Хедър Греъм
Забранена истина (8)

Седма глава

— Според мен е странно, че котаракът е умрял просто така — отбеляза Дейвид, докато се вглеждаше в Майкъл и Джош и пиеше бира пред ресторанта в залива. — Животното беше съвсем здраво, когато пристигна тук.

— Боже, Дейвид, нали не се опитваш да обвиниш някой от нас, че е убил котарака на Кит? — рече Майкъл.

— Все пак намекваш нещо — каза му Джош. — И на Кит й се стори неестествено. Тя влетя в къщата. А мама и Кейтлин изобщо не проявиха състрадание. Надявам се, че й помогнах да се почувства малко по-добре. Погребахме котарака в гробището за домашни любимци.

— О!

Ели се появи в далечината. Бе с полицейската си униформа, но очевидно не беше на работа, тъй като си взе една бира от бара, преди да се запъти към тях.

— Здравей, Ели. Дълъг ден, а? — поздрави Дейвид.

— По дяволите, тук напоследък всички дни са дълги — обясни той. — Имаше сбиване в един бар на Гранд Авеню. Някакви наркомани нападнали възрастна жена, докато се прибирала към дома си от магазина, и какво ли още не? А, и автомобилна катастрофа на шосе ЮС1, която блокира града в продължение на четири часа. Да, денят беше дълъг. А вие как сте, момчета?

— Дейвид мисли, че някой от нас е отровил котарака на съпругата му — сухо обясни Джош.

— Не съм казал такова нещо — възрази Дейвид някак уморено и раздразнено. — Казах, че е дяволски странно, че един здрав котарак пристига в „Бугънвиля“ и умира.

— Котаракът на Кит да не е умрял? — попита Ели и състрадателно поклати рижата си глава. — Бедното момиче. Баща й почина преди по-малко от година, а сега и котката й.

— Всичко е наред. Дейвид й довел кученце — каза Майкъл.

— Кученце? Чудовище — поясни Джош.

— Датска порода — добави Дейвид.

— Куче. Добре — съгласи се Ели. — Кучетата са добри пазачи. Датска порода ли? Съпругата ти ще поддържа добра форма.

— Да попитаме, Ели — каза Дейвид. — Не смяташ ли, че е странно, че котаракът на Кит пристига тук и внезапно умира?

Майкъл раздразнено въздъхна.

— Дейвид! Всички знаем, че в имението има отрова. Отрова за плъхове. Котките се пъхат навсякъде. Котаракът на Кит е влязъл в някой склад. Наистина е тъжно и аз страшно съжалявам, но тук не става въпрос за заговор.

Ели отпи от бирата си, без да снема поглед от тях. Спогледа се с Дейвид.

— Ти си ченге, Ели. Какво мислиш? Тъжно, нали? Или доста странно? И когато се случи онова с майката на Кит, беше тъжно. Щеше да заминава на следващата сутрин, а вместо това се оказа мъртва.

— Много време мина Дейвид — каза Ели.

— Какво, по дяволите, намекваш? — ядосано попита Майкъл.

Дейвид спря поглед върху Майкъл.

— Бях едва на седемнадесет, когато тя умря, Майкъл. Но мисля, че допускам вероятността, за която всички ние сме си мислели по онова време. Ели, какво по дяволите, си спомняш? Знаеш, че водата изхвърли Марина на брега.

— Тя се удави, Дейвид — тихо рече Джош. — Правиха й аутопсия.

— Да, удави се. В дробовете й намериха вода.

— Освен това, онази вечер тя пи като за последно — припомни му Майкъл.

— Умееше да плува като риба, познаваше морето и водните течения като дланта си — противопостави се Дейвид.

— Точно така — бавно рече Джош, вперил поглед в Дейвид, — ти често плуваше с нея. Като си помисля, мъкнеше се след нея като кученце, така че сигурно знаеш на какво е била способна и какво е умеела, нали? Какво е правила с удоволствие и какво не. По дяволите, разбира се, че имахте връзка. Ти последната й връзка ли беше, Дейвид?

Той бе напрегнат и не можеше да си обясни защо. Изпитваше страх, нещо, което друг път не бе му се случвало. Страх, но не за себе си.

Не биваше да се жени за Кит. Не биваше да я води в „Бугънвиля“.

Търпението му се изчерпа. Той се изправи, готов да удари Джош, загдето го натопи. Ели застана помежду им.

— Хей, момчета. Тук има полицай. Ще задържа и двама ви за нападение. Я се успокойте. Цялата история с Марина е трагична, също и случилото се с котарака, но всичко ще се оправи.

— Дейвид, съжалявам — тихо рече Джош.

— И аз.

Джош беше на неговата възраст, когато Марина умря. И двамата я намираха за ослепителна. А и тя винаги им бе изключително мила с тях. Всъщност не бе ядосан на Джош. Той просто… се страхуваше. Седна обратно на стола и прати по дяволите всяко удобство. Не желаеше да живее в „Бугънвиля“ повече. Щом се прибере у дома, ще го сподели с Кит.

Но когато се върна, Кит го посрещна на задната врата. По лицето й бе изписана умора.

— Имаме гости. Надявам се, нямаш нищо против.

Зад Кит се появи тичешком Дженифър Харисън, прегърна го топло и го целуна по бузата.

— Дойдох за конференцията на художниците на рисувани филми. Помислих си да изненадам и двама ви. Надявам се, че нямаш нищо против. Ще остана съвсем малко. Имам стая в хотел на плажа.

— Не ставай смешна. Ще останеш в „Бугънвиля“ — рече Дейвид и погледна Кит. Тя от своя страна му отвърна с одобрителен и благодарен поглед.

— Довечера ще вечеряме в голямата къща — съобщи Кит. — Нали познаваш Джен, иска да се запознае с всички. А и Ленор се въодушевява от гости. Поканила е Ели, Шели и Мартин.

— Ужасно съм любопитна, знаеш ли? — каза му Джен.

Дейвид се усмихна.

— Е, добре. Не ми се ще да призная, но можем да внесем нов смисъл в концепцията за дисфункцията. Харесваш ли кутрето?

— Страхотно е. Ужасно му текат лигите, но е страхотно! — увери го Джен. — Кит, той е идеално попълнение на героите в твоите рисувани поредици. Хей, направи ли си студио?

— Да, и е прелестно — каза Кит, усмихвайки се на Дейвид.

— Покажи ми го! — настоя Джен.

След кратката обиколка отидоха в голямата къща.

Дейвид трябваше да признае, че вечерта премина добре. Спокойно можеха да минат за голямо и щастливо семейство. Шеймъс беше в превъзходна форма. Забавляваше Джен с разкази за първите заселници по тези места. Кейтлин и Ленор се държаха любезно, дори се смееха и изглежда се забавляваха.

Джош и Ели проявяваха особено внимание към Джен.

Тя получи стая в голямата къща, въпреки че ги предупреди, че през следващите дни ще тръгва много рано сутрин заради конференцията на издателите.

Ленор я увери, че кафето е готово още в шест сутринта. Самият Шеймъс често пъти ставал от сън рано.

Когато се върнаха в къщата си същата вечер, Дейвид изпита облекчение. Пристигането на Джен изглежда разсея мъката на Кит по Уитни, както добре й се беше отразило и неговото завръщане, и новото кученце, надяваше се той.

Беше доволен, че се забави само една нощ. Кит се сгуши в прегръдките му, още щом се прибраха. Напълно му се беше отдала, сякаш имаше нужда да потъне в него, или в еуфорията от секса. Трудно му бе да намери недостатък на такава любовница, толкова чувствена, красива и въодушевена, и въпреки това… той се замисли дали тя не се любеше едва ли не отчаяно.

Сякаш се опитва да избяга. За да научи прекалено много неща за миналото на „Бугънвиля“.

 

 

На следваща сутрин будилникът иззвъня в шест. Дейвид бързо го натисна, за да не буди Кит. Предстояха му много ангажименти. Нямаше причина да я буди толкова рано.

Но докато прокарваше ръка през косата си и си казваше, че трябва да става, забеляза, че тя го гледа така, сякаш от известно време бе будна. По бедрата и слабините му премина тръпка. Тя бе невероятна, дори рано сутрин с разчорлените коси, разпилени върху възглавницата, с тъмните си очи, с елегантния си силует, едва покрит от бялата завивка. Той посегна към нея и се усмихна.

В този миг тя проговори:

— Дейвид, знаеш ли с кого е спяла майка ми, преди да умре?

Той изстина.

— Не — излъга Дейвид и нежно я целуна по устните. — Защо си мислиш, че майка ти е имала любовна връзка? — внимателно попита той.

— Намерих писмо, което е написала до любовника си.

— Е, и до кого е адресирано?

— До „скъпи“.

Той я прегърна, без да сваля поглед от нея.

— Баща ти я обичаше и тя го знаеше. Вярно е, че е имала и бурни изпълнения, предполагам, че е имала любовни връзки. Но вярвам, че сериозно е възнамерявала да промени живота си, заради баща ти. И заради теб.

— Не мога да повярвам, че досега не съм те питала, но къде е гробът на майка ми? Аз съм една ужасна дъщеря. Трябва да й занеса цветя.

Дейвид се поколеба.

— Погледни през прозореца — нежно рече той.

— Защо?

— Прахът й бе разпилян в морето. Такова бе нейното желание.

— Удобно — отвърна Кит.

— Какво?

— Така не може да се направи втора аутопсия.

— Тя се удави, Кит. Тогава й правиха аутопсия.

— Доста отдавна. Медицината търпи развитие.

Той отново я целуна, разтревожен.

— Обичам те — нежно изрече той.

Тя се усмихна и обви с ръце главата му.

— И аз те обичам.

Той се изправи и отиде под душа.

 

 

Присъствието на Джен правеше живота по-лек. Кит искаше да отиде на плаж, затова на четвъртия ден от пристигането на Джен, след като тя приключи с деловата част за деня те приготвиха багажа си, взеха хавлии, едно малко радио и се отправиха към лагуната.

Кит разказа на Джен за писмото на майка си и за разговора си с Мери.

— Мери все още ли мисли, че ти си Марина? — попита Джен със светнал поглед.

— Ходя да я виждам всеки ден. Тя продължава да ме нарича Марина.

— Горката жена.

Кит сви рамене. Бе успяла да открие някои подробности за семейството си, които по нейна преценка бяха лоши, но имаше и някои добри новини. Всички в къщата настървено се грижеха за Мери. Тя получаваше най-добрата грижа, никога от нищо не се нуждаеше и не страдаше. В началото Кит не го осъзнаваше, но всички в къщата я посещаваха редовно. Знаеха, как да се грижат и за себе си.

Джен отново въздъхна.

— Съжалявам, Кит, предполагам, че майка ти е била красавица… и объркана жена.

Кит се втренчи във водата.

— Мисля, че е била убита.

Джен се огледа.

— Убита ли?

— Да.

— От човек в къщата?

— От кого другиго?

— Господи, не говори толкова силно!

— Е, добре де. — Кит раздразнено махна с ръка. — Има ли някой друг наоколо?

Джен също махна с ръка.

— Наоколо има складове, храсти, много храсти. — Тя поклати глава. — Кит, съжалявам. Знам, че те боли. Но очевидно майка ти е спяла не с един. Онази нощ наистина е била пияна. Изглежда се е смятала за олимпийски плувец. Влязла във водата да се разхлади и… се е удавила.

Кит поклати глава.

— Не мисля. На следващата сутрин е щяла да замине. Вероятно е имало някаква разправия и тя е излязла навън, и…

— Какво?

— Не знам — призна Кит. — Иска ми се да знам с кого е спяла.

— Можеш да проявиш повече любопитство, но ако наистина някой от тук я е убил, трябва да си много внимателна.

— Защо? — сухо попита Кит. — Тя е кремирана. Никой не може да изрови тялото й.

— Вярно е, и въпреки това. Ако е застрашавала някого… той може да се уплаши.

Кит се втренчи във водата.

— Ще внимавам. Освен това, възнамерявам да открия истината.

Джен внезапно се обърна и се взря в храстите.

— Какво?

— Чух шумолене.

— Шумолене ли?

— Да, храстите се мърдат.

— Тук има много птици, катерички и опосуми — обясни Кит. — Освен това Тор не лае.

В този миг кутрето се изправи на дългите си крайници и започна да лае.

— Ето!

Кит вдигна вежди.

— Лае и по катеричките, птиците и опосумите.

— Мисля, че там имаше човек — каза Джен.

Кит потрепери.

— Може би е време да се прибираме, да си вземем душ и да се преоблечем.

Тя се зае да прибира багажа.

Докато Джен приключваше с душа, телефонът иззвъня. Беше Шели. Имала занимания само половин ден, а и Ели не бил дежурен. Поканиха Кит и Джен на барбекю по обяд в компанията и на баща им.

Джен хареса предложението. Допадаше й вниманието, с което я обграждаха Ели и Джош.

— Но дали аз самата искам да се омъжа за ченге? — замисли се Джен.

— Толкова ли е сериозно? — предизвика я Кит.

— Ти винаги разсъждаваш. Ето Джош, например. Непрекъснато е в движение. Това ми харесва. С колата ли ще отидем?

— Не, до тях има малка пътека, а после дървена портичка, която прескачаме.

— Тогава да облека панталони, а? — каза Джен.

Колкото огромно бе имението „Бугънвиля“, толкова малка бе собствеността на семейство Калахан. Възлизаше на не повече от триста квадратни метра, но къщата бе очарователна, в типичен средиземноморски стил. На просторната входна площадка имаше внушително барбекю, а в единия край на двора се виждаше открит басейн във формата на бъбрек.

Те се настаниха около масата и тъкмо, когато Кит отхапа първата си хапка от хамбургера, едва не се задави от думите на Джен.

— Вие всички сте били тук, когато е умряла майката на Кит. Толкова е тъжно. И трагично. И странно.

На масата настъпи тишина. Всички се взряха в Джен, а тя вдигна рамене.

— Естествено Кит има подозрения. А вие какво мислите? Особено ти, Ели. Нали си ченге?

— Не съм от отдел „Убийства“ — отвърна Ели, вперил поглед в Кит. — Наистина ли смяташ, че някой е убил майка ти?

— Не съм казала точно това — смутено отговори Кит.

Ели сви рамене.

— Може да е било престъпление. Но беше доста отдавна. Тогава бях дете. И така да е, какво? Тъп въпрос. Защо? Тя умееше да подчертава достойнствата и характера си. — Ели говореше спокойно и никак не изглеждаше шокиран или разтревожен.

— Не я карай да си мисли такива неща, сине! — Мартин се възпротиви. — Кит, майка ти се удави.

— Но е спяла с някого и е мамила татко, преди да умре — тихо рече Кит.

— О, Кит! Повярвай ми, Марк Дилейни я обичаше, независимо от всичко! — намеси се Ели. — Баща ти никога не би убил майка ти.

— И през ум не ми е минало, че баща ми я е убил! — запротестира Кит. Осъзна, че всички я гледат тъжно. Защо не? Трябва да си помисли. Марк Дилейни би бил наранен, ако съпругата му е имала любовна връзка. Но се предполага, че са имали намерение да заминат. Ами ако толкова му е писнало от изневерите й и сериозно е искал раздяла, заради дъщеря си и заради себе си? — Не! — твърдо отсече тя. — Познавах баща си прекалено добре. Обзалагам се, че той никога не би я наранил. — Тя изведнъж се наведе напред. — Но мисля, че сега разбирам защо не е пожелал да се върне тук и защо никога не ми го е казвал, нито е споменавал, че имам роднини, които може би искат да ме видят. Вероятно е подозирал нещо и поради тази причина е взел решение да ме държи настрана от „Бугънвиля“.

— Кит, това е само предположение, доста невероятно предположение — предупреди я Мартин.

Тя сви рамене.

— Ели, добре, не си от отдел „Убийства“. Не ти ли се струва, че начинът, по който е умряла, е някак подозрителен?

— Кит, по онова време бях тийнейджър. Спомням си само, че всички бяхме съкрушени и стъписани. Но както ти сама каза, баща ти обожаваше майка ти. Не я е убил, въпреки че бе ощетената страна. Кой би могъл да го направи? — попита я Ели състрадателно.

— Не знам. Но искам да разбера — с равен тон отвърна Кит.

— Е, да погледнем фактите. Кейтлин и Ленор са я мразили — отбеляза Джен и потрепери. — Дори мен ме побиват тръпки от тези двете.

Ели сложи ръка на рамото й и се засмя.

— Те са две първокласни кучки, но едва ли смъртно опасни — рече той.

Кит замълча. Не беше толкова сигурна.

 

 

Шеймъс подписа договора, после и Дейвид добави подписа си, като по този начин сключиха сделка за конструиране и построяване на две яхти за Марио Мариус, новобогаташ и сензационен певец, наложил се в американската музика.

Приятелката на Кит си заминава в неделя — каза Шеймъс на излизане от офиса. — Мислех си да поканим семейство Калахан и да излезем в събота на разходка в морето с „Морска звезда“.

— Звучи добре. Странно е, че досега не съм извеждал Кит в морето.

— Аз самият отдавна не съм излизал — рече Шеймъс. — Винаги, когато не съм близо до морето, то ми липсва.

Момчето от гаража докара служебната кола, един красив кадилак. Дейвид седна на шофьорското място. След няколко минути напуснаха административната част на квартал Брикъл и се отправиха към Долината по криволичещия път.

— Скоро ще кажа истината на Кит — обади се Шеймъс.

— Истината ли? — попита Дейвид намръщено.

— Че е моя дъщеря — тихо отвърна Шеймъс.

Дейвид едва не излезе от пътя. Овладя колата тъкмо на време и избягна удара с няколко палми.

— Ти не знаеше ли? — изумено попита Шеймъс. — Мислех, че всички знаят или поне подозират.

Дейвид мълча в продължение на няколко минути.

— Шеймъс, ако й кажеш, ще го направиш заради себе си, не заради нея. Тя обичаше Марк. Наистина го обичаше. Нека запази този спомен.

— Хората трябва да знаят истината — каза Шеймъс.

— Защо?

Дейвид не бързаше да отговори.

— Ами, ако Марина е била убита?

— Като брат ми ли?

— Не. И двамата познаваме Марк. Търпението му беше безгранично. И Марина го знаеше. Според мен, тя наистина е възнамерявала да започне нов живот с него далеч от тук.

— Тогава кой може да я е убил? — попита Шеймъс.

— Нищо не споменавай. Моля те, не проваляй представата на Кит. Нека запази спомена си.

Шеймъс мълчеше. Дейвид се молеше старецът да е проумял думите му.

 

 

Денят в събота започна чудесно. Беше ясно и красиво, а морето спокойно. „Морска звезда“ бе сред най-прекрасните яхти, които „Сий Лайф“ някога бе произвеждал, и за щастие, фамилията успя да я задържи.

За първи път от известно време Кит осъзна, че се чувства изключително спокойно, сякаш животът и протичаше съвсем нормално. Кейтлин и Ленор бяха в настроение. Ленор дори призна, че Тор бил сладичък и добре възпитан. С удоволствие Кит забеляза, че Шеймъс се държеше като малко момче, позволяваше на Дейвид да направлява яхтата, тичаше нагоре-надолу и нагласяше платната, когато бе необходимо, и се наслаждаваше на надпреварата с приятния бриз. Пуснаха котва до един остров в залива и през смях пренесоха кошницата с храната до брега. Джен взе да крещи и едва не изпусна касетката с бира, когато по голия й крак я полази рак. Кит се разсмя, докато Джош и Ели се спуснаха да я спасяват.

— Ето това — заяви Майкъл, докато ръфаше парче пържено пиле, — е начинът да се живее. Да плаваш и да усещаш бриза. Да откриваш острови.

— Без кабелна телевизия, без вани, без фризьори, без кина! У-у-у! — добави Ленор.

Майкъл се засмя, прегърна съпругата си през рамо и я привлече към себе си.

— Едно време имаше нужда само от мен, не от фризьора! — каза той.

Тя се изчерви, леко смутена от проявата на чувства, но после се усмихна.

— Може да плаваме през част от годината, а през останалото време да ходим на кино, театър и фризьор.

— Може би — приятно изненадан, отвърна Майкъл.

— Не разбирам за какво говорите. Да живееш в „Бугънвиля“ е все едно да живееш в рая — отбеляза Джен и поклати глава.

— Винаги можеш да идваш. Винаги си добре дошла — обади се й Джош.

— Винаги — съгласи се Шеймъс. — Приятелките на моето момиче са приятелки и на семейството — добави той и се усмихна на Кит.

Тогава тя забеляза промяна в настроението, сякаш гръм удари.

Кейтлин се изправи изведнъж в цялата си платинено-кралска импозантност и яростно погледна Шеймъс.

— Твоето момиче. Кит. Кит. Кит. Все Кит, а преди това Марина. — Тя се обърна и хвърли изпепеляващ поглед към Майкъл. — Това не те ли вбесява?

— Кейтлин, престани! — ядосано я предупреди Дейвид.

— Да престана! О, да, добре. Нали ти си момчето чудо? Единственият сред нас, който не се е пръкнал вследствие на разврата на Шеймъс Дилейни.

— Кейтлин! — Дейвид се изправи.

Кит се изненада колко напрегнато бе тялото му. Изплаши се, че ще я удари и го сграбчи за ръката.

— Дейвид? — тихо каза тя, без да знае какво всъщност става. Тогава Кейтлин хвърли яростен поглед към Кит, изпълнен с откровена омраза.

— Откакто ти пристигна, той иска да ме елиминира. Преди време не беше така. — Внезапно тя се извърна. — Майкъл, внеси яснота в ситуацията! Ти си законен син, нали? Нека някой да каже истината на Кит. Да видим тогава дали приятелката й Джен ще пожелае да се върне в рая! — Кейтлин отново закова поглед върху Кит. — Знаеш ли, Кит? Безценният ти баща всъщност не е твой баща. Шеймъс Дилейни е твоят баща. Марк се ожени за майка ти, която беше бременна, тъй като съпругата на Шеймъс все още бе жива по онова време. По същата причина, разбира се, той не можа да се ожени и за моята майка. Точно така, и аз съм негова дъщеря. Великият, гордият Шеймъс Дилейни! Отговорен за всички свои действия! Така че той издържа всички ни. Но именно Марина се изплю в лицето му. Той не можа да я задържи. След всичките тези години все още е влюбен в нея и е решил, че ще си я върне по един или друг начин. Дейвид беше наясно. Защо по дяволите, си мислиш, че се ожени за теб вместо просто да те покани да излизате? По дяволите, ти ще наследиш „Сий Лайф“. Шеймъс ще остави на теб проклетото си имение. На безценното си момиченце. Останалите синове и дъщери ще останат с пръст в устата!

Тя се обърна рязко и се насочи към брега. Настана тягостна тишина. Кит стоеше поразена. Тогава Дейвид се обърна към нея и заговори с искрен тон:

— Марк Дилейни те обичаше с цялото си сърце. Той те отгледа. Той е твой баща, разбираш ли? Той е твой баща.

Едва когато Дейвид започна да говори, Кит наистина проумя истината. После дойде шокът. И отрицанието.

Тогава…

Нозете й се подкосиха.

— Мисля, че пикникът свърши — тихо рече тя и понечи да се обърне, но се спря. Знаеше, че Кейтлин казва истината, инстинктивно го разбра.

Трябваше да си тръгне, както възнамеряваше. Но не го направи. Остана да отстоява себе си. Огледа насъбралото се множество.

— Затова ли умря майка ми? Защото съм дъщеря на Шеймъс, а тя е знаела прекалено много за всички вас. Можела е да му каже истината за всичко, което го е интересувало.

Тя знаеше, че е лудост. Не биваше да казва това, не и на тези хора. Но внезапното избухване на Кейтлин я потресе до краен предел.

— Някой от вас е убил майка ми — заяви тя с равен тон.

— Кит, недей! — протестира Шеймъс.

Дейвид се беше изправил зад нея и я прегърна с ръка. Тя се отскубна, изправи рамене и тръгна към яхтата.

— Определено твърдя, че пикникът свърши. Тор! Тръгвай, веднага!

Никога преди кутрето не беше се подчинявало на команда, но този път дори то я послуша.

Тя закрачи към морето, където стоеше закотвена „Морска звезда“. Кученцето я следваше по петите.

Тя седна пред плавателния съд. Цялата бе скована и изопната. Кутрето се сгуши до нея. Кит чуваше как мъжете си разменяха команди, докато се готвеха за тръгване.

На връщане към „Бугънвиля“ не използваха платната, а включиха двигателя.

Кит възнамеряваше да отблъсне Дейвид, ако той се доближеше до нея. Но той не се доближи.

Или разбра, че истината бе разкрита…

Или и той имаше свое честолюбие.

Дори Джен не се опита да говори с нея. Щом се върнаха на кея в „Бугънвиля“, Кит отиде направо в къщата, качи се по стълбището и заключи вратата на спалнята, преди Дейвид да я стигне. Взе си душ, преоблече се и легна на леглото, вперила поглед в тавана.

Толкова много искаше да знае истината.

Въпреки това… Трябваше да замине. Майка й бе мъртва. Баща й също! Точно в този момент не й беше до Дейвид. Марк Дилейни щеше да си остане неин баща. А баща й бе мъртъв.

Дори котаракът й бе мъртъв. Можеше да се окаже, че и бракът й е приключил.

Трябваше да напусне „Бугънвиля“.

Кит чу как топката на вратата се завъртя. После Дейвид се обади:

— Кит!

— Дейвид, бих искала да съм сама за известно време.

— Да си сама е последното нещо, от което имаш нужда сега — ядосано извика Дейвид.

— В момента не желая да разговарям.

— Кит, ще напуснем „Бугънвиля“.

Кит остана изненадана от себе си, когато скочи от леглото към вратата, отключи я със замах и се изправи лице в лице с Дейвид.

Той все още бе облечен в късите панталони, които носеше на яхтата. От горе до долу бе мускулест, гладък и потъмнял от слънцето. Погледът му бе сериозен и напрегнат. Ръцете му всяха отпуснати покрай бедрата.

— Вярваш ли на всичките тези глупости?

— Истина ли са?

— Че майка ти на времето е имала връзка с Шеймъс ли? Може би. Че Кейтлин е негова дъщеря, предполагам, че е вярно. Но дали аз съм имал любовна връзка с Кейтлин и дали съм възнамерявал да се обвържа с нея, това не е истина. Не и преди да те срещна. Имал ли съм любовни връзки, да, хиляди. Дали се ожених за теб, защото предполагах, че си дъщеря на Шеймъс и наследница на всичко? Не е истина. Ожених се за теб, защото се влюбих в теб. Мислех, че и ти изпитваш същите чувства към мен.

— По дяволите, не знам какво изпитвам в момента — ядосано отвърна тя. Беше лъжа. Имаше желание да му се хвърли на врата, да плаче и да си представя, че всичко е измислица. Да се преструва, че всички в „Бугънвиля“ са прекрасни хора, които обичат майка й и тъжат за загубата й. И че всички са нормални и добри.

Но тя не можеше да си позволи да се хвърли в прегръдките му толкова лесно. Имаше нужда от време.

— Сега ме остави на мира, Дейвид. Сериозно говоря. Остави ме на мира.

— Кит, няма да си тръгна!

— Тогава аз ще си тръгна.

Тя се шмугна покрай него, но той ядосано я хвана за ръката и я обърна към себе си. Тя се озова в прегръдката му. Дейвид силно я притисна и обърна лицето й към себе си. Целуна я така, както само той умееше. Огнено, страстно, настойчиво. Тази целувка я прелъстяваше и нищо друго нямаше значение, освен желанието й да е по-близо до него, да се любят, да го докосва навсякъде…

— Не! — яростно извика тя и го отблъсна. — Трябва да замина, да се махна от теб!

Кит се спусна надолу по стълбите, изхвърча от къщата като едва не се спъна в Тор.

Навън не знаеше накъде върви. Но после реши. Затича се по алеята, която водеше към дома на Мери.

 

 

Докато се спускаше по стълбите към долния етаж, Дейвид изруга. Не трябваше да се връща у дома. Не трябваше да води Кит тук. Трябваше да си купят малко владение на плажа. По дяволите, ще напусне „Сий Лайф“.

Спря пред камината във всекидневната и стисна зъби. Чудеше се къде ли е отишла. Започна да се тревожи.

Кейтлин бе изплюла истината, която всички подозираха, без да го знаят от първа ръка.

Кит също.

Тя подозираше, че майка й е убита.

И къде ли бе отишла сега…

Може би продължаваше да научава излишни неща. Той се отдръпна от камината, решен да я намери. Същата нощ. Още преди тя да е разбрала каквото и да е и да го е съобщила на целия свят.

 

 

Алиша отвори вратата, изненадана от неочакваното посещение.

— Не вярвах да се появите отново днес. Стъмнило се е. Не съм разбрала колко късно е станало. — Алиша се прозя. — Мери спи, но вие идете при нея.

— Благодаря — отвърна Кит и влезе в стаята на старицата.

Хвана ръката на старата жена, която отвори очи и се усмихна.

— Ти дойде. Дойде да се сбогуваш.

Кит с изумление осъзна, че това е самата истина. Тя обичаше Дейвид. Не желаеше да го напуска. Но утре щеше да замине с Джен. Ако желае, Дейвид можеше да дойде в Чикаго. Там щяха да говорят.

Помисли си, че ако наистина я обича, Дейвид щеше да дойде.

— Мери, заминавам — тихо рече тя. — Но ще се върна. Бих искала да ми помогнеш. Марина се е срещала с някого. Ти знаеш, кой е той?

— Марк те обича. Знам, че скъса с Шеймъс, след като той се ожени за теб. Но не мога да разбера защо го измами отново. Кейтлин те мрази, силно те мрази, както знаеш. Тя знае, че бебето е нейна полусестра.

Буца заседна в гърлото на Кит.

— Мери, Кейтлин ли уби майка ми?

— Марина, Ленор също е опасна. Страхува се, че синът й ще остане без наследство.

— Всичко е наред, Мери.

— Чух писъците. Мислех, че са папагалите. Ти викаше за помощ и аз го разбрах. Дейвид дойде. Трябваше да е на училище по това време, но дойде.

Тя се вцепени. Стори й се, че й прилошава.

Изведнъж Мери я стисна силно за ръката.

— Джош… всички бяха там. Ако можеха само… да ти помогнат. Ако знаех. Мислех, че са папагалите… но по-късно… — Изведнъж Мери придоби изражение на мъченик. — Трябва да вървиш! Веднага. Още тази вечер!

Кит усети студ в душата си, както никога дотогава. Опита се да запази хладнокръвие.

— Тръгвам, Мери — тихо рече тя. — Обещавам, че ще се спася.

Тя запази спокойствие, докато целуваше старата жена. После излезе. Размени няколко думи непринудено с Алиша и напусна къщата.

Тогава осъзна, че няма нито цент у себе си. Можеше да направи само едно, да изтича до къщата на семейство Калахан, да вземе малко пари на заем, да се обади в полицията и да се махне.

Знаеше, че нищо не можеше да докаже. Но това нямаше значение. Тя просто трябваше да се махне от „Бугънвиля“, преди да е тръгнала по стъпките на майка си към гибел.

Светлините на имението бяха бледи, но достатъчни, за да осветят пътя й по павираната алея край лагуната. Вървеше в храстите и се криеше в сенките.

Цяла вечност мина, докато заобиколи залива. Най-после стигна до горичката.

— Кит!

Дейвид бе на алеята и я викаше.

Тя се сви в шубрака, докато той отмине. После се стрелна по алеята.

След секунди се озова в малкото гробище за домашни любимци. На бледата светлина надгробните плочи изглеждаха зловещи като смъртта. Видя могилката пръст, където наскоро бяха погребали Уитни.

Вцепени се от ужас, когато чу шумолене в близките храсти.

— Кит!

Някой я викаше. Позна гласа. Беше Джош. Стресна се от непреодолимото чувство на страх, което я порази като гръм.

Какво, по дяволите, правеше той в храстите?

Тя мислеше трескаво. Дали беше извикал името й? Или го беше прошепнал? Страхуваше се той да не я намери тук. Съвсем сама.

Бавно се придвижи към отсрещния край на гробището.

— Кит!

Стори й се, че Джош изскочи от храстите и се втурна към нея. Наоколо му блуждаеха сенки. Не можеше да види лицето му и ужасът не я напускаше. Обзета от паника, Кит се огледа и забеляза лопатата, с която той бе изкопал гроба на Уитни. Грабна я и я стовари върху главата му, щом той се приближи. Без да обръща внимание на шума, който вдигаше, тя тичаше като обезумяла по алеята към къщата на семейство Калахан, като успя да прескочи дървената вратичка като професионален бегач.

Няколко минути по-късно беше пред входа и започна да чука силно по вратата. За нейно изумление никой не се появи.

— Аз съм Кит! — извика тя. — Моля ви, помогнете ми!

— Кит?

Тя се обърна. Мартин Калахан се зададе откъм пътеката. В ръцете си държеше ключовете.

— Помогни ми — извика тя като обезумяла. — Трябва да се обадя на полицията.

— Разбира се — намръщи се той. — Да влезем вътре. Ели ще се върне след малко. Той е полицай. Ще помогне.

Мартин отключи и я покани като неспокойно огледа къщата, докато затваряше и заключваше. Бутна я към трапезарията и премести един стол за нея.

— Ще ти донеса бренди. После ще ми разкажеш какво се е случило.

Той се върна след секунда и й предложи питие.

— Не искам да пия — измърмори тя.

— Едно добро питие ще ти помогне. Изпий го, веднага.

По дяволите, помисли си тя. Няма да й навреди. Погълна брендито и усети приятна топлина в гърлото си.

— Майка ми определено е била убита. Мери знае много неща, на които никой не обръща внимание, тъй като я смятат за изкуфяла.

— Аха! — каза Мартин. — Ами, там винаги са се случвали тъжни и объркани неща. На млади години Шеймъс беше голям женкар. После се появи майка ти и започна да съблазнява всички. Знаеш ли, според мен, злото наистина се бе вселило в нея.

Кит се намръщи. Понечи да възрази, но щом отвори уста, се почувства странно.

— Не, тя не беше зла. Просто необуздана и незряла — най-после успя да каже Кит като провлече думите. — В онази нощ тя се е видяла с един човек.

— Да, тя непрекъснато се виждаше с някого.

Кит прехапа устни. Имаше невероятно странно усещане.

— Хм… къде отиде Ели?

— Ще се върне.

Мартин се бе втренчил в нея. Тя премигна в усилието си да държи очите си отворени. Внезапно Мартин се усмихна.

— Нали искаше да разбереш — тихо каза той. — Е, сега разбра.

— Да разбера… какво?

— Как е умряла майка ти.

В първия миг тя не проумя думите му. Но после разбра. Беше я упоил.

— Ти! — прошепна тя. Невярваща и объркана, тя попита: — Защо?

Той не отговори веднага. Изправи се и се запъти към нея. Хвана лицето й и се взря в очите й.

— Не! — изкрещя, тя с всички сили. — Не!

— Напротив, време е!

Той издърпа стола. Тя едва не падна, но той се наведе и я сграбчи.

Кит отчаяно се опита да се отскубне.

Но той беше силен, много по-силен, отколкото тя можеше да предположи. Хвана я с лявата си ръка. Тя все още усещаше, че ръцете и краката й бяха силни.

Дращеше с нокти и се съпротивляваше отчаяно като махаше с ръце некоординирано.

Мартин Калахан! Невъзможно. Защо?

— Можех да те оставя на мира, но… ти бе толкова категорична. Не се съпротивлявай. Ще ме улесниш.

Тя не можеше да не се съпротивлява. Той иска да я убие. Ала сладостното усещане в крайниците я омаломощаваше и главата й се замая.

— Защо? — успя да каже тя без дъх.

— Защо ли? — остро отвърна той. — Кучката спеше със сина ми. Съблазняваше седемнадесетгодишно момче. Заслужаваше да умре, а не да избяга и да заживее щастливо с Марк.

— Никога… нямаше да разбера — прошепна тя.

— Да, накрая Мери щеше да ти издаде и имената. Страхувам се, че не мога повече да рискувам и с Мери.

— Ели… Шели… ще се върнат.

— О, няма. Съпругът ти се обади разстроен. Сега всички те търсят.

Кит едва не загуби съзнание. Затаи дъх и се престори, че цялото й тяло омалява.

Той я изнесе от къщата.

В себе си тя продължи да се съпротивлява в една отчаяна битка да запази съзнание.

 

 

Дейвид не можеше да си обясни паниката, която го обзе.

Е, по дяволите, защо не? Доста много неща бяха разкрити.

След като се увери, че Кит не е в голямата къща с Джен, той изтича до къщичката на Мери. Ленор се обади у семейство Калахан, Джен и Ели излязоха заедно да претърсват имението с фенерчета, а Дейвид отиде при Мери. Но там Алиша му каза, че Кит вече е тръгнала.

Дейвид се отправи обратно към къщата за фенерче. Тор взе да лае и понечи да го последва. Дейвид се поколеба. Тор поклати глава в очакване, размахваше опашка и скимтеше.

— О, добре. Тръгвай!

Той изскочи навън към гробището за домашни любимци, тъй като си помисли, че тя би потърсила там уединение и утеха. Там до гроба на Уитни. Още преди да включи фенерчето, той чу шумолене в храстите.

— Кит? Кой е там по дяволите? — попита той.

Чу се стенание. Тор се хвърли в храсталака и започна да лае. Дейвид тръгна към шума и се натъкна на Джош, който се опитваше да седне.

— Какво се е случило? — попита троснато Дейвид и клекна до младия мъж.

— Тя ме фрасна.

— Кит?

— Уплашена е, много уплашена. Опитвах се да поговоря с нея, когато стовари лопатата върху ми.

— Добре ли си?

— Да.

— Къде е Джен?

— Сигурно се е загубила някъде.

Дейвид сложи ръка върху рамото му.

— Трябва да потърся Кит, Джош. Можеш ли да се добереш до къщата?

— Да, по дяволите. Тръгвай! — Джош погледна Дейвид и поклати глава. — Всичко се повтаря, тръгвай!

Дейвид го послуша. Изтича през храстите и размишляваше дали не е отишла у семейство Калахан. Но Ленор вече беше телефонирала там.

Той прескочи портичката и с изненада осъзна, че и Тор направи същото. Видя къщата пред себе си. Беше тъмна. Изкачи стъпалата тичешком и почука силно на вратата. Никой не отвори.

Направи му впечатление, че по дървения под на входната площадка имаше странни следи, сякаш нещо или някой бе влачен.

Дейвид тръгна по следите намръщено. После през високата трева към имението на Дилейни. Той отново се затича. Тор бе по следите му.

 

 

Кит чу плисъка на вода върху лодката. Въпреки върховните си усилия, бе изпаднала в безсъзнание. Но не бе мъртва. Все още не.

Тя преглътна тежко и се опита да установи къде точно се намира. В малка ладия, предположи тя. Намираше се в една малка лодка от онези, които стояха на кея. Беше захвърлена на дъното. Освен плясъка на вълните, чуваше и ритмичния шум от веслата на Мартин.

Той разбра, че тя е в съзнание.

— Приличаш на майка си, Кит. Искаше да знаеш прекалено много. Е, сега вече знаеш. Ще узнаеш всяка една секунда. Не трябваше толкова да си пъхаш носа.

Устните й тежаха. Тя не проумяваше нещо.

— Синът ти е ченге — най-накрая успя да изрече. Съмняваше се дали той я чува. Тя едва дишаше.

— Благодарение на мен. Тя щеше да го съсипе.

— Сега всички ще узнаят истината.

— Как? Аз ще върна лодката. Могат да се обвиняват един друг. След това изпълнение днес следобед няма да е трудно да се убедят, че си се самоубила. Нали имаш едно голямо прецакано семейство? Това е достатъчна причина — каза той и пресече собствения си хумор.

Тя усети, че той се приближи към нея и се опита да я хване. Тя успя да забие ноктите си дълбоко в ръката му.

Кит умееше да плува. Като майка си умееше да плува.

С изключение на това, че не можеше да движи крайниците си. Трябваше да остане в лодката по някакъв начин. Паднеше ли извън борда, умираше.

Като майка си щеше да се удави.

Той я хвана стабилно. Ругаеше заради драскотините, които тя му направи, но не отпускаше захвата.

Тогава лодката започна да се клати. В началото се оказа, че от тъмнината на морето се появи някаква фигура. После се чу глас.

Дейвид.

— Мартин! Пусни я, веднага, в тази минута!

Мартин я пусна. Тя се стовари на дъното тежко, а Мартин се бе обърнал, за да вземе едно от веслата, с което щеше да удари Дейвид по главата.

Тя чу звука от тъп удар и сърцето й се сви. В този миг се зачуди дали точно преди да умре майка й е мислела за мъжа, който наистина я е обичал, нейния съпруг.

— А сега…!

Някой отново я хвана през кръста. Тя не спираше опитите си да се съпротивлява. Този път онзи я довлече до ръба на лодката, но преди да падне под тежестта на тялото си, от другата страна на лодката някой я издърпа.

Мартин нямаше време да търси гребло. Дейвид бе в лодката и двамата мъже се сборичкаха в силова схватка. Лодката започна да се клати.

С всички сили Кит се опитваше да ритне Майкъл и накрая нанесе силен удар върху глезена му.

Той се обърна. Дейвид се извъртя.

Тя отново усети, че лодката се накланя и чу силен, смразяващ шум преди лодката да се преобърне изцяло. Тя изхвръкна в тъмните дълбини.

Започна да потъва все по-надълбоко. Дробовете я боляха, в полезрението й тъмнината и звездите се редуваха.

Марина, помисли си тя, недоумявайки дали майка й можеше да дойде сега, да й хване ръката, докато тя умира в морето.

Тогава нещо я доближи. Нечия ръка. За миг, тя се поддаде на илюзията, че майка й е дошла.

Някой силно я изтегли. Със сетни сили в крайниците си тя успя да нанесе лек ритник.

След минути се подаде на повърхността, останала без дъх, задушавайки се, кашляйки. Някой силно я държеше за тила и я теглеше във водата. Чу, че Дейвид извика:

— Тук, насам!

Един двигател изръмжа и утихна. До тях приближи лодка. Някой я изтегли в лодката. Кейтлин нетърпеливо я наблюдаваше.

— Изправете я бързо! — беше гласът на Майкъл. — Господи, диша ли?

Да, тя дишаше. Дейвид и Майкъл я повдигнаха. Ленор я обви в одеяло. В одеялото й бе топло.

— Прости ми! — някой каза и тя осъзна, че и Шеймъс беше там.

Очите й бяха затворени.

— Бренди. Налейте малко бренди в устата й! — извика Ленор.

— Не!

Тя се закашля, вдиша дълбоко въздух и силите й се върнаха.

— Кафе, дайте й кафе — обади се Дейвид, целият вир-вода, и като я взе от ръцете на Шеймъс, поднесе настоятелно към устните й чашка кафе от термоса. Тя се взря в тъмните му и напрегнати очи и осъзна, че беше неин ред, че всички имаха своите страхове и съмнения и определено грехове.

— Прости ми! — тихо рече тя на Дейвид. — Уплаших се… от теб. Уплаших се да ти се доверя, че наистина ме обичаш. Уплаших се да повярвам, че не сглупих като се влюбих в теб.

— Само оживей! — каза й той. По устните му се изписа онази тънка печална усмивка, която в началото бе пленила сърцето й. — Само оживей! С мен. И завинаги.

Ръцете му я обгърнаха.

Независимо какво им предстоеше, тя можеше да го посрещне смело.