Константин Симонов
Хората не се раждат войници (17)

Седемнайсета глава

Към батальона вървяха заедно с Илин. Илин вървеше отпред, малък, лек и бърз, като поскърцваше уверено с ботушите си по снега. Вятърът беше стихнал, но от сухия студ дъхът секваше.

Като си спомняше разговора в щаба на полка, Синцов мислеше, че ако Илин имаше поне една звездичка повече на петлиците си, биха го назначили командир на батальона и самият Илин, вероятно, е очаквал това.

Малък, приличащ на сериозно момче, младши лейтенантът се стори на Синцов честолюбив човек. Наистина честолюбието на война, ако човек освен него има още ум и съвест, не е беда, беда е ако ги няма.

От думите на Туманян беше ясно, че Илин е вече четвърти месец на длъжност началник-щаб на батальона, неясно беше друго: защо, щом отговаря за длъжността, досега не е получил поредния чин?

Той ускори крачките си и като се изравни с Илин попита:

— Каква длъжност заемахте, преди да станете началник-щаб?

Отговорът беше неочакван.

— Писар на батальона — рече Илин и разбирайки, че го е учудил с отговора си, обясни: — Вече изпълнявах задълженията, а по чин все още бях старши сержант. Доморасъл офицер, както се казва.

Рече това с гордостта на човек, който си знае цената. После след двайсетина крачки додаде:

— Мене бившият командир на батальона Тараховски ме обичаше и ме издигна, без да се съобразява с чина. И доказа на началството. Имаше характер.

— А последният батальонен командир Поливанов също ли беше силен? — попита Синцов.

— Герой на Съветския съюз. Справедлив — рече Илин сериозно, сякаш искаше да предупреди Синцов кое качество в своите командири лично цени най-много. — Когато през деня го погребвахме, Левашов, комисарят на полка, заповяда да не го заравяме дълбоко и да забием наблизо в земята релса, за да не се изгуби мястото. Дълбахме земята с нагорещен лост, но все пак я забихме. Комисарят каза, че след седмица, когато влезем в Сталинград, ще пренесем там Поливанов и ще го погребем като герой на Съветския съюз на Площада на падналите борци. Има ли такъв площад?

— Знам, че има — рече Синцов, — но сам не съм го виждал, той беше вече у немците… Замполита на полка все още ли наричате по навик комисар?

— Ами той е комисар — рече Илин.

— Защо?

— Как да ви обясня — рече Илин. — Сами ще видите.

„Да, бърз е техният полкови комисар“ — помисли Синцов. Тежката, къртовска работа с немците в развалините на Сталинград го беше научила да мисли в метри, и мисълта, че може за една седмица да изминат всичките четиридесет километра — оттук до Площада на падналите бойци — не се побираше в ума му.

Там, в Сталинград, в стария батальон на Синцов, и те бяха решили, че след боевете ще нарекат с имената на двамата загинали герои улиците, където те бяха положили кости. Той си спомни за това и го каза на Илин.

— За всички, които са си сложили костите, няма да стигнат улиците — рече Илин.

— А възможно е, макар и да сме решили сами, после по руски навик сами да забравим — рече Синцов и попита Илин какво мнение има той за командирите на ротите, какво представлява всеки от тях.

Илин отговаряше късо и обмислено, без да се колебае в съжденията си за хората, с които служеше.

— Какво ще кажете за Богословски? — попита Синцов.

Илин мълча няколко секунди.

— Знам, че в щаба на полка за него са си съставили мнение, че е страхливец. И от вас, разбира се, не са скрили.

— Не скриха.

— Аз имам друго мнение — рече Илин и млъкна.

— Може би ще го развиете? — попита Синцов.

— Мога да го развия — рече Илин. — Той не е страхливец, а изведнъж го прихвана в първия бой и не можа да се овладее. Два пъти се напива. За първия случай искаха да го уволнят, Поливанов отби, а за втория — не обадиха.

— Съжалиха ли го?

— Не сметнаха за целесъобразно.

— Защо?

— Помислиха, че може би ще се овладее, когато започнем настъплението.

— А защо го прихвана?

— Пристигна за първи път на фронта. Всичко тихо. И изведнъж на третата нощ бой за височината. Без заповед отгоре, просто дойде Барабанов, командирът на полка, и вдигна хората пиян. А когато почти веднага убиха Тараховски, заповяда на Богословски да повтори атаката. Богословски отказа. За отказа — в лицето: подлец, предател, страхливец и тъй нататък… За Барабанов осведомиха ли ви?

— Не. А какво представляваше той?

— Накъсо казано, негодник — рече с безпощадна злоба Илин.

— Ако се погледне по-широко?

— И по-широко погледнато — негодник.

— Какво, да не би и вас също… — попита Синцов, доловил омраза в гласа на Илин.

— Какво?

— Ами това… — рече Синцов. Нещо в Илин го въздържаше да изговори на глас онова, което имаше пред вид.

— Мене ли? Не… Макар и да беше пиян, знаеше, че няма да му дам да ме тъпче, ще го застрелям.

— А после?

— Какво после? По-добре е да легнеш в земята, отколкото да ходиш бит по нея. Осакати Богословски, негодникът му!

— Виж го ти! — зачуди се Синцов.

— Не в този смисъл — рече Илин. — До това не допуснахме. А да те нарекат мерзавец и предател, мислите ли, че е леко да се преживее? Позволяваме да осакатяват хората, а после сами се учудваме: страхливец! На Барабанов поставиха точка, а Богословски го прихвана и се напи до смърт. Левашов, колкото и да е добър, тук не поиска да вникне, той изобщо не търпи пияниците, още повече, че видя беля с Барабанов. Откровено казано, другарю старши лейтенант, не ми се ще повече на тази тема… Скоро ще стигнем.

От тъмното израсна фигурата на идещ насреща им човек.

— Кой е, Илин ли? — попита с дебел глас човекът.

— Аз, другарю комисар — рече Илин, — идем с новия батальонен командир.

— Хубаво! — Човекът свали ръкавицата си, подаде ръка на Синцов. — Замполитът на триста трийсет и втори, Левашов. — И веднага си пъхна ръката обратно в ръкавицата. — Ама студ днес!

— А ние смятахме да ви видим — в батальона, другарю комисар — рече Илин.

— И аз смятах — рече Левашов, — но ето че ме извикаха в щаба на полка. Не знаеш — за приятно ли е или за неприятно, по гласа на Туманян можеш ли разбра. Изтърсил се е някой при нас. Само да не е от радиопредавателната, че току-виж почне да предлага на фрицовете да се предават — и сбогом войнишки сън! — Той се разсмя. — Да вървя! Да, Илин, батальонният командир още не е в течение на нещата, затова ще кажа на тебе. Разговарях с вашия Богословски, взех от него дума да не туря в устата си чак до победата нито сутрин, нито през деня, нито вечер, нито гвардейска, нито армейска… Вие ме излъгахте за първия случай, а той сам призна. Че сте ме излъгали — няма да простя, а че си призна сам — дава надежда. Казах на Завалишин: случи ли се още веднъж — пиши ми официално. Писаниците не търпя, но този път ги искам. А не ми ли пишеш, ще ти смъкна кожата! Че току-виж пак го съжалил, калпав интелигент!

— Защо калпав? — попита Синцов.

— А какви биват още интелигентите, освен калпави? Ако и ти си от тях, извинявам се.

— Аз съм от тях, другарю комисар — рече Синцов.

— Шегувам се — рече Левашов. — Просто има такава глупава приказка. От бившия командир на полка Барабанов се заразих…

И като повтори още веднъж: „Да вървя!“ — скри се в тъмното.

— Ето ви и Левашов — рече Илин, когато извървяха няколко крачки. В гласа му прозвуча обич към този изчезнал в тъмнината човек.

— А вашият Барабанов, виждам, е бил голямо дърво, не се е стеснявал в изразите! — рече Синцов.

— Изразите не са най-лошото — рече Илин. — Ние също сме груби. Макар че между другото въведохме в нашия батальон — да не псуваме. Какво мислите за това?

— Щом е така, ще се придържам — рече Синцов. — Отдавна ли сте въвели?

— От месец. Още при Тараховски въведохме тая чудащина.

— А чия е инициативата? — попита Синцов, като помисли за „калпавия интелигент“ замполита.

— Моя — рече Илин.

Землянката на щаба на батальона, противно на очакванията на Синцов, се оказа просторна, със солиден покрив над главата.

— Стара, немска, била е команден пункт на техния батальон — поясни Илин, влизайки. — Само че сега пробихме вход от другата страна.

В землянката седяха осем офицери, които станаха при появяването на Синцов.

Оня, за който той, още щом влезе, помисли, че е Богословски, един лениво подстанал немлад нисичък старши лейтенант с равнодушно широко лице, се оказа контраразузнавач, пълномощник на Специалния отдел, или както сега го наричаха „Смърша“; разправяха, че това ново име, съкратено от думите „смърт на шпионите“, измислил сам Сталин. А Богословски, наопаки, беше наглед най-мъжествен от всички присъствуващи, висок и напет. Когато се поздравяваше, той вирна като елен красива глава. Вирна я сякаш дори предизвикателно: „Каквото и да са ти приказвали за мен, ето какъв съм аз!“

Замполитът Завалишин действително беше истински „калпав интелигент“: хилав, небръснат, с дебели силни очила.

„Навярно, ограничено годен“ — помисли Синцов.

Адютантът на батальона беше висок, клатушкащ се момък с тънички мустачки, от ония, които като напук не растат, ако щеш ги поливай сутрин и вечер.

На едрото, червено, с изпъкнали очи лице на командира на картечната рота беше изписано такова старание, че Синцов неволно си спомни думите на Туманян — „може да те излъже“.

Старши лейтенантът минохвъргач, за който Илин из пътя беше казал „старец от запаса“, съвсем не беше старец, а як спокоен четиридесет и пет годишен мъжага. А впрочем, по аритметиката на годините той наистина можеше да бъде баща и на Илин, и на батальонния адютант, и на двамата командири на стрелковите роти. Тези двама си приличаха като братя: с еднакво среден ръст, еднакво днес, преди настъплението, от един и същ бръснар безжалостно подстригани на тила и слепите очи, и двамата с перчеми като футболисти, само че единият с ленен, а другият с черен.

„Левият край, десният край…“ — на себе си повтори Синцов кой знае откъде влезлите и главата му думи на една песничка отпреди войната. Помисли си още, като гледаше перчемите и подстриганите тилове — колко такива лейтенантски глави пред собствените му очи бяха паднали на многострадалната руска земя!

— А къде е Чугунов? — попита Илин.

— Пред бойната охрана на Чугунов е забелязано движение. Поиска разрешение да остане в ротата — рече Богословски.

— Трима ротни командири се намират в ротите си — доложи Илин на Синцов, като че поставяше с този доклад точка на своето предишно положение на човек, изпълнявал задълженията на батальонен командир.

„Ето с тях ще трябва да воювам“ — помисли Синцов и покани офицерите да седнат.

Той не виждаше нужда да говори дълго за себе си: без да влиза в подробности, каза, че воюва от началото на войната, в различно време е бил и взводен и ротен, от октомври до декември командувал в Сталинград.

— Чух, че Героят на Съветския съюз, капитан Поливанов е бил способен командир. Ще се стремя според силите си да го заместя на тази длъжност, а за останалото се надявам на вас и личния състав на батальона.

Съзнавайки трудността на положението си пред хора, току-що понесли загуба, чувствуваше, че би трябвало да им говори иначе, но не можа да надвие сдържаността си. По-рано, преди войната, се сближаваше по-лесно с хората, но човек очевидно не може да впише отново ни онова, което войната е зачеркнала у него, ни онова, което е вписала.

По отношение на събраните имаше две чувства: искаше му се да разбере всекиго, но невъзможно беше да задържа хората дълго време, особено командирите на ротите. Пък и напълно можеш да разбереш хората само в боя.

За да не проточва разговора, попита ротните командири само за онова, което искаше да чуе лично от тях: за настроенията на хората и разбирането на утрешната бойна задача.

После, като взе картата от Илин, с молив в ръка мина с всеки един по неговия боен участък, уточни как преценяват противника и местността. Заедно с Илин и минохвъргача прегледа схемите на огъня — и своя, и поддържащия го.

Всички четяха картата грамотно, неприятни изненади нямаше, с изключение на една: командирът на картечната рота Оскин в отговор на въпроса, къде ще се намира утре през време на боя, живо отсече: „Където заповядате!“ Зад тази живост се почувствува едно: или не беше мислил предварително, или се отклони от пряк отговор. Тежките картечници, съгласно заповедта, дадена още от Поливанов, бяха придадени към стрелковите роти, по взводно, и командирът на картечната рота можеше, ако иска, да се мотае през време на боя и нейде отзад.

Като чу „където заповядате“, Синцов отговори, че до утре заранта ще заповяда и като огледа всички, рече:

— Това е всичко, което имам да ви кажа. Какви въпроси има?

В землянката беше необичайно топло, едната страна на кюмбето се беше нажежила до червено. Синцов си свали памуклийката и като разкопча кожения си елек, за да се препаше под него с колана, улови погледа на адютанта. Адютантът гледаше ордените му.

„Хубаво — помисли Синцов. — Нека видят. Спечелени са не с чужда пот.“

— Ще има ли въпроси, или не?

— Аз имам, другарю старши лейтенант — рече командирът на стрелковата рота с ленения перчем.

— Слушам.

Синцов надникна във военната си книжка и за да не забрави сред всичко, което трябваше да помни, и този, мислено повтори: „Лунин, Лунин, Лунин.“

— В кой район на Сталинград сте воювали? И аз съм сталинградски.

Въпросът не се отнасяше до предстоящето, впрочем отнасяше се. Предстоеше да воюват заедно и не само той ги разглеждаше, а и те него.

— В северната част — рече Синцов. — Познавате ли Мамаев Курган?

— Не ще и дума.

— Отначало там, а после по на север. В района на резервоарите, знаете ли го?

— Та оттам остава съвсем нищо до Волга!

— Да, съвсем нищо — рече Синцов. Каквото и да беше му се случило да изтърпи през тези месеци, когато зад гърба му оставаше „съвсем нищо“, сега ако се гордееше с нещо в живота си, беше тъкмо това. — Заехме с нашия батальон три къщи от левия фланг на дивизията.

— Целият — три къщи — полувъзторжено-полудоверчиво рече вторият, черничкият лейтенант.

Името му Синцов беше запомнил, може би защото презимето му беше неруско — Караев.

— На един батальон — три къщи, а на дивизията — двайсет — рече Синцов. — Имахме такъв случай вече през ноември, командирът на дивизията разправяше: телефонирал му от другия бряг, заобикаляйки армията, сам командуващият фронта и пита: „Настъпваш ли!“ — „Настъпвам.“ — „Доложи на какъв фланг и в какво направление нанасяш удар?“ А командирът на дивизията му отговаря: „На десния фланг, другарю генерал-полковник, нанасям удар в направление отгоре надолу, защото къщата вече заех, но в зимника има още немци. А на левия фланг — в направление отдолу нагоре, защото първият етаж е наш, а вторият — техен…“

Всички се засмяха. Синцов също се усмихна. Той искаше да им даде да разберат с този разказ каква обстановка са имали там, в Сталинград.

— Значи, това във вестниците отговаря на истината, другарю старши лейтенант — рече командирът на минохвъргачната рота, който мълчеше дотогава с онова добре обяснимо за всеки фронтовак чувство, когато от душа ти се иска да вярваш, че всичко прекрасно, написано във вестниците за другите, е пълна истина, но да повярваш докрай ти пречи съзнанието, че пълната истина за онова, което си видял и преживял лично сам, сигурно никому, освен на тебе самия, не е дадено да почувствува докрай.

— В по-голямата част отговаря — отвърна Синцов. — От нас самите зависи. Когато воюваме добре, защо да не я напишат цялата истина за нас?

Каза и погледна към пълномощника на Специалния отдел.

„Ако си добър мъж, какъвто беше при мене Зотов, няма да придадеш значение, а ако си като Федяшкин — за всяка дума да се залавяш, можеш да започнеш с това.“

— Има ли още някакви въпроси?

Повече въпроси нямаше.

Командирите почнаха да се измъкват иззад масата.

— Жалко, че вие, другарю старши лейтенант, не бяхте тук при нас сутринта — рече Караев, обличайки шинела си, така, като че от Синцов беше зависело да бъде или да не бъде тук сутринта. — През нас минаха парламентьорите, на шинелите им — нови пагони. Красота!

Той говореше с едва забележим акцент, меко и стремително — не говореше, а танцуваше.

„Или е дагестанец, или е осетин, а може и кабардинец — помисли Синцов. — Ще трябва да питам после.“

— Нашите пагони са нови, а песента на немците е стара — не се предават и туй то! — рече замполитът Завалишин.

— А вие да не сте мислили сериозно, че те ще вземат веднага да се предават? — обърна се към него Синцов.

Завалишин избърса очилата си и замислено го погледна.

— Мислех. А вие не мислехте ли?

— Не мислех — рече Синцов.

— А аз мислех. Та не само за да им бъде чиста съвестта са пращали парламентьори при тях. Значи допускали са такава възможност.

— Това, да предположим, е вярно — рече Синцов, макар сам да не допускаше такава възможност.

— Нищо, другарю политрук — рече Караев. — Тъй или инак след една седмица ще им светим маслото!

Синцов днес вече за трети път чуваше тази дума — „седмица“. Едно от двете: или тъй е действително запланувано и е проникнало отгоре, или това е дошла отдолу войнишка мълва, родена от съзнанието за собствената сила.

Когато ротните командири, излезли заедно, притискайки се, се спряха на изхода от землянката, Синцов с края на ухото си чу как Лунин рече на Караев:

— … А колко живя нашият взводен командир?… Почти не живя…

Така и заседна в паметта му това последно, неизвестно по какъв случай казано с млад весел глас изречение.

Командирът на минохвъргачната рота Харченко се спря последен на изхода и попита:

— Разрешавате ли да се обърна?

— Слушам ви.

— Колебаех се дали да ви кажа още първия път, другарю старши лейтенант: имам една девойка в минохвъргачния разчет, сержантката Соловьова. Беше санитарна инструкторка в батальона, преместиха я при мене по нейна лична молба. Тараховски заповяда, и Поливанов потвърди. А аз възразих и сега възразявам. Моля да я отчислите от мене, да я преместите където искате.

— Защо? — попита Синцов.

— Утре е бой.

— А защо, тя лошо ли се е проявила?

— Не, не лошо. Но момиче е, жал ми е.

— Тя сама упорито искаше да отиде на това място — рече Завалишин.

— Много разбира тя, глупачката, къде й е мястото — упорито рече Харченко. — Жал ми е, защото е бой. Моля да отмените заповедта.

— Нищо, тя сама заяви, че не се бои при минохвъргачите — усмихна се Илин и на Синцов се стори, че тази усмивка се отнася към нещо, за което той още не знае.

Но Харченко не обърна внимание на думите на Илин, дори не го погледна. Стоеше и чакаше какво ще каже командирът.

„Може и наистина да не й е мястото“ — помисли Синцов, но не му се искаше да започва още първия ден с отменяване заповед на двамата батальонни командири. Още повече, че момичето само настоявало да стане минохвъргачка — такива най-често са упорити. Пък и ако я върне против волята й в санитарната част на батальона — къде е по-опасно и къде по-безопасно зависи от боя.

— По-късно ще се разберем, а сега пазете я по възможност.

Харченко козирува и излезе.

— Изключително добросъвестен, но малко страхлив — рече Илин за Харченко след излизането му.

— Не бих казал — чу се от ъгъла на землянката.

Това бяха първите казани от пълномощника думи през цялото време.

— Какво имате пред вид? — обърна се към него Синцов.

— Имам пред вид, че е напълно на мястото си и се ползува в ротата с авторитет. А че не е хвалипръцко — това не е задължително.

В думите му имаше отсенка на предизвикателство. Види се, пълномощникът съчувствуваше повече на спокойното поведение на също такъв като него, на средна възраст човек, отколкото на младия жар на Илин.

— Аз не казвам, че Харченко е лош, но на него винаги му се струва, че няма на земята по-страшно място от неговите минохвъргачни позиции. Върши си работата, но в себе си се вълнува през цялото време — рече Илин.

— Никому не е забранено да се вълнува — рече пълномощникът.

„Не, ти, изглежда, не си лош мъж — помисли Синцов, — добре ще е да не бъркам!“

— Нищо няма да стане с нея, с тази Соловьова, утре — рече Илин.

Пълномощникът стана.

— Ако нямате въпроси към мене, ще си ида. Имам свои работи в ротата.

— Значи, не викате хората при себе си? Сами ходите при тях? — попита Синцов.

Да каже това го накара един спомен, но преди да свърши вече съжали: „Защо се закачаш? Ще ти даде отпор — и ще бъде прав.“

Но лицето на пълномощника остана равнодушно.

— Зависи — рече той. — Защо?

Сега, щом бе почнал веднъж, трябваше да се доизкаже докрай.

— Едно време имах в батальона един пълномощник. Заседна като гвоздей в землянката и викаше при себе си денем под обстрел ту един, ту друг.

— И какво? — със същия равен глас попита пълномощникът.

— Нищо. Оплаках се на началството му, поисках да го отзоват.

— Отзоваха ли го?

— Отзоваха го.

— Правилно — рече пълномощникът. — Та ако нямате нужда от мен, ще си вървя.

„А каква нужда мога да имам — помисли Синцов и кимна мълчаливо. — Аз си имам своите работи, ти — своите.“

Пълномощникът си тури бавно кожухчето и ушанката — сигурно не му се искаше, както и на всеки друг човек, да излиза от топлото на студа — и си отиде.

„Спокоен мъж“ — помисли Синцов. Той обичаше спокойните хора.

— Добре сме напалили, нали, другарю старши лейтенант?

— Дори много — рече Синцов. — Не жалите дървата.

— Напоследък обрахме всичко — рече Илин. — До последно. И без това тук вече няма да живеем, утре тръгваме напред!

Синцов погледна часовника. Времето беше напреднало. А трябваше да отиде и при артилеристите, и в ротите, поне в една, от която не беше дошъл нейният командир — Чугунов.

„Да, Чугунов.“ — Той погледна във военната си книжка, за да провери дали не е сбъркал.

— Идете при Чугунов — обърна се той към адютанта, — научете какво е положението при него и му предайте, че аз по-късно ще отида сам, нека не се откъсва от работите си.

Можеше просто да позвъни по телефона, но помисли за адютанта: „Нека отърчи, дангалакът, няма защо да се върти цялото време тук.“

Адютантът радостно рече „Слушам!“ За него, види се, не струваше нищо да изскочи на студа. Той се спусна към окаченото на стената кожухче и чак сега Синцов забеляза, че адютантът не може да се нарече дори мъж. Толкова беше дългокрак, дългорък, дори раменете му не бяха се развили както трябва!

— Не е лошо момче нашият Рибочкин — рече Илин, когато адютантът излезе. — Само че трябваше да го карам да се мие. Когато дойде, виждам: два дни не се мие, три дни не се мие. Питам го: „Защо не се измиваш?“ А той казва: „А аз мисля, че на война не се мият…“

— Шега ли е това?

— Не. Напълно сериозно — разсмя се Илин. — Трябваше да го уча като малък. Позната история. Аз една година преди войната завърших педагогически техникум: „Я си покажете ръцете!“ Така и с нашия Рибочкин.

Той говореше за адютанта като за мъничък и имаше право. Чувствуваше се по-възрастен от него, с петстотинте дни на войната.

Като се обърна към Богословски, Синцов му зададе няколко въпроса за заеманата от него длъжност. В отговорите си Богословски не се колебаеше; което беше определено да знае — знаеше, само че отговаряше твърде звънливо, напрегнато, сякаш се стремеше да подчертае, че не е такъв, какъвто командирът на батальона може да го е смятал предварително по чужди думи.

— Как виждате утре своето място в боя?

Богословски отговори, че Поливанов още сутринта му заповядал от началото на настъплението да бъде при първата, левофланговата рота — да бутаме Лунин.

— Ще бутате. Като в бъчва без дъно — не се сдържа Синцов. Знаеше от личен опит колко рядко в боя минават без тази дума, но все пак не я обичаше.

— Ако заповедта не се отменя, разрешете да отида там още през нощта — рече Богословски, като изчака дали батальонния командир няма да добави още нещо.

— Какво ще отменям — рече Синцов. — За първите часове на боя заповедта е вярна, а после според обстановката. Вървете. Бутайте, а по-точно — помагайте да се организира боят. Мене лично така ми харесва повече.

— И мене също, другарю старши лейтенант — рече Богословски и вирна глава.

Когато излезе и останаха тримата, Илин си спомни:

— А вие вечеряли ли сте?

— Отяде ми се вече — усмихна се Синцов и задържа скочилия Илин. — После, когато се върнем от ротата.

— А кога ще отидем?

— Ами ей сега ще отидем.

— Тогава разрешете да се отлъча.

Илин тури ушанката и изскочи от землянката само по рубашка.

— Относно това, какво пишат за нас и какво не пишат, нямаше защо да се изказвате — рече внезапно Завалишин.

— Пред пълномощника ли нямаше защо, или изобщо.

— Изобщо.

— А вие да не сте журналист — обидихте ли се?

— Не, аз не съм журналист.

— А аз съм тъкмо журналист, в далечното минало — рече Синцов.

— Виж, не предполагах — рече Завалишин. — Мислех, че сте кадрови.

„Кой го знае, може би иска да ме поласкае. Ако е така, напразно.“

— Възможно е да съм понякога рязък — рече Синцов, като погледна замполита. — Животът ме е научил така, макар и не отведнъж. Ако свикнете — благодаря, а ако не свикнете — какво да се прави. С предишния замполит живеехме братски.

— Какво пък — рече Завалишин! — Щом искате братски, да бъде братски. Дано намерим общ език, аз, казват, съм мек човек.

— Мек, това е лошо.

— Ех, не до такава степен, че да бъде лошо — усмихна се едва забележимо Завалишин.

И Синцов си спомни онова, което беше казал за него Бережной.

— В полка ми казаха, че през време на боевете са приети от батальона тридесет души в партията.

— Да, приехме много, но и загубихме… — Завалишин не довърши.

— А днес?

— Днес, ако броим вас, сме двайсет и девет.

— Да, тежка аритметика — рече Синцов.

Завалишин въздъхна:

— Боеве. А когато има боеве, сами знаете: комунисти, напред! — с всички произтичащи… А който не е готов на това, защо да го вкарваме в партията? За цифрата ли?

— Вашето презиме ми е познато — рече Синцов. — Само че не мога да си спомня.

Завалишин сви рамене.

— Имало е такъв декабрист, Завалишин. Тук в батальона сме двама декабристи — аз и Лунин!

— Да не сте случайно потомци? — разсмя се Синцов.

— Лунин едва ли, а аз, изглежда, да.

— Замполит дворянин. Това още не ми се е случвало — рече Синцов.

— Какво не се случва на света — усмихна се Завалишин. — Наистина дворянин съм бил до петгодишна възраст, повече не можах.

— Значи, като мен сте роден в дванайсета! А мен ми се стори, че сте по-стар. — Кой знае защо, Синцов се зарадва, че са връстници със замполита.

— Вечерята ще приготвят за три точно — рече Илин, влизайки.

— А не е ли рано?

— Ще успеем. И ще отидем, и ще се върнем.

Синцов взе да облича памуклийката.

— Вие стойте тук, на телефона — рече той на Завалишин. — Ние отиваме в трета рота, после на наблюдателния пункт при артилеристите и обратно.

— Можем да намерим кожухче — рече Илин.

— Засега няма нужда — рече Синцов. — Къде е санитарната част?

— Както е прието, на две крачки оттук — рече Илин.

— Когато се върнем, повикайте фелдшера, искам да знам как се е приготвил за утрешния ден. Санитарната част по щата ли е?

— По щата. Фелдшер, двама санитарни инструктори, четирима санитари, шейна, кон.

— Щатът е ясен. А полът?

— Полът напоследък изцяло мъжки — усмихна се Завалишин. — С изключение, струва ми се, на коня. Беше Соловьова, санитарна инструкторка, сега е минохвъргачка.

— Да, исках да попитам — каза Синцов, като си спомни израза на лицето на Илин, когато говореше за това момиче с командира на минохвъргачната рота, — няма ли нещо тя с Харченко, да не би за това да се вълнуваше той?

— Нищо подобно — отговори Илин и почервеня.

— Въпросът е изчерпан — рече Синцов, като не пожела да обърне внимание на това. — Да вървим.