Васил Акьов
Любовен джаз (7)

Изведнъж на преден план излезе бебето. Както си седяха в мазето и Ружа, увлечена във вечните си преобразования, посочи с пръст към стената:

— Там ще пробием прозорче. Ще ни трябва за бебето.

Викентий направи кисела гримаса. В семейните отношения той беше ретроград, мразеше ясните перспективи. Диалектик по природа, изпитваше страх и отвращение към бъдещето. Да му кажеш бебе, когато самият Викентий в известни отношения си беше бебе, означаваше да му бръкнеш в червата. Както винаги той започна аргументирано:

— Над нас има едно бебе. Трябва да ти кажа, че по цяла нощ не мога да спя. А Милтидат си слага тампони в ушите. Бебето е това — тампони в ушите. Сбогом, успехи, сбогом, бъдеще. Ставаш тъп като камила.

Ружа не можеше да възпре неговата словоохотливост и затова предпочиташе да му въздействува по-простичко:

— Нашето бебе ще бъде различно.

— Ами! — с едно възклицание Викентий разби илюзиите й.

В гласа му имаше не само нежелание, но и погнуса.

— Значи, няма да имаме бебе? — тръшна се отчаяна Ружа.

— Няма. Аз искам „Сафари“.

Ружа усети железната мъжка непреклонна воля, която я сви на две и й отне силите за съпротива. Каза примирена:

— Но още не ни стигат парите.

— Имам идея. В неделя ще участвувам с Милтидат в киноложката изложба.

Ружа го погледна учудена:

— С Милтидат?

— Да.

— С този простак. Милтидат?

Върна му го с такова кроше, че Викентий се завъртя на едната страна и едва не извика от болка.

Отвърна с думите на баща си, защото сам не вярваше на себе си:

— Той е уникат.

— Какъв? — примижа Ружа.

— Уникат… Единствен.

— Моля ти се, такива изобщо не ги допускат. Виж, Хералдин е друго.

— Не ми говори за този сюрреалистичен тип — вдигаше равнището Викентий и оставяше Ружа да плува в мъглата на непознатите думи.

В свободното си време, за интелигентност, той изучаваше речника за чужди думи.

— Викентий, говори по-простичко. Тука не сме дошли да се състезаваме.

— Изчанчен, както казва Милена.

— Ами днеска това се харесва — отвърна с пренебрежително движение Ружа. — Аз ще заложа на него.

Викентий видя в идеята на Ружа още една надежда и се съгласи — с две партии е по-добре, отколкото с една. Важен е резултатът.

 

 

Много преди да започне ревюто Ловният парк беше изпълнен с хора и кучета. По радиоуредбата пускаха модерни мелодии, така че всичко имаше европейски вид, най-много кучетата. Какви ли извратени типове нямаше между тях. Най-голямо любопитство будеше двойката Хералдин-Милтидат, двата полюса на кучешката генеалогия. Присъствието на Милтидат само подчертаваше страхотната деформация на Хералдин. Херо беше детето — чудо на кучешкия род. Имаше голямо самочувствие и една благочестива подлост просветваше между очите му, докато Милтидат, опоен от силните си мускули и правилни форми, с нищо не можеше да прикрие естеството си на последен глупак. Държеше се тъпо и тривиално, без да подозира, че такива като него има хиляди в България. А Хералдин… шедьовърът на деформацията, събираше овациите. Ружа го държеше здраво в ръцете си.

Възниква въпросът как този сюрреалистичен тип, както го нарече Викентий, успя да попадне тука. Всичко водеше началото си от Ружината досетливост и амбицията й да не остане по-назад от Агнеца. В топлите дни Херо пребиваваше на балкона, особено когато Палестрина се намираше на турне. Майка му не можеше да го понася и го обричаше на убийствена самота. Ружа реши да се възползува от предоставената възможност. Херо беше стръвник и ненаситник, задникът му винаги зееше отворен. Тъкмо тази негова слабост Ружа реши да използува. Тя дълго мисли, докато измисли номера и го хвана, както се хваща един шаран. Върза на здраво усукан конец парче месо и го спусна от балкона, точно там, където свит на бъбрек спеше Херо. Той се събуди, подуши го и го глътна. Заедно с него и конеца. Тогава Ружа бавно почна да го изтегля. Херо се възнесе с удивени очи и отворена уста, опашката му затрептя като камертон. След една минута беше в ръцете на Ружа, но се опита да я охапе. Все пак си оставаше мръсник. Тя го перна с ръка по муцуната и я зави с кърпичката си, сложи го в една чанта и го занесе в мазето. С риск да изпоцапа всичко, тя го нахрани и го остави с маска на муцуната. На сутринта го намери не само жив, но и променен, превъзпитан, като би казал опитният педагог. Майката на Палестрина се успа и не забеляза, че Хералдин го няма.

Сега Ружа и Хералдин вървяха сред множеството, фоторепортьорите щракаха непрекъснато, появиха се и кинооператори.

Милтидат се обезсмъртяваше покрай Херо; ако това му беше известно, в пристъп на честолюбие щеше да го разкъса на парчета. Пристигаха коли, от които слизаха елегантни хора. Заедно с тях, или по-точно преди тях, на земята скачаше кучето. Но кучета ли бяха това пред фантастично моделираната природа на Херо. Любопитните се трупаха и питаха — кой е бащата, коя е майката, от какъв род е, има ли паспорт. Според Ружа, той излезе потомък на Людовиците. После някой му цвъкна бурбонска кръв. Множеството се наваляше, една глезла викаше на мъжа си:

— Петроний, искам да го имам.

Той, разбира се, не беше никакъв Петроний, а един български Петър, с широка вратовръзка като леха, нашарена до умопомрачение. Наведе се и шапката му се търкулна. Той протегна ръката си и Херо заби задник в земята.

— Отличен е, Кейт.

Това си беше една чистокръвна Ката, преобразена от бухналата си прическа.

— Купи ми го.

Петроний се обърна към Ружа:

— Момиченце, продаваш ли го?

— Не — отвърна Ружа, убеждавайки се постепенно, че Хералдин е наистина едно гениално куче.

Тая мисъл почна да си пробива път и в главата на Викентий, но той все още се съпротивяваше, удържайки с мъка Милтидат за верижката.

— Виж го пък този — засмя се с презрение Кейт, сочейки с белия в ръкавица пръст, Милтидат.

Това засегна дълбоко Викентий, идеше му да захвърли верижката и да побегне. Но никой не е спечелил в живота си с такива прибързани жестове, признак на слаб дух.

Много хора заложиха на Хералдин, пристигна полувоенна музика, всички с бомбета алангле, пристигнаха и някакви лица, официално облечени, далеч по-спретнати и лъскави от музикантите, изглежда, че те стояха в центъра на събитието. Тълпата се раздвои, пропусна ги, те се качиха тежко на бързо скованата трибуна, облицована с червен плат, и почнаха да си шепнат нещо помежду си, както го правят хора, станали обект на масово внимание, които не могат да скрият стеснението си, но и важността си. Музиката засвири, даде се знак всички да се отдръпнат и да отворят път на преминалите първия тур. Просто необяснимо беше, че и Милтидат се намираше между тях. Той стоеше като изкопаем сред конкурентите си и привличаше снизходителните погледи на част от публиката. Наредиха се по породи, Ружа и Викентий се паднаха на различни места. По ирония на съдбата Викентий излезе на преден план, а Херо седеше клепнал в края на процесията, оставен за един достоен финал. След това едно от официалните лица, което носеше на главата си цилиндър, се изтъкна напред и взе думата. Дъхът се затаи. Той приветствува гостите от името на Световната федерация на куче любителите и особено внимателно официалната личност се спря на кучетата, като приятели на човека, изтъкна техните достойнства и завърши с лозунга — всеки културен дом с куче! Както се носеше от ухо на ухо, той говореше френски. Но един влезе в спор и искаше да докаже, че това си е един чист сърбохърватски. Ръкоплясканията не стихнаха дълго и принудиха официалното лице отново да свали цилиндъра си и да обяви, че тук са дошли да разменят опит, тъй като в цял свят става известно, че в малката българска страна има страшно развито куче любителско движение. Музиката удари туш, даде се знак, засвириха валс и мина първият претендент, специално избран да развълнува публиката, но в сравнение с Херо, пълно нищожество. Между дамата, която го водеше, и кучето, имаше малка прилика. Тя носеше тоалет в неговата разцветка.

Ръкопляскаха всички, включително и представителите на куче любителската федерация. Втори беше дълъг и слаб, с ластикотинена коса. За разлика от кучето си, той се кланяше непрекъснато, сякаш не кучето, а той участвуваше в състезанието. След това се втурна една хрътка, която влачеше след себе си миниатюрна дамичка с лятна шапчица като маргаритка. Хрътката наистина беше красива и събра много точки. Под звуците на валса почнаха да излизат най-различни дегенерати. Някъде по средата на редицата стърчеше Викентий със своя самонадеян Милтидат. За пръв път в живота си той осъзна колко разнообразен е кучешкият род и че красотата има безброй форми, които той може да не одобрява, но квалифицираният вкус има нужда точно от тях. Досега той познаваше само махленските скандалджии, които не даваха нощем на хората да спят. И си приличаха, като че ли бяха правени от един баща.

Викентий просто се изплаши и видя поражението си, но като си рече — напред, братко, на смърт да вървим, той потегли Милтидат за верижката и му ожули шията. Милтидат се разгневи и възмутен от недостойния парад, в който се унижаваше неговият род, взе на прицел най-високия представител на куче любителската федерация. Човек можеше да помисли, че Милтидат и въпросната личност бяха се срещали на друго място и имаха да разчистват стари сметки. Той скочи върху видния куче любител, търколи му шапката и се опита да го захапе за врата. Един български куче любител му се притече на помощ, но го сполетя същата участ, само за няколко минути подиумът беше очистен, и вместо журито, там седеше, лаеше и размахваше рунтавата си опашка Милтидат. Като видя милицията, Викентий си глътна езика, помисли, че ще го арестуват и осъдят на смърт, изтича на подиума, грабна верижката и го повлече след себе си. Журито отново се възстанови, музиката засвири, Хералдин джафна, заразени от него другите кучета подхванаха в хор, заглушиха музиката, нарушиха съсредоточеността на журито и заплашиха изхода на състезанието. Слънцето печеше силно, по гърба на Ружа течеше вода, поражението на Милтидат й вля нови сили. Чу името си и тръгна, Херо се заплете в каишката и се изпремята.

Тълпата нададе неопределен звук, в който имаше възторг, изненада, учудване, отвращение — всичко, каквото можеше да породи един сюрреалистичен тип. Голямото ухо клепаше пред окото му, като пиратска превръзка, малкото стърчеше като индикатор, от двойното предаване коремът му се удряше в земята, очите му бяха изхвръкнали, защото вместо нагоре, Ружа го беше милвала надолу по челото. Журито гледаше сразено, просто се чудеше как досега не бе подозирало, че на територията му живее такъв безпрецедентен екземпляр. Представителите на кучелюбителската федерация изръкопляскаха спонтанно.

Херо спечели, окъпан в пот. Останалите минаха като попарени от своята тривиалност. И собствениците им бяха попарени. Започна награждаването, Херо излезе на трибуната, сложиха му златния медал и шията му увисна под нищо и никаквото металическо кръгче. После започна наддаването. Страшни пари се хвърляха. Херо ставаше по-скъп от лека кола, хеликоптер, самолет, петролоносач, космически кораб, най-рядката вещ на света. Представителите на кучелюбителската федерация поискаха официално Херо да бъде командирован в чужбина, да прекара няколко любовни нощи с избраничките от тамошните кланове. Записаха името му, неговото и на Палестрина, а самият Херо влезе в списъка на световната кучешка олигархия.