Васил Акьов
Любовен джаз (6)

Следобяд се качваха на автобуса, притиснати като сандвичи от умирисаните на чесън туристи и се връщаха в София. Обгорял от слънцето, с напращяла от чистия въздух мъжественост, Викентий отваряше със замах вратата, за да попадне на скучната поза, измоделирана от Милена Гяурска. Сега той беше станал възлово звено в живота й, като един облекчителен контраст на Милтидат, който тичаше из кухнята, задушавайки се в облаците на запръжката. Милена седеше величествено като Андромаха, дочакала отдавна своя любим, и закриваше Викентий с голямо повесмо дим, което се влачеше край лицето му. Тя въздъхна, Викентий знаеше, че това е редовният номер на Милена. Сега влизаше само в периферията на погледа й. Мисълта й беше отвлечена по вечните проблеми на живота — пошлостта, която я обкръжаваше и й навяваше мрачни мисли — няма смисъл да правиш нищо, камо ли пък да се тътриш с тези повърхностни и празни мъже, напълнени с мускули, жадни за едно — тялото ти. А духът… духът?

Духът тичаше в кухнята, заметнал се с престилката й през рамо.

На коленете си Милена държеше някакъв том от Айзенщайн, отворен точно на страницата за „Крайцерът Потемкин“. Милена го знаеше наизуст, затова повече гледаше хубавото си, обуто в ажурен чорапогащник коляно. То напомняше изящна полусфера, звънец, омбрела, ябълка, камбанария, средновековен купол, ротонда, всичко изразено с кръглата, затворена, плавна линия, която пленява човешкото око в изкуството и живота. Тя сама се удивляваше на съвършенството, което постига природата в някои свои усилия. А коляното на Милтидат беше остро като африканско копие, с него можеше да пробиеш стената на блока. Но какво значение имаше това. Важното е, че плавните линии на коляното бяха се прехвърлили и доразвили в целия образ на Викентий, в неговия характер, в неговата очарователна съвкупност, която караше Ружето да бди непрестанно на пост.

Милена пусна второ повесмо дим, той се вдигна на кръгове под тавана и застана в неподвижния въздух, ефирен и прозрачен. Извиси потиснатата си гръд към небето, поемайки въздух, и направи един дълго обмислян вираж край вдървеното тяло на Викентий. Той завърши при Милтидат, но много коварно. Изглежда, че беше подготвян през целия ден.

— Милтидат…

— Хо-хо… — извика той, както викат племенните вождове, скачайки пред племето си.

— Къде е транзисторът?…

Викентий веднага отгатна, че му се играе номер и че всичко ще завърши по най-непредполаган начин.

— Не знам.

В кухнята издрънча чиния.

— Пак изпусна нещо.

— Не е транзисторът…

Този път между Милена и Милтидат имаше съюз, и то насочен срещу единствения им син — Викентий.

— Вече няколко дни не го виждам. Къде може да бъде?

Милена се вживяваше в ролята си. Все едно репетираше някакъв епизод в отдавна гледан от Викентий филм.

— Не ме залисвай, че ще сбъркам дозите за менюто.

Хумор у Милтидат. От кога? На Викентий всичко му се видя много черно. А хуморът на Милтидат по-черен от катран. Но така или иначе, Викентий надушваше с изтънчения си нос, че работите не се развиват в негов интерес.

— Все пак, къде е транзисторът?

Милена се заслуша игриво в собствения си глас, очаквайки отговора с голямо нетърпение.

Викентий се опита да отстъпи назад, приемайки отдавна изпробвания образ на Агнец. Като че ли сега Милена откри, че това е човекът, който й трябва, с който иска от няколко дни упорито да се срещне в живота си. Тя извива към него голямото си лъскаво око с овлажнели от отегчение клепки. В стаята вече смътно се очертават фигурите на предметите.

— Ето го — провиква се Милена.

— Транзистора ли? — откликва Милтидат.

— Не, Викентий, човека, който търсим от няколко дни, за да ни даде тъй скъпата информация.

Тя се обръща към Викентий с гъделичкащо тремоло:

— Викентий, влез.

Пътят за отстъпление беше отрязан, Викентий направи отново крачка напред.

— Запали лампата.

Викентий щракна ключа. Светлината разгони мигновено сенките и те се изпокриха като престъпници, крадци на транзистори.

Милена стъпи на краката си, изправи се като пантера, стиснала между пръстите си цигарата „Малборо“. Тя огледа любопитно съществото, застанало с лъчезарен поглед пред нея в упования за майчина ласка, но Милена, разбрала лъжливото смирение на Викентий, нагло духна дима в лицето му:

— Къде скиташ, Луи дьо Фюнес?

Викентий се усмихна. Отвръщаше с контратон на наглостта със синовна признателност.

— На разходка.

— Къде? — нахлуваше иронията в очите на Милена.

— В Симеоново — озъби се Викентий. Милтидат се обади от кухнята с неприкривана злост в гласа си:

— Той вече кара отдиха си съвсем културно.

— Отива му. И с кого ходиш?

Казано много ехидно в подготовка на неочаквания удар, една позната хватка на милите родители. Викентий я надушва и става откровен:

— С Ружа.

— Оооо!… Това значи Ладо. Значи медии… Колко съм щастлива. И какво правите?

— Церим си тръпките.

Пепелта от цигарата падна върху гърдите на Милена Гяурска, тя почна да я чисти взискателно с показалеца, симулирайки спокойствие. Но отвътре й пареше, не само любопитството, но и нуждата от възмездие. Пилищар… тръпки… кипеше тя. Но лицето й все още пазеше приветливостта от дългоочакваната среща.

— Тръпките ли? — изсмя се саркастично Милена и се завъртя със страшна елегантност така, че пред очите на Викентий за един миг остана гърбът й, започнал да набира вече пухкавия товар на годините.

— Чуваш ли, Милтидат, церят си тръпките.

Милтидат се показва от кухнята с черпак в ръка като знаме, тъжно заинтересуван от признанието на Викентий.

Милена замахва презрително:

— Тръпки ли? Че какво разбираш от тръпки?

Милтидат застава в рамката на вратата и чака да чуе гласа на Викентий. Той също тържествува по своя линия. Знае си, Викентий ще й го върне достойно, поне в това отношение прилича на мене, самоласкае се Милтидат, след като тотално е загубил всичко в живота си. Надеждата, в лицето на Викентий, проговаря с безкрайно желание за разбирателство.

— Нищо не разбирам, но се уча.

— Е, това е хубаво. И аз цял живот се уча. И от опита си зная, че ти трябва един черпак по главата. Но ми липсва нападателност. Много съм мек… много съм мек… затова приличам на старата си шапка.

Гласът на Милтидат слага началото на нова музикална партия, която ако не бъде прекъсната навреме, заплашва да заведе положението до съвсем обратен резултат. Милена е на поста си, тя следва предначертаната линия. Сега в центъра на мисълта й доминира възпитателният момент.

— Ти знаеш ли защо сме те кръстили Викентий?

Викентий вече не издържа и в гласа му се появява хапливост:

— Защото трябва да се обаждам, когато ме викат.

— Колко си елементарен. Викентий е монашеско име. Значи чистота и смирение.

Викентий не отвърна нищо и дигна крак да си събуе обувката. Това намерение представляваше малък тактически отдих, но бдителната в такива моменти Милена не му позволи да извърши замисленото. Тя запали нова цигара, вдигна я пред очите си и като гледаше Викентий през разстлалия се дим, се върна към първоначалния въпрос:

— Къде е транзисторът?

Викентий извади отново поглед на Агнец:

— Не знам.

Той шушнеше.

Милтидат почувствува пристъп на остроумие:

— Доколкото знам, не съм му присаждал крака да ходи.

Безпринципният Милтидат се присмиваше със злорадствуващи насмешки над Викентий.

Сега Викентий стана твърд като кремък, отговаряйки с една дума — не знам.

Това ядоса Милена, тя дойде до внезапното, но много логично според нея решение и веднага го превърна във въпрос:

— Да не си го продал?

Викентий премина към още по-ожесточена отбрана:

— Не… не… не…

— Тогава е влизал някой отвън.

Викентий тегли равносметката като играч, който вижда цялото безсмислие на играта и удря картите.

— Аз затова не се прибирам в къщи, защото гледате на мене като на потенциален престъпник.

Милена се обръща с вдигната като жрица ръка, на върха й гори цигарата, т.е. жертвеният дим, който вика за изкупление.

— Господи, Милтидат, той е способен да разпали гражданска война.

Думите на Милена намират точно попадение в разжарената и объркана глава на Милтидат, той хваща с две ръце черпака, но преди да замахне, Викентий се плъзга край него и се заключва в клозета.

Сега започва вторият сеанс. Тука Викентий успява да вземе връх.

Освен Милтидат първи, имаше и Милтидат втори, за който по известно стечение на обстоятелствата, не казахме нищо. За разлика от първия, вторият беше четирикрак и живееше на терасата, пикаейки върху главите на останалите десет етажа, които обръщаха разгневени лица нагоре и пишеха непрестанни изложения до домсъвета. Но се оказваше, че с мечтателната Милена никой не можеше да излезе на глава. Тя вадеше такъв упорит и войнствен нрав, че десетте етажа предпочитаха да замълчат някое време, да си отдъхнат, да съберат сили и да започнат отново. Всеки път атаката започваше по един и същи начин:

— Докога този майчин син ще ни припикава отгоре.

И завършваше с думите на Милена:

— Моят дом е моята крепост.

Следователно, трябваше продължителна обсада, за да падне крепостта. През това време Милтидат втори си вършеше спокойно работата, покровителствуван от законите на социалистическото общежитие.

Всяка нощ той се чувствуваше задължен да облае от високото квартала и да разбуди заселниците в блока. От дванадесетия етаж му отговаряше Хералдин, който приличаше на всичко друго, но не и на куче. Беше най-упадъчният вид в кучешката порода, а гласът му раждаше една светкавично разпространяваща се невроза. Докато Милтидат бафкаше, облегнат с лапите на терасата и оглеждаше улицата под блока, Хералдин се късаше от истерия, премятайки се във въздуха. Но по тая причина вечер Палестрина му даваше реланиум. На сутринта Хералдин приличаше на последния пияница, осъзнаваше се като куче чак към дванайсет на обед.

Всяка сутрин Викентий изкарваше Милтидат втори в Парка на свободата. Баща му имаше един счупен велосипед, който не ставаше за нищо със задното си елипсовидно колело. Викентий го възсядаше, връзваше Милтидат втори за седлото и потегляха. Милтидат изпитваше необуздана радост, захапваше верижката или крака на Викентий, правеше опит да му събуе обувката, изведнъж побягваше пред велосипеда, помъквайки го след себе си. Така обикаляха целия парк, за да се върнат вир-вода. По пътя срещаха Тони с високо вдигната глава, развял брадата си като корабно платно, режисьорът с ниско остриганата коса, който си разменяше любезности с един непознат бегач, гургулиците, които се нареждаха във верига, щом видеха Милтидат втори, неизвестно откъде придобил неприличния навик да посяга. След разходката Викентий му слагаше да яде, влизаше при Невермора, хващаше го под ръка и го завеждаше до тоалетната. Връщаше го. Преди госпожа Тричкова да разтегне акордеона, дядото сочеше леглото, като се хихикаше. Върху чаршафа имаше голямо фосфорно петно.

— Нощес — казваше полурадостно дядото.

— Мама като се върне, ще припадне от щастие — отвръщаше Викентий.

В това време изригваше платиненият алт на Тричкова. Викентий пренасяше Невермора на терасата, подновяваше книжните топчета в чинията и я слагаше на плота. Дядото опипваше „куршумите“, след това се премерваше и улучваше Тричкова по гърдите. Пехливанов беше увиснал на перилата, свиваше юмруци към Тричкова, машината мълчеше безнадеждно.

— Тричкова, млъкни. Днес поне пиша за общото дело.

Той съчиняваше критично предаване за фабриката отсреща, която пълнеше по цял ден с дим стаите на блока и хората трябваше да се движат с противогази на лицето. Децата вече си устройваха рали. Един човек в дочени дрехи звънеше и чукаше по вратата на Гатеви. Обади се задгробният глас на бабата:

— Кой е?

Караме гарнитура за Гатеви.

— Сина ми го няма.

— Той я поръча… ние ще я оставим.

— Няма… сама съм…

Човекът с дочените дрехи се опули.

— Аз не ям хора. Отвори.

— Ще я докараш довечера, като се върне синът ми.

Човекът се огледа учуден и видя Викентий. Усмихнатата глава му подсказваше нещо.

— Слушай, бабо, аз съм шофьор, имам график! Не мога да си правя разходки! Отвори!

— Отиди на летището и го питай!

— Какво ще го питам — но нещо проумя и се съгласи: — Добре, какво работи?

— Дезертьор…

Човекът с дочените дрехи изви врат и се почеса озадачено. Той потърси помощта на Викентий.

— Стартьор е… — поясни Викентий. — Но бабичката нещо не е в ред.

Човекът въздъхна. Викентий продължи по стълбите към тринайстия етаж. Човекът с дочените дрехи постоя още малко, при асансьора циганите бяха вече изкачили канапето и се караха.

Ружа отвори и го пусна пред себе си. Влязоха в стаята на Ладо, пуснаха касетофона и почнаха да броят спечелените пари.

Трябваше да се положат още малко усилия. На вратата се позвъни отново, в стаята влезе бащата на Ружа с вечното куфарче в ръка и един голям пакет от мръснозелена хартия. Той го остави до бюрото си и седна. Но се намираше в добро настроение.

— Какво става? — разкрачи крака той и се отпусна по-свободно на стола.

— Върви, другарю Ивановски — Викентий не можа да се удържи — А вие какво правите? Машинката чака.

На масата седеше пишещата машина. Ладо я погледна признателно и каза:

— Днес сме в почивен ден.

— Знам — отвърна Викентий и извади изпод ризата си една книга и я сложи на бюрото.

— За автограф.

Това беше новият труд на Ладо „Съвременните медии“. Днес Ладо се стресна за първи път, но до основата на съществото си.

— Къде я купи?

В „Младост 3“ — излъга Агнеца. — В една забутана книжарница. Изчерпана е, другарю Ивановски. Аз нали следя рубриката „Нови книги“. И тръгнах веднага, но изглежда, че и там ги съобщават със закъснение.

Ладо гледаше замислено книгата и се мъчеше да прецени дали Викентий го будалкаше, или му говореше истината. Но това, междувпрочем, нямаше никакво значение. Момчето беше положило труд, ще бъде много нетолерантно, ако му откаже по някакви непроверени съмнения. Извади химикалката, опита я върху един лист и с ясен, четлив почерк написа: на моя приятел Викентий. Стана и му я връчи. Викентий се ръкува и благодари. Всичко се разви по дипломатически протокол. Ружа съзерцаваше как се заздравяват връзките между двете семейства. Като сложи книгата отново под ризата, от което на Ладо му прилоша, каза с присъщата си ведрост:

— Да четем повече такива книги, другарю Ивановски.

Този ме закопа — разбра вече приключилата хватка Ладо. Повече такива… какво значи такива… всички книги са такива… не използува епитети, дяволът с дяволите му, а наречия, т.е. безличия. Първата критика можеше да се смята за унищожителна.

— Ти прочете ли я? — осмели се да попита Ладо, не без стеснение. Това си е в природата на всеки автор.

— По диагонал. Но си личи — интересно.

По диагонал. По лицето на Ладо се плъзна болезнена бледнина. Той се почувствува съкрушен от пренебрежителния и категоричен тон на Викентий. Преценил ситуацията, Викентий разбра, че е настъпило време да напусне стаята на Ладо.

— Руже, хайде да пишем…

Разполагаше се делово, а пред очите на Ладо се мяркаха съсечени на парчета неговите съвременни медии. Той отново се отпусна на стола, извади лулата, напълни я, запали я, пусна кълбо дим и се замисли за превратностите на професията си. Досега все пак имаше някакво мнение за себе си, но ето, появи се този вечно плъзгащ се феномен, наречен Викентий, и го направи на пух и прах.

В стаята на Ружа, върху масата, лежаха подредени листата и моливите. Викентий седна и една необяснима тъга заля лицето му.

— Догодина си давам оставката. Омръзна ми.

Ружа го подкара на същия глас, насърчавайки Викентий в съдбоносните му решения.

— Все ние ли ще бъдем пример за всички.

Едва сега Викентий разкри причините за тъгата си. Тя беше примесена и със смущение.

— Ружо, ела — повика я Викентий с пръст и прошепна на ухото й: — Тая сутрин от мазето излязоха Станка и баща ти.

— Как можеш да си го мислиш. Баща ми и Станка…

— Аз си мисля други работи — нервира се Викентий от бавната досетливост на Ружа. — Може да са разкрили квартирата. Той пита ли те нещо?

— Не.

Станка гледаше така, че от очите й капеше отрова.

— Тя така си гледа изобщо.

Окуражен от отговорите на Ружа, Викентий грабна молива и заяви:

— Този доклад ще го напиша само за Пешо Максимов, да му стане кеф.

И се наведе върху белия лист. Ружа донесе транзистора, пусна го и се хвърли в танци. Агнеца натисна няколко пъти челото си да изстиска нещо по-свежо; като не можа, понесе грациозно закръгленичкото си туловище. Приличаше на тюленче, изправено на опашката си, с вълнички по тялото, с ококорени от щастие очи. Ружа се въртеше около него, а той, застанал на едно място, само протягаше муцунката си. Липсваха му единствено мустачките, онези дълги, лъскави, подвижни като антени мустаци на тюлените.