Хедър Греъм
Забранена истина (5)

Четвърта глава

— Разказвай подробностите! — възкликна Джен. — Горя от нетърпение!

Кит напълни купичката на Уитни с котешка храна, докато крепеше телефонната слушалка върху рамото си.

— Няма да ти разказвам подробности — твърдо отсече Кит. — Просто беше далеч по… по-хубаво. Няма да говоря за това.

— Страхотно — каза Джен. — Опитвам се да живея вълнуващо чрез теб, но до никъде не стигам.

Кит се усмихна и погали с ръка черния гръб на Уитни, докато той доволно побутваше с нос храната си.

— Животът ти и без това е вълнуващ. Правиш точно това, което искаш.

— Не, аз искам да срещна идеалния партньор. Той ще има професия, която обича, и която му дава увереност. Ще се гордее от факта, че съм художник на комикси. Ще си имаме момченце и момиченце и ще бъдем прекрасни родители. Понякога ще му нося закуска в леглото, а когато бързам сутрин, той ще прави кафето, и после ще се погрижи за вечерята, която сме си поръчали по телефона.

— Той е някъде там навън.

— Може би. Но междувременно, чакам поканата си за „Бугънвиля“. И това е причината да съм така объркана. Защо вече не си там?

— Защото първо се върнах в къщи. Трябва да взема котката, нали знаеш?

— Котката!

— Освен това, исках да напредна малко с поредицата, така че като замина, да прекарам истинска ваканция.

— Ваканция? — простена Джен. — Звучи така, сякаш се каниш да отиваш да живееш там.

Кит замълча за миг, отдавайки се на усещането, че е страстно влюбена. Но в следващия момент дори това чувство на еуфория, което заплашваше да я завладее, бе покосено.

Все още нещо в имението я безпокоеше. Сякаш „Бугънвиля“ беше вампир.

— Не знам — измънка Кит.

— Той е при теб, нали?

— Да, тук е. — Кит погледна към спалнята. Дейвид почти не бе лягал през нощта. Изпращаше факсове до офисите на „Сий Лайф“ във Флорида. Показа й някои от скиците на платноходи, върху които работеха. После отново се зае с изчисленията.

След като изложението свърши той не се прибра у дома, нито отиде в офиса си.

Остана в Чикаго почти три седмици, въпреки предложението й да се прибере у дома, а тя да хване самолета веднага, щом приключи с ангажиментите и е готова.

Но той остана като я увери, че в епохата на електронната поща и високотехнологичните комуникации, може да прави едва ли не всичко, докато я изчаква. Кит остана поласкана, тъй като изглежда Дейвид не желаеше да се отделя от нея нито за миг. Освен това, й беше драго да вижда, че той напълно разбира и подкрепя кариерата й.

— Предложи ли ти да се омъжиш за него? — попита Джен.

— Джен! Били сме заедно малко повече от три седмици.

— Но три идеални седмици — напомни й Джен.

Кит мълчеше.

— Химия. Или я има, или я няма. Прекалено предпазлива си, млада госпожице. Не рискуваш, а ако не рискуваш в живота, няма как да вървиш напред.

— Джен! При личните отношения не става въпрос да вървиш напред.

— Едно и също е — каза Джен раздразнено. — Понякога, когато желаеш нещо, се налага да се гмурнеш с главата напред.

— Ще го запомня.

— Омъжи се за него!

— Не ми е предложил.

— Ще ти предложи.

— Ще видим.

— Скоро ще дойде зимата, Кит. Ти живееш в дяволски студения град Чикаго, а аз в дяволски влажния Сиатъл. През зимата имам нужда да отида на някое страхотно място.

— Имаш го. Ще те изпратя в „Бугънвиля“ като мой пратеник. Кажи им, че ме представляваш или измисли нещо. Там на слънце…

— Защо не желаеш да отидеш там? — с равен тон попита Джен.

— Напротив! — запротестира Кит.

Но Джен бе права. Кит отлагаше. Защото…

Имаше нещо тъмно в цялата тази слънчева светлина.

— Трябва да тръгвам — каза Джен. — Дръж ме в течение. И не оставяй нещата да се изплъзнат от контрол.

— Ще следвам съвета ти — увери я Кит.

Тя затвори, влезе в кабинета си и отиде до бюрото. Погледна поредицата, която току-що бе приключила. Беше напреднала, доста напреднала. Вече създаваше късите поредици доста по-бързо, а и ставаха все по-добри.

Понеже съм щастлива, помисли си тя. И понеже отново имаше нещо като връзка.

Кит седеше на стола, вперила поглед в последните си рисунки, когато усети, че Дейвид стои на прага, облечен в кадифен халат. Тъмната му коса бе разчорлена и във вида му се прокрадваше умората, характерна за края на работния ден. Въпреки това изглеждаше, както винаги впечатляващо, дори нещо повече.

Даде си сметка, че колкото по-дълго е с него, толкова по-интересен й ставаше той. Съжителството с него не пораждаше презрение, както се твърдеше, а я провокираше да осъзнае какво точно притежава. Тя бе изкушена да се спусне към него и да мушне ръка под халата, да погали гърдите, да усети плътта, да докосна с лице кожата му.

— Здравей — тихо рече той.

— Здравей.

Дейвид пристъпи напред и се спря пред бюрото. Погледът му се спря на рисунките.

— Много добре — замислено отбеляза Дейвид.

Тя вдигна поглед към него.

— Ти би реагирал по този начин на всичко.

— Не е така. Попитай Джош. Когато мисля, че някой дизайн не струва, му го казвам. Почакай малко, нека помисля. Не можеш да попиташ Джош. Не го познаваш. Или не си го спомняш.

— Ще се запозная с него отново, или ще го видя — рече тя.

— Кога?

— Почти съм готова — отвърна тя. Тогава се поколеба. — Дейвид, има ли някаква причина да не желая да ходя там? Случило ли се е нещо ужасно?

Той извърна поглед от нея и отново се вгледа в поредицата.

— Да, случи се нещо ужасно. Майка ти умря.

— Удавила се е. Беше истинска трагедия. Но не при съмнителни обстоятелства, нали? — най-после рече тя, тъй като не успя да се сети за по-подходяща дума.

— Всяка смърт е ужасна. Смъртта на Марина разтърси всички ни — каза й той.

— Малко хора в имението са я харесвали, нали?

Той отново я погледна със странно, изкривено изражение.

— Понякога тя можеше да бъде изключително жестока, но беше млада, когато за първи път се срещна със семейство Дилейни. Мисля, че просто не се е чувствала сигурна в себе си на моменти. Беше буйна, импулсивна и великолепна. Да, невинаги я обичаха. Но това не пречеше да й се възхищават. Мери душа даваше за нея. Аз лично изпитвах страхопочитание.

Джош също. Шеймъс я обожаваше. Тя беше нормален човек, Кит. Имаше и лоши черти, но имаше и своите достойнства. Добре е да го знаеш. Тя беше всичко за баща ти.

Кит кимна.

— Страхуваш се да отидеш там — рече той.

— Не, не се страхувам — отвърна тя. — Наистина съм любопитна.

— Тогава заминаваме — небрежно обяви той и се насочи към вратата. — Съжалявам, надявам се, че не съм прекъснал работата ти. Ще си взема душ и ще седна пред компютъра.

Той излезе и я остави сама в кабинета.

Същата нощ тя отново сънува „Бугънвиля“. Беше с Мери, която изглежда плачеше, но прегръщаше Кит и се опитваше да я успокои.

— Това са само птиците, любов моя. Толкова са шумни. Винаги ги чуваш.

После се видя да тича по пясъка сякаш се опитваше да избяга от някого. Беше ужасена и не знаеше защо.

Отново се събуди стресната, но стисна устни като се стараеше да не шава. Усети как Дейвид стегна прегръдката си около нея. Инстинкт ли бе това?

Ако го беше събудила, той с нищо не го показа и тя отново заспа.

 

 

На следващата сутрин, докато се разхождаха край езерото, той внезапно я обърна с лице към себе си.

— Омъжи се за мен — нежно рече той, вперил напрегнат поглед в нея.

— Да се омъжа…? — измънка тя.

— Да. Да станем съпруг и съпруга.

— Аз…

— Обичам те. С цялото си сърце, от момента, в който те видях, реших, че си най-прекрасното същество на земята. Може би тази идея не е кой знае колко чудесна, като се има пред, че мисията ми беше да те върна у дома, но мисълта да спя с теб не напуска съзнанието ми от мига, в който застанах пред теб. Аз самият не осъзнавах каква дълбока потребност имам от теб всяка минута, как уханието ти ме опиянява и преследва, където й да съм. Така че… Лудо и страстно съм влюбен и искам да се оженя за теб.

Тя го гледаше втренчено, невярващо. Изражението на тъмните му очи бе сериозно. И толкова истинско.

— О! — прошепна тя.

— Е!

— Ами…

Дейвид се усмихна. Майсторски се владееше, запазваше самообладание, както при успех, така и при провал.

Ако изобщо имаше провали.

— Е, означава ли това, че ще се омъжиш за мен?

Тя кимна, все още зашеметена.

— Какво мислиш? Тук във Флорида? След година, или шест месеца… какво?

— Веднага, довечера. Можем да хванем самолет до Вегас и оттам да летим до дома.

— Дома?

— „Бугънвиля“.

— Но аз имам котка.

— Той ще ни е кум.

Тя се разсмя.

— Това е лудост. Ненормално е. Искам да кажа, че и двамата ми родители са починали, но ти не желаеш ли да се срещнеш със семейството си?

— И моите родители ги няма вече.

— Но си част от… от един бизнес, едно голямо семейство или нещо такова.

— Всъщност те са и твое семейство — напомни й той.

— Довечера ли?

— Искам да прекарам остатъка от живота си с теб — каза той. — Сигурен съм, както никога през живота си не съм бил сигурен. Вярвам, че и ти се чувстваш по същия начин. Така че, омъжи се за мен довечера.

— Ще ни трябва билет за котката — каза тя.

Той я обгърна с ръце. Най-естественото нещо на света беше да вземат самолета до Лас Вегас. И да се оженят същата вечер.

 

 

Ленор извика от ярост.

Майкъл, който отпиваше кафе и четеше вестник, едва не подскочи от стола си.

— Какво? — попита той.

Тя стоеше до телефона. Стисна слушалката толкова силно, че вените й изпъкнаха. С другата си ръка закри микрофона и поклати глава към Майкъл, цялата пребледняла.

— Колко прекрасно — каза в телефонната слушалка. — Ние сме, ами, малко зашеметени, но очаровани.

Да бе, очарована, помисли си Майкъл, а дори не знаеше за какво става дума.

— Естествено ще съобщя веднага на Шеймъс.

— Скъпа, какво има? — попита Майкъл, щом тя затвори.

Ленор не помръдна няколко минути и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи удар. Опита се да проговори. Устните й се мърдаха, но думи не излизаха. Най-накрая успя да изрече:

— Той се е оженил за нея.

— Какво?

— Дейвид се е оженил за Кит Дилейни.

— О! Струва ми се малко прибързано — рече Майкъл.

— Прибързано ли? Това ли само ще кажеш? Според мен гадно… ужасно…, че той се опитва да доведе малката… малката…

— Някой да е виждал ключовете ми?

Джош избра неподходящ момент да влезе. Винаги забравяше ключовете си.

— Мамо, за кого става въпрос? Да видим… Гадно и ужасно, тази малка… малка кучка, сигурно това е подходящата дума. За кого говори тя? — попита той баща си весело.

— За Кит Дилейни.

— Беше сладко малко момиченце. Палава, но нали децата са си такива? Защо да е кучка?

— Очевидно Дейвид се е оженил за нея — Майкъл информира сина си.

— Оженил се! Дейвид е стигнал до там да се ожени за нея?

— Точно това казва и майка ти.

— По дяволите. Дейвид. Женен. Хм. Това ще охлади някои очаквания в имението, прав ли съм? — попита той и се засмя. — Виждали ли сте ги?

— Какво? — попита Ленор.

— Ключовете ми.

— Дейвид Мур се оженил за Кит Дилейни, а ти се интересуваш от ключовете си? — възкликна Ленор, невярващо.

— Без тях не мога да шофирам — обясни Джош. — А Шеймъс знае ли вече?

— Не — отвърна Майкъл.

— Най-добре да оставите Дейвид да се оправя с него. Изпратиха го да доведе един човек, а той проявява самоинициатива. Кога пристигат?

— Не знам! — с леден тон отвърна майка му.

Влезе Кейтлин и се отправи към барчето с питиета.

— Добър вечер на всички — поздрави тя, после замълча, оглеждайки се наоколо. — Да не би да е умряло нечие куче? — попита тя.

— По-лошо — мрачно отвърна Джош. Той погледна Кейтлин със суха усмивка. — Дейвид се е оженил за Кит Дилейни.

Добре, че Кейтлин не държеше бутилка с алкохол, сигурно щеше да я изтърве. Устните й за миг увиснаха, преди да успее да ги затвори.

— Шегуваш се — каза тя.

— Не, не се шегуваме. — Гласът на Ленор бе все така печален.

— Но… как? Кога? — заразпитва Кейтлин.

— В Лас Вегас, снощи — отвърна Ленор.

— Не… Не ми се вярва — Кейтлин отказваше да приеме новината.

— Защо? — попита Джош. — Ако тя прилича на Марина, а като дете определено приличаше на майка си, сигурно е зашеметяваща. И както казват, по-добре тя, отколкото някой чужд човек в семейството?

— Тя не е от семейството — възпротиви се Ленор.

Майкъл погледна съпругата си.

— Тя е една от семейство Дилейни, скъпа. Точно толкова, колкото и аз.

Ленор се втренчи в него, понечи да каже нещо, но стисна устни.

— Не го вярвам! — повтори Кейтлин. — Точно в стила на Дейвид. Обадил се е, за да разбуни духовете. Вярно е, че Шеймъс иска да види Кит. Изпълнен е с угризения, че Марина умря тук. Но Дейвид сигурно знае, че… Ами, никой друг не я желае тук!

— Някой друг, освен Шеймъс има ли значение? — небрежно попита Джош.

В същия миг телефонът иззвъня. Майкъл мина край съпругата си, която стоеше сковано, и вдигна слушалката.

— Ало?

— Майкъл, Шели е. Току-що се обади Дейвид и ми каза за Кит, а после ми даде да говоря с нея. Толкова се вълнувам. Мислех да организираме парти, щом се приберат у дома. Но, не желая да наранявам никого. Помислих си, че ти може би искаш да организираш партито. Не е ли чудесно? Просто е невероятно. След всичко, което се случи, и въпреки това Кит ще се върне да живее тук. Не е ли просто страхотно?

— Майкъл, кой е? — попита Ленор.

Той отдалечи телефонната слушалка от устата си.

— Шели. Убедена е, че сме във възторг от факта, че Дейвид се е оженил за Кит — обясни той с изражение на смъртник. — Иска да организира парти.

— Парти ли? — Ленор вече бълваше огън.

Съпругът й поднови разговора си с Шели.

— Според нея, идеята е чудесна.

— Моля те, или ме остави да го организирам аз, или се включи в подготовката — каза Шели. — Представяш ли си! Тя беше най-добрата ми приятелка в първи клас. Но почти не си я спомням. По телефона звучеше превъзходно. И да ви кажа, тя наистина ще стане известна. Нейната поредица от комикси се разпространява в няколко издания. Все повече вестници я публикуват.

— Да, изглежда е много талантлива. — Самият той обичаше да рисува. За него, дизайнът бе от значение. За Кит — комиксите. Марк Дилейни, ученият, беше проектирал страхотни платноходи и пейзажи. Шеймъс до ден-днешен скицираше по нещо с молив.

Независимо дали го знаеше или не, Кит определено бе член на това семейство.

— Ще организираме чудесно парти в тяхна чест — отвърна той.

— Как реагира Шеймъс на новината? — попита Шели.

— Мисля, че все още не знае — обясни Майкъл и вдигна вежди към съпругата си. — Знам, че Кейтлин и Ленор с удоволствие ще му поднесат новината.

Ленор сви устни и се обърна към западното крило на главната къща, където се намираше кабинетът на Шеймъс. Кейтлин го изпепели с яростен поглед и грабна бутилка скоч.

— Татко, някой да е виждал ключовете ми? — поде отново Джош.

На другия край на линията Шели продължаваше:

— Нямам търпение да кажа на Ели и татко. Татко винаги толкова е харесвал Марина. Сигурна съм, че и Ели като ученик си е падал по нея. Чакай само да им кажа, че Кит пристига тук като съпруга на Дейвид!

Майкъл остана неподвижен за миг. Усети болка от спомените от миналото.

— Сигурен съм, че и двамата ще се зарадват — сухо отвърна той. — Приятно ми беше да поговорим, Шели. Ще се заемем, веднага щом разберем дали и кога се прибират у дома. Знам, че Ленор с удоволствие ще се включи в подготовката.

— Благодаря ти, Майкъл. Дочуване.

Той затвори, погледна през стаята към Кейтлин и вдигна рамене в отговор на яростния й поглед.

— Какво ще правиш? — тихо попита той. — Кит ще дойде. Като съпруга на Дейвид. Това е. Налей ми един скоч, моля те. Нека да е двоен.

— Аха! — извика Джош.

— Какво? — едновременно отвърнаха Майкъл и Кейтлин и го погледнаха така, сякаш предстоеше откровение, което щеше да разтърси света.

— Ключовете ми! — радостно възкликна Джош. — Ето ги, точно до скоча. — Той взе връзката и се вторачи в тях. — Добре тогава, налейте и на мен едно. Нека да е много малко, само да опитам. Нали ще шофирам? Все пак трябва да отпразнуваме новата любовна двойка.

Кейтлин не беше достатъчно бърза. С усмивка той взе бутилката от ръцете й и наля три чаши с прекрасния алкохол с цвят на кехлибар. Вдигна своята чаша развеселен.

— За младоженците! — извика той. Останалите го наблюдаваха. — Какво, няма ли да пиете с мен?

Той изпи течността в чашата си, постави я на масата и се усмихна. Грабна ключовете и се насочи към вратата.

— Приятни сънища на всички — жизнерадостно им пожела той и излезе.

Кейтлин взе чашата си и тръгна към стълбите. Майкъл се загледа за миг в кехлибарения цвят на питието си. После вдигна чаша.

— За младоженците — тихо рече той. — Пожелавам им дълъг живот и просперитет. Или… пък, пожелавам им живот и здраве.

 

 

Дейвид се облегна на стената в хотела и се загледа в бляскавите светлини на Лас Вегас.

В стаята цареше нежносин сумрак. Страхотна стая за меден месец — малко натруфена заради ваната с форма на сърце и пухената завивка на леглото. Харесваше му отражението на светлините, които идваха отвън. Сториха му се още по-привлекателни, щом Кит излезе от душа.

Неговата съпруга. Той се бе оженил за нея.

Почувства се така, сякаш някой стискаше сърцето му.

Тя се усмихна. Беше в бяла хавлия. Разпусна косите си и прокара пръсти през тях. Във всяко отношение бе зашеметяваща, цялостна и с идеална фигура, невероятна структура на лицето, която не се сравняваше дори с класическата красота. Именно усмивката й разкъсваше сърцето и душата му.

Тя се приближи до него и го обгърна с ръце през кръста. Той размота хавлията и дрехата се смъкна на пода. Привлече тялото й до себе си, топло и влажно от душа, и това отприщи всичките му желания.

Но…

Докато се отдаваха на страстта на желанията си, някъде в периферията на подсъзнанието му нещо го предупреждаваше.

Дръж я настрана…

Стой тук, отведи я някъде другаде, където и да е.

Не се връщай в „Бугънвиля“.

Много по-късно той се изненада от обзелата го необяснима паника, докато я прегръщаше, от чувството на всяка цена да я предпази, от страха.

„Бугънвиля“.

Винаги е обичал имението. Това бе домът му.

Но…

На следващата сутрин се събуди с мисълта, че миналото има горчив привкус.

И двамата щяха да се чувстват толкова по-добре, ако тя знаеше за всичко, което се бе случило през тези отдавна отминали години.