й беше оставило малко време да си поеме дъх, но беше наясно, че трябва да се върне отново на работа. Може би адвокатски кабинет в някоя голяма търговска сграда — щеше сама да си определи часовете и да си остави свободно време за Роуън и Алекс.

Целта беше никога повече да не зависи от прищевките и благоразположението на Майкъл Ди Сантини.

Майкъл отвори вратата на ягуара си.

— Радвам се, че се видяхме, Джес. — Наведе се да я целуне по бузата.

— Аз също, Майк — отвърна тя. Но мислите й вече се връщаха към стаята над блестящото море.

 

 

— Трябва да ти направя едно признание — каза Дейвид. — Дълго време те мислех просто за поредната дама от обществото. Жителка на Колина Линда, чиято единствена цел е да пазарува, като всички онези призрачни жени, с които Сузана излизаше.

— Значи трябваше да ритна в главата потенциален насилник, за да те накарам да промениш мнението си?

— Всъщност, не го промених тогава.

— Не ли? — Лали повдигна вежда.

— Не. Беше когато започна боя с храна на бала Лос Ниньос.

— Боже господи! — Лали се цапна с ръка по челото. — Дори не ми говори за това. Толкова е нелепо. Държах се като десетгодишна.

— И точно това беше прекрасното. Не мога да ти кажа колко скучни вечери съм изстрадал, които е можело да се подобрят ако само някой замери с печен картоф някой друг. На практика мисля че на всяко официално събитие, изискващо черна папийонка, трябва да е задължително да се хвърля храна.

— Добре, ще го запомня — разсмя се Лали.

Беше втората им среща. Първата беше обяд във Файв Крейнс, уж да обсъдят сътрудничеството на Фондация Клементе и Кризисния център. Лали беше отишла с мисълта, че ще обядва със съответните членове на борда и изпълнителни директори, с или без Дейвид.

Но метр д’отелът я беше превел покрай по-големите маси до една закътана масичка за двама в дъното точно при огромния прозорец с изглед към океана. Дейвид седеше сам. Беше я поздравил почти срамежливо. И от началото беше малко стегнат, проточи избора на вино прекалено дълго, странно настоявайки за нейното мнение зад избледнялото меню. След първоначалните общи приказки Лали се усети, че разказва историята на вълнуващото си преживяване, украсявайки я само толкова, че да звучи колкото се може по-смешно. Категорично беше подчертала, че цялата работа не включва никакво особено безстрашие от нейна страна.

— Просто инстинкт и малко късмет — обяснила бе небрежно. — Ако трябва да бъда честна, едва не умрях от страх.

В отговор Дейвид й разказа как го обрали с пистолет в Ню Хейвън още като студент в Йейл. Предал портфейла и часовника си и крадецът избягал, захвърляйки пистолета си.

— Оказа се, че бил фалшив — обясни й Дейвид. — Обичайният модел за украса. Почувствах се като пълен нещастник и страхливец.

И двамата се разсмяха от сърце на това. Ледът беше разчупен. Започнаха да си говорят толкова спокойно, сякаш продължаваха разговор, който са водили през целия си живот.

След като бяха изяли предястията си, а той все още не беше отворил нито дума за бизнес, на Лали най-сетне й просветна: беше среща под прикритие! Интересът му към Кризисния център е бил, поне донякъде, уловка. Също като нейната уловка, с която се опита да го примами на катастрофалното си парти за обучението на коренните жители.

Тя се разсмя на глас.

— Какво? — усмихна се той.

— Нищо, просто си прекарвам много добре.

На секундата й се прииска да си прехапе езика. Беше прекалено прямо изказване за първа среща.

— Радвам се. — Лицето му грейна. — Защото аз също се забавлявам.

Те продължиха да си говорят, накланяйки се несъзнателно все по-близо един към друг, докато челата им почти започнаха да се докосват. Преди да осъзнаят, тълпата обядващи се беше разпръснала, а сервитьорите започнаха да зареждат масите за вечеря. Първите подранили клиенти започваха да пристигат, когато те най-сетне се отърсиха от вглъбеността си един в друг.

— Предполагам, че тази маса ще им трябва — каза Дейвид.

— Предполагам, че си прав — отвърна Лали.

Той плати сметката и двамата излязоха на Китредж стрийт.

— Стана ли пет? — попита Дейвид. — Хайде! — Той я хвана за ръката и бързо я поведе към Мишън стрийт.

Процесията на светлината Луминария беше тръгнала. Парадът облечени в бяло деца изглеждаше почти призрачен в здрача; на личицата им, осветени от блещукащите пламъчета на свещите, имаше изражение на спокойно и уверено благоговение. Пееха „Елате, всички вярващи!“ на английски и испански, гласовете им се разминаваха един с друг и се сливаха в едно цяло — не в такт, но величествено.

Всяка година Лали обмисляше да дойде да гледа процесията. Но всяка година беше прекалено заета с приготовления за съответното социално събитие, което трябваше да посети същата вечер.

— Невероятно е! — прошепна.

— Нали? Това винаги е било едно от любимите ми неща в този град. Каквото и да става, винаги правя всичко възможно да присъствам.

Те продължиха да пляскат с ръце и да гледат, докато и последният призрак в бяла роба не се изгуби от поглед. И тогава Дейвид я помоли да вечеря с него на следващия ден.

Тя се радваше, че я покани в дома си, а не някъде навън. Още по-доволна беше, че вечеряха в задушевен, покрит с купол солариум, вместо в банална официална трапезария. Храната беше вкусна, но Лали почти не й обърна внимание. Беше прекалено заинтригувана от разговора, който отново тръгна без никакви усилия.

Неочаквано обаче се получи неловка пауза. Дейвид си играеше със столчето на чашата си за вино.

— Разводът ми приключи вчера — каза той най-накрая.

— О! Не знам дали да ти съчувствам или да те поздравя?

— Всъщност нито едното, нито другото. Между нас всичко беше свършило отдавна. Сега просто го направихме официално. Дори не знам защо отворих темата. — Още една пауза, след която той се прокашля, за да прочисти гърлото си. — За Коледа. Ще прекарам празниците в къщата си в Барбадос. През част от времето Ноа ще е мен, сестра ми и семейството й също ще бъдат и, ами… Искаш ли да дойдеш?

— О…

— Не е необходимо да спиш с мен. Може да си имаш отделно бунгало.

— Не това е проблемът — поясни бързо тя. — Работата е, че имам други планове.

— Да, разбира се, трябваше да се сетя. Сигурно си заета още от юли.

— Всъщност, не. Този ангажимент ми изникна съвсем наскоро. С огромно удоволствие бих прекарала Коледа с теб, наистина, но отивам в Ню Джърси.

— По дяволите! Как бих могъл да конкурирам бляскавия и забавен Джърси…

Тя се изкиска.

— Е, ще ми кажеш ли какво има там или ще трябва да гадая?

— Семейни истории. Имам, ами… — Лали си пое дълбоко дъх. — Отивам да видя внучката си.

— Имаш внучка! — Той я зяпна изненадано.

Тя кимна.

— На три години. Не знаех за нея съвсем доскоро. Бях в лоши отношения със собствената си дъщеря. От известно време бяхме спрели да си говорим. Грешката обаче е моя, всичко стана заради моя глупав инат. — Лали замълча за кратко; после думите започнаха да се изливат сами от устата й. — Дъщеря ми, Сиена, родила преди три години от някакъв, който обикаля цяла Европа и твърди, че е италиански конт, но всъщност се оказа, че е от Саут Патерсън, Ню Джърси. В момента родителите му се грижат за бебето. Изглеждат ми много мили хора; говорих с тях няколко пъти. Сиена оставя бебето при тях, когато тръгне да митка някъде по света. — Лали се усмихна напрегнато. — Не мога да я обвинявам за това. Абсолютно същото правех аз с нея, когато беше малка.

Дейвид мълчеше и гледаше надолу към масата. Какво ли си мисли? — зачуди се Лали. Дали точно сега му хрумваше, че тя не е толкова млада, колкото изглежда? Дали не пресмяташе, че може да избира между жени на двайсет или трийсет и нещо, така че защо да си губи времето с някаква, която е не само на доста над четиридесет, но и баба на всичкото отгоре?

Той вдигна поглед с палава усмивка на лицето.

— Защо ще чакаш чак до Коледа? Това е чак след три седмици?

— Ами… — проточи Лали. — Трябва да си запазя билети. По това време на годината е трудно да направиш резервации.

— Знаеш ли, имам един самолет. Пътува се доста удобно. На борда има четки за зъби и всичко друго необходимо. Можем да стигнем там до сутринта.

— О! — неуверено възкликна Лали.

— Е, какво мислиш? Навита ли си?

— Можеш да се обзаложиш, че съм — отвърна тя.