Лиза Джексън
Съдбовни грехове (9)

8.

Тони Патерно се взираше в монитора на компютъра, откъдето го гледаше Пам Делакроа. Снимките бяха от шофьорската й книжка, от паспорта, а също и няколко великолепни портретни фотографии, които бе използвала за визитните си картички по времето, когато бе работила в компания за продажба на недвижими имоти в Соусалито. Пам не беше точно копие на Марла Кейхил, но двете определено си приличаха. Той, разбира се, бе разглеждал тези снимки и преди, но колкото по-дълго се влачеше това разследване, толкова по-силна започваше да му се струва приликата между двете жени.

И какво точно означаваше това? Че са роднина? Че жената зад волана не е била Марла, а истинската Марла Кейхил вече е била кремирана? Но защо? Ако това наистина е така, то колегите му, пристигнали първи на мястото на катастрофата, сериозно са оплескали нещата. А това беше невъзможно. И въпреки това… Нетърпеливо барабанейки с пръсти по страничната облегалка на стола, той насочи поглед към другите, не толкова красиви, снимки на Пам Делакроа, които бяха заснети на местопроизшествието. Жената лежеше по очи върху насипа край пътя, а тялото й приличаше на кървава купчина месо. Вратът й беше счупен, но лицето й не бе останало здраво парченце кожа, а счупените й ръце лежаха безжизнено на мократа земя. Имаше и още снимки. На смазания мерцедес. Изпочупени стъкла, огънати ламарини, раздрана кожена тапицерия, опръскана с кръв. Ударът трябва да е бил изключително силен, защото гумите бяха спукани, а всички стъкла натрошени на сол. Цялото купе изглеждаше усукано на една страна. Резервната гума бе изхвърчала от багажника. Цяло чудо бе, че Марла Кейхил бе оцеляла след всичко това.

Ако тя наистина беше Марла.

Дали приликата между двете жени беше случайна? Поредното съвпадение? Възможно ли е да се симулира амнезия? Направи балонче с дъвката и почеса еднодневната брада, набола по лицето му. Чарлз Бигс беше мъртъв — изпратен на онзи свят от непознат мъж, който се бе промъкнал в болницата под чуждо име и бе задушил бедното копеле. Пам Делакроа или някоя друга жена, която дяволски много приличаше на Марла Кейхил, също бе отишла да се срещне със създателя си. А катастрофата приличаше повече на внимателно замислен капан. Но защо? Кой стоеше зад всичко това? И коя беше набелязаната жертва?

Замисли се дълбоко. Мотив? Ето това трябваше да открие. Кой би искал да причини смъртта на някого от хората, участвали в катастрофата.

— Мамка му! — Кликна с мишката и се облегна назад на стола си. Принтерът тихичко забръмча. Нещо в тази катастрофа го смущаваше от самото начало, но все не успяваше да разбере какъв е проблемът. Освен това не бе работил по разследването от самото начало, а го бе получил впоследствие. Тъй като и двете жертви, оцелели след катастрофата, бяха докарани на лечение в града, полицейското управление на Сан Франциско се зае с разследването, за да помогне на колегите си от Пътна полиция, които бяха пристигнали първи на местопроизшествието и в чиято юрисдикция бе районът на катастрофата.

До този момент не бяха успели да докажат никакво престъпление. В кръвта на Марла нямаше и следа от наркотици или алкохол. Тъй като нямаше свидетели на катастрофата, никой не би могъл да докаже, че е шофирала твърде бързо или пък непредпазливо.

Но една жена бе загинала на място, а Чарлз Бигс, единственият свидетел, беше убит.

Патерно се присегна и взе докладите, изготвени след щателното проучване на всичките роднини на Марла Амхърст Кейхил. Все аристократи със синя кръв. Марла произхождаше от богато семейство от Марин Каунти. Баща й, Конрад Джеймс Амхърст, в момента живееше в луксозен дом за възрастни хора, от който се разкриваше прекрасна гледка към рибарския кей в Тибурон. Според информацията, с която разполагаха, възрастният човек беше с единия крак в гроба. Рак на панкреаса. Конрад Амхърст едва ли щеше да изкара още три месеца на този свят.

В докладите се споменаваше, че на млади години старецът бил непоправим женкар, а съпругата му Виктория, майката на Марла, била високомерна и надменна кучка. Починала преди няколко години от усложнения след пластична операция. Нещо в поредната липосукция взело, че се объркало. Патерно изсумтя презрително и продължи с докладите. Единственият им син, Рори, претърпял злополука още като бебе и бил настанен в специален дом. В резултат на което Марла останала единствена наследница. А ето че сега не можеше да си спомни нищо. Или поне така твърдеше. Пръстите на Патерно не спираха да потропват нервно по облегалката на стола. Може би лъжеше. Но защо й е да го прави, по дяволите?

Продължи с настървение да дъвче дъвката си и да проучва докладите един след друг.

Не би могло да се каже, че членовете на семейство Кейхил се вместваха в образа на идеалното американско семейство. Нищо подобно. По-скоро приличаха на героите от Династия^[1]. Юджиния стоеше начело на клана — предвзета и високомерна примадона, която излъчваше сърдечност и топлота колкото и една гърмяща змия. Абсолютна лицемерка. Фалшива като прословутата тридоларова банкнота.

Александър, по-големият син и съпруг на Марла, на пръв поглед беше мъжът мечта за всяка жена. Красив, добре сложен, получил образованието си в „Станфорд“ и „Харвард“. Непосредствено след университета бе практикувал право в продължение на няколко години, след което бе заместил болнавия си баща и бе поел управлението на „Кейхил лимитид“ — семейната корпорация с международно участие. След смъртта на стареца Алекс бе наследил всичко.

Патерно обаче изпитваше недоверие към него.

Богат, арогантен и саркастичен, Алекс Кейхил като че ли вярваше, че стои над закона. Патерно си бе имал работа с него и преди. И никак не го бе харесал.

Братът на Александър, Никълъс, беше черната овца в семейството. Докато Алекс бе завършил образованието си с почести, печелейки всички възможни спортни и научни награди и стипендии, Ник неведнъж бе нарушавал закона, а баща му неколкократно е бил принуждаван да плаща гаранцията му, за да го измъкне от затвора. Обвиненията варираха от кражба на автомобили и притежание на алкохол до вандализъм, но нито едно от тях не бе доказано в съда. Всички те бяха свалени, вероятно благодарение на паричките, изплатени от добрия татко на всички, участвали в разследванията. В доклада обаче не се споменаваше нищо за това.

Ник бе завършил гимназия и бе напуснал дома си на осемнадесет годишна възраст. Работил бе като шофьор на камион. Вадил си бе хляба като общ работник по нефтените платформи. Опитал се бе дори да създаде собствено ранчо в Монтана. Пак в Монтана бе започнал да се занимава с риболов. Имал собствена рибарска лодка, която давал под наем или излизал с нея, за да обучава начинаещи рибари. Създал малка компания за производство на части за камиони, натрупал цяло състояние и се захванал да купува и продава малки предприятия в района на Сиатъл. Постепенно си извоювал име на човек, който е в състояние да изправи на крака всяка затъваща компания, изправена пред сериозни затруднения. След това, преди около пет години, внезапно преустановил работа и се оттеглил в някакво невзрачно градче в Орегън. Девилс Коув. Най-странното бе, че името на това забравено от бога място като че ли напълно прилягаше на пъстрата му биография.

А сега се бе върнал.

Заради катастрофата? Или за да помогне на брат си да се справи със затрудненията в компанията? Какви биха могли да са проблемите, разклатили устоите на „Кейхил лимитид“.

Патерно се наведе напред и изплю дъвката в кошчето за боклук. После отмести настрана доклада от проучването на Ник.

Освен двамата братя, семейството включваше и двама недоволни братовчеди, които смятаха, че несправедливо са били лишени от дял от фамилното богатство. Монтгомъри Кейхил и сестра му, Черис Кейхил Мартин Бел Фавие, изобщо не се бяха опитали да прикрият разочарованието си от несправедливото отношение, проявено спрямо тях от собствения им баща и от чичо им. На млади години Монти на няколко пъти е бил въдворяван в различни институции за малолетни нарушители на закона. Очевидно баща му, Фентън, не е разполагал с властта и влиянието на чичо Сам, който така успешно е успявал да подкупва съдии и ченгета. А може би просто е вярвал, че синът му трябва да си понесе заслуженото.

Съществуваше и още една възможност. Фентън може би просто не е давал пет пари за сина си. Нищо необичайно нямаше в това. Доказателство за това бяха самият Патерно и собственият му баща, демонстрирал абсолютно безразличие и незаинтересованост към живота на сина си. Протегна ръка към чашата с кафе и отпи малка глътка. Надигналата се от стомаха му жлъч опари гърлото му.

Но каква все пак беше връзката между Марла Кейхил и Пам Делакроа? Бившият съпруг на Пам не спираше да тръби, че иска справедливост, но Патерно предполагаше, че се интересува единствено от евентуално парично обезщетение.

Защо Марла Кейхил, богаташка със синя кръв, би се сприятелила с жена, която изобщо не се вместваше в нейното социално обкръжение? Патерно отново прегледа информацията за Пам. Предполагаше се, че тя и семейство Кейхил членуват в един и същ тенис клуб, но Патерно не бе намерил никакви доказателства в потвърждение на този факт. Самата Пам имаше доста пъстра биография. Била дипломиран юрист, но не практикувала право. Известно време работила като адвокат по семейно право, но това не продължило дълго. Бракът й се разпаднал, а тя, вместо да се върне към адвокатската си практика, се заела да продава недвижими имоти в Соусалито. Защо?

Взе разпечатките на цветния принтер и се загледа в образа на Пам Делакроа… Или това беше Марла Кейхил? Нима, в крайна сметка, ставаше дума за сгрешена самоличност? Възможно ли е полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, да допуснат толкова сериозна грешка? Паспортът на Пам е бил у нея. Тялото й е било идентифицирано от бившия й съпруг.

На всичкото отгоре Марла Кейхил е носела на ръката си болнична гривна с името си. В момента тя твърдеше, че не си спомня нищо, но съпругът й и свекърва й със сигурност биха забелязали, ако в дома им бе влязла друга жена. Защото Марла не би могла да заблуди целия шибан свят, нали така? Все някой щеше да забележи разликата в маниерите, гласа… освен ако всички те не участваха в това.

Конспирация?

Мили боже, започваше да мисли като Оливър Стоун.

Патерно изсумтя. Разсъжденията му бяха взели странна насока. Нямаше смисъл да се губи в повече догадки. Време беше да съпостави фактите. И смяташе да започне с проверка на кръвните групи.

 

 

Малкият Джеймс изплака пронизително и Марла, която отново се бе успала, рязко скочи от леглото. Само след няколко секунди вече бе в детската стая. Взе бебето от люлката и го притисна към себе си.

— Няма нищо — ласкаво му рече тя и реши да го подържи още малко, преди да се заеме със смяна на пелените му. После, вдишвайки дълбоко сладкия му бебешки аромат, Марла свали пижамката му и той започна радостно да рита с малките си крачета. Погледна със сините си очички и сърцето й се изпълни с радост.

— Ти си едно сладко малко дяволче. Знаеш го, нали?

Той размаха юмручета и изгука в отговор.

— О, да, Джеймс, когато пораснеш, ще станеш истински красавец. — Тъкмо привършваше с преобличането на бебето, когато Фиона се появи с шишето му. — Аз ще го нахраня — настоя Марла. Бавачката се захвана да подреди стаята, а Марла се настани на люлеещия се стол и, като си тананикаше тихичко, започна да храни бебето. Той лакомо се нахвърли на млякото. Сучеше енергично и само от време на време поспираше, вперил в нея малките си очички. — Зная, зная, взираш се в страшното ми лице и тайничко се надяваш, че си бил осиновен, нали? — Намигна му закачливо, остави полупразното шише на шкафчето, изправи бебето и го подпря на рамото си.

— Той е едно много добро бебе — отбеляза Фиона и остави прилежно сгънатото одеялце в долния край на люлката. — Грижила съм се за много други бебета, но никое от тях не е било толкова сладко колкото малкия Джеймс. — Поколеба се за момент, преди да продължи. — Що се отнася до Сиси… Е, тя беше едно много капризно бебе.

Ще ми се да можех да си спомня.

— Сега пък е ужасно твърдоглава — додаде Фиона. — Няма начин да не се забърка в някакви неприятности. — Взе шишето и се намръщи едва-едва, сякаш си даваше сметка, че току-що беше пристъпила чертата на добрия тон. — Не че това ми влиза в работата. А сега ще взема малкия господин и ще го занеса долу да си поиграе в кошарката — заяви тя и Марла не възрази.

За пръв път от много дни насам се чувстваше по-добре. Главата й беше ясна, тялото й — по-силно. Инстинктивно чувстваше, че бебето ще се привърже към нея. По-големият проблем беше дъщеря й, която продължаваше да я гледа така, сякаш Марла току-що бе кацнала с космически кораб от Марс.

Изкъпа се и се облече, без да бърза. След това реши отново да се заеме с компютъра и да прегледа имената от визитните картички в ролодекса.

Само че не можа.

Стаята на Алекс се оказа заключена. Точно както и предишния път, в който се бе опитала да отвори вратата. Какво се опитваше да направи съпругът й? Да държи натрапниците далеч от стаята си? Или имаше тайни, които държеше да скрие от всички в тази къща. И най-вече от съпругата си.

Радостта, която бе изпитала докато държеше новородения си син, се изпари на часа.

Отвори вратата на стаята на Сиси. Беше празна, но подредена. Със загасено осветление. Прислужницата очевидно оправяше стаята на дъщеря й докато тя беше на училище. Марла изпита чувство на вина. Даваше си сметка, че, като нейна майка, трябваше да стане по-рано, да отиде да поговори със Сиси, да провери домашните й, да я попита дали има чист екип за часовете по физическо, да разбере какво възнамерява да прави след края на учебните занятия и да я закара до училище. Точно както трябваше да нахрани и смени пелените на бебето си още рано сутринта.

Само че в къщата има прислуга, на която се плаща, за да върши всичките тези неща.

И въпреки това се чувстваше виновна. И неспокойна. Някои от нещата, изречени от Джоана по време на посещението й, не й излизаха от главата…

И без това се радваше на вниманието на предостатъчно мъже…

Не си спомням дори да си споменавала името на тази Пам…

Какво се е случило с пръстена ти?

Марла поспря на стълбищната площадка и погледна през перилата към фоайето, разположено два етажа по-долу. Долови откъслечни думи от нечий разговор, подрънкването на тенджерите в кухнята и тиктакането на големия стенен часовник. Иначе в къщата беше съвсем тихо. Не се чуваха отсечените стъпки на Юджиния, нито пък злобния лай на кучето й. От скритите високоговорители не долиташе музика.

Като се изключат прислугата и бебето, тя очевидно беше сама в къщата. Измина краткото разстояние до вратата на кабинета и се опита да отвори вратата. И тя беше заключена. Без ключ изобщо не можеше да припари до спалнята, гимнастическия салон и кабинета на Алекс. Всички врати бяха здраво заключени.

Но защо? От какво се страхуваше съпругът й? Че някой от прислугата ще влезе и ще разбърка нещата му? А може би криеше нещо? Как обаче щяха да почистят стаята му щом я държеше постоянно заключена? Нима се опитваше да скрие нещо от прислугата? От майка си? Или пък от нея?

Марла отново сложи ръка на бравата и се опита да отвори. Не успя. Подпря с рамо вратата и натисна с надеждата, че старата ключалка може да поддаде. Напразно.

Вратата е заключена заради теб, Марла, и ти го знаеш. Алекс не би искал да припарваш до бюрото му. Няма ти доверие. И ти го усещаш подсъзнателно. Върна се обратно в стаята си и се загледа в леглото, в което спеше сама. Отделно от Алекс. Някак си разбираш, че всичко това е свързано по определен начин с Ник и чувствата ти към него. Гърлото й се сви и, макар че отчаяно се опитваше да го отрече, за един кратък миг тя сякаш се видя такава, каквато е била преди катастрофата.

Какво беше казала Джоана? Ти винаги си била… Ами нали разбираш, всички мъже те забелязваха.

Джоана бе казала доста обезпокоителни неща. И къде беше проклетият пръстен, който Джоана бе споменала? Подаръкът, който бе получила от баща си? Само при мисълта за Конрад Амхърст почувства странна тежест в душата, изпита болка, която не разбираше. Изобщо не си спомняше баща си, но въпреки това беше сигурна, че двамата не бяха близки. Знаеше, че не се обичат и отдавна са се отчуждили един от друг.

Защо тогава е носила онзи пръстен?

Но по-важният въпрос бе къде е той в момента? В стаята й? В смачкания мерцедес на Пам? Заключен в някой сейф? Имаше само един начин да си отговори на тези въпроси. Като го намери. Започна претърсването от банята и от кутията за бижута, поставена върху плота. Не намери пръстен. Прерови нощните шкафчета, претърси всички чекмеджета на бюрото в стаята си. Нищо.

— Мисли, Марла, мисли — тихо помърмори тя и влезе в дрешника с надеждата да открие друга кутия с бижута. Нямаше такава.

Може би Алекс ги бе прибрал, след като я бяха приели в болницата.

Само че кой знае защо не бе свалил сватбената халка от ръката й.

Още веднъж обходи с поглед целия гардероб и се закова неподвижно на мястото си, когато зърна калъфа на ракетата й за тенис. Може би вътре имаше нещо. Разкопча ципа и внимателно огледа кожения калъф. Не намери пръстена. Всъщност намери единствено някаква касова бележка от магазин в центъра на града.

Сложи бележката в джоба си, извади ракетата, хвана я с ръка, премери я колко тежи, а после замахна няколко пъти, за да я почувства по-добре.

Имаше такъв силен сервис, че направо ме беше страх да играя срещу теб.

— Добре, шампионке, дай да видим какво можеш! — тихичко подхвърли тя.

Замахна с лявата си ръка, преструвайки се, че хвърля топка във въздуха, след което вдигна дясната си ръка нагоре. Замахна с ракетата във въздуха. С все сила. Ракетата изсвистя над главата й. Движенията й бяха дяволски непохватни. Дръжката на ракетата й се струваше прекалено дебела. Самата ракета бе твърде тежка и неудобна. Наистина ли беше печелила турнири по тенис? Съсредоточила цялото си внимание, Марла опита отново. Без особен успех.

— Изненада! — насмешливо подхвърли тя. Дрешникът изведнъж й се стори невероятно тесен, препълнен с дрехи и спомени, които сякаш не й принадлежаха. Трябваше да избяга от тук, да се махне от тази къща с нейните тъмни тайни и заключени врати. Имаше нужда от пространство, в което да диша на спокойствие. И да открие себе си. Грабна един шлифер от закачалката, спусна се бързо по задното стълбище, прекоси предверието и излезе на покритата задна веранда. След още няколко крачки пое по една градинска алея, която криволичеше из имението. Леката утринна мъгла обвиваше рододендроните, папратите и азалиите и скриваше върховете на високите ели, устремили се право нагоре към небето. Имението, разположено на самия връх на хълма, изведнъж й се стори твърде самотно и изолирано от света.

Пъхнала ръце в джобовете на шлифера, Марла пое по една застлана с тухли пътека, мокра от скорошния дъжд и покрита с нападали борови иглички. Треперейки от студ, мина покрай няколко изкуствени, свързани помежду си езерца. Зърна рибките, които плуваха лениво под килима от водни лилии.

Беше почти сигурна, че никога преди не бе виждала тези езерца.

Почти.

Объркана и ядосана на обхваналото я безсилие, Марла обърна поглед към къщата и се загледа в осветените прозорци на последния етаж. Лицето й се намокри от мъглата. В този момент забеляза някакво движение, зърна нечия тъмна сянка до един от прозорците. Дали не беше в нейната стая? Но тя току-що бе излязла от там… разпозна десена на пердетата… Кой би могъл да е човекът, влязъл в стаята й? Освен нея и прислугата в къщата нямаше никой друг.

Точно така. Вероятно прислужницата бе влязла в стаята й, за да оправи леглото и да почисти. Пък и какво й пукаше толкова? В стаята й нямаше нищо тайно или скрито… И все пак… Марла отново погледна към прозореца, но сянката беше изчезнала.

Разгневена на развинтеното си въображение, Марла наметна качулката на главата си и продължи разходката си из градината с грижливо подрязани рози. Цветовете и листата им отдавна бяха прецъфтели и опадали и сега стърчаха единствено бодливите им стъбла.

Ненадейно косъмчетата на тила й настръхнаха. Имаше чувството, че някой я следи. Обърна се и отново погледна към къщата. И пак я видя. Тъмната фигура. Този път се спотайваше в друга стая… в противоположния край на апартамента… спалнята на Алекс? Но нали тя беше заключена! Лично се бе уверила в това. Сърцето й леко ускори ритъма си. Сигурно беше прислужницата, която вероятно разполагаше с ключове за всички стаи в къщата. Въпреки това не можеше да се избави от неприятното чувство, че някой постоянно я наблюдава… не я изпуска от поглед нито за миг. Една дъждовна капка се стече от ръба на качулката по лицето й и тя премигна. Само за част от секундата, но, когато погледна отново, сянката беше изчезнала. Никакви зловещи фигури не се спотайваха в тъмната стая.

Започваш да се плашиш от собствената си сянка, каза си тя, макар да усети, че цялата настръхна. Продължи разходката си, заобиколи градинската беседка и зърна пред себе си една люлка, която бе започнала да ръждясва. Дали някога бе люляла Сиси на нея? Дали бе помагала на своето засмяно момиченце да се спусне по малката пързалка, монтирана малко по-нататък?

Да те вземат дяволите, Марла, мисли! Концентрирай се! Опитай се да си спомниш!

Седна на люлката, отблъсна се с крак и се залюля. Дълбоките следи, изорани от тътрещите се през годините крака, бяха пълни с дъждовна вода. Марла затвори очи и се заслуша в градските шумове. Преминаващите по улиците превозни средства ръмжаха безспирно, трамваите весело звъняха. Някъде наблизо излая куче. Зад високите тухлени зидове живееха други хора. Съседи. Долу, в подножието на хълма, градът кипеше от живот, но тук, в това оградено имение на върха, Марла се чувстваше изолирана от света.

Сан Франциско се намираше от другата страна на затворените порти на имението.

А тя трябваше просто да мине през тях. И да отиде къде?

— Където и да е — промърмори тя, стиснала с премръзналите си ръце синджирите на люлката. Хотелът на Ник се намира само на няколко преки надолу по улицата. Веднага си каза, че никога не би отишла там, но ако излезе извън стените на тази елегантна крепост, може би щеше да намери покой и да си върне проклетата си памет. Трябваше да се опита да научи повече за Пам Делакроа. Трябваше да разбере коя е била тази жена, как се е запознала с Марла и защо двете бяха тръгнали при дъщерята на Пам.

В главата й напираха безброй въпроси, а чувството за вина, което не я напускаше нито за миг, ставаше особено силно щом си спомнеше за двете жертви на катастрофата. Двама човека. Със семейства и деца. Изпита потребност да се помоли, но инстинктивно осъзна, че не е от хората, които прибягват често към помощта на молитвите. Днес обаче реши, че може да направи изключение. Малко духовност нямаше да й навреди. Само че, докато се люлееше на детската люлка, а дъждовната вода, събрала се на седалката, проникваше през плата на дънките й, Марла осъзна, че не си спомня нито една молитва.

Чу, че някой приближава по застланата с чакъл алея и застина неподвижно. Пръстите й стиснаха още по-силно страничните синджири на люлката.

— Марла?

Сърцето й лудо затуптя, когато разпозна гласа на Ник.

Той надникна иззад беседката и се огледа наоколо.

— Чудех се къде си се дянала. — Облечен беше с изтъркано кожено яке и чифт окъсани дънки. Приближи се и застана под разкривените и голи клони на един клематис. — Какво правиш тук?

— Мисля. Или поне се опитвам.

— И измисли ли нещо?

— Не, за съжаление. Макар че много ми се искаше — призна тя и се усмихна едва-едва. — Ами ти? Какво правиш тук?

— Търся те. — Лицето му беше изсечено и ъгловато, с широки челюсти, тънки устни и не особено прав нос. Застана в средата на беседката с широко разкрачени крака и не мръдна от мястото си, сякаш не смееше да се приближи повече. — Исках да поговоря с теб насаме — поясни той.

Мускулите на врата й се сковаха. Срещна напрегнатия му поглед. Забранени мисли бавно си проправиха път в съзнанието й. Представи си как го целува, за миг се запита какво ли е усещането да се люби с такъв мъж, да докосва кожата му, да усеща твърдите му мускули, да гали с пръсти скулестото му, потъмняло от наболата брада лице. Стомахът й се сви в трепетно очакване, докато мислено се опиваше от желанието, запалило кръвта й. Само че Ник беше брат на съпруга й. А тя беше омъжена жена. Омъжена. И не можеше да си позволи подобни забранени фантазии. Просто не можеше.

— Знаех, че тази сутрин няма да има никой вкъщи. Сиси е на училище, майка е на заседание на борда на директорите на „Кейхил хауз“, а Алекс има уговорена среща в града. Затова реших, че мога да се надявам да поговоря с теб на четири очи.

Тя се изкашля и й се стори, че разпознава опасно еротичните фантазии, отразени в очите му. Помисли си, че и той се измъчва от същите забранени представи, срещу които тя така отчаяно се съпротивляваше.

— Защо? — задавено попита Марла. Каза си, че се дължи на обездвижените й челюстни, но със сърцето си разбираше, че това не е цялата истина. — Защо искаш да ме видиш?

— Снощи имах посетителка — отвърна Ник. — Черис. Иска да те посети.

— Защо просто не дойде тогава? — попита Марла и се опита да не забелязва дънките, прилепнали плътно около стройните му бедра, широките му рамене, опънали якето до скъсване, и коварният сексапил, който просто струеше от него.

— Алекс не й позволява.

— Той не я харесва особено. А също и брат й — отбеляза Марла, припомнила си разговорите между Алекс и майка му по повод на двамата братовчеди. Съпругът й май ги бе нарекъл кръвопийци и алчни за пари пиявици.

— Това се дължи на факта, че между тях има неуредени сметки. Големи сметки. Но това не е важно в случая. Исках само да ти предам молбата й. — Ник скръсти ръце пред гърдите си и коженото му яке, изпънато до краен предел, леко изпращя. Дъждовните капки падаха по голата му глава, стичаха се по шията му и изчезваха под разкопчаната яка на ризата му. Очите й проследиха пътя на водните ручейчета. И устата й внезапно пресъхна като Сахара. — Реших, че имаш право да знаеш — додаде той.

— Да… така е. — Марла си наложи да се овладее. — Разбира се, че може да ме посети. По всяко време.

— Спомена, че искала да ти почете от Библията.

— О! Ами… добре. — Тя се изкашля отново, а след това се усмихна накриво. — Може би господ се опитва да ми изпрати някакво послание. Нали разбираш… че трябва да се обърна към религията или нещо такова…

Ник изсумтя подигравателно.

— Черис и съпругът й с радост ще ти помогнат да постигнеш божието просветление.

— Ще го имам предвид.

Той бръкна в единия джоб на якето си, извади визитна картичка и тръгна към нея. Ботушите му проскърцваха по чакъла на алеята. Подаде й картичката и додаде:

— Сама се обади на Черис. Не е нужно аз да съм посредник между вас двете. — Очите му отново срещнаха нейните и Марла си даде сметка, че, ако моментът беше подходящ, ако нещата стояха по друг начин, тя щеше да протегне ръка, да го докосне и мълчаливо да го подкани да я целуне.

Изминаха няколко секунди в мълчание, нарушавано единствено от ръмженето на автомобилния поток по улиците на града, тихото ромолене на дъждовните капки и оглушителните удари на сърцето й.

— Благодаря. — Той се обърна, на Марла просто не можеше да го пусне да си тръгне. Не още. Скочи от люлката, заобиколи локвите, образували се около площадката за игра, и бързо тръгна след него. — Ник, почакай. Искам да те попитам нещо.

Забеляза, че вратът му се стегна от напрежение преди отново да се обърне с лице към нея.

— Да?

— Ти ме помниш от преди, нали… Спомняш си каква съм била.

— Преди какво?

— Преди да се омъжа — отвърна Марла и забеляза огромното напрежение, изписало се на лицето му.

— Опитвам се да не го правя.

— Но… аз играех ли тенис? — Качулката се плъзна назад и падна на раменете й.

— Беше неудържима на корта.

— А яздех ли?

— Не мисля. — Марла пристъпи още по близо, вдигна глава и се вгледа изпитателно в очите му.

Цялото й тяло се напрегна, но тя си наложи да зададе въпроса, който не й даваше мира след последния й разговор с Джоана.

— Що за жена бях, Ник?

— Това е много непочтен въпрос.

— Отговори ми.

Разтегна устни в подигравателната усмивка.

— Беше невероятно разглезена — отвърна той. — Родителите ти ти даваха всичко, което пожелаеше.

— И какво означава това? — настоя тя. Стори й се, че чува стъпки по алеята, но не им обърна внимание.

Очите на Ник потъмняха.

— Ами означава точно това. Всичко.

— Всичко?

— Ти имаше всичко, Марла. Купища пари, остър ум, изключителна красота… но това не ти беше достатъчно. Ти искаше още… искаше целия шибан свят! — Отново се усмихна подигравателно. — И почти го получи.

— А исках ли… — започна тя, запъна се за момент, но все пак продължи: — Теб исках ли те?

Ник изсумтя.

— Не. — Присви очи, а силното му и изразително лице помръкна от бурните чувства, надигнали се в душата му. Най-неочаквано протегна ръце и я сграбчи за раменете със стоманените си пръсти. Привлече я толкова близо до себе си, че тя почувства топлината на тялото му, долови слабия аромат на афтършейва му, видя потръпващите му ноздри! — Но аз те исках — процеди през стиснатите си устни той. Гласът му трепереше от презрението, което изпитваше към нея. — Повече отколкото кой да е мъж с малко мозък в главата си някога е желал някоя жена. Исках те така, както не съм искал нищо друго през целия си шибан живот. Това ли искаше да чуеш? Доволна ли си сега?

— Не… не — призна тя, объркана и засрамена както никога преди.

— Значи всичко си е както трябва, защото ти, Марла, никога не си била доволна от каквото и да било.

От другата страна на беседката се чуха приближаващи се стъпки. Ник отдръпна ръцете си като опарен.

Иззад ъгъла се появи Ларс. Облечен беше с изтъркани дънки и стар пуловер. В едната си ръка носеше лопата, а в другата — гребло. Лицето му беше намръщено, а очите му непрестанно шареха между Марла и Ник. Тя се запита каква част от разговора им бе чул и от колко време е в градината. Дали не ги бе наблюдавал, скрит зад стената от рододендрони и високи ели?

— Търсят ви вътре — рече той и насочи дръжката на греблото по посока на Марла.

— Кой? — попита тя.

— Господин Кейхил — отвърна Ларс и пристъпи още по-близо. Изражението му беше сурово. Обвинително. — Вашият съпруг.

Марла не можа да възпре червенината, пропълзяла нагоре по шията й.

— Току-що доведе човекът, който е наел, за да се грижи за вас. — Гласът на Ларс звучеше спокойно и безизразно, но устните му бяха свити в презрителна гримаса, а в студените му очи прозираха безмълвни обвинения. Кимна на двама им, а след това заобиколи люлката, отправил се към бараката с градинарските инструменти.

— Предполагам, че трябва да отида да се срещна с новия си тъмничар.

— Наистина ли смяташ, че е нает за това? Да те наблюдава?

— Защо, ти да не би да мислиш нещо друго? — Не си и направи труда да прикрие гнева си. — Хайде, стига, Ник, приличам ли ти на човек, който има нужда от болногледач? — Прекоси беседката и му кимна с глава. — Би могъл да дойдеш с мен, ако искаш да видиш фойерверките.

— Значи предполагаш, че някой може да експлодира?

— Определено. И току-виж се оказало, че този някой съм аз — отвърна тя и тръгна нагоре по стълбите към задния вход на къщата. — Ако Алекс си мисли, че ще му позволя да ми казва какво да правя, значи живее в дълбока заблуда. — Избърса подметките на обувките си и влезе вътре. — Нямам намерение да позволявам на когото и да било да ми слага намордник и да ме държи, вързана на каишка. Най-малко пък на съпруга си — разпалено заяви Марла, като се ядосваше все повече и повече.

Двамата заедно се изкачиха по стълбите към всекидневната, където завариха Алекс да разговаря с висок и слаб мъж с идеално поддържана брадичка.

— Ето те и теб! — възкликна Алекс. Седеше на самия край на един фотьойл, стиснал ръце между коленете си и насочил цялото си внимание към другия мъж. — За бога, Марла, къде беше? Проверих в стаята ти, извиках няколко пъти името ти и тъкмо се канех да се заема с претърсване на цялата къща.

— Бях в задния двор.

— В това време?

Не му отговори. Мокрите рамене на шлифера, дъждовните калки по лицето й и руменината, избила по бузите й под въздействието на хладния въздух отвън, сами по себе си бяха достатъчно красноречив отговор на въпроса му.

— Мислех, че имаш среща в центъра — подхвърли Ник и се изправи пред камината. Зад решетката проблясваха пламъци и в стаята се усещаше аромата на горящо дърво.

— Отложих я и реших да използвам времето, за да разведа Том наоколо. Марла, Ник, това е Том Зеър. Той е медицинска сестра и ще се грижи за Марла.

— Познаваме ли се? — попита Ник, приковал поглед върху лицето на мъжа. — Срещали ли сме се преди?

— Възможно е — отвърна Том. — Срещам се с много хора. Работил съм в спешното отделение в „Бейсайд“. А също и в „Кейхил хауз“.

Ник замислено свъси вежди.

— Изглеждате ми познат.

Ник изсумтя и нехайно сви рамене.

— Нищо чудно. Светът е твърде малък.

— Беше в болницата. Сигурен съм, че ви видях там.

— Възможно е.

Марла успя да изобрази някаква усмивка на лицето си, макар че изобщо не й беше до смях. Идеше й да свие юмруци и да се разкрещи, но тя свободно отпусна ръце край тялото си, опитвайки се да държи гнева си под контрол.

— Приятно ми е да се запознаем — рече тя, насочила поглед към своя болногледач. Протегна ръка и стисна неговата. — За съжаление съпругът ми е допуснал огромна грешка. Независимо от ужасния ми външен вид, аз нямам нужда от специален човек, който да се грижи за мен. Сигурна съм, че Алекс с удоволствие ще ви заплати за разкарването и за изгубеното време, но аз категорично заявявам, че няма да имам нужда от вашите услуги.

— Разбира се, че имаш нужда от грижи — възкликна Алекс, а Том побърза да пусне ръката на Марла, отстъпи крачка назад и, вдигнал ръцете с дланите нагоре, започна да мести поглед между Марла и Алекс.

— Ей, изобщо не желая да участвам в това!

— Няма проблем. — Алекс хвърли на Марла красноречив поглед, който целеше да я принуди да се откаже от спора на часа.

Не се получи.

— Добре съм. И нямам нужда от медицинска сестра. Ако го наемеш, напразно ще пропилееш неговото време, моето търпение и твоите пари.

— Идеята беше на Фил — увери я Алекс, стиснал гневно устни. Една изпъкнала вена започна да пулсира на челото му. Марла предположи, че не се случва често някой да му се опълчи по този начин… Най-малко пък съпругата му. — Все пак той е лекарят.

— В такъв случай ще разговарям с Фил — заяви тя. Беше се отказала да контролира нрава си и вече едва се владееше.

— Ей, ако има някакъв проблем — намеси се Том, — може би вие двамата трябва да го разрешите насаме.

Алекс насочи пръст към Том.

— Няма никакъв проблем. Очевидно трябваше по-подробно да обсъдя този въпрос с жена си.

— Много по-подробно — съгласи се Марла.

Точно в този момент от фоайето долетяха отсечените стъпки на Юджиния, която влезе в къщата, съпроводена от Коко.

Страхотно, точно това ми трябваше…

Възрастната жена се появи иззад ъгъла като в движение сваляше ръкавиците си. Коко връхлетя в стаята, лаейки като обезумяла.

— Тихо! — скара се Юджиния. Коко стоеше пред Том и ръмжеше заплашително. — Млъквай! Или ще те затворя в къщичката си. Седни! — За всеобщо изненада животното се подчини. — Алекс, Ник… Марла — поздрави Юджиния. — Виждам, че си се запознала с Том.

— Ти го познаваш? — попита Марла.

— О, да, той работеше като доброволец в „Кейхил хауз“. Как си, Том?

— Благодаря, добре — нервно отвърна той и Коко го залая отново. — Но може би е време да си вървя.

— Марла не желае медицинска сестра — обясни Алекс.

— Но защо? — изумено възкликна Юджиния. — Нали искаш да се оправиш напълно, скъпа? Колкото е възможно по-скоро?

— Разбира се.

— В такъв случай въпросът е решен.

— Няма да стане — ядосано възрази Марла.

— Ей, чуйте, не желая да участвам в този спор. — Том протегна ръка към куфарчето си. — Оставям ви да изгладите разногласията си.

Алекс нямаше намерение да отстъпва.

— Няма какво да изглаждаме. Ти си нает и това е окончателно. Ще качим нещата ти на последния етаж, където живее прислугата, и ще те оставим да се настаниш. Трябва ми само още минутка, за да поговоря с жена си.

— Разбира се. Както кажеш.

Юджиния веднага почувства напрежението в стаята.

— Том, защо не дойдеш с мен да те разведа из къщата? — предложи тя. — Ник… искаш ли да ни придружиш?

— Вече съм я виждал — сковано отвърна той, но схвана намека и излезе от стаята заедно с Юджиния и Том, които тръгнаха към горния етаж.

Коко яростно излая.

— Млъквай! — изръмжа срещу кучето Марла и с все сила тропна с крак по пода. — Да не си гъкнала повече! Чу ли?

В тъмните очи на кучето проблеснаха злобни искри. Дребното чистокръвно животинче понечи да излае отново, но само изръмжа недоволно, обърна се и, подвило опашка между късите си бели крачета, хукна след Юджиния и Том.

— Проклета гадина! — измърмори Марла и насочи вниманието си към Алекс. — Нямам нужда от бавачка или както там наричаш този тип, когото си наел — прошепна тя в мига, в който двамата със съпруга й останаха сами в стаята. — И не започвай да ми обясняваш, че не зная кое е най-доброто за мен. Не се опитвай да ми пробутваш отново номера с доктора, защото просто няма да мине. Не желая да чувам нито дума повече за това.

— А може да не става дума само за теб — отвърна Алекс, а вената над лявото му око изпъкна още по-силно. — Може би се опитвам да осигуря някакво спокойствие за майка, за Сиси, а и за мен самия. Как, мислиш, се чувствам, като зная, че съм те оставил на грижите на възрастната ми майка и на нашата дъщеря?

— Не се нуждая от ничии грижи.

— Разбира се, че се нуждаеш — гневно отвърна той, а в очите му проблеснаха опасни искри.

— Аз съм зряла жена, а тази къща е пълна с прислуга. Тук са Кармен, Фиона, Ларс и бог знае още колко други хора!

— Но никой от тях няма медицинска квалификация! — Вече едва се сдържаше. Също като Ник преди малко, той пристъпи към нея и я стисна за раменете. Очите му мятаха мълнии. Марла имаше чувството, че едва се удържа да не я разтърси с все сила с надеждата, че ще влее малко разум в главата й. — За бога, Марла, поне веднъж в живота си помисли и за другите! — ядосано настоя Алекс. — На всички ни е много трудно в момента. А, както сигурно знаеш, аз трябва да се грижа и за фамилния бизнес.

— Няма защо да се тревожиш за мен — увери го Марла, но част от гнева й се изпари при вида на отчаянието, изписано на лицето му. От нея ли беше отчаян? Или от самия себе си? Душата й се разкъсваше от безброй противоречиви емоции. В следващия миг в главата й проблесна споменът за друг подобен скандал, избухнал в същата тази стая. Тогава Алекс пак с все сила стискаше раменете й. Лицето му бе станало моравочервено от гняв, вената над лявото му око пулсираше по същия начин. Кучка, беше изръмжал тогава съпругът й… А дали не беше някой друг? Пръстите му, впили се в плътта на ръцете й не за пръв път, й причиняваха подобна силна и пареща болка. Грозната сцена, разиграла се между двамата, очевидно не се случваше за пръв път.

Сигурно бе пребледняла. Погледът й бе издал ужаса, сграбчил душата й, защото Алекс внезапно си даде сметка какво прави, отдръпна ръце и ги пусна край тялото си.

— По дяволите, Марла, не можеш ли поне веднъж в живота си да приемеш нещо, без да се съпротивляваш? — уморено възкликна той и прокара разтрепераните си пръсти през косата си. Огънят тихичко пращеше в камината, от високоговорителите се носеше тиха класическа музика, която никак не се връзваше с напрежението в стаята и студения дъжд, който блъскаше по стъклата на прозорците. Алекс бръкна в джоба си и извади пакет „Марлборо“. — Позволи ми да се погрижа за теб.

Марла се отпусна на един стол и закри лицето си с ръце.

— Аз… аз си спомням… че двамата с теб сме се карали и преди — промълви тя. Чу изщракването на запалката му. Вдигна поглед и го видя да опъва силно от цигарата. След това се приближи до камината. — А сега… сега заключваш вратите на стаите. — Главата й започваше да пулсира от болка. — Исках да вляза в кабинета и да използвам компютъра, но не можах.

— В кабинета си съхранявам някои важни документи, свързани с компанията и с „Кейхил хауз“. Не бих искал някой от прислугата да попадне на тях.

Тя си спомни шкафовете за документи, които бе видяла в стаята. Нима те не се заключваха? Едва ли се налагаше да държи под ключ целия си апартамент заради няколко папки.

— Бих искала да вярвам, че хората, които работят в тази къща, са почтени и не биха злоупотребили с доверието ни.

— Така е. Което не означава, че не трябва да съм предпазлив. Постът ми в компанията го налага. Затова заключвам.

Или защото имаш какво да криеш. Нещо, което няма нищо общо с въпросните документи.

— Заключените врати ме карат да се чувствам като аутсайдер в този дом.

— Но не трябва. — Без да пуска цигарата, Алекс разтри слепоочията си. Приличаше на човек, страдащ от силно главоболие.

Часовникът във фоайето продължаваше да отброява секундите, а Марла, изпаднала в униние, се питаше до каква степен се бе отдалечила от съпруга си и дали разривът помежду им е необратим.

— Виж, скъпа, имаш право. В миналото наистина се карахме често — призна той. — Твърде често. Но, повярвай ми, не заключвам вратите на кабинета си заради теб. — Той поклати глава. — Няма такова нещо. Аз… аз се надявах… о, за бога, Марла, та ти можеше да умреш и да ме оставиш съвсем сам с децата… и аз се надявах, молих се, по дяволите, двамата с теб да намерим начин да преодолеем разногласията си. — Издиша облак дим и продължи: — Имаме две деца, за бога! И те не носят никаква вина за кашата, която забъркахме.

— Така е. Имаш право. — Почувства се виновна по отношение на децата. Въпреки това обаче не можеше да позволи на този мъж — на кой да е мъж — да я тъпче както си иска. — Не можеш да очакваш от мен, че просто… ще седя по цял ден в тази къща, без да се опитвам да си спомня миналото, да разбера коя съм аз. — Горещи сълзи опариха очите й. Сведе поглед надолу към преплетените пръсти на ръцете си, увиснали между коленете й. Какво й ставаше, за бога? Откъде идваше това желание да воюва с него, да отстоява собствената си независимост? Припомни си появата на Ник в градината и реакцията на собственото й тяло. За секунда затвори очи. Що за жена беше тя? Изгаряше от непозволена страст към своя девер, а не изпитваше абсолютно нищо към мъжа, когото се бе заклела да обича и почита. И да му се подчинява. Е, това с подчинението беше най-трудната част. Просто не й беше в природата. Подсъзнателно разбираше, че никога не е била покорна и отстъпчива женица. — Съжалявам, че започнах този спор — промълви тя и вдигна очи, опитвайки се да се пребори със сълзите, които всеки момент щяха да потекат по лицето й. — Но аз… — Безсилно вдигна ръка. — Аз се чувствам толкова объркана и безпомощна.

— Зная, зная. — Алекс изтръска пепелта от цигарата в огъня. — Ще ни е нужно известно време докато свикнем със случилото се. На всички нас. За съжаление нещата няма скоро да се оправят. Според ченгетата Чарлз Бигс е бил убит. Някакъв мъж се престорил на стажант, влязъл в отделението, задушил го в болничното му легло, след което напуснал болницата.

Марла цялата се вледени.

— Защо?

— Кой знае! Вероятно става дума за някакъв откачалник. — Алекс изглеждаше напрегнат. Разтревожен. — Убийството вероятно няма нищо общо с теб и с катастрофата, но аз смятам, че няма да ни навреди ако проявим малко предпазливост. Мисля да подсиля охраната на къщата.

— Ти смяташ, че някой може да се опита да ни нарани? — попита тя и разтри ръце, изпитала силен студ при мисълта за Чарлз Бигс. Мъж, когото изобщо не познаваше, но когото неволно бе подтикнала към смъртта.

— Да си призная честно, не зная какво да мисля — призна Алекс, а Марла си спомни за сянката, която бе зърнала да се спотайва край прозорците на апартамента им.

— Стори ми се, че днес видях някого в къщата.

Алекс рязко вдигна глава.

— Кого?

— Не зная. Опитах се да убедя сама себе си, че може да е бил човек от прислугата. Или че аз просто съм си въобразила нещо. Бях в градината и почувствах, че някой ме наблюдава. Когато се обърнах и погледнах към къщата, видях някой до прозореца, но не го познах… него или нея…

— За бога, Марла — прошепна Алекс. — Защо чак сега споменаваш за това?

— Защото не бях сигурна. Може да е бил някой от прислугата.

— Но те е изплашил!

— Малко — призна тя. — Докато премигна обаче, и фигурата изчезна.

— Това решава въпроса. Налага се да проявим известна предпазливост. Ще засиля охраната на къщата, а ти ще се съгласиш да наемем сестрата, нали? След няколко дни, или седмици, когато се почувстваш по-силна и положението около нас се поуспокои, ще го назнача на щат в „Кейхил хауз“ или ще му съдействам да започне работа в болницата.

— Можеш ли да го направиш?

— О, да. — Дръпна за последен път от цигарата и хвърли фаса в огъня. — Най-важното нещо, което научих от татко, е, че парите могат да купят всичко. Вземи Ник, например. Ако старецът не беше платил гаранцията му на времето, той вероятно все още щеше да е зад решетките.

— Ник е бил в затвора? — Новината я изненада.

— Прекара там осем часа. Беше обвинен в нападение над друг човек. Някакъв младеж се опитал да се прави на отворен по времето, когато Ник излизаше с теб. А на брат ми това никак не му харесало.

Марла седеше неподвижно, изумена от чутото.

— В ония години Ник беше ужасно избухлив — продължи Алекс. — И извади голям късмет, защото можеха да го осъдят. Повдигнатото обвинение предвиждаше затвор. От пет до петнадесет години. — Алекс сви рамене. — Но това е минало. Ник отърва затвора и сега е с чисто досие. — Приближи се до нея и отново сложи ръце върху раменете й. Този път не й причини болка, а й помогна да се изправи. Дъхът му миришеше на цигарен дим, а изражението му беше все така неотстъпчиво. — Значи се разбрахме… Том остава. Само за известно време. Докато се почувстваш по-добре. Нали?

Марла кимна бавно и му позволи да я изправи на крака и да я привлече към себе си. През цялото време обаче не спираше да се пита дали не допуска катастрофална грешка. Допря буза до фината вълнена материя на сакото му и за секунда затвори очи.

— Добре. Само за известно време — съгласи се тя, докато отчаяно се ровеше в душата си, опитвайки се да открие някакви следи от любовта си към този мъж — неин съпруг и баща на децата й. Отчаяно се нуждаеше от някаква слаба искрица, от приятен спомен, от някакво, какво да е, напомняне, че между тях двамата съществува специална връзка. Продължаваше да се бори със сълзите и с огромната тежест в гърдите си, която й подсказваше, че това, което правят в момента, е много погрешно. И неистинско.

Целуна го целомъдрено по гладката буза с надеждата, че все някак си ще успее да възстанови обтегнатите им взаимоотношения. Алекс я обгърна с ръце и я притисна още по-силно към себе си. Тя отново не почувства нищо. Абсолютно нищо. Безсилно стисна юмруци и бавно отвори очи.

Погледна над рамото на Алекс и видя Ник, който стоеше под сводестия портал, подпрял рамо на стената и скръстил ръце пред гърдите си. Мократа му коса блестеше на светлината от огромния полилей. В очите му напираха неизречени обвинения. Марла мигновено си припомни срещата им в градината и страстта, която бе зърнала да проблясва в погледа му. Само че сега на устните му бе застинала крива подигравателна усмивка. Изглеждаше като човек, станал неволен свидетел на нещо, което бе подозирал от доста време насам.

— Марла — саркастично подвикна той. — Добре дошла у дома.