Хедър Греъм
Забранена истина (7)

Шеста глава

Обезумяла, Кит прегърна Уитни и закрачи към голямата къща. Светлините в местността осветяваха лагуната, но от бледото им сияние храсталаците край алеята и покрай плажа хвърляха сенки навсякъде наоколо. Тя не ги забелязваше.

Всички се бяха събрали в дневната, където на огромния телевизионен екран вървеше програма на канал „Хистъри“. Там бяха Кейтлин, Ленор, Майкъл и Джош, изцяло погълнати от шоуто. Но когато Кит влезе с мъртвата котка, Майкъл тутакси намали звука и се изправи на крака.

— Кит! Какво се е случило? Да не е излязъл от имението и да го е ударила кола?

Тя поклати глава с насълзени, вперени в тях очи.

— По тялото му няма никакви следи от удар — започна тя.

— Това, че е мъртъв, май означава нещо — опита се да се пошегува Кейтлин.

Кит й отправи яростен поглед.

— Нищо не го е удряло. Никакви наранявания. Просто е мъртъв и вкочанен. Бих казала, че е отровен.

— Господи, скъпа! Да не би да искаш да кажеш, че някой от нас е отровил котарака ти? — възмутено попита Ленор.

— Не, но държа да знам какво се е случило — рече Кит, замисляйки се дали не беше дошла, за да обвини една от „вещиците“, че е убила котарака й.

— Горкото животно — въздъхна Джош и погали студената козина на Уитни. — Сигурно е влязъл в някой от складовите навеси и е изял нещо. Съжалявам, Кит.

— В складовете, има растителни торове и всякакви други неща като отрова за плъхове — обясни Майкъл. — Страхувам се, че може да е попаднал на нещо такова.

— Имаме малко гробище за домашни любимци, много е хубаво — обясни Джош, усмихвайки се глупаво и състрадателно. — Моето канарче е там, еднооко е, намерихме го навън. И кучето на Шели, някаква померанска порода, е там. Умря миналата година.

Да го погреб. Разбира се, точно това се прави със съществата, които умират.

Тя не желаеше да погребе Уитни. Искаше Дейвид да е тук, да изплаче душата си, тъй като внезапно й се стори нечестно, че и баща й, и котаракът са мъртви.

— На всяка цена ще разбера как е умрял — заяви Кит. В болката й се надигаше и гняв.

— Да не искаш аутопсия на котката? — попита Кейтлин и се засмя.

— Как ще ти помогне това? — основателно попита Майкъл. — Страхувам се, че Джош е прав. Котаракът е близнал отрова. А както споменах, в склада до доковете има отрова. Никога преди животно не е попадало там, но пък преди не сме имали домашни животни.

Той беше прав и тя го знаеше. Можеше да занесе Уитни на аутопсия и щеше да разбере, че е умрял от отравяне. Нямаше как да разбере дали някой умишлено или не е дал отрова на Уитни.

— Ще ти намерим друг котарак — нетърпеливо рече Ленор. — Край онази колиба до морето, където мъжете ходят да обядват всеки ден, винаги се мотаят бездомни котки. Просто ще му намерим заместник.

Тя не желаеше да обсъжда загубата на любимото животно с хора, за които се съмняваше, че могат да почувстват загуба на човешко същество.

— Не искам друг котарак — ядосано отвърна тя, обърна се и излезе.

Вече вървеше по алеята, когато чу стъпки зад себе си. За миг почувства как по гърба й полазва страх. След като излезе от голямата къща, осъзна, че наоколо е тъмно и меката сюрреалистична светлина оформяше множество сенки.

Спря и рязко се обърна. В първия момент не видя никого. Обърна се отново.

Отново долови шума от стъпки. Някой я преследваше. Изплашена, тя отново се обърна.

— Кит! Почакай! — Беше Джош. Но някой я преследваше. Джош бе едва в средата на алеята и тичаше. Не той я преследваше бавно и крадешком.

Тя го изчака да се приближи.

— Кит, добре ли си?

Тя кимна и усети как сълзите се застичаха по бузите й.

— Кит, съжалявам! — Утеши я той, някак неестествено сложил ръка върху рамото й. — Боя се, че не трябва да обръщаш внимание на мама и на Кейтлин. И двете не харесват домашните любимци.

Тя се замисли какво ли е видял в изражението й Джош, за да каже:

— Не, не, те не биха наранили котарака ти!

— Това място изглежда не е дружелюбно към моето семейство — измърмори тя.

Джош се колебаеше и я наблюдаваше.

— Моля те, не бива да се чувстваш така.

— Съжалявам. Не знам какво всъщност чувствам.

— Дейвид ще се върне утре. Нещата отново ще се оправят.

Тя кимна.

— Хей, аз наистина обожавах майка ти, знаеш ли? Ужасно ми липсваше — рече той.

— Благодаря.

— Ще те изпратя до къщата. Можеш да ме почерпиш с едно питие.

— Страхотно. Благодаря.

В къщата Джош взе Уитни и нежно го загърна в голяма хавлия, а после сложи тялото в торба. Благодари на Кит за рома и кока-колата, изпи ги и предложи да отидат да погребат котарака веднага. Джош срамежливо вдигна рамене.

— Можем да се помолим, до гроба.

— Благодаря.

В гробището за животни бе тъмно. Светлините от сградите не проникваха през гъстата растителност, която обграждаше вътрешността на имението. Джош намери права лопата в шкафчето с работни инструменти на входната площадка. Той поведе като отмяташе настрана храстите по пътя. Кит се трогна като видя, че Шели бе поръчала бронзови паметни плочи за мъртвите домашни любимци, дори за някаква златна рибка, загубена някъде по пътя.

Докато Джош копаеше дупка, Кит оплакваше котарака си, най-добрия й приятел в най-тежките й моменти. Той беше на дванадесет години. Мисълта, че е поживял, я утешаваше.

Не заслужаваше обаче да умре по такъв нелеп начин.

Тя го бе убила като го доведе в „Бугънвиля“. Където бе умряла майка й.

— Беше красиво коте, Кит, наистина — въздъхна Джош, изтупвайки пръстта, след което застана до нея и я прегърна през рамо. — Искрено съжалявам.

Той беше много мил, но тя предпочиташе да е сама. Кит го целуна по бузата.

— Мисля да си лягам. Благодаря ти наистина.

Кит бе сигурна, че Джош искаше да направи и още нещо за нея, ала той само стоеше и я наблюдаваше как се отдалечава.

Малкото гробище за животни се намираше навътре в храсталаците. По обратния път усети тъмнината около себе си. Храстите се затваряха след нея и я отделяха от Джош. Тя забърза крачка. Стори й се, че чу клоните да помръдват и отново я обхвана страх. Не искаше да се спира, за да се вслушва дали я следват нечии стъпки.

Спусна се към задната врата на тяхната къща и осъзна, че не беше заключила плъзгащата се врата, когато излетя от къщи. Чудеше се, от какво по дяволите, би могла да се страхува. Нали имаше стена с алармена система около имението?

Въпреки това, грабна един чадър и тръгна да обикаля къщата като отваряше всяка врата дори тези на дрешниците. Най-накрая се увери, че е сама. Едва тогава седна и се обади на Дейвид.

Гласът му звучеше стабилно. Долавяше се нотка на състрадание и увереност.

Кит не спомена за обвинението си към фамилията. Той й обясни, че би могъл да се опита да си намери билет за самолет чрез един приятел същата нощ, но тя му каза, че е твърде късно и не желае той да бърза. Щяха да се видят на следващия ден.

Дори след смъртта на баща си тя не бе посегнала към лекарства. Но тази вечер бе различна. Кит смеси няколко бири с леки хапчета за сън с надеждата, че ще се отпусне, докато се опитваше да гледа някакъв филм. Лежеше на леглото и размишляваше дали бедният й котарак сам бе влязъл там, където не трябва, или някой го бе примамил с нещо много по-ужасно.

 

 

На следващата сутрин си направи кафе и забърза към голямата къща. Никой не се мяркаше наоколо. Наля си още кафе от каната на масата и се качи по стълбите до стаята на родителите си, която те бяха обитавали, докато живееха в имението. При вида на нощницата на леглото, се усмихна. Шеймъс наистина бе наредил нищо, ама нищичко да не се променя.

В продължение на няколко минути стоя неподвижно и оглеждаше цялата стая. После бавно започна да разглежда чекмеджетата. Долови уханието на жасмин и я налегна носталгия. Майка й наистина имаше вкус към елегантните неща. Започна да отваря чекмеджетата едно по едно. В началото откри само дрехи.

В нощното шкафче обаче намери дневник. Седна на леглото и го отвори на първа страница. Първата дата бе някъде около месец преди смъртта на майка й. На първите няколко страници бяха записани дати и часове, имена на хора, с които очевидно майка й се беше срещала. Кит отново усети онова утешаващо чувство на носталгия при вида на почерка на майка си. Не беше разгледала много, когато от вратата я стресна един глас:

— Какво правиш? Какво търсиш тук?

Кит вдигна поглед и видя Кейтлин. Кокалчета на ръцете й бяха побелели от стискане на ръба на вратата. Кит я огледа за миг и едва тогава проговори:

— Не търся нищо определено. Просто разглеждам стаята на родителите си.

— Съмнявам се, че би искала да узнаеш нещо повече от това, което вече знаеш — опита се да я клъвне Кейтлин.

Кит се втренчи в нея и дълбоко въздъхна:

— Кейтлин, имам чувството, че не сме били големи приятелки, когато съм била дете, без значение дали си ме гледала или не. И определено вярвам, че наистина не си харесвала майка ми. Мисля, че няма да намеря нещо толкова лошо. Може би е била кучка. Е, ако е така, намерила си е мястото тук и сигурно добре се е справяла.

Тя мушна дневника в чантата на рамото си и като се изправи мина покрай озадачената Кейтлин.

Кит продължи да върви по коридора, когато Кейтлин й извика:

— Знаеш ли, наистина не искахме да се връщаш тук.

Кит се обърна.

— Не се съмнявам в това.

— Шеймъс изпрати Дейвид да те върне.

— Наистина ли? — попита тя безизразно. — Какъв шок.

— Може би и Дейвид не те иска тук — не спираше Кейтлин. Вероятно не бе имала намерение да стига до тук, но тъй като подигравателните й забележки не бяха постигнали желания ефект, тя стана агресивна.

— Ако Дейвид не ме иска тук, аз няма да съм тук. — Кит спокойно увери Кейтлин и напусна стаята с гордо вдигната глава. Беше доволна, че тази сутрин успяваше да внуши много по-голяма увереност, отколкото чувстваше.

Докато бързаше надолу по стълбите, тя едва не се блъсна в една от дневните помощници, жена на средна възраст на име Роза, от чието лице усмивката рядко слизаше. Тя носеше поднос.

— Накъде си тръгнала? — попита я Кит.

— Да видя госпожица Мери.

— Мери! — повтори Кит и онемя на мястото си. — Господи, Мери! Не мога да повярвам. Забравих, че тя все още е тук и все още е жива. А и никой не ме подсети! Никой не спомена името й, откакто съм тук.

Роза тихо въздъхна.

— Не е много добре, госпожо Мур. Толкова е стара. Има и грип, и сега… Мислите й блуждаят и е много немощна. Почти не става от леглото.

— Искам да я видя, колкото може по-скоро. Веднага. Може ли да дойда с теб?

— Разбира се!

Докато вървяха, Роза бъбреше доволно за прекрасния ден. Малката къща на Мери бе на отсрещния край на лагуната, но подобно на къщата на Кит и Дейвид бе близо до водата.

Роза отвори вратата на къщата и извика, за да предупреди, че пристига. Млада жена в бяла сестринска престилка дойде да ги посрещне. Роза я представи като Алиша. Тя се зарадва да види Кит и я увери, че пациентката й днес е по-добре.

— Мислите й почти непрекъснато блуждаят, но както винаги е сладка и чудесна — каза Алиша. — Ще се радва да ви види.

Кит й благодари и пристъпи към спалнята. Прозорците с изглед към морето бяха широко отворени. Мъничка и слабичка Мери лежеше в болнично легло, което бе нагласено така, че да вижда красивия залив.

Тя чу, че Кит пристигна и се обърна. Очите й се разшириха от удоволствие. Немощно протегна ръка и усмивка озари лицето й. Кит се учуди, че Мери я позна и дори я помни.

Тогава възрастната жена проговори и на Кит й стана ясно.

— Марина! Казаха, че си заминала. Знаех си, че няма да тръгнеш, без да се сбогуваш с мен.

Сърцето й се сви. Тя бързо отиде до леглото на болната. Пръстите на възрастната жена се вплетоха в нейните с неподозирана сила.

— Ела по-близо! — прошепна Мери.

Кит се наведе към нея и се опита да обясни:

— Не съм Марина, Мери. Аз съм Кит, нейната дъщеря.

Мери не я чуваше. Или чуваше онова, което й се искаше да чуе.

— Марина, трябва да заминеш. Трябва да заминеш с Марк. Млада госпожо! Знам къде те влече сърцето, но дай на добрия човек шанс. Аз не съм щастлива. Тревожа се. През цялото време чувам птиците. Карат ме да се вслушвам в тях. Така ме предупреждават за теб.

— Мери, всичко е наред — нежно рече Кит. — Честна дума, всичко е наред. Аз съм Кит, не съм Марина.

Мери стисна ръката й с изненадваща сила.

— Спри да се виждаш с него. Не се срещай никога повече с него. Никога. Махни се. Заминете с Марк час по-скоро. Знам, че ме обичаш, но трябва да заминеш. Някой ден може да ме вземете при вас.

Кит си даде сметка, че никога няма да убеди Мери, че не е Марина. Беше смутена, но най-напред трябваше да направи нещо, за да успокои старата жена. Целуна я по челото и нежно погали сребристите й коси.

— Всичко е наред, Мери. Честна дума. Всичко е наред.

Старицата обърна поглед към морето.

— Сега вече знаеш. И да внимаваш. Да внимаваш какво говориш. Няма да избухваш и да говориш, когато не трябва. Трябва да си готова да заминеш с Марк. Обещай ми.

— Обещавам — отвърна Кит. Обзе я дълбок смут.

Сега вече знаеш. Какво е знаела майка й?

Че Кейтлин я мрази ли?

Или някой друг?

Че я мрази толкова много, че… е готов да я убие?

Мери затвори очи и се отпусна назад.

Алиша нежно сложи ръка на рамото на Кит и тихо каза:

— Отново заспа. Събужда се, заспива, събужда се и пак заспива. Нека не забравяме колко е възрастна.

— Знам — отвърна Кит. Изправи се и се усмихна на Алиша. — Отнасяше се прекрасно с мен, когато бях дете. Пак ще дойда. Когато съвсем се изтощи и няма да може да ме вижда, само ми кажи. Но аз ще идвам. Всеки ден.

Кит излезе от къщата на Мери дълбоко разстроена, но когато се върна в своя дом, я чакаше друга изненада.

В средата на преддверието завари огромна кутия. Сбърчи чело, когато си спомни, че отново бе оставила вратата незаключена.

Това беше естествено. Никой в околността не заключваше вратите си.

Пристъпи напред, но кутията се размърда и тя подскочи уплашено. Кит внимателно продължи и тогава видя, че всъщност това не беше точно кутия, а огромен лист кафява опаковъчна хартия, която покриваше нещо. Дръпна хартията с любопитство.

Под нея имаше голяма касетка.

Вътре се мяташе някаква топка от козина, която тутакси взе да скимти. Кученце, наистина голямо кученце.

— Здравей! — тихо каза тя и се наведе да вземе животното. Кученцето беше черно с огромни лапи. Малкото му телце се гърчеше от щастие, докато се опитваше да близне лицето й.

— Какво, по дяволите, си ти? — попита тя през смях.

— Датска порода — долетя отговор някъде отстрани.

Тя се обърна и видя, че Дейвид си беше у дома и й се усмихваше от най-долното стъпало на стълбището.

— Знам, че не може да замени Уитни — тихо рече той, — но си помислих, че ново коте не би било подходящо точно сега. Датска порода е. Разбира се, не е миниатюрно кученце, но все пак…

Кит бавно се усмихна. Беше доволна, че се е върнал и трогната от факта, че е помислил, че никое котенце не би заменило Уитни, и именно кученце е това, от което тя имаше нужда сега.

— Прекалено голямо ли е? Можем да изберем нещо друго.

Скимтящата топка от козина и лапи в ръцете й я близна по брадичката като тихо виеше и молеше за вниманието й. Тя се вгледа в Дейвид, гушна кученцето и го остави в касетката, после се спусна в прегръдките на съпруга си.

— Добър ли е подаръкът?

— Това, че се върна е най-добрият подарък. А кученцето е просто… чудесно!

— Сигурна ли си, че не искаш по-малко?

— Обичам големите неща.

— Хм. Нима? — предизвика я той.

— Мислиш ли, че ще свикне бързо с нас? — попита тя.

— Разбира се. Ще трябва да се научи, че в дадени моменти… ами, в дадени моменти ще остава в касетката.

Той я целуна. Целувка, която означаваше много повече. После я грабна с две ръце през смях и я предупреди да внимава за стъпалата си. Тя забрави за света наоколо, тъй като той се бе върнал. Дрехите им падаха по стълбите и тя знаеше, че нищо не е в състояние да я отдели от мъжа, когото обичаше.

Доста по-късно се облякоха и слязоха да си поиграят с кутрето. Решиха да го нарекат Тор. За Кит нямаше значение, че името е изтъркано и не толкова изискано за породата му.

Късно следобед Дейвид трябваше да замине за офиса в Кокосовата Долина. Едва тогава Кит извади дневника на майка си и се зае да го чете. Научи за поредица от обеди, вечери и срещи. Беше стигнала почти към края, когато от книгата изпадна лист хартия. Тя позна елегантния почерк на майка си и се зачете.

„Скъпи, държа да знаеш, че не съм искала да те нараня и че част от сърцето ми винаги ще страда, а ти ще ми липсваш цял живот. Но не може да продължава така. Това, което причиних на един добър човек, който вече прости прекалено много мои грехове, е ужасно. Затова за доброто на всички, включително и за твое добро, трябва незабавно да замина. Довечера е моето последно изпитание. А утре ще замина завинаги и ще създам един по-добър свят за моята дъщеря и съпруга си. Бог ми е свидетел, че му дължа толкова много.“

Писмото не бе подписано, но определено почеркът бе на майка й. Нямаше и адресант, единствено „скъпи“.

Кит прехапа долната си устна, мислейки си как ли баща й е запазил любовта си към майка й през всичките тези години, след като за съжаление, в ръцете си тя държеше доказателство, че го е мамила.

Но с кого?

На Кит леко й прилоша, щом разбра защо много хора не просто не са харесвали Марина Дилейни.

Въпреки това…

Спомни си думите на Мери, която бе решила, че тя е Марина. Мери се тревожеше за нея.

В нощта, когато майка й умряла, е имало изпитание. Марина бе планирала да напусне „Бугънвиля“ завинаги. Ако е имала намерение да заминава, защо е отишла да плува в океана?

Споменът за това как откри Уитни се смеси с новото чувство на страх, свързано с майка й. Сигурно е бил отровен. Разбира се, при наличието на толкова, растителност, сгради, проблеми с плъховете, в имението е имало отрова.

Но Уитни нямаше навика да обикаля наоколо. Тя го хранеше добре, освен това той беше доста придирчив по отношение на храната си.

У нея отново се надигна подозрение и смут, които свързваше с „Бугънвиля“.

Тогава си помисли за съпруга си.

Той бе признал, че Шеймъс го пратил да я доведе. Но тя бе така очарована и влюбена в него, че й се искаше да вярва в думите му. Така или иначе той щеше да я намери. И да се ожени за нея. Любеше я така, сякаш тя бе огнено изкушение, сякаш бе истински блян.

Не. Дейвид никога нямаше да я нарани, нито да я използва за някакви свои цели.

Въпреки това… Можеше да се предпази от съмненията, но…

Дали пък в „Бугънвиля“ нямаше човек, способен да убие?