Лиза Джексън
Съдбовни грехове (20)

19.

Притиснала Джеймс към гърдите си като човек, който очаква някой всеки момент да го изтръгне със сила от ръцете й, Марла се облегна на стената на асансьора в жилищния блок на улица Фултън. Сградата, построена от жълти тухли, беше на повече от седемдесет години и се намираше между университета на Сан Франциско и площад Аламо. Не много далеч от къщата на хълма — елегантната и внушителна сграда, която бе считала за свой дом откакто излезе от болницата. Асансьорът й се струваше някак си познат. Миризмите и шумовете на тази поовехтяла жилищна сграда сякаш задействаха някакви неясни спомени в затормозеното й съзнание.

Дали беше живяла тук? Кога? И как след това бе станала съпруга на Алекс Кейхил? Негова съпруга ли беше наистина или се преструваше на такава? Била е в този асансьор и преди. Знаеше го. Сигурна беше в това. Коленете й внезапно омекнаха, а гърлото й пресъхна. В душата й се бореха силен страх и любопитство. Изпитваше потребност да разбере коя е в действителност, да види какво точно се крие зад входната врата на апартамента на Кайли Парис. Само че това я плашеше до смърт.

Трябва да разбереш истината. Нямаш избор.

Ник стоеше до нея, приковал поглед в сменящите се цифри на етажите. Раменете му изглеждаха сковани от напрежение.

Джеймс тихичко гукаше, положил главичка на рамото й. Тя затвори очи. Каквото и да се случеше, нямаше да се откаже от детето си.

За нищо на света.

Готова беше да го брани с цената на живота си. Вратите на асансьора се отвориха. Сърцето на Марла подскочи в гърдите й. Изведнъж се озова пред голямо овално огледало, закачено на стената срещу асансьора.

Жената, която я гледаше от там, изглеждаше измъчена. Висока и стройна, тя притискаше бебето към гърдите си, сякаш се боеше, че то може внезапно да се изпари във въздуха. Една напълно непозната жена. Синините и отоците по лицето й бяха изчезнали. Не се забелязваха белези и шевове. Късата й, тъмна като махагон коса очертаваше като в рамка високите й, изваяни скули, неспокойните зелени очи, извитите вежди и правия, осеян с лунички, нос. Широката й чувствена устна разкриваше бели и забележително прави и здрави зъби.

Марла Кейхил?

Кайли Парис?

Коя от двете?

Срещна погледа на Ник в огледалото, видя волевата му брадичка и решително стиснатите тънки устни, забеляза страха, спотаил се дълбоко в очите му.

— Хайде да го направим — подкани я той.

Тя кимна. Потисна импулса си да се обърне и да побегне надалеч.

Лъжа. Целият й живот бе една голяма лъжа. Инстинктивно зави надясно и се озова в коридор, който й се струваше странно познат. Главата й пулсираше от болка. Усети силно стягане в гърдите. Ледена пот изби по гърба й.

— Била съм тук и преди — рече тя и преглътна мъчително. — Зная го със сигурност.

Спряха пред вратата на апартамент 3-Б. Апартаментът, който Кайли Парис наричаше свой дом. Ник почука. След това още веднъж. По-силно.

Пълна тишина. Не доловиха и звук през затворената врата. Не работеше телевизор. Никой не се приближи до вратата, никой не надникна през шпионката. Не последваха изненадани възклицания, които да подскажат, че обитателката на дома е на път да отвори вратата. Нищо. Пълна тишина.

— Сага какво? — попита Марла, застанала по средата на износения сив килим, с който бе застлан тесният и зле проветрен коридор. Осветлението беше слабо. Целият интериор беше опърпан и безцветен. — Нямам ключ.

— В такъв случай ще се наложи да поискаме от портиера.

— Как?

Ник почеса еднодневната брада, покрила лицето му.

— Тъкмо ще проверим дали няма да те помисли за Кайли. Дай ми бебето и слез долу. Кажи му, че си си изгубила ключа. Да видим дали ще те пусне в апартамента.

— Добре — съгласи се тя, сигурна, че планът им няма да успее.

Само че сгреши. Портиерът, който не беше на мястото си при влизането им сградата, я възнагради с търпелива усмивка и извади ключ от една кутия, която държеше в шкаф в стаичката си. Беше около седемдесетгодишен мъж с гъста посребрена коса. Изгледа я развеселено и заяви:

— Знаете ли, госпожо Парис, май ще трябва да си извадите дубликат на ключа и да го скриете някъде. Не зная какво щяхте да правите, ако старият Пит не е постоянно тук, за да ви спасява в случаи като този.

— Не зная — искрено призна тя.

— Ужасно съжалявам за бебето — додаде той и тя замръзна от изненада. — Ужасно е да изгубиш дете, след като си го носил толкова дълго в себе си.

— Д… да — промърмори тя, цялата настръхнала от ужас. Нима беше казала на този човек, че бебето й е починало?

— Е, вие все още сте млада. Ще имате и други деца. — Той вдигна едната си вежда. — Но следващия път може би ще е по-добре, ако преди това си намерите съпруг.

— Нима? — саркастично подхвърли тя. Сякаш стотици пъти преди това бе разговаряла по този начин с непочтителния портиер. Той изобщо не се притесни.

— Така пише в Библията.

— А какво ще кажеш за: „Не съди другите, защото могат да ти отвърнат със същото!“. Не пише ли и нещо такова?

— Така е, но аз и моята госпожа сме женени от почти петдесет години и имаме четири деца. Всичките родени по време на брака. Едно бебе се нуждае от майка и баща, но предполагам, че вие вече знаете това. Но както и да е… съжалявам за загубата ви.

— Да. Да, разбира се. Благодаря — промърмори тя. Усети как кръвта се отцежда от лицето й. Портиерът я смяташе за Кайли… а Кайли е била бременна… О, мили боже!

Сграбчи скъпоценния ключ и без да чака бавния асансьор хукна нагоре по тъмното стълбище. На третия етаж зави надясно по коридора към апартамент 3-Б, където я чакаше Ник, прегърнал спящия Джеймс.

— Виждаш ли какво можеш да постигнеш, ако много се постараеш — с усмивка изрече той.

— Няма да повярваш какво се случи — прошепна тя и му предаде разговора си с портиера. После пъхна ключа в ключалката.

Влезе през вратата и сякаш изведнъж се върна назад във времето.

Обходи с поглед малкия и спретнат апартамент и изведнъж я връхлетяха хиляди спомени. Замръзна неподвижно на мястото си. Силните удари на сърцето й отекваха в главата й, а спомените за живота й, един по един, оживяваха пред очите й. Стиснала бравата на вратата, тя се загледа в канапето с дамаска от зелено кадифе — канапето, което бе купила от една гаражна разпродажба. Върху него бе хвърлено одеяло, изплетено от майка й. Не от болезнено слабата и кисела Виктория Амхърст, но от една по-топла и сърдечна жена, която ухаеше на цигарен дим и парфюм, премесен с аромата на ванилия. Доли… името й беше Доли.

— Мамо… — прошепна тя, осъзнала, че жената, която я бе родила и отгледала, вече не е между живите. Коленете й заплашително се разтрепериха.

Значи тя не беше Марла. Подозренията й се оказваха верни. Името й беше Кайли Парис. В нощта на злополуката бе пътувала за Монтърей с мерцедеса на Пам, за да се опита да открие бебето си. Мили боже, ето че си спомни защо бе пътувала заедно с Пам. Инстинктивно насочи поглед към Джеймс. Скъпоценното й детенце. Всичко започваше и свършваше с Джеймс. След като излезе от болницата, Кайли се скара жестоко с Алекс и откри, че той и Марла крият бебето й в Монтърей. След това се обърна към Пам с молба да й помогне да върне детето си.

Само че всичко се обърка. Пътуването се бе оказало капан. Алекс се бе опитал да я убие. Той трябва да е човекът, замислил всичко… и Марла… тя сигурно също бе участвала в заговора. Кръвта отново се отцеди от лицето на Кайли.

— Добре ли си? — В очите на Ник се четяха нежност и тревога.

Стомахът на Кайли се сви.

— Това… това е моят дом — дрезгаво промълви тя. Очите й се напълниха със сълзи. Обиколи стаите и си припомни двойното легло, което бе купила с първата си заплата от банката, в която бе работила, преди да постъпи в инвестиционната фирма. Бюрото беше истинска антика — беше го реставрирала със собствените си ръце. Лампата „Тифани“ беше една глезотия, която си бе позволила по специален повод. Спомняше си, че бе платила цяло състояние за нея. Прокара пръсти по бюрото и се загледа към банята, облицована с розови плочки.

На рамката на огледалото трябваше да има магнит.

Ти си винаги права. Независимо от това дали смяташ, че можеш или не, можеш да постигнеш дадено нещо.

Това беше нейната мантра, основното правило на живота й. Беше живяла в този апартамент. Сама. Макар че в живота й бе имало доста мъже. Поредица от любовници, които идваха и си отиваха… Мъже, с които си прекарваше добре, макар че никога не би се омъжила за никой от тях… Просто защото никога не бе имала намерение да се омъжва… не и преди да намери най-добрия сред добрите.

А ето че сега се подпираше на рамката на вратата на спалнята си и си представяше техните красиви, силни и изразителни лица. Рони. Сам. Бентън… Имаше и други… но никой не я бе докосвал като Ник. Никой не можеше да се доближи до него. Нито като мъж, нито като любовник.

— По-добре седни някъде — предложи й той и прехвърли Джеймс от едното си рамо на другото. — И ми кажи какво става.

— Тъкмо си припомнях предишния си живот — отвърна тя и насочи поглед към перваза на прозореца, на който често бе седял единственият й домашен любимец — бездомен, шарен като тигър, котарак с огромни зелени очи и категоричната способност да съсипе всеки чорапогащник, до който успееше да се докопа. Беше го кръстила Скитник. Беше се появил най-ненадейно в дома й и си бе тръгнал по същия начин две години по-късно. Кайли така и не научи какво се бе случило с него, макар че го бе издирвала седмици наред. Разпитва за него приятели и съседи. Търси го в приюти за животни. Обади се дори в полицията. Ченгетата, естествено, не проявиха интерес и тя продължи живота си с болезненото усещане, че дори и домашният й любимец я бе изоставил.

— По дяволите! — прошепна тя и продължи да се движи из апартамента. Смътно си даваше сметка, че Ник не я изпуска от погледа си. Отвори вратата на килера, който бе препълнен с метли, парцали и препарати за почистване.

И в този момент с изумителна яснота си припомни основното училище от бетон и стомана, в което бе учила на времето. Беше се утвърдила като ученичка с изключителни академични постижения, които по някакъв начин като че ли компенсираха факта, че бе дамгосана от съучениците си като копеле. Момиче, което изобщо не знаеше кой е баща й. Беше съзряла рано, преди останалите момичета от класа, и се бе превърнала в обект на закачки от страна на по-големите момчета. Едно от тях дори я бе подмамило в тясната стаичка на училищния чистач, където й бе предложило десет долара, за да позволи на него и приятелчетата му да видят най-пищните гърди в основното училище „Бен Франклин“. Изключително предизвикателно предложение. А Кайли беше момиче, което обичаше предизвикателствата. И никога не бягаше от тях.

Малката и задушна стаичка бе осветена от една-единствена гола крушка, рафтовете край стените бяха отрупани с почистващи препарати, рула тоалетна хартия и кутии с найлонови торби за смет. Кайли и трите момчета стояха, заобиколени отвсякъде с кошчета за боклук, метли и парцали. От едната стена ги наблюдаваха избледнелите от годините плакати на Фара Фосет и Ракел Уелч.

— Хайде, Кайли, защо не? — възкликна Иън Пърт. Дъхът му вонеше, а зачервеното му, дебело лице цялото лъщеше от пот.

— Чух, че си готова на всичко за пари — додаде Брент Малори. Той беше загорял от слънцето, русата му коса стърчеше на всички страни, а едрите му зъби изглеждаха прекалено големи за малката му уста.

Но не тези двамата, а Лукас Йамхил — високо и симпатично момче — бе успял да я убеди. Той беше първокурсник в гимназията, но понякога се мотаеше с по-малките момчета от нейното училище. Баща му притежаваше местния магазин за хранителни стоки.

Имаше и още един магазин в съседно на Сан Леандро градче.

— Хайде, покажи ни циците си. С десет долара можеш да си купиш много неща.

Искаше й се да го направи. Само за да покаже на отвратителните Брент и Иън, че не се страхува от нищо. И за да впечатли Лукас. С удоволствие би завъртяла главата на Лукас. И защо не? Не й се искаше да изпусне десетте долара.

Затова го направи. Там, в задушния и тесен килер, тя вдигна тениската си, изхлузи я през главата си и я остави да падне на боядисания циментов под.

Брент подсвирна през зъби.

Самонадеяно тръсна глава както правеха манекенките от рекламите на шампоани и косата й се разпиля по раменете й. След това застана абсолютно неподвижно. Цепката между гърдите й се виждаше. Това беше достатъчно.

— Ей, не е честно! Та ти носиш сутиен! — оплака се Иън, почувствал се измамен.

— Точно така — подкрепи го Брент, осъзнал, че е бил прекаран. — Не си плащам, за да видя това. Много пъти съм виждал сестра си да се разкарва насам-натам по сутиен.

Кръвта й кипна, когато чу презрителния смях на Лукас.

— Ще ти платя двадесет долара, ако ми позволиш да сваля сутиена ти.

— Двадесет и пет — дръзко заяви тя, макар да усети, че започва да се изпотява. — И без тези двамата. Не искам да гледат.

— Щом ще съм сам и ще си платя двадесет и пет долара, искам и да ги пипна. — Светлокафявите му очи бяха потъмнели и сега изглеждаха почти черни. В пламналия му поглед се спотайваше и още нещо. — Искам да те докосна навсякъде.

Кайли почувства някакъв непознат трепет между краката си. Сърцето й подскочи в гърдите й. Стомахът й се сви болезнено.

— Разкарай ги — рече тя и погледна Иън и Брент.

— Няма начин. Платил съм три долара. — Иън скръсти дебелите си ръце пред гърдите си, но Лукас бе по-голям и успя да убеди другите двама да си тръгнат.

После затвори вратата зад тях. И заключи. Кайли вече едва дишаше. Лукас бавно извади две банкноти по десет долара и една от пет, изглади ги с пръсти и ги сложи върху дъното на една захлупена кофа. Извади и малко лъскаво пакетче и го остави редом с парите. Кондом.

— Ще удвоя сумата, ако се съблечеш гола.

— Аз… аз не съм сигурна.

— Готов съм да ти платя стотачка, ако ми позволиш… нали знаеш… Да те докосвам.

— Да ме докосваш?

— Да. — Той сниши глас. — Знаеш за какво говоря.

Тя прехапа устни. Поклати глава. Беше й почти невъзможно да си поеме дъх. Но започваше да разбира… и това я плашеше.

— Виждала ли си някога гол мъж?

— Не.

— Бих могъл да ти го покажа — предложи той.

— Ще трябва ли да си плащам?

Смехът му прозвуча цинично.

— Не. Бих искал да те докосвам с него. — Беше голямо момче. Беше с една година по-голям от съучениците си. Почти на петнадесет. Съвсем скоро щеше да получи правото да шофира. Тя преглътна мъчително. Беше любопитна. А и Лукас й харесваше. Беше популярен в града. Имаше атлетично тяло. И беше богат. — Бихме могли… нали се сещаш… да стигнем до края — внимателно предложи той.

— Не!

— Мислех, че си готова на всичко за пари. — Лукас плъзна пръст по лицето й и шията й.

Тя перна ръката му и я отблъсна.

— Не и това.

— Няма да те нараня — прошепна той. Кайли си помисли за парите. Представи си Иън и Брент, които вероятно стояха от другата страна на вратата, притиснали очи и уши към ключалката. Почувства се зле. Започна да й се гади.

В очите на Лукас имаше нещо, което я плашеше. Но и я изкушаваше. Дишането й стана по-плитко и ускорено. Кръвта започна да пулсира в ушите й.

Предупрежденията на майка й отекваха в главата й.

— Не позволявай на никое момче да бърка в гащите ти, Кайли. Те само гледат да се възползват от теб — повтаряше й Доли. — Могат да ти лепнат някоя мръсна болест или да те вкарат в сериозни неприятности. А и аз все още съм твърде млада, за да ставам баба.

Когато Лукас се присегна към най-горното копче на дънките му, тя сграбчи ръката му и го възпря.

— Не… не мисля, че идеята е чак толкова добра — заяви тя, а гласът й прозвуча странно дори и в собствените й уши. Искаше той да я докосва. Беше от онези момичета, на които тази неща им харесваха.

— О, я стига, Кайли! Толкова отчаяно те желая, миличка. — Започна да я докосва и да я целува. Светът се завъртя около нея с лудешка скорост. — А и никой няма да разбере.

Да, само целият шибан свят! Иън и Брент мълниеносно ще разпространят клюката из цялото училище. Да не говорим за самия Лукас. Той щеше да се изфука пред всеки, пожелал да чуе как я е изчукал в тясната стаичка на училищния чистач.

Лукас я целуна. Настоятелно. Ръцете му разкопчаха дънките й.

— Само се отпусни, сладурче. — Пъхна ръка под твърдата материя на дебелия плат и докосна голата й кожа. Заизвива пръсти, опитвайки се да проникне още по-надолу.

— Недей! — Тя го отблъсна, залитна и едва не падна върху натрупаните едно върху друго кошчета за боклук. Сърцето й биеше оглушително, дишането й беше плитко и накъсано, а в най-съкровеното кътче на душата й се надигна забранено желание. — Не!

— Но…

— Няма начин. — Поклати глава и протегна ръка към парите, но той ги сграбчи заедно с тъпия кондом и ги стисна в юмрука си.

— Значи само се занасяш с нас, така ли? — заплашително изръмжа Лукас.

— Никога не съм казвала, че ще ви позволя нещо подобно!

— Ти си само една нещастна повлекана. Тъпа путка.

— Махай се! — изкрещя Кайли, неспособна да заличи ужасните му думи от съзнанието си. И защо изобщо се бе съгласила да дойде с тях в този килер?

— Не се тревожи. Отивам си.

Той закопча ципа на дънките си и рязко отвори вратата. Иън и Брент залитнаха напред и едва не се прекатуриха през глава. Кайли се обърна с гръб към тях, вдигна тениската от пода и бързо я навлече през главата си. Лицето й се обля в сълзи.

— Получи ли нещо? — попита Брент.

— Предостатъчно — отвърна Лукас.

През оставащите три седмици до края на учебната година животът на Кайли се превърна в истински ад. Лукас не спираше да й се подиграва. Брент се заяждаше с нея, а Иън просто отбягваше погледа й. Съучениците й бяха научили за случката в училищния килер и я коментираха непрекъснато, преувеличавайки ужасно всяка подробност. Кайли някак си успя да запази самообладание и да преживее тези няколко седмици, но случката остана завинаги запечатана в съзнанието й. До деня на катастрофата. През онези мъчителни седмици преди толкова много години тя мълчаливо се бе зарекла, че, когато порасне, ще направи всичко, абсолютно всичко, за да се избави от оковите на бедността.

И го бе направила. Бе стигнала толкова далеч в желанието си да забогатее, че се бе съгласила да се откаже от собственото си дете в името на всемогъщия долар.

— О, господи — промълви тя, седнала в малкия апартамент, който бе неин дом вече повече от пет години. Лицето й се обля в сълзи. Вгледа се в разтревожените очи на Ник. — Аз съм… аз съм Кайли Парис — прошепна тя. Ник никога не я бе обичал. Двамата нямаха общо минало. Не ги свързваха романтични срещи или силна, изпепеляваща страст. Преглътна шумно и го погледна право в сините очи.

— Ами Марла? — попита той, а на Кайли й се прииска да умре, когато го чу да произнася името й. Той обичаше друга жена. Не нея. — Какво е нейното участие във всичко това? — Посочи с ръка малката и уютна всекидневна, отрупана с всевъзможни списания и книжки с кръстословици.

Кайли се отпусна върху възглавничките на канапето, купено от гаражна разпродажба.

— Тя ми е половин сестра. Аз… научих за нея през първата си година в гимназията… Майка ми неволно спомена, че Конрад Амхърст ми е баща и че имам брат с мозъчни увреждания и сестра, която е… любимката на Конрад. — Гърлото й се сви болезнено и тя си припомни онзи ден, в който двете с майка й седяха в апартаментчето им, забравили напълно за чая с лед, който се топлеше, оставен на малката масичка между тях.

— Ти си знаела през цялото време? — предизвикателно попита Кайли и се вгледа ядосано в майка си. Доли седеше до малката масичка с одраскан пластмасов плот, прелистваше небрежно списание „Инкуаирър“ и пушеше вечната си цигара.

— Заклех се да го пазя в тайна — призна тя.

— Да пазиш в тайна името на баща ми? — Кайли едва контролираше яростта си. — И защо?

— Той не искаше името му да бъде замесвано в подобен скандал — отвърна Доли и тръсна русите си къдрици, прибрани в хлабава опашка. После додаде: — Той е богат. Виден член на обществото. Не искаше никой да узнае за връзката му с мен. Ние с теб сме само едно ненужно усложнение.

— Но… но… — Кайли се подпря на бръмчащия хладилник. — Богат?

— Ако си мислиш, че би могла да измъкнеш някакви пари от него, съветвам те да забравиш за това — саркастично отбеляза Доли. В дрезгавия й глас прозвучаха самообвинителни нотки. — Той ми плати преди много години.

— Но това не е законно.

— Може и да не е, но аз подписах някакъв документ… — Махна с ръка и разпръсна кълбата цигарен дим, които се виеха нагоре към флуоресцентните лампи, осветяващи малката, спартански обзаведена стая. — Не мисля, че искам отново да се изправя срещу него или адвокатите му. Не разполагам нито с време, нито с пари. А и… нищо няма да излезе от това. — Отгърна следващата страница и се опита да се задълбочи в някаква статия за принцеса Даяна.

— В такъв случай си пъзла — заяви Кайли и грабна чашата си. Ледените кубчета изтракаха в стъклените й стени. Тя я надигна и я пресуши на три големи глътки.

— Просто зная, че ще загубя. — Кайли за пръв път забеляза напрежението в погледа на майка си и умората, превила слабичките й рамене.

— Аз обаче няма да се откажа — надменно обяви Кайли, решила, че жената, дала й живот, е слаба и нерешителна. — За нищо на света.

— Значи си голяма глупачка. Или пък си същата като баща си.

— Който е?

— Конрад Амхърст. Той е женен. И има две деца.

— И не желае да има нищо общо с мен — додаде Кайли, наранена до дъното на душата си. Винаги бе знаела, че има баща, разбира се, но изобщо не си бе давала сметка, че той живее толкова близо до нея и отказва да я види по собствен избор, а не поради нещастно стекли се обстоятелства. — Що за човек е това копеле? — попита тя и вътрешно потрепери, когато си даде сметка, че е използвала същата дума, която толкова често бе чувала да се използва по неин адрес.

— Властен. Суров. Неумолим. Безпощаден.

— Май е голям негодник.

— Такъв е. Но на времето ми даде малко пари, а след това ми помагаше от време на време с дрехи и…

— Престани! Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че онези рокли не са били дарение от църквата… а са били на…

— На дъщеря му. Марла.

— Истинската му дъщеря.

— Ти си истинската му дъщеря — заяви майка й, възвърнала си част от самоуважението и твърдостта.

— Не, мамо, не съм. Аз съм само незаконно роденото копеле. Едно ненужно усложнение. Сама го каза преди малко.

Въпреки това запомни всяка дума от последвалата изповед на Доли, която й разказа всичко за работата си като сервитьорка в онзи луксозен клуб, където си изгубила ума по един елегантен, богат и много нежен мъж, който, в крайна сметка, успял да й надуе корема. Доли знаела всичко за двете му деца и за жена му, която, по неговите думи, харчела цяло състояние и никога не би се съгласила да му даде развод. С времето научила още, че тя самата не означава абсолютно нищо за своя любовник.

— Когато разбра, че съм бременна, той ми даде сто хиляди долара — призна тя.

— И ти ги профука.

— С тях се издържахме, Кайли! — Доли сърдито загаси цигарата си в препълнения с угарки пепелник. — Някой ден ще разбереш.

— Никога! Отказвам да си мълча и да се преструвам, че не съществувам! — Кайли се прибра в стаята си, отвори гардероба и нахвърля всичките си дрехи върху леглото. Все маркови дрешки, които, макар и старички и поизносени, бяха по-скъпи и по-луксозни от дрехите на останалите момичета в училище. Поли, пуловери и блузи, които Кайли бе носила с огромно удоволствие, защото бяха несравнимо по-хубави от дънките и тениските, които майка й купуваше от различните разпродажби в евтините магазинчета.

— Искам да знаеш, че ти си най-важният човек в живота ми и означаваш всичко за мен — рече майка й, която влезе след нея и обви ръце около тялото на Кайли, което се тресеше от гняв. Чувстваше се дълбоко наранена от мисълта, че не е нищо повече от нежелано усложнение в живота на баща си. — Винаги съм се гордяла с теб. И мисля, че той също би трябвало да се гордее с теб. Най-странното е, че ти ужасно приличаш на нея. На Марла. Предполагам, че гените на семейство на Амхърст са твърде силни.

Кайли бе положила огромни усилия да се овладее, твърдо решена да не заплаче. Още тогава обаче реши, че трябва да получи възмездие. Да си отмъсти на баща си и на онази нейна префърцунена и привилегирована половин сестра. Най-напред обаче трябваше да се срещне с тях. А затова й трябваше план.

Първият от многото.

Не й отне много време. Беше едва петнадесетгодишна, когато успя да се измъкне от майка си и да отиде в града. Сама. С помощта на телефонния указател успя да стигне до административната сграда на „Амхърст лимитид“ и да се добере до кабинета на баща й, където надутата му секретарка най-безцеремонно й заяви, че господин Амхърст има уговорени срещи през целия ден и е твърде зает, за да се среща с такива като нея.

— В такъв случай ще почакам — настоя Кайли, настани се в един фотьойл в чакалнята и се престори на погълната от статиите в „Уол стройт джърнал“. Чакалнята бе препълнена с мъже в делови костюми, които седяха на кожените канапета и си играеха със закопчалките на дипломатическите си куфарчета. Един по един биваха извиквани от секретарката и изчезваха зад масивната врата от черешово дърво, на която с позлатени букви пишеше: „Конрад Амхърст, президент“. Кайли продължаваше да чака. В края на деня имаше чувството, че ще й се пръсне мехурът.

В пет часа и пет минути един чистач най-безцеремонно я помоли да напусне и я посъветва да се прибере у дома.

Тя не го послуша. Вместо това се настани на една пейка точно срещу паркинга на компанията. Седеше там, хапваше червена лакрица, пиеше кока-кола и наблюдаваше луксозните коли, които една по една напускаха местата си на паркинга и поемаха по улиците на града. Най-накрая, почти на смрачаване, една лъскава черна кола със затъмнени прозорци забръмча на паркинга, готова за тръгване. Кайли знаеше, че това е колата на баща й. Видя профила на мъж, който като че ли за миг прикова поглед върху нея и веднага след това отмести очи встрани.

Сякаш я мразеше толкова силно, че не можеше да я гледа дори.

Кайли отиде в кънтри клуба, който баща й посещаваше. Посрещната беше от надменен администратор, който я информира, че в клуба се допускат единствено членове. Започна да оставя съобщения, на които така и не получи отговор. Обаждаше се в кабинета и в дома му, но никой не отговаряше на позвъняванията й. Конрад Амхърст се държеше така, сякаш тя изобщо не съществува.

Кайли обаче не се отказваше.

И една неделя най-сетне успя да се изправи лице в лице с него.

Знаеше в коя църква ходи баща й. Една мъглива неделна сутрин го видя, придружен от семейството си, да влиза в огромната, наподобяваща катедрала, сграда. Кайли беше облечена с една от старите рокли на Марла. Беше от тъмнозелено кадифе и времето бе прекалено горещо за нея, но това бе най-хубавата дреха, която Кайли притежаваше. Влезе в църквата и седна само на няколко реда зад семейството. Точно тогава Марла я видя за пръв път. В продължение на няколко секунди двете преплетоха погледи. Марла беше по-голяма от нея, но косата й имаше същия червеникавокафяв цвят като косата на Кайли. Освен това имаше същия прав нос и също толкова зелени и изразителни очи. Само брадичката й изглеждаше малко по-остра. Приликата между двете беше поразителна. Кайли изпита странното чувство, че се оглежда в леко изкривено огледало и се взира в собствения си, малко неясен образ. Виктория Амхърст, сякаш почувствала нежеланото натрапване на Кайли в иначе съвършения й живот, се извърна рязко, погледна я, а след това, изправила гръб, се обърна към олтара и повече не погледна назад. Органистът засвири и паството запя първия химн от службата. Виктория сръга дъщеря си и Марла, схванала намека, продължи да гледа право пред себе си и не погледна повече назад. Тя обаче знаеше, че Кайли е там и продължава да се взира в нея. Кайли мигновено почувства любопитството и интереса на другото момиче.

След службата тя излезе отвън и смело се приближи към членовете на семейството, които разговаряха със свещеника. Конрад я забеляза пръв. Лицето му стана аленочервено, той веднага се извини на свещеника и, залепил на лицето си усмивка, която повече приличаше на гримаса, с все сила я сграбчи за лакътя. Дръпна я, завъртя я на другата страна и я отдалечи от семейството си. Замъкна я в малко дворче с още неразлистени, но отрупани с цветове черешови дървета. Духаше лек ветрец, който ветрееше полата на подарената рокля на Кайли и рошеше сивеещите кичури от тъмната коса на Конрад. Небето изведнъж притъмня и върху тях закапаха първите капки дъжд.

— Мисля, че трябва да си вървиш — сърдито прошепна той с нетърпящ възражения глас. Лицето му продължаваше да е зачервено, но устните му бяха побелели от ярост. — И никога повече не идвай в тази църква.

— Живеем в свободна държава — не му остана длъжна тя.

Пръстите му се впиха болезнено в ръката й.

— Някои хора обаче са по-свободни от останалите. Съветвам те час по-скоро да научиш този урок.

— Искам само…

— Няма да получиш нищо. Платих за теб скъпо и прескъпо. А сега се махай от тук. В противен случай ще превърна живота ти в истински ад.

— Ти вече го превърна — промълви тя.

— Точно тук грешиш. Ако мислиш, че сега положението е лошо, само почакай да видиш какво ще ти се случи. Предупреждавам те, че ще се разкайваш до края на живота си, ако отново се изпречиш на пътя ми. — Бръкна в джоба си и извади портфейл. Измъкна от него пет стодоларови банкноти. — Вземи ги и си купи нещо хубаво. И никога, ама никога повече, не безпокой мен или семейството ми. Няма да позволя да ме заплашваш, да ме изнудваш или компрометираш. — Натъпка новичките банкноти в ръката й, завъртя се на пета и бързо прекоси църковния двор, без да обръща внимание на розовите цветчета, които се сипеха по раменете на изискания му сив костюм и без да си дава сметка, че Кайли никога няма да се откаже.

Разтърсена до дъното на душата си от нежеланието му да има нищо общо с нея, Кайли продължаваше да стои неподвижно и да стиска парите в ръка. Помисли си да се върне при семейството, да им спретне една страхотна сцена и да хвърли банкнотите в краката на Конрад. Но размисли и се отказа. Ясно й беше, че няма да постигне нищо по този начин.

Трябваше да се откаже от пряката конфронтация.

Реши, че трябва да е по-хитра и коварна, ако иска да постигне своето. И го направи.

Спомените я връхлитаха един след друг, болезнените моменти от живота й изплуваха в главата й с жестока, кристално ясна острота. През цялото си юношество се бе чувствала измамена. Наранена. Изпълнена с горчивина. Душата й се разкъсваше от силна омраза към Марла Кейхил — любимката на собствения й баща. След конфронтацията в църквата Кайли на няколко пъти бе наблюдавала Марла отдалеч и бе почувствала, че момичето, което толкова много прилича на нея, е силно заинтригувано от своята полусестра. В ония години Марла пътуваше по цял свят, учеше се да управлява яхта в залива на Сан Франциско, посещаваше изискани котильони, пазаруваше в Ню Йорк и Париж, а коледните ваканции прекарваше в Акапулко, на Бахамите или в Аспен. Караше собствено беемве и учеше в престижен частен колеж, получил библиотеката си като дарение от баща й.

Кайли продължаваше да се чувства отхвърлена и да получава единствено леденостудени погледи от страна на баща си и овехтелите дрехи на сестра си. Веднъж обаче успя да си отмъсти. Облечена с една от старите рокли на Марла, тя влезе в един малък и изискан бутик, купи си една скандално скъпа рокля и я вписа на сметката на Конрад Амхърст.

— Запишете я на картата на татко — небрежно подхвърли тя, а нетърпеливата продавачка, която вече си представяше тлъстата комисионна, която щеше да получи за продажбата на дългата до земята, черна официална рокля, само кимна в отговор и побърза да я уведоми, че роклята сякаш е правена специално за нея.

Марла някак си бе разбрала за измамата, макар че, доколкото бе известно на Кайли, никога не я издаде пред баща им и повдигна този въпрос едва когато се появи при Кайли и й изложи плана си.

А сега, докато седеше на ръба на износеното канапе и гледаше към Ник, който продължаваше да прегръща собствения й син, Кайли имаше чувството, че светът бавно се изплъзва изпод краката й. Да, беше живяла в лишения като дете и се бе превърнала в упорита жена, която бе постигнала всичко съвсем сама. Борила се бе с нокти и зъби за всичко, което притежаваше в момента. Но бе платила доста висока цена.

Тя се облегна назад и се загледа в тавана.

— Мисля, че не съм много добър човек — призна на Ник тя. — Всъщност, със сигурност зная, че не съм.

Въздъхна дълбоко, замислена за младостта си, отровена от безумната завист, която бе изпитвала към сестра си. Спомни си всички онези нощи, в които бе лежала будна, измъчвана от въпроса: Защо аз? Защо баща ми не ме обича? Припомни си и другите нощи, в които кръвта й кипеше от дълбока и неподправена омраза към привилегированата й полусестра, израснала заобиколена от любовта на баща им. Подхранвана от омразата, Кайли през целия си живот се бе опитвала да се състезава със сестрата, която се държеше така, сякаш изобщо не подозираше за съществуването й.

— Истината е, че силно мразех Марла и исках да й отмъстя — призна Кайли и си припомни срещата си с Марла в същия този апартамент.

— И какво се случи? — попита Ник. — Как стана така, че зае мястото й, преструвайки се, че си съпруга на Алекс?

— Щастливо стечение на обстоятелствата, ако питаш мен. Озовах се на мястото й само защото не загинах при онази катастрофа. — Мислите й се върнаха назад във времето. — Марла не можеше да има повече деца. Беше разбрала обаче, че баща й е променил завещанието си, лишавайки я от наследство. Щеше да го промени отново, ако Марла му роди наследник. Син. Сиси просто не беше достатъчно добра, за да наследи парите му.

— Но това е нечувано!

— Конрад Амхърст живееше според собствените си правила и обичаше да си играе с хората — отвърна Кайли. — Ти самият ми каза нещо подобно, но очевидно не си знаел за хистеректомията на Марла. Ето защо Марла дойде при мен и ме помоли да родя бебето. Нейния син. От мен се искаше само да забременея, да родя и да се откажа от детето. А тя щеше да се престори, че бебето е нейно. — Цялата потрепери докато произнасяше ужасните думи. Започна да й се гади от отвращение. — Зная, зная… това е ужасно. Бях… бях твърде егоцентрична. — Изправи се, приближи се до Ник и взе Джеймс от ръцете му. Вгледа се в скъпоценното личице на сина си, в меката косица и малките пръстчета. Притискаше детето към гърдите си, неспособна да повярва, че е могла да бъде толкова безсърдечна и пресметлива.

— Значи това е всичко, което е трябвало да направиш? — студено попита Ник.

— Точно така. И да си държа устата затворена. — Продължаваше да не вярва, че се е съгласила на нещо такова, макар че съвсем ясно си спомняше деня, в който Марла бе пристигнала в дома й, за да й предложи плана си. — Марла бе измислила всички подробности. Беше проверила и знаеше, че имаме една и съща кръвна група. Беше разговаряла дори с някакъв лекар, който приел да подправи медицинския й картон.

— Робъртсън.

— Да, семеен приятел, който се съгласил да им помогне срещу щедро финансиране на частната му клиника и на болницата Бейвю, в която е главен акционер.

Кайли се настани в любимия си фотьойл — стола, на който седеше Марла през онази съдбоносна вечер. Спомняше си срещата толкова ясно, сякаш себе случила предишния ден.

— Имам предложение за теб — заяви Марла в момента, в който Кайли изненадано отвори вратата. Облечена с шлифер, широкопола шапка и слънчеви очила, тя бързо се промуши край нея и влезе в апартамента. Ако жилището на Кайли й се стори бедно и опърпано, тя по никакъв начин не показа неодобрението си.

— Предложение?

— Да. — Марла остави чадъра си до вратата и свали шапката. Косата й, подстригана точно като на Кайли, падаше на вълни около лицето й. Тя се вгледа изпитателно в Кайли. — Татко те е пренебрегвал през целия ти живот, но аз имам план, който ще ти позволи да изравниш резултата. — Замислено присви очи и свъси идеално оформените си вежди.

— Защо така изведнъж си се загрижила за мен? — Кайли нито за миг не повярва на закъснялата солидарност, проявена така неочаквано от Марла.

— Всъщност, изобщо не ме е грижа за теб. Но имам нужда от помощта ти.

Това вече беше нещо. Влиятелната и богата дъщеричка на Конрад Амхърст имаше нужда от нея. За пръв път през жалкия си и патетичен живот Кайли бе поставена в по-благоприятна позиция. Веднага застана нащрек, но не събра достатъчно смелост, за да прати богатата кучка по дяволите и да я разкара от дома си.

— Тя накратко ме запозна с налудничавия си план — призна Кайли и вътрешно потрепери, припомнила си колко бързо се бе съгласила да участва в заговора. — Искаше от мен да забременея чрез метода ин витро и, след като се уверя, че нося момче в утробата си, да се скрия някъде, да го родя и да й го дам. — О, господи, цялата история звучеше направо ужасяващо. — Марла възнамеряваше да носи специални подплънки в продължение на шест или седем месеца. Като онези, дето ги носят по филмите. По този начин щеше да заблуди околните, да изчака да започнат родилните ми болки, да постъпи в болницата и да извършим размяната.

— Ами ако ти беше забременяла с момиче? — скептично попита Ник.

— Това… беше неприемливо. Марла настояваше, че в такъв случай трябва да направя аборт и да задействаме всичко отначало. Аз обаче отказах. Казах й, че ако детето се окаже момиче, аз ще го задържа. — Кайли извърна измъчените си очи към Ник.

— Трябва обаче да разбереш, че по онова време не исках дете… не исках дори и това тук. — Тя сниши глас. — Бях толкова въодушевена от идеята, че след всичките тези години най-после ще имам възможност да си отмъстя на Марла за всички преживени унижения, че не се съгласих оплождането да стане ин витро и, разбира се, повиших цената. — Устните й потрепериха, когато си припомни как бе поискала повече пари от сестра си.

— Ама разбира се! — Лицето на Ник стана твърдо като гранит. — Значи си спала със съпруга й и си спазарила добра цена за детето си.

— Точно така — едва чуто призна тя. Очите й се напълниха със сълзи. Гърлото й се сви болезнено. Душата й се късаше от угризения и силно чувство на вина. Как е могла да бъде толкова коравосърдечна? Толкова бездушна? И безсърдечна? Нежно целуна мекия мъх по главицата на Джеймс. — Имах чувството, че най-после съм успяла да докажа, че съм по-добра от Марла.

— Защото преспа със съпруга й?

— И защото можех да направя нещо, което тя не можеше. Аз дори… о, боже… дори си мислех, че Алекс с нетърпение очаква да ме вкара в леглото си. Когато ме целуваше… имаше нещо у него… някакъв гняв… Той като че ли също искаше да й отмъсти. Онова, което вършехме, възприемахме като някаква вендета срещу Марла… Или поне така изглеждаше. — Потрепери, когато си спомни за нощите, които бе прекарала в леглото на Алекс Кейхил. Изтръпна при мисълта за задоволството, изпълвало душата й всеки път, когато правеше секс със съпруга на разглезената си сестра. Започна да й се гади, припомнила си гордостта, която изпитваше при мисълта, че тя, Кайли, е в състояние да даде на Алекс и на баща си онова, което Марла никога не би могла. Най-накрая бе успяла да докаже, че е по-добра от нея.

— И, в крайна сметка, забременя — безизразно отбеляза Ник.

— Да. След около два месеца. — Кайли премигна няколко пъти. — Извадихме късмет. Веднага щом това стана възможно, проверихме пола на плода и — voila! Конрад Амхърст вече имаше наследник. Внук от мъжки пол.

— Кучи син — промърмори Ник, оголил зъби в гневна гримаса. Приближи се до прозореца и надникна през щорите. — И продължихте с изпълнението на плана.

— Да, в началото. Но след това… бебето започна да мърда в утробата ми и… колкото повече напредваше бременността, толкова по-ясно разбирах, че не можех да изпълня споразумението си с Марла. Не можех да се откажа от детето си. Не можех да го изоставя така, както моят баща изостави мен и… — Намръщи се, осъзнала иронията на случилото се. — След като Джеймс се роди, аз, за пръв път в живота си, осъзнах, че на този свят има неща, които са много по-ценни от парите.

— Хайде, стига, Кайли. Или Марла… която и да си, по дяволите! Не ми се прави на покаяла се грешница. Защото на мен тези не ми минават. Я ми кажи каква сума трябваше да получиш след смъртта на стареца?

Тя премигна.

Ник прекоси апартамента и застана пред нея. Лицето му бе разкривено от презрение.

— Кажи ми, скъпа. Искам да чуя колко струва бебето на Конрад Амхърст.

Кайли затвори очи и, притиснала Джеймс към гърдите си, отговори:

— Един милион долара. Съгласих се да го направя за един милион.

— Исусе Христе!

— Но след това…

— Не ми казвай, че впоследствие си решила, че не би взела и цент — присмя й се Ник и на Кайли й се прииска да умре. Отоплението в апартамента се включи. Стори й се, че чу някаква врата да се отваря в коридора.

— Не — призна тя и поклати глава. — Няма да те лъжа. Просто покачих залозите.

— Мили боже!

— На три милиона.

— Ти си невероятна — изръмжа той и Кайли осъзна, че е съсипала всичко, което ги свързваше. Даде си сметка, че с признанията си унищожи мечтите си за щастие с този мъж.

— И какво стана? Съгласиха ли се с условията ти?

— След известно време.

Тримата пътуваха в ягуара на Алекс, когато за пръв път чуха новите й условия. Марла само се изсмя. Алекс изглеждаше съсипан. Запали цигара и подкара покрай парка „Голдън Гейт“. Кайли зърна през прозореца на колата някаква майка, която буташе детска количка. Бебето смучеше биберон залъгалка и се опитваше да потупа по главата едно куче с клюмнали уши, което майката водеше на каишка. Жената изглеждаше изнервена от усилието да се справи с бебето и с кучето, но точно в този момент Кайли осъзна, че от известно време насам просто залъгва Марла и Алекс. Даде си сметка, че никаква сума пари не би могла да компенсира любовта, която бе започнала да изпитва към малкото човече, което растеше в корема й, и да замени стремежа й да обича и да бъде обичана.

— Ти си по-лоша и от нея — изръмжа Ник. — По-лоша си от Марла.

Карла имаше чувството, че с все сила я е зашлевил през лицето.

— Вероятно — призна тя. — Но когато започнаха родилните болки разбрах, че никога няма да им дам детето си. Преди това бях успяла да убедя сама себе си, че за бебето ще е най-добре да живее в семейство с двама родители и да води начин на живот, какъвто малцина могат да си позволят. Все си повтарях, че Марла и Алекс не са чак толкова лоши родители и че има много деца, които живеят в далеч по-лоши семейства… О, да, точно така! — презрително изсумтя тя, изумена от собствената си наивност. — Алекс все повтаряше, че бебето ще бъде отгледано като истински Кейхил и през целия си живот няма да познае бедност и лишения. Изтъкваше, че, ако реша да го задържа, той ще расте само с един родител. С жена, която трябва да продължи да работи, за да свързва някак си двата края. Предупреждаваше ме, че ще съм заета по цял ден и детето ще страда, защото изобщо няма да ме вижда.

— А ти какво му отговори?

— Казах му да върви по дяволите — отвърна тя, припомнила си ужаса, изписан на лицето на Алекс, когото доктор Робъртсън бе въвел в болничната й стая. По онова време родилните й болки бяха станали толкова силни, че тя една успяваше да формулира мислите си.

— Наистина ли?

— Да. Не че това ми помогна кой знае колко. Вече бе твърде късно, за да направя каквото и да било. Всеки момент щях да родя. Алекс ме заплаши, че ще превърне живота ми в ад, ако дори си помисля да се боря срещу него в съда. Изтъкна, че „Кейхил лимитид“ разполага с цял екип адвокати, срещу които не бих имала никакъв шанс. Най-безцеремонно ми заяви, че адвокатите ще изровят всички мои слабости и грешките, които съм допускала в миналото, ще изопачат фактите и ще ги поднесат в съда по такъв начин, че да ме изкарат по-черна и от дявола, доказвайки, че съм непригодна да бъда майка. Не пропусна да отбележи, че докато ние се влачим по съдилищата, Конрад със сигурност ще умре и всички ние завинаги ще се простим с парите му. Най-много обаче щеше да загуби бебето ми. — Кайли поклати глава. — Не разбирам как съм могла да повярвам на всичките тия глупости. Знаеш ли, Алекс дори не се посвени да заяви, че ако се придържам към плана и дам бебето си на Марла, най-после ще успея да дам на баща си нещо, което той винаги отчаяно е желал. Внук. Това извратено мислене ли е или какво? — Почувства сълзите, които окъпаха лицето й. — Успях дори да убедя себе си, че ще им дам Джеймс, а по-нататък ще имам и други деца, които да ми помогнат да го забравя.

— Но промени решението си.

— Да. — Вдигна очи и го погледна през пелената от сълзи. — О, да! В мига, в който зърнах Джеймс в болницата и чух силния му плач, осъзнах, че за нищо на света няма да се разделя с него. И ще се боря със семейство Кейхил и с всеки адвокат, който изправят срещу мен в съда. Ще потъна в дългове, но ще направя каквото е нужно, за да задържа Джеймс. — Видя съмнението в очите на Ник и разбра, че всичко между тях е изгубено. — Виж, Ник, не очаквам да ми повярваш.

— Така е. Не ти вярвам.

— Чудесно. Мисли каквото си искаш, по дяволите, но това, което ти казвам в момента, е самата истина. — Кайли не можеше да се справи със срама и сълзите, които се стичаха по лицето й. Сведе поглед към скъпоценното си детенце, което, в щастливо неведение за болката, разкъсваща душата й, спеше, сгушено в ръцете й. — Аз… аз… толкова съжалявам — прошепна тя. После бързо премигна няколко пъти, избърса омразните сълзи с опакото на ръката си и продължи: — Двама човека загинаха… заради стореното от мен. — Главата й се цепеше от болка и й напомняше за един период от живота й, който предпочиташе да забрави. Наложи си да изправи глава. Вирна брадичка и сърдитият й поглед срещна яростно блесналите очи на Ник. — Не съм жената, за която ме смяташе. Не съм Марла.

На устните му заигра цинична усмивка.

— А това веднага поражда следващия ми въпрос. Къде е тя, по дяволите?

— Не зная — отвърна Кайли и разтри слепоочията си с ръка. — Не… снощи чух Алекс да разговаря с някого. Сигурна съм, че говореше с нея. Чух го да й казва да се скрие в къщата на брега.

Усмивката на Ник стана студена като лед.

— В ранчото?

— Не зная.

— Аз зная. — Рязко я изправи на крака. — Да вървим.

Искаше й се да попита: А какво ще стане с нас? Не го направи. Всичко между тях свърши. Виждаше го в очите му.

— Да. Добре. — Прекоси стаята и рязко отвори вратата.

Отвън, в антрето я очакваше някакъв мъж. Беше висок и тъмнокос. Имаше старателно оформена козя брадичка и криеше очите си зад слънчеви очила. В ръката си стискаше пистолет със заглушител, който бе насочен право в сърцето й.

Кайли замръзна на мястото си.

— Кой сте…

— Марла — проговори той с ужасния глас, който Кайли бе чула първо в болничната стая, а след това и в спалнята си в къщата. Умри, кучко! Ето кой бе произнесъл тези думи. — Какво, по дяволите, правиш в тази част на града? Чак тук ли дойде да мърсуваш? — попита той, а на лицето му се появи студена и безжалостна усмивка.

— Кой си ти? — попита Ник, но в следващата секунда разпозна лицето на мъжа, застанал пред тях.

Беше се променил от времето, когато бяха деца, но Ник веднага си даде сметка, че пред него стои Монтгомъри Кейхил. Сърцето му сякаш спря за миг и Ник моментално разбра, че точно той е убиецът.

— Какво става, братовчеде? Да не видя призрак? — подхвърли Монти.

Ник се хвърли срещу него.

— Не! — извика Кайли, притиснала бебето към себе си.

Монти дръпна спусъка.