Лиза Джексън
Съдбовни грехове (19)

18.

— Ако се опиташ да ми отнемеш сина, кълна се, че ще те убия. — Алекс застрашително бе наврял лице в нейното. Двамата стояха във фоайето. Чертите му бяха разкривени от ярост, сивите му очи бяха станали черни от блесналата в тях омраза.

— Не! О, господи, не!

Марла рязко отвори очи. Сърцето й биеше бясно в гърдите й. Тялото й се къпеше в лепкава пот.

Беше сама. В леглото си. Някакъв клон се удари в прозореца й отвън. Големият часовник във фоайето отброяваше минутите, но иначе бе тихо.

Ужасяващият кошмар постепенно се оттегли в мрака на съзнанието й. Марла седна в леглото, стисна горния край на одеяло в ръка и го придърпа до брадичката си.

— Това беше сън — каза си тя. — Само един сън. — Погледна часовника. Четири и половина сутринта. Отвън беше тъмно. Разтърка ръце, но все още не можеше да се освободи от ужаса на кошмарния сън. Образите в главата й бяха прекалено ясни и отчетливи. Стояха запечатани в главата й редом с една друга сцена, която изплува в мислите й със смразяваща сетивата й яснота.

— Няма да ти позволя да го направиш — ръмжеше Алекс срещу нея. — Няма да допусна да го отведеш от тук.

— Ти само стой и гледай, копеле такова! — със същата омраза му отвърна тя и се спусна към него. — Ще замъкна задника ти в съда, ще направя всичко, което е необходимо, но няма да позволя бебето ми да бъде отгледано в тази… в тази пародия на семейна среда. Къде е той?

— Не е тук.

— Негодник!

— Мери си приказките.

— Ако го нараниш… — Гласът й заглъхна, задавен от силните емоции. — Кълна се…

— Никога не бих му причинил зло. Само съм го скрил далеч от теб.

— Не ти вярвам. — Затича се нагоре по стълбите като прескачаше по две стъпала наведнъж. Той не я последва. О, господи, сигурно казваше истината. Затича се по коридора и смътно долови звъненето на някакъв телефон, който не успяваше да заглуши силните удари на сърцето й. Детската стая беше празна. Студена. Неприветлива. Тя се спусна към другите стаи, макар със сърцето си да разбираше, че той й бе казал истината и тази сграда, която в продължение на години бе възприемала като къща от приказките, беше студена и безсърдечна. В нея нямаше прислуга, нямаше семейство, нямаше… бебе. От тичането остана без дъх; родила бе едва преди няколко дни. Тръгна надолу по стълбите, поспря на етажа на всекидневната и, хванала се за перилата, видя Алекс, който, обърнат с гръб към нея, говореше по телефона.

— Да… да, казах, че ще бъда там. Просто почакай… не зная… два часа, може би три… Тук трябва да се погрижа за нещо… да, зная… да… — Любовницата му! Той говореше с любовницата си и разговорът й по някакъв начин бе свързан с бебето. — Помотай се малко… разходи се по плажа… наслади се на океана… просто се успокой… това е.

— С кого разговаряш? — попита Марла и бързо застана до него.

Той затвори. Рязко се обърна. Изглеждаше гузен.

— Къде е моето бебе? — настоятелно попита тя. И тогава Алекс я сграбчи над лактите. Стисна я като в менгеме с огромните си и силни ръце. Марла почувства как кръвта се отцежда от лицето й. Стискаше я толкова силно, че тя си помисли, че би могъл да пречупи костите й като кибритени клечки. Лицето му се разкриви от омраза. Разтърси я с все сила, а от устата му се разхвърчаха пръски слюнка.

— Не ме предизвиквай. Не заставай на пътя ми. Всичко беше планирано предварително.

— Как ли пък не, по дяволите!

— Сключихме сделка.

— Сключихме. В минало време. Не желая повече да участвам в това. И се кълна в бога, че ще взема бебето си със себе си. Ще го махна далеч от това ужасно място, от всички лъжи и измами.

— Не ме заплашвай — предупреди я той. — Защото вече си в голямата игра и аз се кълна, че ще те убия, ако се опиташ да ми отнемеш сина!

И тогава… и тогава какво? Паметта й изневери за пореден път. Марла се отпусна разтреперана на леглото.

— О, господи — промълви тя и покри лицето си с ръце. В какво точно се беше забъркала? Коя беше тя? Що за човек би се пазарил със съпруга си за съдбата на собственото си дете? Не се изпречвай на пътя ми, беше я предупредил той по-рано през нощта. Това би било голяма грешка от твоя страна.

След това тя, препъвайки се, се прибра в спалнята си, легна в тъмното и, загледана в дантеления балдахин над главата си, го изчака да излезе отново. Както правеше всяка нощ. Къде беше отишъл? С кого се срещаше? Какво правеше? Най-накрая бе задрямала, без да намери отговор на нито един от въпросите си. Спа неспокойно, а в промеждутъците, в които лежеше будна, се опитваше — безуспешно — да измисли някакъв план, чрез който да измъкне децата си от тираничния им баща и да ги спаси.

От какво?

От кого?

От Алекс и жената, с която беше обвързан?

Ако само можеше да си спомни!

По дяволите, все някак си щеше да го направи. Пъхна ръка под матрака. Студеният пистолет на Алекс беше точно там, където го бе оставила. Съвсем наблизо. Значи разполагаше с оръжие и с ключовете на Юджиния. Във връзката не можеше да няма ключ за някоя от колите в гаража. А ако се порови още малко из документите, може би ще открие номерата на банковите им сметки. Имаше нужда от банковото извлечение от чековата й книжка и от някакъв документ за самоличност. Ако се сдобие с тях ще може да изтегли пари… Би могла да използва някой банкомат… ако обаче успее да се сдобие с кода.

Главата й сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

Трябваше да го направи. Налагаше се да се измъкне по някакъв начин от тази бъркотия.

Това е първият ден от остатъка от живота ти. Това е денят, в който ще избягаш и ще започнеш да живееш отново.

Вратата на апартамента се открехна предпазливо.

Тя подскочи. Протегна ръка към пистолета.

Пръстите й стиснаха студения метал. Вратата на спалнята й се отвори. Нервите й се опънаха до скъсване. По слепоочията й избиха капчици пот.

„Няма да ми отнемеш децата, кучи син такъв!“ — помисли си тя, очаквайки всеки момент да види Алекс пред себе си. Затаила дъх, тя присви очи и се вгледа в мъжа, който се промъкна в стаята й.

— Марла?

— Ник! — Заля я неописуемо облекчение. Ник.

Слава богу! Струваше й се, че всеки момент ще се разпадне на милион парченца.

Той влезе и затвори вратата след себе си. Беше гол до кръста, облечен само с чифт стари и окъсани дънки.

— Добре ли си? — Гласът му прозвуча като балсам за душата й. Горещи сълзи опариха очите й. — Стори ми се, че те чух да викаш.

— Аз… вероятно съм викала на сън. Всъщност, сигурна съм, че изкрещях. — Пъхна ръка под матрака и скри пистолета. — Сънувах кошмар, само че той изглеждаше прекалено истински. — Все още седнала в леглото, тя прокара пръсти през късата си коса. — Сънувах, че Алекс… обвини ме, че се опитвам да му отнема бебето и той… той ме заплаши, че ще ме убие. Само че това не е само сън. Наистина се е случило. Зная го. Двамата стояхме във фоайето и той беше… той беше… толкова ядосан. Безпощаден. — Тя затвори очи и се облегна назад. — Господи, беше ужасно.

— Сигурна ли си, че вече си добре? — отново я попита Ник. Загрижено. Сякаш наистина държеше на нея. Чу го да се приближава към леглото. После приседна на ръба. Докосна я по рамото и тя едва устоя на желанието да се хвърли на врата му и да се разридае като някоя глупава слабачка. Не, не можеше да го допусне. Никога не се бе държала по този начин, макар че част от нея започна да се разтапя под ласката на пръстите му — толкова силни, толкова топли… — Добре ли си? — отново попита той и Марла отвори очи.

— Мисля, че да. — Гласът й беше по-тих от обикновено, по-дрезгав. Тя отчаяно се опитваше да се овладее, разтърсена до дъното на душата си от проявената загриженост. Дълбоко в сърцето си знаеше, че никой през целия й досегашен живот не се е отнасял към нея по този начин. С такава доброта. Внимание. Топлота. Нито баща й, нито съпругът й… нито пък някой друг мъж в живота й… Преглътна мъчително, твърдо решена да не допусне да се разпадне пред очите му.

— Дойдох само да проверя как си. Защо не се опиташ да поспиш още малко? — предложи Ник и тя различи лицето му в полумрака, забеляза тревожно сключените вежди, долови напрежението, сковало цялото му тяло.

— Не мога. Днес трябва да свърша твърде много неща. — Изкашля се леко и продължи: — Имам да ти казвам много неща, Ник. Твърде много.

Пръстите му се забиха в плътта на ръката й.

— Какво?

— Аз… трябва първо да си събера мислите — рече тя, опитвайки се да пренебрегне копнежа, зародил се дълбоко в душата й. Ник беше толкова близо до нея. Прекалено близо. Усещаше аромата на кожата му, чувстваше топлината на тялото му… о, господи, не можеше да допусне това да я отклони от целта й. Обви китката на ръката му с пръсти. — Слушай… дай ми само няколко минути да се изкъпя и да се приведа в що-годе приличен вид. След това ще ти разкажа какво открих.

— Обещаваш ли? — Зъбите му проблеснаха в мрака.

— Обещавам. — О, господи, как й се искаше да изтрие с целувка наперената усмивка от лицето му.

Измъкна се от другата страна на леглото, за да се отдалечи от него. Близостта им беше твърде изкушаваща, прекалено еротична… и много опасна.

— Разполагаш с петнадесет минути.

— И десет са ми достатъчни — отвърна Марла, намигна му и влезе в банята.

Ник не я последва, макар че много му се искаше. Страстта му към тази жена не намаляваше. Независимо от нещата, които се случваха около тях. Независимо от подозренията му, че животът им може би е в опасност.

Като скърцаше със зъби, опитвайки се да потуши желанието, което изгаряше душата му, Ник си наложи да излезе от стаята. Не му харесваше посоката, по която поеха мислите му. Беше я видял да лежи безпомощно в леглото си, усетил бе топлината на тялото й, доловил бе аромата на парфюма й, почувствал бе уязвимостта й… и бе изпитал непреодолим копнеж да я прегърне, да я утеши, да я целуне, да я докосне…

— Ти, долен кучи син! — през зъби процеди той и тръгна надолу по стълбите. Тази жена беше толкова различна от изобретателната Марла, която бе познавал в миналото и, въпреки това, той беше все така привлечен към нея. Желаеше я повече от всякога, изгаряше от страст по нея. Мечтаеше да я вземе в прегръдките си и да я люби. Чувстваше, че е по-различна. Зряла. Самоуверена. Сексапилна, без да си дава сметка за това. Тази по-силна жена го привличаше неудържимо. — Откажи се! — промърмори Ник на път за кухнята. Беше я изплашил до смърт, когато почука на вратата й. В първите няколко секунди му се видя толкова крехка и уязвима, че едва овладя желанието си да я грабне и да я притисне към себе си. И да я люби. Докато и двамата останат без дъх. По дяволите, какъв глупак беше само! Трябваше да свърши толкова много неща, преди да се отдаде на еротичните си фантазии, но проклетият му, болезнено възбуден член, отказваше да проумее това.

Трябваше да й разкаже за Пам и за Монти… но това можеше да почака. Влезе в огромната кухня, разтършува се из шкафовете, намери някакво кафе и напълни машината, която заработи с тихо бръмчете и гъргорене. Погледна през прозореца към тъмната градина. Припомни си как бе заварил Марла на люлката. Изгубена в капана на собствената си памет. И изплашена. Като че ли Марла Кейхил някога се е страхувала от нещо! Нервно започна да барабани с пръсти по кухненския плот. В главата му се блъскаха безброй въпроси, свързани с Алекс, Джули, Монти… и, разбира се, Марла. Алекс бе пропилял голяма част от парите на компанията. Сега се опитваше да спаси останалото, подкупваше всеки, изпречил се на пътя му, лъжеше безобразно и всичките му планове бяха свързани по някакъв начин със съпругата му. Някак си… парченцата бавно застанаха по местата си и картинката, която се получи, изплаши Ник до смърт.

Но Марла е част от всичко това. Знаеш го. И все още не можеш да й се довериш.

Кафето беше готово. Ник взе каничката и две чаши и ги качи в апартамента на горния етаж. След това сипа по малко кафе за двамата.

Каза си, че трябва да седне и да я изчака в малката всекидневна. Повтаряше си, че тя всеки момент ще се появи. Надделяха обаче любопитството и пламналата в душата му страст. Отвори вратата на спалнята, чу силната струя на душа и се приближи до банята. Огледалата бяха замъглени от парата, въздухът ухаеше на ароматен сапун.

„Не го прави!“ — предупредително се обади гласът на разума. Търсиш си белята.

Само че Ник просто не можеше да се въздържи. Остави нейната чаша на плота до мивката и зърна в огледалото голото й тяло, което се открояваше през стъклените стени на душ-кабината. Стомахът му се сви. През облака пара успя да различи дългите й крака и пищните бели гърди с тъмни зърна. Тя се наведе напред, за да изплакне косата си и той зърна за миг задника й, видя двете твърди полукълба. Гледката го възбуди още повече, членът му набъбна и стана още по-твърд.

Махни се от тук, преди да те е забелязала, каза си той, но в този момент тя се обърна, отметна глава назад, а погледът на Ник премина през воала от пара и остана прикован върху тъмния триъгълник между краката й.

Господи, наистина беше красива! Изглеждаше почти неземна с тази тънка талия и хлъзгава от водата кожа. Проклетият му пенис набъбна още повече, притисна се към тесните дънки, причинявайки му силна болка. Над шума на водата се носеше тананикането й — приглушено и малко фалшиво.

За бога, човече, нямаш време за това!

С ясното съзнание, че си играе с огъня и преизпълнен с убеждението, че трябва да остави чашата й на мивката и да се върне обратно във всекидневната, Ник продължаваше да стои на мястото си като закован. Бавно отпиваше от кафето, подпрял се на ръба на плота, взираше се в призрачното видение, обгърнато в облак от пара и примамливи аромати, слушаше гласа й. Марла се завъртя под водната струя и вдигна ръце над главата си. Ник забеляза извивката на раменете й, вдлъбнатината в основата на гръбнака й, двете трапчинки върху полукълбата на задника й.

Погълната от собствените си мисли, тя все още не го забелязваше. Но това изобщо не го смущаваше. На устните му заигра лека усмивка, когато Марла внезапно спря водата и отвори вратата на кабината. Присегна се за хавлията и погледът й срещна неговия.

По кожата й изби разкошна червенина.

— Какво правиш? — стреснато попита Марла. Беше цялата мокра, от нея се стичаше вода, а влажните къдрици падаха върху лицето й.

— Донесох кафе. — Ник посочи димящата чаша на плота, а след това отпи от своята.

— И остана за представлението? — В зелените й очи затанцуваха палави пламъчета, на устните й изгря порочна усмивка. После подпря ръце на хълбоците си и го изгледа с престорено възмущение.

— Хванах само последното действие.

— И как се представих?

— Доста добре.

— Само толкова? — заяде се тя, отказала се от мисълта за хавлията. Водните струйки се стичаха по лицето и шията й, блестящи капчици покриваха гърдите й.

— Всъщност — рече Ник и остави чашата си върху мивката с ясното съзнание, че не би трябвало да прави нищо, ама нищо, от онова, което се въртеше в главата му — мисля, че беше толкова добра, че ми се ще да те извикам на бис.

— И какво точно означава това? — попита тя. Пълните й устни потрепнаха, едната й вежда свенливо помръдна нагоре, а погледът й, само за миг, се плъзна към колана на дънките му. Това беше! Всичко останало да върви по дяволите!

— Ами означава ето това. — Устните му се разтегнаха в порочна усмивка, той протегна ръце и я хвана за кръста. Тя залитна и се притисна към него. Разсмя се, а той покори устните й със своите. Влажни и топли, те веднага откликнаха на ласката, а смехът й премина във въздишка. Ник нямаше нужда от друго насърчение. Не желаеше да мисли за стотиците основания да не прибързва и да не се обвързва с тази жена. Сега, в този момент, той искаше единствено да избяга. Да намери забрава. Да я обича отново. Плъзна ръка по гърба й и като я притискаше силно към себе си, я принуди да влезе отново в кабината и да опре гръб в стената й.

Езикът му не спираше да изследва устните и устата й, пръстите му галеха гладката й, хлъзгава кожа, а душата му изгаряше от отчаяното желание, което изпитваше винаги, когато се намираше близо до тази жена. Беше повярвал, че се е излекувал от този копнеж още преди години, но сега си даваше сметка, че се е заблуждавал. Ник искаше тази жена. Желаеше я. Нуждаеше се от нея. Присегна се зад гърба си, намери дръжката на вратата на кабината и я затвори. След това пусна водата.

— О! — извика тя, а той я целуна още по-настойчиво. Почувства силните удари на сърцето й, когато плъзна ръце по меката й плът. Топлата вода се лееше върху тях. Марла обви ръце около врата му. Гърдите й подканящо се повдигнаха и се залюляха пред очите му. Ударите на сърцето му отекваха оглушително в главата му, членът му изпълваше до пръсване мокрите дънки. Вече нямаше връщане назад. Ник престана да разсъждава и да се притеснява за последствията. Сведе глава и целуна извивката на шията й.

Тя ахна и се задъха от удоволствие. Горещата вода продължаваше да ги облива.

— Ник — прошепна Марла. — О, господи… — Зарови пръсти в мократа му коса и се отдаде на мига, забравила за момент всичките си съмнения и страхове, откъснала се от лудостта на живота си. Чувстваше топлата вода, която се изливаше върху гърба й, усещаше стегнатите му мускули, притиснати към гърдите и корема й, опираше се на дългите му крака, които стояха леко разкрачени, за да се нагодят към извивките на тялото й. Това, което вършеха в момента, беше същинска лудост, но тя не можеше да направи нищо, за да я прекрати. Кръвта пламна и потече по вените й като разтопена жарава, в мозъка й запулсира отчаян копнеж, а дълбоко в душата й се надигна болезнена потребност да го целува, да го докосва, да го люби.

Ник с все сила я притискаше към себе си. Положил едната си ръка върху извивката в основата на гърба й, той нежно галеше цепката между полукълбата на задника й.

— Господи, колко те желая — дрезгаво промълви той и я прикова под пламналия си поглед. Две блестящи капчици вода се отрониха от миглите му и потекоха надолу по носа му.

— И… и аз те желая — призна Марла и цялата пламна от срам. Не прави това, Марла. Допускаш ужасна грешка. Грешка, която никога няма да можеш да поправиш.

Но ръцете му бяха толкова убедителни, а устните — толкова вълнуващи. Той леко се завъртя, така че двамата подпряха рамене на плочките в единия край на кабината. Сега водата падаше право върху раменете му. Мократа му коса се къдреше по челото му, очите му, станали тъмносини от страстта, не се отделяха от нейните. Той бавно се наведе и, хванал гърдите й с двете си ръце, ги притисна една към друга. После целуна първо едното, а след това и другото нетърпеливо зърно. Тя се заизвива в ръцете му, когато горещият му дъх опари мокрите, кафяви зърна и цялото й същество бе обхванато от неистовото желание да го притежава. Целия.

— Толкова си красива — прошепна Ник. Потърка с палци щръкналите й зърна, а след това зарови лице между гърдите й. Краката й омекнаха, когато той леко изви глава, захапа едното зърно и го засмука. Водата се все така се изливаше върху тях. Марла изви гръб, а Ник пъхна едната си ръка зад нея и я притисна към себе си. Тя обгърна главата му с ръце и се отдаде напълно на желанието, което пламтеше в най-съкровените кътчета на душата й.

Той продължи да я целува, да я гали с език, да се опива от вкуса на гърдите й, а ръката, притисната към основата на гърба й, я притискаше все по-близо до него.

— Ник! О, господи, Ник… о, моля те… — прошепна Марла. Нито една разумна мисъл не бе останала в главата й, а тялото й копнееше за още ласки. Ник отдръпна устни от гърдите й и продължи пътя си надолу по тялото й. Езикът му се плъзна по корема й, а после нежно докосна пъпа й. Тя се задъха, изведнъж останала без въздух. И тогава Ник се спусна още по-надолу и, застанал на колене обсипа с целувки гладката и хлъзгава кожа на корема й.

Марла едва не се задави, когато ръцете му погалиха задника й, а устните му докоснаха меките косъмчета между краката й.

— Отпусни се, любима — подкани я той, а горещият му дъх погали пламналата й кожа. Тя послушно разтвори крака, за да му позволи да я докосва, да я целува, да изследва най-интимните кътчета на тялото й.

Задъхана от желание и копнеж, тя престана да разсъждава, отдала се напълно на чувствената наслада. Всичките й сетива затрептяха, когато устните му погалиха сърцевината на женствеността й. Ръцете му се впиха в задника й, езикът му подпали магически огън в утробата й, горещият му дъх възпламени кръвта й. А горещата вода все така се изливаше върху тях.

— Точно така, момичето ми — промърмори Ник, когато първата конвулсия разтърси тялото й, а съзнанието й се разпадна на безброй частички. Искаше да го докосва, да го притиска към себе си, да му каже, че го обича… Само че бе притисната към стената на душ-кабината и, протегнала ръцете си встрани, отчаяно дращеше по фаянса, опитвайки се да се хване за нещо, да се закрепи.

Ник премести едното си рамо, прехвърли коляното й над него и си осигури по-добър достъп. Тя заби пета в гърба му. Мили боже! Изпитваше неописуема наслада. Ласките му бяха сладко мъчение. Божествено изтезание. Имаше чувството, че целият й живот се е съсредоточил върху онова толкова интимно кътче от женската й същност.

— Хайде, любима — прошепна той, вдигна и другия й крак върху рамото си и я целуна толкова страстно, проникна толкова дълбоко, че горещи сълзи бликнаха от очите й, дробовете й сякаш останаха без дъх.

Гърлен, животински рев се изтръгна от дълбините на душата й.

— Ник, о-о-о, Ник…

— Отпусни се, любима… Отпусни се…

Тялото се разтресе като ударено от електрически ток. И още веднъж. И още веднъж. Нещо дълбоко в нея сякаш се скъса и сълзите потекоха по лицето й, смесиха се с топлата вода, която се лееше от душа.

— О, моля те…

Само с едно движение той пусна краката й на пода и се изправи.

— Ник, аз…

— Шшт… — Взе я на ръце, спря водата, прекоси дебелия килим и я положи върху намачканите завивки на леглото й. — Сега, Марла… — прошепна той и я изгледа със сериозните си, решителни очи. — Сега е твой ред да ме любиш.

Тя преглътна мъчително и, с ясното съзнание, че се кани да прекоси мост, който със сигурност ще се срути зад нея, протегна ръце и намери катарамата на колана му. С разтреперани пръсти го разкопча и се залови с най-горното копче на дънките му. Дръпна малко по-силно. Всички копчета се откопчаха до едно. Преглътна още веднъж и с подновена решителност смъкна мокрите дънки надолу по бедрата му. Ник ги изрита на пода и Марла за пръв път зърна голото му тяло.

Стегната кожа.

Здрави мускули.

Ситни къдрави косъмчета.

Стопроцентов мъж.

Ник се надигна и нежно я положи по гръб на леглото. Пое с устни водните капки по гърдите й, изправи глава и се вгледа в очите й.

— Кажи ми, че ме желаеш.

Тя облиза устни.

— Аз… желая те.

О, Ник, ако само знаеше колко много те желая, помисли си тя, неспособна да въздържа повече първичната страст, която я изгаряше.

— Кажи ми, че никога няма да съжаляваш за това.

— Няма да съжалявам.

Това беше лъжа. Щеше да започне да се разкайва в мига, в който всичко свърши. Но в момента не даваше пет пари за това.

— Нито пък аз — обеща й Ник и покри устните й със своите.

Силните му колене разтвориха краката й и тя цялата се разтрепери. Толкова силно го желаеше, че чак я болеше. Възбуденият му член докосна кожата на корема й и тя се задъха.

— Искам да направя това от мига, в който те видях отново — прошепна той и я целуна по бузата. — Нищо че беше наранена, насинена и подута. Желаех те толкова силно колкото и преди.

— Аз… аз също те желаех — призна Марла и, решила да не обръща внимание на чувството за вина, плъзна пръсти по раменете и ръцете му.

Без да сваля поглед от лицето й, Ник бавно проникна между краката й. Марла ахна и в продължение на няколко секунди сякаш забрави да диша. По челото му избиха капчици пот, лицето му се изопна. Той се подпря на лакти и проникна по-дълбоко в тялото й. Тя продължи да гали гладките мускули на гърба му. Проследи с пръсти извивката на гръбнака му. Той се наведе и я целуна отново. Страстно. Настоятелно. Проникна още по-дълбоко и тя потрепери, изви тяло, за да посрещне неговото, копнееща да го почувства дълбоко в себе си.

— О, боже! — Само едно бързо и рязко движение и той беше вътре.

Отново остана без дъх. Той надигна глава и се отдръпна толкова бавно, че Марла си помисли, че ще умре от удоволствие. Заби нокти в мускулите на гърба му. А след това Ник отново проникна дълбоко в нея, целуна я безпаметно и се отдаде на нуждата, изпепелила душата му.

Марла се надигна нагоре, нагоди се към ритъма му и се задвижи заедно с него. Всеки тласък беше по-силен от предишния. По-настоятелен. По-завладяващ. Тя се притискаше към него и едва успяваше да си поеме дъх. Първите лъчи на зората проникнаха през стъклата на прозореца и обагриха леглото със златистите си отблясъци.

Ник я прегръщаше с все сила. Дишането му беше плитко и накъсано. Някъде дълбоко в тялото й се надигна гореща вълна и потече като разгорещена лава по тялото й. Мислите й се завъртяха в безпаметна въртележка. Марла се притискаше с все сила към него, любеше го, поемаше с благодарност всеки тласък на тялото му, отдаваше му се напълно. Телом и духом. Движеха се все по-бързо и по-бързо. Светът се завъртя около тях. Тя затвори очи и се отдаде на първите неописуемо сладки вълни на оргазъма, разтърсил тялото й с несекващи конвулсии.

Дрезгавият вик се изтръгна от устата на Ник само миг преди нейния.

— Марла… о, любов моя… проклета да си… Проклети да сме… Майната му на всичко…

Целият свят сякаш се разпадна и изчезна. Той отметна глава назад и я стисна така, сякаш не смяташе да я пуска никога вече. Тялото му се напрегна до крайност и остана за миг извито като дъга. След това Ник се отпусна върху нея и зарови глава в извивката на врата й.

— Знаех си… — задъхано промълви той и погали косата й. — Знаех си, че с теб ще бъде прекрасно.

— Както преди? — попита тя. Трябваше да се насили да зададе въпроса, защото изобщо не беше сигурна дали наистина са били любовници преди много години. Не знаеше дали самата тя е Марла Амхърст Кейхил.

— Не, не както преди. — Ник се подпря на лакът и я изгледа изпитателно с лазурносините си очи. Въздъхна дълбоко и погали с палец извивката на лицето й. — По-хубаво. Много по-хубаво.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета — подразни го тя, макар да остана поласкана от думите му. Отчаяно й се искаше да му повярва.

Той се разсмя.

— Не, казвам ги на едно-единствено момиче.

— Лъжец.

— Не и аз. — Целуна я отново. — А сега… — нежно я плесна по задника и огледа стаята — колкото и да ми се иска да остана да си лежа тук до теб, мисля, че ще е най-разумно да се надигнем, преди да са се събудили останалите.

Марла изпъшка, но съзнанието й започна постепенно да се прояснява и тя си даде сметка, че Ник има право. И двамата насилваха късмета си. Освен това нямаха време за губене.

— Имам да ти казвам толкова много неща — рече тя и се намръщи. — Толкова много…

— Страхотно, скъпа. Значи ставаме двама. Хайде, побързай.

 

 

— Старецът е мъртъв — рече той, застанал в любимата си телефонна кабина точно под хълма, на който се извисяваше къщата на богатото копеле. Мъглата бавно се вдигаше, първите лъчи на слънцето огряваха града, а кафенетата от другата страна на улицата тъкмо отваряха.

— Какво? Откъде знаеш?

В гласа на онзи се прокраднаха нотки на паника. Страхотно.

— Аз го очистих. Писна ми от това чакане.

— По дяволите, казах ти да изчакаш.

— Каза, че трябва да чакаме докато дядката ритне камбаната… старият пръдльо вече се пресели на онзи свят.

— Сега ченгетата отново ще се захванат с нас.

— Изобщо няма да разберат, че е било убийство. Снощи докторът включи Амхърст на кислород. Аз само му го спрях за малко.

— Исусе, това обърква всичко. — Копелето започваше сериозно да се паникьосва. Гласът му се повиши с една октава.

— Искаш да кажеш, че просто ускорява нещата. И това трябва да те радва. Той веднъж вече промени завещанието си, нали? Беше отрязал Марла напълно, но след това размисли и й даде възможност да му роди внук. Защо да не го направи отново? Така че детето да наследи всичко.

— Той не би могъл да промени завещанието си отново, тъпак такъв! Старецът не беше с всичкия си.

— И откъде можеш да си сигурен? — не му остана длъжен той, вбесен от обидата.

— Виж, ако някой заподозре…

— Няма. Така както стоят нещата в момента, хлапето наследява всичко, ти взимаш мангизите и ми изплащаш моя дял. Pronto! — Присви очи сякаш почувствал, че онзи тип се опитва да се отметне от споразумението им.

— Все още не е решен проблемът с Марла.

— Аз ще се погрижа.

— Чакай малко. Не съм сигурен…

— До довечера ще е мъртва.

— Не, твърде е рисковано. Нека не е в същия ден, в който умира баща й.

— Ти не се тревожи за това. Смъртта й ще прилича на злополука. Нали искаше точно това? Нали такава беше първоначалната ти идея?

— Не. Слушай сега. Изчакай няколко дни. Ясно? И не ми звъни повече на този телефон. Чуваш ли? Наех те, за да ми свършиш работа и ще си получиш парите, но все още аз съм този, който командва парада.

— Друг път.

— Предупреждавам те…

Той се разсмя и бръкна в джоба за цигарите си.

— Отпусни се, amigo, днес е щастливият ти ден.

— След това затвори и се отправи към джипа си. Кръвта му кипна от нетърпеливо очакване. Убийството на Конрад Амхърст беше фасулска работа. А и то, само по себе си, бе само едно от средствата, за постигане на крайната цел.

Защото той всъщност искаше Марла. Винаги бе искал само нея.

 

 

— … престорих се на заспала, когато той влезе в стаята ми и се опитах да го заблудя, че не зная какво става и изобщо не съм припарвала в кабинета му — разказваше Марла, седнала на канапето във всекидневната. Ник бе запалил огъня и стоеше с гръб към пламъците, стиснал в ръце празната чаша от кафето и приковал очи върху лицето й. Вече бяха привършили с кафето, когато останалите обитатели на къщата започнаха да се размърдват. Готвачката вече тропаше със съдовете в кухнята, а Сиси скоро трябваше да става за училище. — В бюрото му намерих няколко неща… един пистолет, който взех и скрих под матрака в моята спалня. Освен това… намерих една визитна картичка с адреса и телефонния номер на Кайли Парис. Прибрах и нея. А също така и болнична сметка за хистеректомията на Марла Кейхил. Пълна хистеректомия — додаде тя. В главата й се блъскаха безброй въпроси, кръвта й кипеше, подхранена от свежия прилив на кофеин. — Сметката е отпреди три години.

Ник я изгледа изпитателно.

— Значи ти или не си Марла, или бебето не е твое.

— Джеймс е мой син! — заяви тя без никакво колебание. Каквато и друго да се бе случило, тя знаеше със сигурност, че е майката на това дете. Изпи остатъка от студеното кафе и продължи: — Доктор Робъртсън е замесен по някакъв начин във всичко това. Той не пожела да ми даде медицинския картон на Марла. Макар че операцията е извършена не в Бейвю, а в някаква частна болница в Лос Анджелис. В картона обаче сигурно се споменава тази подробност. И това обяснява защо онази вечер не ми позволи дори да надникна в папката.

— Вземи адреса на Кайли и отиваме там — рече Ник и разтърка с ръка наболата си брада. Марла мигновено си припомни случилото се преди по-малко от половин час, спомни си допира на твърдата брада до меката й кожа.

— Ами пистолета? — Тя потрепери при мисълта за студеното, смъртоносно оръжие.

— За момента го скрий някъде. Далеч от Алекс. Дали домашната помощница ще го намери?

— Не мисля. Няма да го открие дори и ако реши да сменя чаршафите.

— Добре. — Той тръгна към фоайето.

— Не отивам никъде без бебето, Ник. Не мога да рискувам да го оставя тук и да позволя на Алекс да отвлече собствения си син.

— Да го отвлече от тази къща?

— Защо не? — Марла беше непреклонна. Неотстъпчива. Най-важно за нея бе да предпази детето си. — Освен това трябва да защитим и Сиси.

— От Алекс?

— И от всеки друг. — Стомахът й се сви, когато си спомни за мъжа, който минаваше за неин съпруг. Ник вече й бе казал всичко за плачевното финансово състояние на „Кейхил лимитид“, разказал й бе за намерението на Пам Делакроа да напише книга и за връзката на Джули Делакроа Джонсън с Алекс. Марла вече знаеше как Алекс бе обвинил Данолд Фавие за скандала, а след това бе платил и на двамата, за да си държат устата затворена. Изобщо нямаше да се изненада, ако се окажеше, че пак той стои зад убийството на Чарлз Бигс и зад опитите за покушение върху собствения й живот.

Имаше пълното основание да се страхува. За себе си. За сина си. За Ник.

— Не можеш да си представиш омразата, изписана на лицето му. Нямаш представа с каква злоба ме заплашваше.

— Значи ще вземем Джеймс с нас — съгласи се Ник.

— И ще изчакаме докато Сиси тръгне за училище. Мисля, че там ще е в безопасност — рече Марла, опитвайки се да мисли с няколко хода напред. — Не зная защо, но мисля, че тя не е част от всичко това. Каквото и да става в момента, то е свързано с бебето. И с мен.

Ник я погледна право в очите.

— Заради завещанието.

— Какво? — Не й хареса онова, което Ник намекваше.

— Бебето е в центъра на случващото се, защото именно то ще наследи основната част от богатството на Конрад Амхърст — обясни Ник, а сърцето й се сви от чувство на гибелна обреченост.

— Това е по-ужасно отколкото предполагах. — Остави празната си чаша на масата. — Ако си прав, то тогава Джеймс е в безопасност докато татко… Конрад умре. След това…

— След това става непотребен. Също като теб — продължи Ник, довършвайки зловещата й мисъл.

— Хайде да го събудим. — Тя рязко се изправи. Трябваше веднага да се махне от тази къща. Незабавно! Не можеше да остане нито миг повече в този елегантен, но смъртоносен капан. — Ще вземем Сиси с нас и ще я оставим на училище. След това ще се погрижим да скрием Джеймс на безопасно място докато разплетем докрай тази позорна история.

— Можем да отидем в Орегън. Притежавам къща там.

— Ще бъдем ли в безопасност в дома ти?

— Вероятно не — призна Ник и се намръщи, когато долови нечии стъпки на горния етаж. — Вярно, че притежавам куче-пазач, но се съмнявам дали Бандит ще успее да ни защити от евентуално нападение.

Марла си представяше дома му като рая. Спокоен. Безопасен… единствената й утеха бе, че, благодарение на този ужасяващ и комплициран кошмар, бе открила Ник. Ако не друго, поне вече знаеше какво означава да обичаш някого. Да държиш на него.

— Някой ден — дрезгаво прошепна тя — бих искала да видя дома ти.

— Някой ден ще го видиш — обеща той, но Марла не беше сигурна, че може да му вярва.

Преди да успее да му отговори, телефонът пронизително иззвъня.

— Сега пък какво? — Ник погледна часовника си, излезе във фоайето и вдигна слушалката преди телефонът да е издрънчал отново. — Ало? — Последва мълчание. Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Марла Кейхил? Веднага ще се обади.

Сърцето на Марла се сви.

— Един момент. — Ник се върна във всекидневната и й подаде слушалката. Очите й срещнаха нейните. — Обаждат се от дома за възрастни хора в Тибурон.

Баща й. Чувството й за обреченост се засили.

— Ало? Марла Кейхил на телефона — рече тя, макар че вече беше сигурна.

— Добро утро, госпожо Кейхил — поздрави силен женски глас. — Обажда се Кара Дънууди, административен директор на дома за възрастни хора Ролинг хилс в Тибурон. Боя се, че имам лоши новини за вас. Баща ви се спомина рано тази сутрин…

 

 

— Нали искаше някакъв пробив в случая с Памела Делакроа? — попита Джанет Куин и се отпусна на стола пред бюрото на Патерно. Остави голямото си куфарче за документи на пода до нея.

— Поне един. Но ако са два или три, ще е още по-добре. — Той бръкна в чекмеджето, установи, че дъвките му са свършили и се облегна назад. — С какво разполагаш?

Джанет се ухили.

— Открихме чантата на Марла Кейхил. Вследствие на силния удар е отхвръкнала на два метра от колата и се е търкулнала надолу по хълма. Изобщо нямаше да я открием, ако тя не бе толкова настоятелна в опитите си да разбере какво е случило с чантата и документите й. — Очите на Джанет блестяха зад стъклата на очилата. Изглеждаше развълнувана като човек, открил внимателно пазена тайна. Патерно бе виждал този поглед и преди. Тя имаше да му казва нещо. Нещо изключително важно.

— И? — подкани я той.

— И… намерихме портфейла й… всъщност, не само него. И се натъкнахме на нещо неочаквано. Кредитните карти, шофьорската книжка и чековата книжка в чантата не са на името на Марла Кейхил. Всичките документи носят името на Кайли Парис, която живее тук, в града. — Джанет се наведе, отвори куфарчето и извади малка дамска чанта, поставена в найлонов плик. След това измъкна един по-голям плик, пълен с други принадлежности. Патерно внимателно разгледа шофьорската книжка. — Нещо прави ли ти впечатление? — попита Джанет.

— Само това, че Марла Кейхил и Кайли Парис могат да минат за близначки. — Той изпитателно се вгледа в снимката.

— Повярвай ми, не са.

— А аз си мислех, че приликата между Марла Кейхил и Пам Делакроа е голяма. Но тя е нищо в сравнение с това тук.

— Опитай се да си я представиш след пластичните операции, на които бе подложена след катастрофата. В края на краищата, всички очакваха, че лицето на Марла Кейхил може да изглежда малко по-различно след катастрофата с мерцедеса на Пам.

— Коя е тази жена? — попита Патерно, размахал под носа й плика с документите за самоличност на Кайли Парис.

Джанет с готовност се зае да отговори на въпроса му. Всъщност, тя само това чакаше.

— Според щатските архиви, Кайли Парис е родена няколко години след Марла Кейхил от жена на име Доли Парис, която, в определен момент от живота си, работила като сервитьорка в мъжкия клуб, в който Конрад Амхърст играел карти и голф. По онова време не била омъжена и нямала постоянен приятел, но успяла някак си да забременее. Бременността й била съпътствана от клюки, че баща на детето й е член на клуба, в който работела, но в удостоверението за раждане не е вписано името на бащата, а Доли починала преди почти пет години. От инфаркт. Кейли израснала с поредица от… нещо като пастроци. Използвам тази дума, само защото няма по-добра, която да опише истинското положение на нещата. Била умно дете, справяла се добре в училище, спечелила стипендия и започнала работа, за да се издържа в колежа. След като се дипломирала, започнала работа в инвестиционна фирма тук, в града. Много амбициозно момиче. Дори получила предложение за работа от една конкурентна фирма.

— Получила?

— Точно така. Кайли напуснала работа. Преди около година и половина. Без предупреждение. Не дала никакви обяснения. Постъпката й била изненадваща, защото до този момент оставяла у работодателите си впечатление за човек, готов на всичко, за да се изкачи нагоре в корпоративната йерархия. Момичето не признавало никакви прегради. Искала да си извоюва професионален успех и по-добър живот. Но един ден най-неочаквано се отказва от всичко това. — Очите на Джанет заблестяха. — Никой от приятелите й не я е виждал от тогава. Тя като че ли изведнъж изчезнала от лицето на земята.

— Починала ли е?

— Не. Не мисля. Ако беше мъртва, нямаше да има кой да плаща наема на апартамента й и всички останали сметки.

— И те са платени? — попита Патерно, а умът му трескаво съобразяваше. Коя, по дяволите, беше тази жена? Тази евентуална половин сестра на Марла Кейхил? Тя ли беше връзката в този заплетен случай?

— Плащани са най-редовно всеки месец.

— Наистина? — Патерно почувства вълнение и прилив на адреналин, както ставаше всеки път щом се приближеше към разрешаването на някой случай. — И защо е напуснала работа?

— Сега става най-интересно. Според мен е напуснала, за да роди. Родила е дете, за което никой не е трябвало да научи. И това е синът на Марла Кейхил.

— Уха! Чакай малко…

— Марла Амхърст Кейхил е стерилна. Оказва се, че преди няколко години е преживяла хистеректомия, за която баща й не бил информиран. Всичко било извършено много потайно. Болничните архиви са много повърхностни благодарение на доктор Робъртсън, но аз се поразрових в една стара застрахователна полица и — бинго! Направих голямото откритие. Пълна хистеректомия. Така че няма начин Марла Кейхил да е майка на Джеймс Кейхил. Преди години баща й, Конрад Амхърст, какъвто си е откачалник, я изключил от завещанието си с обещанието да я включи отново, ако му роди мъжки наследник. И ето че тя успяла да го направи.

— Но момчето е наследник на Кейхил, не на Амхърст.

— Старецът винаги е искал да има син. И макар че се отнасял с Марла като с принцеса, винаги е мечтал за момче.

— Но той има син — напомни й Патерно.

— Да, но Рори е със сериозни мозъчни увреждания, живее в дом за инвалиди и едва ли някога ще има собствени деца.

— Значи дъщерята измислила цял заговор, за да му осигури внук? — В гласа на Патерно все още се прокрадваха скептични нотки. — Убедила своята половин сестра, или каквато там й се пада, да роди детето вместо нея… на практика да заеме мястото й?

— Според мен е станало точно така. Планът се е оказал сполучлив, защото въпросната Кайли Парис била готова на всичко за някой и друг долар, притежавала същата кръвна група — нулева отрицателна, и успяла да роди така желания наследник. Така че Марла Кейхил извадила късмет.

— Това е много повече от късмет, ако питаш мен.

— Двете са половин сестри и притежават кръвната група на баща си. Отрицателната кръвна група е много по-рядко срещана от положителната, но те и двете са с отрицателен резус-фактор.

Патерно присви очи.

— Как е успяла да убеди съпруга си да приеме този план?

— Ти да си чувал някога някой Кейхил да отхвърли предложение за допълнително финансиране.

Той изсумтя в отговор.

— Само черната овца на клана.

— Никълъс Кейхил е различен.

Това си беше самата истина.

— Не бих се изненадала, ако се окаже, че цялата тази противна схема е замислена от Алекс Кейхил. Както знаеш, той и женичката му невинаги са се разбирали добре. На няколко пъти са се разделяли, а, ако се вярва на клюките за тях, нито един от двамата не е държал особено на брачните клетви. Преди да се омъжи, Марла е имала връзка с брата на съпруга си. Успях да се срещна и разговарям с една жена от прислугата, която е била уволнена преди няколко години. Точно тя ми подшушна за хистеректомията. Благодарение на нея се разрових в старите болнични сметки и открих истината. Та, според същата жена, Марла по едно време имала кратка връзка и с братовчеда на Алекс, Монти. — Джанет тръсна глава и отмахна косата, паднала върху очите й. — Но, независимо от всичко това, Марла и Алекс останали заедно. От любов? Не, не мисля така.

— Значи смяташ, че продължават да живеят заедно само заради парите.

— Готова съм да заложа живота си на това.

По този пункт Патерно бе напълно съгласен с нея, но все още не можеше да приеме напълно останалата част от теорията й.

— Кажи ми как Марла е могла да симулира бременността си? Имам предвид истинската Марла?

— Предполагам, че двете жени или са се разменили в самото начало — доста рисковано начинание, ако питаш мен, предвид многото хора, които живеят в онази къща, или Марла е носила специални подплънки. Като онези, които използват актрисите. Нито веднъж не си е позволила да се покаже без дрехи пред останалите членове от семейството и прислугата… едва ли е било чак толкова трудно да симулира сутрешно прилошаване и останалите симптоми, съпътстващи всяка бременност. Може дори да е сложила няколко допълнителни килограма, за да поналее малко лицето си. Не забравяй, че според мен семейният лекар, Робъртсън, е бил в течение на цялата измама.

— Защо му е на Робъртсън да участва в това? — възрази Патерно. Версията на Джанет не му се струваше достатъчно убедителна и въпреки това… може би…

— Заради парите, естествено. Семейство Кейхил прави доста щедри дарения за частната му клиника и за болницата „Бейсайд“. А една значителна част от тях вероятно постъпва в личната сметка на Фил Робъртсън.

— Ти като че ли си напълно сигурна във всичко това? — Патерно разтри схванатия си врат и се замисли върху казаното от Джанет. Версиите й обикновено бяха добре обосновани и подкрепени с доказателства, но този път като че ли се бе поувлякла малко. — Все още има твърде много неясноти в тази история.

— Така ли смяташ?

— Теорията ти е като сито с огромни дупки — изръмжа той, макар да си даваше сметка, че много от нещата звучат напълно логично. Острата болка в стомаха му се засили и той отвори чекмеджето на бюрото си, за да потърси шишенцето с антиацид, с което не се разделяше никога.

— Докато не я докажем, това е само една теория.

— Исусе! — прошепна Патерно. В погледа му се четеше недоверие. — Не съм сигурен, че мога да приема подобна теория. В нея има твърде много слабости. — Отвори шишенцето и пъхна в устата си четири-пет таблетки. — Ами ако някой бе разкрил измамата? Как щеше Марла да обясни фалшивата си бременност? Ами ако някой от семейството или от прислугата се бе досетил и се бе разприказвал? Ами ако Кайли се бе отказала от сделката… или пък бе родила момиче… По дяволите, това просто не е за вярване! — Той сдъвка таблетките. Вкусът им беше ужасен, но със сигурност щяха да облекчат болката в стомаха му.

Усмивката на Джанет стана по-широка. Изглеждаше дяволски сигурна в себе си.

— Ами да отидем и да проверим, искаш ли?

Той преглътна лекарството.

— Сигурна си, че си разрешила този случай, така ли?

Тя се засмя.

— Нали затова получавам толкова голяма заплата.

— И слава — невесело се засмя и Патерно. — Не забравяй за славата.

— В никакъв случай.

Патерно премести поглед към дъската за съобщения, където бяха окачени снимките от мястото на катастрофата, както и на смачкания и окървавен мерцедес на Пам Делакроа.

— А как ще обясниш катастрофата? Защо някой би искал да се отърве от Марла?

— Това вече не зная — призна Джанет.

Патерно насочи вниманието си към снимката върху шофьорската книжка на Кайли Парис. Двете с Марла си приличаха достатъчно, за да успее един подобен план, макар че все още оставаха твърде много въпроси без отговор. Върна книжката на Джанет.

— Предполагам, че не ни остава нищо друго, освен да проверим дали теорията ти отговаря на истината. — Изпита моментно задоволство, че сега поне имат с какво да се заловят. Колкото и неубедително да му изглеждаше в този момент. — Хайде да отидем да си поговорим с Марла Кейхил.

— Ако жената, която двамата с теб познаваме, наистина е Марла Кейхил.