Васил Акьов
Любовен джаз (3)

Преданата Жана д’Арк, така Ружа обичаше да се нарича насаме по отношение на Викентий, след като беше гледала филма „Началото“ на Глеб Панфилов, който я порази с фантастичната преданост на френското момиче към народа й. Ружа също смяташе, че може да извърши нещо подобно, ако не за народа, защото сега нямаше подходящи обстоятелства, то за Викентий. Тя непрекъснато обмисляше как да привлече по-близо до себе си от никого незаплашвания и никого незастрашаващия Викентий. Но нуждата от близост е страхотно чувство, на него човек не може да устои и е готов да си въобразява и да предприема какви ли не неща. Какво можеше да му предложи, с какво да го облагороди към себе си. Тя се премяташе в завивките и гледаше в белия таван. То не трябва да бъде нещо изключително, защото ще се замае, но и не нещо незначително, което може да му предложи всеки друг. Ружа беше нагазила много дълбоко в приятелските чувства и си представяше или някакви непоносими за обикновените хора трагични събития, в които тя се въздигаше като Жана д’Арк, готова да изгори, или — нищо. Не е лека работа да си момиче и да имаш въображение. Всяко момиче има въображение, но между тях се срещат такива, които могат да измислят невероятни неща. Ружа беше точно от тези. Срещу нея антиподът Викентий, чисто рацио, безпогрешна машина. Чудно как не му беше дошло наум да стане кибернетик, ами се пазареше с Тафчо да играе като статист във филмите. Един път Викентий се мярна на екрана, това беше най-голямото събитие не само в класа, но и в квартала, дори тогава проникна в ръководството на дружинката като завеждащ художествената самодейност. С хората е така, не знаеш кога и как ще му поникне талант. Оттам тръгна и неотразимото излъчване на Викентий над Ружа. Тя предпочиташе да е кибернетик вместо артист. Артистите според нея са изложени на много повече изкушения и славата не им действува добре. Ето защо трябваше да измести професионалната му ориентация и да го тласне към точните науки, към съвременните открития. В научно-техническата революция Викентий щеше да плува с душевното си равновесие като непромокаемо тюленче. Но за всичко това е нужен уют. И най-сетне откри. Мазето им стоеше от години неизползувано, реши да го превърне в романтичен и потаен кът на връзките им. Баща й не помнеше съществуването му. Удавен в заниманията си, той се рееше между медиите. Още повече това беше нещо модно и привличаше интереса на цялата общественост. Нямаше време за дребни неща. И гласуваше на Ружа пълна свобода. Ружа обмисли всичко. Дори когато седеше над отворените книги, тя до подробности изпилваше интериора на бъдещото жилище. Един ден слезе да го огледа. Пресметна всичко, което ще й е необходимо на първо време и почна да го подрежда старателно. През това време Викентий беше хвърлен в нови вълнения. През квартала им мина всеизвестният сатирик Церо Ножа на едно вълшебно колело. Церо го беше домъкнал някъде от Италия и сега се разхождаше из София тържествен, наперен, продал колата си, защото така беше по-впечатлително. На рамката пишеше „Сафари“. Да не говорим за изработката, боите, фаровете, кормилото. Викентий отведнъж отлетя в друга сфера, дори забрави за няколко часа Ружа, при първата среща беше страшно погълнат и разсеян, което хвърли в тревога момичето. Викентий искаше да има „Сафари“. Неговият живот почна да се плъзга по друга линия, обмисляше въпроси, за които Ружа нямаше представа. Искаше да сподели мечтата си бегло, но обстоятелствата все не му позволяваха.

 

 

Главната способност на Викентий се състоеше в умението му да действува едновременно по всички посоки. Паметта му беше каталог — каквото влизаше, не излизаше. Той го категоризираше във всекидневните си планове и според важността си, получаваше по-силен или по-слаб тласък. Ако „Сафарито“ беше заседнало като подводен камък в съзнанието му, той правеше чудновата връзка с медиите и поканата на Ладо Ивановски за един научен разговор.

След като подреди дядо си на люлеещия се стол, то изтича по стълбите и натисна звънеца на седемдесет и първия апартамент.

В коридора се чу суетене, вратата се открехна, бе непривично време за посещение. В празното пространство застана Ружа, краката й се подкосиха. Суровата Жана д’Арк почувствува душевна несигурност пред усмихнатата глава на Викентий.

— Какво има?

Попита го така, като че ли го виждаше за пръв път в живота си.

Викентий отвърна още по-сериозно и тежко:

— Търся другаря Ладо Ивановски.

Божичко, докъде е стигнал в безразличието си — събра вежди Ружа и с плахия си глас извика:

— Татко, търсят те.

Така Викентий успя да разбута цялото семейство. На вратата се показа Ладо Ивановски с разчорлена, немирна брада. Такава е брадата на всеки човек, който се бори със словото — мина през главата на Викентий.

Отново Ладо Ивановски остана слисан. Напоследък при всяка среща с Викентий, волю-неволю, той изпадаше в състояние на слисване. В живота не му се беше случвало такова нещо, да го респектира един нищо и никакъв човек.

— Викентий, влез.

Ладо се държеше много учтиво, посрещаше го на равнище, съзнавайки последствията, които подобни жестове остават в една млада душа. Викентий избърса краката си, така беше го учила Милена Гяурска, и се вмъкна право в кабинета. Сега Викентий разбра какво нещо е да пишеш книги. Първо, сам ти трябва да имаш много книги например две стени книги; освен това много листа, примерно две хиляди листа, бюро, здраво, да издържа на големия натиск и пишещата машина. Последното изглежда най-важното. Машината беше заредена, Викентий се завъртя около нея, защото тя привлече най-силно вниманието му, разгледа я, опипа я с върха на показалеца, натисна няколко клавиша, като че ли беше машинен техник и след малко щеше да я разглоби на парчета. Рече на Ладо Ивановски:

— Хубава машина, другарю Ивановски. О-ли-ве-ти — прочете марката той. — За пръв път я виждам. Чудесен дизайн, тип-топ. Няма проблеми.

Бащата на Ружа стоеше прав и го слушаше, в спокойния, бистър като вода глас на Викентий, той видя собственото си лице, учудения си образ пред странния характер на своя събеседник, който бог знае какви въпроси щеше да му сервира сега. Но бащата на Ружа се приготви за всякакви изненади. А пък Ружа си мислеше съвсем друго: дали Викентий не е дошел да скъса връзките си с нея официално, като изкаже възраженията си на високо равнище.

Да се добереш до подтекста на Викентий беше много трудно. Всеки момент можеше да ти даде мат.

— Заповядай — поднесе му стол Ивановски. — Ще ми бъде много драго да те чуя.

Ружа се изниза и застана с опрени на стената ръце, вперила поглед в Агнеца. Бащата седна зад бюрото си, взе химикалката в ръка и се усмихна подкупващо.

— Слушам.

— За медиите, другарю Ивановски.

Ружа трепна, дали тя беше уплела цялата работа, като съобщи на Викентий заниманията на баща си.

Викентий примижа като Агнеца, издаде брадата си напред и с един невинен израз продължи, душейки с тъпата си муцунка във въздуха.

— Още не мога да разбера, другарю Ивановски, хора ли са това, или не.

Ивановски трепна, наостри се, намръщи се, погледна химикалката в ръката си, вдигна едната си вежда, погледна малко подозрително и тъкмо да отвори уста, Викентий, гледайки го нахално в очите, както се казва, безочливо, рече:

— Само по-късо, да не ви губя времето.

Ладо се почувствува изигран по най-долния начин. Неговата искреност и доброта беше прерязана в корена си. Реши да бъде лаконичен:

— Не хора, а машини.

— Ха! — потъна в коварно удивление Викентий.

Ружа прехапа устни, разбра че тука започва някаква игра, в която Викентий просто постъпваше нечестно, като се мъчеше да се изравни с баща й, дори да му сложи похлупак, въпреки че си нямаше хабер от нещата, за които приказваше.

— Чудно ли ти е? — попита Ладо.

— Много. По асоциативен път ги свързвах с извънземните същества.

Тогава другарят Ивановски премина към строг дефинитивен стил, за да прикове скрития опонент зад строгите определения.

Но преди това му отправи едно предупреждение:

— Имам чувството, че ти нещо си чел за тях.

Лицето на Викентий потъна отново в невинност:

— Кълна ви се, другарю Ивановски — не.

— Добре, много накратко — медиите, това са средства за връзка. — Викентий се наклони напред и подаде едното си ухо, събрал го на фуния в дланта си. — Какво разбираме под средство за връзка? Например телевизията, тя свързва помежду им милиони хора и ги прави едно. Оттук медия, нещо, което стои по средата, посредничи, от латинската дума медиум, средно. Разбрано?

Викентий се замисли. Той даваше вид, че е разбрано само половината, едната трета, но не напълно, както може да си мисли Ладо Ивановски след неговото телеграфическо обяснение.

Ружа подуши, че работата се заплита и се измъкна в стаята си.

Сега Викентий се почувствува като гладиатор на арената, изразът на лицето му се промени. Ладо си играеше с химикалката и с безвъзмездна ирония гледаше ученолюбивия си посетител, готов да го изненада, ако не в медиите, където се чувствува неуязвим, в някоя друга точка.

Хитър и лукав, Викентий реши да се измъкне от примката, в която можеше да падне поради недостатъчната осведоменост и направи един велик от негова страна компромис. Той коленопреклонно се съгласи:

— Разбрано. — И преглътна.

Преглътна поражението си, стана му много горчиво, затова реши да излезе с изящен финт:

— Искам да ви попитам — той замълча, погледна надолу, сякаш там, върху мокета беше написана останалата част на изречението, — ще мога ли друг път, ако възникне пред мене нещо сложно, да се отнеса към Вас?

Ако възникне нещо сложно, помисли си Ладо, значи този господинчо е много сигурен в себе си. Но като облъхна потенциалния си противник с ведрина и с малко дим от лулата, изрече почти с физиономията на Викентий при такива случаи:

— С удоволствие.

Викентий се въздигна и подаде ръка. Ладо се изправи също. Стисна десницата на Викентий. Скептик по начало, в този момент той бе обхванат от най-чиста вяра в подрастващото поколение: виж Викентий и мери бъдещето. Ентусиазмът от ловкия ум на събеседника си го понесе в царството на надеждите. Заедно с вътрешния подем той почувствува и просветление на духа, за което някакъв философ бе казал преди повече от един век: следователно, ние се убеждаваме в съществуването на нашата душа по-рано, отколкото в съществуването на нашето тяло. Сик!

В коридора Викентий продължи да се подмазва по неизвестни причини на Ружа. Каза й, че баща й е един неподражаем сладур, една слънчева тръпка. Уплашена от думите на Викентий, тя го разбра тъкмо обратно и го погледна ниско:

— Друг път да не си посмял да обиждаш баща ми.

Викентий се измъкна на пръсти, гледайки от своя страна непонятно Ружа.

 

 

В Ловния парк започна пукотевица, днес имаше състезание, високоговорителят тресеше всичко наоколо от ранна сутрин, а по шосето за Симеоново се нижеха празнично облечени хора. Викентий и Ружа спряха пред една сергия, Викентий й купи бонбони „Мишка Косолапи“. Тя ги ядеше и събираше книжките, имаше си хоби момичето, в къщи беше събрала един куп обвивки, опаковки, кибритени кутии. Но картички на артисти не колекционираше, откакто Викентий се прояви в тая професия, тя стана много предпазлива. Пейките и столовете в парка бяха заети от любителите на стрелбата. Ружа и Викентий се покатериха на едно дърво, високоговорителят се задави и спря, появи се някаква военна музика, удариха чинелите, хората станаха. На един пилон се дигна знамето на състезанието. Някой държа някакво слово, а зад него бяха наредени свирепите редици на стрелците с устремени очи в празното пространство някъде над парка. Те срещаха седемнадесететажните блокове на квартал Изгрева, който отдалеч създаваше илюзията за вълшебния силует на Рио де Жанейро. След това започна стрелбата, да си го кажем, направо имаше пишкинци. Те заставаха разкрачени, дигнали пушките, и паничките ставаха на прах под ударите на сачмите. Един удари три от едно изхвърляне и изтръгна възторзите на публиката. После започна стрелбата с пистолет. След състезанието музиката засвири подпури из оперетата „Волният вятър“ и човешкият мравуняк закипя. Викентий видя между насядалите на една маса и Станка Богоева. Днес тя беше в добро настроение, децата й не бяха болни и пиеха затоплен на слънцето швепс. Ираклий дъвчеше семки и през цялото време се занимаваше с двегодишния си изтърсак, който щом се откъснеше и побягваше към стрелбището. Палестрина се разхождаше със своя Хералдин, непонятно защо считан за едно от най-оригиналните кучета на София. Главата му беше като настъпена, очите изхвръкнали настрани, на човек му се струваше, че е разноглед, тялото му на пет сантиметра от земята, с една дума, чиста мизерия. Обърнатите навън крака създаваха впечатление за двойно предаване. Опашка изобщо нямаше, виждаше се микроскопичният му рубинен задник.

— Колко е интересно! — спря се Ружа.

Викентий не беше съгласен:

— По-отвратителен тип не съм съглеждал.

— Непременно всички ли трябва да си приличат?

Викентий се усмихна високомерно, усещайки, че го въвличат в един нежелан спор. Времето беше хубаво и го караше на дрямка. Никак не му се искаше Хералдин да бъде обект на вижданията им за красивото в живота.

Викентий подхвърли с насмешка:

— Щом е куче, трябва да прилича на другите.

Ружа веднага откри някаква непоносима елементарност в мисленето му. И го прикова с един безпощаден удар. За пръв път откакто бяха приятели тя имаше такова попадение. Виновен беше и Викентий, защото оголи фланга си с прекалената си самоувереност и прие неподготвен изстрела на Ружа:

— И ти не приличаш на абориген, но и аборигените са хора.

Викентий спря с ръце в джобовете и се огледа, като че ли из високата трева скачаха зайци. Той беше вбесен от попадението и от невнимателно заетата позиция. Окопити се малко нерешително да дезориентира Ружа:

— И капиталистите са хора…

Но не довърши.

Ружа не се поддаде. Тя се съгласи, накланяйки глава с помирителна усмивка:

— Хора са.

— Тука се раздвояваме — отсече Викентий и усети, че отново набира скорост.

— Нали ти го казах — възкликна Ружа. Викентий не можеше да се помири с такъв безличен изход. Той веднага я притисна с неочакваното предложение:

— Добре тогава, да питаме Станка Богоева. Тя води кварталния кръжок.

Вече бяха забравили спора си, когато Станка ги забеляза. Тя тупна мъжа си и рече:

— Минко, гледай, гледай, нашите комшийчета!

Тя така викаше, като че ли откриваше спътник по небето. Минко се обърна. Той беше човек строен, улегнал, с меки граждански отношения и известна отвлеченост по любимата си професия. Тя му предлагаше безкрайни пътешествия по земното кълбо. Под неговия поглед Викентий и Ружа си пуснаха боята. Виждаха го един-два пъти в годината и им приличаше на чужденец. Сега Минко носеше едно шеметно каре.

— Какво правите, деца? — повика ги с ръка Станка.

Трябва да отбележим, че беше страшно общителна, непрекъснато се измъчваше от нуждата за човешки контакти.

На Викентий му беше писано да направи нов гаф.

— Шляем се — отвърна той с велико пренебрежение.

Тези думи накараха Станка за втори път да усети портрета, който падна върху главата й в районната библиотека. Беше оскърбена, както там, когато чуваше в полусъзнание да си подвикват около нея: читателката, читателката…

Тя просто се уплаши от думите на Викентий. Не можеше да си представи как едно дете на тая съзнателна възраст е в състояние да се шляе без угризение на съвестта. То може и трябва да учи уроците, може и трябва да помага на родителите си, може и трябва да се вглежда във всичко, което го заобикаля, но да се шляе в нашето време, в епохата ни, заредена с дела?…

Това са резултатите от съвременното възпитание, когато обществото нехае. След като стигна до обществото, Станка се върна назад, към себе си, вгледа се в своите отговорности и се опита да направи мост между тях и своята недоволна, разбунтувана личност.

— Как така се шляете?

Тя искаше да й се разясни по някакъв начин, да го разбере, защото това състояние й беше недостъпно.

Викентий запази самообладание и успя да надделее лекторската интонация на Станка, като повтори простата констатация:

— Шляем се.

Хвана Ружа и я повлече след себе си.

Брадичката на Станка Богоева затрепера от разигралия се обществен конфликт. Тя стисна ръката на Минко и като се наведе към крещящия на карета ръкав, изплака:

— Минко, как е възможно! Накъде отива това младо поколение!

Сети се за Лапетичка, която беше изчезнала между хората и се спусна да я търси.

Пукотевицата започна отново.

Най-сетне Ружа реши да му разкрие тайната си. Всичко беше готово, нямаше защо да го отлага повече. Един ден тя го хвана за ръката и го поведе. Викентий се дърпаше. Той беше много предпазлив и неизвестностите го смущаваха. След като Ружа отказа да му обясни къде го води, той просто се запъна на стълбите и рече като магаре — не. Липсата на решителност, а това значи и на саможертва в характера на Викентий, много смущаваше Ружа. Тя знаеше, че на тая земя се случват най-страшни катаклизми, стават войни, земетресения, наводнения, потъват континенти, животът не можеше да върви само по гладко. Щеше да настъпи и на тяхната улица тъмно. В тъмнината не се върви с предварителни проучвания, трябва решителност. Тя почна да го дърпа отново. Като се опираше на петите си, Викентий се опита да спре. Ружа беше упорита, отвори вратата на асансьора и натисна колчето за мазето. Асансьорът беше нов, с електронно устройство, но целият изрисуван: Браво, бати Заро! Ей, Джуд! АББА, Бони М, Ружето е готино маце.

— Я, и за тебе има — ухили се Викентий.

Той посочи с пръст надписа, направен с молив доста старателно. Някой от почитателите на Ружа не беше успял да сдържи чувствата си и беше оставил нелепия си комплимент върху сивкавия, напръскан с дребни капчици гетинакс.

Ружа погледна, между очите й се появи бръчка. В началото не повярва, после се опита да го избърше с лакът, но само го размаза, под петното продължаваше да се чете името й.

— Хулигани! — възмути се искрено тя.

Но все пак ласкателството докосна преданата й на Викентий душа.

— Някой ти готви примка — опита се да се надсмее Викентий, но в гърлото му загорча.

За пръв път го изпита така ясно. Значи в блока имаше още един, готов като Викентий да сложи кости пред краката на Орлеанската дева. А може да е и някой от съседите. Като всеки човек с живо въображение, той веднага си представи Ружа оплетена в огромни въжени мрежи, паднали като парашут върху нея.

— Хулигани! — повтори тя.

Сега Ружа беше по-решителна, но по-неискрена. Слуховото устройство на Викентий прецени много добре гласа й. Акциите й се качваха и от какви дребни поводи — прибързано заключи той. За кой ли път разбра, че животът е един голям мошеник, който ти слага марка на всяка стъпка.

Асансьорът спря. Ружа отвори вратата. Пред тях се изправи с черната си непроницаема стена мазето. Светлината от кабината правеше в нея правоъгълен пробив. Викентий стъпи върху прашния циментов под в безпътица. Ружа плъзна ръката си край стената, в това време някой извика асансьора, той полетя, и в тъмното изведнъж бликна светлина като огромен конус. Светна електрическата крушка, сложена в телен намордник на тавана, за да не я крадят заселниците в блока. Колективно всички имаха засилено чувство към обществената собственост, но по единично го проявяваха най-своеобразно. Благодарение на това своеобразие, много често електрическите крушки от асансьора и други по-дребни вещи изчезваха безследно.

Викентий отново зададе съдбоносния въпрос:

— Къде отиваме?

Направо имаше коридор, наляво стълби към долното мазе и противовъздушното скривалище.

— Върви! — за пръв път прояви твърдост Ружа.

И бръкна в джоба на якето си.

Викентий тръгна покорно, дебнейки с очи из тъмните ъгълчета, където сякаш се спотайваха убийци. Косата му настръхна, сви юмруци и се приготви. Има си хас да ми готви някаква клопка. Той веднага направи връзката между надписа в асансьора и настоящата ситуация. Ако имаше сега едно оки — токи, да пусне една вълна към милиционерския участък. Но Викентий знаеше, че всичко е фантазия и Ружа никога не можеше да прибегне до такива долни средства. В дъното на коридора отново ставаше тъмно, светлината от крушката едва-едва достигаше тука. Ружа извади от джоба си нещо червено, продълговато и след малко пред краката й заигра кръг светлина. Прожектор. Викентий имаше слабост към такива неща и я настигна.

Той надничаше и се мъчеше да го види.

При вратата Ружа отвърна на любопитството му, даде му го да осветява секретния катинар, докато тя се мъчеше да пъхне ключа в тясната като резка дупчица. Ключът щракна, катинарът увисна на едната халка и вратата се отвори. Ръката на Ружа намери безпогрешно електрическия ключ и мазето потъна в светлината на стоватовата крушка. Стана весело като ден.

Ружа му направи път. Викентий пристъпи и погледна навътре, изтеглил дебеличката си шия.

— Какво е това?

Ружа засия щастливо.

— Къщата ни.

Викентий изсвири с уста. В този момент той нямаше друг по-бърз и сигурен начин да изрази чувствата си. Направи още една крачка и почна внимателно да мести поглед от предмет на предмет. Той не можа да сдържи възторга си:

— Колко е хубаво! Тука е по-хубаво, отколкото у Милена Гяурска.

Когато искаше да изрази отношението към майка си по най-нескриван начин, той я назоваваше с двете й имена, влагайки в тях унищожителна ирония. Ружа се почувствува окрилена. И в подем тя издекламира:

— Толко дълго съм мечтал за един щастлив дом.

Така говореха обикновено във филмите, когато искаха да изразят по необикновен начин някое обикновено чувство. Разменяха се местата на думите и се пренасяха ударенията не там, където по силата на логиката те трябваше да си стоят желязно.

В мазето цареше безспорен вкус. Бяха вложени много усилия, за да бъде скалъпена от изхвърлените от употреба предмети една уютна стая. Подът беше застлан със стар, но все пак доста хубавичко запазен мокет в зелено. До малката стена — етажерка с подредени книги, чинийки, вазички. Два стола от стар тип, или както биха ги нарекли специалистите — късен сецесион на българската почва. Между тях масичка с извити крака. Всичко захвърлено в мазето беше използувано най-разумно. За самата лампа Ружа със собствените си ръце направи един пищен лампион, под който сега се въртеше огромен молец.

— Това е леглото ни.

До стената с един губер се намираше леглото. Викентий почна да се друса върху него, нескривайки възторга си:

— Колко е мекичко!

После изведнъж осъзна сериозността на положението и погледна тъпо в отсрещната стена. Той просто не можеше да си представи какво ще става тука и какви отговорности поема, като влиза в тая чужда къща, сам, без свидетели. Семейният инстинкт още не беше заговорил в него. В един момент той се уплаши:

— Ама ние заедно ли ще спим?

Ружа отвърна колебливо:

— Кой както иска.

— Аз си избирам мястото откъм стената — изведнъж му се върна решителността.

Не може да се каже, че Викентий беше човек на настроенията, повече човек на съображенията. Изпитваше неловкост, докато нямаше решение в главата, щом сигналните лампички светнеха и мисълта му откриваше магистралата, той вече преминаваше към своето непоклатимо състояние.

Затова един път Максимов му каза:

— Викентий, ти имаш магистрално мислене.

Ако Ружа можеше да каже: цял живот съм мечтала за такъв дом, Викентий щеше да го приеме с дълбок скептицизъм и да го вземе откъм неговата преходна и несериозна страна. Като виждаше нещата в перспектива, той установяваше, че на този свят няма нищо вечно, включително и мечтите на Ружа. В това отношение беше наследил една от най-мрачните страни на бащиния си характер, прагматизмът, който му беше отсякъл крилата от рождение и предпочиташе вместо да лети и да гледа плоските темета на хората, да върви по земята и да ги съзерцава отблизо в очите, като не си прави илюзии и не се залива в сантиментални хлипания. Следователно, този дом, както начало, щеше да има и своя край. Краят на едно събитие или вещ винаги окуражаваше Викентий, създаваше му убеждението, че той е вечно прав, приемайки всичко в движение, или както казваше учителят по физкултура, в диалектическата му природа.

Ето защо намери за съвсем мъдро да не подсича мечтите на Ружа още в първия им летеж към бъдещето.

— Тука ще бъде кошчето на детето.

Викентий се намери съвсем неподготвен за тая нова тема, но възприел вече нещата такива, каквито са, той отвърна малко учудено:

— И дете ли ще имаме?

Разбира се — изтръгна се мъчителен вик от гърдите на Ружа, — как ще живеем без дете?

В този миг тя видя празнотата в разпиления и удивен поглед на Викентий и даде заден ход:

— На първо време можем да си вземем коте.

Гласът й изпълни мазето с крайно примирение.

— Като начало не е лошо. Но много грижи ще ни струва това.

— Готова съм на всичко — отвърна Ружа.

И размаха косите си. Викентий си каза — тя е безрезервна като Пиги.

Всяка неделя Мъпетшоуто обогатяваше невръстния му мозък с неподозирани познания за хората и техните отношения. И си каза: да й простим, в мечтите си тя не знае какво прави. Сложи ръцете молитвено пред гърдите си. Ако Ружа можеше в този върховен миг да надникне в съзнанието му, да прочете мислите му, щеше да се ужаси осъзнавайки цялата му двуличност. Но както обичаше да казва учителят по физкултура — човекът е непроницаемо нещо. И си надяваше кецовете. А Викентий стоеше срещу него и питаше:

— Защо така, другарю Матев?

— Защото е шарено — отвръщаше той нервиран.

Кецовете му бяха тесни, той ги обуваше с усилие, но не ги хвърляше, защото имаха чудесна външност. Бяха му ги донесли от голямата спортна нация — Лихтенщайн.

Това за кецовете на Матев само се мярна в съзнанието му. Той се почеса по главата.

— Липсва ни само транзистор.

— И аз си мислех за това — втурна се Ружа. — Но нашият стои на бюрото на баща ми и ако го взема, веднага ще забележи.

Тогава Викентий направи една от капиталните си грешки в живота, като заяви категорично:

— Ще донеса нашия.

Чувствуваше момчето, че в живота на човека идва един момент, когато жестът е неизбежен. Той обеща, че на другия ден транзисторът ще бъде тука, защото без музика, както се изрази Викентий, семейството не ще покълни.

Ружа се зарадва. Най-сетне се отпусна. Жестът на Викентий я разтърси.

— Аз… аз… какво друго да направя аз? — тюхкаше се Ружа и се въртеше из мечтания дом.

Искрата в главата на Викентий прескочи и по пътя на асоциациите той веднага потърси някаква печалба за жертвата, пробутвайки своята единствена мечта, която го спохождаше по всяко време на деня и не му даваше покой в съня. Той го каза на шега:

— От тебе пък едно Сафари.

Но Ружа го разбра точно както му се искаше на Викентий.

Плясна с ръце.

— Викентий, бог си. Та точно това сега най-много ни трябва.

Отивайки преди час с тревога към неизвестността в мазето, Викентий излезе от него с едно не само въображаемо, а доста действително Сафари.