Константин Симонов
Хората не се раждат войници (28)

Шеста глава

Армейският санитарен началник беше зает. Таня се вмъкна в студения пруст, натъпкан с хора, които го чакаха. Те приказваха за някой си Вережников от 111-та, които вече двайсет минути седеше при началника и му докладваше за освободения тази заран лагер с наши военнопленници.

Разправяха, че лагерът бил голям и в него ставало нещо невъобразимо: останалите живи умирали от глад, а покрай телената ограда лежали камари трупове. Говореха, че бойците от батальона, които първи се добрали до лагера, като видели тези камари трупове, избили цялата лагерна охрана до последния човек.

Като се наслуша на тези разговори, Таня излезе на чист въздух и се заразхожда напред-назад пред къщата. Сигурно на това място по-рано е имало цяло село: от преспите тук-там стърчат кюнци. А е останала само една къща — тази. Може би защото е тухлена, а другите са били дървени. А може би и те са били тухлени, но все пак бе останала само тази едничка.

„Както с хората — помисли тя, — избият всички наоколо, а един кой знае защо остане жив.“

Не се страхуваше, че армейският санитарен началник може да я повика, докато тя ходи тук, беше разбрала от разговорите, че всички тези лекари чакат там в пруста, защото са извикани на летучка и тя веднага ще види, когато след летучката всички заедно почнат да излизат оттам.

При Артемиев беше дохождала, разбира се, Надя. Тя разбра това веднага, щом Серпилин каза сърдито, че една жена по чудо се промъкнала тук.

Разбира се, това е Надя, щом се е промъкнала така. А я е докарал някой от познатите й летци, другари на загиналия й мъж. Само че тя сигурно не им е казала защо. А може би им е казала, кой знае.

„И добре е направила, че е долетяла — изведнъж помисли Таня, — макар да са им дали да останат заедно само до сутринта.“

Като помисли за това, стана й неприятно, но тя гласно, без да се усети рече:

— Е, много добре!

Каза го, за да се убеди, че това съвсем не я засяга. Но макар съвсем да не я засягаше, все пак й беше неприятно.

Неприятен й беше начинът, по който Серпилин я гледаше и нарочно й каза всичко това за Артемиев. Ако не беше нарочно, никога не би взел да приказва това — не е такъв човек. Той просто се страхуваше да не би да възникне нещо между нея и Артемиев и искаше да я предупреди.

И сега, със закъснение, й дойде на ум какво трябваше да му отговори.

Сутринта, когато слизаше от самолета, мислеше как да намери Артемиев. Лесно ли ще бъде това, или мъчно?

Оказа се, че съвсем не било мъчно. Наопаки, много лесно!

Влезе при Серпилин и макар да я видя веднага, дори не й обърна внимание. И когато гледаше със Серпилин картата, нито веднъж не се обърна.

„Образцов офицер! — спомни си тя с обида думите на Серпилин. — Толкова «образцов», че дори не можа да поиска разрешение да се поздрави с мен. Въобразих си нещо тогава в Москва като глупачка! Пътувах и мислих из целия път. Наистина после в Ташкент почти не мислех. А когато летях насам, пак почнах да мисля. И главното, той съвсем в нищо не е виновен. Абсолютно в нищо. Помогна ми просто по човешки, а аз вече си въобразих.“

Когато й смигна, лицето му беше щастливо. Но не затова, че я е видял, а за това, че го е зарадвало нареждането на Серпилин да отиде в оная дивизия, която трябва да се съедини с 62-ра армия.

А за нея съвсем не се интересува, ясно е. Тя веднага почувствува това, още преди Серпилин да й каже за Надя.

И много добре, че при него е дохождала неговата Надя! Значи, той все пак е намерил щастието си с нея, макар и да казваше пред леля Поля, че всичко това е минало. Когато хората говорят така, това не значи съвсем нищо. Дори обратното.

И всичко стана съвсем както трябва, инак щеше да го търси, а той после щеше да я срещне и да й смигне.

„Намерих какво да мисля сега! — сърдито си каза тя, като се срамуваше от силата на своята обида. — Просто съм се затъжила за мъж, ето всичко.“ И тази груба мисъл беше също част от истината. Тя си я повтаряше на себе си и й беше по-леко от нея, защото тази груба мисъл означаваше, че нищо особено не е станало, че тя както преди изпитва нужда от обич и чака нейното идване.

„Колко съм все пак глупава!“ — стисна зъби тя и си представи как Надя преди няколко сутрини си е отивала от Артемиев, и като си представи това, помисли си, че е готова да го срещне още веднъж, дори сега. Заповядайте! Да го срещне и нито веднъж вече да не помисли за него така, както мислеше по-рано.

На глас повтори: „Ама глупачка, такава глупачка!“ — и се обърна, дочула глъчката.

Лекарите, разговаряйки, слизаха по външната стълба.

 

 

Армейският санитарен началник беше вече възрастен рошав, рунтавовежд бригаден военен лекар. Той имаше такива рунтави вежди, че очите му се виждаха само когато вдигнеше глава, а когато седеше и едва-едва я беше навел, веждите съвсем ги затуляха. Но очите му, когато те все пак надничаха изпод веждите и гледаха Таня, бяха добри.

Когато с влизането си Таня каза, че моли да я назначат в санитарната част на някой полк, той отсече, че в полковете няма и не се предвиждат ваканции.

Но тя не се уплаши от неговия гръмовит, сякаш излизащ от бъчва дрезгав глас и повтори, че вече молила за това генерал Серпилин, а сега моли него.

Армейският санитарен началник съвсем затули с веждите очите си и дълго мълча.

„За какво мисли този рунтавовежд човек?“ — помисли Таня. А рунтавовеждият незабелязано за нея я гледаше през своите вежди и решаваше задачи с много неизвестни. Това, че тази малка жена искаше да работи в полкови медицински пункт, му харесваше. И той имаше ваканция. А това, че тя беше попаднала при него не по обикновения път, а беше долетяла нейде от Ташкент по личната покана на началник-щаба на армията и че Серпилин специално му беше телефонирал да не я изпращат на предната линия, не му харесваше.

От петстотинте лекари, които се намираха под негово началство, по-малко от четвърт бяха в полковете, четвърт — в медицинските санитарни батальони, а всички останали в болниците. И ако не беше телефонирал Серпилин, той пак би я изпратил най-вероятно не в медицински пункт, а в болница: там също не стигаха хора. Но началник-щаба на армията му телефонира специално да не я праща на предната линия и от това излизаше, че седналата пред него жена иска едно, а Серпилин — друго.

Рунтавовеждият седеше и мислеше за разните нареждания, молби и намеци на началството, с които в различно време му се случваше да има работа. През време на боевете по-рядко, а при затишие по-често. То е ясно: хората са си хора.

Той си имаше свой нрав. С нарежданията, ако те отиваха срещу съвестта, той беше в състояние да постави въпроса ребром, а със загатванията и молбите нямаше навик да се съобразява.

Но тъкмо Серпилин — нито когато командуваше дивизия, нито сега, когато беше станал началник-щаб на армията — нито веднъж, доколкото си спомняше, не беше се обръщал с подобни въпроси към него. Дали не се е влюбил в тази женичка старият пръч? Иска да я държи по-близо до себе си. Или просто я съжалява?

Без да реши какво има тук всъщност, началникът вдигна очи към Таня и рече:

— Доложете как е минала службата ви. Накратко.

Таня взе припряно да докладва, като почна от времето преди войната — от института, повикването й в армията и назначаването й за стоматолог в медицинския санитарен батальон на 176-та стрелкова.

Тя му разказа и за първото, и за второто обкръжение, и за това как бе попаднала при партизаните, а после през време на нелегалната работа в Смоленск се настанила в градската болница, и чак тогава за пръв път го погледна.

Той седеше и я гледаше, повдигнал страшните си вежди така високо, като че му беше тежко да ги държи ей така, без да ги спуска.

— За това по-подробно — рече той, — за първи път чувам.

Но макар да й беше казал „по-подробно“, все пак тя помнеше, че отначало й каза „накратко“ и говореше както преди бързо, като се мъчеше да не забрави нищо; дори спомена общата цифра на операциите, които е направила, докато е била при партизаните.

Струваше й се, че от това зависи назначението й в санитарната част на някой полк. Но той не я попита нищо за нейните операции, а я спря за втори път, когато му каза за собственото си раняване. Разпита подробно за резекцията на стомаха и кой я е оперирал. Като чу, че там, при Склифосовски, я е оперирал самият Вайнберг, кимна.

— Знам.

— Това е всичко — рече Таня. — А сега идвам при вас.

Той мълчеше. „Кой те знае — мислеше той — как си оперирала ти там? Какъв хирург-касапин е излязъл от тебе? Там, при партизаните, каквото и да направиш, за всичко ще ти благодарят. Едно е ясно: не си се обърквала и са ти дали не на вятър орден.“ Като помисли така, окончателно реши да я остави при себе си, в евакуационното отделение на Полевия евакуационен пункт. Там преди всичко е важно не как държиш ножа в ръцете, а предаността към работата, волята и енергията. А в способността на жените да проявяват преданост към делото, воля и енергия той се убеждаваше толкова по-силно, колкото по-дълго траеше войната.

— Значи, така — рече той.

Таня вече очакваше да чуе, как „така“, но в тази минута влезе един военен лекар втори ранг, подобен на кавалерист, гърбонос, с дълъг шинел и кривната над ухото ушанка, изпод която на челото му се извиваше по казашки черен смолест перчем. Той влезе с олюляваща се походка, тракна токове и небрежно и ловко вдигна ръка към ушанката.

— Другарю бригаден военен лекар, групата е събрана. Готови сме да заминем за мястото.

Рунтавовеждият го погледна, премести поглед върху Таня и отново върху него.

— Ето, вземете я със себе си — посочи той с пръст към Таня. — Току-що пристигнала. А после ще я оставите при вас в полевия евакуационен пункт.

— Задачата е такава, че е необходим опит. — Военният лекар, който приличаше на кавалерист, погледна пренебрежително Таня.

— Нейният опит е по-голям от моя и твоя — рече рунтавовеждият.

— Слушам! — Военният лекар отново вдигна ръка към ушанката и се обърна към Таня. — Росляков.

Със своя перчем и кривната настрана ушанка той имаше такъв изпечен фронтовашки вид, че на Таня й стана весело от мисълта, дето сега ще върви нейде заедно с тоя човек.

— Ще отидете с него да приемете един лагер с наши военнопленници. — Рунтавовеждият се вдигна тежко и стисна ръка на Таня. И когато те вече излизаха, викна подире им: — Проверете за зараза от петнист тиф.

 

 

Пътуваха с голям нов тъпозурлест американски камион — студебейкър. Таня беше видяла за първи път такива тази сутрин, когато с попътна камионетка я докараха от аеродрума в щаба на армията.

Студебейкърът вървеше бързо, като бучеше тежко, мачкаше и разхвърляше снега с колелата си.

Военният лекар втори ранг Росляков седна в кабината с шофьора, а Таня и всички останали пътуваха в каросерията.

Останалите бяха петима. Едно старче с очила — батальонен комисар — замполит на Росляков; командирът и замполитът на банско-пералния отред — и двамата също немлади хора, и двама лекари: пълна отпусната жена, която се мръщеше болезнено при тласъците, и млад военен лекар със завинтена на шинела гвардейска значка.

Той пътуваше на задния канат, седнал небрежно отстрани на него, и няколко пъти сваляше калпак и весело вдигаше глава — или се радваше на свирещия насреща му мразовит вятър, или пък просто се перчеше с рано побелелите си коси.

Денят беше мразовит и слънчев и Таня, слушайки с едното си ухо онова, което сегиз-тогиз си викаха съседите й, гледаше с жадно любопитство всичко, което се носеше край нея.

Пътят минаваше през места, където доскоро още бе имало немци. Снегът от двете страни на пътя лежеше на ивици, ту бели, почти недокоснати, ту почернели и одимени до самия хоризонт.

Понякога на тези ивици имаше толкова много снарядни дупки, че те, като кръгове от молив върху хартия, се долепваха с краищата си една за друга.

— А разправят, че снарядите не падали два пъти на едно и също място!

Това викна седналият на задния канат военен лекар на Таня — нов човек тук при тях на фронта. Тя разбра и кимна.

Без да намалява скоростта, камионът завъзлиза по нагорнището. Пътят минаваше по тясна, изкачваща се нагоре долчинка; отдясно и отляво се редяха височини — всички в черни дупки; с колове и разпокъсана бодлива тел. По височините се точеха на зиг-заг линиите на окопите.

Всичко наоколо беше разбутано и разхвърляно в невъобразима безреда. Навсякъде, и близо, и далече, лежаха полузасипани трупове и изкривени, изтръгнати от земята железни греди и плочи. В снега зееха черни дупки: сигурно това бяха разрушени блиндажи. И пак накъсана тел, и пак трупове, и захвърлени оръдия, и стърчащи от снега странно изкривени танкови куполи, и скелети на изгорели машини до сами пътя. А малко по-далече — няколко свързани в сноп дебели, странни кюнци, прилични на кюнци от самовар.

— Техните ванюши! — викна, като се преместваше по каната по-близо до Таня военният лекар и като смъкна от полупобелялата си глава калпака, посочи с него тези странни предмети.

Машината прехвърли гребена.

— Минаваме през първия пояс техни позиции! — викна той. — Един пояс беше — ум да ти зайде! Пробивахме го на десето и единайсето число!

Таня погледна надолу бягащия насреща й път и като успя бегло да забележи на него, отпред, нещо странно, плоско, което приличаше и не приличаше на човек, неволно стана, сякаш искаше да облекчи тежестта на камиона, който преминаваше през това плоско нещо, прилично на човек.

След миг то беше вече назад. Това наистина беше човек — изтикан в леда и смачкан на пита труп на немец.

И отново по двете страни на пътя, вече по обратните склонове на височините, от които се спускаха, се заредиха дупки, дупки от снаряди, а после вече не дупки, а непрекъсната черна одимена ивица. И на тази ивица, и зад нея, върху снега — купчини трупове.

— Катюшите са работили! — викна военният лекар и още малко се попремести по каната към Таня. — Забелязвате ли: не се търкаля нито един кон. Било е още единайсети, а те са били вече турили в казана всички коне.

Недалеч от пътя близо един до друг стояха три танка: два — с оръдията си натам, накъдето отиваше колата, а третият — без купола. Куполата лежеше в снега, отделно, сякаш съборена от главата каска.

— Това вече са наши, а не техни — „трийсетичетирки“. — Военният лекар седеше сега толкова близо до Таня, че можеше да не вика. — Не са стигнали, изгорели са, клетите.

И Таня още дълго гледа назад, към тези все по-смаляващи се, изгорели „трийсетичетирки“. Гледа дотогава, докато не се скриха от погледа й.

Всичко, което виждаше днес, се делеше на „наше“ и „тяхно“. Наше беше камионът, с който летяха по пътя, и другите коли, които идеха насреща им, и четирите влекача с дълги оръдия, които лазеха отстрани на пътя, и зенитната батарея — на баирчинката, и миналите с рев над главите им остроноси самолети от непознат вид, за които военният лекар каза: „Отидоха да щурмуват.“

„Наше“ беше живото, а „тяхно“ — мъртвото. Мъртвата тел, мъртвите окопи, мъртвите хора в снега, мъртвите захвърлени оръдия и машини.

В началото на пътуването й се струваше, че тук всичко наше е само живо, а всичко тяхно — само мъртво. И когато военният лекар й показа тези „трийсетичетирки“, тя така дълго ги гледа, докато не ги изгуби от очи, защото те бяха първото наше мъртво, което тя беше видяла днес. Беше видяла и помислила, че тук навсякъде наоколо сигурно има много и наше — също мъртво, както тези танкове, и наши убити, също, разбира се, много, но само че са ги вече прибрали, заровили, а немците още никой не погребваше.

Разбира се, това беше така и беше глупаво да се мисли другояче. И досега тя мислеше другояче, просто защото за пръв път попадаше на такъв фронт, където ние бяхме по-силни от немците. Какво беше видяла тя досега? Началото на войната, отстъплението, обкръжението, немската техника, напираща по всички пътища. Не мъртва, а жива, нахална, ръмжаща, гърмяща, ревяща чужди песни от каросериите. Техниката, която избикаляха, през която се промъкваха, която понякога вдигаха във въздуха — една машина от сто.

А после — немски тил и колоните наши пленници. Толкова нетърпимо дълги, като че бяха взели в плен цяла Русия. И съборените в канавките по пътищата безпомощни, ръждясали кутии на нашите танкове и бронирани коли.

И немските ешелони, които идеха един след друг на фронта, наказателните батальони, охранителните команди, есесовските команди, градските командатури. Немските коли и немските патрули на Хауптщрасе в Смоленск…

Да, разбира се, после, когато я изнесоха в Москва, и когато тя лежеше в болницата, и излезе оттам, и отиде в Ташкент, а там, в Ташкент, тя знаеше, беше чела във вестниците, беше слушала по радиото, че всичко се с променило, че ние настъпваме. Но всичко това беше едно, а онова, което сега за първи път през цялата война изпитваше сама, беше съвсем друго.

Още заранта на военното летище, където те слязоха и където наоколо по цялото грамадно снежно поле, загрявайки моторите пред излитането, бучаха наши пикиращи бомбардировачи, тя се задъха от радост.

И това чувство не я оставяше днес целия ден: и по пътя от летището до щаба на армията, и сега, когато те пътуваха. То все растеше и се усилваше, и се превръщаше в някаква щастлива глухота; дори не й се искаше да слуша онова, което й обясняваха, искаше й се само с очите си да се нагледа на всичко това, по-скоро, до насита, като гладна.

А съседите, с изключение на младия военен лекар, не гледаха пътя и си говореха за своите работи. За това, че военнопленниците сигурно ще са въшлясали и ще трябва за тази работа да се хвърли част от банско-пералния отряд, защото хората трябва да се измият, главно да се измият. Да се измият, да се острижат и да се обръснат. И че трябва да бъдат по-предпазливи с храната, защото хората са изгладнели, дистрофици, с необмислена дажба може да се предизвика непроходимост на червата.

Колата отново тръгна по нагорнище. Като слезе с левите си колела накрая на пътя и кълцаше тежко снега с ръбестите си гуми, тя се заизкачва нагоре, изпреварвайки колона камиони, над каросериите на които стърчеше нещо голямо, завито в брезенти.

Отначало Таня не разбра, че това са катюшите, а после разбра и като стана, взе жадно да брои колко са.

— Звяр, а не машина — рече зад нея военният лекар и тя кимна, и чак после разбра, че той говори не за катюшите, а за собствената им кола, която уверено се завъзкачва нагоре, изпреварвайки колоната. — Сила! — възторжено рече военният лекар. — Съюзниците ги карат през Иран. — И отново повтори. — Сила! Не като техните валентайни.

— Какви валентайни?

— Техните танкове. Аз съм служил в танков корпус, знам как си патят с тях. Боклук наред с нашата трийсетичетирка. Един снаряд да забиеш в него — гори като свещичка. С една дума, сбогом, прощавай, родино мила!

Но Таня, макар и да слушаше, не можеше да мисли за онова, за което той говореше: валентайни, „сила!“, „боклук!“. Тя пътуваше и продължаваше жадно да брои катюшите.

Катюшите бяха трийсет и шест. „Сигурно цял полк“ — помисли Таня, когато те избиколиха челната машина. И въздъхна, като си представи изведнъж как майка й сега там, в Ташкент, свършва смяната и се кани да се върне в къщи, сама…

Студебейкърът зави наляво и тръгна по друг път, покрай грамадните оръдия. Техните дула бяха високо вирнати в небето и Таня отначало помисли, че това са зенитки, но после съобрази, че зенитките не са толкова грамадни и това е сигурно артилерия с далечно действие.

— Фронтът отива все напред. Скоро и тези ще се придвижат — рече военният лекар, когато оръдията се изгубиха от очите им.

Но сякаш за да му възрази, отзад се разнесе такъв оглушителен гърмеж, че от изненада Таня подскочи и едва не падна от камиона. После още един гърмеж, и още един.

— Не, засега не се придвижват. Бият оттук — рече военният лекар, като я задържа за рамото.

А оръдията все продължаваха и продължаваха да стрелят и снарядите с тежко режещо въздуха свирене преминаваха над главите им нейде далече напред.

— А не чувате ли избухванията? — в една от паузите попита военният лекар.

Таня се вслуша, но не чу нищо.

— Не, не се чуват — рече военният лекар, — днеска вятърът духа към немците.

Колата още веднъж зави и отпред внезапно се провидя мястото, където те отиваха — полегат гол хълм, ограден с два реда бодлива тел. Отвън до тела барака, а вътре нещо стройно, сиво-бяло, което се точеше покрай цялата тази тел.

И макар Таня да беше чувала вече за това, още когато чакаше армейския санитарен началник, тя все пак и сега не разбра отведнъж какво е то. Разбра чак когато дойдоха съвсем близо и колата спря. Това бяха трупове, които лежаха един върху друг в непрекъснат невисок насип.

Всички наизлязоха от колата и преди да тръпнат натам, по-нататък, се спряха. Сякаш всички те трябваше да се сбогуват с едно нещо и да почнат друго.

На пътя отстрани до колата, натъркаляни един върху друг, лежаха няколко още незасипани от снега трупа в немски шинели. „Сигурно същите онези, за които казаха, че ги избили при превземането на лагера“ — помисли Таня.

— Е хайде, медицина, да вървим — рече застаналият отпред Росляков, като се обърна към Таня и останалите.

Той имаше странни, вторачени очи, а ръката му със стисната, забравена между пръстите угарка потреперваше като в треска.