Лиза Джексън
Съдбовни грехове (14)

13.

Ти едва не се люби с Ник.

— По дяволите! — Марла с все сила стовари юмрук върху матрака на леглото. — Ама какво ти има на теб? — Припомни си горещия му дъх, опарил врата й и гърлото й веднага пресъхна. — Глупачка, глупачка, глупачка! — наруга се тя, рязко отметна завивките, скочи от леглото и влезе в банята.

Съблече дрехите си, твърдо решена да прогони еротичните образи от главата си, и влезе под душа. Топлите струи на водата обаче и замъгленото стъкло на душ-кабината и я накараха отново да си спомни горещите му длани, опарили нежната кожа на гърдите й, да почувства отново ласката на ръката му, която се плъзна под копринената тъкан на пижамата й и докосна пламналата й кожа.

— Престани! — изкрещя Марла, бързо насапуниса тялото си и пусна студената вода, за да прогони всички разпътни мисли от съзнанието си. Мили боже, тази страст щеше да я побърка окончателно. — Ако изобщо е възможно да станеш по-луда отколкото вече си — промърмори тя, спря водата, грабна една хавлия и излезе от кабината. Беше твърдо решена тази сутрин да не мисли за Ник, но пред очите й продължаваха да преминават образи на голото му тяло, стегнатия корем и тесните дънки, изопнали се върху стройните бедра и опънати до скъсване върху възбудения му член. Марла облече чифт дънки и пуловер, сложи си червило, докосна миглите си със спирала и втри малко балсам в късата си коса. Душата й се раздираше от противоречиви емоции — срам, изумление, но и задоволство и слаба надежда. Прекрасно знаеше, че една евентуална връзка с брата на съпруга й е обречена.

Въпреки това обаче не можеше да забрави докосването на устните му, пламенните милувки и страстта, с която тя бе отвърнала на ласките му.

О, господи, как можа да го допусне? Намръщи се на отражението си в огледалото и разроши с пръсти влажната си коса.

— Защото не разсъждаваше — сърдито изрече тя, отвратена от немирните пламъчета, които блестяха в очите й. — Днес трябва да свършиш куп неща! Цял куп! Така че не разполагаш с никакво време за романтични измишльотини. — Обу обувки за тенис и тръгна надолу по стълбите, като не спираше да се нита дали по природа е толкова страстна и ненаситна или изпитваше такова силно привличане единствено към Ник.

Истината е, че ти… ами, проявявала си интерес и към други мъже. Обвиненията на Алекс отекнаха в мислите й.

— Не мисли за това — предупредително си напомни Марла. Нямаше време за самообвинения. — Сега трябва просто да продължиш напред.

Почувства се жива за пръв след комата. Пълна с енергия. Готова да атакува света и да открие коя, по дяволите, е тя, какво се бе случило в нощта на катастрофата и защо се чувстваше като затворничка в собствения си дом. Миналата вечер бе изтърпяла извиненията на Фил Робъртсън и сърдитото мълчание на съпруга си, но все още не можеше да прости на Алекс, който съзнателно бе отнел пет дни от живота й.

Добре. Той наистина постъпи зле. Но това не е основание да го мамиш с Ник.

Чувствата й към Ник нямаха нищо общо с Алекс. Опита се да овладее гнева, който кипеше в душата й. Беше пропуснала пет дни от живота си. Цяла седмица почти! Защото съпругът й решил, че така ще е най-добре за нея.

Глупости! Чисти глупости!

Болката в челюстта й напомни, че все още не е излекувана напълно. Глътна два аспирина, твърдо решена да не позволи на тъпата болка да й попречи да осъществи плановете си. Стигна в кухнята навреме, за да каже довиждане на Сиси, която, помъкнала раницата си, бързо излезе от къщата.

Кармен я информира, че Алекс вече е тръгнал за офиса и Марла се запита дали съпругът й изобщо си бе направил труда да се прибере у дома през изминалата нощ. Къде ли беше отишъл? Дали се бе срещнал с някого? И с кого? Защо, по дяволите, трябваше да се измъква крадешком по средата на нощта?

Е, тя щеше да разбере. Трябваше само да реши дали да го попита направо или преди това да проведе свое малко проучване. Имаше усещането, че е добра в тази област, макар че, дори и с цената на живота си, не би могла да каже откъде идва това нейно убеждение. В момента обаче това нямаше значение. Беше й писнало да играе ролята на жертва в тази история. Дотегнало й бе да я възприемат като нещастна, болнава, изгубила паметта си съпруга и майка.

Защото отново имаше усещането, че това някак си не се връзва с нейната личност.

— Ами Ник? — попита Марла и погледна към Кармен. И двете все още бяха в кухнята, където Елса, готвачката, бе започнала да маринова голямо парче говеждо месо. Беше огромна жена с тежки гърди, дебела талия и весели очи.

— И той излезе. Тръгна много рано сутринта. Госпожа Юджиния пък накара Ларс да я закара в „Кейхил хауз“. — Очите на Кармен проблеснаха. — Госпожа Юджиния никак не бе очарована от необходимостта да слезе в града преди осем.

— Не бих могла да я виня. — Марла допи кафето си и се качи на горния етаж, където Фиона тъкмо вдигаше Джеймс от люлката.

— Позволи ми аз да се погрижа за това малко момченце — рече тя и под зоркия и тревожен поглед на Фиона преобу и нахрани бебето.

— Тази сутрин можеш да си починеш малко.

— Но това ми е работата…

— А също и моята. Може да се наложи да изляза след обяд, но преди това бих искала да прекарам малко време със сина си — с усмивка обясни Марла. — Надявам се, че нямаш нищо против, нали?

— Не, разбира се. Вие сте негова майка.

— Точно така.

— В такъв случай ще се върна след известно време — рече момичето и цялото светна от удоволствие при мисълта за малко свободно време.

— Благодаря.

Марла изкъпа сина си. Почувства се прекрасно докато поливаше ръчичките и крачетата му с топла вода. Той риташе доволно и гукаше, а Марла му се радваше, убедена, че нейният син е най-скъпоценното бебе в цялата вселена.

— Да, наистина е така — увери го тя и погали с пръст малкото му коремче. — Нищо, че татко ти е първокласен негодник. — Бебето се усмихна и замахна с юмруче, сякаш разбрало всяка нейна дума. Марла почувства остро бодване в сърцето. Защо не можеше да заживее щастливо с децата и съпруга си? Защо отказваше да приеме, че това е нейният живот. Защо не можеше да се наслади на този прекрасен, привилегирован и лишен от всякакви усложнения начин на живот, за който биха й завидели повечето жени на този свят? Забрави за Ник.

Забрави всички онези въпроси, които не ти дават мира.

Наслаждавай се на живота, Марла!

Само дето не можеше. Да, беше щастлива със сина и дъщеря си, но изпитваше необходимост да узнае още толкова много неща. Загърна бебето с мека хавлия, подсуши го, напудри го и го облече със синя пижамка, която вече бе започнала да му става малка.

— Ти си едно много голямо момче — рече му тя и го занесе в кабинета на долния етаж.

Къщата беше относително тиха. Никой от обитателите й не си беше у дома и това беше нейният шанс да свърши някои неща, за които не искаше да се знае. Сложи бебето в кошарката му за игра и се хвана за телефона.

Само след няколко секунди я свързаха с полицейския участък на Сан Франциско, откъдето обаче я информираха, че инспектор Патерно отсъства и тя би могла, ако желае, да му остави съобщение. Марла помоли да му предадат, че би искала инспекторът да й се обади, прекъсна връзката и веднага позвъни в Калифорнийския университет в Санта Круз, откъдето поиска информация за дъщерята на Пам.

— Съжаляваме, госпожо, но в университета нямаме студент с фамилното име Делакроа — спокойно й съобщи жената от университетската информационна служба.

Страхотно! Марла започна да барабани с пръсти по страничната облегалка на канапето. Джеймс лежеше по гръб и гукаше щастливо, доволен от целия свят.

— Може би момичето е записано под друго име — предположи Марла и се опита да си припомни нещо — каквото и да е — за Пам или за нейната дъщеря.

— В такъв случай ще трябва да ми съобщите името, но, дори и да е наша студентка, не бих могла да ви дам тази информация, защото това противоречи на политиката на университета за поверителност на личните данни.

Марла зададе още няколко въпроса, които не доведоха до нищо и, в крайна сметка, се извини и затвори телефона, без да постигне нищо. Налагаше се да побърза. Погледна китката си, за да види колко е часът, но установи, че не носи часовник.

Странно. Сигурна беше, че винаги е носила часовник… О, за бога, сигурно щеше да намери някакъв часовник сред всичките онези бижута в спалнята си. Погледна дисплея на видеокасетофона и видя, че наближава обяд.

Взе бебето, качи се в стаята си и прерови кутията за бижута, натъпкана с обеци, гривни и един часовник с метална гривна. Посегна да го вземе, но ръката й замръзна във въздуха, защото в кутията, скрит под чифт обеци с фалшиви перли и някаква сребърна гривна, видя невероятно красив пръстен с искрящ кървавочервен камък.

— Няма начин — прошепна Марла, взе пръстена и го задържа в дланта си. Нямаше как да го е пропуснала преди. Беше преровила кутията поне десетина пъти, а камъкът на този пръстен беше прекалено голям, за да го пропусне.

Постави пръстена на дясната си ръка. Стори й се тежък и неудобен. Освен това й беше прекалено широк. Но това е напълно естествено. След катастрофата очевидно си отслабнала; нали виждаш, че и дрехите ти изглеждат с един номер по-големи. Така че е напълно нормално пръстенът, а също и часовникът, да ти се струват широки.

Или това, или всичките тези неща никога не са били твои.

Погледна към огледалото над бюрото. От там я гледаше бледа жена с къса коса, зелени очи и високи скули. Натъртванията и синините бяха изчезнали и, като се изключи лекия оток от вътрешната страна на устата й, получен през нощта, в която Ник разряза теловете, тя изглеждаше съвсем нормално. Държеше бебето и това й се струваше напълно естествено. Но не и пръстена с огромния рубин. Макар че не можеше да се избави от смътното убеждение, че бижуто й изглежда познато. Беше го виждала и преди.

На ръката на друга жена? Но коя?

Марла разгледа отново съдържанието на кутията с бижута. Повечето от обеците, брошките и гривните не бяха ценни и можеха да бъдат намерени във всеки универсален магазин… Не и този пръстен обаче. Интуитивно разбираше, че той струва цяло състояние.

Защо тогава го е държала тук?

Бил е поставен тук по-късно, глупачке. Ти спомена за този пръстен пред един човек и той го е сложил в кутията или е накарал някой друг да го направи вместо него. Защото някой в тази къща се опитва да те влуди. Или просто да те принуди да престанеш да се питаш коя си.

Защо?

Безцеремонно пусна пръстена обратно в кутията и надяна часовника на китката си. Да, наистина се оказа прекалено широк. Марла обаче имаше нужда от него и не го свали.

Джеймс се прозина и започна да проплаква. Марла го целуна по главичката и го сложи в люлката. Очичките му веднага се затвориха и той поднесе палец към устничките си. Веднага щом бебето заспа, Марла излезе в коридора и поспря за миг пред стаята за гости. Вратата беше открехната и тя зърна пътната чанта, хвърлена в единия ъгъл на стаята, и една риза, преметната на таблата на леглото. В коридора се долавяше слабия аромат на афтършейва на Ник, който отново извика в мислите й спомените от предишната нощ, които я връхлетяха като шеметен и сладостен порой. Не си и помисляй да влизаш вътре, помисли си тя. Случилото се снощи беше само страст. Секс. Сблъсък на две неспокойни души, търсещи разтуха.

Ами преди това?

В нощта, в която я караше към клиниката, Ник бе спрял пикапа, за да я вземе в прегръдките си и да я утеши.

А след това те заряза с Алекс и си тръгна.

Защото той е мой съпруг, сърдито си напомни Марла. Какво друго можеше да направи?

Пак той буквално те измъкна от леглото, твърдо решен да направи необходимото, за да получиш компетентна медицинска помощ. Без неговата намеса може би все още щеше да си натъпкана до козирката с болкоуспокояващи, валиум или каквото там ти даваха. Едва не се разсмя на глас. Ник имаше право. Той наистина не се вписваше в образа на съвременен герой от двадесет и първи век.

По никакъв начин.

— Госпожо Кейхил? — Тихият глас на Том я свари неподготвена. Току-що бе слязъл от етажа, на който живееше прислугата. — Време е за лекарството ви.

— Какво лекарство?

— Обезболяващото, което ви предписа доктор Робъртсън.

— И какво е то? — попита Марла, отдалечавайки се от стаята на Ник.

— Асетаминофен.

— Тиленол?

— Да.

— Нещо друго?

— Ами, съчетан с кодеин — отвърна той.

— Какво взимах преди това? — попита тя и пристъпи по-близо до него. — Какво ми бе предписал доктор Робъртсън непосредствено след като излязох от болницата?

— Халцион.

— Какво е това?

— Триазолам. Съвсем лек седатив.

— Страхотно. — Наистина ли имаше нужда от тези лекарства? — Виж, забрави за хапчетата. От тук насетне смятам да пия само аспирин. Ясно? Ще го взимам само в случай, че болката стане твърде силна. А ако не мога да спя нощем, просто ще трябва да се примиря с това.

— Но…

— Става дума за моето тяло, Том, и, независимо какво са ти казали за мен, аз те уверявам, че го контролирам съвсем успешно. Ако възникне някакъв проблем с доктор Робъртсън, аз лично ще поговоря с него. Същото се отнася и за съпруга ми.

— Те двамата искат само онова, което е най-добро за вас — увери я Том. Изражението на лицето му бе открито и простодушно.

— Щом казваш. Междувременно обаче аз ще се боря с болката така, както намеря за добре.

— Госпожо Кейхил, става дума за работата ми.

— Така е, но ако държиш да я запазиш, няма да настояваш повече, Том. Нямам нужда от медицинска сестра и ти го знаеш не по-зле от мен. Присъствието ти тук кара съпругът ми да се чувства по-сигурен и спокоен, но това е негов проблем, не мой. Така че, благодаря ти за загрижеността, но аз отказвам да взимам повече от онези проклети хапчета и това е окончателното ми решение.

Заряза Том да стърчи като истукан в коридора. Пет пари не даваше за него. Прекалено много хора се опитваха да й казват какво да прави, а това никак не й харесваше.

Върна се обратно в апартамента и затвори вратата след себе си. Чу, че Том най-сетне се раздвижи и пое надолу по стълбището. Опита да отвори вратата на Алекс. Тя, естествено, се оказа заключена. Отново. Защо? В продължение на няколко секунди остана пред заключената врата, а след това я осени вдъхновение. Излезе от апартамента и се опита да влезе в кабинета през вратата откъм коридора. Но и тя беше заключена. Марла обаче бе видяла Юджиния да я отключва в нощта, в която тя лежеше на пода на коридора и си мислеше, че ще се задуши до смърт.

Значи някой си бе направил труда да заключи отново.

Значи ще трябва да намериш начин да я отключиш. По един или друг начин.

Марла се върна по коридора и застана на мястото, на което бе повърнала преди около седмица. Коленичи и прокара пръсти по килима. Беше съвсем сух; очевидно бе изпран много старателно, защото не се забелязваше никакво петно.

Дали някой — може би непознатият от стаята й, ако изобщо съществуваше — не бе направил опит да я отрови, за да предизвика повръщане? Тя се завъртя на пети. Том току-що й бе казал, че й е давал триазолам — лекарство, което чуваше за пръв път. Изправи се, подпря се на парапета и ядосано погледна към заключената врата на кабинета на Алекс. Нещо важно бе скрито вътре. В противен случай защо му е да заключва шибаната врата?

Значи наистина трябваше да влезе вътре.

Марла безшумно се спусна по стълбището до втория етаж, където чу домашната помощница да почиства с прахосмукачка библиотеката. След това предпазливо се промъкна в апартамента на свекърва си. Нервно затвори вратата след себе си, но не запали осветлението. Дневната светлина, която проникваше през пердетата, й бе достатъчна, за да се ориентира. През цялото време се опитваше да убеди сама себе си, че не нахлува без разрешение в чужда стая. Това все пак беше нейният дом. И тя имаше пълното право да знае какво се случва зад тези стогодишни стени.

В онази нощ Юджиния бе извадила ключа за кабинета на Алекс от джоба на сакото си. Едно тъмносиньо сако. Може би ключът все още беше там.

Едва ли. От тогава изминаха пет дни, забрави ли?

Марла внимателно отвори вратата на дрешника и пристъпи вътре. Запали осветлението и бързо огледа помещението с ламперия от кедрово дърво. Всичките дрехи на свекърва й висяха на закачалки, подредени старателно по цвят. Саката — отгоре, полите — отдолу. Под тях бяха подредени обувки в същия цвят. Марла се зае за работа. С лепнещи от пот пръсти бързо прерови джобовете на всички сака — от тъмносини до огненооранжеви. Намери стари билети, кърпички, няколко монети и други дреболии.

Но не и ключове.

По дяволите — изръмжа Марла, осъзнала, че ключът за кабинета на Алекс по всяка вероятност беше у Юджиния, която в момента се намираше в „Кейхил хауз“ или кой знае къде другаде. Въпреки това се зае с дамските й чанти. Докарана до бяс от безсилие, тя отвори и претърси всяка една от тях, но без особен резултата. В дрешника беше горещо и задушно. Марла тъкмо се канеше да излезе, когато чу вратата на стаята да се отваря. Сърцето й замръзна в гърдите й. Как щеше да обясни какво прави тук? Загаси осветлението, отстъпи бавно назад, раздалечи две закачалки, пъхна се зад тях, дръпна ги отново по местата им и придърпа пред себе си една официална рокля, поставена в калъф. Едва не подскочи, когато прахосмукачката изръмжа в стаята. Домашната помощница бавно и старателно почистваше стаята на Юджиния. Марла не смееше да диша от притеснение. Може би момичето нямаше да отвори дрешника… може би Марла щеше да извади късмет, може би… О, по дяволите!

Прахосмукачката замлъкна за малко, вратата на дрешника се открехна и вътре проникна лъч светлина. Марла замръзна абсолютно неподвижно. Момичето вкара прахосмукачката в малкото помещение, което се изпълни с оглушителното й бръмчене. Прислужницата запали лампата. Марла притисна гръб към стената, дала си сметка, че официалната рокля, която бе намерила в дъното на гардероба, бе изработена от пожълтяла от времето прозрачна материя, осеяна с мъниста и вероятно беше сватбената рокля на Юджиния.

Прахосмукачката се блъскаше в малката поставка, върху която се спотайваше Марла. Тя стоеше съвършено неподвижно и не се осмеляваше да диша дори. Колко време е нужно, за да се изчисти шибания дрешник? Внезапно машината замлъкна.

— Какво? — високо се провикна момичето. През тясната пролука между дрехите Марла го видя да извръща глава по посока на вратата. Прислужницата се казваше Роза и беше с испански произход. Момичето беше дребно и невзрачно и рядко говореше, тъй като английският й не беше особено добър. Роза остави прахосмукачката и се върна в спалнята на Юджиния.

— A, Senora Cahill, si, si.^[1]

След това се чу гласът на Юджиния.

— Би ли могла да направиш това по-късно, ако обичаш.

О, господи, сега пък какво? Как би могла Марла да обясни какво прави в апартамента на свекърва си? По челото й избиха капчици пот. Оглушителните удари на сърцето й отекваха като чукове в главата й.

— Трябва да полегна малко.

— Si, si, I come back luego. Later.^[2]

— И, Роза, моля те, кажи на Кармен да ме повика, когато пристигнат гостите. Преподобния и госпожа Фавие ще дойдат след малко.

Преподобния и… И тогава Марла си спомни. Братовчедката на Алекс, Черис и нейният съпруг трябваше да я посетят преди няколко дни, но тогава Марла бе прикована към леглото си. Под въздействието на проклетите успокоителни.

Наостри слух, за да чуе и останалата част от разговора. Кога точно се очакваше да се появят Черис и съпругът й? Марла трябваше да намери някакъв начин да се измъкне от дрешника без някой да разбере, че е била там. Преди да пристигнат гостите.

Потта започна да се стича по ръцете й.

Роза прибра прахосмукачката и бързо се отдалечи. Марла не смееше да помръдне. Няколко секунди по-късно видя свекърва си, която влезе в дрешника, свали тъмносиньото си сако и го окачи на една закачалка в другия край на помещението. Събу високите си обувки и ги сложи точно под сакото. След това съблече блузата и полата си и остана по дантелен комбинезон и чорапогащник. Уморено загаси лампата, излезе и затвори вратата след себе си.

Марла бавно издиша. Отчаяно се надяваше, че никой не я издирва в момента и се молеше да открие начин да се измъкне от тук, преди да са забелязали отсъствието й.

Минутите се нижеха мъчително бавно. Марла мислено отброи четвърт час и едва тогава се осмели да се измъкне от скривалището си. Стъпи внимателно на килима и се промъкна към тънкия лъч светлина, който проникваше под вратата.

Протегна ръка към ключа за осветлението и внимателно запали лампата. Силна светлина обля цялото помещение. Марла примижа, намери сакото, което Юджиния бе съблякла преди малко, и бръкна в десния му джоб. Пръстите й докоснаха студен, назъбен метал — ключове. Слава богу! Извади ги внимателно, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Дотук добре.

Прибра ключовете в предния джоб на дънките си.

А сега… ако успееше да се промъкне край свекърва си, без да я събуди…

Ако изобщо спеше. Твърде възможно бе Юджиния да чете нещо, седнала на някой стол. Или пък да плете.

Не се чуваше обаче шумолене на хартия, нито потракването на иглите за плетене. Марла осъзна, че се налага да рискува. Иначе щяха да я хванат на местопрестъплението.

Загаси осветлението в дрешника, сложи ръка върху бравата и натисна предпазливо. Чу се леко изщракване.

Сега или никога, помисли си тя и внимателно открехна вратата. В спалнята на Юджиния цареше полумрак. Щорите бяха спуснати, а откъм леглото долиташе лекото похъркване на възрастната жена. Като се надяваше, че глупавото куче не е някъде наблизо, Марла бързо прекоси стаята, стигна до вратата и я отвори едва-едва.

Свекърва й продължаваше да похърква. Марла се измъкна в коридора, затвори вратата след себе си и се затича по стълбите, като едва не се спъна в Коко в бързината. Кучето изквича и, подвило опашка, хукна надолу по стълбите и се скри във всекидневната.

— На косъм беше — прошепна Марла. Връзката ключове на Юджиния сякаш прогаряше дупка в джоба на дънките й. Марла искаше час по-скоро да се опита да отключи вратата на кабинета и да върне ключовете на мястото им. Тъкмо стигна до горния етаж обаче и чу силния звън на входния звънец.

По дяволите! Погледна часовника си и изчака Кармен да отвори вратата. Висок женски глас отекна по стълбите.

— Аз съм Черис Фавие. Не мисля, че се познаваме. Тук съм, за да се видя с Марла.

Сърцето на Марла се сви. Докато посещението на тази жена приключи, Юджиния щеше вече да е станала и да е започнала да издирва ключовете си. Единствената й надежда бе да се отърве от братовчедката на Алекс преди Кармен да е събудила Юджиния, а след това веднага да се върне тук и да се опита да отключи вратата. Марла рязко се обърна и слезе във фоайето, където Черис тъкмо събличаше пелерината си с леопардови шарки и я подаваше на Кармен.

— Марла! — възкликна Черис, а след това изражението й рязко се смени и радостта бе изместена от неподправено объркване. — Ти… ти изглеждаш фантастично! — Лъжа. Марла бе видяла отражението си в огледалото преди по-малко от час. — Умирах от желание да те видя. — Русокосата жена стисна с две ръце ръката на Марла и изобрази на лицето си широка усмивка, която заплашваше да съсипе съвършено положения й грим. — Ние… Доналд и аз бяхме то-ол-кова притеснени заради теб. — Погледна през рамо към входната врата. — Той всеки момент ще дойде. — Черис изглеждаше притеснена. — Тъкмо пътувахме насам, когато му звъннаха по клетъчния телефон с някакъв неотложен проблем.

В този момент на вратата се появи висок, широкоплещест мъж. Имаше гъста и къдрава кафява коса, която бе започнала да се прошарва. Раменете му бяха широки и изпъваха до скъсване черното кожено яке, което никак не се връзваше с бялата свещеническа якичка на черната му риза.

— Доналд, нали си спомняш Марла? — обади се Черис.

— Разбира се, че я помня. — Дари я с хилядаватова усмивка, която разкри едри бели зъби и няколко златни коронки. Загорялото му лице бе набраздено от бръчки, но излъчваше сърдечност и топлота. Очила с половинки стъкла бяха кацнали на носа му, който изглеждаше чупен неведнъж. В едната си ръка държеше пооръфана Библия. Със свободната си ръка прегърна Марла през раменете и я притисна към себе си. — Радвам се да те видя — заяви той и приятелски я целуна по челото. — Слава на бога, че си добре. Много съжалявам за инцидента от миналата вечер, принудил те отново да постъпиш в болницата.

Черис се усмихна сърдечно на красивия си съпруг.

— Не съм постъпвала в болница.

— Болница, клиника, все едно — рече той и махна с ръката, в която стискаше Библията. Марла се измъкна от прегръдката му. Отношението му към нея беше прекалено фамилиарно, твърде интимно и престорено. — Искам да ти кажа, че здравата ни изплаши. На два пъти при това.

— Неведоми са пътищата господни — бързо отвърна Марла и усмивката на Черис замръзна на лицето й. Преподобния Доналд посрещна шегата й с неодобрително вдигнати вежди, но на Марла изобщо не й пукаше.

— Заповядайте във всекидневната, където ще можем да поговорим — покани ги Марла. Те веднага се настаниха на фотьойлите, а Кармен като по поръчка се появи точно в този момент, понесла поднос с кафе, чай и кифлички. — Госпожа Юджиния ме предупреди, че очакваш гости — обясни тя и напълни три чаши. — Тя самата ще слезе след няколко минути.

Марла изпита дълбоко разочарование. Щом свекърва й стане, тя изобщо няма да може да отключи кабинета и да прегледа компютърните файлове на Алекс. А също и съдържанието на бюрото му.

— Вероятно си научила от Алекс и Ник, че от доста време насам се опитвам да се свържа с теб — поде Черис, която седеше на едно малко канапе до съпруга си. Тя добави малко подсладител към кафето си, а след това оправи подгъва на късия си черен пуловер. Беше симпатична жена, която видимо остаряваше. Имаше руса коса, бледа кожа, а яркото червило на устните й съответстваше по цвят на лака на ноктите й.

— Ник спомена, че си се обаждала.

— Толкова се безпокоях за теб, а Алекс не ни позволи да те посетим в болницата… — Черис улови предупредителния поглед на съпруга си и рязко замълча.

Доналд се облегна удобно на меките възглавнички. Очевидно нямаше намерение да си тръгва скоро. След това заговори, все едно че четеше от предварително написан сценарий.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— Преживя много трудно изпитание — отбеляза Доналд и, макар репликата да прозвуча добронамерено, на Марла й се стори, че долавя следа от снизхождение в гласа му.

— Добре съм — увери го тя.

— Чух обаче, че страдаш от някакъв вид амнезия — обади се отново Черис. — Това е временно състояние, нали?

— Надявам се.

— Ще се молим за теб — тържествено обеща Черис.

Съпругът й кимна в знак на съгласие.

— Може би трябва още сега да се хванем за ръце и да помолим всевишния за опрощение и упование.

Черис веднага остави чашата си и посегна да хване ръката на Марла. Доналд направи същото, но молитвата не се състоя, защото точно в този момент Юджиния влезе в стаята, следвана по петите от Коко. Беше облечена с тъмно сив костюм, който напълно съответстваше на мрачното й изражение. На Марла изведнъж й се стори, че връзката ключове в джоба й тежи цял тон. Кучето тихо изръмжа, а след това застана зад любимия стол на Юджиния.

— Черис, Доналд — студено поздрави Юджиния.

— Лельо Джени! — Черис скочи от мястото си и обви ръце около раменете на по-ниската жена.

— Как си? — безизразно попита Юджиния, а Черис отстъпи назад и засия насреща й.

— Сега, след като видях Марла, се чувствам значително по-добре. Ние — Монти и аз — се поболяхме от тревоги по нея. Безумно исках да я видя, за да се уверя, че е добре. Искаше ми се и Монти да дойде заедно с мен, но днес се оказа зает, а аз не знаех кога пак ще ни се отдаде друга подобна възможност. — Черис отново си седна на мястото, а Юджиния се настани на любимия си стол, пусна едната си ръка надолу и почеса кучето зад ушите.

Черис разпери ръце с дланите нагоре сякаш се молеше.

— Виж, всички знаем, че семейството ни от поколения се разкъсва от дрязги и противоречия, но мисля, че е време да сложим край на всичко това. Искам да кажа, че… когато чух, че Марла едва не е загинала… аз веднага паднах на колене и започнах да се моля за нея. Нещастие като това, което се случи с нея, ни кара да разберем кои са истинските неща в живота.

Доналд хвана двете си ръце и ги отпусна между коленете си. На лявата си ръка носеше широка златна халка, която гордо го обявяваше за женен мъж. На дясната му ръка се виждаше пръстен с някакъв герб и още един пръстен с огромен диамант, който проблясваше на кутрето му.

— Двамата с Черис смятаме, че сега е моментът семейството да се обедини, защото когато ни сполети беда, всички ние би трябвало да загърбим миналото и да отправим погледи напред. Да последваме божиите напътствия и да му благодарим за благата, с които ни отрупва. — Усмивката на Доналд беше безметежно спокойна и неописуемо фалшива.

Черис се присегна и стисна ръката на Марла.

— Ти и аз… ние двете винаги сме били изключително близки. Винаги съм те възприемала по-скоро като сестра, отколкото като съпруга на братовчед ми. Зная, че и Монти винаги е бил изключително привързан към теб. — От кръглите й очи струеше неподправена искреност, но в кехлибарените им дълбини се спотайваше още нещо — нещо тъмно и греховно. — Днес сме тук, защото искаме да изгладим противоречията между нас, които като че ли се задълбочиха през последните няколко години.

За какво, по дяволите, беше всичко това? На Марла й се щеше да избяга от изкуствените подсладители, от добронамерената загриженост и идеалистичните и твърде изтъркани фрази, които звучаха толкова фалшиво в ушите й.

Входната врата се отвори и Ник, облечен в изтърканото си кожено яке и дънки, влезе в стаята. Лицето му бе застинало в осторожна гримаса. Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха нагоре, когато видя Черис и съпруга й.

— Черис — поздрави Ник и кимна на братовчедка си. После натъпка ръце в джобовете на дънките си. Погледът му се плъзна по лицето на братовчедката и се спря върху Марла. Буреносните му сини очи се впиха в очите на Марла. — Е, как се чувстваш днес?

— По-добре — отвърна Марла, твърдо решена да не си спомня за случилото се през нощта и да не мисли за сладкия натиск на тялото му, притиснато към нейното. — Много по-добре. Струва ми се, че отново започвам да се чувствам като човешко същество.

— Челюстта боли ли те?

— Малко.

— Предполагам, че болката е доста силна — възрази той и разкопча ципа на якето си.

— Не е непоносима. Мога да се справя.

— Предполагам. — На устните му заигра лека усмивка и той насочи вниманието си към Доналд. — Вие трябва да сте съпругът на Черис.

— Извинявай — обади се Юджиния и ги запозна набързо. Преподобния се изправи и протегна голямата си ръка над масичката за кафе.

— Много съм слушал за вас — рече на Ник той.

— Не само лоши неща, надявам се.

Доналд се усмихна.

— Не. Според Черис вие сте един от добрите.

Ник изсумтя и хвърли на Марла поглед, който би прогорил дори и каменна статуя.

— Е, значи тя е една от малкото, които вярват в това.

Доналд се разсмя, Черис се изчерви, а Юджиния се намръщи още повече. Ник си сипа чаша кафе и приседна на перваза на прозореца, протегнал пред себе си дългите си крака.

По време на последвалия разговор Марла научи, че на времето Доналд бил професионален футболист — един от онези спортисти християни, които се молели преди всеки мач. Всичко това обаче било преди господ да направи така, щото един сто и петдесет килограмов страничен защитник да спъне Доналд, да счупи три от ребрата му и да разтроши глезена му, слагайки по този начин край на неговата обещаваща кариера.

— … Така че онзи горе очевидно е решил, че е по-добре да напътствам паство, отколкото да ръководя отбор — с усмивка заключи той и остави чашата си на масата. — И това е една от причините, поради която сме тук. — Протегна ръка към съпругата си и тя, подобно на добре обучено куче, веднага вплете пръсти в неговите. С другата си ръка той помилва износената кожена подвързия на Библията. — Напоследък Черис е много притеснена, че семейството се разпада. Двамата й родители вече не са между живите. Ти, Ник, замина преди години. Баща ти също се спомина.

Каква е целта на целия този разговор? — питаше се Марла.

— Напоследък семейството се сблъска с твърде много проблеми, в резултат на което се чуха всякакви обвинения. Бяха изречени много необмислени думи, породени от ярост и гняв. Думи, за които повечето от нас съжаляват.

Погледна за миг нагоре, сякаш търсеше подкрепа, въздъхна и продължи:

— Черис… освен това смятам, че в момента изразявам и мнението на Монтгомъри, беше силно разстроена след катастрофата, която едва не отне живота на братовчедка й. Когато се опита да се свърже с Марла, с нея се отнесоха като с аутсайдер. — Широките рамене на Доналд се прегърбиха. — Надяваме се, че можем да поставим ново начало на взаимоотношенията в семейството, да изгладим старите противоречия и да забравим за миналите ни различия. Това, че Марла оживя, е истинско чудо и аз наистина виждам тук божията намеса. Той очевидно е решил, че все още е твърде рано да я прибере при себе си.

Малка пауза, къса въздишка, и последва обобщението:

— Време е всички ние да последваме примера му и да изгладим разногласията в нашето семейство. — Сериозният поглед на Доналд срещна очите на Ник. — Нека отново се превърнем в един отбор.

Ник неприязнено изгледа проповедника.

— Аз лично не си спомням някога да съм бил член на някакъв отбор.

— Разбира се, че си бил. Отборът на семейство Кейхил.

Марла си помисли, че току-виж повърнала от отвращение. Откъде се взе този смешник?

— Сериозно ли говориш? — попита Ник. — Отборът на семейство Кейхил? Нещо като „Хорът на семейство Трап“!

— Не бъди толкова груб! — Черис сви алените си устни и успя да придаде на лицето си наранено изражение. — Разбира се, че бяхме отбор. Преди години. Когато бяхме деца.

— От тогава изминаха много години — вметна Юджиния.

— Зная, но ми се ще да вярвам, че можем да го постигнем отново — настоя Черис. Съпругът й стана и й помогна да се изправи. — Без значение какво се е случило между нас, ние все още сме едно семейство.

— Каним ви на неделната проповед в църквата — намеси се Доналд. — А след това бихме искали да дойдете на обяд в нашия дом.

— Моля ви, елате — настоя Черис и прегърна първо Ник, а след това и Марла. После хвана ръката на Юджиния. — Доведете Алекс, Сиси и бебето.

По-скоро ще събера плъх и питон в една клетка, помисли си Марла.

— Монгомъри ще бъде ли там? — попита Ник и усмивката на Черис помръкна за момент.

— Аз ще го поканя, разбира се. Но с Монти човек никога не знае какво ще се случи. Днес много исках да дойде с нас, но за жалост се оказа, че той имал други планове. Въпреки това ще се постарая да го убедя да дойде в неделя.

— Ще видим — с леден тон заяви Юджиния, но Черис като че ли изобщо не забеляза това.

Двамата тъкмо се канеха да си вървят, когато Ник попита:

— Памела Делакроа посещаваше ли църквата „Света Троица“?

Доналд видимо се скова. Лицето му, макар да запази спокойното си изражение, леко се напрегна.

— Да — отвърна той, свъсил вежди. — Смъртта й беше голяма загуба за паството ни.

Марла не можеше да повярва на ушите си.

— Вие сте я познавали? — възкликна тя. Най-накрая бе успяла да се добере до нещо, свързано с тази жена.

— Боя се, че не я познавах лично и това ме кара да се срамувам. Тя не беше от редовните членове на църквата, но от време на време присъстваше на някоя проповед.

— Ами ти? Ти познаваше ли я? — попита Марла, приковала поглед върху Черис.

— Въобще не я познавах. Искам да кажа, че дори не зная как е изглеждала — бързо отвърна Черис. — Преподобния е прав. Тя посети само една-две проповеди преди няколко месеца, но не се включи в нито една от групите, които организираме. Към църквата съществуват групи за изучаване на Библията, които се събират няколко пъти седмично. Имаме и група, насочена към проблемите на жените. Преподобния извършва и индивидуални срещи с богомолци, но тя не се появи повече.

— А откъде знаете, че е присъствала на проповедите? — попита Марла. — Дарение ли е направила?

— Не… След смъртта й една от жените, която преподава в неделното училище за възрастни, спомена, че видяла некролога на Пам във вестника и си спомнила, че я е виждала в църквата. Веднага се обадихме по телефона на всички членове на църквата, за да се помолят за нея заедно със семействата си.

— Познавахте ли семейството й? Дъщеря й? — попита Марла.

— Аз не познавах дори Пам — напомни й Черис, но изведнъж сякаш се почувства неудобно и се разбърза да си върви, като че ли този разговор я изнервяше.

Ник леко наклони глава на една страна.

— Изобщо не спомена тази подробност за Пам, когато се отби в хотела ми преди няколко дни.

— Ами пропуснала съм — рязко отвърна Черис. — Съди ме, ако искаш.

Съпругът й я изгледа строго и тя мигновено омекна.

— Извинявай. Да, трябваше да ти кажа, когато те посетих в хотела — призна тя, отбягвайки погледа на съпруга си. — Но тази подробност просто ми излезе от ума.

Доналд демонстративно погледна часовника си.

— Неприятно ми е, че трябва сложа край на това посещение, но след половин час имам среща с касиера на църквата.

Марла и Ник изпратиха гостите до входната врата. Кармен, която като че ли през цялото време бе подслушвала пред вратата, се появи тъкмо навреме, за да подаде пелерината на Черис.

— Беше ми много приятно да те видя отново. — Черис прегърна Марла, докато Доналд обличаше якето си. Последваха ръкостискания, след което двамата излязоха през входната врата, преплели пръстите на ръцете си. Самото олицетворение на християнска вярност и любов.

— Какво, по дяволите, означаваше това? — попита Ник.

Юджиния уморено вдигна ръка.

— Ами това е поредният им опит да спечелят отново благоразположението на семейството. Те преследват парите ни, Ник. Могат да прикриват истинските си мотиви с всевъзможни евфемизми и изтъркани клишета от рода на семейна солидарност, пръст божи и семеен отбор, но истината е, че Черис се опитва да се докопа до семейното богатство. — Юджиния хвърли един бърз поглед към Марла. — Не ме разбирай погрешно, тя вероятно наистина се е разтревожила за теб. Черис не е лоша по душа. Но е ужасно себична. А и този неин съпруг… е, той може да се моли до посиняване, но няма да успее да разреши собствените си проблеми. Преди време Александър го назначи на работа в „Кейхил хауз“, а той се забърка в ужасяващ скандал.

Юджиния уморено си взе чаша чай и една кифличка с малиново сладко.

— Оказа се, че Преподобния не може да стои далеч от едно от момичетата в приюта. — Тя стисна устни и отчупи малко парче от кифличката. — А аз винаги съм подозирала, че може би той беше отговорен за състоянието й. Момичето категорично отказа да назове бащата на детето, но аз зная, че е посещавала службите в „Света Троица“. Не е нужно да съм атомен физик, за да събера две и две. — Юджиния отхапа от кифличката. — Не е нужно да ви обяснявам, че се наложи Алекс да го уволни на часа. Само че скандалът ни причини огромни вреди. За мен е необяснимо как членовете на паството му го приеха обратно, но Доналд винаги се е клел, че момичето лъже и той никога не я е докосвал. В края на краищата, момичето оттегли обвиненията.

— Тази история става все по-интересна и по-интересна — саркастично подхвърли Ник. — И тя е само част от богатата история на семейство Кейхил.

Телефонът иззвъня. Ник излезе във фоайето, вдигна слушалката на второто позвъняване и рече:

— Ник Кейхил. — След миг внесе слушалката във всекидневната, насочил поглед към Марла. — Да, тук е. След секунда ще се обади.

— За теб е — рече Ник и й подаде слушалката. — Инспектор Патерно.

— Какво иска? — попита Юджиния.

— Аз му се обадих по-рано днес — обясни Марла и взе слушалката пред очите на Юджиния, която очевидно смяташе, че снаха й е напълно откачила.

Марла тръгна към библиотеката и веднага започна да разказва на Патерно за нощта, в която трябваше да я закарат в клиниката и за пътуването, по време на което си бе спомнила някои неща за катастрофата, при която беше загинала Пам.

— … Все още не си спомням всички подробности, но зная, че там, по средата на пътя стоеше някакъв човек, който бе осветен като коледна елха. Силната светлина ме заслепи и аз рязко свих, за да не го ударя. Шофьорът на камиона постъпи по същия начин. Не мога да кажа със сигурност какво точно се случи с мъжа, но той отскочи, за да избяга от връхлитащия го камион и се претърколи от другата страна на пътя — завърши тя.

Патерно й зададе още няколко въпроса, след което я помоли да отиде в участъка, за да даде показания.

Марла приключи разговора с обещанието да му се обади ако си спомни още нещо, а след това се върна във всекидневната.

Юджиния изглеждаше изумена.

— Ник ми каза, че си спомняш нощта на катастрофата.

— Да — утвърдително кимна Марла. — Повечето неща.

— Но все още не знаеш защо си отивала в Санта Круз? — Юджиния остави чинийката на пода, а Коко веднага се примъкна напред, подуши я и излапа останалото парче от кифличката, след което облиза цялата чинийка.

— Не — отвърна Марла и уморено разтри врата си. — Не зная нито защо съм пътувала с Пам, нито откъде съм я познавала. — Но ще разбера, помисли си тя. По един или друг начин.

Някаква врата се затръшна в задния край на къщата, след което се чуха забързани стъпки по коридора. Коко излая, но млъкна веднага щом видя Фиона. Момичето, което беше толкова зачервено, че многобройните й лунички почти не се забелязваха, забързано влетя във всекидневната.

— Извинете, че закъснях — разкаяно се извини тя. — Малкият Джеймс добре ли е?

— Спи — отвърна Марла, а момичето, без да чака някакви други инструкции, тръгна веднага нагоре по стълбите.

— Толкова е лекомислена — отбеляза Юджиния, без да сваля поглед от отдалечаващата се Фиона. — Наистина не съм сигурна дали е подходяща да се грижи за Джеймс. — Опипа с ръка джоба на сакото си и се намръщи. — Някой от вас двамата да е виждал ключовете ми?

— Изгубила ли си ги? — попита Ник.

— По-вероятно е да съм ги забутала някъде. — Юджиния се замисли дълбоко, опитвайки се да си припомни къде би могла да ги е оставила, а Марла се почувства като криминален престъпник. Ключовете изведнъж й се сториха твърде тежки и тя беше сигурна, че ще започнат да подрънкват и при най-малко движение от нейна страна. — Странно — промърмори Юджиния. — Спомням си, че сутринта бяха у мен.

— Ще се появят отнякъде — успокои я Ник.

— Предполагам, но за мен е твърде необичайно да си изгубя ключовете. — Подсвирна на Коко и се запъти към асансьора. Марла отново остана насаме с Ник.

— Виж, Ник, мисля, че трябва да поговорим за случилото се снощи — рече тя, повдигайки въпроса, който висеше като тъмен облак помежду им.

— Допуснах грешка.

— Не само ти. — Марла разтърка задната част на врата си и затвори очи. — Бих искала да можех да кажа, че това изобщо не трябваше да се случва, но не мога. Истината е, че не съжалявам.

Ник гневно стисна зъби.

— А би трябвало.

— Ти съжаляваш ли?

Той отпусна рамене.

— Мисля, че сега не му е нито времето, нито мястото да говорим за това.

— Може би имаш право — призна Марла, — но не можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

— Налага се — заяви той и тя съзря вътрешната борба, отразена в дълбините на погледа му, досети се за противоречивите чувства, които кипяха в душата му. — Освен това бих искал да поговоря с теб по един въпрос.

— Добре. Давай.

— Искам да знаеш, че бях изключително зает през няколкото дни, в които ти лежеше упоена в стаята си.

— Зает с какво?

— Опитвах се да открия какво, по дяволите, става в тази къща. — Извади един голям плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Марла. — На първо време искам да разгледаш това. — Тя отвори плика и видя пред себе си няколко снимки на Пам Делакроа. Вътрешностите й се преобърнаха и тя прехапа долната си устна.

Значи това е въпросната жена.

И сега беше мъртва. Марла се зае да изучава усмихнатото лице, гладката кожа, извитите вежди и зелените очи на Пам.

— Тя твърде много прилича на теб, не мислиш ли? — попита Ник.

— Предполагам — прошепна Марла като местеше поглед от една снимка на друга. — Наистина има известна прилика. — Едва не й се зави свят, когато видя Пам заедно с едно лъчезарно момиче на около осемнадесет години. Момичето, облечено с черна тога, сияеше от щастие и стискаше ръката на Пам. — Дъщеря й? — предположи Марла.

— Да. Джули.

— В момента учи в колеж, нали?

— Вече не. Отказала се е.

— Заради смъртта на майка си — заключи Марла и се почувства ужасно виновна. Мили боже, ще свърши ли някога този кошмар?

— Нищо подобно. Това е най-интересната част. Джули напуснала училище няколко седмици преди вие двете с Пам да потеглите на юг.

— Наистина ли? — Много странно. — Защо тогава сме отивали в Санта Круз?

— Ето това вече е въпрос за един милион долара — заяви Ник, скръсти ръце пред гърдите си и опъна до скъсване ръбовете на якето. — Може да сте отивали някъде другаде — предположи той, припомнил си разговора с Уолт Хаага.

— Къде?

— Надявах се ти да си спомниш.

— Шансовете това да се случи не са особено големи — саркастично отбеляза тя. — Поне за момента.

— Не смяташ ли обаче, че е много странно, че си зарязала Алекс и децата и си тръгнала на път, без да кажеш нито дума на когото и да било?

— Странно, и още как!

— На всичкото отгоре си тръгнала бог знае накъде с жена, която толкова прилича на теб, че би могла да мине за твоя сестра.

— Но аз нямам сестра… — започна Марла, но млъкна веднага. Дълбоко в душата си изпита някакъв трепет. Спомен, който все още не можеше да изплува на повърхността. — Никой не е споменавал нищо за сестра. Казаха ми, че имам само брат.

— Рори.

— Точно така. — Марла пусна снимките върху стола, на който бе седяла допреди малко. — Доколкото ми е известно, той живее в някакъв дом за инвалиди. Преживял е някаква злополука на времето.

— Да.

— Струва ми се обаче, че това не е цялата истина. Ако съдя по начина, по който реагират повечето хора, когато се спомене името му, бих могла да заключа, че всички крият нещо от мен.

Ник прехапа устни. Той знаеше. Разбра го по погледа му.

— Какво е то? — настоя Марла. — По дяволите, Ник… мисля, че заслужавам да узная цялата истина.

Ник се приближи до прозореца. Очевидно се колебаеше. Прокара пръсти през косата си и се загледа навън.

— Предполагам, че наистина е така.

— Дяволски си прав.

Погледна я през рамо. Очите му бяха изключително сериозни. Марла седна на страничната облегалка на едно кресло и вътрешно се стегна, готова за всякакви изненади.

— Злополуката е станала преди много години. Ти си била на около четири годинки, А Рори нямал и две. Майка ви се канела да пътува някъде, нямам представа къде, и ви взела със себе си. Тя твърди, че ви настанила в колата и закопчала предпазните ви колани. След това се сетила нещо и се наложило да се върне отново в къщата. Рори се разревал, а ти си разкопчала колана му и той изпълзял от колата. Сигурно си затворила вратата след него, защото, когато Виктория се върнала, тя изобщо не забелязала, че синът й не е в колата, а отвън. Момченцето клечало до едното задно колело и с интерес наблюдавало нещо на земята. Вероятно някакво насекомо. Майка ти тръгнала назад и го прегазила.

— Не! — Марла притисна ръце към устните си. Стомахът й се сви болезнено.

— Не го убила, разбира се, но детето получило сериозни мозъчни увреждания. Необратими. Лекарите успели да спасят живота му, но нищо повече.

На Марла започна да й призлява. Цялата се вледени от ужас.

— Нямах представа — прошепна тя в очакване на някакъв спомен да изплува от черните дълбини на съзнанието й. Не си спомни нищо. Абсолютно нищо. Марла обаче реши, че в този случай неспособността й да си спомни можеше да се окаже истинска благословия.

— По онова време самата ти си била съвсем малка.

— Но те… моите родители… обвинявали ли са ме?

Той сви рамене.

— Единствено ти знаеш отговора на този въпрос.

— Не. Двама сме. Аз и баща ми. — Тя се изправи и тръгна към фоайето. — Може би е време да разбера какви са отношенията ми с добрия стар татко. Струва ми се, че трябва да го посетя. — Решимостта й се засили, когато си спомни за ключовете в джоба й. Не знаеше дали Юджиния шофира, но предполагаше, че има ключове за някоя от колите в гаража. Само че Марла не би се осмелила да признае, че е откраднала ключовете на свекърва си. Не и преди да е успяла да проникне в кабинета на Алекс.

Ник я последва във фоайето.

— Искаш ли да те закарам?

— Да. — Внезапно изпита непоколебима решителност. Не само че искаше да види баща си, но искаше и Ник да присъства. Подаде му снимките на Пам Делакроа. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да тръгваме тогава.

— Изчакай ме само да наметна едно палто и да взема чанта и… — Изведнъж й хрумна, че няма портфейл и шофьорска книжка. Не притежаваше кредитни карти, нито някакви застрахователни полици. Нямаше никакви документи за самоличност. — Връщам се след минута. — Бързо се качи на горния етаж и взе някаква кожена чанта с дълга дръжка. В най-горното чекмедже на тоалетната масичка намери чифт слънчеви очила и червило. Спомни си за ключовете на Юджиния и реши, че ще е най-разумно да ги скрие някъде… но къде? Някъде, където нямаше да бъдат намерени. Огледа стаята и се намръщи. В тази къща твърде много членове от прислугата и от семейството й имаха достъп до спалнята й. Нямаше сигурно скривалище. Още повече че Юджиния вече издирваше ключовете си. Марла понечи да ги пусне в дамската чанта, но се отказа и ги прибра обратно в джоба на дънките си.

Трябваше да ги използва скоро, или да си направи дубликати. И тогава си спомни, че няма никакви пари. Нито чекова книжка. Нямаше нищо.

— По дяволите — измърмори тя и бързо тръгна надолу по стълбите.

Нямаше документи за самоличност. Нямаше пари. Нямаше кола. Нямаше памет дори.

Все едно че изобщо не съществуваше.