Лиза Джексън
Съдбовни грехове (11)

10.

— Умри, кучко! — Гласът беше нисък и стържещ. Изпълнен с омраза.

Марла замръзна в леглото. Рязко отвори очи. В стаята беше тъмно. Прекалено тъмно. Сърцето й сякаш се качи чак в гърлото й. Паника скова тялото й.

О, господи, има ли някой тук?

Присвила очи, Марла внимателно огледа стаята, а очите й бавно се приспособиха към тъмнината, разкъсвана единствено от тънкия лъч светлина, проникващ изпод вратата. Не забеляза никой да се спотайва в сенките… но въпреки това… Въпреки това…

По цялото й тяло изби студена лепкава пот. Марла надви страха си и светна настолната лампа. Меката златиста светлина освети помещението. Всичко си беше точно така както го бе оставила, преди да заспи. Включително и възглавниците на леглото й. Сигурно беше сънувала. Няма какво друго да е. Не се чувстваше особено добре и вероятно това неразположение бе станало причина за лошия сън. Супата, която бе яла на вечеря, бе разбъркала стомаха й, а напрегнатият разговор около масата бе опънал нервите й до скъсване.

В стаята нямаше никого.

Марла въздъхна от облекчение и в същия миг долови някакъв звук. Приглушени стъпки? Какво? Ударите на сърцето й отекваха в ушите й. Тя отметна завивките и рязко скочи от леглото. Успокой се, повтаряше си тя, но по никакъв начин не можеше да спре потта, избила по кожата й. Още веднъж огледа цялата стая — влезе в банята, отвори дрешниците, надзърна зад пердетата — опитвайки се да открие зловещото присъствие, което я бе изплашило до смърт.

Не намери нищо.

Дъждовните капки блъскаха по первазите на прозорците, вятърът свистеше в тъмната нощ, но в стаята нямаше друг човек.

Беше сама.

— Стегни се! — заповяда си тя, макар че вътрешно продължаваше да трепери. Стомахът й нервно се свиваше.

Дали наистина бе чула някой да говори или ръмжащият глас бе част от някакъв кошмар? Прокара ръка през косата си и излезе от стаята си в слабо осветената малка всекидневна на семейния им апартамент. Чувствайки се като пълна глупачка, Марла леко почука по вратата на съпруга си.

— Алекс? — извика го тя.

Не последва отговор. Марла натисна бравата. Вратата не помръдна.

— Алекс?

Отново я бе заключил отвън.

Успокой се, тук няма никой! Било е сън. Просто един ужасен сън! А Алекс все още не се е прибрал у дома.

Успокой се!

Само че не можа. Случилото се й изглеждаше прекалено реално. Погледна часовника. Нямаше още единадесет. Дори не бе спала толкова дълго. Всичко това е само плод на въображението ти. Нервите ти не са в ред, Марла. Напоследък се плашиш от собствената си сянка. Нямаше друг човек в стаята ти. Просто си сънувала кошмар, макар че сега не можеш да си го спомниш. Поеми дълбоко въздух и се стегни, за бога!

Настръхнала от страх, тя излезе в полуосветеното антре, запали една лампа и огледа празния коридор. Доближи се до парапета на стълбището и напрегна слуха си. На фона на тихата музика се чуваше приглушен разговор. Марла различи предвзетия тон на Юджиния и доста по-тихия глас на Ник. Коленете й омекнаха и тя едва не се свлече на пода, залята от облекчение. Не забеляза нищо необичайно. Не се чуваха прокрадващи се стъпки. Никой не дишаше тежко, спотаил се зад ъгъла. Не се чуваше гласа на Коко, която посрещаше с оглушителен лай всеки непознат, осмелил се да пристъпи в къщата. Не очаквай да чуеш отекнал в нощта изстрел или шум от счупено стъкло.

Хайде, Марла, погледни истината в очите. Ти си отчайващ случай. Никъде в тази къща не се спотайват тъмни и заплашителни фигури. Не те дебне ничие зловещо присъствие.

А и Ник е на долния етаж. Тази мисъл й подейства доста окуражаващо, макар на Марла да не й се искаше да го признае. Дори и пред себе си. Искаше да вярва, че не е от онези безцветни и крехки жени, които се чувстват в безопасност само когато имат мъж до себе си. Сигурна беше в това както в нищо друго, макар че в последно време това май не означаваше нищо.

Знаеше обаче, че не може да допусне да зависи от Ник. Или от Алекс. Трябваше да разчита единствено на себе си. Стомахът продължаваше да я боли, а потта започна да замръзва по тялото й. Не за пръв път й се случваше да си помисли, че някой стои до леглото й. В болницата също бе почувствала нечие зловещо и изпълнено с омраза присъствие.

— Престани — за пореден път си заповяда Марла, стиснала здраво парапета на стълбището. — Тук няма нищо. В момента страдаш от разстроен стомах вследствие на супата от скариди. И от твърде развинтеното си въображение. — Независимо от всичко, трябваше да провери как са децата. Ами ако непознатият се криеше в спалнята на Сиси, или в детската стая при Джеймс? Какво щеше да направи той, ако се окаже притиснат в ъгъла? Да грабне някое от децата й? Да ги вземе като заложници? Семейството им беше достатъчно богато и лесно можеше да се превърне в жертва на изнудване.

Разтревожена от тези мисли, Марла бързо прекоси коридора и рязко отвори вратата на Сиси.

— Какво по… — Сиси, която седеше пред тоалетната си масичка, уплашено подскочи и обърна шишенце с лак за нокти. Четчицата се изплъзна от ръката й. Виолетовият лак потече по масичката. — Мамка му! — с пълно гърло извика дъщеря й заради слушалките на ушите й. — Ти да не си се побъркала? — Гневно дръпна слушалките и посочи с ръка разлелия се лак.

Марла огледа внимателно стаята. Вътре, както винаги, цареше истински хаос. Книги, пуловери, сидита и плюшени играчки се търкаляха навсякъде, но иначе не забеляза нищо тревожно и обезпокоително.

— Сънувах ужасен сън. И реших да проверя как си.

— Като ме изплашиш до смърт?

— Извинявай. Трябваше да почукам.

— Точно така! Ти наистина откачаш, мамо.

— Надявам се да не е така.

Сиси изразително завъртя очи, но гневът й скоро бе изместен от силна загриженост.

— Добре ли си?

— Добре съм — излъга Марла. — Просто съм… нервна.

— Може би трябва да вземеш малко валиум. Или някакъв друг транквилант. Майката на Британи постоянно гълта успокоителни. Всичките онези деца у тях направо я влудяват.

— Ще си помисля по въпроса — отвърна Марла. Чувстваше се пълна глупачка. — Лека нощ, миличка. Ще се видим на сутринта.

— Да. — Сиси кимна, но веждите й си останаха сключени над загрижените, изпълнени с недоверие очи. Зае се да попива лака с една книжна кърпичка, а Марла затвори вратата след себе си и забързано тръгна към детската.

Включената нощна лампа й позволи да огледа цялата стая. Джеймс спеше дълбоко върху меките си памучни чаршафи, в пълно неведение за злото по света.

— О, миличкият ми! — Очите на Марла се напълниха със сълзи на облекчение.

Всичко беше наред. Децата й бяха в безопасност. И никой нямаше намерение да я напада. Нищо подобно не можеше да се случи в тази укрепена като крепост къща.

Освен това Сиси има право. Ти наистина откачаш. Трябва да се стегнеш, Марла. Незабавно! Подсмръкна, избърса носа си и се опита да се пребори със сълзите. В къщата нямаше външни хора. Всичко беше нормално… е, доколкото това беше възможно предвид обстоятелствата. Стомахът й се свиваше болезнено, но, като се изключеше лекото гадене, всичко с нея изглеждаше наред. Ако не престанеш веднага с тази нелепа параноя, току-виж си се озовала заключена зад дебелите решетки на някоя лудница.

— Не — тихичко прошепна Марла и изправи гръб. Не можеше да понесе дори мисълта за това. Къщата, сама по себе си, беше истински затвор, но жестокият режим и изолираност в подобна институция… В никакъв случай! За нищо на света! Обви ръце около тялото си и си каза, че тази вечер нервите й просто са по-опънати от всякога.

Отново погледна надолу към бебето и някакъв мимолетен спомен проблесна в съзнанието й. Изведнъж си припомни болницата и родилната зала, заляна от ярките светлини на лампите, непоносимата болка, съпътстваща раждането, лекарят с маска на лицето, който изроди бебето и… самото бебе… нейното скъпоценно момченце… което се появи с рев на белия свят. Раждането продължи дълго. Беше болезнено и мъчително. По-ужасно отколкото беше очаквала. Но в края на краищата, измъчена и уморена, бе родила своя син. Да! Да! Да! Джеймс беше нейното бебе. Нейното! Припомни си мократа му и сплъстена червеникава косица, залепнала за черепа му, отново видя в спомените си зачервеното и сърдито личице, спомни си как го поставиха върху корема й, как го поднесе към гърдата си.

Ще те обичам вечно, беше си помислила тогава. И никой няма да те отдели от мен. Кълна се! Каквото и да се случи.

Спомените й от онзи ден бяха ярки и съвсем конкретни. Марла ясно си спомняше въодушевлението и неописуемото щастие, с които бе посрещнала появата на сина си, но не можеше да се отърси от усещането, че има и още нещо… нещо неприятно и мрачно… страх…? Дълбоко вкоренен и всепоглъщащ страх, че някой би могъл да й отнеме детето, да изтръгне скъпоценното създание от ръцете й… В това обаче нямаше никакъв смисъл, нали?

Марла се наведе, вдигна малкото вързопче и го притисна към гърдите си. Държеше се така, сякаш очакваше някой да се появи във всеки един момент и да го изтръгне от прегръдката й. Горещи сълзи потекоха по лицето й, стомахът й се сви от непоносимо болезнени спазми.

— О, миличък — прошепна тя, целуна меката му косица, опиянена от сладката му бебешка миризма. Джеймс изгука, размърда се и въздъхна доволно, сгушил главичка на рамото й. Марла заплака още по-силно. Господи, колко много обичаше това дете! — Всичко ще бъде наред — увери го тя и нежно го залюля. — Всичко ще бъде наред. Мама е тук… Аз… аз няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Никога.

И как точно ще направиш това?

— Готова съм на всичко за това дете. И ще направя всичко възможно, за да го пазя и закрилям. — Марла преглътна сълзите си, отказвайки да бъде сплашена и объркана. Вече разбираше, че никой нямаше да й помогне. А и тя самата не беше сигурна на кого би могла да се довери. Ще трябва сама да се пребори със страховете си.

Остана в полуосветената стая още няколко минути. Имаше нуждата да подържи детето близо до сърцето си. Сведе устни и го целуна по главичката. Някакъв клон се удари в покрива на къщата. Вятърът виеше пронизително между дърветата, но тук, вътре, двамата с Джеймс бяха в безопасност. Джеймс тихичко премлясна с устни, Марла се усмихна и неохотно го постави обратно в люлката.

Остави вратата към детската стая леко открехната и тръгна обратно към леглото си. Малкият й син бе успял да й вдъхне увереност и да прогони страховете й, но тя все още не се бе успокоила напълно. В душата й бушуваха противоречиви чувства, мислите й бяха объркани и несвързани, стомахът й продължаваше да се свива болезнено. За миг си помисли да слезе долу и да потърси помощ от проклетия болногледач, но веднага се отказа, твърдо решена да не се държи като хленчеща глезла. Освен това беше сигурна, че цялото това неразположение се дължи на разклатените й нерви. Не можеше да си представи, че би могла да каже на Юджиния или на Ник, че стомахът й се бунтува, защото й се бе сторило, че някакъв непознат, застанал до леглото й, заплашва да я убие. Тук, в собствената й къща.

— Я се стегни! — скара се сама на себе си Марла и пресуши чашата с вода, оставена на нощното й шкафче. Пъхна се между завивките и си обеща, че няма да прекара следващия ден затворена в тази къща. В никакъв случай! За нищо на света! Нито минута повече нямаше да остане тук, изолирана от света. Веднага щом свалят проклетите телове, Марла щеше да отиде да се види с баща си и брат си, а след това щеше посети тенис клуба. Освен това щеше да се срещне с Черис и да провери дали си спомня нещо за нея.

Започна да крои планове по отношение на Пам Делокроа. Щеше да се свърже с членовете на семейството й, за да се опита да научи повече за жената, която изобщо не си спомняше, макар че двете с нея бяха предприели пътуване, за което никой като че ли нямаше разумно обяснение. Може би щеше да успее да ги накара да повярват, че се разкайва дълбоко за смъртта на приятелката си. Не трябваше да забравя и семейството на Чарлз Бигс. Щеше да се опита да се свърже и да поговори с опечалените му близки.

Това бяха неща, които бе длъжна да свърши. На следващия ден щеше да приеме предизвикателствата, срещу които бе изправена, и щеше отново да поеме контрола върху собствения и живот и да разбере що за човек е била Марла Кейхил.

Ами Ник? Смяташ ли да задълбаеш и в отношенията си с него?

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направя — изрече на глас тя и оправи възглавницата си. Съзнаваше, че няма да се възстанови напълно, ако не научи истината.

Присегна се да загаси лампата и за последно огледа стаята отново. Беше елегантна и изискана, но въпреки това й се струваше някак си странна и като че ли не й прилягаше напълно. Чувстваше се като тийнейджърка, напъхала се в красива и скъпа рокля, която й е прекалено голяма и принадлежи на друг човек.

… Споменът ненадейно проблесна в главата й. Беше твърде ярък. Силен. Болезнен. Последната й мисъл не бе просто аналогия. В миналото наистина бе пробвала една елегантна рокля, която не беше нейна. Спомняше си го съвсем ясно. И въпреки това… как? Всички около нея й разправяха, че е израснала като разглезената и презадоволена дъщеря на изключително богат човек, който се отнасял към нея като към принцеса… Ако това отговаряше на истината, на нея едва ли й се е налагало да носи чужди дрехи… Струваше й се невъзможно… И все пак Марла съвсем ясно си спомняше роклята — светлосиня, осеяна с пайети. Спомни си как бе прокарала пръсти по полата, възхитена от меката материя, но с ясното съзнание, че скъпата дреха преди това бе принадлежала на друго момиче… момиче, което не харесваше…

Кога? Как?

Стомахът й отново се сви.

Дали това беше истински спомен или един от многото й сънища напоследък? Извикай Ник, безмълвно изкрещя тя. Алекс не е тук, а ти имаш нужда да поговориш с някого.

Но не с Ник. О, господи, не… не би могла.

Затвори очи и се опита да се съсредоточи. По онова време беше на около четиринадесет години. Малко по-голяма от Сиси.

— Тя няма ли да има нещо против? — беше попитала майка си. — Няма ли да се разсърди, че съм облякла роклята й?

Думите й бяха посрещнати с остър, наподобяващ лай, смях, долетял от съседната стая… от кухнята, пропита от миризмата на застояла мазнина и цигарен дим.

— Тя има толкова много, че тази изобщо няма да й липсва.

— Майка… — отново прошепна Марла. Студена пот изби по тялото й. В онзи ден бе разговаряла с майка си. Спомни си вентилатора, който се въртеше лениво над главите им, видя мухите, които влизаха през полуотворения прозорец. Но защо си представяше Виктория Амхърст в някаква опърпана стая с пожълтели пердета, парцалив килим и прашни щори по прозорците?

Къде се бе случило това? И защо имаше чувството, че онова място е било нейния дом?

Марла затаи дъх, замисли се дълбоко, стиснала с юмруци гладките чаршафи на леглото й — това елегантно, чудовищно голямо легло с балдахин — и се опита да извика в главата си образа на майка си. Беше виждала нейни снимки в албумите, но изобщо не можеше да си я спомни. Защо, за бога, бе накарала Марла да облече чужда дреха за първата й поява в обществото? Стара рокля, принадлежала на друго момиче?

Освен ако не е Марла Кейхил. Ако не е съпруга на Александър. И дъщеря на Виктория Амхърст.

Възможно ли беше? Докосна лицето си, проследи с пръсти заздравяващите белези. Защо всички около нея настояваха, че е жената, която всъщност не е? Ами катастрофата и амнезията? Случайно стечение на обстоятелствата? Или ставаше дума за далеч по-зловещ сценарий — ужасяващи планове, олицетворени от мъжа, който я бе заплашил със смърт? Странни гласове, отекващи в съзнанието й, не спираха да й повтарят, че това не е нейната стая… че тя за нищо на света не би се съгласила да живее в стая със съчетани по цвят пердета и завивки… да спи сама в огромно легло за двама… да натъпче библиотеката в малката всекидневна с книги с кожени подвързии, които вероятно не са били разлиствани от години. А къде бяха списанията? Книжките с кръстословици? Съшитите на ръка завивки? Бъркотията, която — тя инстинктивно чувстваше това — беше неразделна част от живота й?

Ами бебето? Та то е твоя кръв и плът. Ти си спомни за него. С времето сигурно ще си спомниш и тази стая.

Трябва да го направиш.

Стомахът й изръмжа сърдито и се сви от болезнен спазъм. Марла дълбоко си пое дъх. Болката щеше да отмине. Тя просто бе твърде разстроена. Нищо повече. Притисна разтрепераната си ръка към устните си. Всичко това й идваше в повече. Но утре… утре ще започне да изяснява всички тези загадъчни несъответствия и ще престане да се вслушва в добронамерените съвети на околните. Щеше сама да се справи с положението. По свой си начин.

Загаси лампата, затвори очи и се опита да убеди сама себе си, че си е въобразила ужасния глас, заплашващ я със смърт, и че спомените й за онази синя рокля са плод на обърканото й съзнание. Имаше нужда от сън. От почивка. А на сутринта щеше да започне всичко отначало. Ето това беше решението. Сега трябваше да поспи.

Стомахът й отново се сви.

Успокой се, за бога…

Устата й се напълни със слюнка.

Не позволявай на страховете ти да вземат връх. Всичко ще се оправи.

Започна да й се гади.

Дишай дълбоко, мисли за приятни неща, отпусни се… о, не!

Горчива жлъч опари гърлото й.

Всеки момент щеше да повърне.

Обхваната от силна паника, Марла рязко се присегна към лампата. Успя да я включи, но, без да иска, я блъсна с ръката си. Лампата се залюля и падна върху каната. Водата се разплиска, крушката гръмна и се разби на милион парченца. Стаята отново потъна в пълен мрак.

Не!

Стомахът й се преобърна. Марла потърси ножицата за тел с едната си ръка, а с другата натисна бутона на интеркома.

— Ник! Кармен! — изкрещя тя, осъзнала, че всеки момент ще повърне. — Помощ!

О, господи, не можеше да го спре! Започна да й се гади още по-силно.

— Чувате ли ме? Помощ! Моля те, Ник. Моля те!

Изпусна ножицата, вдигна я отново и се присви на две, разтърсена от силни спазми. Горчилката, насъбрала се в гърлото й, навлезе в носа й. Изгаряше я. Задушаваше я. Приведена надолу, Марла опипом си проправи път през малката всекидневна и излезе на площадката. Стиснала ножицата с ръка се опита да пререже телта, обездвижила челюстта й.

Два етажа по-долу се чуха нечии стъпки.

Бяха твърде далеч. Нямаше да стигнат навреме.

Вратата на Сиси рязко се отвори. Тя погледна майка си и се разпищя:

— Мамо! О, господи, мамо! Помощ!

Марла лежеше на пода, гърчеше се и отчаяно се опитваше да си поеме дъх, давеше се и отчаяно стискаше ножицата. Носът й пареше, дробовете й сякаш щяха да експлодират, от очите й се стичаха сълзи. Антрето се завъртя пред очите й и постепенно притъмня. Стъпки. Чу приближаващи се стъпки.

Внезапно Ник се надвеси над нея. Лицето му бе разкривено от тревога.

— Исусе Христе! — Застана над нея, измъкна ножиците от ръката й и изкрещя на Сиси: — Обади се на 911! Веднага!

Тийнейджърката изобщо не се помръдна.

— Какво се е случило, по дяволите? — гневно попита той, рязко отвори устата на Марла и трескаво се захвана да реже теловете докато тя се давеше и се бореше да поеме глътка въздух. Тялото й трепереше конвулсивно, а очите й сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Дръж се, Марла, дръж се, в името на бога! — повтаряше Ник, почувствал, че челюстта й започва да се отпуска. — Мамка му!

Тялото на Марла се разтресе от силна конвулсия и тя си помисли, че умира. Белите й дробове щяха да се пръснат. Светът около нея потъна в мрак.

Ножиците срязаха част от телта. Остра болка прониза устата й.

— Обадете се за линейка, за бога! — изрева Ник. — Къде е онзи шибан болногледач?

Тя не можеше да диша… около нея беше толкова тъмно…

Щрак! Щрак! Щрак!

— Дръж се, Марла! Трябва да издържиш още малко — заповяда й той, а тя смътно видя размазаното му лице, ъгловатите черти, напрежението и потта, която се стичаше по бузите му. Тялото й, останало без дъх, потрепери отново и тя изгуби съзнание. — В името на бога, Марла, не умирай! Дръж се!

Ник хвана с пръсти разрязаните телове и насила раздалечи челюстите й. Обърна я по корем, а тя се разтресе от конвулсии, задави се, закашля се и изпразни съдържанието на стомаха си върху килима.

— О, господи! — Гласът на Юджиния изпревари трескаво забързаните й стъпки. — Какво се е случило? О, мили…

Откъм етажа на прислуга затрополяха нечии крака, обути в тежки ботуши. Марла зяпна, закашля се и си помисли, че отново ще повърне. Въпреки замъгленото си зрение и ужаса, че се въргаля на пода в собственото си повръщано, тя успя да види Том, Фиона и Кармен, които тичаха към нея. Челюстта я болеше неописуемо, стомахът й се преобръщаше болезнено и Марла изпита желанието отново да потъне в тъмния мрак на безсъзнанието.

Ник я разтърси с все сила.

— Не припадай отново! — нареди й той. — Марла, не припадай, по дяволите!

— Отдръпнете се. Не ми се пречкайте. Аз ще се погрижа за нея — разпореди се Том и Марла видя ботушите му, застанали непосредствено до нея. — Госпожо Кейхил? — Надвеси се над нея, поставил ръка върху раменете й. — Позволете да ви помогна…

Не! Искаше Ник. Не желаеше този мъж… този непознат да я докосва.

— Обади се на 911 — извика Ник на Юджиния. След това отново се обърна към Марла. — Ще се оправиш. — Прикова поглед върху нея, сякаш й заповядваше да остане в съзнание. — Всичко ще бъде наред.

— Казах, че аз ще се погрижа — настоя болногледачът.

Ник изобщо не се помръдна.

— Аз ще се оправя.

Отново започна да я обгръща мрак.

— Дишай, да те вземат дяволите! Отвори уста! — Силните ръце на Ник разтвориха челюстите й отново, тя се закашля и, свита на кълбо, продължи да повръща докато в стомаха й не остана нищо.

— Ще се обадя на Бърза помощ. — Ясният глас на Кармен се извиси над риданията на Сиси и шумното и дрезгаво дишане на Марла. Тя отвори очи, антрето се завъртя около нея, но постепенно нещата застанаха по местата си и зрението й се проясни. Ник все още стоеше над нея, разкрачил крака и подпрял колене от двете страни на тялото й. Лицето му беше мрачно, а напрегнатите му сини очи изпитателно се взираха в нейните.

— Марла? — Кармен бе изчезнала, но Юджиния, Том и Сиси стояха наоколо и се суетяха.

— О… — Едва говореше. Устата я болеше непоносимо. — Аз… аз ще се оправя — излъга тя, макар че едва успяваше да произнесе думите.

— Линейката идва насам. — Кармен се появи откъм семейния им апартамент.

Марла потрепери и обви ръце около тялото си.

— Ще я откарат в „Бейсайд“ — додаде Кармен.

— Ще се обадя на Фил Робъртсън да я чака там.

— Не! — Марла едва не се задави с думата. Обхвана я неописуема паника само при мисълта, че могат да я хоспитализират отново, пък дори и само за няколко часа. Не можеше… нямаше да се върне в болницата отново. Не и там, където нямаше контрол върху живота си, където не би могла да намери отговори на въпросите, които я измъчваха. — Не… аз… аз ще се оправя. — Без да спира да кашля, тя мъчително се надигна и застана на колене. Стомахът й се бе успокоил, не й се гадеше, но болката в устата беше непоносима. Срязаните телове опираха в устните й, челюстта й не функционираше нормално, а атрофиралите мускули отказваха да се раздвижат.

— Но ти изобщо не си добре. Изписаха те от болницата само преди няколко дни — настоя Ник, изправи се и я изгледа с тъмните си, преливащи от тревога очи.

— Няма да се върна обратно там. — Съзнаваше, че най-разумно би било да отиде в болницата, за да я прегледат специалисти, но, въпреки това, дълбоко в душата си знаеше, че това би било съдбоносна грешка.

— Марла, не се опитвай да спориш. — Гласът на Ник бе твърд и неотстъпчив. — Виж се само в какво състояние си.

Марла не можеше да погледне около себе си. Не искаше. Облегна се на парапета на стълбището и вдигна глава, за да го погледне. Знаеше, че представлява ужасяваща гледка. Лицето й бе разранено, кожата й лепнеше от пот, пижамата й бе изпоцапана с мръсотия, но на нея изобщо не й пукаше. Пет пари не даваше, че прислугата и свекърва й я виждаха в подобно състояние. Дълбоко си пое дъх и се закашля за миг. Вкусът в устата й беше ужасен, в носа си усещаше кисела и противна миризма.

— Ела. — Ник я настани на един стол в антрето. — Дай да видя дали мога да ти помогна. — Отново се зае с челюстта й. Отстрани останали парчета назъбена тел. В устата й остана единствено силната болка в атрофиралите мускули и разкъсаната плът. — След като линейката пристигне…

— Просто ме заведи при лекаря и го помоли да ме прегледа — настоя Марла.

Ник се поколеба.

— Мисля…

— Моля те, Ник, направи го заради мен — помоли го тя и видя дълбоките чувства, изписали се в потъмнелите му очи. Мускулите на челюстта му заиграха. Тънките му устни побеляха и той напрегнато се вгледа в нея.

— Сигурна ли си?

— Да. — Не беше в настроение за повече спорове. Едва говореше. Устата я болеше свирепо. — Ако… ако смятах, че ме грози някаква опасност, лично щях да те помоля да ме закараш в „Бейсайд“. Повярвай ми…

— Но ти едва не умря — продължи да настоява той.

Ледена тръпка разтърси тялото й.

— Зная — прошепна Марла. — А сега, моля те…

— Държа да ти кажа, че, според мен, допускаш огромна грешка.

— Тя трябва да постъпи в болница — намеси се Том. В гласа му се долавяше раздразнение. Наведе се и погледна в устата й.

Марла изобщо не му вярваше. Но реши, че би могла да се възползва от факта, че този мъж е нает лично от съпруга й, за да се грижи за нея.

— Ако нещо ми се случи отново, ти ще бъдеш наблизо и ще ми помогнеш — заяви Марла и го погледна. — Нали съпругът ми те нае точно за това?

— Да — призна той, а очите му се присвиха едва-едва, — но бих предпочел да ви прегледа лекар.

— Ще помолим доктор Робъртсън да ме прегледа. В дома си или в клиниката. — Господи, всяка дума й причиняваше непоносима болка.

— Линейката вече пътува насам — напомни й Ник.

— В такъв случай се обади да не идват — не се отказваше Марла, чула сирената, която се приближаваше нагоре по хълма. Умолително погледна Ник и плахо докосна ръката му. — Моля те!

— Аз ще го направя, за бога! — обади се Юджиния. — А след това ще се обадя на Алекс и ще го помоля да ви чака в клиниката. Сигурна съм, че Фил няма да има нищо против. — Погледна към петната по килима. — Ще се погрижа да почистят тук докато ви няма.

Марла изобщо не бе очаквала да намери съюзник в лицето на свекърва си, но беше благодарна на възрастната жена за получената подкрепа.

Юджиния властно се обърна към сина си.

— Ник, ти ще я закараш до клиниката, а аз ще се обадя на Алекс да ви чака там.

— За бога…

— Просто го направи, Ник. Поне веднъж се подчини, без да спориш.

— Това устройва ли те? — попита Ник и отново се обърна към Марла.

— Да. — Всичко друго, но не и болницата.

— Добре. Значи постигнахме съгласие. — Само един поглед на Юджиния беше достатъчен, за да откаже Том от намерението му да възрази отново. След това тя се насочи към кабинета на Алекс, извади връзка ключове от джоба на сакото си и отключи вратата. Влезе вътре и остави вратата леко открехната. След няколко секунди я чуха да говори по телефона.

— Е, значи и този път ще стане на твоята — заяви Ник и се изправи.

Въобразяваше ли си, или долови искрица на нежност в погледа му? Следа от състрадание?

— Дай ми само секунда, за да се опитам да се приведа в по-приличен вид. — Като че ли това беше възможно. Дявол да го вземе, чувстваше се ужасно.

Изправи се на несигурните си крака, добра се някак си до стаята си, запали лампата и погледна към леглото. Заобиколи внимателно парченцата стъкло и разлятата вода и влезе в банята. Мръщейки се от болка, наплиска лицето си със студена вода, предпазливо изплакна устата си, издуха носа си, съблече се и набързо обтри тялото си с влажна гъба.

Сирената на линейката се усили за миг, а след това започна да се отдалечава и бавно заглъхна. Марла облече някакъв спортен екип. Стомахът й все още не се бе успокоил напълно, а устата й пламтеше от болка. Погледна се в огледалото и потръпна при вида на косата и лицето си. Не че това имаше някакво значение. Искаше само час по-скоро да приключи с това изпитание. Ник все още я чакаше в коридора, но другите бяха изчезнали.

— Линейката? — попита Марла, успяла някак си да принуди челюстта си да се раздвижи.

— Отпратих я. Парамедиците не бяха особено щастливи.

— И аз не съм — не му остана длъжна тя.

— Хайде да тръгваме.

— Само още минутка — отвърна Марла и се отправи към стаята на Сиси. Завари дъщеря си да лежи на леглото, прегърнала с все сила плюшено лъвче с пооредели мустаци. Беше прехапала горната си устна и стискаше играчката така, сякаш животът й зависи от това. — Добре ли си? — попита Марла, макар че устата й отвътре приличаше на кайма.

Сиси завъртя очи.

— Ама разбира се. Чувствам се направо страхотно. — Премигна няколко пъти, опитвайки се да се пребори със сълзите си.

— Питам сериозно.

— В такъв случай отговорът е не. Не съм добре. Ясно? Всичко това е толкова ужасно, мамо — проплака тя, а Марла погледна към тоалетната масичка, където все още личаха следи от разлетия лак за нокти. — Защо не можеш пак да станеш такава каквато беше преди… преди да забременееш? — напрегнато попита момичето. — Тогава започна всичко… всичките тези странни и необичайни неща. Преди това… — Гласът й изтъня и тя рязко затвори уста. Сякаш бе казала твърде много. — Аз… аз искам пак да станеш нормална както преди.

Сърцето на Марла се сви от непоносима болка. Горещи сълзи опариха очите й, но тя устоя на желанието да се разридае.

— Повярвай ми, Сиси, опитвам се.

— Да бе, сигурно!

— Говоря сериозно.

— Да бе. — Сиси стисна очи, притисна лъвчето към гърдите си и шумно подсмръкна, когато сълзите бавно потекоха по лицето й.

Марла се спусна към леглото й, но Сиси, която сякаш почувства движението й, рязко отвори очи и прошепна сърдито:

— Просто ме остави на мира. Става ли?

— Миличка, моля те…

— Недей, мамо. Просто… — Обърса сълзите с опакото на ръката си и размаза черната спирала по бузите си. — Просто… си върви.

Марла не се помръдна. Не можеше да го направи. Не още. Не и когато бездната между тях двете се разширяваше с всяка изминала минута. Седна на ръба на леглото и нежно отмести къдриците на Сиси, паднали върху очите й. Момичето само леко потръпна с рамене, извърна глава и безмълвно се загледа през прозореца в тъмната нощ навън. Марла не се отказа, макар да си даваше сметка, че Ник я чака пред вратата на стаята.

— Зная, че случващото се напоследък е много трудно. За теб. За мен. За татко… Но аз се опитвам, скъпа. Наистина се опитвам да си върна паметта и съм сигурна, че нещата скоро ще започнат да се оправят. Вече започнах да си спомням някои неща. Днес например си спомних раждането на Джеймс.

Сиси отново подсмръкна.

— Така ли? — подигравателно възкликна тя. Продължаваше да стиска плюшената играчка и да гледа през прозореца.

— Да.

— Ами моето раждане? Спомни ли си и него? Аз съм твоята първородна дъщеря! — Златистите очи на Сиси я гледаха предизвикателно. Момичето сякаш очакваше тя да отрече истината.

Марла изпита силно чувство на вина и понечи да излъже, но не го направи. Сиси веднага щеше да прозре измамата, а това щеше допълнително да усложни положението.

— Още не съм.

Сиси въздъхна с отвращение. Присви устни и се усмихна на някаква своя, иронична и изключително болезнена истина.

— Вероятно няма и да си го спомниш. Никога — заключи тя.

— Разбира се, че ще си спомня. Само ми дай още малко време. — Марла отново докосна бузата на Сиси. Момичето премигна и се отдръпна като опарено.

— Когато преди малко се втурна тук в стаята ми, ти… ти приличаше на откачена. Държеше се така, сякаш току-що бе видяла призрак или нещо подобно. Изплаши ме до смърт.

— О, миличка…

— А след това — прекъсна я Сиси, извисила глас — а след това… а след това… те заварих в коридора да повръщаш, да се давиш и да викаш и… мамо… — Гласчето й внезапно прекъсна.

Сърцето на Марла се обля в кръв. Искаше да прегърне дъщеря си, да я притисне силно към гърдите си и да й обещае никога да не я напуска. Протегна ръце към Сиси, но момичето се отдръпна в най-далечния ъгъл на леглото. Марла въздъхна и се изправи. Не постигаше никакъв напредък с дъщеря си и само влошаваше и без това ужасните им отношения.

Ник я чакаше, подпрял рамо на касата на вратата. Марла тръгна по коридора и той я последва.

— Тя ме мрази — прошепна Марла докато двамата вървяха към асансьора.

Ник отвори вратата, Марла пристъпи вътре и се подпря на задната стена на малката кабина.

— Тя е тийнейджърка. А ти си нейна майка. Всички тийнейджъри се държат така, все едно мразят майките си. — Ник натисна бутона за първия етаж.

— Не, има и още нещо.

— Не се тревожи за това тази вечер. — Докосна внимателно челюстта й с пръст, хвана брадичката й, повдигна главата й и я принуди да го погледне в очите.

— Смяташ, че има по-важни неща, за които трябва да се тревожа?

— Мисля, че трябва да се съсредоточиш върху усилието да си възвърнеш паметта.

— Повярвай ми, няма нещо на този свят, което да искам повече.

Ник сведе поглед надолу и тя за секунда си помисли, че може да целуне изранените й устни. Внезапно изпита усещането, че въздухът в малкото помещение става толкова гъст, че й е трудно да диша. Асансьорът спря. Ник отдръпна ръката си.

Вратата се отвори. Юджиния ги очакваше във фоайето. Кокалестите й пръсти нервно си играеха с наниза перли около врата й. Погледна първо сина си, след това Марла и неодобрително стисна устни.

— Позвъних на Ларс. Той ще ви закара.

— Аз ще се оправя — промърмори Ник и помогна на Марла да облече един шлифер, който извади от гардероба.

— Но той вече загря колата и…

— Казах ти, че аз ще се погрижа за всичко — вече категорично заяви Ник, надяна изтърканото си кожено яке, хвана Марла за лакътя, изведе я от къщата и я поведе по застланата с тухли пътека към алеята, на която бе паркирал очукания си пикап — стар додж, от който вероятно течеше масло и бог знае какво още.

— А на теб какъв ти е проблемът? — попита Марла. — Защо се държиш по този начин?

На устните му заигра лека усмивка.

— Защото така ми харесва. — Помогна й да се качи в кабината, след което се настани зад волана. Завъртя ключовете, напомпа няколко пъти педала на газта и старият двигател оживя.

— Харесва ти да бъдеш изгнаник? Човек извън семейството?

— Така е. Много ми харесва.

— Защо?

Ник спря до една колона, на която бе монтирано електронно устройство. Набра поредица от цифри и портите пред тях се отвориха.

— Никога не съм бил човек, който да следва отъпканите пътеки.

— Черна овца. Самотник. Скитник.

Той сви рамене.

— Което си избереш от всичките. Никога не съм се замислял кой знае колко по този въпрос. Просто винаги съм живял според собствените си правила. — Хвърли й един кос поглед. — А това ужасно вбесява всички.

— Предполагам. — Кабината на пикапа внезапно й се стори твърде тясна. Предразполагаща към интимност. Стъклата се изпотиха и сякаш ги изолираха от останалия свят.

— Как се чувстваш?

— Ужасно. И, моля те, не ми казвай, че изглеждам още по-зле. Знам го. — Въпреки силната болка Марла извърна глава и погледна през задното стъкло на пикапа към къщата зад тях. От прозорците на всекидневната струеше светлина. Видя и тъмния силует на Юджиния, очертал се на светлината на лампите. Два етажа по-горе, в стаята на Сиси също светеше. Само че никой не стоеше до прозореца. Дъщерята й не си бе направила труда да ги изпрати с поглед и Марла изобщо не беше изненадана. Връзката помежду им бе твърде крехка и нестабилна. Що за майка беше тя? Защо не можеше да си спомни едно дете, което е било част от живота й в продължение на почти четиринадесет години? Господ да ми е на помощ!

Марла подпря глава на стъклото на прозореца и въздъхна. Челюстта я болеше, главата й пулсираше, а тя бе насаме с Ник. Отново. Той превключи скоростите. Бедрото му беше твърде близо до нейното, а пръстите му върху скоростния лост почти докосваха крака й.

Беше достатъчно близо, за да я докосне. Но не го направи. И едва ли щеше да го направи някога. Това си мислеше Марла, докато Ник управляваше пикапа по мокрите улици на града. Дъждът се лееше по предното стъкло, чистачките забързано се движеха напред-назад, а от радиото на колата се носеше някаква кънтри музика.

— И какво точно се случи, че ти стана толкова лошо? — попита я Ник. Премина на по-ниска предавка и натисна спирачката, докато се спускаха по една стръмна улица между небостъргачите и по-ниските сгради в тази част на града. Светлините на Сан Франциско ярко блестяха пред тях. Пешеходците бързаха, навели глави, за да се предпазят от дъжда, превозните средства разплискваха водата от локвите по пътя си, а над цялата долина се стелеше лека мъгла.

— Не зная. Може да е виновна супата, която ядох на вечеря. А може да е от нерви. — Тя сви рамене.

— Не почувства ли, че нещо подобно може да се случи?

— Усетих, че ми се гади, но си помислих, че ще ми се размине.

Дари я с поглед, който красноречиво показваше, че я смята за стопроцентова глупачка.

— Значи се събуди и…

— Не. — Марла се загледа в стоповете на някакъв миниван, който взе един остър завой и се скри зад ъгъла. Реши да му каже истината. — Не се събудих от това, че ми е лошо. Имаше още нещо. — Погледна към него и го видя как стисна волана още по-силно. — Събудих се, защото ми се стори, че чух нещо.

— Какво?

Ами, щом ще е гарга, да е рошава, помисли си Марла, поддала се на собствения си фатализъм.

— Зная, че това, което ще чуеш, звучи абсолютно налудничаво, параноично дори, но въпреки това ще ти кажа всичко. Събудих се, защото почувствах… искам да кажа, че ми се стори, че някой стои над леглото ми. Същият този човек произнесе нещо от рода на: „Умри, кучко!“.

— Какво? Исусе Христе, Марла, сериозно ли говориш? — Той рязко извърна глава и я изгледа изпитателно. Навлезе в следващия завой с прекалено висока скорост. Колата поднесе за миг. — Искаш да кажеш, че е имало някой в стаята ти?

— Звучи смахнато, зная го. Наистина го зная — бързо отвърна тя. — В стаята, разбира се, нямаше никой, когато светнах лампите и отидох… всъщност, изтичах, да проверя как са децата. Това имаше предвид Сиси, когато каза, че съм я изплашила. Не видях никого и си казах, че вероятно съм сънувала. Върнах се в стаята си и си легнах отново. — Цялата й кожа настръхна, когато си припомни обхваналия я ужас, вътрешното убеждение, че някой все пак бе успял да проникне в спалнята й. Изкашля се и се загледа през предното стъкло на пикапа. — Предупредих те, че звучи прекалено параноично.

— Трябваше веднага да ме повикаш. — Бръчките около устата и очите му внезапно й се сториха по-дълбоки.

— Както ти казах вече, помислих си, че сигурно съм сънувала. По-важното е, че докато бях в детската стая, се случи нещо изключително. Спомних си раждането на бебето.

— Наистина ли? Нещо друго?

— Не… не още, но имах чувството, че всеки момент ще се случи… че ще си възвърна паметта. Подържах бебето известно време, а след това отново си легнах, но продължавах да се чувствам ужасно. А в следващия момент вече повръщах.

— Исусе! — прошепна Ник.

— Мисля, че постепенно ще си спомня всичко. Скоро. Причината да не искам да постъпя отново в болницата е една-единствена. Зная, че това ще се окаже крачка назад. Не искам да приемам никакви лекарства, които биха могли да забавят процеса на пълното ми възстановяване. — Протегна ръка и докосна неговата. — Трябва да си спомня всичко, колкото е възможно по-бързо. Иначе не зная дали ще издържа.

— Не бих могъл да кажа, че те виня за взетото решение.

Тя отдръпна ръка и се облегна назад.

— Почти стигнахме. — Ник зави по една странична улица. Някаква кола се движеше точно срещу тях. Силните светлини на фаровете й просто ги заслепяваха.

Също като тогава! На планинския път!

Сърцето на Марла сякаш спря. Дробовете й изведнъж останаха без въздух.

Някакъв неясен спомен изплува в главата й. Припомни си двата светлинни лъча, точно пред нея, които я заслепяваха. Сякаш отново изживя онзи ужасяващ миг. Видя страховития удар. И предното стъкло, което се разби на безброй блестящи парченца. Някаква жена пищеше сърцераздирателно. Чу зловещия звук на дерящите се ламарини.

— Катастрофата… — прошепна Марла. Цялата трепереше. Тялото й бе сковано от ужас. Отново изживя онзи миг и се опита да натисне спирачките, които не съществуваха. Съвсем ясно си представи огромния камион, който напълно неконтролируемо се носеше надолу по склона на Магистрала 17 — все по-бързо и по-бързо. Тя изпищя. Камионът се завъртя на пътя и освети с фаровете си някакъв мъж. Не! О, господи, не! Онзи човек щеше да бъде премазан под колелата му.

Марла здраво стисна очи. Дишаше тежко и мъчително. Плачеше на глас. Виждаше пред очите си разкривените ламарини и хвърчащите искри. Не! Не! Не! Мантинелата поддаде… гумите се спукаха. Колата поднесе по банкета и… последва удар. След това всичко потъна в мрак… Не си спомняше нищо повече…

— Марла! — със задавен от страх глас я повика Ник. Хвана я за рамото и я разтърси. — Марла!

Тя отвори очи. Беше в Сан Франциско. Возеше се в пикап. С Ник. Трепереше и ридаеше неудържимо.

— Аз… аз… — Обърна към Ник окъпаното си от сълзи лице. — Спомних си катастрофата — съобщи тя. — Беше ужасно… имаше нещо… — Здраво стисна очи, припомнила си Пам. — О… о… Не, не умирай! Не умирай!

Ник натисна спирачките. Рязко изви волана и спря пикапа на отбивката за разтоварване на една от страничните улички. Марла смътно си даде сметка, че вече не се движат. Почувства ръцете му, които я обгърнаха, и изобщо не възрази, когато той я привлече към себе си.

— Шшшт, всичко ще бъде наред — рече й той, но Марла знаеше, че лъже.

Целуна я по главата и я притисна към гърдите си.

— Аз я убих, Ник — промълви тя. Душата й се обливаше в кръв при спомена. Видя Пам да полита напред и да се удря в предното стъкло. Спомни си кръвта. Писъците. Тъмнината. Сграбчи якето на Ник и се разрида неудържимо. Давеше се в собствените си сълзи, подсмърчаше и се опитваше да се успокои, припомнила си, че бе заслепена от насрещни светлини… само че не си спомняше друга кола да е пътувала срещу тях… а може би това бяха фаровете на големия камион, появил се внезапно иззад завоя? Дали не се бъркаше нещо? Можеше ли да се разчита на паметта й? Главата й се цепеше от болка, челюстта я болеше непоносимо.

Въпреки това спомените й бяха съвършено ясни и отчетливи. На пътя имаше някакъв мъж. Тъмна фигура, хваната в светлината на фаровете й… И тогава, изведнъж, съвсем неочаквано, тя бе заслепена от остра, ослепителна, режеща светлина… толкова силна, че тя вече не виждаше пътя пред себе си… Натисна спирачките и се завъртя точно в момента, в който камионът се появи иззад завоя и освети мъжа със силните си фарове.

Марла рязко си пое дъх. В момента беше в безопасност в колата на Ник. Изведнъж си даде сметка за обхваналото я отчаяние. Видя се отстрани да стиска безпомощно якето на Ник и да се притиска към него. Бавно отпусна пръсти и се опита да се отдръпне. Силните му ръце обаче не й позволиха да помръдне.

— Всичко е наред — отново повтори той. — Какво се случи? Кажи ми какво стана?

— Моля те… пусни ме.

— Това ли искаш наистина? — тихо попита той. Тя се вгледа в очите му, потъмнели като нощта. Някъде дълбоко в душата си изпита копнеж, желание да остане в прегръдките му, но се отърси от тях, преглътна мъчително и кимна.

— Да.

Той отпусна ръце и Марла се отдръпна. Облегна се на седалката, опитвайки се да се абстрахира от сладостния спомен за докосването на кожата му, от мускусния аромат на афтършейва му, от потребността да се опре на силата му. Кръвта й бушуваше, сърцето й биеше като обезумяло, нервите й, опънати до краен предел, се опитваха да се справят с противоречивите емоции, които владееха душата й.

— Онова, което искам — бавно изрече тя, — е да си върна живота обратно. Какъвто и да е той. — Извърна глава към страничния прозорец и се загледа в дъждовните капки, които се стичаха по стъклото. — Ето че най-сетне си спомних и самата злополука. Струва ми се, че двете с Пам пътувахме спокойно. Разговаряхме и се смеехме. След поредния завой видях огромния камион, който се спускаше по склона от противоположната посока, но това не беше всичко… Имаше и още нещо. Струва ми се, че на пътя стоеше един мъж. И той… най-неочаквано около него стана светло като ден. — Марла разтърка измръзналите си ръце. — След това камионът поднесе, завъртя се и се блъсна в оградните заграждения и тогава… и тогава… — Споменът беше толкова ужасяващ, че тя отново стисна очи.

— Исусе, Марла, не е нужно да се опитваш да бъдеш толкова смела. И корава. Отпусни се малко. Няма нищо лошо в това. — Отново я прегърна и тя почувства дъха му в косата си.

— Не, не мога.

— Успокой се.

Гърлото й се сви болезнено. Марла се отказа от борбата и просто се отпусна в прегръдките му.

— Така. А сега ми разкажи всичко.

— Изгубих контрол върху колата. Пам умря. — Марла преглътна шумно с ясното съзнание, че до края на дните си ще чува агонизиращите писъци на Пам мигове преди смъртта й. — Аз… аз не би трябвало да правя това — рече тя, но не се опита да се отдръпне.

— Просто се отпусни.

Тя се разсмя горчиво.

— Възможно ли е това?

— Вероятно не е. Но ти все пак опитай.

Притисна чело към извивката на врата му и почувства топлината на кожата му. И този път наистина престана да се съпротивлява. Затвори очи и чу силните и равномерни удари на сърцето му. Той погали с палци раменете й и тя отново си представи как целува устните му, как докосва най-интимните части от тялото му и лежи гола редом с него… О, господи, не можеше да допусне подобни разпътни мисли в главата си. Но не помръдна. Минутите се нижеха една по една. Една кола бавно ги задмина и изчезна надолу по тясната уличка. От сенките се появи котарак, скочи върху каросерията на пикапа, а след това се изгуби в нощта.

Ник заговори тихо, а дъхът му леко разроши косата й.

— Сега се постарай да се успокоиш. Не бързай. Мисли. — И тогава, сякаш изведнъж осъзнал какво прави, той бавно я освободи от прегръдката си. — Опитай да си спомниш, но не се напрягай твърде много.

Марла кимна, почувствала се внезапно съвсем сама. Облегна се на седалката и си наложи да успокои бесните удари на сърцето си.

— Спомените ми се връщат. О, господи, Ник, постепенно си връщам паметта.

— Спомняш ли си Пам?

— Да. — Тя кимна. — Но не като близка приятелка, не… тя е по-скоро позната и двете пътуваме на юг, за да… да…

— Да посетите дъщеря й? — подсказа й Ник. — В университета?

— Може би. Не зная. — Замисли се напрегнато.

— Имаше причина за това пътуване, но… — Някакъв хлад, леден като смъртта, изведнъж скова душата й. — … Струва ми се, че пътуването, но някакъв начин, бе свързано с бебето.

— Джеймс.

— Да.

— Но бебето не е било с теб.

— Не… може би просто сме разговаряли за него, но… — Дълбоко в сърцето си Марла чувстваше, че има още нещо, но просто не се сещаше какво е то. — Не зная — най-накрая призна глухо.

— Ще си спомниш. — Ник погледна часовника си. — Мисля, че трябва да продължим. — Даде на заден, излезе от уличката, а след това превключи на първа. Погледна към Марла. — Добре ли си?

— Не зная — призна тя и се разсмя невесело. — Вече не зная дори какво означава да съм добре.

— Може би никой от нас не знае. — Ник се включи в потока от коли, които пътуваха към залива.

— Може би. — Марла изправи рамене и си позволи един последен поглед към изсечения му профил. Той бе приковал очи към пътя пред тях и уверено стискаше волана. Тя изпита срам, защото подсъзнателно разбираше, че в този момент бе толкова близка с Ник, колкото не е била никога със съпруга си. Безсилно прокара ръка по челото си. — Струва ми се, че още не съм ти благодарила. — Той я погледна за миг. — Знаеш, че спаси живота ми. Там, в къщата. Ако не беше ти, можех да умра.

— Направих онова, което трябваше.

— Така е, но въпреки това съм ти длъжница. Дължа ти услуга. И може би не само една.

— Аз не съм човек, който помни всяка направена услуга и очаква да получи нещо в замяна.

— А може би трябва.

— Не мисля, че си струва — отвърна Ник и бавно навлезе в паркинга на „Бейсайд“, свързан с болницата и прилежащите клиники чрез остъклена топла връзка. Ягуарът на Алекс, паркиран редом с огромен кадилак, тихо ръмжеше на първия етаж на паркинга.

В мига, в който забеляза пикапа, Алекс излезе от ягуара и само с три крачки се озова до вратата на Марла.

— Добре ли си? — попита той, когато тя слезе от колата. Чертите на лицето му бяха разкривени от тревога. Погледна през отворената врата към Ник, който все още седеше зад волана. — Какво се случи, по дяволите?

— Марла ще ти разкаже.

— Ти тръгваш ли? — попита Алекс, фамилиарно прегърна жена си през раменете и я притисна към себе си.

Ник стисна устни.

— Да. Предполагам, че от тук нататък ще се справиш и сам. — Погледът му се спря върху Марла и сърцето й подскочи при мисълта, че едва не го бе целунала докато пътуваха насам.

— По-късно ще ти се обадя — рече й Ник.

Марла изведнъж се почувства самотна и изоставена.

Но това беше глупаво. Налудничаво. Абсолютно ирационално поведение. Алекс беше нейният съпруг. Вярно, че Ник спаси живота й, но това изобщо не го правеше по-специален. Сам й каза, че би го направил за всеки. А поведението му в пикапа се дължеше на травматичните преживявания и напрежението, на което и двамата бяха подложени. Нали?

Погледът на Ник остана прикован върху Марла. Тъмносините му очи за част от секундата задържаха нейните. След това се обърна към брат си.

— Струва ми си, че ще се окажеш прав, Алекс. След като, тъй и тъй, съм в града, може би ще е по-разумно да се настаня в къщата.

— Кое те накара да промениш решението си? — попита Алекс, а Марла се запита как ще живее под един покрив със своя непокорен зет.

Ник го дари с широка усмивка и излъга, без да мигне окото:

— Просто реших, че време да се върна у дома.