Васил Акьов
Любовен джаз (4)

Така вървяха нещата, културистът Викентий беше носен от вълните и работите му се уреждаха от само себе си. Той знаеше, че човек не трябва да се разпилява по много идеи. Достатъчно е само една, но върху нея да съсредоточи всичките си сили до такава степен, че да може да я задвижи от разстояние с излъчванията на мисълта си. Такива явления в природата вече бяха регистрирани и носеха наименованието телепатия; Викентий също усещаше такава способност в себе си и впрягайки мозъчните си вълни, имаше коварното намерение да приведе в действие не само Ружа, но бащата на Ружа и някои други хора, които можеха да имат отношение и да допринесат за сбъдването на мечтата му. Разбира се, бащата на Викентий беше отписан по начало, той не даваше да се издума нищо, свързано с думата пари. За Милена да не говорим. Викентий, известен с праволинейната си упоритост, бързо изключваше несъществуващите възможности, комбинираше по цяла нощ само реалните дадености. Най-първо, още преди да сподели с Ружа, в съня му се яви Тафчо Манчев. Тафчо със сълзи на очи му се молеше да играе във филма му „Наколенки“. Викентий си правеше оглушки, триейки пръстите си и повтаряйки: мъни… мъни… мъни… Но това беше на сън, а в действителност той сложи Тафчо като една от най-големите възможности. В киното летяха мънита, това го знаеше и Милена Гяурска, която като спътник в системата на кинематографията гледаше с известна обреченост към центъра, дето се въртяха асовете на най-масовото изкуство. Една десетостепенна роличка, и предното колело с кормилото е осигурено. На сутринта си записа в бележника — Тафчо, желязно. После му се мярна Станка Богоева. Но както му се мярна, така и изчезна, до театъра Викентий не беше дорасъл. Станка се задоволи да му даде само някои наставления как да води колелото, без да пада. Тя никога не беше се качвала на колело, но имаше интуиция по всички посоки на живота. Третият, който дойде в неспокойните му нощи, пушеше с лула. Бащата на Ружа седна до него, дръпна от лулата, пафна го с ароматичния облак дим, отвори куфарчето и му предложи кооперация в осъществяване на мечтата му. В куфарчето лежаха първите коли от новата му книга, с която издателство „Космос“ щеше да направи големия си удар. Тя имаше респектиращото заглавие „Съвременните медии“ и се печаташе на оризова хартия. Сигурно половината тираж щеше да се изсипе в чужбина.

От тия сънища Викентий комбинира програмата си за действие, както програмират космическите си цели примерно учените от Байконур, всичко разчетено и тройно осигурено. Бащата на Ружа му се виждаше по-надежден дори от Тафчо Манчев. Името на Тафчо оставяше някаква несигурна звукова следа в съзнанието на Викентий. Той сподели с Ружа. Тя се колеба само един миг и се опита благонамерено да го отклони:

— В момента е закъсал много.

Тя не знаеше за ясновидския сън на Агнеца, който повече вярваше на нощните си видения, отколкото на Ружините думи. Всяко дете в края на краищата ще се стреми да опази баща си да не бъде ограбен по такъв благороден начин.

Викентий нервно триеше двата пръста на дясната си ръка и гледаше проницателно Ружа. На мен ли, старият изпитан фокстериер. И почна да души във въздуха. После като извъртя очи настрани, просто направи един кръг вътре в орбитата и с дяволска саркастичност поясни на Ружа. Тонът му беше поверителен, дикцията отмерена:

— Всички, които пишат, имат пари.

— Не е вярно — рече Ружа. — Той има широки пръсти.

— Малко ще ги събере — и Викентий показа как ще стане това.

Той събра пръстите си, през тях нищо не можеше да изтече.

— Бетон — рече той.

— Няма да те лъжа — опита се да го отклони от праволинейното намерение Ружа.

Викентий не отстъпваше. Поне в подобни случаи такава тактика не беше позната. Още повече пред Ружа.

— Ако няма, ще вземе аванс.

Неизвестно по какви пътища, на Викентий беше известна цялата парична технология в нашето общество. Той набеляза някои детайли, от които Ружа остана смутена.

— Няма да го направи — съпротивяваше се тя. На гърба си има две семейства.

— Като му влезем под кожата, ще го направи.

— Не мога — дръпна се покъртена Ружа от бруталното предложение.

— Първо ще вляза аз. Ти след мене.

— Викентий… — извика Ружа и автоматически сложи ръка на устата си. — Чуваш ли се?

Той отговори с класическо спокойствие:

— Дори прекалено ясно.

Ако Викентий чуваше добре външните гласове, два пъти по-добре чуваше вътрешния си глас. Той се намираше в един непрекъснат монолог. Думите на другите преминаваха през него като безлични светлинки и не оставяха никакви следи.

Ружа склони. На другия ден три натъртени иззвънявания прекъснаха творческия поток на Ладо. Машинката спря и Ладо каза:

— Руже, виж кой е!

Тя отвори. От вратата се донесе прозрачният глас на Викентий.

— Добър ден.

Ладо го жилна нещо, но преди да беше успял да определи точно до какво се свежда това внезапно усещане, на прага застана Викентий с голяма пластмасова папка под ръка.

— Добър ден, другарю Ивановски.

И той се понесе напред с протегнати ръце, както се здрависват държавните мъже при официални посещения. Ладо премести лулата си в лявата ръка и прие поздравленията на Викентий. След ръкуването Викентий се дръпна малко назад, погледна пишещата машина и с едно нескрито насърчение се възторгна:

— Пишем ли, пишем!

Ладо отвърна със снизхождение, дръпвайки от лулата:

— Пишем. И то на барабан. Издателството чака.

— Искате ли да отгатна заглавието на новата ви книга?

— Викентий, не се сили толкова — реши да го подиграе Ладо. — Телепатията още не е потвърдена напълно.

Викентий дръпна стола и седна, погледът му се впи в порижавелите мустаци на Ладо, меки като глухарчета.

— Да опитаме… — сияеше с ангелския си поглед Викентий.

После затвори очи. Ладо се усмихна любопитно и в същото време малко язвително. Сега ще си строши главата, помисли си той.

Но Викентий не си я строши. След думите му Ладо я гледаше втрещен — главата на Викентий беше здрава като пъпеш, удължена в горния край от слънчевия лъч, който преминаваше през късата му коса.

— Как позна?

— „Съвременните медии“. Точно ли е?

Ладо се ослуша първо в себе си, след това се ущипа по ухото, накрая извади началния лист, който лежеше най-отдолу под ръкописа и го прочете — същото.

— Така е — отвърна Ладо. — Викентий, ти не си реален.

Ладо мина покрай бюрото си, опипа му главата, поиска да му чуе гласа и се върна обратно.

— Ясно е, че си особен случай.

Викентий погали голата си гладка като черупка на яйце брада и самодоволно отвърна:

— Все пак го установявате на време, другарю Ивановски.

Изведнъж премина към делови тон:

— Мога ли да оставя папката на масичката?

— Може, разбира се — гледаше го под вежди Ладо и през цялото време се мъчеше да си обясни какво точно беше станало преди малко.

Викентий остави папката, стана и замислено мина по стаята.

— Ние с Ружа имаме малко работа. Нали знаете, обществени задължения. Трябва да напишем характеристиките на учениците от класа.

— И това ли правите вече?

Ладо, увлечен в творческите занимания, очевидно беше силно изостанал от прогреса на народното образование. Какво беше училището по негово време, какво е сега. Телепатиците станаха като гъбите, влезе ти в стаята един Викентий и почва да чете през чекмеджетата на бюрото ти.

— Но преди това, другарю Ивановски, имам един въпрос. Може ли да се смята. „Сафарито“ на сатирика Церо Ножа за медия?

— Какво е това „Сафари“? — трепна Ладо, изправен пред нова загадка.

— Колело.

Ладо се усмихна с издадени устни, стана му кисело.

— Зависи как се разглежда.

— Това за другия път — запази си отворена вратичка Викентий. — Ружо, а сега на работа.

Ладо напълни отново лулата и почна да се разхожда из стаята. Творческият му процес беше генерално разстроен. Щяха да са му нужни поне два часа да се възстанови и да почне пълноценно.

Мнозинството от хората пасат както от привидното, тъй и от действителното, често привидното ги привлича повече от действителното. Викентий откри по интуитивен път тази мисъл много преди да я прочете. Когато я прочете, той просто я намери банална. Той я прилагаше в живота, без да я съзнава. И този път обходното му движение беше построено върху принципа — хората искат да ги мамиш, не им отказвай. Докато Ладо обикаляше с лулата и съзерцаваше през дима наведените глави на Викентий и Ружа, в съзнанието му проникваха ниските им гласове, те непрекъснато се съвещаваха. В началото Ладо не обръщаше внимание, но после се вслуша, и в главата му започнаха да се откройват твърде интересни реплики.

Ружа ги изричаше категорично:

— Скачоков… закача момичетата в междучасията.

Викентий веднага го омекотяваше и го правеше по-отвлечено, като по такъв начин му придаваше и по-универсална форма:

— Няма обективно отношение към момичетата.

Иди му хвани края.

— Не е точно — възразяваше Ружа.

— Толкова по-добре, вътре има всичко и нищо.

Ладо застана срещу стената и се притаи. Ружа написа старателно характеристиката на Скачаков. После продължи по списъка:

— Моско. — И след известно мълчание добави: — В час прави челна стойка.

Викентий сега го измъти по-синтетично:

— Руши дисциплината в час. По е точно, нали?

Ружа се наведе и го написа.

— Пондьо.

— Да, Пондьо — провлече го Викентий, симулирайки колебание.

Просто не му идваше нищо в главата.

— Говори несвързано — каза Ружа.

Агнеца се усмихна велзевулски и вмъкна кратко пояснение, подчертавайки предимството си.

Той го изричаше нравоучително:

— Това се отнася към особените белези и е обект на милицията. Ние се занимаваме с обществената страна на хората.

Притеснена от присъствието на баща си, Ружа вдигна подналата си коса и отсече:

— Реже опашките на котките.

Ладо слушаше как двамата невръстни общественици се учеха да бръснат на чужда глава и косата му настръхна. Той дръпна от лулата обърна се и като изпусна бавно дима, се намеси:

— Много сте черногледи.

Викентий се усмихна със снизхождение и без да му трепне окото, отвърна:

— Напротив, либерални.

Той се наведе към Ружа:

— Свършихме ли?

— Да.

Тя почна да събира листата в папката, Викентий стана с пъшкане и разчупвайки си кръста, говореше на Ладо:

— Така е, другарю Ивановски, искаш, не искаш, трябва да поемаш отговорности.

Фактически чак сега Викентий започна своя обход, намирайки най-откровената интонация:

— Аз не съм никакъв телепатик. Вчера четох статията ви в „Киноизкуство“, там говорите за новата си книга.

— Аааа… — загря с голямо закъснение Ладо.

Но Викентий не му позволи да го прекъсне:

Много интересна статия. С тия медии вие просто ме поболяхте. Не знам какво ще правя, защо не ме вземете за ваш ученик?

Изрече го толкова искрено и сърцераздирателно, че Ладо не успя да се оборави и отвърна по същия начин:

— Как?

Викентий можеше цял ден да дава предложения, стига да имаше кой да го слуша. В припадъци на предложения, Милтидат го гонеше от къщи.

— Като излезе новата ви книга, ще я прочета, ако съм на равнище, ще ме вземете, ако ли не, както се изразяват децата от нашия клас — ще ме чупите.

— Това е най-лесното, Викентий.

— Затова толкова често съм тъжен.

Веждите му се събраха, Ладо се уплаши, че Агнеца ще се разреве. Той размаха лулата във въздуха и отхвърли думите на Викентий с широк жест и лекомислена усмивка.

— За какво може един юноша да бъде тъжен?…

— За много неща.

Лицето на Викентий помрачня. И гласът му излезе мрачен.

— За много неща. За Милтидат, за медиите, за Сафарито…

— Най-много за Сафарито — прекъсна го Ладо и не усети как налапа въдицата, която много умело му пускаше Викентий.

— Може би най-много за Сафарито — призна си той.

— Едно Сафари — разряза с ръка въздуха Ладо.

— Едно, ама го няма.

Тъкмо тука, бог знае как напипала пролуката, се втурна Ружа и го удари на самопризнание:

— Татко, ние вече имаме твърдата идея с Викентий. Трябва само да ни помогнеш.

Ладо усети, че е влязъл в капана и като човек, който скъпеше достойнството си и намираше за ниско да се цигани за няколко стотачки, направи едно доста изгодно от педагогическа гледна точка предложение:

— Но ще ми ги върнете. Срок не поставям. Може след десет години, но да ми ги върнете.

— Ние сме мислили и по този въпрос — скалъпи набързо лъжата Викентий.

Ружа вече започна да го прекалява със своята откровеност:

— Викентий ще играе във филма на Тафчо Манчев „Наколенки“. Може и мене да ме вземат.

Ладо погледна със съмнение на Ружините думи, но като баща от голям калибър и с голям родителски такт, ги посъветва:

— Хайде, отивайте да си вършите работата, че аз да изчукам някой лев за Сафарито. За този месец планът ми непредвидено се завиши.

Викентий го погледна с необятна признателност, сложи ръката на челото и в порив на искрено вълнение, изрече полугласно:

— Благодаря…

Той тръгна към вратата с уморена походка.

Ладо седна на стола, сложи нов лист на пишещата машина и се вгледа в бялото поле, може би в момент на подобно прозрение безконечният мислител беше стигнал до отчаяната мисъл — системата на логиката е царството на сенките. Той въздъхна дълбоко, изхвърли застоялия дим от лулата в гърдите си и като пое отново, удари една отмъстителна серия по клавишите.

 

 

Те слязоха в мазето, задъхани от щастие. Викентий се просна на леглото, в главата му сновеше бляскавото Сафари с никелираните части, очите му изпускаха снопове лъчи. Отдавна не беше изпадал в откровения:

— Руже, пълен съм с блянове.

В това време Ружа подреждаше книгите на етажерката.

— Виждам се, въртя по „Самоков“, влизам в „Русаля“, цепя по „Елемаг“, драпам по „Незабравка“. Горе правя десен завой и политам по „Българо-съветска дружба“. Какви хубави имена имали нашите улици, никога досега не съм се замислял. Само Церо Ножа ли ще ми се перчи.

— Викентий — извика Ружа, продължавайки да стои на колене пред етажерката.

— Какво? — скочи той.

Сега беше пълен с преклонение пред нея.

— Слез на земята. И тука има хора.

— На земята съм — отвърна Викентий. — Нещо лошо ли се е случило?

Тя измъкна една дебела книга с тъмнокафеникави корици и обърна тънкото си личице към него.

— Засега се случват само хубави работи.

Не можа да скрие възторга си към него и го повика с пръст.

Викентий коленичи до нея. Тя го целуна по брадичката.

— Доволен ли си?

— Много!

Той беше само в превъзходна степен. С усилието на волята ръката му се вдигна и мина по гладката коса на Ружа. Но сърцето му не учести ударите си. То си биеше с автоматична отмереност, така, както го бяха програмирали в първия миг. Само Сафарито го разлюля. Сега Викентий трябваше да носи две дини под мишницата си — любовта към Ружа и любовта към Сафарито.

Той отново се излегна и потъна в блянове. Все пак, докато Ружа беше нещо сигурно, Викентий никога не се съмняваше в нейната преданост, то Сафарито се оставаше чист проблем, утре можеше да се случи някаква финансова изненада на Ладо Ивановски и ето че проблемът не е мръднал напред нито с милиметър. Трябва тройно осигуряване — припомни си Викентий старото правило. Докато той витаеше някъде между леглото и тавана, Ружа, седнала до него, отвори дебелата тъмнокафява книга. Пръстите й внимателно преобръщаха страниците, най-после се спря на това, което търсеше. Отметна косата назад с две ръце и разтвори книгата на коленете си. Тя започна да чете съсредоточено някаква история с абат. Изглежда, че работата ставаше в манастир, защото действието протичаше между някакви килии. По едно време се появяваше и мома, описана доста прелестно. Абатът очевидно имаше съвсем нехристиянски намерения към момата, значително изостанала в познанията си за живота и прекалено наивна за възрастта си. Това именно използуваше абатът, като се слагаше около нея. Момата надушвайки потайностите, нямаше как да не се разплаче и да не падне на колене, абатът пък нямаше как да изостави професионалните си задължения — да я утеши. Така се установяваше, че тя плачеше не заради друго, а от уплаха пред това, което можеше да й стори абатът с добрината си. Кой не знае двуличието на абатите? Момата не била нито от желязо, нито от елмаз, склонила на желанията му. Абатът бил човек емоционален, прегърнал я и я обсипал с целувки. И като имал предвид приличната тежест на собственото си достойнство, положил всички усилия да не повреди с прекомерното си тяло момата.

Ружа се закиска на това място. Викентий още витаеше в бляновете си, всичко се преплете така, че в един момент той видя момата с абата върху Сафарито. И нададе вик. Викентий се уплаши, че с огромното си тяло абатът ще направи колелото на макарони. После дойде на себе си.

— Ружо, какво беше това?

— История за абат и мома.

— Това значи ли, че аз съм абатът — и той погали кръгличкото си коремче.

— Приличаш ми малко.

— Никога не съм слушал такива истории. На ушите ми стана нещо.

Той почна да си ги чисти.

Ружа го гледаше с дяволито усмихнатите си очи.

— Хич не ми се прави на ангелче.

Викентий се замисли и разкри мрачното си предположение:

— Да си представим, че го чуе Станка Богоева или Пешо Максимов. И стигне до ушите на учителския съвет. Нашата ще стане мътна и кървава.

— Викентий, ти си глух човек.

Той трепна и се обърна, жестоките думи на Ружа го засегнаха чак под лъжичката.

— Защо?

— Глух, глух… глух — удряше тя с юмруци по разтворената книга. — Глух си за всичко… И за любовта.

Ружа едва не се разплака.

— В ума ти е само едно Сафари. Трябваше да донесеш транзистора, не донесе и него. Изобщо не си способен на жертви.

Викентий седна в леглото. Цялата обвинителна реч на Ружа, изказана от дъното на душата й, беше разбрана от Викентий съвсем превратно, вместо да протегне ръка като абата и да я утеши, той го заби в съвсем друга посока:

— И Тафчо Манчев ще помогне в тая работа.

Той я хвана за ръката и я помъкна.

Ружа се съпротивяваше, като се мъчеше да му изясни, че всичко е по-сложно и че той в този момент прави непоправими стъпки.

— Викентий, ти си мръднал. Ти си живееш отделен живот.

Викентий се изправи драматично и с един всичко изкупващ жест извика:

— Не, Ружо, сега не е до абати.

Видът на лицето му произведе неотразимо въздействие върху Ружа. И тя си помисли — да, сега не е време до абати. Колко по-сериозни работи ни предстоят. Този Викентий е страхотен практик.

 

 

Те тичаха към киноцентъра. Той се виждаше отдалеч като древна руска обител. В една от неоткритите още стаи, както обичаха да се шегуват кинаджиите, седеше пред бюрото си Тафчо Манчев и разтриваше с пръст куполовидното си чело. Там, дето натискаше, беше се отворила една червена дупчица. Хлътналата кожа говореше за податлива мекота, сходна с мекия и алтруистичен характер на Тафчо. Тая нощ беше се прибрал късно, след едно творческо бдение с група колеги върху проблемите на изкуството, разглеждани под непрекъснатия шепот на бутилките, и сега главата му приличаше на един голям тъпан, по-голям от самия космос. Вътре се въртяха, блъскаха и експлодираха кометите на възпламенения му мозък. Режисьорът беше му поискал да поправи две реплики. Два часа той седеше безплодно над тях. Позвъни в къщи да се съветва с жена си, но за беда телефонът беше изключил. Позвъни на няколко приятели, но не ги намери. Отчая се, отрони глава и за по-устойчиво я подпря с ръце. Точно в това необозримо безплодие вратата се отвори и на нея се показаха две детски, чисти от помислите си лица.

— Добър ден, другарю Манчев — извикаха хорово те.

Тафчо се сепна, ослуша се, уплаши се да не би да е слухова халюцинация и като извъртя очите си, които имаха зловещото спокойствие на товарно животно, в съзнанието му се отразиха двете детски физиономии. Те изплуваха из мъглата, която се носеше пред отпадналия взор на Тафчо. Той позна Викентий и се размърда. Тънкият му глас излезе, подтикван от твърде големия му корем, унило увиснал, като че ли под ризата си носеше една огромна торба с хранителни припаси.

— О, Викентий — изписука Тафчо и се опита да се повдигне. — Влез де.

Викентий тръгна към бюрото, след него плахо пристъпваше Ружа. Тафчо стана, повдигна панталона си и се ръкува любезно. Покани ги да седнат и отвори една кутия с два-три шоколадови бонбона.

Преди да посегне, Викентий представи Ружа:

— Запознайте се. Това е Ружа, дъщерята на другаря Ивановски.

— И тя хубава като баща си.

Ружа се изчерви. Викентий, като че ли за пръв път чуваше тези думи, се взря в Ружа. Направи голямото си откритие, че Ружа е хубаво момиче, дори толкова хубаво, че и други момчета можеха да проявят интерес към нея. Но под натиска на неотложните грижи тая тревога за втори път изфиряса от главата му.

— Това е колектив „Тангра“ с най-хубавите филми — влезе в ролята си Викентий, като удари една неочаквана ласка по желираната душа на Тафчо.

Тафчо се засмя ситно и възкликна:

— Голям гявол си, Викентий.

И веднага разбра, че репликата на Викентий може да му влезе в работа. Той бързо си я записа само с първите букви на думите. Тафчо не владееше стенография, но владееше секретите на тайнописите, в които беше се упражнявал доста дълго.

Викентий се смееше нахално в очите му, към всеки човек той имаше индивидуален подход. Към бащата на Ружа никога не би си позволил поглед под четиридесет и пет градуса. Той си взе един бонбон и сладко го схруска.

— Всеки техен филм получава Димитровска награда.

Брадата на Тафчо увисна от удоволствие. Викентий опипа втория бонбон. Устата му не преставаше да работи.

— И бонбоните ви са много хубави. Откъде ги взимате?

— Носят ни ги от „Малчика“ — пусна една дебела Тафчо, за да повиши реномето на предприятието.

— Това е да работиш в киното.

Викентий дерзаеше неуморимо, спомняйки си безсмъртната реплика на Кеворк Кеворкян: а сега, да вървим напред по програмата.

Окото на Тафчо придоби човешки реакции, освети се от вътрешно доволство и безгрижие. И почувствува нужда отново да си спомни славната младост, като я натика в очите на двамата подрастващи представители.

— Големи шмекери сте това, младото поколение. А ние едно време, когато правехме революцията пред „Славянска беседа“, ядехме само единия хляб.

Почувствувал открития му фланг, Викентий му го затапи с един удар:

— Всяко поколение си има историческа съдба, казва учителят ни по физкултура.

— Всичко разбирате, брей, човек вече не може да се обади от вас! Хайде, кажете сега, защо сте дошли?

— Да се снимаме. Нали ни покани?

Тафчо отдавна беше забравил поканата си към Викентий, почеса се по зачервения врат и каза в един загадъчен ре-минор:

— В много трудно време сте дошли.

Викентий ставаше по-открит и пробивен:

— Ако не ни е трудно, нямаше да дойдем. Най-сетне, наши хора сме. Живеем в един блок.

Това беше най-силният аргумент. Тафчо много държеше на престижа си в блока. Не можеше да позволи утре бащата на Ружа да научи, че Тафчо е бил безсилен да уреди една нищо и никаква работа в киноцентъра. Той се поколеба и отговори:

— Чакайте мъничко да свърша една работа — и се наведе над двете реплики.

Най-сетне той им призна отсъствието на всякакъв шанс в този ден и постепенно ги въвлече в творческите си търсения. Беше много доволен, когато с помощта на двамата неподозирани съавтори успя да разреши проблемите, поставени му от режисьора. Той разви репликите в един главен и два подсигуряващи варианта. След това извика секретарката, продиктува й ги, взе ги и рече на гостите си.

— Елате.

Те вървяха след него и гледаха увисналото протрито дъно на панталона му, лъскаво като стъкло. В горния край, през разпраното, се мяркаше една бяла ивичка. Какъв абат става от него — наду се от смях Викентий, обхващайки с очи мекото му, балонесто тяло. Вратът му се срастваше с главата без извивки, направо втъкнат от силната сглобка чак до темето. Темето се беше раздвижило и замръзнало на едри буци, които караха бръснаря да трепери всеки път, когато бръснеше развълнувалата се повърхност. Тафчо обичаше да ходи с бръсната глава, защото някой беше му внушил, че прилича на Тарас Булба. Дори на стената в кабинета си беше забол с габарче фотос на привързания Булба за дървото, зверски облещен срещу невидимия пан полски.

Да се опише киноцентърът, това не е по човешките сили. Един киноцентър е по-голям от цяла България, от две държави, от цялата социалистическа общност. В него има стотици стаи, зали, павилиони. Говори се, че някои от тях още не са открити, защото в сложния си замисъл архитектите са изпреварили далеч умственото състояние на обществото, в това отношение дори и на киното. Киното е нещо много тайнствено. Никога не можеш да кажеш — ето тук се създава този филм. Там не се употребява дори думата създавам, а нейни синоними: прави се, калъпи се, мъти се, цвъка се — това е, разбира се, черният етап. Следващият вече се скрива под нови думи — монтира, копира, озвучава, прекроява, защото след като режисьорът реши, че е скалъпил филма, може изведнъж да му дойде наум нещо друго и той да грабне ножицата и да го прекрои така, че началото да стане край, краят — начало. Веднъж един много талантлив режисьор ни покани на прожекция, но прожекционистът по типичната за нашето време разсеяност завъртя филма обратно, изгледахме го от края до началото и скочихме да стиснем ръката на младия, многообещаващ човек. А той каза:

— Ето, това било филмът.

Той беше асоциативен режисьор, когато се разместваха частите, филцът ставаше още по-интересен.

Дългите, тесни, студени коридори, по които се шляеха статистите и свободните от игра артисти, облечени по най-странен начин, накараха Ружа и Викентий за пръв път в живота си да се хванат за ръка. Тафчо вървеше напред, засуквайки от време на време мустака си, панталонът му от движението се извъртяваше настрани и по едно време джобът му дойде на задника, от него се показваше кърпичката. Викентий винаги изпитваше подозрение що се отнася до тежестта на Тафчо в необхватното предприятие. Но поради липса на други възможности той трябваше да го използува, като положи усилия да го издои до последна степен. Влязоха в първия павилион, вътре беше пълно с пущараци, намазани с грим, снимаше се някакъв филм за отрицателните прояви на младото поколение. Разиграваше се епизод на лек и охолен живот. Мацките бяха доста разсъблечени, тъй като трябваше да изобразяват момичета, тръгнали по пътя на нетрудово поведение. Камерата направи поразително впечатление на Викентий. Той гледаше изпъкналите обективи, нагласявани от камермана, който въртеше дръжката насам-натам и търсеше най-удобния ъгъл за снимка. Около него трима-четирима създаваха илюзията, че му помагат. Именно илюзията, твърде прозрачна за камермана от дългата практика, го караше да крещи от стълбичката с облещени очи. Отгоре на това имаше буйна брада, която размахваше безкрайно, и в нейните сенки лицето му приемаше фатален характер. Той фучеше, ръсеше обидни думи край себе си, а през това време масовката ядеше сандвичи и мацките се закачаха с плейбоите. В ъгъла на осветеното място, който изобразяваше богаташки дом, стоеше с книга в ръка един висок човек с къдрава коса, също с брада, която заличаваше кръглото му лице. Това беше известният режисьор, лауреат на много български и международни награди, наричан между приятелите Божо. Тафчо се приближи до него и му зашепна. Това беше любимият му маниер да създава навсякъде атмосфера на поверителност и тежест; като че ли след малко щяха да дебаркират десантните части на НАТО и Тафчо докладваше какви предохранителни мерки се взимат. Божо умееше да слуша възпитано и интелигентно, затова в един момент цялата продукция му се качваше на главата. Тогава много второстепенни работи трябваше да върши сам. След като Тафчо му нашепна доволно, Божо от своя страна почна обстоятелствено и деликатно, боеше се с някой невнимателен жест да не предизвика чувство за малоценност в своя подчинен. Това беше Божо, ръководителят на творческия колектив „Тангра“, който в своята толерантност беше успял да постигне непоносимата творческа свобода. Тафчо кимаше, оставаше само да отдаде чест на голата си, бръсната, лъскава като осветително тяло, глава. После се отдръпна почтително и тръгна към вратата. Вторият режисьор даде команда — трети дубъл! И пущараците се избъркаха с мацките на изходните позиции. Камерманът стоеше зад камерата, замижал с едното си око и я насочваше, прожекторите светнаха, всичко се окъпа в дневна светлина. Божо зае командното си място. Скриптерката застана на два метра пред камерата, готова да пусне клапата.

— Угаси светлините, прожектор в центъра!

Сноп лъчи паднаха по средата, в тях като видение изплува една мома, сочна като праскова. Някой събори нещо, момата трепна и работата се развали, трябваше да се почва отново.

— Стоп! — извика Божо.

Прожекторът угасна. В тъмнината се разнесе гласът на момата, мощен и заплашителен, с леки одрасквания от уискито, което бяха изпили на крак.

— Колко пъти ви казах да не пиете по време на снимки — нервира се Божо.

— Кой угаси прожектора? — издигна се над всички отривистият тембър на камермана.

В такива моменти той вадеше разкошна кантилена, която завършваше с пискливи опашници. Докато прожекторът светна, в тъмнината се развихри караница. Отново надмощие взе момата.

— Ако продължавате така, ще хвърля сутиена и си отивам.

Прожекторът светна и в трептящия сноп светлина се появи момата, само че сега с две паднали презрамки.

Викентий беше шокиран от тая свобода. Той си представяше кинаджийската професия, но чак пък толкова махленска не допускаше да е. Тафчо ги подбра и ги поведе към съседния павилион. Това пък павилион ли беше или чудо, вратата десет метра, през нея можеше да влезе цял камион от международния транспорт, да направи една маневра и след това да гарира в някой от ъглите. Самите врати бяха циментови и се отваряха със страшна сила. Вътре беше построено цяло село и един бесен режисьор с ниско остригана коса, прическа глиган, се мяташе като ужилен. През оградите прескачаха диви зайци и пилищари, носеше се звек на кокошки. Режисьорът застана до една дупка, която едновременно можеше да бъде кладенец или торна яма, и сочейки в нея, почна да дава указания на сценариста. Трябваше му нов епизод. Сценаристът Кирко Лабишев използуваше паузата, за да смаже главините на една от каруците с прочутото масло „Шел“, което купуваше с долари от Кореком за москвича си комби. Кирко внимателно слушаше, без да отдава особено внимание на режисьора с възбуденото състояние. В един миг ниско остриганият режисьор прозря нещо в позата на Лабишев — точно това е епизодът, който му трябва. И като се движеше заднешком, той извика:

— Готови… камера.

В този момент Тафчо се вряза в кадъра, който режисьорът инсценираше на бърза ръка. Прекъснат в апогея на вдъхновението си, режисьорът побесня отново. Идеше му да ревне на глас.

— Как можеш да ми прекъсваш работата! Аз съм на снимачната площадка. — И режисьорът почна да брои направо и наляво с широка крачка, спря на едно място и като очерта с ръка, заобяснява на Тафчо: — Това е снимачната площадка. И ти нямаш право да стъпваш в нея. Освен това, трябва да разбереш, че епизод с деца изобщо нямам.

За упорития нрав на Тафчо това изобщо не вместваше никакво значение. Той си засука мустака и като гледаше ровешки, с ирония под ъгълчетата на мустаците, каза ледено равнодушен:

— Кирко ще извади химикалката и ще го напише.

— Ти разбираш ли бе, човек, че това е изкуство — беше засегнат ниско остриганият режисьор.

Кирко спря да маже главните с прочутото масло „Шел“ и се ослуша. Той изобщо имаше кучешки темперамент. Беше чувствителен към всеки ред на творчеството си и творческата му свобода се намираше сред най-великите му завоевания в професията. Свободен художник! Хм! Никой не знае какво значи това и какъв потенциал храни то за бъдещето на нацията. По този въпрос Кирко имаше историческо изказване на така наречения минисъвет. Но то остана без последствия и оттогава Кирко нави врат и удари през просото. Отвори си своя пътека, по която никой друг не смееше да тръгне, защото в далечината се мержелееше изостанала селскостопанска техника и закъсало животновъдство. Той се изправи, като държеше страхотно красивата кутия „Шел“, и се изсмя нагличко:

— Как стават тия работи, бе Тафчо. Вчера знаеш ли как ме критикува един счетоводител за „Вятъра на умората“. Утре ще дойде някой и ще поиска един сексуален епизод. И този прост, но талантлив български селянин, ще потъне в чужда нему действителност. Изкуството да не е маслото „Шел“, та да си го смазваме, където ни скимне!

Тафчо само им рече:

— Молим… имате преразход две хиляди метра „Кодак“.

Режисьорът остана ударен като от мълния и седна на земята.

След като го съсипа с тия думи, Тафчо си тръгна, по стъпките му и нашите трудно преуспяващи артисти.

Тафчо ги погали по главите:

— Не се отчайвайте.

В ответ Ружа му подаде:

— А пък аз тези режисьори ги мислех за по-друго нещо.

Викентий се почеса мъдро по челото и рече:

— Да не правим прибързани изводи.

В третия павилион снимаше Антониони Порязов. Брадата му се ветрееше от единия до другия край на павилиона. При всеки завой той вадеше гребенче и си я сресваше. Гласът му самостоятелно съпровождаше тялото му, дори Викентий забеляза, че гласът малко изостава и се носи като ехо в зловещото пространство на павилиона. Ето най-сетне нещо близко, познато. Фидел Кастро от Парка на свободата. Отчаян от неумелите тактики на Тафчо, Викентий реши да поеме инициативата:

— Здравейте, другарю Кастро!

Тони, както го наричаха приятелите му и целият снимачен екип, удари спирачките и се взря от двуметровата си височина.

— Ти откъде ме знаеш, бе? — остана учуден Тони от голямата си популярност.

Още повече, никога досега не беше виждал тази физиономия, благоуханна като медена питка. Тя му навя нещо от старите ленти, изфирясало с бързите темпове на научно-техническата революция. Колкото и големи да бяха размерите на Тони, тялото му лъхаше на сантименталност. Той пощипна Викентий по бузката и рече:

— Какво търсиш тука бе, сладур?

— Вас, другарю Кастро.

— Аз не съм Кастро, а Тони. Откъде ме познаваш?

— Нали заедно тичаме в Парка на свободата — сладко бръщолевеше медената питка.

— Така ли?

— Да. Аз съм дребен и не ме забелязвате от своята височина. А вие бягате с високо вдигната глава и смело напред. Както казва учителят ни по физкултура — перспективно.

Тони се удари с големите си лапи по бедрата и викна:

— Тафчо, къде го намери този брилянт?

Викентий усети, че фронтът е пометен и наведе срамежливо лице. Сега той изобразяваше градинска мимоза. Алтруистичната Ружа се сяде от завист.

Тафчо, обирайки заслугите на Викентий, каза:

— Пълни сме с такива.

Той не можеше да не се похвали с прелели гърди, щом намираше терен за подобна проява.

— Точно такъв ми трябва.

Но ние играем двамата — намеси се с ужасна прозорливост Викентий.

Тони едва сега видя Ружа. Той хвана брадичката й, подигна лицето нагоре, каза й — усмихни се. Тя се усмихна. За пръв път в живота си Ружа го направи така естествено, затова излезе зашеметяващо. Тони, лесен на решенията и смел на творческите рискове, махна с ръка.

— Останете.

Тафчо рече на шега:

— Викентий, целувай ръка.

— Накрая, другарю Манчев. Нали знаете, пилетата се броят наесен.

— Виденов — извика Тони помощник-режисьора. — Я вземи под крилото си тези два таланта. Ние ги търсим под дърво и камък, а те били тука. Дай им да си разучат репликите.

Репликите бяха много тъжни. Трябваше да изиграят изоставени деца на разведени родители.

Тогава Викентий се просълзи за пръв път, направи съпоставка със своя живот и разбра, че изкуството е неразделно от живота. Това също им го беше казал учителят по физкултура. Но увлечен по Сафарито, Викентий беше го забравил.