Хедър Греъм
Забранена истина (2)

Първа глава

Първото нещо, което видя щом се събуди и отвори очи Кит, бе силуетът на някакъв мъж, застанал в рамката на вратата. Доста висок, в сумрака на стаята на пръв поглед изглеждаше мургав и злокобен. Тя имаше неприятното усещане, че непознатият стои там от дълго време и мълчаливо оглежда стаята. Наблюдавал я е докато спи, което я накара да се почувства странно уязвима и разголена.

Раменете му изглеждаха широки в дебелото зимно палто. Той стоеше изправен, изпълнен със самоувереност. Тя разбра, че непознатият не гледа нея. Наблюдаваше баща й.

Очакваше го да умре.

Кит премигна и несръчно се опита да се надигне, за да го попита кой е и какво, по дяволите, правеше. Но щом тя премигна, той изчезна. На прага нямаше мъж.

Тя се намръщи, стана, отиде до вратата и погледна в коридора. И там нямаше никой.

Беше заспала на стола в болницата до баща си и най-вероятно бе сънувала онзи човек.

— Катрин Дилейни — рече тя на себе си на глас в опит да се отърси от неловкото усещане, — губиш нещо, макар, че не съм сигурна какво е то, или че някога съм го имала.

Отново огледа тъмната болнична стая на баща си. Беше задрямала в късния следобед. Може би вече беше късно през нощта. Сенките се бяха вселили навсякъде.

Кит се загледа в бистрата течност, която се стичаше по тръбичката и се вливаше във вената на Марк Дилейни.

От дълго време не беше помръдвал, също и Кит, докато не отвори очи и не видя образа на онзи мъж на прага. Разбира се, баща й бе по-отдавна в това положение. Повече от седмица лежеше в кома и не беше ясно дали ще се събуди отново. Първите няколко дни тя се опитваше да не плаче, защото искаше да го окуражи, сякаш можеше да я чуе. Вече беше се примирила с положението, но не искаше да го изостави. Щеше да седи тук, докато настъпи краят. И нямаше значение дали той знае, че тя е там или не.

Нали тя знаеше.

Устните й се изкривиха в печална усмивка. Унесена в дрямка, навярно бе сънувала странни неща. Приятелката й Дженифър би казала, че има отчаяни илюзии. Подсъзнанието й бе сътворило високия, мургав загадъчен непознат, тъй като от месеци тя не правеше нищо друго, освен да работи и да се грижи за баща си. Дженифър проявяваше разбиране, но поклати глава пред факта, че Кит не смееше да отдели дори няколко часа, за да излезе и да си намери някой красавец, някой приятен събеседник за вечеря или не дай Боже, да прекара една нощ с мъж.

— Джен, сега не е моментът — тихо отвърна тя и погледна към баща си. От болестта чертите му бяха помръкнали, но все още беше красив. Страните му бяха хлътнали, а очите затворени. Тя щеше да ги помни винаги. Яркосини, изпълнени с живот, смях и мъдрост.

— Кит?

Вдигна очи към Шери, медицинската сестра, която се грижеше за баща й, кльощава, но удивително състрадателна и компетентна. Тя тихо влезе в стаята. Дали не беше видяла Шери преди малко на прага? Може би потопена в странните сънища на безвремието, Кит беше си въобразила, че сестрата е високият непознат със зимно палто?

— Не исках да те стряскам — извини се Шери.

— Не, няма нищо.

— Има ли някакво развитие?

Кит поклати глава. Знаеше, че лекарите бяха наредили на сестрите при това състояние да създават единствено покой на пациента. Ако той имаше нужда от още морфин, тя трябваше да го достави. Но той не проявяваше признаци на изтощение. Дни наред не даваше никакви признаци на живот, като се изключи кривата на екрана.

— Скъпа, отдавна мина време за вечеря. Излез за няколко минути. Разкърши се, поразходи се, вземи нещо да хапнеш, пийни малко кафе.

— Не искам да го оставям сам.

— Смяната ми свърши, приключих с попълването на картони, а нощните сестри отдавна са тук — информира я Шери. — Аз ще остана с него. Ще прочета нещо за новите лекарства.

— Шери, работила си цял ден. Не мога да искам от теб…

— Хайде! — твърдо рече сестрата и се настани на стола до Марк Дилейни.

Кит понечи отново да протестира, но Шери вече бе угасила едната лампа и отвори книгата си.

— Пречиш ми да се съсредоточа — обясни тя.

— Благодаря ти — смирено промълви Кит. Наистина имаше нужда да излезе от стаята.

Докато вървеше по коридора, си даде сметка, че е станало много късно. Отдавна бе минало редовното време за посещения, макар че през цялото денонощие идваха и си отиваха роднини на пациентите. Болницата предлагаше на всички отделни стаи и посетителите не безпокояха останалите. В момента наоколо нямаше никой. Докато тя вървеше към асансьора, коридорите бяха абсолютно безлюдни.

— „Сенките на Вси Светии 2“ — тихо промърмори тя и натисна бутона за приземия етаж. От години не бе гледала този филм, но веднага си спомни Джейми Лий Къртис, която тичаше по празните болнични коридори. Маниакалният убиец я следваше по петите. Във филма дежурната сестра не успя да помогне, тъй като през това време правеше секс във ваната за загряване на болните с друг служител на болницата и убиецът включи нагревателите, така че и двамата се свариха. Кит, честно казано, се съмняваше, че ако й потрябва помощ, болничният персонал щеше да бъде сварен в басейна за терапия. Шери би се възмутила искрено от подобно предположение.

Дори и да е страшен филмът, Джен сигурно щеше да каже, че той носи подсъзнателно предупреждение към служителите да избягват да правят секс по време на работа.

Странно, но тя всъщност беше малко нервна. Разбира се, ако закрещи, щяха да се появят хора и да я изведат от болницата и най-вероятно щяха да я приемат в друг вид лечебно заведение. Тук нямаше от какво да се бои, и тя го знаеше. Странно, как мозъкът си правеше шегички. Особено, когато си толкова уморен. Въпреки това, празните коридори изглеждаха някак зловещи.

Кафенето определено беше затворено, помисли си тя, докато вървеше по коридора на приземния етаж. Може би „Вси Светии 2“ не беше чак толкова тъп. Беше минала през няколко етажа и различни коридори и не беше срещнала жива душа.

— Кит, стегни се! — каза тя и след като осъзна, че бе говорила на себе си на глас няколко пъти през последния час, изстена. — Кафе, имам нужда от кафе!

Отново говореше. Често го правеше като седеше до баща си в болничната стая. Докато графиката на монитора мърдаше, тя щеше да му говори.

Кафенето бе затворено и заключено, но от опит знаеше, че автоматът за кафе в закусвалнята предлагаше прилично кафе, дори човек можеше да избира между колумбийско, капучино, еспресо и френско препечено. Но щом застана пред автомата, както обикновено, осъзна, че няма дребни. О, машината приемаше и банкноти от един долар.

Но не и нейните, разбра тя с досада, когато автоматът изплю третата по ред еднодоларова банкнота.

— По дяволите! Ликът на президента гледа, където трябва — обясни тя на устройството.

Порови из чантата си и опита и всички петдоларови банкноти, с които разполагаше, но автоматът за кафе продължаваше да ги връща. Ядосана, тя изруга и ритна машината.

— Мога ли да помогна?

Дълбокият и леко развеселен мъжки глас зад нея я стресна така, че тя подскочи и се обърна. Сърцето й се качи в гърлото. Очакваше да види маниак от „Вси Светии 2“.

Разбира се, убиецът не изглеждаше като непознатия пред нея.

Този мъж можеше да бъде модел от модно списание. Джен би казала, че е „умопомрачителен“. Беше облечен в делови костюм от скъп магазин, може би на „Армани“ или „Версаче“. Беше висок, широкоплещест и костюмът му стоеше добре. В този късен час беше разхлабил вратовръзката си. Очевидната му умора придаваше очарование на елегантния му вид. По нейна преценка беше на около тридесет или тридесет и пет, с тъмнорижа коса стигаща до яката на ризата. Очите му бяха наситено кафяви, без никакъв оттенък на кестен, толкова тъмни, че изглеждаха черни като въглен. Имаше бронзов тен сякаш прекарваше доста време на слънце. Странно, помисли си Кит, тъй като целия север от Сиатъл до Мейн бе потънал в сняг.

Тя се улови, че не сваля очи от непознатия. За първи път се замисли за собствения си външен вид. Естествено, изглеждаше ужасно в изтърканите дънки и тениска от Националния исторически музей с изображение на динозавър, който ревеше. Косите й може би бяха чисти, но несресани. Нямаше никакъв грим, но това не пречеше. Предполагаше се, че прилича на майка си в много голяма степен, а Марина, както я бяха осведомили, притежавала най-изтънчен тен, коси, които баща й описваше като „гарвановочерни“ и очи, „сини като небето, когато сумракът се превръща в тъмнина“.

О, човешкия разум! Искаше й се да обясни на непознатия, че обикновено има средностатистически приличен вид. После се зачуди има ли някакво значение, та той беше дошъл на посещение на някой роднина и проявяваше достатъчно съчувствие като й предлагаше помощта си да си вземе кафе. Присъствието й тук имаше много сериозна причина. Как може в такъв момента да се тревожи за нещо толкова префърцунено като външния вид?

— Мога ли да помогна? — учтиво попита той.

Тя смутено се изчерви. Нямаше навик да губи ума и дума в присъствието на мъже, били те толкова внушителни като този тук.

— Съжалявам. Стреснахте ме. Тук е толкова тихо. Като в морга. — Несполучлив избор на думи. — Ако имате по-голям късмет от мен с автомата, ще съм ви благодарна за чаша кафе.

Той се усмихна и се доближи до нея.

— Наистина тази вечер е тихо — рече той. — Съжалявам, не исках да ви уплаша.

— Не се уплаших.

Непознатият я погледна и леко вдигна вежди. Очевидно не й вярваше.

— Добре. — Бръкна в сакото си и извади кожен портфейл. Банкнотите бяха чисти и гладки и не приличаха на смачканите, които тя бе извадила от портмонето си. Автоматът тутакси глътна неговия долар. Кит ненавиждаше машината и се замисли дали неодушевен предмет може с женска чувствителност да откликва на мъжкия пол.

— Какво желаете? — попита я той.

— Аз ли?

— Еспресо?

— О, не просто кафе, искам да избера от асортимента на машината. Френско горчиво, благодаря — каза тя и се изчерви, щом той натисна бутона. Кафявата течност потече в пластмасова чашка. Той й подаде кафето, после сложи друга банкнота в машината и отново натисна същия бутон. Тя все така стоеше там и го наблюдаваше. — Аз… Благодаря ви. О! Колко неучтиво от моя страна. Съжалявам. Ето една от моите банкноти, които бяха изплюти — започна тя и подаде един долар.

Той поклати глава.

— Всичко е наред. Аз самият имах нужда от кафе.

— Много ви благодаря, но не мога да ви позволя това.

— Става въпрос само за един долар. Освен това, си получих рестото. — Той посочи монетите, които машината бе върнала, и избра няколко монети от двадесет и пет цента. — Виждате ли?

— Но…

— Вие да не сте заклета феминистка? — попита той. Тъмната му вежда отново се повдигна и усмивката му се развесели.

— Не! — възкликна тя. — Е, разбира се, вярвам в равните права, равното заплащане и…

Тя замлъкна, тъй като той леко й се усмихваше. Не подло. Нямаше нужда тя да дава обяснения.

— Не съм заклета феминистка — с равен тон отвърна Кит. — Благодаря за кафето. — Тя можеше да се държи и като дама, а като се съди по кройката на костюма му, той можеше да си позволи да похарчи няколко монети от двадесет и пет цента, пък било то и за непозната. С какво ли си изкарваше прехраната? Реши, че е адвокат. В съда сигурно е обигран.

— Казвам се Дейвид Мур — представи се той и подаде ръка.

Тя се усмихна и пое ръката му.

— Кит… Катрин, господин Мур. И благодаря много за кафето.

Той леко кимна.

— Знаете ли, гледате ме доста странно.

— Така ли? Съжалявам. Сигурно съм уморена.

— Мислехте за нещо — вметна той.

Тя се засмя.

— Да, така е. Мислех, че имате вид на адвокат.

— На обвинението или на защитата?

— Или на обвинението или на защитата. Представих си как правите на пух и прах човека на свидетелската скамейка. Или разпалено и възмутено убеждавате съдебните заседатели, че не могат да обвинят човек в такова ужасно престъпление само на основание на косвени улики.

— Хм, интересно. Приличам ли ви на човекоядец?

— Свиреп сте. Настоятелен и вероятно свеж като краставица. Адвокат ли сте?

— Имам правоспособност за щата Флорида, но от известно време не практикувам.

— Значи все пак сте адвокат!

— Да, работех при областния прокурор няколко години. Освен това, имах частна практика в една фирма.

— Но вече не?

— Не, вече не. — Не й даде повече обяснения. Като гледаше костюма му, тя се чудеше не беше ли спечелил от лотарията тогава. Флорида. Това обясняваше тена му. Но не обясняваше какво прави в суровия щат Чикаго. — А вие? — попита той.

— Моля?

— С какво се занимавате?

— Рисувам комикси за няколко издания.

— Страхотно. Чел ли съм ваши материали?

— Може би. Едва сега започват да ме търсят. Издавам малка поредица „Денят на Ани“. Несгодите на ежедневието, любовните срещи в двадесет и първи век и други подобни.

— А, хубаво.

— Виждал ли сте я?

— Да, мисля, че да.

— Просто проявявате любезност.

— Рядко съм само учтив.

Тя вдигна вежди, отпи от кафето си и поклати глава.

— Не мога да повярвам. Помогнахте ми с еднодоларова банкнота. Съжалявам, че ви задържам. Предполагам, дошъл сте на посещение на някого?

— На един стар приятел, мъж, когото не съм виждал от години. Всъщност, може и да съм дошъл напразно, така че беше ми приятно да си поприказвам с вас.

— Вашият приятел да не е починал?

— Преди малко се осведомих за него на бюрото за информация. Казаха ми, че ако почакам, някаква медицинска сестра щяла да се освободи и да поговори с мен. Дори може да не видя приятеля си. Той е в кома.

Мигновено подозрение мина през ума на Кит.

— Как се казва той? — попита тя глухо.

— Дилейни. Марк Дилейни.

— Това е баща ми — тихо рече Кит.

Той рязко вдигна вежди сякаш я проучваше. Внимателно. После се усмихна.

— Трябваше да се досетя. Кит. Катрин. Катрин Дилейни. Но вие не се представихте така.

Тя продължаваше да го гледа втренчено и объркано.

— Откъде можехте да знаете? А аз познавам ли ви? Нали сте стар приятел на баща ми!

Той кимна и печално се усмихна.

— Лице от миналото. — Той се поколеба. — Трябваше да ви позная, тъй като сте поразително копие на майка си. Не съм сигурен, че ме помните, но наистина ме познавахте. Бяхте много малка тогава и живеехте в голямо имение на име „Бугънвиля“. Майка ви почина, когато бяхте само на шест години.

— Тя се удави.

Той кимна.

— Баща ви беше сломен, когато тя почина. Напусна Маями и никога повече не се върна.

— Имам съвсем бегли спомени от Флорида — рече Кит, заинтригувана. — Татко не желаеше да си спомня. Не говорехме за това. Спомням си широк плаж, езера, висока трева, много цветя, стара къща с аркада и фронтони, отчасти построена от коралови скали. Имах прекрасна стая с покрит с плочки балкон. Спомням си съвсем мъгляво неколцина от хората там, но простете, много неучтиво от моя страна, вас не ви помня.

— Бяхте дете. А аз съм осиновен и през повечето време не бях там — обясни той, но щом тя сбърчи вежди в недоумение, той продължи. — Преди години, в края на 30-те дядо ми, вашият дядо и неговият братовчед Шеймъс Дилейни основали компания „Сий Лайф Ентърпрайзис“. Стартирали със собствеността, закупена от първия заселил се там Дилейни малко след края на миналия век. Основният бизнес са лодките — моторници и всякакви плавателни съдове за развлечение. Както и да е, дядо ми бил конструктор, но се скарал с дядо ви и Шеймъс няколко години преди да се родя, и се отделил от корпорацията. След като той починал, баща ми заработил за „Сий Лайф“ и то доста настървено, но загинал един ден, докато се гмуркал. Старият Шеймъс решил да ме включи в бизнеса ето защо ме прати в интернат. Така че, не сме се виждали често. Когато майка ви почина, аз бях ученик. Веднага след инцидента баща ви напусна „Бугънвиля“.

— Колко странно. Не си спомням дори да съм чувала за „Сий Лайф“.

Дейвид повдигна рамене.

— Вашият дядо починал и баща ви продал дела си на Шеймъс. Той наистина обожавал майка ви и според мен, единственият начин да ви отгледа бил да започне наново. Затова отрязал всички мостове към миналото. — Мъжът замълча и сви рамене. — Ето защо вече не практикувам право… Доста сериозно се обвързах със семейния бизнес. Освен това, съм и любител фотограф. Но повярвайте ми, в бизнеса дипломата ми по право винаги се е оказвала полезна.

Кит кимна.

— Представям си — съгласи се тя, после поклати глава и го изгледа изпод вежди. — Благодарна съм ви за кафето, разбира се… но не съм сигурна, че разбирам причината, поради която сте тук. Днес, след толкова много време.

— Чух, че Марк е сериозно болен. И не знаех дали няма нужда от помощ. Знаех, разбира се, че вие сте при него, но не бях сигурен дали няма нещо, с което да съм полезен. Марк винаги е бил дяволски почтен с мен.

Шеймъс беше тиранин. Даде ми всичко, от което имах нужда, най-доброто образование, което може да се купи с пари. Докато баща ви… — той сви рамене, — ме водеше на риболов. Научи ме да се гмуркам. Водеше ме на кино, на водни ски. Навсякъде, където имаше забавления.

— Случайно да минахте край стаята на баща ми по-рано тази вечер? — попита Кит, припомняйки си съня си.

— Не, защо? Имаше ли някой?

— Така мисля. Бях заспала… Вероятно съм си въобразила. Предполагам, че е била сестрата.

Дейвид вдигна рамене и посегна към ръката й.

— Знаете ли, аз осигурих кафето, но може би Бог ви изпрати при мен. Наистина бих искал да видя баща ви. Може ли да отидем при него? Ако нямате нищо против да дойда с вас?

— Не, разбира се, че не. С изключение на това… Че не съм сигурна доколко ще е добре за вас. Информацията, която са ви дали, е вярна. Той е в кома дни наред и няма вероятност да излезе от това състояние.

Мъжът наведе глава. Тя не виждаше изражението му, нито реакцията му на думите й.

— Бих се радвал, на каквато и да е възможност да го видя.

— Тогава, разбира се, елате с мен.

Шери стана, когато те влязоха в стаята. Изгледа Дейвид с широко отворени очи. Беше впечатлена, че Кит и той са участници в някаква странна история. По изражението й Кит разбра, че Шери би направила всичко възможно, за да събере миналото с настоящето.

— Скъпа, баща ти не е помръднал. След няколко минути трябва да се влее нова банка. Двама твои приятели позвъниха, Джен и Стив. Пожелаха ти всичко добро и поръчаха да им се обадиш, ако имаш нужда от нещо, каквото и да било то.

— Благодаря, Шери. — Кит бързо прегърна сестрата. Шери й пожела лека нощ и я остави в компанията на баща й и Дейвид Мур в болничната стая. Дейвид се приближи до леглото. Кит наблюдаваше лицето му, но светлината в стаята бе така приглушена, че тя не успя да разчете изражението му. Той пое ръката на баща й, онази, на която нямаше закрепена игла за системата.

В продължение на няколко минути стоя неподвижен и мълчалив, после внимателно остави ръката на Марк Дилейни и се върна при Кит.

— Ще ви оставя насаме с него — тихо й каза той. — Този момент е ваш, а аз се натрапвам. Но, моля ви, когато настъпи моментът, обадете ми се. „Бугънвиля“ е и ваше наследство. — Той извади визитна картичка и й я подаде. — Ако имате нужда от помощ, каквото и да е, моля ви, обадете се.

— Ще се оправя — отвърна тя. — Но, ви благодаря. Някой ден, разбира се, ще ви позвъня.

Той се сбогува и пое ръцете й. Неговите бяха силни, властни и сякаш излъчваха сигурност.

— Благодаря — каза му тя.

Той излезе от стаята. Кит седна до баща си на леглото и взе в ръка неговата. Изминаха часове.

Отново бе задрямала, когато усети, че някой докосва пръстите й. Тя се опомни. Очите на баща й бяха затворени, но устните му се движеха.

— Всичко е наред, татко — нежно каза тя. — Аз съм тук.

Тя се наведе напред, за да разбере шепота му. Не желаеше той да изпитва каквато и да е болка. Но не можеше да го разбере.

— Тук съм, татко. Тук съм.

За нейна изненада баща й отвори очи. Остри, ясносини очи, които за части от секундата я погледнаха.

— Кит — рече той немощно.

— Тук съм, татко.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Много.

Той отново стисна ръката й. Затвори очи и отново ги отвори. Погледите им се срещнаха.

За нейна изненада той прошепна една дума.

— „Бугънвиля“.

Отново затвори очи.

Това бе последната му дума.

 

 

Дейвид Мур влезе в офиса на втория етаж. Шеймъс Дилейни седеше на бюрото си, но въртящият му се стол бе обърнат към прозорците с изглед към града. Панорамата беше внушителна, от юг-югоизток искряха бляскавите, цветни светлини на град Маями, до непосредствения изток, и Кокосовата долина на юг. Панорамата включваше магистрали, водата, която блестеше с отразена светлина, красиви жилищни квартали, плюс окаяните покрайнини, характерни за всеки голям град, но които сега сенките на нощта прикриваха. Тъмнината винаги е снизходителна към грозотата. Въпреки това, Дейвид обичаше града. И Шеймъс Дилейни го обичаше. Беше някакво негласно, взаимно обвързване.

— Помоли ме да дойда — каза Дейвид.

— Кит Дилейни ще се обади или ще се появи — Шеймъс стоеше с гръб към Дейвид.

— Марк едва изстина в гроба — каза Дейвид.

— Нали чета вестници… Видях погребението му. Вече цяла седмица е мъртъв. Ти какво прави през това време, размотава се из Чикаго ли?

— Отидох на погребението.

— Тя изненада ли се?

— Не ме видя. Стоях настрана.

— Трябваше още тогава да я помолиш да се прибере у дома с теб.

— Това не е нейният дом.

— Напротив, нейният дом е — настоя Шеймъс.

— Шеймъс, тя не е тук от близо двадесет години.

— Искам да я видя. Трябва да я видя. — Той се поколеба и се натъжи. Гласът му сега бе по-тих. — Важно е за мен… В това е въпросът. Чакам от почти двадесет години. Разкажи ми за момичето.

— Тя вече е жена. Пораснала е. И ще й трябва време. Марк беше неин баща. Естествено е да е съкрушена.

Мъжът на въртящия се стол махна с ръка неопределено.

— Не ме интересува емоционалното й състояние в момента.

Дейвид сбърчи вежди.

— Така е, нали? Е, добре. Но искаш да знаеш нещо повече за нея? Тя е онова, което си очаквал. Ти си я познавал като дете. Познавал си и Марк. Той сигурно е направил всичко, за да я отгледа. Дъщеря му е умна, чаровна и невероятно привлекателна. Почти толкова, колкото и поредиците от комикси, които рисува. Независима, способна. В момента естествено е разстроена. Ще й трябва известно време, за да стъпи отново на крака. Била е предана на баща си. — Той се опря на облегалката на стола на Шеймъс Дилейни. — Предана и лоялна. Обожаваше Марк. Всичко в нея е прелестно.

Шеймъс изсумтя. После се обърна. Ръцете му бяха сключени като за молитва. С пръсти замислено потупваше устните си.

— Върни се при нея. Доведи я тук.

— Не забравяй, Шеймъс, че това е свободна страна…

— Иди я доведи. Направи, каквото трябва. Просто я върни тук.

— Ще дойде. Когато е готова.

— Не желая да чакам повече. Не съм сигурен, че мога да чакам още.

Дейвид заобиколи стола и отиде пред бюрото, вперил поглед във възрастния мъж.

— И какво, по дяволите, да й кажа?

— Каквото искаш. Просто я доведи тук. Тя ми трябва тук. По дяволите, дължиш ми го. Не ме интересува как ще го направиш, просто я доведи.

Дейвид се изправи и поклати глава. Щеше да отговори ядосано, но Шеймъс произнесе две учтиви и рядко споменавани думи.

— Моля те.

Дейвид разпери ръце.

— Ще я доведа. След няколко месеца. Просто ще се наложи да потърпиш малко. Сериозно говоря, Шеймъс. Точно сега няма да й се натрапвам.

— По дяволите, Дейвид…

— Ще я доведа, но след няколко месеца. Ще направя всичко възможно — обеща той.

— Има много неща да се случват. И с теб също.

— С мен? — предизвикателно попита Дейвид и малко раздразнено.

— Това е много важно за мен. Чакал съм дълго. Сега е мой ред.

— Казах, че ще направя всичко по силите ми — повтори Дейвид.

Шеймъс кимна.

— Времето е най-важно. Трябва да я върнеш час по-скоро.

— Още веднъж… ще направя каквото мога. — Дейвид излезе от офиса ядосан.

Но, по дяволите, Шеймъс бе прав. Той му го дължеше. Щеше да намери Катрин Дилейни.

И щеше да я върне.