Хедър Греъм
Забранена истина (4)

Трета глава

Докато се оглеждаше, Кит си помисли, че апартаментът сигурно е най-доброто предложение на хотела. Беше на две нива с извиващи се стълби от помещението, което едновременно служеше за трапезария и всекидневна, към спалните на горния етаж.

Стаята за гости беше по-голяма от всяка друга, в която тя бе отсядала дотогава. Имаше балкон с невероятен изглед към града.

— Ще те оставя да се оправиш — каза й Дейвид. — Ще те чакам в хола.

Кит го изчака да затвори вратата, после тутакси посегна към телефона и набра оператора, за да разбере номера на стаята на Джен. Щом приятелката й се обади, тя каза:

— Няма да повярваш какво стана… — И й разказа за апартамента.

— Атмосферата се нажежава! — очарована, възкликна Джен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кит.

— Този мъж наистина си пада по теб.

— Може би просто е любезен.

— Може и да е любезен, но мъжете са си мъже. Както и да е, утре искам да знам всички подробности, всичко — рече Джен.

— Няма да има никакви подробности — увери я Кит.

— Ти да не си идиот? Той е прелестен и очевидно богат. Ако не предизвикаш подробностите, ще си най-голямата глупачка. На твое място, бих провокирала подробностите. Както и да е, искам да видя и апартамента също.

— Мисля, че мога да ти уредя поне това — отвърна Кит.

— Отивай и поработи върху подробностите — нареди Джен.

Кит затвори. Под душа се размисли върху думите на приятелката си. Джен бе права. Всичко, свързано с този мъж, изглеждаше превъзходно.

Но имаше само едно нещо…

И то бе свързано с „Бугънвиля“.

 

 

Шеймъс Дилейни стана от масата, оглеждайки хората наоколо.

— Превъзходна вечеря. Приятно ми е да ви видя заедно. Мартин, Шели, Ели, чудесно е, че сте тук. Благодаря на всички.

Той се отдалечи от масата в огромната трапезария на къщата. На седемдесет и осем все още бе прав като върлина, висок и внушителен. Имаше гъста побеляла коса и проницателни сини очи. Беше движещата сила на „Сий Лайф“ от юношеските си години, когато превърна пустинята в оазис, в истинско имение. Силата, която излъчваше през годините, все още му служеше като непробиваем щит.

Майкъл Дилейни проследи с поглед баща си, докато последният напускаше стаята. Развесели се, когато забеляза, че всички останали правеха същото, но в очите им имаше различно изражение.

— Превъзходна вечеря — рече Джош, синът на Майкъл, с усмихнат поглед. На тридесет и шест, Джош изпитваше дълбоко уважение към семейния бизнес и положение. Беше изпитал редица от обичайните несгоди, съпътстващи тийнейджърските години, та чак до навлизането в средната възраст. Напусна колежа, без да го завърши, обиколи Европа и си намери работа при един производител на корабни платна, само за да е далеч от семейството си, а после отново се зае със „Сий Лайф“. Благодарение на факта, че „Бугънвиля“ бе конструирана едва ли не като убежище за мафията, Джош бе независим и въпреки, че живееше в имението, той бе отделен в една от къщите край лагуната. — Но, аз имам среща. Имате ли нещо против, ако ви напусна?

— Имаме гости — му напомни Ленор майката на Джош.

— Ние не сме гости — отбеляза Мартин Калахан. — А просто съседи.

— И хич не ни интересува, че Джош има любовна среща! — подразни го дъщеря му Шели. — По дяволите, Шеймъс наистина изглежда страхотно! Отново е толкова енергичен. За известно време бе доста депресиран.

— Чичо Шеймъс ще живее вечно. Корав старец — усмихна се Джош.

— Джош — упрекна го Ленор.

— Така е — рече Майкъл.

— Много се потисна от новината, че Марк умира — тихо рече Ели, брат на Шели.

— Но сега отново е оживен, надявайки се да види Кит Дилейни много скоро — обясни Джош.

— И аз се вълнувам — каза Шели. — С Кит бяхме заедно в първи клас, е поне за известно време. После майка й умря и…

— Ето това тревожеше стария Шеймъс, според мен — прекъсна я Джош. Той се облегна на масата. — Сянка на вина! Сирената на „Бугънвиля“ се дави и единствено добрият господар знае какво всъщност се случва!

— Марина обичаше да пие — напомни на всички Мартин Калахан.

— Тя обичаше да прави много неща — допълни Джош с лек, но някак печален тон.

— Джош — тихо рече Майкъл. Той почувства смут. Странно бе, че все още с лекота се сещаше за дните, когато Марина беше жива. Поразителна жена, изпълнена с такава енергия, че умееше да поставя цялата къща на нокти. Известно му беше, че подобно на него, самият Шеймъс бе пленен от съпругата на братовчед си. Майкъл имаше доблестта да си признае това. Тогава Джош и Дейвид бяха тийнейджъри и я бяха превърнали в идол. Дори Ели и Мартин знаеха какво е да се поддадеш на чара й. Никога нямаше да си позволи да каже, че Марина всъщност бе зла. Тя обичаше силата си и се наслаждаваше на мисълта, че те се настройваха един срещу друг заради нея. Е, тя беше мъртва, лека й пръст. Но сега…

— Това момиче не бива да идва тук — с равен тон рече Кейтлин. Тя не беше член на семейството. Не съвсем и при това не по нормалния и общо приет начин. Работеше за Шеймъс повече от двадесет години. Подобно на Шеймъс и тя напомняше на Майкъл Дилейни за Дориан Грей. Разбира се, някъде бе мушнала своя стара снимка. Сега беше на четиридесет и няколко, но имаше фигура и лице като на двадесетгодишна. Като личен асистент на Шеймъс тя получаваше изключително добро заплащане през всичките тези години. Разполагаше с доста свободно време и дълги почивки.

Майкъл тайно се развесели, като се сети, че съпругата му все още я мрази. Неговата съпруга бе доста привлекателна жена. Поддържаше тъмночервен цвят на косите си открай време. Имаше късмет с огромните си лешникови очи, които се открояваха на лицето й. Един ден в седмицата правеше балнеолечебни процедури, които един Господ знаеше какво представляват. По дяволите, жените в „Бугънвиля“ или се забавляваха с живота…

… Или умираха.

— Кейтлин! Защо го казваш? Горя от нетърпение да видя Кит — каза Шели.

— Ако прилича на майка си, и аз бих искала да я видя отново — рече Ели.

— Ели — остро го предупреди баща му.

— Татко, вече не съм тийнейджър. Добре де, всички сме си падали по майката на Кит. Но това беше толкова отдавна. Но Кит бе прелестно дете.

— Не бива да идва тук — повтори Кейтлин.

Ели раздразнено се втренчи в нея.

— Още веднъж те питам, защо го казваш?

— Защо го казвам ли? — русите вежди на Кейтлин се повдигнаха. — Ще стане неприятно. Тя ще пожелае да разбере всичко за майка си. И ще се наложи ние да лъжем, да говорим нелепости, тъй като всички знаем, че майка й бе проклета малка мръсница.

— Кейтлин! — възкликна ужасена Ленор.

— Хайде стига. Тя е отдавна мъртва — каза Майкъл.

— Нека да сме честни. Да не ровим в миналото — рече Кейтлин, изправи се и отиде до бюфета и извади една цигара от някаква стара табакера.

— Не пали тук. Шеймъс ще се вбеси — предупреди Джош.

— Както и да е, казвам ви, че Шеймъс иска Кит Дилейни да дойде и ще я доведе. Тя ще остане, независимо от всичко — рече Мартин. — Повярвайте, познавам този мъж. Дали поради вина или нещо друго, той не е на себе си, откакто Дейвид го уведоми, че Марк умира.

— Слава Богу, че поне остави човека да умре на спокойствие! — тихо каза Шели. Останалите я погледнаха. — Имало е защо Марк да не обича това място. Той не би желал да узнае, че дъщеря му ще се върне.

— Не знаем със сигурност дали ще се върне — отбеляза Ели.

Кейтлин изсумтя презрително.

— Ако поне малко прилича на майка си, обзалагам се, че ще дойде. За секунди ще подуши парите.

— Ако поне малко прилича на майка си, старият Шеймъс ще си падне по нея, и всички ние може да се окажем на сухо, а, Кейтлин? — небрежно рече Джош и се изправи. — Лека нощ на всички.

Той целуна майка си по челото, махна на Майкъл и на останалите и излезе.

— Защо му позволяваш да говори така? — възмутено обърна Ленор очи към Майкъл.

Той само се усмихна на съпругата си.

— Може би защото казва истината. Мартин, Ели, желаете ли бренди?

— С удоволствие — обади се Кейтлин. — Ели, бъди добър и ми го донеси на верандата отпред. Умирам да изпуша една цигара.

Умирам да изпуша една цигара.

Това бяха последните думи на Марина Дилейни в тази стая, преди да избяга от къщата. Умирам…

И бе направила точно така.

Майкъл усети как го побиват студени тръпки и знаеше причината за това.

Той не желаеше Кит Дилейни да се връща тук. От самата мисъл за това краката му омекваха. Страхуваше се.

Много се страхуваше. И знаеше, че не е единственият.

 

 

— Не е толкова смущаващо — рече Дейвид, докато се облягаше на дивана. Тонът му бе някак приятелски и забавен. С Кит се спряха на варианта да вечерят в стаята, която бе доста впечатляваща, тъй като към апартамента имаше и сервитьор, а и храната бе превъзходна.

— В началото партньорите бяха трима — Шеймъс, моят дядо и твоят дядо. Шеймъс имаше син, Майкъл, ето съпругата му Ленор, и синът им Джош. Моят дядо имаше син, моят баща, а той пък — мен. Твоят дядо имаше син, твоят баща, който се ожени за твоята майка и се роди ти.

— И всички, освен мен живеят в „Бугънвиля“?

— Не е толкова странно, колкото звучи — увери я той. — Къщата не е само една. Има една главна постройка, къщата на Шеймъс, и много сгради край лагуната. Не си ли спомняш?

— Всъщност, спомням си — измънка тя. — Спомням си лагуната много добре и пътеките край нея, които водеха към плажа. Имаше и едно симпатично мостче, което свързваше земята, където лагуната се вливаше в морето. Всичко постарому ли е все още? Мислех си, че след всичките тези години може би вследствие на някоя буря мястото сигурно се е променило.

Дейвид поклати глава.

— Всичко си е постарому. Та кога ще дойдеш? Можем да хванем самолета заедно след изложението.

Тя се усмихна.

— Не е ли доста прибързано?

— Няма нищо лошо в това.

Кит се замисли. Пиеха невероятно каберне.

Няма нищо лошо в това.

Така и щеше да се получи.

Поне Джен щеше да се гордее, че Кит има такива преживявания. Атмосферата в дневната бе спокойна. Тя седеше на своя край на дивана, но не беше имунизирана срещу изкушенията на малките удоволствия. Той се беше преоблякъл в меки, избелели дънки и тъкана риза с дълги ръкави. Доста неофициално. И тя се бе преоблякла, но официално. Тъй като не знаеше, че той бе решил да поръча вечеря в апартамента, тя бе избрала черна рокля без ръкави. Но тридесет минути преди това бе събула високите токчета и сега седеше свила нозе, обути в чорапогащи. Говореха за изкуство, фотография, лодки, времето, строителните проекти в Бостън, чудесата на Чикаго, а после отново за „Бугънвиля“. Денят бе дълъг и изпълнен с трепети, поне за нея. Искаше й се да се облегне, всъщност… да се облегне на рамото му или да положи глава в скута му.

Кит изправи гръб.

— Настоящето не съществува — каза Дейвид.

Тя леко се усмихна.

— Всъщност, съществува. Трябва да се върна у дома в Чикаго.

— Защо?

— Имам котка.

— Къде е тя сега?

— У един съсед, който този уикенд ще заминава с корабите.

— Хм. Може да изпратим някой да вземе котката.

— Трябва и да работя. Правя поредица от анимации — напомни му Кит.

— Живот от ден за ден. Представи си колко нови идеи ще имаш, когато дойдеш в „Бугънвиля“.

— О?

— Е, в Шеймъс е истината. Олицетворение е на стария Юг. Той е движещата сила. Самата любезност и грация, докато хваща конкурентите за гушата. Също и Майкъл, който работи в бизнеса на компанията, но не си харесва работата. Неговата мечта е да се качи на една лодка, да отплава и да напише най-великия роман за Америка. Би трябвало да го направи, бива го в това. Идва ред на Ленор, има амбицията да стане най-великата дама на юга, което само по себе си е забавно, тъй като там общността е съвсем латиноамериканска и много прогресивна. Тя е там, където са почтените клубове, благотворителните мероприятия и играе ролята на гранд дама. Джош е на моите години, и доста навътре в бизнеса. Мен ме бива повече във финансите и естествено, всички процедури, които произтичат от тях, а него го бива в дизайна. Кейтлин е в течение на всичко, което се случва в клуб „Маями“. Тя е асистент на Шеймъс. Между другото, имаме страхотни съседи. Мисля, че с Шели Калахан сте ходили в едно и също училище.

— Шели. Звучи ми познато — каза му Кит.

Той се засмя.

— Може и да сме малко странни, тъй като Ели и Шели все още живеят у дома. Това е стара къща в имението, собственост на Ели сега, а Шели живее в апартамента в гаража. Тя е на твоя възраст и й предстои да се дипломира по литература в университета. Ели стана полицай. Баща им Мартин е полицай в пенсия и сега се занимава с риболов. Те са по-скоро като част от семейството, отколкото съседи. Ние празнуваме с тях празници, вечери и какво ли още не, откакто се помня. Освен това си имаме една от най-прекрасните и очарователни жени, която ще пожелаеш да видиш, и която живее в имението. Мери е на сто и една години.

— Мери! — Кит сведе глава. — Тя е още жива! Господи, дори когато бях дете, ми се струваше антика.

— Помниш ли я?

Кит кимна.

— Тя беше добра душа… О, започвам да си спомням все повече неща. Ленор бе онази страхотна, по-скоро величествена красавица, която не ме обичаше особено. И… — Тя замлъкна и се намръщи. — Не си спомням мама да е била там през следобедите. След училище или детската градина, или каквото беше там. Аз се измъквах от главната къща и отивах в пристройката. Мери винаги ухаеше на гардении, правеше ми чай и ме черпеше с малки сладки бисквити. Бих искала да я видя отново.

— Тя е на сто и една години — предупреди той. — Не можеш да чакаш прекалено дълго.

Кит се усмихна.

— Няма. Любопитно ми е всичко в имението. Като се изключи това… хм. — Тя замълча. Как би могла да му обясни, че нещо в спомените й за имението я безпокоеше?

— С изключение на какво?

Кит сви рамене.

— Не знам.

— Баща ги говорил ли ти е нещо лошо за имението?

— Общо взето избягваше тази тема. — Истината бе, че Марк изобщо не говореше за това място. Докато накрая не пророни последната си дума. „Бугънвиля“.

— Липсва ти много, нали?

— Разбира се. Обожавах го. Беше невероятен човек. Мъдър, забавен, винаги ми помагаше и ме окуражаваше. Дори когато страдаше, умееше да си прави шеги с болницата, лекарите и всички малки иронии в живота и смъртта. Благодарен ми беше, че съм страхотна дъщеря. Даде ми всичката сила и спокойствие, от които се нуждаех, за да продължа напред.

Разбира се, че ми липсва.

— Много съжалявам.

— Благодаря — каза тя небрежно. Не желаеше да звучи тъжна. После стана отривисто. Канеше се да си ляга. Джен, разбира се, щеше да е разочарована, че няма подробности. Но Кит не се доверяваше така лесно, както нея. Не че приятелката й можеше да се нарече лекомислена, не и според съвременните стандарти. Но Джен много вярваше в химията. Или я имаше, или я нямаше. Или се доверяваш, или не се доверяваш. Дори и да познаваш някого от дълго време, това не може да промени химията.

— Имаш ли нещо против, ако си легна? — попита тя. — Имах наистина дълъг ден.

— Разбира се, че не.

Той се изправи, не за да я спре, а в знак на вежливост.

— Лека нощ — каза й той. — Между другото, в колко часа трябва да си в изложбения център утре сутрин?

— Девет, девет и половина, някъде там.

— Ще се погрижа да ни донесат закуската до осем.

Тя не сдържа усмивката си.

— Имаш ли нещо против, ако поканя Джен? Казах й къде съм. Тя иска да види апартамента.

— Доведи я, разбира се.

Той остана прав, докато тя отиде до стълбите. После докато се качваше, го чу да поръчва закуска за трима. Преди да си легне тя се опита да позвъни на Джен, но приятелката й бе излязла. Остави й съобщение, да дойде на закуска в апартамента в осем.

Същата нощ тя сънува „Бугънвиля“. Нищо определено, само че бе там. Едва ли не усещаше бриза, влажния пясък под нозете си и виждаше цветния облак на тропическите храсти, които пълзяха по стените на главната къща и пристройките. Усещането в началото бе невероятно, сладостно като чистия морски въздух. После сякаш падна сянка и помрачи всичко наоколо.

 

 

Когато на другата сутрин слезе, Джен вече бе там. Тя ентусиазирано разговаряше с Дейвид за дома му, за фотографията и за собствената си работа. Поздрави Кит, обърнала гръб на Дейвид. Кит поклати глава.

По-късно през деня в изложбения център Джен се усмихна.

— Нищо ли? Вие двамата нищо ли не направихте?

— Разговаряхме.

Джен разочаровано въздъхна.

— Толкова е очевидно, че между вас има химия. И така трябва, казвам ти.

— Джен, би ли легнала с мъж, когото си виждала само веднъж преди това?

— Ако така трябва, да.

— Е, той не даде никакви знаци.

— Ти дай знак! — предложи Джен.

— Какво, просто да кажа: „Извини ме, но между нас има химия, хайде да си легнем заедно!“

— Ако всичко останало не подейства — сериозно отвърна Джен. — Утре ли трябва да летиш?

— Да.

— Тогава го хвани довечера.

— Джен, не желая да хващам никого.

— Доста отдавна живееш сама — отбеляза Джен замислено. — Да не би да превърнеш комичния си герой в монахиня? Излизай, живей, забавлявай се!

Същата вечер Дейвид я заведе на вечеря в чудесен, малък ресторант в „Малката Италия“. Всеки път, когато ръката му докосваше нейната — помагаше й да влезе или излезе от колата, държеше й сакото, тя чувстваше как през тялото й преминаваха искри. Този мъж бе безспорно секси и чувствен, с тъмни очи, които сякаш често пъти прикриваха някаква забавна мисъл за себе си, за нея, от света наоколо.

Той й разказа повече за образованието си, как Шеймъс настоявал не само да се заеме с бизнес, но и да учи упорито в училище и да си намери сериозна професия. Дейвид обичал правото, но по-късно открил, че бизнесът му е също толкова интересен и когато компанията започнала да заема все повече от времето му, той оставил практиката си на адвокат и се заел да прилага всичките си знания в семейната компания.

Кит осъзна, че с напредването на вечерта те все повече се сближаваха, докато разговаряха, докато се смееха и отпиваха от виното. Тя усещаше неговия афтършейв, ухание, което беше неизменно само негово и изключително предизвикателно.

Когато се прибраха в хотела, останаха за известно време в гостната, където пийнаха по едно последно бренди. Разговорът отново се насочи към „Бугънвиля“ и живота му там.

Кит усещаше леко замайване от виното, но определено не бе прекалила. Тя му се усмихна печално и попита:

— Признавам, че не разбирам едно нещо.

— Кое?

— Това, че не си женен. Тоест не си, нали?

Той се засмя.

— Не, не съм женен.

— Дори нямаш връзка?

— Разбира се, че съм имал през годините. Но не в момента. А ти?

Тя се усмихна.

— Ами, в гимназията имаше един Рей Лион. Известно време бяхме център на вниманието. В северозападната част на Чикаго се появи Мейсън Риг, студент по право. Но доста старомоден. Разбрах, че е така, когато започна да се дразни, че има много момичета в класовете. Според него, мястото на жената е в къщи. Тя трябва да е в услуга на мъжа. Да води децата на училище и по лекари, да организира делови срещи. Не че аз не бих искала да водя децата си на лекар или нещо подобно. — Тя замълча, недоумявайки защо изобщо му обяснява тези неща. — Съжалявам. О, колко неудобно се получи. Не исках да звучи като списък с бройки.

С усмивка той прекоси стаята до дивана, на който седеше тя. Светлините на Бостън хвърляха меки отблясъци в апартамента. Приглушени. Той седна до нея, взе чашата й, постави я на масата, после хвана двете й ръце.

— Харесва ми твоя списък с бройки. Прелестно откровен е. Точно, каквато си ти. — При последните думи гласът му стана нисък, тих и дрезгав. Толкова близо уханието на афтършейва му я опияняваше. Устните му я докоснаха и тя тутакси усети слабост. Също така осъзна, че Дейвид бе много опитен и обигран любовник. Устните му се движеха върху нейните, пръстите му се ровеха в косите й и накланяха главата й назад така, че езикът му правеше най-изкусителните чудеса. Инстинктът или може би химията, както би казала Джен, я завладя и тя се наклони към него с единственото желание да се слее с него, с неговата плът, сърце и душа. Но той се отдръпна леко, без да откъсва тъмните си очи от нея.

— Трябва да забавя темпото — тихо рече той.

Кит потърси погледа му.

— Защо?

Дейвид сви рамене.

— Не мога да обясня точно защо. Трябва да питаш Шеймъс. Но мисля, че знам какво чувства той. Майка ти умря, а баща ти си тръгна. Имението е колкото мое и на другите, толкова и твое. Вероятно винаги е носил в себе си известна вина, че Марина умря в имението. Той съжаляваше, когато баща ти си тръгна. Шеймъс наистина харесваше и се възхищаваше на Марк. Разбира се, на него му беше ясно. Беше луд по теб, когато беше мъничка. Ти беше една Марина, но малка, невинна и напълно обичлива и искрена. Не се учудвам, че иска да те види толкова много. Да поправи всички злини от миналото, може би, за да изкупи безразсъдството и нехайството на собствената си младост. — Той вдигна ръце, сякаш обяснението му бе непълно. — Само Шеймъс знае кое го прави неспокоен. Но той е напълно искрен в желанието си да те види.

— Няма нищо лошо, предполагам — измърмори Кит несигурно.

— Е… — бавно рече той.

— Е и? — като ехо отвърна тя.

— Е, а ние докъде стигнахме? — попита той тихо.

Тя се усмихна.

— Не знам.

— Бих тръгнал след теб, независимо от всичко. — Настоя той.

— Кажи го пак.

— Бих тръгнал след теб, независимо от всичко.

— Защо?

— Защото си чаровна и красива.

— Прекрасен отговор — пошегува се тя.

— Сериозно говоря. И признанието ми е истинско. Кажи ми тогава, докъде стигнахме ние с теб? — настоя той.

— До дивана — отвърна тя, вперила поглед в него.

— При положение, че има идеални спални — замисли се той.

— Идеални — съгласи се тя.

Кит не бе съвсем сигурна в това, което прави, но го отблъсна леко и се изправи.

— Отивам да си легна в едната — заяви тя.

Изкачи се по стълбите като си мислеше, че Джен би била горда с нея. После внезапно я облада паника, щом й хрумна, че се превръща в глупачка. Какво поведение!

Ами ако той не я последва? Сигурно ще остане заклеймена и унизена до края на живота си.

Тя влезе в гостната стая, а сърцето й лудо биеше. Не включи осветлението, само се спря за миг до стената. Мислеше си дали той ще влезе след нея.

Той влезе.

Тя се почувства сладостно прикована към стената. После усети ръцете му върху лицето си и долови дрезгавия му шепот:

— Сигурна ли си?

В този миг тя бе сигурна.

Химията действаше безотказно… Дали?

Да. За секунда се усети странно. Изглежда от доста време е била откъснала от реалния свят. От любовните срещи, от разговорите, от смеха, дори от доверието в другия. Но не, всичко беше наред. Той не се бе откъснал от реалността. Отново усети докосването на пръстите му по лицето си, топлината на дъха му, напористата му целувка. Всичко, което би трябвало да бъде странно…

Натискът на тялото му разпръсна всички други усещания. Телата им сякаш си паснаха като ръка в ръкавица. Първия път, така и не се отделиха от стената. Той свали ризата си и тя пое наситеното ухание на кожата му, почувства вибриращите мускули и топлината, които възбудиха желание в кръвта й, в ума й, в бедрата. Само едно докосване до плътта и дрехите сякаш се стопяваха бързо, бързо. Тя не чувстваше свенливост, а единствено усилващото се желание да се доближи до него все повече, да стане част от него. Усети как влажната му целувка разтопява устните й, страните, гърлото, шията и гърдите й. Пръстите му чувствено я предизвикваха, прегръщаха. Докосването му бе измамно и властно. Тя изгаряше от страст. Миналото и настоящето не съществуваха, нямаше спомен за друг живот, нито дори за настоящия. Вплиташе пръсти в гъстите му коси, вдъхваше упоителните ухания, афтършейва с аромат на мускус, на мъж, на кожа и мускули при допира, лицето му и тъмното очарование на очите му, дори в мъглявите лунни сенки. Имаше усещане само за допира на пръстите му и горещия му език. Там, където я докоснеше, плътта й изгаряше, а когато въздухът отново я прегърнеше, у нея отново се надигаше желание. Той се притисна в тялото й.

С върха на езика си докосна плътта й.

Погали я…

Изпълни я…

Усещането бе невъобразимо. Сладостно и страстно. Далечно и пламенно.

За такова желание човек…

Би умрял.

Пръстите й се ровеха в косата му, галеха раменете и се впиваха в кожата му. Думите бягаха от устните й, само тихи откъслечни стенания се отронваха. Когато от възбуда тя се разтапяше, той я вдигна до стената. Ръцете й силно прегръщаха раменете му. Той бавно и властно се движеше, докато в един миг светът се взриви около нея и главата й клюмна на рамото му. Накрая те се откъснаха от стената и тя усети мекотата на леглото.

Въпреки сумрака, Кит усещаше погледа му и му се усмихна. Изкушаваше се да му благодари, тъй като толкова отдавна дори не бе посмяла да помисли за подобна вечер, а той просто бе невероятен.

— Не съжаляваш ли? — тихо рече той.

Тя се обърна към него с широко отворени очи.

— А трябва ли? А ти?

— Не и ако тази вечер би спасила живота ми — обясни той.

Тя се сгуши до него, усещайки влажните му гърди под брадичката си, силните бедра, вплетени в нейните. Миг по-късно тя самата пожела интимна близост като прокара пръсти по гърдите му, почувства тръпнещите мускули на стомаха му, спусна се надолу и обгърна мъжествеността му. Той бързо се обърна към нея, възбуден от допира й и сладостното усещане отново ги облада. Желанието, страстта, невероятното чудо и пълнотата бяха така прекрасни, сякаш тя потъваше в друг свят.

Малко по-късно той се надигна. Беше гол, но изглеждаше толкова уверен и внушителен, все едно бе облечен в моден костюм. Донесе шампанско от кухнята, бисквитки и няколко вида сирена на хапки. Те разговаряха, чувстваха се приятно и уютно. Това бе най-прекрасната нощ в живота на Кит.

Когато заспаха, тя сънува сън. Не беше изпълнен с чудеса, пълнота или смях. Сънува „Бугънвиля“.

Вървеше по пясъка. Усещаше бриза, хладната влажна земя под нозете си. Във въздуха ухаеше на жасмин, който цъфти нощно време. Внезапно прозвуча пронизителен писък, който я вледени.

Папагалите, това са само папагалите, казваше Мери.

Кит виждаше лицето на майка си, дори я чуваше да говори. Намираше се в спалнята си в главната къща, къщата на Дилейни, огромна и просторна. Някои от прозорците гледаха към лагуната, бяха отворени, тъй като непоносимата горещина на лятото бе отминала и лекият спад на температурата предвещаваше наближаването на меката зима.

— Утре, миличка. Утре. Ти, татко и аз заминаваме. Бедничката ми! Обещавам ти, ще съм с теб, винаги ще бъда с теб.

Кит се събуди стресната. Сънят бе толкова реален.

Дейвид се размърда до нея и седна в леглото.

— Какво има?

— Нищо. Съжалявам. Не исках да те будя.

— Какво стана?

Тя се насили да се засмее, за да не споделя странния сън, или спомен, който я бе навестил в съня й.

— Не знам. Нещо… просто ме събуди. Кошмар, предполагам. Но събудих и теб. Съжалявам.

Той я привлече към себе си.

— Аз не съжалявам.

Отново се любиха. Така сладостно, сякаш винаги са били заедно. Сякаш го познаваше от години. Всъщност го познаваше.

Но в действителност той бе нещо повече от непознат…