Хедър Греъм
Забранена истина (6)

Пета глава

— Там долу е Евърглейд. — Дейвид посочи през прозореца, докато самолетът се снижаваше към международното летище в Маями. — Местността е прелестна. Обичам да ходя там. Има много лодки, теглени от аероплани, много алигатори, селища на племената семинол и микосуке, безкрайни музикални фестивали, а също и комари, острица и змии. Но човек може да срещне и красиви птици, както и невероятни възможности за правене на снимки. — Той вдигна рамене. — На някои хора това не им харесва.

— Долината на акулите — усмихна се Кит. — Ходих на екскурзия там, когато бях първи клас.

— Значи — въпросително я погледна той, — спомените се връщат.

— Когато онази вечер говорих с Шели, си я спомних толкова ясно.

— Предполагам, все повече ще си припомняш, щом видиш хората, и самото имение, разбира се.

— Сигурна съм, че наистина е страхотно. Бих искала да имам по-ясен спомен за майка си.

Той отново погледна през прозореца, без да отговори. После се обърна към нея.

— Ако там се чувстваш нещастна, тъй като семейството те обременява, можем да се преместим.

— Някои от бизнес канторите са в имението, нали? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Можем да се погрижим за удобствата. Главният офис се намира близо до пристанището в залива. Ако пожелаеш, ще се преместим веднага. Само ми кажи. В края на краищата, ти вече направи първата крачка от едни щат в друг. Аз също мога да се преместя в нова къща.

— Но ти харесваш имението.

Той замълча за миг като я наблюдаваше.

— Щом го видиш и ти ще се влюбиш в него. Но сега… — той направи странна гримаса. — Обичам те. И ако си нещастна ще се махнем. Там пясъкът е като навсякъде другаде, а сградите, макар и красиви не са нищо повече от бетон и тухли.

Тя се усмихна. Недоумяваше дали е възможно човек да е толкова влюбен и възторжен и колко ли трае такова нещо. Разбира се, че не, но знаеше, че дори чувствата да избледнеят с времето, любовта можеше да се превърне в нещо по-дълбоко и дори по-добро. Сега, докато седеше до него, се питаше как подобни пламенни чувства избледняват. Дейвид имаше чар, който произтичаше от факта, че не съзнава начина, по който ходи, усмихва се или говори. Увереността му сякаш бе вродена. Беше от хората, които провокираха у другите уважение, без да повишават тон. Все още бе зашеметена от уханието му, от гласа му, от най-лекото му докосване.

— Кацаме. Виж, ето там е „Билтмор“, исторически хотел, наистина красиво реставриран. Центърът на Маями се пада малко встрани. Не можеш да видиш имението, но в тази посока към морето се намира „Бугънвиля“.

Слязоха от самолета, влязоха във фоайето пред изхода, минаха отдясно на контролния пункт, където пристигащите пътници поставяха багажа си, за да бъде сканиран. Уитни жално мяукаше в клетката си.

Тъкмо се канеха да излязат навън, когато Кит чу някой да ги вика по име.

— Кит! Дейвид!

— Шели е — рече Дейвид.

Кит нямаше време да огледа хубавата жена, която изскочи от множеството и се хвърли да я прегърне. Шели. Кит остана доволна от разговора по телефона с момичето, което явно бе най-добрата й приятелка в първи клас, но срещата с нея бе още по-хубаво изживяване. Шели я притисна до гърдите си, после пристъпи към Дейвид и го прегърна. Отстъпи на една крачка разстояние от Кит и двете впериха погледи една в друга. Бяха почти еднакви на ръст. Но косите на Шели бяха огненочервени. Очите й бяха с цвят на лешник и искряха като огън. Имаше хубав тен на кожата. Кит тутакси си спомни образа на малкото момиченце с рижи опашлета, шини на зъбите и съзвездие от лунички по носа.

— Коте? — възкликна тя.

— Уитни.

— Винаги си обичала животните! На майка ти и баща ти им струваше цяло състояние да отглеждат бездомните животни, които водеше в къщи. Хей, и двете стигнахме един и седемдесет, а те твърдяха, че ще си останем мъничета цял живот! — отбеляза Шели през смях. — Я се погледни! — Тя хвърли поглед към Дейвид, после обратно към Кит. — Сигурно знаеш, разбира се, че си съвършено копие на майка си. Косите ти са катраненочерни. Боядисваш ли ги? Нетактичен въпрос, извини ме. Очите ти са също като нейните, почти виолетови. Да не носиш контактни лещи? Но на майка ти не бяха такива. О, ужасна съм, нали? Не е съвсем така, защото преди си говорехме за всичко.

— Ами, донякъде си спомням — каза Кит през смях.

— Нищо не си спомняш. Премести се далеч и стана богата и известна.

— Страхувам се, че не съм нито богата, нито толкова известна — уточни Кит натъжена.

— Ще се изненадаш колко не си права — каза й Шели.

— Знаете ли — намеси се Дейвид. — Можем да продължим разговора и извън летището.

— Да, точно така. Да тръгваме. Багажът е долу — обясни тя на Кит и я хвана под ръка като тръгнаха.

Вече в колата, Шели погледна Кит в огледалото за обратно виждане.

— Страхувам се, че ще завариш у дома истински зоопарк — рече тя.

— О? — отвърна Дейвид някак остро.

Шели вдигна рамене.

— Предложих да посрещнем Кит с празненство. Ленор може би е разстроена, че идеята е моя. Исках да организирам нещо малко, но… — Тя погледна отново Кит в огледалото. — Ще се срещнеш с кметовете на три малки общини, с председателя на местната детска благотворителна организация и Бог знае с кого още. Те готвят грандиозно тържество.

— Страхотно — измърмори Дейвид.

— Всичко е наред — бързо отвърна Кит. — Бих могла и в огъня да скоча.

— В огъня. Точно така — рече Дейвид. Той погледна през прозореца и сякаш не обръщаше внимание на разговора в колата. Той нямаше значение. Шели винаги си е била бъбрица. Докато се движеха, тя показваше улиците и другите особености наоколо. Щом излязоха на „Ред Роуд“, тя посочи Кораловите Фронтони от ляво, западната част на Маями от дясно и малко по-нататък южната част на Маями. Кокосовата Долина не представляваше град сам по себе си, а само област. Сега я прекосяваха и зеленината по пътя ставаше все по-гъста и по-красива. Най-накрая те стигнаха до висока порта от ковано желязо в страни от пътя. Шели натисна някакъв код, като казваше на Кит числата. Кит се зачуди не знае ли Шели, че приятелката й не може да ги запомни.

Пътуваха дълго край кичести живописни храсти и дървета, докато накрая стигнаха до къщата.

„Бугънвиля“.

Помнеше основното здание.

Къщата бе съчетание на класическата архитектура на Юга с елементи на средновековна испанска архитектура. Огромната входна площадка с дебели колони бе изградена от коралови скали. По дължина и ширина бе облицована с плочи. Множество поставки за саксии украсяваха входа и первазите на прозорците. Балконите на втория етаж, който се извисяваше над покритата входна площадка, бяха целите в дървени решетки. Фасадата на къщата създаваше странното впечатление за идеално съчетание на изкуство с архитектура. Първият етаж бе масивен, а вторият с по-лека конструкция, но двата заедно, в комбинация имаха вид на пощенска картичка!

От двете страни на алеята пред входа бяха паркирани множество коли. Чуваше се тиха музика.

— Да не са наели оркестър? — попита Дейвид и погледна Шели.

Тя вдигна само рамене.

— Тук има поне сто души.

— Изглежда няма да ни оставят да разопаковаме багажа и да си вземем душ? — измърмори Дейвид.

— Нали познаваш Ленор? Предполагам, че иска да изглежда като светска гранд дама, когато посрещне теб и съпругата ти. — Шели вдигна рамене и погледна Кит. — Работя като учителка, а брат ми е полицай, но тук сме си съседи. Всъщност, лично на мен ми допада настоятелността, с която Ленор поддържа връзка със семейство Джоунс. Така и аз самата успях да се запозная с кметовете.

— Не става въпрос за това, Шели — тихо рече Дейвид.

— Добре де, знам.

— Разбираш ли защо говоря за преместване? — Дейвид попита Кит.

— Не се премествайте! Моля ви, не се премествайте! Няма да живеете до мен и няма да можем да се виждаме — обясняваше Шели.

Кит не отговори. Вече излизаха от колата. Дейвид погледна младата си съпруга.

— Можем да вземем моята кола и да избягаме.

Тя се усмихна.

— Всъщност, аз самата никога не съм се запознавала с кмет.

— Тогава да влизаме направо — рече Дейвид.

— Ами котката? — попита Кит.

— Ще оставя вратата отключена и ще изпратя някого да я закара до къщата на Дейвид — успокои ги Шели.

Те оставиха багажа в колата и като заобиколиха входната площадка се насочиха към задната част на имението. Кит помнеше това място. Лагуната, подобно на тесен проток се врязваше дълбоко в имението. От двете й страни криволичеше алея, покрита с плочи, а отвъд нея хаотично, но красиво бяха разположени къщите. В западния край се виждаше малко пристанище с няколко лодки. В източната част над водата беше издигнат дървен кей, където човек можеше да се разхожда и да наблюдава залеза. В момента навсякъде бяха изпънати тенти. До задния край на къщата, в дъното на входната площадка, където на няколко сантиметра от земята се издигаше коралова плоча, квартет изпълняваше известни стари парчета, а барбекютата работеха с пълна пара.

— Дейвид, ти се върна!

Жената, която крачеше с големи крачки към Дейвид, тутакси събуди неясен спомен у Кит, макар и не толкова приятен. Знаеше, че това е Ленор Дилейни, съпруга на Майкъл и майка на Джош. Беше слаба, добре гримирана и с хубава прическа, елегантна във всяко отношение. Чертите й изглеждаха още по-остри на фона на тънката фигура. Косите й бяха платиненоруси и тя изглеждаше доста по-млада, отколкото в спомените на Кит.

Поздрави Дейвид сърдечно, прегърна го и го целуна по двете бузи. Той учтиво й отвърна, но според Кит се държеше сдържано. Очевидно не му беше приятно, че се вдига толкова шум около завръщането им.

— Дейвид, трябва да поговориш с кмета Солкист. Според него си идеален за обществена работа. Аха! Ето я и нея. Кит Дилейни. Малка палавница, пораснала вече, и отново у дома. И омъжена! — Тя потупа Дейвид по рамото и го погледна укорително. — Каква изненада! Знам, че Шеймъс ти поръча да намериш и да доведеш нашето момиче у дома, но нима ти каза и да се ожениш за нея?

— Идеята да се оженим беше моя, Ленор — сухо отбеляза Дейвид. — Къде е Шеймъс?

— Нека поздравя и съпругата ти. Кит, скъпа, добре дошла у дома.

Ленор целуна Кит по двете бузи с доброжелателна усмивка и студен поглед. Кит измърмори едно „благодаря“ и бързо се отдръпна. Изненада се, че усети някаква смесица от топлота и бдителност при срещата си с Ленор. Надяваше се да не е издала смущението си, но докато отстъпваше, към тях се приближи един мъж с широка усмивка. Тя веднага позна, че е от фамилията Дилейни. Пясъчната му коса бе тук-там посивяла, а очите му имаха наситен лешников цвят. Погледът му бе весел, а усмивката му щедра.

— Кит! Аз съм Майкъл, помниш ли ме?

Тя го прегърна топло.

Мъжът не криеше радостта си от срещата им и тя му бе благодарна.

— Признавам — рече тя, — че спомените ми са доста бледи. Но ти благодаря, празненството е чудесно.

— Идеята е на съпругата ми, разбира се.

— Доста преживявания за първата ни вечер тук, не мислиш ли? — сподели Дейвид с Майкъл.

Майкъл вдигна рамене.

— И аз това се помислих, когато видях да пристигат тентите. Но познаваш Ленор? Обича да действа със замах.

— Ела, скъпа, трябва да се запознаеш с някои хора! — обади се Ленор и се устреми към Кит като лешояд.

Младата жена се озоваваше в различни компании, където я представиха на семейство Тайлър, чудесни политици, семейство Херерас, собственици на местна компания, произвеждаща фини кубински пури в Маями, на Надя Джеймисън, по рождение богаташка, известен филантроп в околността. Кметовете, техните съпруги, синове, дъщери, адвокати, лекари, историци, архитекти, производители на платноходи, състезатели, водолази, продуценти на документални филми и още много други.

Там някъде в тълпата тя срещна Джош, който много приличаше на баща си, приветлив и типичен представител на Дилейни, красив млад мъж с неизменна усмивка. Изглежда на Джош му беше интересно и се радваше да я види. Щом заговори с него, тя си помисли, че има някакъв блед спомен за него. Появи се и Кейтлин с единствената цел да й се представи, макар че й припомни, че се познават.

— Всъщност, понякога те гледах, когато беше малка — обясни Кейтлин. — Бях тийнейджърка, когато започнах работа тук. После завърших бизнес колеж. Шеймъс ми помогна изключително много.

Кит я увери, че я помни, което си беше истина, макар и смътно. Чудеше се как ли е изглеждала тази жена навремето, след като сега имаше невероятен вид, блондинка с огромни съблазнителни очи, елегантна и чувствена, прилична на котка, която си играе с повечето хора, хлъзгава и винаги готова да действа в подходящия момент. Въпреки, че Кейтлин й говореше мило и много се усмихваше, сякаш наистина приемаше Кит, нещо в нея бе нащрек. Сякаш дълбоко в себе си тя ненавиждаше Кит и брака й.

Шели я спаси от усилието да изслуша цялата история за пристигането на фламенкото във Флорида, като я представи на брат си Ели. Висок мъж с тъмнорижа коса, съзвездие от лунички и приятна усмивка, а червената коса, лешниковите очи и луничките очевидно бяха наследство от баща им. Тези двамата изглеждаха доста по-земни и истински от повечето хора на празненството. Особено Мартин, той беше забавен. Разказа й колко съжалява за баща й, и колко много тя прилича на майка си, и колко красива е била Марина.

Докато разговаряше с него, тя почувства как спомените й се пробудиха и се появи носталгия. Той изглеждаше невероятно приятен, бащински настроен.

Кит стоеше сред тези хора, когато чу името си, произнесено от едни дълбок и дрезгав глас, изпълнен с трепетно чувство.

Тя се обърна. Веднага разбра, че се изправя лице в лице с Шеймъс Дилейни след толкова много години.

— Кит… Катрин Дилейни. Най-сетне се върна у дома.

Тя знаеше, че той е към осемдесетте. Но се движеше със самочувствието на много по-млад и властен мъж. Беше висок и гъвкав, и раменете му бяха по младежки впечатляващо широки. Очите му бяха светлозелени, а косата бе гъста и побеляла.

Приличаше толкова много на баща й, преди болестта да го покоси, че за миг дъхът й спря.

Но само за миг. Той закрачи към нея през тълпата, спря се секунда, усмихна се широко и каза:

— Добре дошла. — Прегърна я така, сякаш посрещаше любимо и обичано дете. Докато я прегръщаше със светнал поглед, той рече: — Не мога да изразя, колко се радвам, че те виждам, колко хубаво е, че си тук.

— Благодаря — отвърна тя и се усмихна натъжено. — Малко ме стреснахте. Толкова много приличате на баща ми.

Той поклати глава.

— Аз съм по-големият, баща ти прилича на мен — осведоми я той и отново се вгледа в нея. — А ти, скъпа моя, си съвършено копие на майка си.

— Така казват всички.

— Знаеш ли, това е комплимент — рече той. — Може би Марина бе най-прекрасното създание на земята.

Докато Кит отново му благодареше, той забеляза, че Ленор е наблизо и се опитва да чуе разговора. Тя измънка нещо, което бързо сподави, и се отдалечи.

Вероятно Шеймъс забеляза това, защото се извини на Шели и семейството й и прегърна през рамо Кит.

— Да се махнем за малко, а? Не си ли уморена? Мисля, че Шели планираше вечеря в тесен кръг, само нейното и нашето семейство. Но Ленор обича да се изхвърля. Никой от нас нямаше представа, че е организирала… това.

— Всичко е наред — рече Кит. — Може нещата да потръгнат.

Той я погледна остро. Тя вдигна вежди.

— Съжалявам, но прозвуча съвсем като майка си. Толкова импулсивна и готова да се впусне напред. Спомняш ли си?

— Да, разбира се, че си я спомням. Но не много добре — призна Кит.

— Страхувам се, че ще си припомняш все повече и повече — отвърна той с въздишка.

— Вече разбрах, че тук не са я харесвали особено — каза откровено Кит.

— Да идем в библиотеката ми. Там ще поговорим.

Влязоха в голямата къща през една от огромните френски врати, които водеха към вътрешния двор. Минаха през просторен салон за семейни забавления с огромен екран на телевизор, вграден в барче с електронна апаратура. Задната стая водеше към коридор. Кит видя официална трапезария, кухня и кът за закуска в ляво, а отдясно имаше всекидневна току до стълбището. Изкачиха се по стълбите до втория етаж.

— Апартаментът ми е нататък — каза той и я поведе надясно.

Вратата откри кабинет, в който ясно личеше мъжкото присъствие. Прекрасно бюро, изработено от специален бор, както й обясни той. Прозорците гледаха към задния двор, където празненството продължаваше да тече. Пред камината стояха кожени столове, доста от старите къщи имаха камини, дори във Флорида, обясни той. Традиция от тридесетте години. Дори само за няколко дни да се налагаше през зимата, камината стопляше помещението.

Настаниха се на креслата, обърнати към незапаленото огнище.

— Завиждат! — неочаквано изтърси Шеймъс.

— Моля?

— Ако някой от тези прилепи е мразил майка ти, то е защото й завиждаха.

Тя си наложи усмивка.

— О!

Мъжът поклати глава, потънал в спомени.

— Тя бе прекалено импулсивна. — От устните му се изтръгна дълбока въздишка. — Беше уверена и безразсъдна. В нощта, когато загина беше ядосана на всички и излезе да се разходи до лагуната, където се е гмурнала да поплува и загина.

— Нали не мислите, че се е… самоубила? — попита Кит.

Шеймъс енергично поклати глава.

— Марина Дилейни? Никога! Тази жена плуваше като риба и беше готова да влезе във водата по всяко време на денонощието. — Той вдигна вежди. — Предполагам можеш да плуваш, нали? Когато баща ти си отиде от тук, сърцето му бе разбито, мразеше океана, водата, дори слънцето и луната.

— Баща ми бе най-невероятният човек на земята — заяви Кит. Гордостта и любовта й се смесиха с болката от загубата. — Научи ме на всички важни неща. Плувах в отбора на училището. Никога не съм го виждала да влиза във водата, но никога не ме е спирал.

— Това е добре. Водата е част от живота по тези места. На нашия живот, така или иначе. Строим лодки. Едни от най-добрите в страната. Състезателните лодки на „Сий Лайф“ участват в почти всички важни състезания в страната.

— Разбирам. А Майкъл, вашият син, ги конструира.

— Някои от тях. Аз самият все още конструирам. А Джош… Джош е истински талант. Майкъл не желае нищо друго, освен да изживее мечтата си, да се качи на някоя лодка и да плава из Карибите. Твоят съпруг има истински нюх за бизнес. Признавам, че през последните години е имало моменти, когато сме рискували да загубим всичко. Но твоят човек ни спасяваше. Сигурно нещо не е наред в това имение, може би причината е в океана! — премигна той. — Дейвид навсякъде носи фотоапарата си. Талантлив фотограф е. Ти също си доста талантлива, следя поредиците ти от самото начало.

— Защо вие никога… Защо през всичките тези години не съм получавала вести от никой от вас? Знам, че болката от загубата на майка ми е принудила баща ми да замине, но…

— Марк избяга оттук. Не желаеше нищо да му напомня за Марина, или за когото и да било оттук. Разбирам го. След време си помислих, че е омекнал и му писах. Отговори ми, че не би могъл да понесе да се върне тук, и че животът в Чикаго бил хубав.

Кит кимна. Изненада се от надигналото се необяснимо негодувание. Разбираше болката на баща си. Все пак, тя беше дете, което внезапно губи майка си. Но наследството й бе тук, а той я бе държал настрани от него.

— Сега си тук! — отбеляза Шеймъс като я гледаше така, сякаш пред себе си виждаше най-невероятното съкровище. Приятно чувство. — Ела, ще ти покажа нещо.

Шеймъс се изправи пъргаво. Тя го последва.

Излязоха в коридора. Той посочи към вратата на кабинета на Кейтлин. Тя държеше малко бунгало надолу до лагуната, но в кабинета имаше канапе, напълно оборудвана баня и дори малка кухничка за нощите, когато работата й бе натоварена.

— Случва се да сме на крак по цяла нощ, тъй като клиентите ни са от цял свят — обясни Шеймъс.

После отвори една врата в ляво.

Във въздуха ухаеше на жасмин. Съвсем деликатно.

На леглото лежеше сребристобял халат. Уханието на жасмин бе примесен с лек дъх на застояло. В задната част на къщата се отвориха прозорци и завесите се издуха от полъха на бриза, който довя лекия шум от разговорите и музиката долу.

— Това бе стаята на твоите родители. Не промених нищо в нея. И на никого не позволих да го направи. През всичките тези години се надявах, че Марк ще се върне и че всичко ще продължи постарому. Тогава той щеше да разгледа вещите на майка ти и собствените си вещи, да усети сладка носталгия и може би дори да отпусне свитото си сърце. — Шеймъс замълча за миг и изведнъж се състари. — Можеш да идваш тук, когато пожелаеш. Всъщност, къщата е и твоя. Искаше ми се съпругът ти да хареса голямата къща, но той предпочита своята. Багажът ти е вече пренесен в неговото жилище — сградата най-близко до водата откъм кея до лагуната. — Той отново я погледна с изпитателен поглед. — Надявам се, че за да развеселиш стария човек, ще прекарваш много време с мен. Тук е историята на фамилията.

— Разбира се — обеща му Кит. След кратко колебание пристъпи в стаята. Обзе я вълнение. Тук бе живяла с родителите си. Имаше блед спомен как се втурва в стаята тичешком, блъска се в крака на леглото и се хвърля в прегръдките им. За миг си спомни майка си много ясно. Тя се смееше, протягаше ръце към Кит и силно я прегръщаше. Изпълни я сладостна приповдигнатост от сигурността, че каквито и да са били прегрешенията на майка й, Марина Дилейни бе обичала дъщеря си.

Кит внимателно пристъпи към отворените врати към входната площадка и празненството. Ленор бе поканила поне сто човека. Те се мотаеха навсякъде.

Гледката оттук бе прекрасна. Имаше видимост към лагуната, кея, малкото пристанище. Басейнът бе отвъд лявата страна на къщата. По брега на лагуната бяха кацнали бунгала и къщи. Тя видя Шели в компанията на млади хора. Шели бе отказала чаша и пиеше бирата от бутилката. Ели и Мартин Калахан бяха потънали в разговор с Джош.

А Дейвид…

Потърси го из тълпата и го видя да разговаря с Кейтлин. Красивата блондинка бе сложила ръка върху рамото му някак собственически, от което сърцето на Кит леко трепна. На колко бе Кейтлин сега? На около четиридесет? А Дейвид бе на тридесет и седем.

Импулсивна…

Казват, че и майка й била импулсивна.

А тя приличаше на нея. Странно бе, че толкова бързо се влюби в Дейвид, без да се интересува от миналото му.

Изведнъж по необясним начин й стана ясно, че някога Дейвид и Кейтлин са имали връзка.

Все още наблюдаваше картината долу, когато ги намери Ленор.

— Какво по дяволите, правите вие двамата тук? Шеймъс, искам да представя Кит на Лара Кини, която е спонсор на театъра. Много важна личност е, скъпи.

Шеймъс кимна и намигна на Кит.

— Трябва да се запознаеш с богаташите и знаменитостите — рече той и премигна. — Те си купуват вестници и вярвам, че понякога дори четат поредиците с комикси.

— Шеймъс, поведението ти е снобско и ехидно, а ние не сме такива хора. Обичаме да работим за обществото и именно ти си човекът, който ме научи на това, скъпи мой татко. — В гласа на Ленор се долавяше привързаност и лекота. На Кит обаче й се стори неискрен.

Но тя се усмихна на себе си и придружи Ленор надолу по стълбите и при всички запознанства по пътя се усмихваше любезно. Току-що се бе запознала с някой си Жан, председател на оперната гилдия и бе станала свидетел на оплакванията от липсата на истински поддръжници на висшето изкуство, когато Дейвид обгърна през кръста й с ръка.

— Жан! Много се радвам да те видя и че успя да дойдеш. Вече си се запознал с Кит. Ще ни извините ли? Шеймъс иска да представи Кит на един приятел състезател.

Кит измънка нещо подходящо. Жан от операта тъжно ги погледна, когато се отдалечиха.

— С кого ще се запозная? — попита Кит.

— С никого, просто се измъкваме — усмихна се той.

Дейвид вървеше все по-бързо, водеше я през тълпата, после надолу по някаква алея към някакви гъсти храсти.

Започваше да се смрачава. Кит се засмя.

— Къде отиваме?

— Обратно в нашия собствен дом — отвърна той.

Няколко минути по-късно те тичаха като деца покрай боровете и кротоните към входната площадка, облицована с плочки и поддържана от масивни колони. Профучаха през стъклената врата към записващото студио с висок таван, където бе пълно с билярдни маси, и центъра за развлечения, идентичен с този в голямата къща. Модели на кораби украсяваха дървената ламперия по стените. По рафтовете бяха изложени уникати: стари саби, антични оръжия, предмети на африканското и карибското изкуство. Кит замръзна на мястото си и се огледа, осъзнавайки, че тези предмети всъщност представляваха един свят, който тя не бе споделила със съпруга си.

Измяукване и допир на пух до крака й и припомни, че е донесла нещичко и от собствения си дом.

— Уитни! — извика тя и го взе в прегръдката си. Той доволно измяука. — Горкичкият! Полетът бе сериозно изпитание за теб.

Дейвид взе котарака от ръцете й.

— Повярвай ми, Ленор наема най-добрия персонал в щата. Котаракът е нахранен и напоен и сигурен съм, че е доволен, че е тук. Всъщност, жалко, че не живеем в голямата къща. И Ленор, и Кейтлин мразят котките.

— Дейвид, това е подло!

— Спрямо котарака или спрямо вещиците?

Тя се засмя.

— Май не ги харесваш много, а?

Той вдигна рамене.

— Те са моето семейство. Следователно спокойно мога да ги нарека вещици. Или нещо по-лошо.

Дейвид остави котката долу.

— Имам въпрос. — Той се приближи до нея. — Какво искаш да видиш най-напред, къщата ми или мен?

Тя бавно се усмихна.

— Ами…

— Е? — настоя той.

— И аз имам въпрос.

— Казвай.

— Означава ли това, че сега, когато сме сами искаш да ме опознаеш по-добре? — попита тя.

— Можеш да се обзаложиш.

Тя тихо се засмя и обви с ръце шията му.

Във Вегас я бе пренесъл през прага на хотелската им стая. И сега я вдигна драматично и романтично. Стъпалата й се удряха в стената, докато той изкачваше стълбите.

— Ох!

— Е, това май развали момента, а? — сухо попита той. — Може би не… Ще отидем в стаята ми, в нашата стая, и ще започнем с крака ти.

— Нищо ми няма.

— Стъпалото е свързано с глезена.

— Глезен — кумир. Страхотно.

— Свързано е и с прасеца, а прасеца с коляното, коляното пък с бедрото… Когато се качим — бавно провлече той, — ще ти обясня кое с кое е свързано.

И направи точно това. Докосваше, целуваше и прегръщаше стъпалата, глезена, прасеца, коляното и бедрото й. Кит отново откри с изумление колко лесно я възбуждаше. Последва еуфория. После се смяха, разговаряха и отново правиха любов.

Така и не се сбогуваха с множеството гости на празненството. Едва в малките часове на нощта тя се запозна с новия си дом и по този начин научи още нещо за съпруга си, за любовта му към морето и за неговите снимки.

Останаха будни и се насладиха на изгрева, нещо, което можеше да наблюдава всяка сутрин от леглото си.

Животът й изглеждаше прекалено хубав, за да е реалност. През първите няколко седмици в „Бугънвиля“ животът й протичаше по този начин.

Дейвид й показа корабостроителницата на „Сий Лайф“ в Кокосовата Долина и тя се запозна с приятелите му и множеството работници, наети от „Сий Лайф“. Тя обядваше с него, Джош и Майкъл в малкото морско кафене, което очевидно посещаваха всеки ден по обяд. Ленор я разходи из града, показа й театрите, галериите и хилядите магазини, на които фамилията Дилейни бяха почетни клиенти. Кейтлин й даде списък с местата, които използваха за битови услуги и й показа някои от местните бутици, които смяташе, че Кит би искала да знае.

По време на една от тези разходки Кит с изненада установи, че Кейтлин определено пазеше своите спомени от миналото и очевидно не всички бяха добри.

Беше сряда следобед. Обикаляха магазините в „Кокоуок“. Кит пробваше рокля с презрамки на цветя на син фон. Излезе от кабинката, за да потърси мнението на Кейтлин.

Беше изумена от погледа на по-възрастната жена.

— Какво има?

Кейтлин поклати глава.

— Никак не ми харесва. Ама никак.

Кит се намръщи и се обърна към огледалото. Цветът й хареса. И роклята й хареса. Подчертаваше фигурата й и дълбочината на погледа й. Кит наистина вярваше, че на Дейвид ще му хареса.

Обърна се към Кейтлин.

— Нещо не е наред ли? — внимателно попита тя.

— Не е подходяща, никак не е подходяща — категорична беше Кейтлин.

— Но…

— Ако държиш да знаеш, с нея приличаш толкова много на Марина, а това ни смущава, съжалявам, че го казвам.

Кейтлин излезе от магазина ядосана. Кит я гледаше, докато се отдалечава, после бързо се преоблече. Въпреки всичко, тя купи роклята. Каза си, че ще я носи, когато излизат с Дейвид, а не в „Бугънвиля“.

Кейтлин мълча през целия път до дома. Кит се опита да си внуши, че вълната от враждебност, която я заливаше, беше само плод на нейното въображение.

— Кейтлин — обади се Кит, щом се върнаха в имението, — знаеш ли, определено не си длъжна да ме придружаваш.

Жената се втренчи в нея изумена от това колко прозрачна е била. После погледна напред зад волана.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. — Отново погледна Кит. — Откровено казано, наоколо има много ненавист. Дали исках да дойдеш тук? Не. Но ти си тук. Така че… трябва да се спогаждаме.

— Както ти казах — рече Кит на излизане от колата, — не си длъжна да ме развеждаш.

Почувства се неудобно, когато се върна в голямата къща същия следобед, но както обикновено Шеймъс ги очакваше и винаги имаше желание да говори с нея.

Като се изключи тази случка с Кейтлин Кит откри, че дните й преминаваха едва ли не идилично.

Няколко пъти след работа Шели я взимаше и заедно разглеждаха търговските центрове, ходеха на кино. Шели страхотно й помагаше да си припомни множество подробности за имението и детството си.

После Мартин и Ели.

Ели имаше дълъг работен ден като полицай, но винаги беше забавен.

Мартин често пъти прекарваше времето си в дома си, като стягаше риболовните си принадлежности. Винаги се радваше да види Кит, когато тя се отбиваше в къщата. Разказваше й за празненствата, които едно време организираха в „Бугънвиля“, как останалите жени мразели Марина понякога, само защото тя била толкова прекрасна.

— Да вземем Ленор, мисля, че е искала да бъде достойно човешко същество, но е забравила как да го постигне. Идеята за първа дама в „Бугънвиля“ я обсеби. Не си падаше по Марина особено много, защото Марина, разбира се, бе заплаха. Също и Кейтлин. Както си забелязала, тя е доста екзотична. — Той премигна. — Мисля, че винаги се е надявала Дейвид да се ожени за нея някой ден. Но Дейвид така и не я възприе като обект на неговата любов, така че не се тревожи. Това момиче се държи предизвикателно. — Той се засмя. — Тя не харесваше майка ти. Но ти дръж на своето и не им се давай. От години Шеймъс копнее да се върнеш. А Дейвид, е, той беше нещо като каймака на „Сий Лайф“, разбираш за какво говоря? Вие двамата ще се чувствате добре. Просто си трай и внимавай с акулите!

Мартин винаги се опитваше да я накара да се почувства по-добре и по-приета, поне така изглеждаше. Освен това, се забавляваше със слабостите на фамилия Дилейни.

— Ти как възприемаше майка ми? — попита го тя открито един ден.

Той се поколеба.

— Честно ли? Беше много красива. И съблазнителна. Чаровна и сладка. Но можеше да бъде и жестока, правеше всички край себе си нещастни. Беше човек и то с особен характер. Но те обичаше. И накрая заобича и баща ти.

— Накрая ли?

— Ами, тя обичаше да флиртува — смути се той. — Но както казах, обичаше баща ти.

Мъжът замълча. Скоро след този разговор Кит усети как в душата й засяда тънка заплашителна нишка.

 

 

Същия ден Дейвид се прибра у дома рано, нетърпелив да види Кит.

Знаеше, че Шеймъс е на седмото небе, където той самият би трябвало да бъде.

И така си беше.

С изключение на това, че не можеше съвсем да се отърси от едно смущаващо усещане.

Кит не беше в къщата, когато се прибра. Той включи стерео уредбата и се изтегна на дивана като се чудеше къде ли е тя. Въпреки че Кит нищо не бе споменала, той чувстваше, че понякога не й е комфортно да е там.

Затова ще се разкараме от тук, помисли си той.

Марина Дилейни бе мъртва от доста дълго време. Но сега, когато Кит бе тук, хората си спомняха за нея, сякаш бе умряла едва вчера.

Имаше нещо вярно в това…

В дадени ситуации, според светлината, тя можеше да бъде майка си, завърнала се в плът и кръв.

Беше толкова отдавна, но той си спомняше това-онова. Марина знаеше тъмните тайни на фамилията Дилейни. Всъщност, дали бяха тайни изобщо? Беше лесно да се извадят кирливите ризи на фамилията на показ.

Повечето скандали имаха връзка с Шеймъс и ранния му период на Дон Жуан. Но кой по дяволите се интересуваше вече?

Хората се интересуваха, ако бяха пряко засегнати.

Въпреки това…

Защо го имаше това непрестанно смущаващо усещане?

Заради фактите, които Кит можеше да разкрие ли? Заради катаклизма, евентуално причинен от завръщането й ли?

Вратата се отвори и той се изправи с поглед вперен натам. Кит се прибра.

— Дейвид?

— Тук съм.

Тя се втурна към дивана и с усмивка се хвърли върху него. В нея имаше нещо, което Марина не притежаваше: естествена любов към хората и живота. Той докосна косите й, погали ги и усети доволство, че тя бе негова.

— Прибрал си се по-рано — прошепна тя.

— Трябваше да съм у дома. Нали съм младоженец?

— А аз не бях тук! — отвърна тя.

— Със стария Шеймъс ли си бъбри? — сърдито попита той.

Тя се засмя.

— Не, черпех информация от съседа, стария Мартин — обясни тя.

Той я погледна внимателно за миг.

— Щастлива ли си тук?

— Напълно.

— Въпреки вещиците в голямата къща? — попита той.

Тя се засмя.

— Те не са толкова лоши всъщност.

Той стисна прегръдката си около нея.

— Мислех да се преместим и да си намерим наше собствено местенце.

Тя се отдръпна.

— Не… не сега, Дейвид. Шеймъс много ще бъде наранен. Освен това — каза тя с нисък и прочувствен глас, докато се навеждаше към него, — ние сме сами, съвсем сами… тук. Сега.

Той се засмя. Това бе покана, ако изобщо някога му бяха отпращали такава.

— Не забравяй котката — напомни й той педантично.

— А, за целта Господ Бог е създал вратите.

Той я привлече драматично и заизкачва стълбите. Няколко минути по-късно изобщо нямаше значение къде се намират.

Бяха сътворили свой собствен рай.

Часове по-късно, докато лежеше до нея, той отново почувства смут, щом си припомни връзката си с Марина Дилейни.

 

 

Кит отсъстваше цели две седмици, през които Дейвид извика работници в къщата си, за да превърне една от спалните в идеално студио за нея. Щом се прибра тя също се включи в планирането и дните преминаха бързо.

Джен често се обаждаше и Кит я държеше в течение.

Всяка вечер лягаше в прегръдките на Дейвид, изумена, че дълбочината на страстта и любовта й към него продължаваше да расте и да става все по-силна.

Но именно в нощта, когато той не се прибра, тъй като в Кийс на шосе ЮС1 имаше катастрофа, идеалната завеса на новия й живот започна да се вдига.

Започна се, когато до задната врата на къщата им тя намери котарака, вкочанен и изстинал като камък.