Лиза Джексън
Съдбовни грехове (15)

14.

— Открили са престилката на Сантяго във водите на залива — обяви Джанет Куин и надникна в кабинета на Патерно. Зад нея тракаха клавиатури, бръмчаха факс машини, а многобройните разговори напълно заглушаваха музиката, която и без това никой не слушаше. — Табелката с името му била непокътната, макар че вече е почти нечетлива. Някой изгасил цигарата си върху нея и напълно обезобразил снимката. А и водата си взела своето. — Тя влезе в стаята и плъзна няколко изписани листа върху бюрото му. — Това е докладът. Ако искаш да се увериш лично, всичко се съхранява в стаята с веществените доказателства.

— Предполагам, че върху табелката не са открити никакви отпечатъци — отбеляза Патерно, без да храни особена надежда в противното. Взе листите и ги прегледа отгоре-отгоре. Който и да стоеше зад цялата тая бъркотия, той беше прекалено умен, за да допусне толкова елементарна грешка.

— Само на Сантяго. — Тя се настани на един стол.

— А по лабораторната престилка?

— Също.

— И аз така предположих. — Прехвърли безвкусната дъвка от единия ъгъл на устата си в другия.

— Тази сутрин разговарях с Крейн Делакроа — съобщи Патерно, припомнил си краткия си разговор с бившия съпруг на Памела.

— И откри ли нещо?

— Той не желаеше да говори. Струва ми се, че се кани да заведе дело срещу семейство Кейхил, макар че все още няма нищо черно на бяло. А и онези Кейхил винаги са знаели как да постигнат извънсъдебно споразумение. Господин Делакроа обаче не се изказа особено ласкаво за бившата си съпруга. Според него тя напълнила главата на дъщеря им с всякакви щуротии, които станали причина момичето да напусне училище. Пак според неговите думи, Памела му била споменала, че очаква да получи много пари. Когато я попитал за повече подробности, тя започнала да отговаря уклончиво. Изтъкнала, че работи върху някаква книга, но по всичко личало, че съжалява, че изобщо е споменала за това. Крейн смята, че просто се е опитвала да се изфука.

— А ти какво смяташ? — попита Джанет.

— Аз зная, че наистина е работила върху книга. — Джанет понечи да попита как е получил тази информация, но той не й даде възможност. — Не питай.

— По дяволите, Патерно, какво си направил?

Той само махна с ръка, отказвайки да отговори на въпроса.

— Предлагам да се опитаме да получим заповед за обиск на дома й. Ще претърсим къщата, ще прегледаме файловете и документите й и може би ще попаднем на някаква следа.

Джанет, която, поне доколкото бе известно на Тони Патерно, никога не бе нарушавала законите, го изгледа напрегнато.

— Какво си направил?

— Не би искала да знаеш.

— По дяволите, Патерно, ако не внимаваш, ще прецакаш целия случай.

— Не и този.

Тя бръкна в джоба си, извади малък бележник, взе една химикалка от бюрото му и надраска нещо набързо.

— Веднага ще се заема с това. Бившият съпруг на Пам каза ли още нещо?

— Нищо съществено. Когато го попитах за дъщеря му, той ме информира, че двамата не си говорят. За последно се видели на погребението на Пам. Тя е омъжена и живее в долината — според него някъде в Напа или Санта Роза, — но той не знае нито адреса, нито телефонния й номер. Съобщи ми единствено името й. Джули Джонсън. Съпругът й се казва Робърт, но Крейн никога не го е виждал. — Патерно прониза Джанет с острия си поглед. — Както вече казах, Крейн Делакроа не е от най-всеотдайните бащи. Мисля обаче, че трябва да я издирим. Да видим какво би могла да ни каже.

— Джули Джонсън е доста често срещано име.

— Да, но Джули Делакроа Джонсън не е. Пък и аз вече разполагам с номера на социалната й осигуровка. Проверих в документите за самоличност, в интернет, в регистъра на брачните свидетелства. — После се облегна назад и пусна бомбата: — Джули Джонсън е името на момичето, което заплашило да повдигне обвинения срещу семейство Кейхил.

— Какво? — възкликна Джанет, а устните й бавно се разтегнаха в усмивка.

— Точно така. Същото име. Само че, когато постъпило в „Кейхил хауз“, момичето твърдяло, че не е омъжено. Така че може би става дума за най-обикновено съвпадение в имената.

— Друг път!

Патерно се изсмя.

— Предполагам, че дъщерята на Пам забременяла и се озовала в „Кейхил хауз“, където пасторът си паднал по нея… А може тази история с Преподобния да е нейна измислица. Искам обаче да разбера какво се е случило с нея след това.

— Аз ще проуча въпроса — обеща Джанет. — Нещо друго?

— Всъщност, има. Обади ми се Марла Кейхил и ми съобщи, че паметта й започва да се възстановява. Обърни внимание, че все още не си спомня всичко, а само някои отделни епизоди. Така или иначе, изглежда си е спомнила, че наистина е пътувала с Пам Делакроа. Не знае нито защо са били двете, нито къде са отивали. Не си спомня дори дали е била близка с онази жена, но твърди, че видяла някакъв мъж да стои на средата на пътя, а около него било светло като по време на фойерверките за Четвърти юли. Тя, а също и Бигс, който идвал от горе, рязко свили, за да не ударят копелето. Нейната кола изхвърчала от едната страня на пътя, а камионът — от другата.

— Исусе! И вярваш ли на това?

— Все още не. Днес по-късно ще дойде в управлението, за да даде официално показания и тогава ще видим.

— И какво се е случило с онзи тип, който се разхождал по шосето?

— След като не е бил премазан и тялото не бе открито в гората наоколо, предполагам, че е успял да избяга. В момента проверявам болниците в района. Искам да проверя дали не са приели някого късно през нощта или на следващата сутрин. Когато дойде тук, госпожа Кейхил може би ще ни даде по-добро описание на въпросния човек, макар че сериозно се съмнявам в това.

Телефонът му иззвъня. Той вдигна веднага, като даде знак на Джанет да остане на мястото си. Разговорът беше съвсем кратък. Обаждаха се от лабораторията във връзка с последния му случай — убийство, извършено на улица „Ломбард“ преди няколко вечери. Патерно затвори телефона и се облегна толкова рязко назад, че столът му жалостиво изскърца.

— Защо му е на някого да се разхожда по средата на шосето горе в планината? — попита Джанет.

— И защо около него е било толкова светло! — Патерно се замисли върху различните възможности.

— А може и да не е било. Марла Кейхил може да е била заслепена от фаровете на камиона.

— Тя твърди, че светлината идвала от онзи тип на пътя. Светлините на камиона се появили секунда по-късно, но шофьорът също не могъл да отреагира по никакъв начин.

Очите на Джанет Куин се присвиха зад очилата.

— Не смяташ, че това може да има нещо общо с парченцата от огледало, които намерихме там горе, нали?

— Не зная. — Патерно се почеса по брадичката.

— Ами ако онзи тип е държал огледало — някакво ръчно огледалце например — с което е отразил светлината от фаровете на мерцедеса и е заслепил шофьора му?

— Защо просто не е взел един мощен прожектор? С него би се справил далеч по-лесно.

— Прожекторът е твърде тежък и обемист. А и не би могъл да се отърве от него, ако го хванат.

Патерно сплете ръце под брадичката си.

— Защо някой би изскочил пред колата по този начин? С огледало в ръка?

— За да е сигурен, че ще разполага с достатъчно време да избяга, след като я заслепи. С огледалото си осигурява по-голяма дистанция. Без огледалото ще трябва да чака докато попадне в светлината на фаровете й. Щял е да изгуби ценно време, а в начинание като това всяка секунда е от значение. Знаел е, че тя незабавно ще скочи върху спирачките и ще свие рязко, за да не го удари. Пътят е бил мокър и е било почти сигурно, че колата ще поднесе и ще се удари в мантинелата — заяви Джанет. Разсъждаваше на глас и говореше все по-бързо и по-бързо, представяйки си сцената на планинския път. — Не забравяй, че мантинелата е била отслабена на мястото, от което е полетяла колата. Както знаеш, там намерихме следи от скорошно заваряване. В Управлението по поддръжка на пътищата обаче не бяха чували за извършвани ремонти работи в този участък на пътя.

— Значи ти смяташ, че целта на заварката е била да отслаби мантинелата, а не да я подсили.

— Точно така! — Започна да барабани с пръсти по бюрото му и се ухили широко.

— Мисля, че трябва малко да укротиш топката — възрази Патерно, отказвайки да се поддаде на нейния ентусиазъм. Съществуваха безброй други възможности, които също трябваше да се вземат предвид. — Не ти ли се струва, че прибързваш със заключенията? Кой би искал смъртта на Марла Кейхил? И защо не я е убил направо? Могъл е да я блъсне надолу по стълбите, или просто да й пререже гърлото. Защо да си отваря толкова работа? Само за да е сигурен, че убийството ще прилича на нещастен случай? Не ми се вярва. Планът е твърде рискован. Твърде лесно би могъл да застане на пътя на някоя друга кола.

— Като камиона, управляван от Бигс.

— Освен ако двамата с теб не вървим по грешна следа. Не е ли възможно Бигс да е бил набелязаната жертва? — попита Патерно. — Някой много се постара, за да е сигурен, че той няма да се събуди никога, а Марла Кейхил, необезпокоявана от никого, се прибра у дома в богаташкото си имение. Може би все пак Бигс е бил мишената.

— Само дето той е чист като младенец, забрави ли? Мъж за пример във всяко едно отношение.

— За разлика от членовете на семейство Кейхил. — Патерно продължаваше енергично да предъвква безвкусната дъвка. Мамка му, този случай щеше да го подлуди. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме и да видим какво има да ни каже госпожа Кейхил.

 

 

Според Ник Конрад Амхърст напразно се броеше между живите. Със същия успех би могъл да е мъртъв. Възрастният мъж лежеше по гръб в леглото си, всевъзможни тръбички влизаха и излизаха от тялото му, а съзнанието му бе замъглено от морфина, с който притъпяваха силните му болки. Старецът леко завъртя едното си око, когото Марла почука на вратата на стаята му.

— Татко? — повика го тя и се приближи до леглото. Ник остана малко по-назад. Не искаше да се намесва в тази среща между баща и дъщеря, а и това място, независимо от всичките си удобства и великолепната гледка към залива, го изнервяше и го караше да се чувства не на мястото си. Домовете за възрастни хора му харесваха толкова, колкото и болниците.

В ъгъла на стаята имаше люлеещ се стол с кожена тапицерия. Банята беше оборудвана със специален душ, под който се побираше инвалиден стол, а самият инвалиден стол стоеше в другия ъгъл на стаята. Подът бе застлан със скъп килим, стените бяха облепени с пъстри тапети, а от прозореца се разкриваше гледка към Соусалито от другата страна на залива. Целият този лукс обаче не можеше да прикрие миризмата, характерна за подобни институции. Беше горещо. Задушно. А мъжът в болничното легло беше на прага на смъртта.

Марла докосна Конрад по костеливата ръка.

— Аз съм, Марла.

Конрад извърна глава и я погледна със замъглените си от болка очи.

— Марла? — повтори той. На лицето му се изписа видимо объркване. На времето беше едър и здрав мъж с горда осанка, а сега приличаше на скелет, съсипан от възрастта и ужасната болест. Бледата му кожа бе на петна, а сивата му коса бе толкова оредяла, че под нея прозираше кожата на главата му. Дълбоко в хлътналите му очи обаче проблясваше недоверие. — Не! — Извърна глава, присегна се към нощното шкафче и потърси очилата си. С известно усилие успя да ги закрепи на носа си. После я погледна през дебелите им стъкла.

— Да, да, зная, че изглеждам по-различна, но това е защото претърпях злополука… — побърза да обясни тя. — Но вече съм добре.

Той продължи да я гледа изпитателно, смръщил устни.

— Ти не си Марла. — Погледът на Конрад се плъзна над главата на Марла и се спря върху Ник. — А ти не си моят зет. — Подозрителните му очи се изпълниха с гняв зад дебелите стъкла на очилата. — Марла… Тя беше тук миналия ден. Заедно със съпруга си.

— Не, татко, не съм била тук. За Алекс не знам, но…

— Тя беше тук, по дяволите! Но не и ти — язвително заяви той. Гласът му трепереше от гняв, лицето му се зачерви. — Ти си една натрапница. Ето каква са! И двамата сте натрапници. — Посочи към перваза на прозореца, където бяха подредени снимки на Марла, Алекс и Сиси. До тях имаше поставена в рамка снимка на Джеймс в деня на раждането му. — Ето я Марла със семейството си.

— Да, татко, зная. Дойдох с Ник, защото той предложи да ме докара и…

— И тъй като ми предстои съвсем скоро да се срещна със своя създател, си решила да дойдеш тук и да се опиташ да ме забаламосаш. — Хвърли й един поглед, изпълнен с презрение. Ледена тръпка пробяга по гръбнака на Марла, която инстинктивно усещаше, че и преди я бе гледал със същото пренебрежение. — Никога няма да разбереш, нали? — дрезгаво изграчи той. — Ти не си моя дъщеря.

— Но… — понечи да възрази тя, но изведнъж замълча. Лицето й пребледня, устните й се разтрепериха. За миг се вкопчи в преградните перила на болничното легло. Очите й се разшириха. Сякаш самият господ бог й се бе явил най-ненадейно. — О, господи…

— Махай се от тук, Кайли — дрезгаво прошепна Конрад, а очите му злобно проблясваха зад дебелите стъкла. Ноздрите му се разшириха, лицето му се изкриви от първична, неподправена омраза. — И никога повече не се връщай. Няма да получиш нито цент от мен, разбра ли? — Събрал цялата си сила, той протегна ръка към нощното шкафче, опитвайки се да натисне звънеца и да повика някой от персонала. — Разкарай се от тук! Веднага!

Тя отстъпи крачка назад.

По коридора се чуха забързани стъпки. Марла се обърна точно в момента, в който една едрогърда сестра с мрачно изражение на лицето влетя в стаята.

— Господин Амхърст позвъни на сестринския пулт — обясни тя и се насочи право към леглото на Конрад. — Искате ли нещо, господин Амхърст?

— Да — злобно изсъска Конрад и от тънките му, безцветни устни се разхвърчаха пръски слюнка. — Изгонете тези хора от тук и никога повече не ги пускайте при мен!

— Но това е вашата дъщеря — предпазливо възрази сестрата, опитвайки се да успокои и умилостиви своя пациент.

— Ха! Не е моя! Без значение какво повтаря онази курва, майка й.

— Господин Амхърст! — Сестрата се престори на шокирана, макар че, поне според Ник, тя сигурно отдавна бе свикнала със злобните тиради и циничния език на дъртака. Сестрата погледна Марла, опитвайки се да й обясни с очи, че Конрад Амхърст не е съвсем с всичкия си.

— Разкарайте ги от тук. Веднага! — разпореди се той и сестрата ги изведе от стаята.

— От морфина е — обясни тя. — Има моменти, в които разсъждава напълно разумно, но има дни… ами, просто не може да различи реалността от фантазиите си. Моля ви да разберете, че той е много болен.

— Съпругът ми идвал ли е скоро? — попита Марла, която все още не можеше да се съвземе от омразата, която струеше в погледа на баща й. — Алекс Кейхил… Идвал ли е скоро… с някого?

— Не и по време на моята смяна, но можете да проверите на рецепцията. Може би някой друг ще си спомни. Правилникът изисква гостите да се регистрират на влизане, но малцина го правят.

— Ние също не се регистрирахме — рече Ник и в този момент се разнесе тих звън и лампата над вратата на Конрад започна да премигва отново.

— Както виждате, това е един от лошите му дни — извини се сестрата, обърна се и хукна обратно към стаята.

— Ние си тръгваме. — Ник сграбчи Марла за лакътя и я поведе по дългия, застлан с килим коридор. Покрай стените на коридора бяха монтирани гладки дървени рампи, а през големите френски прозорци се излизаше на добре поддържана морава с красиви цветни лехи и великолепна гледка към залива. На няколко места забелязаха кътове за отмора, запълнени с меки канапета, фотьойли и масички, които едва ли се използваха много често. Сградата беше луксозна. Елегантна. Но си оставаше старчески дом. Място, на което богаташите идваха, за да умрат.

Когато стигнаха до регистратурата, Ник прегледа дневника, в който се вписваха имената на посетителите. Ако Алекс бе идвал през последните няколко дни, той очевидно не си бе направил труда да се регистрира в дневника.

— Да се махаме от тук — рече Ник. Един от пазачите им отвори електронните френски врати и Ник се почувства значително по-добре. Господи, това място беше като затвор. Както и да го наричаха.

Соленият бриз, който духаше от океана, гонеше няколко облачета по синьото небе. Чайките крещяха и се спускаха над гладките като огледало води на залива, а във въздуха се усещаше приближаването на зимата. Времето беше ясно. И студено.

— Конрад от край време си е долно копеле — заяви Ник, когато двамата тръгнаха рамо до рамо към паркинга.

— Той е болен.

— Като здрав не беше много по-добър, повярвай ми.

Когато се изправи пред вратата на пикапа, Марла най-после вдигна поглед към Ник. Беше успяла да си възвърне самообладанието, но на лицето й все още червенееха две ярки петна. — Ако някой път отново ми хрумне да посетя някой от роднините си без покана, просто ме застреляй, моля те.

— Ще гледам да не забравя. — Ник отвори вратата и Марла се настани на изтърканата седалка.

Ник седна зад волана и запали двигателя.

— Той беше убеден, че не си Марла.

— Схванах го. — Тя изсумтя. — Но пък и как би могъл да го виниш? Дори и аз се съмнявам на моменти. — Примижа срещу слънчевата светлина, струяща през предното стъкло и додаде: — Освен това ме нарече Кайли. — Започна да барабани с пръсти по облегалката на вратата. Ник изкара колата от паркинга. — Кайли. — Името й звучеше познато. Но защо? Дали не беше нейното? Не… невъзможно. Може би познаваше жена с това име? Сключила вежди от усилието да се концентрира, Марла напрегнато се опитваше да извика някакъв спомен в главата си. Миналото й обаче си оставаше все така тъмно и неясно. Като обвито с непрозрачен воал. Вдигането на последната завеса все още предстоеше.

Ник й хвърли един кос поглед.

— Името означава ли нещо за теб?

— Да. Искам да кажа… може би. — Издиша дълбоко, присегна се за чантата, която бе измъкнала от гардероба, намери слънчевите очила и ги сложи на носа си. — Струва ми се… о, не зная. — Щракна с пръсти сякаш се опитваше да сграбчи нещо, което непрекъснато й убягваше, а след това толкова силно се концентрира в опита си да си спомни нещо от живота си преди катастрофата, че започна да я боли глава. — В главата ми е пълна каша, но съм сигурна, че съм чувала това име и преди… О, зная, че звучи налудничаво, но на някакво подсъзнателно ниво имах усещането, че Конрад знае по-добре от мен коя съм в действителност. Не е ли откачено? Завъртя изразително очи, отвори леко прозореца и вдиша соления въздух. — Толкова е странно. В живота ми цари пълен хаос. Понякога ми се струва, че не зная кое е истина и кое — не. Но враждебността, с която ме посрещна онзи човек, неподправената омраза, изписала се на лицето му, ми изглеждат далеч по-убедителни от всичко останало, което съм чула за себе си до момента.

— Не се зарадва особено да те види.

— Той ме мрази.

— Е, днес май наистина те мразеше — отстъпи Ник.

Марла се загледа през прозореца.

— Как това негово поведение се връзва с всичките онези приказки за това колко близка съм била с баща си, как той ме отрупвал с подаръци, убеден, че аз съм единствената светлина на живота му? Що се отнася до мен, всички тези дрънканици ми се струват твърде преувеличени и неискрени. А защо не и напълно измислени? От момента, в който излязох от комата, живея с вътрешното убеждение, че двамата с него не се разбираме особено. Интуитивно чувствам, че изпитваме неприязън един към друг. — Хвърли един поглед към Ник. — Но предполагам, че това изобщо не изразява същността на чувствата, които този човек изпитва към мен. — Едва не се разсмя на абсурдността на цялата ситуация. Само дето изпитваше силна болка. Горчивата истина бе, че имаше твърде много близки и роднини, но не се чувстваше свързана с нито един от тях. С изключение на бебето и на Ник. Не изпитваше привързаност дори и към собствената си дъщеря. И към съпруга си. — Е, толкова за бащината любов и привързаност — промърмори Марла, погледна Ник и попита: — Той защо смята, че съм го посетила преди няколко дни заедно с Алекс?

— Сестрата каза, че под влияние на морфина той невинаги е с ясно съзнание. — Ник премина на по-ниска предавка, за да вземе един остър завой по пътя, който се виеше успоредно на залива.

— Ти вярваш ли в това? — Тя го изгледа изпитателно.

— Не зная, но има нещо, което определено не е наред.

— Амин!

— Предполагам, че ще се наложи да попитам Алекс.

— Това означава, че разговорът по време на вечерята ще бъде доста интересен — отбеляза Марла и потъна в мълчание. Баща й я смяташе за натрапница. Държеше се така, сякаш я мислеше за друг човек. Обвиняваше майка й, курвата, че се е опитала да я представи като негова дъщеря. Дали бълнуваше? Или това беше част от миналото му?

— Знаеш ли, че след смъртта на Конрад по-голямата част от наследството му ще бъде наследена от Джеймс? — попита Ник.

— Бебето? Баща ми е завещал богатството си на моя син? — Пълна лудост!

— Точно така.

— Чакай малко — рече тя и вдигна ръка, опитвайки се да възрази. — Откъде знаеш това?

— Просто се постарах да си напиша домашното.

— Искаш да кажеш, че си си пъхал носа там, където не ти е работата.

Той пусна радиото. От говорителите гръмна реклама на клетъчни телефони, Ник потърси друга станция. Зазвуча някаква лека рок музика. Последвана от стара песен на Били Джоъл.

— Можеш да го наричаш както искаш, но аз наистина се опитвам да разбера какво точно става напоследък.

— Аз също — призна тя, макар че се почувства доста обезсърчена при мисълта, че Ник може би знае за живота й повече от нея самата. — Сигурен ли си за завещанието?

— Доколкото човек може да бъде сигурен за подобни неща. Наел съм частен детектив, който прави тези проучвания за мен.

— И?

— Той има определени връзки… или поне така твърди. Според последното завещание, всички наследници получават някакво дребно подаяние, като основната част от богатството на Конрад отива при бебето.

— Но защо, за бога?

— Както изглежда баща ти винаги е искал да има наследник, който да носи името му. Първоначалният вариант на завещанието предвиждал основната част от парите му да бъдат наследени от неговия син, но тъй като Рори е със сериозни умствени увреждания, на теб се паднала тежката задача да му родиш наследник. Син.

— Независимо от това, че фамилното му име не е Амхърст.

— Но пък бебето се казва Джеймс Амхърст Кейхил.

— Не мога да повярвам. Това е… това е толкова архаично. Толкова… толкова долно. — Но тогава си спомни мъжа, който беше неин баща. И осъзна, че подобни схващания му подхождат напълно.

— Става дума за парите на стареца. И той може да прави с тях каквото си пожелае — изтъкна Ник, а Марла се загледа в един самолет, който пореше небето високо над тях.

— Но Джеймс е едва на девет седмици.

— И се е родил момче, а както се оказва, това си е чист късмет.

— Или проклятие. — Марла не харесваше чувството, загнездило се в душата й след срещата с баща й — неизличимо болен старец на смъртния си одър, скелет, изпълнен с омраза и подозрения. Къде беше отишъл любящият баща, който раздава борсови акции и скъпи пръстени като бонбонки? Къде беше останал бащата, който я бе отгледал с любов и надежда, че някой ден ще му роди внуци…?

— Коя е Кайли? — внезапно попита Ник.

— Ще ми се да знаех. Сигурна съм обаче, че съм чувала това име и преди… виждала съм го написано, или съм го чувала някъде. Само дето не мога да си спомня къде.

Той се замисли дълбоко. Пръстите му разсеяно барабаняха по скоростния лост. Без да отделя поглед от пътя, леко присви очи и подхвърли:

— Може би все пак ще се окаже, че наистина имаш сестра. Половин сестра.

— Предполагам, че това е една от възможностите — съгласи се Марла, тъй като думите му почти буквално повтаряха собствените й съмнения. — Но защо никой не е чувал за нея?

— Защото това е неговата малка срамна тайна. Възможно е съзнанието му да се е размътило под въздействието на опиатите и той да те е объркал с нея.

— Може — съгласи се тя, макар че тази възможност й изглеждаше някак си изсмукана от пръстите и не особено логична. Но пък защо би я нарекъл с друго име? — А може би аз съм Кайли. Как бих могла да зная със сигурност? — Погледна го и въпросително вдигна едната си вежда.

— Къде е Марла тогава? И защо всички те смятат за дъщеря на Конрад?

— Не всички — изтъкна тя, загледана през прозорците. Оградените пасбища и зелени хълмове постепенно отстъпваха място на градски постройки, които се размазваха пред очите й докато пикапът се носеше с висока скорост по тесния път. — Сиси не смята така. А също и Конрад. Не съм сигурна дори дали самата аз вярвам, че съм Марла. Ами ти? — Обърна глава и погледна право в него. — Ти си я познавал. Много добре, доколкото успях да разбера. — Пръстите му, стиснали волана, побеляха от напрежение. — Смяташ ли, че аз наистина съм Марла? — попита тя.

Устните му изтъняха. Кожата се опъна до скъсване върху изсечените му скули.

— Да.

— Защо? Лицето ми е силно променено. Минах през ада докато се възстановя от сериозните наранявания. Да не забравяме и пластичната операция. Не си ме виждал от колко? Повече от десет години?

Вените на ръцете му изпъкнаха. Напрежението скова цялото му тяло.

— Вярно.

— Как можеш да бъдеш сигурен тогава? — Когато той не й отговори, тя леко докосна ръката му: — Как, Ник?

— Заради начина, но който реагирам на близостта и присъствието ти около мен, по дяволите! — Хвърли й един поглед, който сякаш прогори рана в душата й. — Да вземем снощната случка например — предложи той, а гумите на колата затрополяха по паважа. — Беше там и знаеш какво се случи.

— Д… да — промърмори тя и отдръпна ръка.

— Обикновено не губя контрол, Марла — искрено изтъкна той. — Не е в стила ми. — Очите му, толкова сини, толкова проницателни и така дяволски напрегнати, се впиха в нейните. Изпита желание да се отдръпне, но вместо това смело срещна погледа му. — Случвало ми се е само още веднъж. Преди много години. — Усмихна се, отвратен от самия себе си. — Жалко, че не си спомняш.

Стомахът й бавно се преобърна. Тя леко вирна брадичка.

— Дяволски си прав. Наистина е жалко. Пет пари не давам какво се е случило между нас, Ник. Само искам да си спомня.

— Да, но на мен ми пука, госпожо. Аз помня абсолютно всичко и, проклет да съм, ако допусна да премина през същия ад отново.

Смени скоростите и задмина един седан, който се престрояваше, за да завие.

Марла се облегна назад. Душата й кървеше, раздирана от противоречиви емоции. В живота й имаше твърде много несъответствия, подробности и откъслечни спомени, които просто не се връзваха. А и отношенията й с Ник бяха толкова непостоянни, толкова обезпокоителни, така дяволски напрегнати, че я плашеха до смърт.

— В такъв случай смятам, че не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да открием тази Кайли.

— Ако изобщо съществува.

— Точно така.

Ник се умълча, превключи на четвърта и настъпи газта. Марла скръсти ръце пред гърдите си и започна нервно да потропва с крак. Ник беше единственият й съюзник и най-лошият й враг. Струваше й се, че може да му вярва, макар постоянно да си напомняше, че той може би е последният човек, на когото би могла да се довери. Изпитваше към нея дълбоко вкоренена неприязън. Не й бе простил за стореното и може би търсеше отмъщение.

— Искам да ти покажа нещо — изведнъж рече Ник и вместо да се качи на магистралата за Сан Франциско пое към Соусалито. Сгушено във вътрешността на полуострова откъм северния край на моста „Голдън Гейт“, малкото градче бе разположено сред хълмовете, а къщите му, боядисани в пастелни цветове и заглушени от пълзящи растения, ярки цветя и храсти, гледаха към искрящите води на залива.

— Какво да ми покажеш? Къде отиваме?

— Мисля, че е време да проверим адреса на Пам Делакроа.

— Защо?

— За да се опитаме да стимулираме паметта ти — не толкова враждебно отвърна той. — Съгласна ли си?

— Готова съм на всичко, което може да помогне.

Навлязоха в района на пристана на залива Ричардсън и паркираха на паркинга, предназначен за колите на постоянните обитатели.

— Тя живее в плаваща къща? — попита Марла, насочила поглед към къщите, закотвени край дългия дървен кей.

— Нанесла се е тук след развода си. — Ник посочи към един избелял от слънцето пристан и към двуетажната плаваща къща до него. Марла имаше усещането, че някакъв зловещ призрак се прокрадва в душата й. Опита се да си представи ежедневието на жената, която бе видяла на снимките… помъчи си да си я представи как внася огромни пликове с покупки в дома си, как разговаря с дъщеря си по телефона, как прави планове да продаде къщата… Не си спомни нищо обаче.

Твърдо решена да извика някакъв спомен в съзнанието си, какъвто и да е спомен за жената, загинала в онази катастрофа, Марла скочи от пикапа и затръшна вратата след себе си. Денят беше слънчев, а ясното небе блестеше високо над тях. Марла обаче кой знае защо не можеше да се избави от усещането, че би трябвало да се спотайва в тъмните сенки и да се крие от очите на съседите, които биха могли да я забележат случайно. От океана духаше силен ноемврийски вятър. Марла се приближи до входната врата, на която бе резбована чапла със стъклени очи, стиснала послание за добре дошли в човката си. Ник почука силно. Изчака. Отвътре не се чу никакъв шум. Никой не отвори вратата. Щорите не помръднаха. Ник се опита да надникне през прозореца.

— Ти нали не очакваше, че ще намерим някого тук? — попита Марла, пъхнала ръце в джобовете на палтото си.

— Не, но се надявах посещението ни да отключи някакъв спомен в главата ти.

— Хубаво щеше да бъде. — Тя огледа двуетажната къща. Спря поглед върху подпорните греди, дървената палуба и празните глинени саксии, поставени близо до вратата. Никакви цветя не вирееха по това време на годината и в саксиите се виждаха само няколко изсъхнали стебла. Бяха тъжни и безутешни като самата къща. Ледена тръпка разтърси тялото на Марла. Тя пристъпи на палубата, по която Пам бе минавала стотици пъти, за да полива растенията, да боядисва дървените первази или да се пече, излегнала се върху някой от шезлонгите, натрупани под навеса на горната палуба. Изкачи се по стълбите, обхваната от силна тъга заради загубения живот на жената, която не можеше да си спомни.

Щорите на втория етаж също бяха спуснати.

— Имам чувството, че се разхождам по гроба й — рече Марла, обви ръце около тялото си и се заслуша във водата, която тихо се плискаше в дървените подпори на къщата. Обърна поглед към остров Ейнджъл и се замисли за жената, която бе пътувала заедно с нея в колата. Жената, чието лице бе видяла на снимките, които й показа Ник. Но отново не си спомни нищо. В главата й се лутаха единствено въпросите, които я измъчваха от мига, в който се бе събудила от комата в болничната си стая.

Марла тръсна глава и, присвила очи, погледна към Ник.

— Съжалявам. Нищо не се получава. Щом казваш, че това е къщата на Пам, ще ти повярвам, но това е всичко. Не виждам как би могъл да го докажеш.

— Беше просто импулсивно решение. Изстрел в тъмното.

— Но с халосни патрони — подразни го Марла. Започнала бе да вярва на Ник. Да разчита на него. Да му доверява тайните си. Което си беше чиста лудост.

Спомни си за снощи, Марла. Не можеш да му имаш доверие. Не можеш да вярваш и на самата себе си, когато си близо до него. Поне не и в емоционален план. Той стоеше с гръб към нея, подпираше се на парапета и се взираше във водата. Вятърът развяваше черната му коса, якето му се бе вдигнало високо и Марла забеляза кожения колан и изтъркания плат на старите му дънки, прилепнал като втора кожа върху стегнатия задник и стройните му крака.

Ник я погледна през рамо и тя бързо отклони поглед.

— Мисля, че трябва да тръгваме — заяви Марла и с периферното си зрение зърна чувствената му усмивка. Дяволите да го вземат! Значи бе почувствал, че го наблюдава. Може би дори съвсем съзнателно бе заел точно тази поза. Понякога можеше да бъде ужасно самоуверен. Арогантен. Истинско копеле. Марла тръгна към пикапа, като не спираше да си повтаря, че е глупачка. Какво, по дяволите, притежаваше този мъж, което я караше постоянно да си мечтае да се люби с него… дори и когато се опитваха да разплетат загадката на собствения й живот?

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Когато се качиха в пикапа, Марла се отдръпна възможно най-далеч от него.

— Трябва да се видя с Патерно — информира го тя. — Обещах да отида да дам официални показания.

Ник погледна часовника си.

— Какво ще кажеш преди това да се отбием на още едно място?

— Къде?

На лицето на Ник изгря момчешката му усмивка.

— Мисля, че е време двамата с теб да открием целебната сила на религията. — Очите му палаво заблестяха.

Пое към центъра на града, а след това зави по една странична уличка. Пет преки по-нататък намали скоростта и пикапът запълзя бавно по улицата.

— Ето тук се подвизават Черис и Доналд — рече той и посочи с ръка модерната църква. Боядисана в каменно сиво, с островръх меден покрив, църквата беше най-внушителната постройка в квартала.

Близо до улицата беше поставена табела с разписанието на службите през идната седмица. Преподобният Доналд Фавие възнамеряваше да говори за греха и за възмездието. Под програмата се мъдреше един цитат от библията. Паркингът изглеждаше полупразен — върху прясно положения асфалт бяха спрели два седана, едно лъскаво волво комби и тъмен джип.

Ник още повече намали скоростта, а Марла изпитателно огледа широката предна веранда и резбованите двойни врати.

— Мисля, че и друг път съм идвала тук — рече тя, останала с впечатлението, че някакъв спомен се опитва да изплува от тъмния мрак на съзнанието й.

— Хайде да влезем вътре. — Ник спря на паркинга. Марла изскочи от колата преди той да успее да отвори вратата и да прибере ключовете в джоба си.

Колкото повече приближаваха до църквата, толкова по-силна ставаше нейната увереност, че вече е идвала тук, но не през деня, за да пее химни с другите членове на църквата и да слуша гласа на пастора, който вдъхновено съобщава благата вест на своето паство. Не! Образите, които проблесваха в съзнанието й, бяха твърде неясни, но тъмни и тя си помисли, че може би е идвала тук, за да се срещне с някого.

Бързо изкачи петте дървени стъпала и стъпи на верандата. Ник я следваше по петите. Присегна се край нея с намерението да й отвори вратата.

Тя обаче не помръдна. Беше здраво залостена.

— Мамка му! — изруга Ник.

— Това е историята на моя живот — отбеляза Марла. Ник я изгледа изпитателно, но тя само махна с ръка. — Напоследък често ми се случва да стоя пред заключени врати.

— Предполагам, че господ няма фиксирано работно време от девет сутринта до пет вечерта — подхвърли Ник.

На лицето на Марла се изписа измъчено изражение.

— А може би просто обядва в момента.

— Много смешно.

— И аз така си помислих.

Тя го изгледа унищожително.

— Мястото не е особено подходящо за непочтителното ти богохулстване. — Само че не успя да запази суровото си изражение и се разсмя докато слизаше обратно по стълбите.

— Само се опитвах да разведря настроението.

— Добре де, наистина беше смешно.

Тръгнаха по една застлана с каменни плочи пътека към задната част на сградата. На една врата видяха надпис, който им даде да разберат, че зад нея се помещава администрацията на църквата. Ник почука и леко натисна бравата. Без успех. Беше заключено.

— Не ни провървя особено — отбеляза Ник. В този момент до ушите им достигна рев на мощен двигател. Гумите на превозното средство изсвириха пронизително. — Не смяташ, че сме изплашили някого с появата си тук, нали? — Ник хукна към паркинга.

Марла тичаше след него, опитвайки се да не изостава. Заобиколиха църквата и излязоха на паркинга.

Пиканът на Ник беше точно там, където го бяха оставили. Двата седана и комбито също си бяха по местата.

— Преди няколко минути тук имаше и един джип. Нали?

— Така ми се струва. Да. — Тя кимна, опитвайки се да нормализира дишането си. Краткият спринт я бе оставил без дъх. — Беше паркиран ей там, до онзи храст. — Посочи с ръка мършавата форзиция и дълбоко си пое дъх. Господи, изобщо не беше във форма.

— Точно така. — Ник, присвил очи, насочи поглед към празното място.

— Решението на шофьора да тръгне след пристигането ни може да е най-обикновено съвпадение…

— Друг път! — Стисна устни и огледа рехавото движение по улицата. — Мамка му! — Изрита едно камъче и го запрати под гумата на една от паркираните коли. — Виждал съм джип като този и преди. Вечерта, в която Черис ме посети в хотела. След като си тръгна, някой я взе от улицата с такъв тъмен джип. — Ник примижа и се загледа надолу по улицата, като че ли се надяваше, че ще успее да види изчезналото превозно средство.

— В района на залива има хиляди такива джипове — отбеляза Марла, заслони очите си с ръка и се загледа на запад към спускащото се ниско слънце. — Но не е изключено това да е същата кола, взела Черис от улицата във въпросната вечер. Възможно е да принадлежи на съпруга й. Или на църквата.

— Може. Но дори и да е така, мислиш ли, че е случайно това, че шофьорът на джипа, който и да е той, побягна в мига, в който се появихме?

— Може би.

— А може би не — възрази Ник. От доброто му настроение нямаше и следа. Откъм Тихия океан се появиха тъмни облаци. — Не вярвам в съвпаденията.

— Нито пък аз — призна Марла. — Но защо тръгна толкова рязко и привлече вниманието ни? Защо не изчака да си тръгнем?

— Може да си е помислил, че идваме да го търсим. Или че имаме ключ за проклетата врата. Кой знае? — Ник се приближи до пикапа и отвори дясната врата. — Хайде, тръгваме.

Тя не възрази. Никак не й харесваше зловещия хлад, който пълзеше по гръбнака й.

Качиха се в пикапа и Ник пое на юг. Не говореше. Присвил очи и стиснал с все сила волана, той се взираше в пътя пред себе си, а лицето му бе изкривено от тревожна гримаса.

— Каза ми, че имаш среща с Патерно, нали?

— Да. Тук някъде имам адреса на полицейския участък. — Отвори празната си чанта и извади отвътре визитната картичка на полицейския инспектор. — Знаеш ли, така и не успяха да намерят дамската чанта, с която съм пътувала в нощта на катастрофата, така че в момента не разполагам с никакъв документ, който да удостовери самоличността ми. Нямам паспорт, нямам пари, нямам нищо. Предполагам, че сигурно съм имала шофьорска книжка, карта с номера на социалната ми осигуровка, кредитни карти и вероятно връзка ключове и устройство за дистанционно управление на вратата на гаража.

— Чантата ти не е ли била с теб? — Пикапът навлезе в тесните платна на моста „Голдън Гейт“ и Марла се загледа в успокояващите води на Тихия океан и в траулерите и танкерите, замрели неподвижно на хоризонта. Небето, което по-рано през деня беше искрящосиньо, сега бе притъмняло, а сивите облаци, зародили се над океана, бързо приближаваха сушата.

— Това е, което ми казаха ченгетата, но проблемът е в това, че не можах да я намеря и у дома. — Безсилно зарови пръсти в късите си къдрици. — Намерих обаче пръстена, който ми е подарък от баща ми. В кутията за бижута, която бях преровила поне десетина пъти преди това. Без да го намеря. Не мога да се избавя от усещането, че някой нарочно го е сложил там.

— Кой знаеше, че го търсиш?

— Всички, струва ми се.

— Алекс?

— Да. Защо? Мислиш ли, че може той да го е взел? — възкликна Марла, макар че самата тя неведнъж бе мислила върху тази възможност. Съпругът й беше толкова потаен, толкова свръхпредпазлив… И се държеше като човек, който се страхува от нещо… И само един господ знаеше какво е то.

— Не зная — призна Ник и намали скоростта. — Зная обаче, че го видях да излиза от къщата посред нощ. И допускам, че може да е ходил на посещение при Конрад, без да ти е казал за това.

— Не че е грях да посети болния си тъст — напомни му Марла.

— Но защо е цялата тази потайност? Макар че той от край време си е такъв. Дори и когато бяхме деца. Обаче сега вече минава всякакви граници. — Ник натисна спирачките, за да не удари някакъв миниван, който спря ненадейно пред тях. — Започвам да се питам в какво точно се е накиснал този път. — Колите пред тях се раздвижиха и Ник отново настъпи педала на газта. Прекосиха „Президио“ и завиха на юг. — Преди да отидем в полицията, предлагам да посетим брат ти.

— Да. Съгласна съм — отвърна Марла, макар че цялата изстина при мисълта, че и той може да я отблъсне, преизпълнен с омраза и недоверие. Не очакваше Рори да се отнесе с нея по-сърдечно от баща й.

 

 

Оказа се по-лошо отколкото беше очаквала. Сградата беше стара, но очевидно бе ремонтирана наскоро. Фасадата й от златисти тухли беше чиста и добре поддържана, обзавеждането — съвременно и модерно.

— Съжалявам — каза й сестрата на рецепцията, след като изслуша молбата й. — Пациентите ни могат да бъдат посещавани единствено от членове на семейството. Ако не ми представите някакъв документ в подкрепа на твърдението, че сте Марла Кейхил, няма да мога да ви пусна да влезете.

— Ами аз? Аз съм зет на Марла. — Ник извади портфейла си и й показа шофьорската си книжка с регистрация в Орегън.

— Съжалявам. — Сестрата поклати глава, а след това се усмихна на Марла. — Ще можете да посетите брат си, след като си извадите някакъв документ за самоличност.

— Но…

— Такива са правилата в тази болница.

Не постигнаха никакъв успех и с административния директор на институцията. Обезкуражена, Марла бързо излезе от тухлената сграда.

— Ето че отново не постигнахме нищо. Цял ден обикаляме напразно — изръмжа тя, докато вървяха по тротоара, и вдигна яката на палтото си.

— Може от тук нататък да ни потръгне — подхвърли Ник, но думите му не прозвучаха особено убедително.

Отново се качиха в пикапа и Ник се насочи към полицейския участък. Сенките на високите небостъргачи падаха върху улиците на града, а тротоарите бяха претъпкани с пешеходци. Рикшите и велосипедите се бореха за място на улицата и се състезаваха с колите, камионите и пикапите. Няколко преки по-нататък се чу пронизителния писък на сирена.

— Алекс каза ли къде ходи нощес? — попита Ник.

— Изобщо не съм го виждала днес. Не съм сигурна дори дали изобщо се е прибирал в къщата — призна Марла. — Кармен ми каза, че излязъл рано сутринта.

— Държа да ти кажа, че не беше първото му среднощно излизане. — Ник погледна уличните знаци и зави наляво. — Преди няколко нощи пак го направи. Малко след като те доведе у дома след посещението в кабинета на доктор Робъртсън. Споменавал ли ти е за това?

— Не — призна тя. Проследи с пръсти облегалката на вратата, а в душата й се загнезди някакво лошо предчувствие. — Постъпките на съпруга ми са пълна загадка за мен. — Опита се да намери някакво извинение за поведението на Алекс, но не успя. — Зная, че в момента води много важни преговори с някакви японски инвеститори, но това май е единственото нещо, което ми е известно за работата му.

— Не намираш ли, че това е странно?

Тя тъжно се засмя, а Ник рязко натисна спирачките, за да избегне удара с едно такси, което навлезе в неговото платно.

— Намирам, че целият ми живот е странен, Ник — призна тя. — Съпруг, който не споделя нищо с мен, дъщеря, която постоянно ме отблъсква, свекърва, която се държи така, все едно имам нужда от ключар, бебе, за което си спомних съвсем случайно, баща, който ме презира и ме смята за натрапница, и девер, който… който…

— Който какво?

Не можеше да му каже истината. Не можеше да признае, че е привлечена от него и краката й се разтреперват само като го види, а кръвта й кипва при всяко негово докосване.

— Който… ме притеснява — рече тя, а на неговите устни се появи нещо като усмивка. — Но ти имаш право, Ник. Ние изобщо не приличаме на щастливо американско семейство и да, Ник, наистина намирам всичко това за странно. Много странно. Надявам се само да намеря отговор на всички тези въпроси преди окончателно да се побъркам.

— Или преди да те убият — мрачно отбеляза той.

— Да ме убият? — повтори Марла и завъртя очи от изумление. Нямаше намерение да се поддава на страха. Не искаше да се окаже участница в някаква параноична мелодрама. И на нея й бе минавало през ума, че някой може би се опитва да я убие, но всеки път бе отхвърляла тази възможност, обяснявайки я със собствените си страхове и неувереност. Само че сега страховете й бяха изречени от друг човек, а това ги направи далеч по-реални. Въпреки това тя все още отказваше да повярва.

— Помисли малко — настоя Ник. — В нощта на катастрофата си видяла човек на пътя, който направил нещо, за да те заслепи, нали?

— Ами… може би.

— Възможно е това да е било предварително обмислен и внимателно подготвен план. — Ник рязко изви волана, за да вземе поредния завой.

— Чакай малко! Това е твърде произволно заключение. Как някой би могъл да знае накъде съм тръгнала? Как би могъл да предположи, че карам колата на Пам?

— Нямам представа, но не е невъзможно. След това една нощ ти се стори, че някой стои до леглото ти и те заплашва. А малко след това ти призля, започна да повръщаш и едва не умря. Напълно е възможно някой да ти е инжектирал нещо или просто да е сложил нещо в храната ти.

Искаше й се да възрази, но не можеше. Той просто изричаше на глас собствените й страхове, които не й даваха мира и които тя така упорито се опитваше да отхвърли.

— Кой би искал смъртта ми?

— Помислих си, че ти би могла да знаеш.

Марла затвори очи и облегна глава на вратата.

— Аз не зная дори коя съм. Как бих могла да зная кой оглавява списъка с враговете ми? — Челюстта започваше да я боли отново. Тъпа, пулсираща болка. — Но защо са му всичките тези усложнения? Защо просто не ме застреля?

— Защото те се опитват да направят така, че смъртта ти да изглежда като нещастен случай.

— Те? Ето че враговете ми станаха повече от един. — Въздъхна, поклати глава и се загледа във високите сгради, извисили се нагоре в небесата. — Няма начин. Тази теория е съшита с бели конци. Случилото се с мен беше злополука. Точка по въпроса. А през онази нощ повърнах, защото бях кълбо от нерви и стомахът ми просто не можа да издържи на напрежението. Това е всичко. Няма нищо зловещо в цялата история — заключи Марла, опитвайки се да убеди сама себе си. Никой не се опитваше да я убие.

Или?

Ник видя един многоетажен паркинг и зави, за да влезе вътре. Взе си билетче от автомата, качи се рампата и огледа паркираните коли, опитвайки се да открие свободна клетка.

— Защо някой би искал смъртта ми? — отново попита тя.

— Защото се страхува от теб. И от онова, което би могла да си спомниш.

Леден хлад скова душата й.

— Ти затова ли се нанесе в къщата? — внезапно попита тя. — За да ме пазиш?

— Това е една от причините — призна Ник и паркира колата на третото ниво между едно беемве и една хонда. Угаси двигателя и продължи: — Знам, че си мъжко момиче, Марла, но имаш нужда от приятел, който да ти пази гърба.

— И ти доброволно се кандидатира за работата?

Ник изобщо не се усмихна.

— Някого другиго ли имаш предвид?

— Ще ми се да мисля, че мога и сама да се грижа за себе си.

— Та ти дори не си спомняш коя си. — Наведе се към нея и едва не я докосна с върха на носа си. До нея достигна ароматът на мускусен афтършейв и кожа. Ник хвана ръката й и я погали с палец. — Не мислиш ли, че предвид общото ни минало, аз съм най-неподходящият човек на земята, който би могъл да се кандидатира за твой личен бодигард? — Очите му тъмнееха в припадащия здрач, топлите му пръсти прогаряха кожата й.

— Аз… предполагам — отвърна тя, опитвайки се отчаяно да не поглежда към тънките му устни, да не обръща внимание на топлината на тялото му, която бе толкова силна, че прозорците на пикапа започнаха да се изпотяват. — Но аз имам съпруг…

— С когото не спиш, който постоянно отсъства от къщи и те оставя съвсем сама посред нощ — напомни й Ник. — Съпруг, на когото нямаш доверие.

Марла преглътна шумно и той премести поглед към гърлото й. Тя посегна със свободната си ръка към дръжката на вратата.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че никъде не съм в безопасност? Дори и в собствената ми къща?

Погледна я изпитателно. Очите му бяха невероятно сериозни.

— Точно това ти казвам.

— Но това са само хипотези. Някакви твои шантави измишльотини.

— Надявам се да си права. Господи, наистина се надявам — пламенно заяви той. Дъхът му беше горещ, погледът — съблазнителен. Дълбоко в душата си Марла почувства зараждащото се желание, което мигновено подпали кръвта й. О, не можеше да направи това. Не и отново.

Дръпна дръжката и вратата се отвори.

— Хайде да вървим да се срещнем с инспектора.

 

 

— Ти отново се провали! Исусе Христе, що за некадърник си ти? — Гласът от другата страна на линията беше дяволски сърдит. — Толкова ли е трудно да убиеш някого?

Идеше му да прати копелето по дяволите. Стоеше в телефонната кабина, вечерта бавно припадаше над града, а на него му се искаше да протегне ръка и да сграбчи негодника за гърлото.

— Слушай, щом толкова искаш да видиш Марла мъртва, убий си я сам — изръмжа той. Знаеше, че онзи е прекалено страхлив и не би допуснал да изцапа с кръв снежнобелите си ръчички. Негодник от най-долна класа.

— С теб сключихме сделка.

— Зная. — Опита се да се успокои и, присвил очи, се загледа към близкия светофар, където двама тийнейджъри с мъка удържаха огромно куче, което изглеждаше твърдо решено да се хвърли под някоя кола. — Ще се погрижа.

— Не. Не веднага. Твърде е рисковано. Паметта й започва да се възстановява. А възможностите ни за действие намаляват. Съвсем скоро всички, включително и ченгетата, ще станат твърде подозрителни.

— Ще го направя тази вечер — обеща той и се усмихна, доловил паниката в гласа на другия. — Тази вечер ще се погрижа за всичко.

— Не… не го прави в къщата. И без друго всички вече са прекалено изплашени. Аз ще измисля някакъв план. Ще трябва да изчакаме.

— Ти си този, който изгаря от нетърпение да я види мъртва.

— А ти не, така ли?

Пръстите му, стиснали телефонната слушалка, се изпотиха.

— Всъщност аз не искам да бързам. Предпочитам да го направя бавно. И да я накарам да ме моли за милост.

— Мамка му! Ти си по-болен отколкото смятах. Засега обаче ще се спотаим. Не предприемай нищо докато не измисля някакъв план. Може да се наложи да изчакаме дъртия да хвърли топа. След това може да я убиеш. И искам да го направиш чисто. Не я… не я измъчвай.

— Теб пък какво те е грижа, по дяволите? — Копелето от другата страна на линията очевидно страдаше от угризения на съвестта. И това ако не беше върхът! Той се разсмя и бръкна във вътрешния джоб на сакото си за цигари. — Нали ме нае точно заради това? Защото съм болен? И защото ме бива, приятел.

— Дай да си изясним едно нещо. Двамата с теб не сме приятели. Никога не сме били. Никога няма да бъдем. Това е само… бизнес.

Той пъхна една цигара в устата си.

— А какво стана с оная поговорка, според която кръвта е по-гъста от водата?

— Пълна глупост! Ти го знаеш, и аз го зная. Искам само да изчакаш да ти се обадя и да си свършиш работата. След това ще си оправяме сметките.

— Надявам се. Защото, ако не видя парите, ако се опиташ да ме изиграеш, ще разкажа цялата история пред ченгетата и пред пресата. За теб и за греховете, които толкова отчаяно се опитваш да прикриеш. Всичките ти деяния са документирани, amigo. До едно. Включително и цялата онази гадост в „Кейхил хауз“. Направо ще те разпъна на кръст. Така че не се ебавай с мен.

С все сила затръшна телефонната слушалка, излезе от кабината и вдигна яката на палтото си, за да се предпази от студения вятър, който духаше от океана. Лицемерен негодник. Ти само почакай! И твоят ред ще дойде.

Измина няколко преки надолу по улицата, пресече неправилно, като едва не попадна под преминаващия трамвай, и пое по дървените бордюри на рибарския кей, където се смеси с туристите, осмелили се да излязат на разходка в студеното време. Глезенът му все още се обаждаше в студени дни като този — едно болезнено напомняне, че не бе успял да убие Марла. Той обаче щеше да се погрижи да поправи този пропуск. Съвсем скоро при това.

Търговците на риба предлагаха раци и миди. От време на време в ледения въздух отекваше самотният рев на морски лъв, извисил се над грохота на уличното движение и оживените разговори на туристите.

Захапал цигарата в уста, той забави ход и тръгна след двама азиатци, мъж и жена, които вървяха вкопчили се един в друг, за да се предпазят от вятъра. Не спираше да мисли за Марла. Принцесата. Красивата и богата наследница. И най-страстната путка, която бе чукал някога.

Имаше време, когато си въобразяваше, че влюбен в нея.

Но пък той от край време си беше пълен идиот, когато ставаше дума за жени. Точно в този момент Марла изливаше душата си пред онзи скапан задник, инспектора. И на всичкото отгоре се влачеше с брата. Дали той бе мъжът, с когото я бе видял предишната вечер? Мъжът, чието лице не можа да различи в полумрака? Мъжът, който докосваше голото й тяло! А дали не беше съпругът й?

Който и да беше, гледката го бе възбудила.

С радост щеше да я очисти, само че щеше да внесе някои корекции в плана. Щеше да го направи малко по-личен. Да, това беше. Нещо… интимно, съблазнително и смъртоносно. Не даваше пет пари за желанията на богатото копеле, което бе поръчало убийството. Това си беше неговата игра и той искаше тя да види лицето му, преди да умре. Искаше да разбере, че това е неговото отмъщение. Представи си как очите й се разширяват от изумление, устните й се разтреперват от страх, а от гърлото й се изтръгват вопли и молби за милост.

Само още един път, малката, помисли си той и членът му се втвърди само при мисълта за страха й. Захвърли полуизпушената цигара в канавката и влезе в един бар, в които сервираха студена бира, риба и пържени картофки. Настани се на един висок стол на бара, поръча си наливна бира и измери с поглед дребничката сервитьорка с големите цици. През цялото време обаче не спираше да се пита дали ще може да изчука Марла, преди да я убие.