Лиза Джексън
Съдбовни грехове (1)

Пролог

Северна Калифорния

Магистрала номер 17

— Тя е в следващата кола… идва със следващата кола — черен „Мерцедес купе, S 500“. Пътува на юг. Точно както бяхме предвидили.

Снишил се ниско в храсталаците, скрит напълно от мъглата, която се стелеше на талази, той се напрегна, за да долови напрегнатия глас, който долетя през прашенето на радиостанцията.

— Мислех, че кара порше.

— В момента кара мерцедес — сърдито отвърна гласът. — Разполагаш с около деветдесет секунди.

— Разбрах. — Присвил очи, той съсредоточи цялото си внимание върху криволичещия път, който лъкатушеше сред стръмните каньони и труднодостъпни хълмове в тази част на Калифорния. Ослуша се напрегнато и веднага долови тихото и равномерно бръмчене на мощния и добре поддържан двигател. По звука заключи, че колата наистина се изкачва нагоре по стръмнината. И приближава към него.

Тя приближаваше.

Сърцето му биеше оглушително в гърдите му. Припомни си аромата на кожата й. Погледа в очите й. Бездната, в която го бе хвърлило предателството й.

Самодоволната кучка напълно бе заслужила съдбата си. Искаше му се единствено тя по някакъв начин да разбере, че той бе причинил смъртта й.

Кръвта му кипна от мощния приток на адреналин.

— Не се проваляй. Това е единственият ни шанс — инструктира го гласът.

— Зная. Зная.

— Ако успееш, ще получиш сто хилядарки.

Много повече от това, помисли си той, но не изрече думите на глас. Много, много повече.

— Ще се погрижа за всичко. — Изключи радиостанцията, прибра антената и натъпка слушалките в дълбокия джоб на якето си. По врата му се стичаха струйки пот, макар че тук, навътре в гората, температурата беше едва четири-пет градуса. Нахлузи скиорската шапка върху лицето си, което бе боядисал в черно, и се затича по мекия килим от листа. Здравите му армейски ботуши не вдигаха никакъв шум, а камуфлажният костюм се сливаше напълно с храсталаците, забулени от припадналата ниско мъгла.

Клоните на дърветата го шибаха през лицето. Влажният въздух бе пропит с миризмата на мокра пръст и още нещо — собствения му страх. Страхът, че може да се провали. Че тя би могла да оцелее. И да му се надсмее отново.

Не, няма начин! Няма да стане, мамка му!

Някъде наблизо се обади бухал, но гласът на нощния горски обитател едва успя да заглуши кънтящите удари на сърцето му. После долови глухото ръмжене на мощен двигател… но не този на мерцедеса. Приближаваше още едно превозно средство. От противоположната посока. Устата му пресъхна.

Спокойно, напомни си той в мига, в който излезе от гората и застана на предварително избрания завой от пътя. Отправи безмълвна молитва към господ с надеждата камионът да се забави с няколко минути, след което забързано прекоси мокрия асфалт с предпазливата обиграност на войник от специалните части. Погледна часовника си. Тридесет секунди. Шибаният камион приближаваше прекалено бързо. Той скръцна със зъби. В следващия миг зърна светлината на фаровете, пробила си път сред мъглата и стволовете на дърветата.

Хайде, кучко, побързай…

От юг долетя сърдитото ръмжене на камиона, който, ако се съдеше по силата на звука, очевидно набираше скорост. Мамка му!

Приклекнал край тесния път, той се скри в сянката точно по средата на острия S-образен завой. Напрегна слуха си и различи шума от гумите на мерцедеса, които се носеха плавно по мокрия асфалт. Побързай, безмълвно я подкани той и, присвил очи, се загледа напрегнато на север. Трябва да изпревариш камиона. Трябва!

Съдейки по звука, заключи, че колата е по-близо до него.

Добре.

Отново хвърли поглед към часовника си. Светещият циферблат сякаш отброяваше ударите на собственото му сърце. Всичко вървеше според плана. Само този камион да не се бе появявал точно сега. Още няколко секунди… Нетърпеливо облиза устни.

Пронизителното изскърцване на спирачки отекна в смълчаната нощ. Камионът беше твърде близо. Дяволски близко. Извърна глава и погледна на юг, откъдето долиташе равномерното бръмчене. Точно в този момент шофьорът очевидно премина на по-ниска предавка и мощният камион с осемнадесет колелета като че ли се задави за миг, а след това отново продължи спускането си по стръмния зигзагообразен път.

Всяко мускулче в тялото му се стегна и той напрегнато се ослуша. Шофьорът на камиона би могъл да стане свидетел на предстоящата злополука, а той просто не можеше да поеме този риск. Ручейчета пот потекоха по гърба му.

Би могъл да се откаже. Все още имаше време да се скрие обратно в гората.

Но кой знае кога пак щеше да му се предостави такава възможност.

Сто хиляди долара. А и това е само началото.

Освен това, тя си го заслужава… а шансът сам падна в ръчичките ти.

Двигателят на камиона бръмчеше все по-силно и звукът отекваше в гората от секвоя и дъб. Един огромен товарен камион с осемнадесет колелета, който се спускаше бързо по стръмния път.

А ако информацията, която бе получил току-що, беше вярна, от противоположната посока, изкачвайки се с лекота по стръмнината, се движеше мерцедес, управляван от жена, която изобщо не подозираше, че всеки момент ще умре.

Дишането му се ускори. Успокой се! Мисли за това като за тренировка — като онези, в които участваше преди години, когато служеше в специалните части. Можеш да го направиш. Само още няколко секунди и ще бъдеш свободен. Сърцето му продължаваше да бие оглушително. Ръцете му, скрити в плътно прилепнали ръкавици, се къпеха в пот.

Светлината на фарове проблесна откъм долния завой на пътя. Малко по-отгоре се чуха спирачките на камиона, който вече беше съвсем близо.

Сега! Той скочи от мястото, в което се бе притаил, и застана по средата на платното. Лъскавият мерцедес се появи иззад завоя и го освети със силните си фарове. Той рязко повдигна предницата на якето си и откри огледалото, което бе привързал към тялото си.

Тя рязко натисна спирачките.

Гумите на мерцедеса изсвириха пронизително. Колата поднесе надясно, излезе на чакълестия банкет и се завъртя. Само за миг успя да зърне изражението й. Красивото й лице бе разкривено от ужас и тя отчаяно стискаше волана, опитвайки се да овладее колата. В колата пътуваше и друг човек, който се возеше на седалката до нея. Мамка му! Нали трябваше да е сама? Бяха го уверили, че пътува съвсем сама!

Той отскочи в другата половина на платното. На косъм се размина с лъскавата броня на немската кола, която се завъртя до него. Спъна се. Падна на асфалта. Огледалото, прикачено към тялото му се счупи. Около него се разхвърчаха стъкла и заблестяха, осветени от светлината на фаровете. По дяволите. Не можеше да направи нищо по въпроса. Нямаше време. Изпъшка и скочи на крака. Обърна се и се затича към гората.

Веднага се махни от тук!

Камионът се показа иззад завоя, прикова го под лъчите на мощните си фарове и обля асфалта с почти ослепителна светлина. Той рязко подскочи и видя паниката, изписана по лицето на шофьора. Беше едър като мечок мъж с брадясало лице, който крещеше нещо, но гласът му се губеше, заглушен от острия писък на спирачките. Осемнадесетте гуми на камиона изсвириха пронизително. Замириса на изгоряла гума. Кабината се посука на една страна, камионът се залюля.

О, мамка му! Мамка му! Мамка му! Бягай, копеле такова!

Преметна се през мантинелата, устремил се към укритието от дъбове и огромни секвои. Приземи се лошо, глезенът му се усука, ставата изпука болезнено. Той обаче продължи. Не можеше да си позволи да спре. Не и сега! Сърцето му блъскаше като обезумяло в гърдите му. Пот се лееше по лицето му, скрито под скиорската маска. С периферното си зрения зърна мерцедеса, който остърга мантинелата в другия край на платното. Разхвърчаха се искри. Чу се зловещо пращене, лъскавите ламарини на колата хлътнаха навътре и се раздраха при досега с острия метал.

Той се затича надолу по хълма. Зад себе си чу как колата отново се блъсна в мантинелата, разкъса предпазните метални ограничения и се търкулна надолу към дърветата.

Точно както беше планирано.

Камионът обаче, шибаният камион, останал без контрол, се носеше заплашително надолу по пътя.

Той се затича между дърветата. Изпитваше непоносима болка в глезена, дробовете му сякаш всеки момент щяха да се пръснат от умората и напрежението. Камионът продължаваше да лети надолу по склона. Гумите свиреха пронизително. Металната каросерия стържеше в мантинелата. А след това цялата планина се разтресе, когато камионът се преметна през мантинелата и се понесе след него, преследвайки го като сърдито гигантско чудовище от смачкани ламарини и метал, което смилаше всичко по пътя си. Той хукна още по-бързо. Камионът продължаваше да ръмжи и трещи зад гърба му.

Бягай, бягай! Болката в глезена беше чудовищна, дробовете му пламтяха, останали без дъх.

Претърколи се няколко пъти, изправи се и се затича на зигзаг между дърветата. Къде, по дяволите, беше колата му? Къде беше оставил джипа си? Къде? Продължи да тича напред, опитвайки се отчаяно да се отмести от пътя на летящия след него огромен камион. Спъна се в един повален дънер, преметна се през глава, но веднага скочи на крака, изподраскан до кръв от бодливите клони на къпините, увили се около тялото му. Молеше се да успее да стигне до джипа навреме, да го запали и да се отдалечи на известно разстояние от погрома, който бе причинил.

Планината около него потрепери.

Краката му се отлепиха от земята, той политна напред и падна по очи в калта.

Последва ослепителна експлозия, високо над дърветата се извисиха червени и оранжеви пламъци. Стана светло като ден.

В тихата нощ отекнаха мъчителни писъци — зловещи, агонизиращи звуци, които щяха да го преследват до края на живота му. Разнесе се още един силен взрив, върху гората се посипа дъжд от искри, които опърлиха косата, якето и ски маската, скрила лицето му. Задушлив дим, пропит със силната миризма на дизелово гориво и изгоряла гума, затисна гората. За част от секундата си помисли, че това е краят му. Щеше да умре тук, в тази гора.

И сам господ знаеше, че смъртта му щеше да е напълно заслужена.

И тогава го видя. Като видение от ада. На светлината на огнените отблясъци зърна джипа. В тупираните стъкла на колата се отразяваха червените езици на пламтящия пожар. Стоеше си на същия изоставен дърварски път, на който го бе оставил по-рано вечерта.

Рязко скочи на крака, разкопча ципа на джоба си и извади ключовете. Добра се до джипа и рязко отвори вратата. Беше успял. Почти. Едва дишаше от стелещия се наоколо задушлив дим. Бързо се настани зад волана. Целият трепереше. Изпитваше непоносима болка в глезена. Завъртя ключа и двигателят запали веднага. Гората около него сияеше, осветена от призрачните отблясъци на огъня. Реши да не сваля маската от лицето си и с все сила затръшна вратата на джипа.

Включи на първа и рязко подаде газ. Гумите се завъртяха в разкаляния коловоз.

— Хайде, хайде! — Джипът политна напред. Разтресе се целия. Около него се разлетяха пръски кал.

Мамка му, имаше нужда от цигара. Отчаяно му се искаше да запали.

Най-накрая джипът стъпи на по-здрав участък от пътя и се понесе напред. Той погледна в огледалото за обратно виждане и видя високите пламъци и черния дим, които се издигаха към забуленото от мъглата небе.

Тя е мъртва. Ти я уби. Изпрати черната й душа направо в ада.

А тя наистина си го заслужаваше!

Пусна радиото. От колоните долетя популярната песничка на Джим Морисън: „Хайде, скъпа, запали огъня в мен…“.

Никога повече, скъпа! Кучката беше мъртва и не можеше да разпали огън у когото и да било.