Лиза Джексън
Съдбовни грехове (10)

9.

Ако имаше малко мозък в главата си, щеше да си тръгне сега и да се върне към собствения си живот, помисли си Ник, извади една бира от мини бара и седна пред лаптопа, за да провери електронната си поща. Ето, точно на това се надяваше. Докладът на Уолт Хаага вече го очакваше. Чудесно. Колкото и да ненавиждаше съвременната ера на електронните устройства, колкото и да се беше клел никога повече да не бъде част от модерното интернет общество, Ник разбираше, че със завръщането си в Сан Франциско той отново, напълно доброволно при това, се бе превърнал в техен покорен роб.

Докато чакаше информацията да се запише на дискета, той отвори кутийката с бира и ядосано се загледа през прозореца. Все още не можеше да си обясни какво го бе прихванало по-рано пред деня, когато завари Марла да се люлее на онази люлка в градината, обгърната от леката утринна мъгла. Изобщо не трябваше да си позволява да остава насаме с нея, не трябваше да я докосва, не трябваше да си мечтае да я целуне.

Но го бе сторил. И докато се опитваше да се пребори с неистовото желание да я притисне към себе си и да я целуне, в главата му изплуваха ярки спомени от миналото. Представи си лъскавата й коса, разпиляна по голите й рамене, видя меката извивка на гърдите й, тъмните им зърна и меките като коприна косъмчета между идеално оформените й, дълги крака.

— Идиот! — гласно изруга той и отпи от бирата. Какво толкова имаше у тази жена, че го привличаше така неудържимо? Беше се променила през годините. Станала бе по-зряла. Лицето й, все още незаздравяло след катастрофата, изглеждаше различно. А пламенната и сластна жарава в погледа й бе заменена от друга, по-различна страст. Дълбока. Опасна. Но също толкова завладяваща.

— Мамка му! — Допи бирата си и се върна при компютъра. Отвори файла и започна да прелиства доклада на Хаага страница по страница. Стигна до края му и изумено се вторачи в снимката на Пам Джейф Делакроа.

— Кучи син! — изруга Ник, приковал поглед върху жената, която толкова много приличаше на Марла. Можеше спокойно да мине за нейна сестра… не близначка, но достатъчно близка роднина. Притежаваше същата тъмномахагонова коса, която падаше свободно край красивото й лице. Челото й беше малко по-голямо от това на Марла, очите й бяха малко по-кръгли, а брадичката — по-изпъкнала. Имаше, разбира се, и други разлики. Дали това беше само съвпадение?

Или Марла се бе променила? Не само в емоционален план, но и физически. Алекс бе споменал, че след катастрофата е била подложена на възстановителна пластична операция, която неминуемо бе довела до промяна във външността й и го бе предупредил, че в момента тя изглежда по-различно от жената, която той си спомня от миналото. Но дали това беше същата жена? Възможно ли бе двете с Пам да са сменили местата си? Да са разменили самоличностите си? Какво?

Вгледа се изпитателно в снимките. Фотографии на Пам, правени през годините. Със съпруга й, преди да се разведат, с малкото й момиченце на някаква яхта, години по-късно със същото момиче, но вече на абитуриентския му бал.

Кръвта му сякаш се вледени. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Мисли, Кейхил! — каза си той, опитвайки се да намери някакъв отговор на десетките въпроси, появили се в главата му. Какво точно се бе случило на Магистрала 17 през онази нощ? Коя беше жената, която никой от близките му не познаваше, но тя, въпреки това, бе пътувала заедно с Марла в нощта на смъртта си? Защо полицаите продължаваха разследването? Едва ли някой би се занимавал толкова дълго с една обикновена катастрофа.

Нямаше представа къде ще го отведат тези размишления. Докосна лицето на Пам, която го гледаше от компютъра. Беше хубава жена. Не толкова красива колкото Марла, но хубава.

— По дяволите! — изръмжа Ник и рязко извади дискетата от компютъра. Беше късно. Минаваше полунощ, но той реши, че трябва да разпечата всички получени материали. Спомни си, че на няколко преки от хотела имаше денонощен копирен център. Навлече якето си и пусна дискетата в джоба. Бързо се спусна по стълбите, излезе на улицата и вдигна яка, за да се предпази от студения вятър, който духаше от залива. По улиците почти нямаше движение, а уличните лампи премигваха, обгърнати от прозрачната мъгла, надвиснала над града. Ник пъхна ръце в джобовете на якето си и се замисли за Марла, която едва не бе изгубила живота си на онзи криволичещ планински път.

Пам Делакроа обаче бе загинала.

Заобиколи една локва, пресече улицата и влезе в копирния център. Посрещна го някакво пъпчиво хлапе на около осемнадесет години, което обаче се оказа изключително компетентно.

Разпечатването не отне много време. Само след час Ник разполагаше със сканираните снимки, разпечатаните доклади, копията от финансовите извлечения от банковите сметки на Пам Делакроа, списъка с пътнотранспортните й нарушения и достатъчно друга информация за нея и за членовете на собственото му семейство.

Върна се в хотела и остави всичко върху леглото. Раздели докладите на отделни купчинки, като внимателно отдели информацията за дейността на „Кейхил хауз“, която бе получил от Алекс. След това се залови за работа.

Надяваше се, че някъде в тези листове може би щеше да попадне на нещо, което да му подскаже в какво точно е бил въвлечен. Трябваше само да го потърси упорито.

 

 

Тони Патерно се надяваше на чудо.

Но напразно.

Включи се в натовареното движение със своя огромен кадилак, производство 69-а година, останал му в наследство от баща му, и се отправи на север по посока на „Голдън Гейт“. Патерно обикновено играеше по правилата. Освен в случаите, в които съзнателно му пречеха да си върши работата. Тогава се налагаше да наруши някои от тях. И точно това възнамеряваше да направи сега. Дори и ако трябваше да влезе с взлом.

Кръвната група на Памела Делакроа се оказа 0 положителна. Точно както бе упоменато в смъртния акт. Марла Кейхил пък беше нулева отрицателна. Същата кръвна група бе вписана в болничния й картон в Бейвю. Патерно бе разговарял нашироко с колегите си, пристигнали първи на мястото на катастрофата, и бе заключил, че всички са си свършили работата както трябва. Никой не беше оплескал разследването. Пам Делакроа наистина бе мъртва.

До тук теорията му за разменената самоличност.

Даде мигач и се престрои в другото платно непосредствено преди моста. Разследването на проклетия случай боксуваше и той не можеше да си обясни как така не можеха да постигнат никакъв напредък.

Беше изготвен портрет на мъжа, проникнал в болницата с бялата престилка и табелката на Карлос Сантяго във вечерта, в която бе умрял Чарлз Бигс. В описанието му нямаше нищо забележително и портретът можеше да принадлежи на всеки бял мъж, висок около метър и осемдесет и тежащ приблизително осемдесет и пет килограма, намиращ се в Сан Франциско по това време. Нищо не го отличаваше от безброй други мъже като него. Според свидетелите той бил с кафява коса, нито много дълга, нито много къса, имал още мустаци и очила.

Не беше изключено същият този мъж вече да е боядисал косата си, да е обръснал мустаците, да е сменил очилата с контактни лещи и да е напуснал града.

Така че Патерно трябваше отново да се върне в изходна позиция.

Патерно премяташе вечната дъвка из устата си и замислено се взираше в задната броня на хондата, която се движеше пред него. Чистачките на стария кадилак едва смогваха да изчистят предното стъкло от дъжда. По радиото някакъв психолог тъкмо съветваше някаква нещастна жена, чийто съпруг й изневерява, да се събуди и да вземе мерки. Патерно се намръщи, потънал в собствените си мисли, зърна само с периферното си зрение ръждясалите предпазни заграждения и почти не си даде сметка, че вече пътува по моста над зеленикавата вода на залива, свързващ Тихия океан със Сан Франциско. Не обърна внимание и на факта, че брезентовият гюрук на колата му отново тече.

Караше по посока на Соусалито, опитвайки се да не обръща внимание на шестото си чувство, което му нашепваше, че Марла Кейхил не е жената, за която всички я смятат. Но ако това наистина е така, то тогава съпругът й със сигурност щеше да забележи разликата.

Амнезията не би могла да изличи старите белези по тялото, не би могла да промени външния вид или гласа…

— По дяволите! — Патерно една не пропусна отбивката в северния край на моста. Наложи се да форсира стария двигател, да пресече пътя на един камион, за да слезе от моста. Пам Делакроа бе живяла в плаваща къща в Ричардсън Бей сред затвореното общество на художници и писатели. Дъщеря й вече живееше отделно, а бившият й съпруг, Крейн Делакроа, беше инженер в някаква софтуерна компания, която наскоро бе пуснала акции на борсата и бе направила всичките си служители много богати. Включително и Крейн. От направените справки беше видно, че бившата му съпруга се бе издържала от щедрата издръжка, която той се бе съгласил да й плаща след развода. Така и не си бе направила труда да се върне към правото. Вместо това запълвала свободното си време с всякакви начинания — от боядисването на глинени гърнета до литературно писане. Работила на половин работен ден като брокер на недвижими имоти, но в последните шест месеца не била осъществила нито една продажба. Движела делата си предимно от дома си и дори не ползвала бюрото си в компанията, за която работела.

Имала е много познати, реши Патерно, но малцина са тези, които са я познавали наистина.

Паркира на паркинга за гости, след което откри къщата на Пам, закотвена между една яхта, превърната от обитателите си в постоянен дом, и още една къща като нейната. На пристана беше съвсем тихо, а надвисналото сиво небе и проливният дъжд му осигуряваха прикритието, на което толкова се надяваше. Патерно почука силно на вратата. Изчака малко. Никой не му отвори и той натисна бравата. Беше заключено. Но нямаше резе. Погледна през рамо, за да се увери, че никой не го наблюдава, извади кредитната си карта и сръчно отвори вратата. Влезе вътре и я затвори след себе си. Следващия път щеше да се постарае да получи заповед за обиск. Точно в момента обаче нямаше време за това.

Смъртта на Пам Делакроа все още се смяташе за нещастен случай. Патерно обаче бе започнал разследването, изхождайки от друга гледна точка. Твърде много неща в този случай му се струваха странни. А и двама човека бяха мъртви. Чарлз Бигс и Пам Делакроа никога нямаше да могат да разкажат техните версии за случилото се през онази нощ. Единственият друг участник в катастрофата, Марла Кейхил, твърдеше, че страда от амнезия. На всичкото отгоре се бе появил и още един човек, който дори не бе изчакал Бигс да си отиде сам от този свят. Защо?

Със сигурност имаше някаква връзка между тези събития. Патерно се надяваше да попадне на някоя нишка, която да му помогне да разплете всички лъжи, свързани със смъртта на Пам.

Като внимаваше да не размести нещо, той предпазливо обиколи долния етаж, на който имаше две спални, баня и малка всекидневна, превърната в кабинет. Стаята беше облицована с тъмна ламперия. В нея имаше камина и високи до тавана шкафове, препълнени до пръсване с личната юридическа библиотека на Пам Делакроа. През плъзгаща се врата се излизаше на верандата, надвиснала над залива.

В единия ъгъл на бюрото й стоеше компютър, а по екрана му пробягваха снимки на дъщеря й.

Патерно изобщо не се поколеба. Надяна чифт ръкавици и, като внимаваше да не остави следи от присъствието си, старателно прегледа личните файлове на Пам Делакроа. Не намери нито адреса, нито телефонния номер на Марла Кейхил. Никъде не се споменаваше името й. В календара на Пам не бе вписано нищо на датата, в която бяха катастрофирали.

— Страхотно!

По бюрото бяха разхвърляни книги — юридически наръчници и справочници, посветени на полицейските практики при разследване случаи на осиновяване, и съдебни прецеденти, свързани с дела за присъждане на родителски права. В компютъра й намери няколко глави от книга, върху която Пам бе работила преди смъртта си. Юридически трилър, доколкото можеше да прецени. Значи Пам Делакроа, подобно на много други адвокати, отказали се от юридическата си практика, се надяваше да постигне успех на литературното поприще.

Лампичката на телефонния й секретар премигваше. Патерно натисна бутона, за да чуе съобщението. Такова обаче нямаше. Човекът очевидно бе затворил, без да каже нито дума.

Мислено си отбеляза, че трябва да изиска разпечатките от телефона на Пам.

Излезе от кабинета и се изкачи по спираловидното стълбище до втория етаж. Кухнята, всекидневната и голямата спалня бяха изрядно подредени в пълен контраст с разхвърляния й кабинет. По кухненските плотове нямаше нито една трошичка, всички възглавници в спалнята бяха по местата си.

Патерно разгледа снимките, подредени върху бюрото в спалнята. На повечето от тях беше снимана дъщеря й, Джули, облечена с черната роба и шапката от дипломирането си и прегърнала един котарак на черни и бели петна.

Не забеляза нищо необичайно в стаята. В гардеробите дрехите бяха изрядно подредени по цвят, а шкафовете и чекмеджетата в кухнята изглеждаха така, сякаш Пам бе очаквала фотограф от списанието „Красива къща“ или неочаквано посещение от свекърва си.

Кабинетът беше единственото изключение в идеално подредения й дом.

Патерно се върна там и се зае с по-обстойно претърсване. Внимателно разгледа последните отваряни файлове, но намери единствено няколкото глави от книгата, която Пам бе започнала. След това разпечата файла с адресите на приятелите й и календара й за месеца.

Сложи листите в джоба си, излезе от къщата и дръпна вратата след себе си. При следващото си посещение щеше да се придържа към правилата.

Тръгна към кадилака и хвърли един поглед към полуостров Тибурон — изключително красиво и шикозно парче земя. Бащата на Марла, Конрад Амхърст, живееше в дом за стари хора на полуострова. Патерно присви очи, качи се в колата, включи на скорост и излезе от паркинга. Децата му присмехулно наричаха колата кораб и настояваха за по-нов и съвременен модел. Той обаче обичаше седалките от естествена кожа и онова вдлъбнато място върху таблото, където, в продължени на почти тридесет години, баща му бе държал една статуетка на Дева Мария.

Не мислеше, че ще се съгласи да продаде колата. Не още.

 

 

— Mon Dieu!^[1] — Хелън, личната фризьорка на Юджиния, прикова поглед върху Марла и едва не припадна във фоайето. — Но какво се е случило?

— Нали ти казах за катастрофата — отвърна по-възрастната жена.

— Не. Аз имам предвид… косата й.

— Сама се подстригах — информира я Марла, донякъде развеселена от изражението на неподправен ужас, появило се на лицето на дребната женица.

— Добре, добре… дайте да видя… О, ще трябва да помислим как да постъпим… — След това, очевидно дала си сметка, че току-виж засегнала новата си клиентка, тя се усмихна. — Сигурна съм, че няма да има проблеми. Мога да направя чудеса с косата ви. Имате красиво лице, което не би трябвало да криете… Чакайте да ви разгледам сега. Този цвят удовлетворява ли ви?

— Искам само подстригване — отвърна Марла. — Направете нещо, за да я подравните.

Хелън й хвърли един хитър поглед, целящ да я увери, че няма невъзможни неща, след което двете се качиха с асансьора до спалнята на Марла, където фризьорката се зае да твори чудеса. Настоя да измие с шампоан, да третира с балсам и да подстриже онова, което бе останало от косата й. Съсредоточила лице като човек, който се е заел да издяла от камък и да добави още едно лице към скулптурната фигура в планината Ръшмор^[2], тя се трудеше неуморно, мърмореше си нещо неразбираемо и поклащаше глава. Най-накрая приключи, изсуши творението си и показа на Марла резултата, който, по скромното й мнение, беше истинско произведение на изкуството. Меките тъмномахагонови кичури покриваха почти напълно грозните белези по главата й.

— Вие сте голяма късметлийка — заяви Хелън, отдръпнала се назад, за да се полюбува на работата си. — Притежавате естествена, неподражаема красота.

Марла я изгледа накриво от отгледалото с подутото си и все още натъртено лице.

— О, да — настоя Хелън. — Синините скоро ще изчезнат, отоците ще спаднат и ще открият прекрасните скули и изразителните ви очи и вие отново ще станете ослепително красива. В това съм абсолютно сигурна. — Разпери ръце и изразително завъртя очи. — Трябва да видите с какво съм принудена да работя понякога.

— Благодаря ви — рече Марла и почувства, че се изчервява, стоплена от този комплимент. Тази вечер възнамеряваше да вечеря със семейството. За нея щяха да приготвят супа. Трябваше да я изяде пред всички тях, макар че все още не можеше да движи челюстите си. Щеше да й бъде трудно, но Марла изпитваше потребност да се почувства отново част от това семейство, да се опита да се сближи с дъщеря си и съпруга си.

Освен това вече наистина изглеждаше по-добре, помисли си тя, докато изпращаше Хелън до вратата.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката без изобщо да се замисли.

— Ало?

— Марла, това ти ли си? — попита някаква жена.

— Ало? — Намеси се някакъв друг глас. Кармен бе вдигнала слушалката на горния етаж.

— За мен е — бързо заяви Марла. Чу се изщракване, след като Кармен затвори другия апарат. — Да, Марла съм — рече тя и погледна с ъгълчето на окото си Юджиния, която все още стоеше на входната врата и се сбогуваше с Хелън.

— Слава богу, че най-сетне успях да попадна на теб. — Жената от другата страна въздъхна сърцераздирателно. — Обажда се Черис. Опитвам се да се свържа с теб от деня на катастрофата.

Юджиния затвори входната врата, обърна се и изгледа Марла, присвила очи като строга учителка, уловила непослушна ученичка да предава нецензурни бележчици в час.

— Обаждах се многократно, но всички отказваха да ме свържат с теб… Ник обаче ми каза, че трябва да продължа да опитвам и… ето, че, с божията помощ, най-сетне успях. Ти как си? — загрижено попита Черис.

— Вече съм по-добре. — Марла срещна неодобрителния поглед на свекърва си, но не й обърна никакво внимание. На горния етаж бебето започна да плаче.

— Зная, че сигурно ти е било много трудно. — Черис не млъкваше нито за миг. — Тежките наранявания, а също и загубата на приятелката ти. Това е ужасно, ужасно преживяване. Понякога е много трудно да разберем изпитанията, които господ ни изпраща.

Без майтап!

— Двамата с Преподобния много бихме искали да те посетим.

— Преподобния е твоят съпруг, нали? — попита Марла.

— Да. О, точно така… забравих, че страдаш от амнезия. — В гласа на Черис се прокраднаха весели нотки. — Съпругът ми е по-известен като Преподобния Доналд.

В съзнанието й проблесна образът на патока Доналд. С ореол и ангелски крилца — карикатура, която беше сигурна, че е виждала и преди. Преподобния Доналд обаче едва ли щеше да остане много доволен от това сравнение.

— Ами заповядайте. — Бебето се разплака отново и Марла погледна нагоре по стълбите. Къде, по дяволите, беше Фиона?

— Утре удобно ли е? След обяд? — предложи Черис.

— Ами случайно съм свободна — пошегува се Марла, отказвайки да се вслуша в здравия разум, който й нашепваше, че трябваше да съгласува това посещение с някой друг, преди да отправи поканата. Но това тук беше нейната къща, по дяволите, и точно в този момент, ако съдеше по писъците, които се носеха от горния етаж, тя трябваше да сложи край на този телефонен разговор и да отиде при бебето си. — Утре сутринта ще свалят теловете, с които са обездвижени челюстите ми, което означава, че отново ще мога да говоря ясно и разбираемо.

— Чудесно. В такъв случай ще кажа на Преподобния. Предполагам, че ще дойдем някъде между три и четири след обяд. Може дори да успея да убедя Монти да ни придружи.

— Колкото повече, толкова по-весело — съгласи се Марла, затвори телефона и се обърна към намръщената Юджиния.

— Доколкото разбрах, утре май ще имаме гости?

— Само близки роднини — отвърна Марла, вбесена от надменния, преливащ от неодобрение глас на свекърва си. — Черис и съпругът й. Преподобния Доналд.

— Мили боже!

— И тя все това повтаряше! — подвикна Марла, застана на стълбищната площадка на втория етаж. — Брат й може би също ще дойде.

Бебето спря да реве.

— Монгомъри? Прекрасно — възкликна възрастната жена през ядно стиснатите си устни. — Това гостуване може да се окаже много интересно.

Амин, помисли си Марла и продължи нагоре по стълбите, за да отиде при Джеймс.

 

 

— Марла е по-различна — отбеляза Ник, излегнал се удобно на предната седалка на ягуара на Алекс. Двамата пътуваха по „Маркет стрийт“ надолу към залива. Беше облачно, небето сивееше над тях, а улиците бяха мокри от падналия по-рано дъжд.

— Разбира се, че е различна. Та ти не си я виждал от години.

— Не това имах предвид — възрази Ник. Разглеждаше финансовия квартал на Сан Франциско, неспособен да преодолее дълбоко вкорененото си предубеждение към тази част на града. Високите сгради от бетон и стомана се издигаха високо в небесата. Уличното движение беше прекалено натоварено, а тротоарите бяха задръстени от пешеходци, понесли чанти, куфарчета, раници и чадъри. Светлините на светофарите се сменяха неуморно, двигателите на автомобилите ръмжаха оглушително, хората по улиците крещяха с пълно гърло. Над претъпканите тротоари прелитаха гълъби и чайки.

Ник мразеше тази лудница. Направо не можеше да я понася.

— Добре де, Марла наистина е различна — призна Алекс, спря на поредния червен светофар, натисна запалката на таблото и изчака тълпите от блъскащи се пешеходци да пресекат улицата пред него. — Все още не се е възстановила напълно от раждането на второто си дете и от преживяната свирепа катастрофа, отнела живота на приятелката й и на един напълно непознат човек. В момента не си спомня нищо от миналия си живот, лицето й е променено вследствие на пластичните операции, а устата й вече почти два месеца е обездвижена с дебели телове. Ти самият не си я виждал години наред. Как искаш да не ти изглежда различна? — Бръкна в джоба си, извади пакет „Марлборо“, изтръска една цигара и я налапа. В този момент запалката изскочи от гнездото си на таблото. Алекс запали цигарата. — Надявам се, че ще се възстанови… искам да кажа не само физически. Дано да успее да преодолее амнезията. — Натисна спирачката и спря на един стоп. — Съмнявам се обаче, че някога отново ще изглежда както преди.

— Може да се подложи на още пластични операции.

— Да, защо не? — Алекс натисна педала на газта. Ягуарът полетя напред. — Ти сигурно вече и сам си се досетил, че нашият брак не се оказа особено спокоен и безметежен.

Ник стисна зъби.

— Черис ми спомена, че сте се разделяли няколко пъти. Какво се обърка?

Алекс го изгледа сериозно.

— Марла не е най-сговорчивият човек на този свят и никак не е лесно да се живее с нея.

— А нима с теб е лесно?

— Да, прав си. — Алекс изсумтя. — Предполагам, че това вече е без значение. Сега всичко е наред. Заговорих за това, само защото съм сигурен, че така или иначе ще научиш. А аз държа да го чуеш от мен.

Ник не каза нищо в отговор. Предишния ден с очите си бе видял Алекс и Марла да се прегръщат във всекидневната.

А преди това, в градината, ти за малко не я целуна.

Алекс вкара колата в подземния гараж на една гигантска сграда, близо до „Ембаркадеро“. Изградена от стомана, бетон и стъкло, сградата бе разположена в самия край на финансовия квартал. От седем години насам, след като Алекс реши, че малката тухлена постройка, собственост на компанията им почти цял век, не е достатъчно престижна, в това бетонно чудовище се помещаваше главната квартира на фамилната им корпорация.

Според личното мнение на Ник преместването в тази сграда бе една от съдбоносните грешки, допуснати от Алекс, станала причина за последвалите финансови затруднения на компанията. Самото преместване им бе струвало почти един милион долара, а това беше само началото. Наемът, който плащаха, беше астрономически. Разход, който дори и този престижен квартал не би могъл да оправдае. Поне според Ник.

Алек паркира на едно тясно, запазено специално за него място. След това го поведе към асансьора, с който се качиха на третия етаж и застанаха пред двойни стъклени врати, на които бе изписано логото на компанията.

Алекс се забави в предверието само колкото да запознае Ник със секретарката си и да вземе оставените за него съобщения. След това въведе Ник в просторен ъглов кабинет, в който имаше огромно бюро, канапе, маса с два стола, богато зареден бар и бюфет, заел един от ъглите на помещението. Личните владения на Алекс Кейхил, помисли си Ник. Цялата стена зад бюрото беше от стъкло, през което се разкриваше великолепна гледка към града. Между покривите на сградата проблясваха водите на залива, забулен в момента от лека мъгла.

— Има и по-лоши работни места — отбеляза Алекс и побърза да свали палтото и шала си.

— Много по-лоши.

— Зная какво си мислиш в момента. Че целият този разкош само хвърля прах в очите на хората и струва твърде много пари. Според теб офисите на компанията трябва да се преместят в квартал с по-ниски наеми. Някъде около залива, или, може би, в старата сграда. — Закачи дрехите си в гардероб, който беше по-голям от този на Ник в Орегън. — Повярвай ми, и аз неведнъж съм мислил за това, на не бива да забравяш за предимствата, които предлага тази сграда. Намираме се в самото сърце на града. Част сме от финансовата общност. А това е доста престижно в наше време и ми дава възможност да осъществя много и полезни контакти както в тази сграда, така и в района. Освен това съм по-близо до дома и имам повече свободно време за децата. Сега, когато Марла не е добре, това се оказва един много голям плюс. — Затвори вратата на гардероба, настани се зад бюрото си, веднага включи компютъра и с обигран жест покани Ник да седне на един от столовете с кожена тапицерия.

Алекс се зачете в цените на акциите, изписани на монитора на компютъра му, а Ник насочи поглед към снимките, подредени върху бюфета. Алекс, който се ръкува с губернатора, Алекс застанал пред някакъв самолет, Алекс в екип за голф заедно с още няколко мъже… Имаше и семейни снимки. Марла, Сиси и Алекс, снимани преди около десетина години на фона на чисто бяла стена. Сиси едва беше проходила и седеше, цялата в розови дантели и панделки, в скута на Марла. С невинни ококорени очички, розови бузки и любознателно вдигнати вежди, бебето изглеждаше очарователно и преливащо от любопитство и интерес към живота. За разлика от баща си. Преметнал едната си ръка през раменете на Марла, Алекс, облечен с елегантен черен костюм, стоеше непосредствено зад нея с гордо изпънат гръб и добре отработена усмивка, издаваща огромното му самодоволство и чувство за собственост. Погледът на Ник обаче беше привлечен към жената в центъра на снимката. Гъстата й коса с цвят на тъмен махагон бе сресана в идеална прическа. Обгърнала бе с две ръце дъщеря си, а искрящозелените й очи се смееха закачливо. Леко раздалечените й устни разкриваха идеално бели зъби. Облечена беше със скромна черна рокля и изглеждаше самото въплъщение на съвършената корпоративна съпруга — илюзия, която, както Ник знаеше добре, по никакъв начин не загатваше за истинската същност на жената на снимката.

— Тази снимка е правена на първия рожден ден на Сиси — отбеляза Алекс. — Преди дванадесет години.

— Едно истински щастливо семейство.

— Е, през повечето време поне.

— Ще трябва да си направите нов семеен портрет.

Алекс свъси вежди, сякаш не можа да схване смисъла на казаното.

— О, заради бебето. Правилно. Предполагам, че наистина ще трябва да го направим. — Подпря брадичка върху ръцете си, облегна се назад и се намръщи. — Проблемът е, че с всичките тези неприятности, които ми се струпваха на главата, изобщо не ми е до снимки. Смятам да предупредя всички служители, че трябва да ти осигурят пълен достъп до всички документи, от които имаш нужда. Можеш да работиш в заседателната зала. Ако не ти харесва, ще ти освободим някой от кабинетите.

— Заседателната зала ще свърши работа. Но искам разрешението ти да изнасям документи извън тази сграда.

Алекс се почеса по брадичката.

— При условие, че се преместиш в старата си стая в къщата. Не бих искал документите на компанията да се размотават из хотелската ти стая, където могат да бъдат видени от кой ли не и дори откраднати. Не че ти нямам доверие, но въпросът е принципен. Става дума за сигурността на компанията.

— Но ти вече ми даде част от документите — изтъкна Ник, който нито за миг не повярва на аргументите, посочени от Алекс.

— Зная. Но след това размислих.

— Глупости! — Ник се намръщи, припомнил си, че преди да оглави семейния бизнес брат му в продължение на години бе работил като изключително успешен корпоративен адвокат. — Защо двамата с майка толкова държите да се настаня в къщата?

Алекс се поколеба.

— Искате да ме контролирате, нали? Въпросът изобщо не опира до документацията на компанията. Цялата работа е в това, че искате да ме държите под око.

Алекс изсумтя недоволно.

— Винаги си бил едно много мнително копеле. Подозираш всичко и всички.

— Нали точно затова ми плащаш! Повика ме, защото искаш да впрегнеш на работа моя изпълнен с подозрения мозък. Или? — Ник изпитателно се вгледа в брат си. — Какво, всъщност, искаш от мен, Алекс? В този град има десетки други реномирани специалисти и ти можеше да наемеш всеки един от тях, за да ти помогне да се справиш със затрудненията, пред които е изправена компанията. Не е нужно да си ядрен физик, за да се сетиш, че единственият начин да подобриш финансовото състояние на компанията е да орежеш режийните, да повишиш цените, да увеличиш продажбите и, едновременно с това, да осигуриш по-висок ръст на печалбите. Семейните ти проблеми също изглеждат лесно разрешими — винаги можеш да наемеш гувернантки, медицински сестри и компаньонки за майка, Марла и бебето и да се посветиш изцяло на бизнеса. Истината е, че ти просто нямаш нужда от мен тук. — Прикова очи върху брат си, облечен с ушит по поръчка костюм и вратовръзка за двеста долара. — Така че защо, по дяволите, реши, че трябва да дойда тук чак от Орегън, за да ти кажа очевидното?

Алекс прехапа устни, но не отговори веднага. Или търсеше някакъв драматичен ефект, или просто не беше сигурен дали може да каже истината. Насочи поглед към снимките на бюфета.

— Заради Марла.

Отново Марла. За пореден път се бе оказал по средата между тях двамата. Както винаги. Стаята сякаш се изпълни с недоизречени намеци и отдавна погребани тайни.

Алекс се наведе напред и столът изскърца под тежестта му.

— Знаех, че съществува реална възможност комата на Марла да бъде последвана от амнезия. Доктор Робъртсън ме предупреди за това още от самото начало. Освен това смятах, че ако те види, Марла може би ще успее да си върне паметта. Така че, предвид всички тези обстоятелства, реших, че искам да дойдеш в града.

— Ти никога не си ме искал тук.

— Може да съм се променил.

— Не и преди адът да се скове във вечни ледове. — В цялата тази работа имаше нещо ужасно гнило. Алекс беше последният човек на земята, който доброволно би го повикал обратно в града.

— Марла може и да не се възстанови от това… заболяване. Всичко започна преди катастрофата. Няколко седмици преди да се роди Джеймс. И, независимо дали това ти харесва или не, беше свързано с теб, Ник.

— Не виждам как.

— Преди години между вас с Марла имаше нещо и ние и двамата го знаем. Марла винаги е имала слабост към теб и, макар да се омъжи за мен, тя така и не можа да те забрави напълно. — Въздъхна и подръпна възела на вратовръзката си. — Преди да се събуди от комата шептеше твоето име. Не моето. — Намръщи се, а след това сви рамене. — И аз си помислих, че би могъл да й помогнеш да се излекува.

— Това са празни приказки и аз няма да се хвана на тях. В никакъв случай. Щом толкова искаш жена ти да се оправи, обърни се за помощ към най-добрите лекари и психиатри. Те може и да помогнат. Но не съм съгласен да разбутваш нещо, случило се преди петнадесет години, и да ме убеждаваш, че очакваш тази минала история по някакъв начин да помогне на Марла. Не! — заяви Ник. Почувства огромно чувство на вина, което притискаше гърдите му и му пречеше да диша. Вярно, че той и Марла бяха любовници, но това беше много преди Алекс да се ожени за нея. Той бавно се изправи, но нито за миг не отклони поглед от очите на Алекс. — В цялата тази история има и още нещо. Нещо, което отказваш да ми кажеш. Чувствам го.

— И какво би могло да е то?

— Не зная — призна Ник. — Но можеш да бъдеш сигурен, че възнамерявам да разбера.

 

 

Марла осъзна с известно закъснение, че изобщо не трябваше да слиза на вечеря. Цялото семейство се бе събрало около голямата маса, застлана с ленена покривка и отрупана с кристал, порцелан и сребро. Свещниците бяха запалени, от високоговорителите се лееше тиха музика, полилеят бе спуснат ниско над масата и точно под него бе поставен красив букет от рози, перуники и маргаритки. Алекс седеше начело на масата. Нейното място беше на противоположния край. От едната страна на масата седяха Сиси и баба й, а от другата Ник. В началото на вечерта той я възнагради със студен поглед, а след това стоически понесе всички разговори, съпроводени от музиката и лекото подрънкване на сребърните прибори. Менюто тази вечер включваше крехко печено месо, картофи с магданоз и аспержи, които ухаеха възхитително.

Марла се чувстваше ужасно неловко, настанила се зад купата със специално пасирана супа. Това беше първата й истинска вечеря със семейството, но тя изобщо не се чувстваше на мястото си. Може би това се дължи на амнезията и на лекарствата, които вземам, помисли си тя, готова да се хване и за сламка, за да обясни дълбоката изолация и дистанцираността й от семейството. Може би отново я обхващаше параноя. А може би всичко беше заради присъствието на Ник, който й напомняше за срещата им в градината и за желанието й да я целуне.

Стиснала непохватно лъжицата, Марла пое малко от супата от скариди и стомахът й, свит от нервното напрежение, се почувства още по-зле.

Разговорът около масата беше скован и мрачен като на погребение. Алекс обсъждаше цените на борсовия пазар и развитието на семейния бизнес, а Юджиния все насочваше обсъждането към „Кейхил хауз“ и проблемите, с които се сблъскваха в опитите си да назначат подходящ директор на дома. Сиси, която мълчеше през повечето време, понасяше всичко това със страдалчески въздишки и отегчена гримаса на лицето. И Марла не я винеше ни най-малко. Участието на Ник в разговора се ограничаваше до едносрични отговори на директно зададени въпроси. През останалото време бе изцяло ангажиран от месото в чинията си.

Ти си имала връзка с него. Самият той ти го каза. Били сте любовници.

Почувства, че бузите й пламнаха от смущение, представила си какво означаваше това. Макар че не си спомняше да се е любила с него, макар че изобщо не можеше да си представи голото му тяло, Марла вярваше на всяка негова дума. У него имаше нещо, което тя намираше за неустоимо. Не беше красив по общоприетите стандарти, преживените години бяха оставили своя отпечатък върху лицето му, притежаваше язвително чувство за хумор, граничещо с откровена непочтителност, но Марла го намираше дяволски привлекателен и сексапилен. И ужасно се мразеше заради това. Отношението й към Ник най-вероятно се дължеше на лекарствата, на постоянното й състояние на обърканост, на проклетата амнезия, която сякаш блокираше мисълта й… И въпреки това всеки път щом погледнеше към изсечените черти на лицето му, към загорялата кожа, опъната над изваяните му скули, към широкото чело и широката челюст, Марла попадаше в плен на същото онова привличане, което бе изпитала в градината. И в болничната стая преди това.

Загреба отново от супата и се опита да се съсредоточи върху разговора, твърдо решена изобщо да не поглежда към него. Стомахът й протестираше при вида на истинската храна и тя с нетърпение чакаше да свалят шибаните телове, обездвижили челюстите й. Само още един ден.

— Майка ми каза, че си поканила Черис и съпруга й да ти гостуват — обади се Алекс от другия край на масата.

— Точно така. Тя се обади по телефона. Утре ще дойдат да ме видят.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — Алекс бе навел глава, опитвайки се да изреже едно по-тлъсто парче от месото. След това си отряза малко парченце и го потопи в хряновия сос.

— Знаеш мнението ми по въпроса за гостите — отвърна Марла.

— Но… ами, не може да се каже, че Черис и Монтгомъри са наши приятели.

— Те са членове на семейството.

Юджиния рязко остави вилицата си.

— Те са просто лоши издънки от семейното дърво.

— О, страхотно! — Сиси отпи голяма глътка вода от кристалната чаша, пълна с лед и резенчета лимон.

— Ще поговорим за това по-късно — намеси се Алекс и погледна към дъщеря си.

— Да, да, разбира се. — Юджиния се изчерви.

— Не е нужно да обсъждаме този въпрос около масата за вечеря.

— И защо не? — попита Ник.

— Сиси не би искала да ни слуша. — Юджиния се насили да се усмихне и посегна към чашата си с вино.

— Точно така. Не искам.

— Аз пък смятам, че няма нищо лошо в желанието им да посетят Марла — настоя Ник и се облегна назад. На слабата светлина на свещите очите му изглеждаха още по-тъмни. — Това гостуване може да премахне напрежението помежду ни.

Алекс се намръщи и поклати глава.

— Нищо подобно няма да се случи. Присъствието им около нас ще създаде нови проблеми. Както винаги досега. Дори и след като се опитах да помогна на съпруга на Черис и му дадох работа в „Кейхил хауз“…

— Виж, това е вече минало — с леден глас го прекъсна Юджиния и Алекс се намръщи още повече.

— Точно така.

Ник бутна чинията си настрана. Изглеждаше така, сякаш му иде да скочи от масата и да побегне от стаята. Изпълнените с напрежение секунди се точеха едва-едва. Марла остави лъжицата си и реши, че моментът е подходящ да им съобщи поредната си молба.

— Бих искала да посетя баща си веднага щом свалят теловете от устата ми — съобщи тя.

Юджиния, която тъкмо се опитваше да набоде един картоф, изобщо не трепна, но Алекс рязко изправи глава. Присви очи и я изгледа изпитателно.

— Конрад? Защо?

— Ами, на първо място, защото ми е баща. Освен това може да ми помогне. Да си спомня. Аз… разбрах, че бил много болен.

— Вярно, и аз много бих искал да заведа цялото семейство в Тибурон, за да го видим. Особено бебето. Но се налага да се съобразявам с крехкото здраве на нещастния човек. — Алекс също бутна чинията си настрана, подиря лакти на масата и сложи брадичка върху свитите си юмруци. — Как ще се почувства той като те види в този вид?

Марла зърна отражението си в огледалното стъкло на бюфета в другия край на стаята, но този път не се стресна от вида си. Раните й постепенно заздравяваха. Синините бяха избледнели, отоците спадаха, а косата й изглеждаше прекрасно на светлината на свещите.

— Мисля… мисля, че ще изпита облекчение да види, че съм добре.

Юджиния преглътна малко парче месо и отпи от виното.

— Предполагам, че ще мога да дойда с теб в Тибурон. Но се боя, че няма да стане тази седмица. Вече имам няколко уговорени срещи, но може би следващата…

— Мисля, че мога да отида сама — информира я Марла, уморена до смърт от начина, по който се отнасяха с нея. Те като че ли наистина я смятаха за инвалид. Постепенно започваше да възприема тази къща като изискан и луксозен затвор, което, разбира се, бе просто нелепо. Тя обаче наистина искаше да се срещне с баща си насаме.

— Не можеш да шофираш — напомни й Алекс.

— Защо?

— Ами защото поршето ти все още е на ремонт, а ти беше в кома…

— Но вече не съм. И не виждам защо трябва да притеснявам майка ти. Или пък теб. Не е нужно да ме придружавате. В края на краищата, той е моят баща. — Търпението на Марла започваше да се изчерпва. Под лустрото на цивилизованите обноски, тихата музика, потрепващите пламъчета на свещите и излъсканото до блясък сребро в тази огромна и внушителна къща се усещаше някакво скрито напрежение, което говореше за внимателно скрити тайни и недоизречени обвинения. — Ако шофирането наистина е чак такъв проблем, Ларс би могъл да ме закара до там. — Не беше особено очарована от тази идея, но в момента изобщо не й пукаше. Изпитваше нужда да види баща си. И държеше да го направи сама.

— Изобщо не ме притесняваш — увери я свекърва й и я дари с търпеливата усмивка, която започваше да лази по нервите на Марла.

Осъзнала, че тактичността няма да я доведе до никъде, Марла заговори направо.

— Вижте, имам нужда от някои отговори. Искам да се възстановя и да си спомня… всички вас… всичко… Освен това мисля, че е крайно време да стана по-независима. Бих искала да се срещам с приятелите си, да посещавам клуба и, веднага щом свалят теловете, да започна да излизам за обяд. — Погледна ги в очакване на реакцията им. Юджиния, която се занимаваше с месото в чинията си, само леко повдигна вежди. Алекс хвърли салфетката си на масата.

— Разбира се, че ще искаш. Веднага щом Фил каже, че си добре, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш. Освен това нали Джоана те посети миналия ден?

— Да, но аз не я помня. — Марла ги изгледа един по един. Сиси отново отпи от чашата с вода. Ник не каза нищо. — Дайте да изясним един въпрос. Да не би да има някакво лекарско предписание, което не ми позволява да напускам тази къща?

Юджиния въздъхна и остави ножа и вилицата в чинията си.

— Доктор Робъртсън иска просто да се увери, че си напълно готова за някои физически натоварвания. А и, предвид загубата на паметта ти…

— Нито за миг не съм забравила за това и искам да ви кажа, че вече ми писна до смърт от тази амнезия! — възкликна Марла, изненадана от бликналата в душата й ярост. — Вярвам, че ако започна да се срещам с други хора, да излизам от тази къща, да посещавам местата, на които съм се забавлявала преди… може би някое лице, среща или преживяване ще задейства нещо в паметта ми и аз ще си спомня коя съм. — Най-важното нещо за нея в момента бе да научи колкото е възможно повече за себе си. За живота си. За семейството си. Искаше го повече от всичко на света. Искаше да разбере защо постоянно се чувства като аутсайдер.

— Утре ще поговоря с Фил — обеща Алекс с тон, който сякаш слагаше край на дискусията.

Марла едва се въздържа да не скочи от негодувание. Вместо това с все сила сграбчи ръба на масата и си наложи да говори спокойно.

— Не, аз ще разговарям с него. Мисля, че е време да направя нещо за себе си.

Последва миг на напрегнато мълчание, след което Алекс се разсмя.

— Браво! — саркастично извика той. Започна да пляска с ръце все едно беше на тенис мач. — Ето на това му викам силен дух! Това е предишната Марла, която си спомням.

Юджиния се намръщи. Ник отново се облегна назад. Сиси изразително завъртя очи.

— Защо не му се обадиш утре сутринта? — предложи Алекс.

— Ще го направя — отвърна тя и се запита как изобщо е могла да си помисли, че съпругът й се опитва по някакъв начин да я скрие от света. Не, не точно да я скрие, а да я обвие като в пашкул и да се отнася към нея като към чуплива порцеланова кукла. Държеше се така, сякаш съпругата му беше изключително крехка и нестабилна.

— Наистина ли се налага да говорим за тези неща? — сърдито попита Сиси и сърцето на Марла се сви. — Искам да кажа, че цялата тая история със загубата на паметта ми изглежда толкова неестествена.

Юджиния хвърли на Марла красноречив поглед, който сякаш казваше: Опитах се да те предупредя.

— Сиси е права. Моментът не е особено подходящ — заяви Алекс, а в гласа му зазвъняха предупредителни нотки.

— След вечеря тогава — настоя Марла.

Кармен се появи точно в този момент.

— Но аз наистина не виждам причина да продължаваме с този разговор — обади се Юджиния, тръсна глава и блъсна стола си назад. — Мисля да изпия кафето си във всекидневната — обърна се към Кармен тя, която веднага напусна стаята.

Ник се наведе напред.

— Щом Марла иска говори за това, значи трябва да я изслушаме — настоя той. — Става дума за нейната памет.

— О, боже… — промърмори Сиси.

Марла веднага продължи, благодарна за тази подкрепа, пък макар и дошла от Ник.

— Освен това искам да отида до ранчото и да те видя как яздиш — обърна се към дъщеря си тя.

Сиси изразително завъртя очи.

— О, ти пък откога се интересуваш от езда?

— Казах ви и преди — убедено възкликна Марла и всички погледи се насочиха към нея. — Спомням си, че съм яздила в миналото. Образите, които си представям, са твърде неясни и мъгливи, но съм сигурна, че съм яздила. Без седло. И затова си помислих, че ако двете с теб отидем в ранчото, може би… — Едва успя да продължи, забелязала неодобрението в очите на Сиси. — Може би ще можем да пояздим заедно.

— Шегуваш ли се? — Сиси поклати глава и едва не избухна в смях. — Сега вече обра всички точки! Мамо, ти се страхуваш от конете. Мисля, че като дете някакъв кон те е хвърлил от гърба си. Нали? — Тя умолително погледна баща си, молейки го за подкрепа.

— Точно така, миличка — съгласи се той, а душата на Марла се стегна. — Ужасно падане. За твой късмет си се отървала без счупени крайници, но от тогава изпитваш смъртен страх от коне.

Възможно ли е да живее в такава заблуда за самата себе си? Нима тези образи, преминаващи през главата й, не са спомени, а… Какво? Мечти? Илюзии? Не! Беше сигурна, че са спомени.

— Не мога да го обясня, но чувствам, че… — Гласът й замлъкна. Всички бяха спрели да се хранят и я гледаха в очакване да каже нещо. — Аз мисля… мисля, че обичам да яздя. — Погледна дъщеря си. — С теб.

— Престани вече! Да не би да си забравила собствените си фобии? Господи, мамо, това наистина е ужасно смешно, странно и…

— Сиси, достатъчно! — сърдито я прекъсна Алекс и властният му и заповеден тон прозвуча в пълен контраст с тихата класическа музика.

— Не, тя има право. — Марла срещна разтревожения поглед на дъщеря си. — Това, което се случва с мен, наистина е странно, смешно и ужасно плашещо и аз много искам да си върна паметта. Само че това ще отнеме време, така че ви моля да проявите малко търпение. Ще го направите ли за мен?

— Ще ме извините ли? — попита Сиси и всички забелязаха сълзите, напълнили очите й. Рязко бутна стола си назад, без да изчака отговор. Изправи се, салфетката й падна на пода. Обърна се и избяга от стаята.

— Ти я разстрои — заяви Алекс, приковал съпругата си под обвинителния си поглед.

— А ти разстрои мен — не му остана длъжна тя, стиснала безпомощно юмруци. — Не издържам повече. Не мога да понасям тази неизвестност. И нямам никакво намерение да се крия в стаята си докато стана достатъчно красива, за да си позволя да изляза сред обществото. Не смятам да отблъсквам приятелите, които имат желание да дойдат да ме посетят, нито пък да пренебрегвам баща си или брат си. Или пък Черис и нейния съпруг, проповедника, както и всеки друг член на семейството. Готова съм да направя всичко, за да си възвърна паметта. И ще го направя.

— Трябва да бъдеш търпелива — обади се Юджиния.

— Писна ми да съм търпелива, разбра ли? Убедена съм, че има надежда да си спомня миналото само ако изляза от тази къща и започна да върша нещата, с които съм се занимавала преди катастрофата.

— Струва ми се, че Марла има право — съгласи се Ник.

— И няма ли да се чувстваш неловко? — попита я Юджиния. — Искам да кажа, че… ами повечето ти приятелки са… ами те са жени с определено място в обществото… известни и авторитетни и…

— Всичките тези хора трябва да са сноби, идиоти или банда лицемери, ако не могат да ме приемат такава, каквато съм. Джоана Линдкуист не побягна в ужас, когато ме видя в сегашното ми състояние, нали?

— Това е нелепо! — промърмори Юджиния и се изправи, но не се отдалечи от масата.

Алекс се взираше в Марла от другия край на масата.

— Извинявай — рече той. — Имаш право. Може би наистина трябва да започнеш да излизаш. Само че аз… аз толкова се безпокоя за теб. — Облегна се назад и въздъхна. — Може би не си спомняш, но всяка година семейството организира парти в „Кейхил хауз“ в седмицата след Деня на благодарността. Мислех тази година да пропуснем, но може би идеята не е толкова добра. Все още разполагаме с колко… две, почти три седмици. Може би двете с майка можете да се заемете с организацията на тържеството.

Марла почувства, че част от смелостта й сякаш се изпари. Стомахът й се сви при мисълта за десетките гости, които ще очакват от нея да бъде домакиня на празника. Но, от друга страна, ако разполагаше с достатъчно помощ, може би щеше да се справи.

— Не съм сигурна, че съм готова за такова голямо парти.

— Разбира се, че не си — заяви Юджиния и хвърли гневен поглед към първородния си син. — Мисля, че тази година спокойно можем да го пропуснем. Сигурна съм, че хората ще ни разберат.

— Чакай малко. Не казах, че не искам да го направя, а че не съм сигурна. — Постепенно започна да свиква с идеята. Нямаше никакво желание да се прави на нещастен инвалид и да позволи физическото й състояние да стане причина за отменянето и пожертването на дългогодишни семейни традиции. И без друго дъщеря й вече я мислеше за откачена. Освен това тя самата изпитваше отчаяна потребност да се срещне с хората, които са били нейни приятели. — Добре — най-накрая изрече Марла и кимна с глава. — Ще го направя.

Юджиния отвори уста, за да възрази, но не каза нищо. После отново се настани на стола си.

Дали не забеляза някакво смущение в усмивката на Алекс? Или отново бе дала воля на въображението си.

— Чудесно! — възкликна той, не успял да прикрие напълно сарказма в гласа си.

Марла започна да се колебае. Може би наистина прибързваше. Изведнъж се почувства много болна.

— А сега ще ви помоля да ме извините. Имам среща в града — информира ги Алекс. — Ще изпием по няколко питиета в „Мериот“ с група японски бизнесмени, които проявяват интерес към възможностите за инвестиране в нашата корпорация. Това може да се окаже животоспасяващата инжекция, от която се нуждаем. Заобиколи масата и целуна жена си по бузата. — Ти ще поостанеш още малко, нали, Ник? За да забавляваш дамите.

Ник сякаш се почувства неудобно, но неохотно повдигна рамене в знак на съгласие.

— Ще остана още малко.

— Благодаря. — Неспособен да прикрие облекчението си, Алекс погледна часовника си и бързо излезе от стаята.

— Не е нужно да оставаш заради мен. Не искам да ме забавляваш — информира го Марла, внимателно отмести стола си и се изправи.

— Но аз искам — властно обяви Юджиния, вдигнала едната си вежда.

— Ще ви оставя, ако не възразявате. Смятам да се кача при Сиси и да проверя дали е добре.

— Тя е просто една тийнейджърка — увери я Юджиния.

— Струва ми се, че има нужда да си поговори с мен. — Марла наистина държеше да изглади противоречията с дъщеря си, но имаше и още нещо. Тя отчаяно искаше да се махне далеч от свекърва си и Ник — непокорния изгнаник, мъжа, който я караше да се съмнява в брака си, в чувствата си, във вътрешните си убеждения. Съзнаваше, че трябва да стои далеч от него, защото дълбоко в душата си знаеше, че той е изкушение, на което не би могла да устои. Точно в този момент нямаше нужда от суровите емоции, спотаени в погледа му. Не искаше постоянно да се пита какво ще изпита, ако Ник я целуне. Ако я люби или… Леко се изкашля и продължи: — А след като разговарям с нея, ще отида да си легна.

— Сигурна ли си, че не желаеш малко чай? Или кафе?

— Абсолютно — твърдо отвърна тя.

— В такъв случай Ник с удоволствие ще ти помогне да се качиш по стълбите, нали, скъпи? — попита Юджиния и Марла трябваше да прехапе устни, за да не възрази.

Ник изпитателно се вгледа в майка си.

— Защо не?

— После можеш да слезеш при мен, за да пием кафе — покани го Юджиния. — Сигурна съм, че готвачката ще може да ни предложи някакви бисквитки или кейк.

— За мен само кафе — отвърна той и придружи Марла до асансьора. Отново започна да я боли глава, стомахът й се бунтуваше и тя едва се удържа да не се подпре на стената на асансьора.

Вратите се затвориха, Ник натисна копчето за третия етаж и се облегна на стената. Двамата отново бяха сами. Затворени в твърде тясно, предразполагащо към интимност пространство. Марла се опитваше да не обръща внимание на мъжествената му хубост и на непочтителното му, но и неустоимо привлекателно излъчване. Ник беше по-грубоват от Алекс. И, по всяка вероятност, по-мъжествен и неотстъпчив. Не даваше пет пари за нищо и не полагаше никакви усилия да прикрие това си отношение. Тъкмо напротив. Създаваше впечатлението, че се гордее с това, което е. И, на всичкото отгоре, я привличаше неудържимо. Съпругът й демонстрираше съвършени маниери, гордееше се с образованието, получено в колеж от Айви лигата^[3] и се изживяваше като преуспяващ бизнесмен, който успешно общува с клиенти от цял свят. Ник, за разлика от него, беше самотник, човек, който се чувстваше добре в собствената си компания.

— Защо си тук? — попита тя, когато асансьорът спря на третия етаж. — Искам да кажа… не тук, в къщата, а в Сан Франциско.

— Мислех, че знаеш. Алекс смята, че корпорацията се нуждае от помощта ми. — Усмихна се подигравателно. — Или поне така твърди.

— Ти обаче не му вярваш? — отбеляза Марла и излезе в коридора. Иззад затворената врата на Сиси гърмеше оглушителна музика. Марла почука, открехна вратата и надникна. Момичето, притиснало телефонната слушалка към ухото си, се намръщи.

— Какво искаш? — сърдито попита Сиси.

— Да поговорим.

Момичето прехапа устни. Изглеждаше така, сякаш копнееше да изтича в някой ъгъл и да се скрие. Тръсна глава, преметна косата са през рамо и някак си съумя да изобрази на лицето си изражение на пълна досада.

— Не може ли да го отложим? Трябва да си напиша домашните.

Марла погледна към телефона и стерео уредбата. Никъде не видя разтворен учебник. Моментът обаче не бе подходящ за забележки. Не и когато имаше далеч по-важни проблеми между тях двете. Спокойно отвърна на предизвикателството, което струеше от непокорния поглед на дъщеря й.

— Добре. Кога?

— Не зная. — Сиси сви рамене.

— Но ще ми се обадиш като се освободиш, нали?

— Да — кратко отвърна тя и отново поднесе слушалката към ухото си. — Мамо, мо-о-оля те…

— Добре, добре. Утре — отстъпи Марла, затвори вратата и въздъхна. Ник стоеше непосредствено зад нея. — Предполагам, че ще трябва да поработя върху родителските си умения.

— Това възможно ли е? — попита Ник.

— Не зная — призна тя. Искаше й се да установи някаква близост с дъщеря си. Отиде да нагледа бебето, видя, че спи и се върна в коридора. Ник стоеше там и я чакаше.

Дъждът барабанеше по стъклото на арковидния прозорец високо над главите им.

— Попитах те дали вярваш на Алекс.

— Защо, ти не му ли вярваш?

— Разбира се, че му вярвам — бързо отвърна Марла, неспособна да приеме смразяващата истина, че, в действителност, нямаше никакво доверие в собствения си съпруг.

Ник разтри основата на врата си. Погледът му беше мрачен. Буреносен.

— Не зная в какво да вярвам.

— Нямаш му доверие — заключи тя точно когато застанаха пред двойната врата на семейния й апартамент. — Защо?

— Това касае само него и мен.

— Да, но аз имам чувството, че в немалка степен е свързано и с мен — подхвърли тя и забеляза пламъчето, проблеснало в очите му.

Ник само за миг сведе поглед към устните й, а след това отново я погледна в очите.

— Ти винаги си била изключително егоцентрична, Марла.

— Така ли? — Засмя се нервно, но смехът й прозвуча кухо и неубедително. — Странно, но не си спомням. — Протегна ръка към бравата на вратата и поклати глава. Умората и изтощението си казваха думата. В момента искаше само да легне и да си почине. Надяваше се да заспи, а като се събуди, този кошмар да е останал зад гърба й.

— Какво точно си спомняш? — попита той.

— Недостатъчно, но… понякога виждам отделни картини от миналото, малки проблясъци… но нищо конкретно, нищо, за което да се хвана. Като просветващо за миг пламъче на запалка, останала без газ. Появяват се само за миг и веднага изчезват. Колкото и да се опитвам след това, не мога отново да ги извикам в главата си. — Погледът й обходи коридора, дебелия килим на пода, потъмнелия парапет на стълбището, месинговите аплици, филодендроните и папратите, посадени в порцеланови саксии. — Въпреки това имам усещането, че паметта ми се връща — продължи тя, опитвайки се да не обръща внимание на слабия аромат на афтършейва му и на страстните обещания, които й се стори, че забелязва в погледа му.

— Това е добра новина.

— Най-добрата.

Сърцето й сякаш спря под въздействие на напрегнатия му поглед.

— Надявам се скоро да си спомниш всичко.

— Наистина ли?

Протегна ръка като че ли имаше намерение да докосне лицето й, но явно се отказа и я отпусна край тялото си.

— Можеш да си сигурна в това.

Очите й най-неочаквано се напълниха със сълзи, но тя успя да се пребори с тях. Какво толкова притежаваше този мъж, че и най-малката демонстрация на доброта и загриженост от негова страна я караше да се разтапя като глупачка, изпълнена с копнеж, и да се държи като жените, които винаги бе презирала? Насили се да се усмихне и се опита да разведри настроението.

— Може би не трябва да се надяваш чак толкова — рече му тя, отвори вратата и пристъпи вътре, — защото когато си спомня всичко, всички вие, включително и ти, ще трябва много да внимавате.

— Защо? Какво ще се случи?

На устните й се появи крива усмивка.

— В твоя случай може би най-накрая ще си спомня какво съм направила, за да те накарам да се държиш толкова отбранително при всеки разговор с мен.

Ник не отвърна на усмивката. Само вдигна едната си вежда и я изгледа неотстъпчиво.

— Знаеш ли, Марла, смятам, че ще е най-добре, ако някои неща просто си останат забравени.

— Не го вярвам. На мое място ти също не би се съгласил с това — възрази тя. — Животът в неведение е истински ад. Повярвай ми.

— Предполагам. — Погледът му отново се плъзна към устните й.

Глупавото й сърце веднага подскочи в гърдите й.

— Но пък кой би могъл да предположи какво точно ще си спомня? Когато това стане, може да се получи доста интересна ситуация, не мислиш ли?

— Интересна е много меко казано.

— А каква?

— Разобличаваща. — Очите му потърсиха нейните. Бяха толкова силни. Толкова напрегнати. Изпълнени с разбиране.

Изведнъж й се стори, че не й достига въздух. Какво беше това чувство, което ги свързваше толкова силно и, едновременно с това, ги отдалечаваше? Приковала поглед в изваяните скули и изсечените очертания на челюстта му, тя преглътна мъчително и шумно. Устата й пресъхна. Осмели се само за миг да погледне към очите му — толкова прелъстителни… преливащи от упреци и обвинения. О, господи, това беше толкова погрешно. И въпреки това… Между тях двамата сякаш имаше някаква тайна… дълбоко погребана, еротична тайна… В мозъка й се прокраднаха забранени образи… Видя се да се люби с него, но знаеше, че това не са спомени, а фантазии.

— Лека нощ, Ник — твърдо изрече Марла и побърза да затвори вратата, преди да е направила нещо необмислено, за което по-късно да съжалява. Ама че лудост! Пълна лудост! Ник беше неин девер, а тя не спираше да си представя как ще го гали, как ще го докосна и целува. Беше си позволила дори да флиртува с него, за бога! Сякаш това беше нейна втора природа. Ами той?

Облегна се на вратата. Тя беше омъжена жена. Омъжена, дала клетва за съпружеска вярност до гроб.

— Престани! — порица се Марла, изрита обувките от краката си и влезе боса в банята, където се съблече и наплиска лицето си със студена вода.

Може би привличането, което изпитваше към Ник, обясняваше проблемите в брака й. Възможно ли е да е имала връзка с него, след като се е омъжила за Алекс? Може би той я беше излъгал. Може би… О, господи, не… Може би бебето й беше негово дете, заченато от незаконната й връзка и… и… тя бе направила така, че Алекс да приеме Джеймс за свой син.

— Престани! — високо извика тя и, изпълнена с ужас, се вгледа в отражението си в огледалото над мивката. С все сила се хвана за ръба на мраморния плот. По лицето й се стичаха капчици вода. Кожата й беше бледа, но видимо се възстановяваше. Жената, която я гледаше от огледалото, изобщо не беше грозна. Не… Тъкмо напротив.

Марла чувстваше, че когато се възстанови напълно, ще бъде изключително красива. Точно както й беше обещала Хелън. Може би нямаше да изглежда точно като жената от многобройните снимки, изложени из цялата къща, но щеше да е красива по един твърде изразителен начин. Като развратница? Мили боже, възможно ли беше? С разтреперани ръце смъкна една хавлия от закачалката и се избърса. Не можеше… нямаше да си позволи да живее с фантазии за Ник. Или за някой друг мъж. Не, трябваше само да се стегне и да се опита да си върне паметта.

А след това какво?

— Каквото и да е, ще се справиш с него.

Намери една пижама — от бял сатен, на всичкото отгоре — навлече я и, пренебрегнала сърдитите протести на стомаха си и въпросите, отекващи в главата й, се настани в леглото, изпи сока, оставен предвидливо на нощното й шкафче, и дори не си направи труда да пусне телевизора или да разгледа някой от албумите със снимки, които бе подредила до леглото си. Знаеше, че ще заспи веднага и това я успокояваше. В мига, в който главата й докосна възглавницата, Марла потъна в толкова дълбок сън, че изобщо не чу стъпките на човека, влязъл в стаята й не след дълго… и изобщо не разбра, че я наблюдават…