Лиза Джексън
Съдбовни грехове (16)

15.

— Значи все още не си спомняте защо през онази нощ сте били заедно с Памела Делакроа? — попита Патерно и се залюля на стола си в своя тесен и разхвърлян кабинет. Стаята беше малка, задушна и вмирисана на престояло кафе.

— Не още. — Марла го погледна право в очите. Седнала на един стол от другата страна на отрупаното му с папки бюро, тя додаде: — Не си спомням много неща за нея, но мисля, че пълното възстановяване на паметта ми е само въпрос на време. Ще ви се обадя веднага щом това стане. — Опитваше се да прикрие раздразнението си, но без особен успех. Разговаряха вече повече от час. Беше подписала показанията си за катастрофата и вече започваше да се уморява. Устата я болеше неописуемо, а разпитът на инспектора по никакъв начин не допринасяше за подобряване на настроението й.

Ник бе запазил мълчание през повечето време. Седеше близо до нея, на един очукан стол пред бюрото, а Антъни Патерно не сваляше от тях изпитателния си поглед. Очилата му бяха кацнали на самия връх на носа му, а многобройните папки, целите осеяни с кафяви отпечатъци от стоялите върху тях чаши за кафе, бяха безразборно нахвърляни върху бюрото му. Вдясно се намираше работния му компютър, а дъската за съобщения зад гърба му бе отрупана със снимки от различни престъпления. Сред тях бяха снимките на потрошения мерцедес на Пам, на окървавеното й тяло, на овъглените останки от огромния товарен камион, на ужасната дупка, зинала в предпазната мантинела на пътя. Зловещите фотографии на усукания метал и на мъртвата жена привличаха погледа на Марла като магнит. Потреперваше всеки път щом си спомнеше онази нощ, ужасната нощ и смразяващите кръвта писъци на Пам.

— Разбрах, че преди няколко вечери от дома ви са позвънили на 911 с молба за линейка. Линейката била изпратена веднага, но вие сте я върнали малко преди да пристигне.

— Лошите новини се разчуват много бързо — отбеляза Ник.

— Компютрите са виновни. В наши дни човек има достъп до всякаква информация. — Патерно премести поглед от Ник към Марла. — Какво точно се случи онази вечер?

Марла не виждаше причина да крие истината, затова му разказа за прилошаването и за решението й да посети Фил Робъртсън в кабинета му в клиниката. По време на целия й разказ Тони Патерно седеше, удобно облегнат на стола си, енергично премяташе дъвката из устата си и от време на време надраскваше по някоя кратка бележчица в малкия си жълт бележник. Когато Марла свърши, той я погледна над очилата.

— Излиза, че отново сте извадила голям късмет.

— Предполагам.

— Какво причини прилошаването?

— Не зная.

Патерно погледна към Ник.

— Добре че господин Кейхил е знаел как да борави с онези ножици. Цял късмет е, че се е намирал наблизо.

— Точно така — съгласи се Марла и леко вирна брадичка. Долови скрития подтекст във въпроса на ченгето схвана мълчаливото обвинение, че е била с мъж, който не е неин съпруг, но предпочете да не обръща внимание на тези намеци.

— Значи вие вече живеете в къщата? — Тъмните, преценяващи очи на Патерно изпитателно се вгледаха в Ник.

— Да. Преместих се през онази вечер.

— Защо?

Ник се ухили с онази широка и арогантна усмивка, която Марла виждаше толкова често на лицето му.

— Ами, предполагам, че най-после се поддадох на натиска от страна на семейството.

— От кого по-точно?

— Брат ми. Майка ми.

Веждите на Патерно подскочиха нагоре в многозначителна гримаса.

— Не ми приличате на човек, който би позволил да го водят за носа.

— Зависи кой се опитва да ме води — бавно отвърна Ник. Сините му очи заблестяха предизвикателно и устните на Патерно потрепнаха в усмивка. — Реших, че е време да се върна у дома. А и случилото се през онази нощ ме убеди, че решението ми е правилно.

— Защото на госпожа Кейхил й стана лошо?

— Защото едва не умря. — Усмивката на Ник се стопи. — Както и сам казахте, добре че бях наблизо.

Патерно кимна и замислено се почеса по врата.

— А къде беше съпругът ви? — попита той, насочил вниманието си към Марла.

Добър въпрос.

— Не си беше у дома. Зает беше с бизнес дела.

Патерно взе някакъв лист, нагласи очилата си и започна да чете.

— В този доклад се казва, че телефонното обаждане на 911 е било проведено в дванадесет без десет през нощта.

— Точно така. — Ник кръстоса крака и подпря едната си износена маратонка „Найк“ на коляното на другия крак.

Патерно обаче все още не бе приключил с въпросите.

— Доста късен час за бизнес дела, не мислите ли?

Марла леко настръхна и слаба червенина плъзна от шията към лицето й, макар че тя самата си задаваше същия въпрос, свързан с отсъствието на съпруга си през онази нощ. Къде постоянно се губеше Алекс? Защо тя му нямаше доверие? И защо се чувстваше толкова зле, че се налага да го защитава пред това ченге, което просто си вършеше работата?

— Работното време на Алекс не е от осем до пет.

— Това важи за повечето от нас. — Антъни Патерно пусна листа върху разхвърляното си бюро. После сключи ръце върху безпорядъка от всевъзможни папки, струпани точно пред него. — Госпожо Кейхил, сещате ли се за някаква причина, поради някой би искал смъртта ви?

— Смятате, че някой се опитва да ме убие? — с разтуптяно сърце попита Марла. Само в рамките на няколко часа за втори път се потвърждаваха страховете, които до този момент се бе опитвала да отхвърли като неоснователна параноя. — Ако това, което ми разказахте преди малко, отговаря на истината, излиза, че някой напълно съзнателно се е изпречил пред колата ви. Давам си сметка, че все още не си спомняте много неща и съзнанието ви е малко объркано, затова няма да правя прибързани заключения само на базата на този един-единствен факт. Но не мога да не обърна внимание на случилото се в дома ви през онази нощ. И тогава са ви спасили на косъм, което ме кара да се питам дали някой не ви е дал нещо, което да предизвика повръщане с ясното съзнание, че това би могло да причини смъртта ви от задушаване?

— Не, не мисля — отвърна Марла. — Онази вечер се храних заедно със семейството. За пръв път след изписването ми от болницата слязох на вечеря в трапезарията. Челюстите ми все още бяха обездвижени и затова ми сервираха супа. Спомням си, че по-късно, преди да си легна, пих нещо. На шкафчето до леглото ми обикновено има вода, чай или някакъв сок. Носи ми ги някой от прислугата. Сигурна съм обаче, че не съм взимала никакви лекарства, различни от предписаните ми. — След това реши да бъде напълно откровена с инспектора. Наведе се напред и подпря лакти на бюрото му. — Предполагам, че ще е по-добре да ви кажа, че същата вечер ми се стори, че в стаята ми има някакъв човек.

— Да, по дяволите! Наистина е по-добре да ми го кажете! — Патерно рязко вдигна глава и присви очи. — Кой?

— Не зная. Бях заспала, но ми се стори, че чувам мъжки глас, който прошепна: „Умри, кучко!“. Останах с впечатлението, че някой стои надвесен над леглото ми, но когато наистина се събудих и запалих лампата, в стаята нямаше никого. Веднага станах и проверих всички стаи на етажа, но единственото, което постигнах, бе, че за пореден път убедих дъщеря си, че съм невменяема и трябва да бъда държана под ключ в някоя психиатрична клиника. — Марла въздъхна. — Истината е, че не открих никакви външни хора в къщата.

— Но вие сте почувствала, че в стаята ви има някой?

Тя сви рамене.

— Не го споменах по-рано, защото не съм напълно сигурна. Както знаете, имам сериозни проблеми с паметта. Спя неспокойно напоследък, а сънищата ми са твърде разпокъсани и налудничави дори. Така че, нищо чудно да съм си въобразила всичко това. Може въпросният човек да е бил само персонаж от поредния ми кошмар.

— Но не сте сигурна?

— Не — призна Марла и кръвта й сякаш се вледени, припомнила си ужасното чувство, че някой стои край леглото й. Беше толкова близо. Излъчваше злоба. И твърдото намерение да й причини зло. — Аз… аз не съм сигурна в нищо. Днес например отидох да видя баща си. А той беше толкова убеден, че не съм Марла… Наричаше ме Кайли, а аз… аз не мога да си спомня нищо, с което да го опровергая и да му докажа, че греши.

— Той е сериозно болен, нали?

— Много болен — намеси се Ник. — Сестрата, която се грижи за него, предположи, че поведението му може да се дължи на силните обезболяващи.

— Но вие не знаете със сигурност дали възрастният човек е бълнувал или има известна истина в отправените обвинения. — Патерно отново насочи вниманието си към Марла и надраска набързо нещо в тефтера си. — Затова ви питам отново. Кой, според вас, би искал да ви нарани или убие?

— Не зная — призна тя.

Патерно премести поглед към Ник.

— Вие изглежда познавате положението отблизо. Имате ли някакви предположения?

Ник се поколеба.

— Твърде отскоро съм тук, за да стигна до нещо конкретно. Зная само, че брат ми работи в необичайни часове от денонощието и е станал по-затворен и мнителен отпреди.

— А семейната корпорация е изправена пред финансови затруднения.

— Нищо сериозно.

— Защо, според вас, съпругът на госпожа Кейхил би искал да я убие?

— Никой не е твърдял това! — рязко се намеси Марла. — Човекът, който стоеше надвесен над леглото ми през онази нощ, не беше Алекс! — с възмущение додаде тя. Със сигурност би разпознала гласа на Алекс. Но той не си бе у дома, нали? Наложи се да го повикат да се прибере. Възможно ли е да е изрекъл заплахата, а след това да е побягнал от стаята и… какво? Да се е качил в ягуара и да е заминал за поредната си среднощна среща… — Не беше Алекс.

— Добре, така да бъде! Но все пак, има ли някаква причина той да желае смъртта ви? Имате ли застраховка „Живот“! А може би той има любовница? Да не би да си мисли, че сте обвързана с друг мъж? — попита направо и погледът му красноречиво се насочи към Ник.

— Не мисля.

Столът изскърца и Патерно се изправи зад бюрото си.

— Не разполагаме с никакви конкретни доказателства, че някой иска да ви убие, които да ни дадат основание да ви осигурим полицейска защита.

— Сигурна съм, че не ми е нужна такава защита — изрече твърдо Марла. — Къщата, сама по себе си, е истинска крепост.

Патерно не изглеждаше убеден. Държеше една химикалка в ръка и нервно щракаше с нея.

— Няма алармена система, която да осигурява стопроцентова защита. Доказателство за това е натрапникът, за който говорите. Ако е бил истински, естествено.

— Това тук е портретна скица на човека, който, според нас, уби Чарлз Бигс. Една от сестрите в болницата го е зърнала за малко и тя помогна на художника ни да изготви този портрет. — Подаде скицата на Марла, но неясният образ на нея не й говореше нищо. Нито пък на Ник. — А сега вижте това. — Патерно се обърна към компютъра и натрака набързо нещо на клавиатурата. — Поработихме върху тази скица и се получи ето този компютърен образ. — На монитора се появи образът на мъж с мустаци, с очила с квадратни рамки и издадена напред долна челюст. Патерно завъртя монитора и Марла се вгледа в напълно непознатото лице.

После поклати глава.

— Ами така? — Патерно натисна един клавиш и мустакът изчезна.

— Не…

— А сега? — Този път махна очилата.

Опита още няколко комбинации — прибави на образа различни по вид бради, смени цвета на косата и вида на подстрижката. Всеки път обаче пред очите на Марла заставаше една съвършено непозната физиономия.

— Не трябва да забравяте, че аз не си спомням дори лицата на членовете на собственото ми семейство — напомни му тя.

— Ами вие? — Патерно се обърна към Ник.

Ник се наведе напред и внимателно разгледа образите, които детективът извика един по един на монитора.

— Не мисля, че някога съм виждал тези лица — най-накрая заяви той. На едрото лице на Патерно се изписа неприкрито разочарование. Той рязко изключи компютъра. — Опитваме се да открием дъщерята на Памела Делакроа — информира ги той. — Омъжена е за човек на име Робърт Джонсън. За момента обаче не сме постигнали кой знае какъв напредък.

— Бих искала да разговарям с нея, когато я откриете — рече Марла. — Ако не друго, поне да й изкажа съболезнованията си.

— Ще видим какво може да се направи по въпроса — обеща инспекторът.

Поговориха още няколко минути. Патерно изглеждаше доволен, че разпитът най-сетне приключи.

— Добре, мисля, че за днес стига, но ако се случи още нещо, искам да бъда уведомен незабавно.

— Непременно — обеща Марла и двамата с Ник се изправиха. — Предполагам, че все още не знаете нищо за дамската ми чанта? — Преметна през рамо чантата, която бе извадила от гардероба в стаята си. — Струва ми се, че през онази нощ трябва да е била у мен.

— Все още ли не сте я намерили? — Патерно се намръщи, прехвърли дъвката в устата си и отново започна да щрака с химикалката. — Ще се разпоредя отново да бъде претърсено мястото на катастрофата.

— Благодаря.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Инспектор Патерно сграбчи слушалката и я подпря между рамото и брадичката си.

— Патерно… да… не, вече приключих. Ще бъда долу след пет минути. — Затвори и се присегна за сакото си. — Не подценявайте положението, в което се намирате. Ако се случи нещо необичайно, непременно ми се обадете.

— Ще го направим — обеща Ник.

 

 

Когато излязоха от полицейския участък, нощта вече се бе спуснала над града.

— Позволи ми да те черпя едно кафе — предложи Ник докато чакаха на светофара на ъгъла. Уличното движение беше много натоварено по това време и студеният въздух беше пропит с острата миризма на изгорели газове и влага.

Леденият вятър, който духаше откъм океана, развя палтото на Марла и разроши късата й коса. Ник я хвана за ръката. Очакваше отговор на поканата си.

— Не зная — промърмори тя, макар че копнееше да прекара повече време с него. Искаше обаче и да остане за малко насаме и да се опита да изясни чувствата, които разкъсваха душата й.

— Става дума само за едно кафе.

Светофарът светна зелено. Те бързо прекосиха улицата, повлечени от потока пешеходци.

— Трябва да се прибера преди вечеря. Не съм виждала Сиси от сутринта. За последно бях при бебето на обяд. — Погледна Ник и се усмихна накриво. — Както знаеш, аз съм майка и, като такава, имам определени задължения.

— Тогава ще си вземем по едно кафе за из път — реши той.

Влязоха в асансьора и се качиха на третото ниво на паркинга. Тръгнаха към пикапа, без да се докоснат дори. Марла изпитваше силна болка в челюстта, а в главата й напираха безброй въпроси, на които нямаше отговор. Коя беше тя? Защо баща й я смяташе за друга? Защо все още не можеше да си спомни миналото? Защо някой би искал смъртта й? И защо, след като беше омъжена за един мъж, изпитваше толкова опасно и силно привличане към друг?

Облегна се на седалката и затвори очи. Шумовете на града — рев на двигатели, свистене на автомобилни гуми, писък на клаксони — станаха по-слаби, след като Ник включи радиото и някаква кънтри музика изпълни кабината на пикапа. Не можеше да си позволи да пие кафе с Ник. Сигурна беше, че ако го допусне, ще се случи нещо нежелано. Трябваше само да си помисли за предишната нощ, за да си спомни колко лесно се поддаваше на изкушението. Дори и сега се задъхваше само при мисълта за ръцете му, които трескаво разкопчаха атлазената й роба, за да се докоснат до голата й кожа.

Нима това беше чак такъв грях?

Бракът й съществуваше само проформа. Та тя дори не спеше със съпруга си.

Защо тогава да не кривне от правия път? Защо да не се опита да открие истинската същност на жената, която се криеше в живота на Марла Кейхил, в нейната къща, в нейната кожа?

Съвсем леко повдигна клепачи и с ъгълчето на едното си око се загледа в Ник. Суров. Мъжествен. С изсечено лице. С мускулесто и жилаво тяло. С остър ум. Марла прехапа устни. Ник, който като че ли някак си успя да разгадае мислите й, я погледна неочаквано и погледът му я разтърси до дъното на душата й. Сините му очи потърсиха нейните и останаха за миг приковани върху лицето й. Той също го почувства. Затворен в тясната кабина на проклетия пикап, заобиколен от шумовете на пулсиращия около тях град, заслепен от светлините на движещите се срещу тях коли, Ник, който едва се осмеляваше да диша в полумрака, изпитваше същия горящ плам. И желание.

За тази част от секундата тя откликна и в гърдите й се разгоря страст, която можеше да си съперничи с огнения дъх на дявола… Само че беше много по-опасна.

Не прави това, помисли си тя и се притисна към вратата. Точно в този момент имаш предостатъчно грижи на главата си. Забрави ли, че някой може би се опитва да те убие? На всичкото отгоре не знаеш коя си в действителност. Ако сега целунеш Ник, това ще породи в душата ти други желания. Ще поискаш да го докоснеш. Да го помилваш. Да притиснеш пламналата си кожа към неговата. Също като снощи, когато едва не ви изловиха. Ако се поддадеш на този импулс, ще допуснеш най-сериозната грешка в живота си и ще изгубиш всичко: съпруга си, децата си, дома си, самоуважението си.

Здраво стисна очи, опитвайки се да прогони нежеланите чувства.

— Не се притеснявай — обади се Ник и намали скоростта. Марла отвори очи и видя, че той се оглежда за паркинг. — С мен си в безопасност.

О, да! Точно така! Все едно че съм влязла със запалена клечка кибрит в цистерна с бензин.

— И това, госпожо, е безспорен факт. — Паркира недалеч от брега, на половин пряка от площад „Жирардели“, където тухлените сгради ограждаха малък вътрешен двор с часовникова кула.

Ник я въведе в кафене, където сервираха безброй видове кафе с екзотични аромати. Взеха си по едно кафе за из път, избраха си от изложените на витрината многобройни видове кифлички и изнесоха димящите си чаши отвън. Мъглата се спускаше плавно над улицата, от двете страни на която се издигаха стари складове, превърнати от новите им собственици в магазинчета и бутици. Хиляди малки лампички проблясваха в клоните на дърветата, а уличните лампи излъчваха по-наситена, леко неестествена, синкава светлина.

— Може би е време да ми разкажеш за нас — рече Марла докато двамата се разхождаха около малкия фонтан на площада. — Само ти от двама ни знаеш къде сме се срещнали. И какво сме правили заедно.

— Това беше преди много години.

— Опитай се да се върнеш назад във времето, моля те. Единият от нас много държи да навакса със спомените. — Хванала чашата с две ръце, Марла отпи от горещата течност и облиза пяната, полепнала по устните й.

Ник веднага отмести поглед.

— Предполагам, че имаш право. — На свой ред отпи от кафето си и сведе очи към нея. — Всичко започна преди шестнадесет… може би дори седемнадесет години. Бяхме двадесетгодишни и се знаехме от деца, защото родителите ни се познаваха и се движеха в един и същ социален кръг.

Пак отпи от кафето и продължи:

— Аз непрекъснато се забърквах в някакви неприятности — ако не е едно, то друго. Обикновено ставаше дума за пиене или жени. Или и двете заедно. Освен това постоянно бягах от училище. Нежеланието ми да уча бе посрещнато с огромно разочарование от майка и искрено отвращение от баща ми. На татко на няколко пъти му се наложи да плаща гаранцията ми, за да ме измъкне от затвора. С една дума, никак не се вмествах в калъпа, създаден за членовете на семейство Кейхил.

— Бил си бунтар.

— Да. Ами… на времето наистина минавах за такъв. — Двамата тръгнаха заедно по тротоара сред оределия поток от минувачи.

— Хората като теб привличат момичетата — призна Марла, макар никак да не й харесваше мисълта, че може да е от жените, които не си падат много по установените норми и се чувстват привлечени от опасни мъже, които се подчиняват единствено на правилата, създадени от самите тях. Подсъзнателно обаче чувстваше, че в това нейно подозрение има зрънце истина.

— С времето ти промени мнението си и престана да ме харесваш.

— Как? — Отпи голяма глътка от кафето, което сгря измръзналото й тяло. Напрегнато разгледа бръчките на изсеченото му лице, масивната челюст и тъмната коса, паднала върху челото му.

Ник се намръщи в тъмнината.

— Предполагам, че в един момент реши, че искаш да се установиш и да създадеш семейство. Започна да говориш по въпроса, но аз не бях готов за такава стъпка. Точно по това време Алекс реши, че от теб би излязла съвършената съпруга. За него.

— И аз просто ей така се съгласих?

Ник изсумтя.

— Ти никога не се съгласяваше просто ей така, Марла. Но беше кокетка, умееше да флиртуваш и ти харесваше да ни настройваш един срещу друг — заяви той, а в думите му се прокрадна едва доловимо отвращение. — Почувствах се ужасно засегнат. А ти се омъжи за Алекс.

— Ти пък не дойде на сватбата.

— Не виждах защо трябва да лицемернича. — Ноздрите му леко се разшириха. — Не можех да си представя, че мога да застана там и да вдигам наздравици за щастието на булката и младоженеца. Затова просто предпочетох да не идвам.

— И това е всичко? — попита тя.

— Това е кратката и адаптирана версия. Не искам да те отегчавам с подробностите. Пък и това са стари и отдавна забравени неща.

— Сериозно? — възкликна тя и вдигна невярващо вежди, припомнила си страстта от предишната нощ.

— Така трябва да бъде. — Очите му станаха още по-сини. Неочаквано грабна лявата й ръка и я повдигна така, че брачната й халка заблестя на светлината на уличните лампи. Тя ахна и едва не разля кафето по палтото си. — Ти все още си омъжена жена, Марла. А случилото се снощи не се брои.

Това, за жалост, беше горчивата истина.

— Зная — отвърна тя. — О, господи, наистина го зная. — Измъкна ръката си от неговата и додаде: — И двамата сме съгласни, че допуснахме грешка. Но аз, въпреки това, искам да зная всичко, Ник. Всичко за нас двамата.

— Исусе!

— Говоря сериозно — настоя тя. Вдигнала поглед нагоре, изложила лице на влажната и студена мъгла, Марла се осмели да го погледне право в блесналите от гняв очи.

Ник допи кафето си и смачка картонената чашка в юмрука си.

— Не виждам причина да съживявам отново всичките онези спомени.

— Не виждаш причина?

— Точно така. — Хвърли смачканата чаша в едно кошче за боклук. Марла го хвана за ръка и двамата продължиха да се разхождат по улицата между многобройните магазини. Вървяха бавно, заобикаляха колите и другите пешеходци и вдишваха дълбоко соления морски въздух.

— Не смяташ ли, че заслужавам да науча истината?

— Каква полза от тази истина, госпожо Кейхил?

— Може да няма полза, но така както стоят нещата аз просто не зная какво да мисля за отношението ти към мен. В един момент ми се струва, че ме желаеш, а в следващия вече ме отблъскваш.

— Хайде да си изясним едно нещо, искаш ли? Винаги съм те искал. — Сърцето й подскочи при това признание, душата й се сви от страданието, проблеснало в погледа му. — И винаги ще те отблъсквам.

Изпита непоносима болка, остро чувство на вина прободе гърдите й. Същата ужасна вина видя отразена в неговите тъмни като нощта очи. Ето какво означавало да си обречен никога да не можеш да се доближиш до мъжа, когото обичаш. И силната болка, изгаряща гърдите й, щеше да я съпътства като сянка до края на дните й.

Затвори очи и се опита да се овладее. Та тя не обичаше Ник. Не би могла. Дори не го познаваше. Не познаваше и себе си. Какво й ставаше напоследък? И защо, за бога, изпитваше такава непоносима болка само при мисълта, че се отказваше от общо бъдеще с него?

— Разбирам какво искаш да ми кажеш и, повярвай ми, не се опитвам да се правя на интересна и не искам да отварям отдавна зараснали рани… нито пък мисля, че е важно да науча всичко за себе си — искрено заяви Марла, загледана в суровото му лице, опустошено от силните чувства, които разкъсваха сърцето му. Устните му изтъняха, кожата по скулите му се изопна до скъсване. — Цялата истина — повтори тя, твърдо решена да не отстъпва. — Без значение колко е мъчителна. И болезнена. Искам да зная всичко. И доброто, и лошото.

— Може да не ти хареса онова, което ще чуеш.

— Каквато и да е истината, тя във всички случаи е за предпочитане пред догадките, страховете и пълното неведение. — Марла решително сграбчи лакътя му, забила пръсти в твърдата кожа на якето. — Кажи ми истината, Ник. Каквато и да е тя.

— Значи искаш да чуеш всичко? — попита Ник и нещо в очите му сякаш се промени. Отрицанието бе заменено от нещо по-неуловимо. Неразгадаемо. Въздухът помежду им затрептя от напрежение. Ник сведе очи към устните й, а след това се плъзна по-надолу към трапчинката на гърлото й, където се усещаше трескавия й пулс.

— Да. Всичко. Искам абсолютно всичко.

— За бога, Марла! От край време си такава. Винаги искаш всичко.

— Очаквах, че ще кажеш точно това.

— Не помниш ли какво се случи снощи?

Пръстите й с все сила стиснаха ръкава на якето му.

— Помогни ми, Ник…

Лека усмивка заигра на устните му и той изпитателно се вгледа в нея. На лицето му се изписа неодобрение.

— Искам само да знаеш, че съм убеден, че това ще бъде огромна грешка. Но пък какво толкова, по дяволите! Както току-що каза, ти сама го поиска.

В следващия миг рязко я дръпна към входа на един затворен магазин и, прислонил се в малката ниша, обви ръце около нея, придърпа я към себе си и с все сила я притисна към тялото си. Сведе глава и впи жадните си устни в нейните, подтикван от брутално и отчаяно желание. Устните му бяха твърди. Неотстъпчиви. Главозамайващи. Нито за миг не се отделиха от нейните. Марла изпита слаба болка в челюстта. Разтвори устни, за да си поеме дъх и в този момент горещият му език, с вкус на кафе, се плъзна между зъбите й. Наболата му брада леко одраска бузата й.

Слабата болка изчезна, удавена от неземната наслада.

Цялото й тяло потрепери от удоволствие. Кръвта й се сгорещи. Градът около тях сякаш изчезна. Тя затвори очи и пренебрегна напълно предупрежденията, отекващи в главата й. Кръвта й затрептя, сърцето й започна да бие като обезумяло. Марла се изгуби напълно в насладата на мига. Обви ръце около врата му и отвърна на чувствените ласки на езика му.

Притискаше се към него, целуваше го и все не можеше да му се насити. Искаше този миг на интимна близост по средата на оживената улица да продължи вечно.

Желание, диво и необуздано, се надигна от дълбините на душата й. Кожата й пламна въпреки студения въздух. Чувствени фантазии завладяха съзнанието й. Представи си как лежи гола до него, видя силното му и мускулесто тяло, надвесено над нейното, почувства сладостната ласка на езика му, плъзнал се надолу по шията й, погалил гърдите й, докоснал гладкия й корем и продължил още надолу, за да вкуси соковете на женствеността й, да завладее тялото и душата й. Простена тихичко, представила си насладата, породена от сливането на телата им… и сладката болка от пениса му, проникнал дълбоко… толкова дълбоко…

Ник вдигна глава и тя премигна, за да прогони еротичните фантазии. Озова се отново лице в лице със студената реалност на нощта в Сан Франциско. Видя мъглата, другите пешеходци, чу бръмченето на колите, долови свистенето на гумите по мокрия асфалт.

— Знаех си — промърмори той, а в очите му се отразяваха вината и отчаянието, сграбчили душата й. — Знаех си, че с теб ще е така. — Отпусна ръце и Марла внезапно остана сама. Изоставена. С пламнала от страстта кожа, изложена на поривите на студения вятър, който пилееше изсушените листа в канавката и носеше мириса на дъжд. — Дявол да го вземе, Марла, ние просто не можем да правим това.

— Да не би да мислиш, че не го зная?

— Тогава не настоявай. — Сграбчи я сърдито за ръката и я поведе към пикапа. Тя издърпа пръстите си от неговите, пъхна ръце в джобовете на палтото си и, подтичвайки на места, продължи да върви до него.

— Не обвинявай мен, Ник — заговори Марла, след като пресякоха улицата. Наложи се да се наведе, за да избегне огромния чадър на една жена, която се движеше срещу тях.

Той обърна към нея пламналия си поглед.

— Не те обвинявам.

— Но се държиш точно така.

— Просто не искам нещата да стават по-сложни отколкото вече са. — Хвана я за ръката, за да й помогне да заобиколи някакъв човек в инвалидна количка. След това веднага я пусна.

— Ти беше не по-малко любопитен от мен — настоя Марла. — Искаше да разбереш дали искрата все още съществува. Признай си.

— Няма начин. Аз вече знаех. Случилото се снощи го доказа.

Не му повярва и тъкмо се канеше да му го каже, когато той погледна през рамо и се закова на място.

— Мамка му! — Марла едва не се блъсна в него.

— Какво? — Завъртя се и се вгледа напрегнато в мъглата, опитвайки се да открие какво бе привлякло вниманието му. Видя само уличните лампи и тълпата от пешеходци по тротоара.

— Ела! — Ник я стисна за китката и този път в докосването му нямаше нежност. Нито фамилиарност. Затича се напред и я повлече след себе си. Промушваше се между пешеходците и колоездачите и едва не се спъна в една млада майка, която буташе детска количка в противоположната посока.

— Какво става? — извика Марла, останала без дъх.

— Струва ми се, че ни следят.

Кръвта й изведнъж се вледени. Силните удари на сърцето й заглушиха всички околни шумове.

— Кой?

— Не зная, но имам намерение да разбера. Хайде. Дай да видим дали няма да успеем да го хванем. — Хукнаха по страничните улички, рязко завиваха зад ъглите на сградите, пресичаха улиците под носа на вбесените шофьори. Зад тях свиреха спирачки, оглушително пищяха клаксони.

— Ей, какво правите! — викна през отворения прозорец на колата си един човек с дебела шапка на главата.

— Къде е пожарът? — пошегува се друг.

Марла тичаше редом с Ник, но имаше чувството, че дробовете й ще се пръснат, останали почти без дъх. Краката й започнаха да се огъват. През цялото време Ник гледаше право пред себе си, приковал поглед върху гърба на висок мъж с черно яке, който ту се появяваше, ту отново се скриваше сред навалицата от хора. Непознатият тичаше малко сковано и като че ли щадеше единия си крак.

— Ти си луд! — изграчи Марла докато спринтираха към улица „Джеферсън“. И тъкмо когато си помисли, че дробовете й всеки момент ще експлодират, двамата взеха един последен завой и се озоваха сред гъмжилото от хора, които се разхождаха по рибарския кей.

— Мамка му! — изруга Ник докато очите му трескаво оглеждаха хората, струпали се на океанския бряг.

— Изгуби ли го?

— Предполагам, че се скри в някой магазин или ресторант.

— Или в колата си.

— Джип. Обзалагам се, че кара джип.

Сърцето на Марла сякаш спря за миг.

— Като онзи, който видяхме по-рано днес?

— Точно така. — Ник забави крачка. Марла вдиша дълбоко, опитвайки се да нормализира дишането си. Умът й трескаво обмисляше различните възможности.

Ник продължаваше да върти глава на всички страни и да преравя с поглед тълпата, като през цялото време не изпускаше ръката на Марла от своята. Тя дишаше дълбоко, опитвайки се да овладее нервността си и също оглеждаше лицата на хората, макар да не откриваше нищо необичайно сред туристите и местните жители, излезли да се поразходят край брега и да напазаруват от магазините на кея. Нищо зловещо и страховито нямаше в лицата на хората, с които се разминаваха.

— Кой е той? — попита тя.

— Не зная, но в кафенето забелязах един висок и слаб мъж да се върти около нас. Тогава не му обърнах внимание, но съм сигурен, че влезе няколко минути след нас. По-късно, докато се разхождахме, отново го зърнах на няколко преки зад нас. Той се скри зад един ъгъл и аз реших, че така ми се е сторило. А след това, точно след като те целунах, вдигнах поглед и ми се стори, че видях отражението му във витрината на отсрещния магазин. Когато се обърнах, той ме видя и хукна да бяга.

— Това може да не означава нищо — с облекчение отбеляза Марла. — Хайде, Ник, сега пък ти се държиш като параноик. Опитваш се да засилиш психозата ми.

Ник дори не се усмихна в отговор.

— Ти май не схващаш. Струва ми се, че съм го виждал и преди — продължи той, очевидно сериозно притеснен. — В болницата докато ти все още беше в кома. Още тогава си помислих, че ми изглежда някак си познат. Имах чувството, че го познавам. — Ник присви очи срещу силната светлина на уличните лампи. Погледът му обходи кея и улиците. — Пак през онази нощ го видях и на болничния паркинг. Качи се в един тъмен джип и отпраши. Джипът беше черен или тъмносин. Обзалагам се, че това е същият джип, който днес видяхме на паркинга пред църквата.

— И ти смяташ, че шофьорът на този джип, който и да е той, ни е проследил до полицейския участък, а след това и до тук? — попита Марла и косъмчетата на тила й настръхнаха.

Ник стисна ръката й още по-силно и двамата тръгнаха по самия бряг, обгърнати от мъглата, настъпваща от океана.

— Готов съм да заложа живота си на това.

— Но защо?

— Точно това трябва да разберем. Все още не зная отговора на този въпрос — призна той и я привлече към себе си, — но съм сигурен, че има нещо общо с теб. — Погледна надолу към нея и на лицето му се изписа сурова решимост. — Патерно смята, че някой може би се опитва да те убие. Аз стигнах до същото заключение. Сигурен съм, че и на теб ти е хрумвала подобна възможност. Независимо дали ти се иска да го вярваш или не, трябва да приемеш, че животът ти може би е в опасност. Мисля, че трябва да се изнесеш от къщата. Още тази вечер. Щом някой е могъл да проникне в стаята ти онази нощ, не виждам какво би могло да му попречи да го направи отново.

— Но аз не мога просто да си тръгна — заяви тя. Силен страх скова душата й. — Децата ми са в онази къща.

— Вземи ги със себе си.

— Но те са деца и на Алекс — изтъкна Марла. — Не мога да отвлека собствените си деца. А и не мога да му кажа нищо, защото… о, по дяволите, това е пълна лудост!

— Защото не му вярваш — довърши вместо нея той и тя едва се овладя, потиснала желанието си да се разплаче в ръцете му.

— Не зная на кого да вярвам.

— На мен, скъпа — настоя той, прегърна я отново и я целуна по устните. — Уверявам те, че на мен можеш да имаш доверие. Току-виж се оказало, че съм единственият ти приятел.

Устните му бяха топли и настоятелни, ръцете, които я прегръщаха — силни и уверени. И макар да й се искаше да му повярва с цялото си сърце, макар да копнееше да се отпусне гола в прегръдките му и да почувства ръцете му върху тялото си, Марла не можеше да се избави от усещането, че предава сама себе си и, съюзявайки се с Ник Кейхил, все едно сключва сделка с дявола.

И един ден щеше да й се наложи да плаща за това.