Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (16)

Глава седемнадесета
Какво може да направи малко лунна светлина

Ударът в корема на Ноа до голяма степен попари ентусиазма за обиколката с хамъра.

Лали не можа да види точно какво стана след това, освен че Ноа бързо беше заобиколен от делегация умилкващи се възрастни и че Кейтлин и Ейдън се разтопиха в нощта веднага. Още подсмърчащ, Ноа беше съпроводен до главната сграда от кенгуру, тигър и от баща си; след това остатъкът от партито доста бързо изтъня, като повечето от гостите си взимаха на тръгване торбичките в черно и оранжево.

Лали продължи обиколките по случай Хелоуин сама с близнаците. Два часа без да спират обикаляха най-шикозните къщи в Колина Линда, звъняха на звънците и викаха: Почерпка или номер!^[1] най-вече на камериерки, икономи и баби и дядовци, които си гледаха внуците. Най-накрая торбичките им бяха препълнени и близнаците, които бяха тъпкали сладкиши в устите си през цялото време, започнаха да клюмат уморено.

По пътя на връщане Лали се отби до един банкомат, за да изтегли обещаните двеста долара. Тя обмисляше идеята да поиска разваляне на договора — накрая близнаците се бяха държали доста отвратително с Ноа.

Но можеше да си представи какво мрънкане и какви спорове щяха да последват. Какво пък, по дяволите — беше по-лесно просто да им плати.

Пъхна диск на Били Холидей в плейъра — „Какво може да направи малко лунна светлина…“ — и започна да обмисля събитията от вечерта.

Наистина й беше станало мъчно за Кейтлин и горкия й депресиран син. Този гаден малък хулиган Зандър Ло заслужаваше някой хубаво да му натрие фасона — беше просто лош късмет за семейство Лач, че точно коремът на Ноа попадна на пътя на юмрука на Ейдън. Спокойно можеше да се каже, че Дороти е изпратена обратно в Канзас; честно, Лали не можеше да се чувства прекалено нещастна от този факт.

С още повече задоволство си спомни за малкия си триумф, когато подкрепи Ноа пред другите деца. Спомни си израза на лицето на Дейвид — на възхищение и благодарност. Мъжът, който беше превърнал скромното си наследство в изумително богатство, почти хлипаше от щастие, защото няколко разглезени всезнайковци се държаха добре със сина му… Беше… ами… мило бе най-точната дума за това.

Мислите й се отклониха към импровизирания степ на Джесика, който развали снимката. Лали беше учила степ, както и балет, модерни и класически танци. Можеше да подготви с лекота нещо, на което малкото аматьорско изпълнение на Джесика можеше само да диша праха.

Неочаквано си представи как Джесика танцуваща встъпва в приказен брак с Дейвид и почти й прилоша от тревога.

И, изненадващо, това нямаше нищо общо с изумителното му богатство. По-скоро беше свързано с факта колко привлекателен изглеждаше с очилата си и глупавия клоунски грим.

Поразена от това си откритие, тя зави в грешната посока на път за семейство Хендрикс. Джейк сънливо отвори очи:

— Обърка пътя, лельо Лали — обади се той.

Той изглеждаше сладък, беше смъкнал глупавия си шлем, косата му беше рошава и влажна, а бузите му горяха. Наистина си бяха изкарали добре. Трябваше да започне по-често да прави разни неща с момчетата.

— Прав си, скъпи — отвърна му тя. — Колко съм глупава.

Направи обратен завой като почти щеше да блъсне някаква стара таратайка. Колата имаше стиропорова пурпурна слива, забита в антената.

Доставките на „Плъм Март“, отчете тя между другото. Напоследък изглежда бяха навсякъде.

 

 

— Беше дяволски прав за Лали Чандлър — каза Джесика на Толър. — Определено му е хвърлила око.

— Казах ти. — Толър отпи малка глътка от поредното им питие на деня, измислица, наречена Уу-уусъс сок от червени боровинки и прасковен шнапс. Присви красиво изрязаните си устни. — Възмутително. Има вкус на Кул-ейд^[2].

— Аз пък по-скоро го харесвам.

— Скъпа, може би вкусовите ти усещания са се притъпили. Това, което трябва да направим според мен, е да се върнем за малко към класиката и да пречистим небцата си. — Той вдигна показалец, за да извика сервитьорката, и поръча две мартинита Бомбай, извънредно сухи. — Разбити, не разбъркани^[3] — добави дяволито.

Докато чакаха да им донесат поръчаните напитки, Джесика го осветли по последните събития от партито за Хелоуин в Клементе. Толър се смя малко безсърдечно, по нейно мнение, на случката, завършила с удара на Ейдън в корема на Ноа.

— Но преди това да се случи, определено усетих някакви вибрации — обясни му тя. — От Дейвид имам предвид.

— Може би има влечение към плашила.

— Може би има влечение към мен. — Смехът й беше пълен със самоирония. — Танцувах за него.

— Какво си направила?

— Танцувах степ. Лали, Кейтлин Лач и аз позирахме за снимка: момичетата от Оз. Той стоеше право пред мен и се сетих колко комплименти ми направи за танца на миналогодишното кабаре в подкрепа на спина бифида. Така че, изненадващо дори и за самата мен, го направих. Най-много тридесет секунди леко потропване с крачета.

Толър подсвирна.

— Винаги е така — вие уж скромните излизате ексхибиционисти по сърце.

— Просто не знам какво се случи с мен. Но на него изглежда му хареса.

— Добре, значи това е предимство, Джесика. Топката е в твоето поле, бейби. Трябва да я отиграеш.

— Какво предлагаш да направя?

— Предлагам да му изпратиш нещо.

Джесика го погледна въпросително.

— Какво например, подарък? Какво бих могла изобщо да му подаря, от което той да си няма вече двайсет броя?

Толър се отпусна назад в стола си и притвори очи като сънлив котарак.

— Чифт от твоите бикини — произнесе той.

— Какво?

— Той няма вече двайсет от тях, нали? Ако има, значи нещо съм пропуснал.

— Не, няма — отговори му тя натъртено.

— Значи нещата са съвсем прости. Пращаш му очарователна основополагаща бележчица, в която му благодариш за гостоприемството. Прибавяш нещо от рода на как нямаш търпение да се видите отново скоро. Може би на Пара Лос Ниньос бала? И подчертаваш думите си като включваш малко чифтче фини бикини. — Той повдигна клепачи и я погледна в очите. — За предпочитане черни.

— Изобщо не мисля така — сопна се Джесика.

— Както си искаш. Но моите източници ми казват, че Лали е изглеждала невероятно. Явно на нея не й се налага да използва слама, за да прикрие недостатъците на фигурата си.

— Хората, които носят шапки, за да прикрият липсата си на коса, не би трябвало да хвърлят камъни по другите — отвърна тя на огъня.

— Не за това нося шапки — спокойно обясни той. — Просто съм пристрастен към тях.

Беше невъзможно да смутиш Толър.

— Когато се отчая дотолкова, че да започна да разпращам бельото си из целия град, ще те осведомя — отряза го тя. — Дотогава мисля, че просто ще изчакам да го видя на бала.

— И се надявай, че Лали няма да увие пипалата си около него междувременно. — Толър отново придоби котешкия си вид. — Разбира се, бихме могли да я извадим от обръщение за известно време.

— Така ли, как? Да я отвлечем и да я държим завързана в някое мазе за няколко седмици?

— Не е лошо като идея. Но по-скоро мислех в друга насока — да я разболеем в социално отношение.

— Сега си направо луд! — Джесика изненадано се изхили.

— Не буквално, разбира се. Имам предвид да разпространим лъжлив слух, че Лали Чандлър се лекува за някакво не много сериозно, но крайно срамно заболяване. Веднъж познавах едно момиче, което хвана венерически брадавици.

— Това е отвратително. — Джесика направи физиономия. — Може ли просто да сменим темата?

— Не знаех, че имаш други теми в последно време.

Тя му се изплези. Той също й изплези езика си, който беше на всичкото отгоре по-дълъг.

 

 

Когато се върна вкъщи, на алеята й беше спрял ягуар кабрио с цвят, подобен на коктейлите отпреди малко. Майкъл връщаше децата вкъщи. Отново по-рано. Копелето намаляваше времето, което прекарва с тях по мъничко всеки уикенд.

Тя изчака на тротоара, докато колата му не се изгуби от поглед. След това вкара нейната в гаража, напомняйки си за четиридесети или петдесети път, че автоматичната врата издава звук като уморен слон и трябва да извика някой да я погледне, след което влезе вътре. Намери Алекс паркиран пред телевизора във всекидневната, погълнат от Картуун Нетуърк.

— Здравей, съкровище! — Тя целуна върха на главата му, вдишвайки тежката миризма на неизмитата му коса. — Липсваше ми. Хубав уикенд ли изкара?

— Беше добре. — Той едва вдигна поглед от уродливите изображения на екрана.

— Какво гледаш?

— Кодово име: съседските деца.

Тя се загледа за момент в глупавото филмче.

— Можеш да си го догледаш до края, но след това никаква телевизия повече, разбрахме ли се?

— Татко ми позволява да гледам каквото си поискам.

— Не и аз. Така че го изключи след това, нали? Имаш домашни за училище.

Алекс изсумтя нещастно.

Тя въздъхна. Отново Лошия родител. Целуна го отново, после се качи по стълбите и почука на вратата на Роуън.

— Да?

Джесика бутна вратата. Роуън лежеше по корем на леглото си със слушалки на ушите си и синьо-сив DVD плейър на възглавницата й. Тя повдигна брадичката си с един инч и поздрави:

— Здрасти, мамо.

— Здрасти, скъпа. Това ново ли е?

— Да. Татко ми го купи.

— Но ти вече имаш такъв, нали?

— Мамо, той беше двегодишен. Дори не записваше.

— О, добре. Ами, просто исках да кажа здрасти. — Джесика се приближи към нея и се наведе да я целуне. После замръзна. — Къде ти е гривната?

Гривната с медицинска информация в златисто и сиво, която украсяваше китката на Роуън почти десет години, я нямаше. Бледата й ръка изглеждаше почти неприлично гола без нея.

— Свалих я. Татко каза, че не се налага да я нося повече.

— Той не може да знае със сигурност. Имало е и случаи на релапс на болестта след повече години, отколкото са минали при теб. — Джесика усети как кръвта й пулсира в кръвоносните съдове. Пое дълбоко дъх и овладя гласа си. — Наистина мисля, че трябва да продължиш да я носиш, просто за по-голяма сигурност.

Роуън се обърна на една страна и й хвърли поглед, който беше наследен изцяло от Майкъл, едновременно обиден и снизходителен с леко повдигане на веждата.

— Ма-амо. Нямам нужда от нея. Аманда казва, че ставаш прекалено покровителствена. Според нея винаги така се случва с родителя, който е бил изоставен.

Някъде дълбоко в Джесика се надигна ярост, толкова силна и всепоглъщаща, че за момент тя си помисли, че може спонтанно да избухне. Тръгна към DVD-плейъра с намерението да го вземе и да го размаже на пода.

Роуън моментално седна в леглото и го стисна в скута си.

— Добре, добре. Ще нося тъпата гривна, ако това ще те направи щастлива. Не е голяма работа.

— Ще ме направи щастлива — кимна Джесика. Обърна се, и все още дишайки тежко, излезе от стаята на дъщеря си.

Успя да запази самообладание и по време на вечеря, макар че никое от децата не яде много, защото Майкъл ги беше натъпкал до гуша с боклуци. Някъде след полунощ се промъкна в избата и си избра бутилка.

Последната от Медокс: Пойак, реколта 2000, почти черно на цвят, с лек добавен аромат на виолетки. Джесика си наля в спукана чаша за кафе и отпи. Влизаше толкова лесно и приятно. Свърши бутилката за по-малко от час.

Не се чувстваше пияна, макар че знаеше, че е — такъв беше ефектът на най-добрите френски вина. Всъщност се чувстваше жизнерадостна, дръзка, готова да загърби всякаква предпазливост. В момента беше способна да се обади на Аманда и да й каже нещо мръсно за анатомията на Мозъка, а после да говори с Майкъл и да го прокълне да хване някоя обезобразяваща кожна болест.

Беше способна след това да се обади на всичките си разведени приятелки и да ги окуражи да отмъстят по същия начин на бившите си съпрузи.

Пиянски телефонни разговори. Характерна опасност за бившите. Много пъти Джесика беше получавала такива обаждания в странни часове на денонощието от някоя страдаща приятелка.

Фактът, че може да идентифицира синдрома и да се предпази от подобно поведение, й доказа, че не е пияна. Пийнала, може би.

Приятно замаяна.

Което означаваше, че може да прецени с кристална яснота какво наистина трябва да направи — точно онова, което най-добрият й приятел Толър й беше предложил.

Тя се насочи нагоре към бърлогата си и изкара лаптопа си. Напечата подходяща, небрежна благодарствена бележка до мистър Дейвид Алдерсон Клементе, в която се споменаваше, че очаква с нетърпение да го види на благотворителния бал Пара Лос Ниньос.

Брилянтна бележка. Перфектно изпълнение. Беше толкова горда от себе си, че изпрати e-mail на Толър, в който му казваше, че е последвала съвета му.

Прекрасен съвет! Но той никога не си беше помислял, че тя ще го направи.

После принтира бележката, написа името си отдолу със заврънкулки, сгъна я прецизно на три и я сложи в плик. Провери адреса на страницата на Сейнт Матюс, касаеща родителите от минатата година, и го написа на плика. Под него добави Лично и го подчерта два пъти.

После с много, много стабилна походка отиде в спалнята си, отвори чекмеджето с бельото и започна да търси подходящата добавка.

Проблем: тя не беше от онези, който носят минималистични дантелени прашки. Беше от типа жени с боксерки сто процента памук и щампи на танцуващи момичета или на Туийти. Опита се да натъпче един такъв чифт (танцуващи момичета) заедно с бележката, но резултатът беше странно издут плик. Дори в сегашното си състояние можеше да забележи, че няма търсения еротичен ефект.

Отвори чекмеджето със сутиените си и извади най-оскъдния. И той не беше подходящ. Хвърли го обратно.

Чорапогащник?

Еу.

Изведнъж нещо й хрумна. Когато беше участвала в онзи танц за спина бифида, беше си обула чифт черни мрежести чорапи с жартиери. Беше сигурна, че още ги има. Разрови се в още чекмеджета, хвърляше разни неща на пода и по мебелите, докато накрая ги намери под екип за Пилатес, който не беше виждал дневна светлина от около година.

Единият чифт имаше гадна дупка, но другият беше в идеално състояние. Напъха го в плика. Все още беше много издут, но щеше да свърши работа. Облиза плика и го залепи, намери и марка. Ще ме няма само минутка, помисли си тя. Нямаше да е кой знае какво — Роуън беше на четиринайсет и много отговорна, а Алекс беше дълбоко заспал. После, за да е сигурна, че няма да загуби кураж, взе колата и кара внимателно, много внимателно седемте пресечки до кутията пред пощенския клон в Жардинера.

Тайно като среднощен крадец, тя пусна плика в кутията.