Лиза Джексън
Съдбовни грехове (6)

5.

— Спомням си това място — прошепна Марла, когато огромното бентли пое то тясната, криволичеща уличка към върха на Маунт Сутро. Сърцето й подскочи, когато зърна къщата, кацнала на най-престижното място на хълма. Да, да, да! Била е тук и преди; сигурна беше в това.

Напусна болницата в лошо настроение, но започна бавно да се разсейва докато някои неясни спомени — късчета от миналия й живот — проблясваха в главата й. Припомни си някакъв пръстен… сведе поглед към ръката си и се намръщи, защото той не беше онзи с диамантите на лявата й ръка, а по-простичък и обикновен… Видя се как се разхожда по плажа и язди… да, да, да. Отделни разпокъсани спомени, но все пак частици от нейния живот.

Преди по-малко от половин час, когато я изкараха на инвалиден стол от болницата, Марла бе изпитала пристъп на силен страх докато Алек я настаняваше в грамадното бентли с изискан кожен салон. Шофьорът, огромен русокос мъж със скъперническа усмивка и студени сини очи, почтително й отвори вратата. Ларс Андерсън. Северен тип. Мълчалив. Силен и заплашителен като герой, излязъл от някой от филмите на Джеймс Бонд. Алекс й обясни, че Ларс работел за семейството от години. Странната усмивка не слезе от лицето му по време на целия път. Той бавно и спокойно тръгна от болницата, мина покрай потъналия в зеленина парк „Голдън Гейт“, пое по улиците, застроени с изискани викториански къщи, за да спре най-накрая пред портите на тази крепост.

Дом.

Електронните порти се отвориха и в полумрака пред тях заблестя внушителната къща. Около застланите с тухли пътеки цъфтяха огромни рододендрони и азалии, а до входната врата се стигаше по каменно стълбище, което й се стори познато.

Очите й се напълниха със сълзи на облекчение.

— Спомням си това — прошепна тя, почувствала се като сълзлива глупачка.

— Наистина ли? — Усмивката на Алекс беше широка, но в очите му нямаше особена топлота. Сякаш и той не й вярваше.

— Мислиш ли, че бих излъгала за нещо толкова важно?

— Не, разбира се, че не. — Настанил се удобно на задната седалка, той хвана ръката й и преплете пръсти с нейните. Краткото й чувство на приповдигната радост, породена от надеждата, че паметта й може би се възвръща, се изпари в мига, в който Ларс вкара колата в подземния гараж и тя установи, че обстановката й е напълно непозната. В гаража беше паркиран един сребрист ягуар, а до него имаше свободно място за още едно превозно средство — нейната кола несъмнено.

— Къде е…

— Твоето порше е в сервиза. Чакаме да доставят една част.

— Аз карам порше?

— Караше — отвърна Алекс. — И пак ще караш. Веднага щом се възстановиш и вземем колата от сервиза. Но може би ще трябва да поизчакаш малко… заради катастрофата.

Тя преглътна мъчително. Потрепери. Ако само можеше да преживее онази нощ отново.

— А ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят…

— Моля?

— О, това е нещо, което майка ми често повтаряше… — Да! Майка й. В главата й изникна смътен и неясен женски образ.

— Спомняш ли си я?

— Да… не. Не съвсем, но ще си я спомня. — Алекс бръкна в джоба си за цигара. — Ти ми каза, че тя е мъртва.

— Точно така… От години.

Жалко, помисли си Марла. Точно в този момент отчаяно се нуждаеше от майка си. Същото важи и за децата ти. Защо просто не влезеш вътре, за да се погрижиш за тях? Сърцето й започна да бие малко по-бързо при мисълта за бебето. Копнееше да го вземе на ръце и да го притисне към себе си, а в същото време не можеше дори да си представи малкото му личице. Чудесна майка си, няма що!

Мисълта я обезкуражи, но тя се постара да я изтика от главата си. Ларс угаси двигателя, слезе от колата, забързано заобиколи и отвори вратата на Марла. Подаде й ръка и й помогна да излезе от колата. В гаража се усещаше слаба миризма на дизелово гориво, масло и прах. Почувства се глупава и непохватна. Държеше се като човек, който никога преди не се бе възползвал от помощта на шофьора.

Но в това няма нищо чак толкова странно, нали? Тя, по всяка вероятност, винаги бе карала собствената си кола.

— Благодаря — автоматично смотолеви тя и забеляза изненадата, проблеснала в раздалечените му очи.

— От тук. Ще се качим с асансьора — напомни й Алекс, когато я видя да оглежда бетонните стени на подземния гараж.

Марла разгледа внимателно инструментите, накачени над работния плот в съседното помещение, и изпита ужасяващото чувство, че никога преди не бе стъпвала тук.

Но ти си спомни къщата! Наистина си я спомни! Така че престани да се притесняваш толкова.

— Искаш ли да отидем направо в спалнята, за да си полегнеш? — попита я той, но тя отрицателно поклати глава.

— Най-напред бих искала да видя бебето си. — Марла, обгърната в облак дим от цигарата му, го последва към асансьора.

— Той вероятно спи в момента.

— Но аз искам да го видя. Веднага. — Обърна се и погледна съпруга си право в очите. — Разбираш това, нали?

— Разбира се. Помислих си обаче, че може би би искала да разгледаш къщата преди това, да си припомниш кое къде се намира и едва тогава да видиш Джеймс и… — Вратите на асансьора се отвориха. Алекс загаси цигарата си в една метална кутия в гаража. Двамата влязоха в кабината и той натисна копчето за третия етаж.

— И какво?

— Нищо. — Стисна устни, очевидно раздразнен от настоятелността й.

— Но ти възнамеряваше да кажеш нещо — настоя Марла въпреки силната болка в челюстта.

— Боя се, че може да се разстроиш, ако не го познаеш — най-сетне отвърна той. Говореше й бавно като на дете. — Или пък ако той откаже да те приеме веднага… Силно съм загрижен за теб и твоята психическа стабилност.

— Нищо ми няма на психическата стабилност — сряза го тя. Макар че вече бе много уморена и трябваше да се подпре на стената на асансьора, на Марла й бе дошло до гуша от старанието на всички около нея да я третират като крехко оранжерийно цвете. Дявол да го вземе! Не знаеше много неща за себе си, но беше повече от сигурна, че не е някоя капризна и вечно хленчеща глезла. — Хайде сега да отидем да видим нашия син.

— Сигурна ли си, че си достатъчно силна…

— Просто ме заведи при него, Алекс — настоя тя.

Съпругът й не каза нито дума повече и Марла съжали, че бе избухнала. В края на краищата, той просто се грижеше за нея и не носеше никаква вина за изгубената й памет.

Старият асансьор спря на третия етаж и те излязоха в застлан с дебел килим коридор, който обикаляше около внушително стълбище. Алекс я поведе към една двойна врата.

— Това е нашият апартамент — обяви той и я въведе в малка всекидневна с ъглова камина, малко канапе и маса за четене, поставена между два фотьойла. — Това е моята спалня — показа й той вратата вдясно, — а тази тук е твоята.

Отвори една тясна врата и я въведе в светла стая, декорирана в тъмносиньо, прасковено розово и бежово. Леглото от черешово дърво с балдахин заемаше по-голямата част от спалнята. Имаше библиотека, пълна с книги с кожени подвързии. Върху нощните шкафчета имаше вази с красиво аранжирани цветя, а една от стените бе отрупана със снимки в позлатени рамки. Стори й се, че стаята прилича на изложбена зала, която всеки момент ще бъде отворена за посещения.

— Значи двамата с теб не спим заедно?

— Вече не. Поне не често. — Алекс разхлаби възела на вратовръзката и разкопча най-горното копче на ризата си. — Понякога го правим, разбира се, но, по принцип, всеки си има собствена спалня.

— И ти не го намираш за странно? — Почувства главоболието, зараждащо се в основата на черепа й.

Той отрицателно поклати глава.

— Всъщност, не. Женени сме от доста време. През годините постепенно стигнахме до това решение. — Той сви рамене. — Не е толкова лошо. Всеки от нас си има свой собствен живот.

— Но все пак сме успели да си направим бебе. — Това й се струваше дяволски погрешно.

— Да. — Той се усмихна и Марла като че ли зърна за миг момчешкия чар, скрит под лустрото на богаташка изтънченост. — Наистина успяхме. Хайде. Права си, време е да се запознаеш с малкото дяволче. — Поведе я към далечния край на стаята, откъдето, през остъклена врата, се влизаше в детската стая — малко помещение, боядисано в пастелно бебешкосиньо и украсено с тапетен бордюр с изрисувани по него животинчета и сцени, свързани с Ноевия ковчег.

Стаята беше топла и уютна. Идеална за невръстно бебе. В ъглите бяха струпани възглавници и цяла плюшена менажерия, малкият шкаф бе препълнен с играчки, а нощната лампа беше под формата на Ноевия ковчег.

От люлката долиташе тихото сумтене на невръстното бебе. Марла се спусна право нататък и преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й. Бебето спеше по гръб в люлката. Малките му крачета бяха свити, а ръчичките стиснати в юмручета. Пухкавата и мека като перушина червеникава косица едва покриваше главичката му, а устничките му се движеха инстинктивно и момченцето сякаш сучеше и на сън.

Сърцето й се преобърна, но не от майчина любов, а от отчаяние. Как е възможно това малко ангелче да не е оставило своя отпечатък в сърцето й? В паметта й? Защо не си спомняше нищо за него? Премигна, опитвайки се отчаяно да прогони сълзите, опарили очите й. Предпазливо протегна ръце, внимателно вдигна бебето и го прегърна.

Това е твоят син, Марла! Твоят син! Мисълта беше колкото въодушевяваща, толкова и плашеща. Та какво знаеше тя за бебета? Очевидно вече бе отгледала едно дете, но точно в този момент не си спомняше нищо за майчинството.

Джеймс тихичко изплака и тя го притисна към рамото си. Изпитваше огромна радост, че може да го държи на ръце и да го притиска към сърцето си, но въпреки това имаше нещо… нещо, което се опитваше да си пробие път сред мъглата на спомените й и просто не й даваше мира.

Бебето се събуди, отвори очи и сякаш се вцепени. Ококорило очички, погледна право в нея.

— Здравей — прошепна му Марла, а сърцето й се преизпълни с гордост. Бебето, което държеше в ръцете си, беше толкова… скъпоценно.

Джеймс премигна, след което вероятно се изплаши от страховитото й лице, отвори уста и ревна с пълно гърло. Личицето му стана моравочервено от усилието.

— Шшт, тихо, мъничкият ми — прошепна тя и погали малката му главичка. — Няма нищо. Всичко е наред.

На Джеймс обаче тези не му минаваха. Цялото му телце се вцепени и той спря да пищи само за миг — колкото да се поеме дъх и да ревне отново.

— Точно от това се страхувах — обади се Алекс, който — за пръв път откакто се бяха прибрали у дома — сякаш не знаеше какво да направи. — Ще повикам бавачката.

— Не. — Марла се опита да се пребори с обхващащата я паника. Това беше нейното бебе. Нейното. И тя имаше пълното право да го събуди, да го вземе на ръце и да се опита да изгради някаква връзка помежду им. — Тихо, слънчице. Шшш. Мама вече е при е теб и всичко ще бъде наред — нашепваше Марла през здраво стиснатите си зъби.

В една от стаите в другия край на къщата някакво куче започна да лае като обезумяло.

— Страхотно — помърмори Алекс и нервно прокара пръсти през косата си. — Знаех си, че трябва да го оставим да се наспи.

Без да обръща внимание на съпруга си, Марла нежно залюля бебето.

— Само се успокой, Джеймс — прошепна тя, макар да се чувстваше като натрапница в живота на собственото си дете. Не знаеше какво да направи, за да го успокои. Може би бебето беше гладно. Може би трябваше да сменят мокрите му пелени. Или просто не си бе доспало и сега плачеше от раздразнение и умора. Главата й щеше да се пръсне от болка, но Марла нямаше никакво намерение да се съобразява с болката точно в този момент. — Ще се погрижа за теб — обеща на бебето тя, приближи се до масичката за смяна на пелените и пусна одеялото му на пода. Внимателно положи малкото телце на матрака и се зае непохватно да свали пижамката. През цялото това време Джеймс се дереше като заклан.

— Идвам, идвам! Стига си пищял, Джими, ето, идвам. — От коридора пред стаята долетя непознат женски глас.

— Слава богу! — процеди през зъби Алекс. Вратата откъм коридора рязко се отвори и една дребничка жена с непокорна червена коса и очила с дебели стъкла влетя в стаята. Хвърли един пренебрежителен поглед на Марла и, без дори да поздрави, се приближи до бебето, като буквално я отмести от пътя си.

— Аз ще се погрижа за него — заяви тя с авторитетния глас на човек, който си разбира от работата.

— И коя сте вие?

— Фиона. Аз съм бавачката, госпожо Кейхил. Не ме ли познахте?

Разбира се, че не я бе познала и се почувства смутена и засрамена, докато жената се грижеше за сина й. Освен буйната, яркочервена коса, Фиона имаше големи, недобре подредени зъби и бяла кожа, осеяна с безброй лунички.

— Съжалявам — извини се Марла. Пулсиращата болка в главата й бе станала нетърпима. — Не си спомням много от предишния си живот.

— И аз така чух. Всички тук много се притеснихме, когато научихме за злополуката — заяви тя с едва доловим английски акцент. — Но не се тревожете за паметта си. Сигурна съм, че с времето ще си спомните всичко. Моят чичо преживя нещо подобно. Едва не загина при едно падане със ски. Дълго време беше в кома, но постепенно се възстанови и сега си е същият… като се изключи лекото накуцване, което така и не успя да преодолее. — Тя сръчно свали памперса на бебето, хвърли го в специалното кошче, извади друг от близкото чекмедже и, сред облак от бебешка пудра, само за няколко секунди го облече отново, вдигна го на ръце и го притисна към рамото си. Движенията й бяха невероятно уверени и пъргави. А най-лошото от всичко бе, че бебето веднага замълча. — Този юнак е доста ревлив — заяви тя и нежно го залюля в ръцете си. Държеше се така, сякаш бебето й принадлежеше. — А вие, госпожо Кейхил, не трябва ли да си почивате?

— Марла! — възкликна Юджиния, която точно в този момент се появи в стаята. На лицето й бе изписано дълбоко неодобрение. — Какво правиш тук? — Обърна се към Алекс. — Тя току-що излезе от болницата, за бога! Фиона има право. Тя би трябвало да лежи и да си почива.

— Марла искаше да види Джеймс.

— Разбира се, разбира се… но всичко с времето си. — Юджиния загрижено погледна към Марла. — Бебето няма да отиде никъде, както знаеш. Бебетата остават в живота ни поне двадесетина години — шеговито продължи тя, но опитът й да обърне всичко на шега не можеше да прикрие стоманените нотки в гласа й. — А ти, Фиона, не си забравила, че винаги трябва да говориш литературен английски, когато се намираш край децата, нали? — Погледна към внука си и на устните й изгря блажена, изпълнена с гордост усмивка. — Той е прелестен, нали?

— Преди няколко минути изобщо не беше чак толкова прелестен — възрази Алекс, а след това се усмихна. — Само се пошегувах, майко. Вижте, аз трябва да отида до офиса, но ще се върна след няколко часа. Грижи се за съпругата ми вместо мен, моля те — рече на Юджиния той, а след това нежно целуна Марла по бузата и намигна на майка си. Обърна се и излезе през вратата.

— Александър не забавя темпото нито за миг, а този тук — Юджиния посочи бебето — очевидно изцяло се е метнал на баща си. Нали, мъничкият ми?

Фиона, изпълнила дълга си, внимателно остави детето в люлката. Марла се наведе и вдигна одеялото от пода. Внимателно зави сина си, който, след известно търсене, уцели палеца си и го засмука.

Юджиния, все още сияеща от радост, продължи:

— Това момченце е много специално. Толкова дълго го чакахме, но ето че вече има още един Кейхил, който да продължи името на фамилията.

— Защото е момче, така ли?

— Да.

Нищо чудно, че Сиси беше толкова разстроена.

— И вие сте го чакали години наред?

— Нека просто да кажем, че за мен Джеймс е истинска благословия. — Наведе се над люлката и погали личицето му с пръст.

— Ами Сиси?

— Тя също е благословия. Разбира се. Всички деца са дар от бога.

— Само дето някои са ролекси, а други — таймекси^[1]. Това ли се опитваш да кажеш? — настоя Марла, силно раздразнена от отживялото схващане, че жените са по-маловажни от мъжете. Ама че допотопна и архаична заблуда!

— Не, разбира се. Всеки си има своето предназначение в живота. Сиси е различна от Джеймс, но това не я прави по-малко важна — бързо отвърна Юджиния, опитвайки се да поправи допусната грешка. Две яркочервени петна обагриха бледите й бузи.

Марла нито за миг не повярва на свекърва си. Каквото и да говореше Юджиния, за Марла беше ясно, че схващанията на възрастната жена идват направо от Средновековието.

Юджиния предпазливо се изкашля.

— Виж, скъпа, струва ми се, че наистина трябва да си легнеш и да се опиташ да подремнеш. Или просто да почетеш. На нощното ти шкафче има вътрешен телефон. Трябва само да позвъниш, ако имаш нужда от нещо. Вече помолих Кармен да ти донесе чаша чай, кана с вода и малко портокалов сок, в който са разтворени лекарствата ти.

За пръв път откакто бе напуснала болницата Марла прие факта, че се уморява твърде бързо и все още не се е възстановила напълно. Главата й щеше да се пръсне от болка, а, освен това, й се искаше да остане сама. Да легне в собственото си легло, да се опита да пребори болката и да се постарае да приеме този начин на живот, който в момента й се струваше толкова чужд и непознат. Да си наложи да се съсредоточи и да изтръгне от обърканото си съзнание някакъв спомен от предишния си живот.

— Може би наистина ще полегна — съгласи се тя и хвърли един последен поглед към бебето си. После, почувствала се смазана от умора, Марла влезе в спалнята и събу обувките си.

Юджиния спусна щорите на прозорците.

— Почини си добре — посъветва я тя.

— Благодаря — отвърна Марла, насочила поглед към огромното легло с дантелен балдахин.

Ти не живееш тук; никога не си живяла в тази стая. Това не е твоята къща; а това никога не е било твоето легло. Мислите сякаш изгаряха мозъка й, но Марла предпочете да не им обръща внимание. В момента беше дяволски уморена. Но знаеше, че ще си спомни. Скоро.

— Ако имаш нужда от още нещо, от каквото и да е, просто се обади по интеркома. — Юджиния посочи нощното шкафче и натисна един черен бутон.

— Кармен? — Тя вдигна пръст от бутона.

— Да, госпожо Кейхил — долетя отговорът на икономката.

Юджиния отново натисна бутона.

— Няма нищо. — Въпросително погледна към Марла, давайки й да разбере, че, ако иска нещо, сега е моментът да каже. Тя поклати отрицателно глава и свекърва й отново заговори по интеркома. — Просто показвах на Марла как да се свърже с теб. Благодаря ти. — Юджиния отдръпна пръст от бутона.

Това е тест. Само един тест. Думите отекнаха в главата на Марла, но тя нямаше спомен кога и къде ги е чувала преди. А и точно в този момент бе толкова уморена и съсипана от болка, че пет пари не даваше за това.

— Тази вечер ще си остана у дома — информира я Юджиния. — Би ли искала още нещо? Виждам, че сокът ти вече е тук. В него са разтворени лекарствата ти. — Посочи към нощното шкафче, където, върху дантелена салфетка, бе поставена една висока стъклена чаша с портокалов сок.

— Не, не искам нищо.

— Е, ако имаш нужда от нещо, обади се на Кармен. А сега си легни и си почини. Не искам да се притесняваш за каквото и да било.

Няма начин. Струваше й се, че не прави нищо друго, освен да се притеснява. Не знаеше коя е, тревожеше се за катастрофата, за семейството си, за проклетата си памет. А главата й неспирно пулсираше от болка.

— Къде е Сиси?

Юджиния се заигра с перлите около врата си.

— Ами… пуснах я да отиде у една приятелка. Тя почака известно време, но вие се забавихте и…

— В болницата объркаха нещо с формулярите за изписването ми — обясни Марла, припомнила си собственото си нетърпение и раздразнението от ненужното забавяне.

— Може би не трябваше да й позволявам да отиде у семейство Томас, но ти вече се срещна няколко пъти с нея и, да си призная честно, започнах да се уморявам от постоянните й капризи. Отегчена е от всичко и все роптае и се оплаква. Преди време не я пуснах да отиде на езда и тя не спря да ми го натяква дни наред. — Юджиния въздъхна изразително. Създаваше впечатление, че грижите за тринадесетгодишната тийнейджърка й идват в повече.

— Няма нищо.

— Ще се погрижа да си е у дома, когато се събудиш.

— Благодаря.

— Радвам се, че се върна, Марла. — Юджиния се усмихна и излезе от стаята.

Марла бавно издиша. Отпи от портокаловия сок и премигна изненадано от горчивия му вкус. Болкоуспокояващите. Добре. След няколко минути главата щеше да я отболи. Може би свекърва й все пак имаше право. Може би положението няма да й се струва толкова отчайващо, след като се наспи добре в собственото си легло.

Съблече дрехите си и, останала само по сутиен и гащички, се отпусна на леглото. Хладните чаршафи погалиха кожата й. Леглото беше изключително удобно. Зави се с мекия пухен юрган и затвори очи.

Беше изтощена до смърт. Благодарна бе, че за няколко часа ще забрави въпросите, които я измъчваха от мига, в който излезе от комата. Вероятно всичките й близки имаха право. Тя просто бе объркана; в главата й цареше истински хаос. Но това се дължеше на катастрофата. Нямаше какво друго да е.

Това е. Или истината е съвсем друга и всички те я лъжат напълно съзнателно.

 

 

Бялата престилка беше с няколко номера по-голяма, но това нямаше значение. Тя беше просто за камуфлаж. Една от сестрите в отделението по изгаряния не се бе появила на работа тази вечер, тъй като колата й бе повредена, а клетъчният й телефон — откраднат. Болницата и без друго страдаше от недостиг на работна ръка и, докато се опитваха да открият заместник на отсъстващата сестра, другите две едва успяваха да поемат всички задължения в отделението.

Заместник все пак щеше да се появи, но дотогава той щеше да е свършил.

Осветлението по коридорите бе прекалено силно, но, тъй като не можеше да направи нищо по въпроса, той просто сложи на носа си чифт очила с кокалени рамки. С лекота влезе в ролята на стажант и уверено тръгна по коридора. На ревера му бе закачен пропуск с името и снимката на Карлос Сантяго. Предполагаше, че никой няма да обърне внимание на факта, че човекът на снимката изобщо не прилича на него, затова продължи да се движи с увереността на човек, който знае какво прави. И това ако не беше ирония!

Защото мястото му изобщо не беше тук. Никога не бе принадлежал към този свят. Винаги бе стоял отвън и бе надничал през стъклото. Е, сега не надничаше, а направо блъскаше с юмрук по шибаното стъкло.

Когато наближи отделението, той се поспря и изчака докато преуморената сестра се озова на повикване от една от стаите. В мига, в който тя затвори вратата след себе си, той предпазливо се промъкна до стаята на Чарлз Бигс.

Мъжът, който лежеше в болничното легло, изглеждаше като чудовище. Малкото кожа, която се показваше под превръзките, беше червена и възпалена. Човекът лежеше напълно неподвижно. Всевъзможни тръбички влизаха и излизаха от тялото му. През системата му вливаха обезболяващи и кой знае още какви други лекарства.

Само че всичките усилия на лекарите бяха напразни.

Бигс нямаше да оцелее.

Той приседна на леглото до нещастното копеле. Ето какво става, когато човек се окаже на неподходящото място в неподходящото време. Много жалко, Бигс.

Бигс накъсано си пое въздух с обгорелите си дробове.

Ти обърка плановете ми, кучи син такъв! — помисли той, извади гумена ръкавица от джоба си, надяна я на ръката си, след което затисна устата и носа на Бигс. Тялото на мъжа сякаш се вцепени. Макар й в безсъзнание, той отчаяно се опита отново да си поеме дъх.

Мускулите му се напрегнаха от усилието да задържи едрия мъж неподвижно в леглото му, но всичко свърши много бързо. Чарлз Бигс твърде дълго бе живял на прага на смъртта. Той просто помогна на копелето да прекрачи от другата страна.

Отдръпна се мълчаливо от леглото и се усмихна, когато шибаните монитори започнаха да пищят пронизително. Бързо се измъкна от стаята и тихичко се приближи до задното стълбище. Отвори вратата и се спусна надолу по бетонните стъпала.

По негово мнение току-що бе направил услуга на нещастното копеле. Голяма услуга.

Слезе на първия етаж и едва не се сблъска с някаква сестра, която тичаше в противоположната посока.

— Извинете ме — рече тя и плъзна поглед първо по табелката, а след това и по лицето му. На лицето й се изписа изумление.

— Карлос? — възкликна тя. — Ей!

Той веднага се обърна и се затича. Изхвърча през двойните стъклени врати и едва не се спъна в инвалидния стол на някаква възрастна женица. Надяваше се, че онази сестра не бе видяла лицето му отблизо.

— Мамка му! — изруга той, съблече бялата престилка и претича през улицата. Погледна през рамо. Сестрата стоеше пред входа на болницата и разговаряше оживено с някаква друга жена. Ръката й сочеше към улицата. Той продължи да тича, зави зад първия ъгъл, без да обръща внимание на болката в глезена, прекоси още няколко улици. Намери джипа си точно там, където го беше оставил.

Целият беше плувнал в пот въпреки хладното време. Качи се в колата, запали и веднага се включи в движението. Запали цигара и бързо се отдалечи от болницата. Сърцето му бавно ускори ритъма си.

Една не го бяха хванали.

Но той все пак бе успял да се измъкне.

Ухили се доволно и погледна към бялата престилка и табелката със снимката на Карлос Сантяго. Загаси цигарата си в табелката и в джипа се разнесе миризмата на разтопена пластмаса.

— Muchas gracias, amigo.^[2]

 

 

— Марла пияна ли е била в нощта, в която изгубила контрол върху управлението на колата? — попита Ник. Двамата с Алекс седяха в една ирландска кръчма на няколко преки от хотела му. Алекс вече пиеше второто си уиски със сода. Ник бавно отпиваше от бирата си.

— Не. Та тя току-що беше напуснала болницата.

— Ами Пам? — продължи да разпитва Ник, заинтригуван от жената, която като че ли никой не бе познавал добре. Приятелката на Марла.

— Не знам нищо за нея, но аутопсията показа известно съдържание на алкохол в кръвта й. Съвсем малко, всъщност. — Алекс вдигна поглед и го насочи към двамата мъже, които хвърляха стрелички в задния край на заведението.

— Двете с Марла бяха ли близки?

— Доколкото това е възможно, когато става дума за Марла. — Алекс завъртя питието в чашата си и ледените кубчета затанцуваха и заблестяха на слабата светлина. — Тя нямаше много приятели.

Ник посрещна думите му с изненада.

— Но цялата й болнична стая беше отрупана с цветя и картички с благопожелания.

— Нормално. Семейството ни е доста високопоставено и влиятелно в този град. — Алекс разхлаби възела на вратовръзката си и Ник се запита дали брат му си позволява понякога да се отпусне и да се остави на течението. Амбициозен до крайност, Алекс беше класически пример за отличник, който не знае нито ден почивка. През целия си живот бе вървял по стъпките на баща си с убеждението, че те са пример, достоен за подражание. Никога не задаваше въпроси. Думата на баща му беше закон за него и през всеки един ден от живота си се опитваше да докаже, че е способен, напълно квалифициран и достоен за наследник на Самюел Дж. Кейхил. Спечели стипендия за Станфорд, а след това завърши юридическия факултет в Харвард. Да, Алекс винаги бе знаел как се играе тази игра.

— Високопоставено, но не и особено харесвано, така ли? — попита Ник сред приглушените разговори, които се чуваха около тях.

— Трудно е да се каже. Хората са готови да целуват задника на всеки, който има достатъчно пари. — Алекс замислено подръпна долната си устна, а след това даде знак на сервитьорката да им донесе още по едно.

— Значи наистина не би могъл да кажеш кои са истинските ти приятели?

— Нещо такова. — Алекс изпи питието си на една глътка и остави чашата на масата. После уморено разтърка лицето си. Изглеждаше поне с десетина години по-стар от своите четиридесет и две години.

— Черис ми се обади по телефона, преди да тръгна за Сан Франциско — най-накрая призна Ник.

Изражението на Алекс мигновено се промени и той отново застана нащрек.

— Нека позная. Оплакала ти се е, че не й позволих да посети Марла.

— В общи линии, да.

— Мамка му! — Алекс изсумтя и избърса устни с опакото на ръката си. — Тя и Монти! Тия двамата няма да се откажат. Обикалят като хиени около трупа на лъв. — Намръщи се на собствената си аналогия. — Не, по-скоро са оси, които никой не би могъл да прогони. Постоянно досаждат, вдигат невъобразим шум и заплашват да те ужилят във всеки един момент. — Вдигна очи и мрачно изгледа брат си. — Аз ще се оправям с Черис. И с Монтгомъри.

Темата изглеждаше изчерпана. Ник бе изпълнил дълга си. Забравил за братовчедка си, той се облегна назад и изпитателно погледна брат си.

— Отидох да разгледам мястото на катастрофата — информира го той.

Алекс не изглеждаше особено впечатлен.

— И какво откри?

— Почти нищо. Само дето не мога да си обясня защо двете превозни средства са се преобърнали през мантинелата, но в противоположни посоки. За камиона е разбираемо — предполагам, че се е движил с висока скорост и се е обърнал под влияние на собствената си тежест. В края на краищата той се е спускал надолу, но мерцедесът… Как изобщо е успял да разкъса металните заграждения и да се преобърне надолу по склона.

— Добър въпрос.

— Видях колата — призна Ник. — Намерих един полицай, който на драго сърце ми позволи да надникна в двора, където я държат. — Намръщи се и изразително сви устни, припомнил си намачканите ламарини, окървавените седалки и изпочупените стъкла. — Цяло чудо е, че някой е оцелял.

— Марла винаги е била изключително жилава и издръжлива. Знаеш това.

Мускулите на гърба на Ник се напрегнаха.

— Това няма нищо общо с нейната издръжливост. — Погледна брат си право в очите. — След като видях колата, почти повярвах, че Марла има ангел хранител, който се грижи за нея и бди над живота й.

— Почти?

— Винаги съм изпитвал недоверие към официалната религия.

— Спомням си.

— Само че, по всички закони на логиката, никой не би могъл да оцелее след подобна катастрофа.

Устните на Алекс се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Е, Марла винаги е била късметлийка, нали?

Ник не отговори. Не желаеше да се впуска в тази тема.

— Защо според теб Марла се е паникьосала и е изгубила контрол над колата?

— Проклет да съм, ако зная. Тя е доста приличен шофьор. Няма никакви нарушения и дори не е била глобявана до сега. Предполагам, че само тя би могла да отговори на този въпрос… ако си възвърне паметта, разбира се.

— Искаш да кажеш, когато си я възвърне — поправи го Ник.

— Така ли? — Алекс се усмихна на красивата сервитьорка, която имаше страхотно тяло и топли кафяви очи.

Не изглеждаше достатъчно възрастна, за да сервира в кръчма. Облечена беше с къса поличка, бяла блуза и червена папийонка. Взе празната чаша на Алекс, остави пред него друга, но пълна, и сервира на Ник бира, която не беше поръчал и която не желаеше. Въпреки това си замълча, решил, че все някак си ще успее да я изпие.

— Не съм толкова сигурен, че паметта й някога ще се върне — заяви Алекс. Срещна въпросителния поглед на Ник и въздъхна. — Аз, разбира се, играя по правилата и непрекъснато й повтарям, че ще се оправи. А и Фил Робъртсън, нейният лекар, изглежда убеден, че паметта й ще се възвърне. Точно в този момент обаче това ми изглежда малко вероятно. — Отпи голяма глътка от новото си питие и се облегна назад. — Предвид сегашното й състояние ми се струва, че е доста рисковано да правим каквито и да било прогнози.

Ник с неохота трябваше да се съгласи.

— А може би просто ми е писнало до смърт от цялата тази гадост.

— Може би. — Ник отпи от бирата и отново се замисли за катастрофата. Пам Делакроа бе загинала на място, Бигс така и не бе дошъл в съзнание, а Марла не си спомняше абсолютно нищо и живееше затворена в ада на собственото си замъглено съзнание. — Ти никога ли не си виждал тази Пам?

— Не, не съм. — Алекс бръкна в джоба на сакото си, извади пакет цигари и обяви: — Имам нужда от цигара. Ще излезеш ли с мен отвън, за да ми правиш компания?

— Разбира се. — Двамата допиха питиетата си и Алекс настоя да плати. Подаде на сервитьорката кредитната си карта, подписа разписката, след което наметна шлифера си и заедно с Ник излязоха отвън на алеята, за да се присъединят към малката групичка пушачи. Мъжете се шегуваха помежду си и обсъждаха на висок глас шансовете на „Форти Найнърс“ да се класират за плейофите. Никой от тях не погледна към двамата братя. Алекс веднага запали и издуха дима през единия ъгъл на устата си. Ник закопча якето си, за да се предпази от студа, характерен за Сан Франциско по средата на ноември.

— Зная за Пам само онова, което ми е разказвала Марла. Според нея двете се запознали в някакъв клуб преди няколко години, макар че по онова време не си спомням да е говорила за нея. — Алекс сви рамене. — Но в това няма нищо чудно. — Вдигна очи към небето. — По време на брака ни имаше периоди, в които двамата не разговаряхме кой знае колко. На няколко пъти се разделяхме… о, нищо официално, но бракът ни претърпя няколко сериозни кризи. — Лицето му придоби замислено изражение и той дръпна дълбоко от цигарата. Ник не каза нито дума в отговор. Никак не му се искаше да се задълбочават в опасната тема за брака на брат му. — Що се отнася до Пам, не съм съвсем сигурен, предполагам, че понякога са играели тенис заедно, или може би бридж… но, сега като се замисля, не си спомням някога да е споменавала, че излиза да се срещне с нея. Чувал съм имена на други нейни приятелки. Джоана и Нанси, например. Но не и Пам.

— Но все трябва да си научил нещо за нея след катастрофата.

— Ами обадиха ми се от застрахователната компания. А също и адвокатът, уреждащ наследството на Пам. Аз, естествено, изпратих цветя за погребението й, дарих известна сума с благотворителна цел в нейна памет, но не съм се срещал със семейството. Била е разведена и, доколкото зная, е притежавала разрешително за брокер на недвижими имоти, макар да не се е занимавала сериозно с този бизнес. Предполагам, че се е издържала от парите, изплащани й от бившия й съпруг. Той е някакъв изключително успешен компютърен инженер, който работи в Силиконовата долина. Имат едно дете, дъщеря, която учи в Санта Круз. — Дръпна силно от цигарата, а мъжете, струпали се около входа на заведението избухнаха в дружен смях. Колите преминаваха с грохот край тях, а високо в небето проблясваше луната, скрита наполовина от бавно движещите се облаци.

— И какво точно е правила Марла през онази вечер?

— Ето това вече е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара. Иска ми се да знаех отговора, по дяволите! Истината обаче е, че нямам и най-малка представа защо Марла и Пам са решили да тръгнат за Санта Круз. Та тя току-що бе родила Джеймс. Бебето й е само на няколко дни, а Марла се вдига най-неочаквано и посред нощ поема заедно с приятелката си по Магистрала 17. Цялата тази история звучи абсолютно налудничаво.

— Може би тя ще ни отговори, когато си върне паметта.

— Може би. — Алекс изтръска цигарата си на улицата и насочи поглед към хълма. Очите му пробягаха по викторианските сгради на Хай стрийт и се спряха на къщата на семейство Кейхил — къщата, която на времето, когато бяха още деца, възприемаха като свой дом. Що се отнасяше до Ник, той нямаше нищо против Алекс да получи къщата. И съпътстващите я проблеми.

Алекс хвърли фаса в крайпътната канавка, където той изгасна веднага. Един велосипедист се промъкваше безразсъдно между колите, които бързо се носеха по тесните улици.

— Ще ми се да познавах Пам — обади се Алекс. — Тогава може би щях да успея да разбера какво точно се е случило. По всичко личи, че семейството й възнамерява да ни съди — адвокатът им вече се свърза с мен, — но аз смятам да оспоря иска им и да направя така, че всички щети да бъдат поети от застрахователната компания. — Той пъхна ръце в джобовете си и погледна към колата си, паркирана на улицата. — Бъркотията, в която се озовахме, е просто неописуема. Но се боя, че тя е само една от многото. — Погледна към брат си и се усмихна невесело. — И, като стана дума за това, се сещам, че в куфарчето ми има няколко папки за теб — нещо като обзор на състоянието на компанията — продължи той, очевидно нетърпелив да смени темата. — Реших, че може би ще искаш да ги прегледаш, преди да се появиш в офиса.

— Идеята ти вероятно е добра — съгласи се Ник, а Алекс отключи вратата на ягуара. Рязко отвори куфарчето си и извади отвътре няколко тънки папки, които подаде на Ник.

— Ако имаш някакви въпроси, можеш да ми се обадиш в офиса. Бих предпочел да не обсъждаме подробности, свързани с бизнеса, пред майка, Марла или някой друг от хората в къщата. — На светлината на уличната лампа Алекс изглеждаше състарен, с изпито и уморено лице. — Няма да те лъжа, Ник. Компанията има проблеми. Големи проблеми. Майка, разбира се, знае, че изпитваме незначителни затруднения, и мисля, че ще е най-добре, ако я оставим да живее с тази заблуда.

— Ами Марла?

— Нека го запазим в тайна и от нея. И без друго има достатъчно проблеми на главата си.

Без майтап, помисли си той, но не каза нищо и само рязко кимна с глава.

— Добре. Високо ценя разбирането, което проявяваш. — Лицето на Алекс беше мрачно. Ник за пръв път си даде сметка, че Кейхил интернешънъл сигурно има сериозни проблеми, а Алекс, като главен изпълнителен директор, носи цялата отговорност за състоянието на компанията. Напълно реална бе възможността той да се е издънил по някакъв начин и с решенията си да е станал причина за затъването на бизнеса. Алекс го тупна с ръка по гърба. — Благодаря ти — рече той и за пръв път в живота си като че ли наистина го мислеше.

Ник почувства как примката на семейство Кейхил се затяга около врата му. Изпрати с поглед брат си, който се настани в ягуара, форсира мощния двигател и с рев пое нагоре по хълма. Гледаше след него и безмълвно се молеше условията, които Алекс му налагаше, да не го превърнат в изкупителната жертва на семейството.