Васил Акьов
Любовен джаз (2)

Този пръст винаги си махаше — заканително, предупредително, заплашително, помирително, извинително, един тънък, възлест пръст, прекалено дълъг за ръката, която имаше честта да го притежава. Вечният пръст на учителя, когото децата виждаха още с влизането си в двора, а в клас го следяха като хипнотизирани. Дори когато тръгваха на разходка, този пръст се издигаше и определяше посоката като знаме. Никой не можеше да се отдели от строя, защото пръстът беше всевиждащ. Това беше пръстът на флегматичния и беззлобен учител Пешо Максимов, човек, изгубил половината от живота си по училищните стаи, пил от горчилката на тъжната учителска професия, добил от нея лека цироза, която му обещаваше безводни старини. Пешо имаше къдрава прошарена коса и благородно лице, осанката му малко извита. Неговият пръст беше най-безвредният, най-миролюбивият пръст в училището. Затова колегите му казваха с известна завист — вие, другарю Максимов, имате най-деликатния пръст в учителската професия. Пешо не се трогваше от подобни ласкателства, съзнанието му беше прикрепено към черния дроб и си мислеше за много други работи, за тъжната чернилка, която настъпва в човешкия живот след като преминат буйните години. Мислеше си за пропуснатите весели мигове, за висшето образование на децата си, за парите, дори за котарака, който всяка нощ спеше в краката му и мъркаше като електроцентрала. Пешо се разхождаше между чиновете и говореше с глухия си глас върху някаква математическа формула, негово откритие, която беше написал на дъската и беше гордост на живота му. За нея получи значката „Отличник на Министерството на народната просвета“. Пешо я носеше като таен документ под ревера си и я показваше само при критични случаи.

— Разбира се — говореше разчленено Пешо, — това може да се обърне и иначе. Тогава теоремата ще придобие съвсем друг смисъл. Какъв ще бъде този смисъл? Внимавай!

И той почна да пише формулата в обратен ред. След като я изтри на два пъти поради дребни грешки, той се хвана за черния дроб и на лицето му се изписа болезнена гримаса. Учителят Максимов остана неподвижен за няколко секунди.

После с познатата усмивка попита:

— Болеше ли ви, деца?

Целият клас гръмна в непринуден смях, заразен от оптимизма на Пешо. Те си нямаха понятие за черен дроб и затова болката на учителя им оставаше дълбоко непозната. Той вдигна пръста си и го размаха, класът избухна още в по-лавинообразен смях. С риск за нов удар в черния дроб, Пешо се изправи на пръсти, почернял от мъка и викна:

— Тишина…

Той сам се уплаши от гласа си, прибра пръста си обратно и се обърна към черната дъска, на която беше написана формулата, изразяваща обратното състояние на вещите в зависимост от ъгъла на земното въртене и слънчевото притегляне.

— В такъв смисъл — размахваше пръста си Максимов, — обратното състояние на цифровия ред изразява едно задължително отношение, което трябва да се има винаги пред вид при незадължителната променливост.

Така поне ни го предаваше по-късно в спомените си един негов ученик. Дали този ученик беше разбрал нещо от откритията на Пешо?

Той избърса лицето си с гъбата, това беше редовната му ужасна грешка, и сложи ръка върху черния си дроб.

Една ръка се дигна и стоя във въздуха, докато учителят я забеляза.

— Кажи, Руже.

— Другарю Максимов, от името на целия клас искам да ви попитам — няма ли лек за тая болест?

Пешо замръзна на мястото си, никога не беше очаквал подобен въпрос. Тези бройлери шегуваха ли се, или наистина проявяваха някакъв интерес към него. След като усети гробната тишина, той разбра, че децата го питат съвсем сериозно и влагат в неговото положение искрена загриженост. Като пусна механически ръката си, той ги подкупи с усмивката си.

— Няма — отвърна той и на лицето му се изписа щастие.

— Ние ще ви помогнем — викнаха децата в един глас. — Кажете ни как?

И тогава черният му пръст се размаха развеселен във въздуха…

— Ах, вие, палавници!

Това беше най-веселата усмивка на Пешо Максимов и на пръста му, откакто лекарят му внуши, че има цироза.

Звънецът удари. Пешо Максимов взе дневника и като махаше приятелски с ръка на децата, излезе.

От стаите рукнаха окованите от едночасовата дисциплина юнашки сили и се изляха на коридора. Вълните почнаха да текат на всички посоки, така че в края на краищата се образуваше едно затворено движение, което описваше кръг. Вик, крясъци, удари, тупаници, блъсканици. Едно момче и момиче бяха се хванали за ръка. И един извика след тях:

— Глейте, глейте, тия са любовници.

Децата се изсмяха. Влюбените бяха Викентий и Ружа. Те се намериха в небрано лозе, спряха смутени, пуснаха се, но пак се хванаха. Какво ли не правеше хладнокръвието на Викентий. Намериха се пред бюфета, взеха си по един сандвич с шунка, любимата закуска на Агнеца и излязоха на двора да подпират стените на училищната сграда. Ружа триеше гърба си в току-що измазаната с пластмасова боя стена, гледайки смутено надолу. Погледът на Викентий се рееше в пространството със захарно умиление, събудено от мислите за близостта му с Ружа. Ружа беше голямо момиче, страшен характер, предано, наивно, добро, така че Викентий можеше да си препуска коня накъдето си иска. В този момент животът му се представяше като зелена морава. Затова и усмивката му грееше така радостно и самодоволно и миглите му се слепваха от блаженство под топлото слънце. Той усещаше рамото на Ружа, което се докосваше съвсем невнимателно до неговото, гледаше пръстите й, стиснали сандвича, косата, забулила я като звезда. И той пред нея — избраникът й, по-точно поклоникът. А в нейната глава още се въртеше безвкусната шега на момчето от коридора и я караше да се чувствува неловко. Все пак колкото и да е шега, ще си помислят, че в нея има някаква истина. Ружа се замисли — имаше ли истина? За пръв път си задаваше този въпрос.

— Вярно ли е, че сме любовници? — с неподозирана убийственост зададе въпроса на Викентий.

При такова питане и така коварно подадено, всеки човек се оказва в клопка. Същото нещо изпита и Викентий. Той усети, че нещо здраво го захапа и спря да дъвче. Но се окопити бързо.

— Пред мен никога не е стоял такъв въпрос.

И обърна очи към слънцето пак с тоя щастлив и блажен изглед.

Ружа трепна, наежи се.

— Така ли?

Тя изпусна сандвича, после се наведе, взе го, издуха го и го задържа пред устата си. Остана си така, с отворена уста, учудена, безкрайно учудена от равнодушието на Викентий.

— Така ли? — повтори тя и захвърли сандвича, след като схруска полепналия прах.

Викентий й поднесе своя.

— Отчупи си — рече той с хлъзгавия си тенор.

— Не искам — отвърна Ружа и се обърна настрани, сложила ръце зад гърба си.

Косата й падна още по-ниско. Викентий като стар опитен кърт, се отдаде на занаята си, почна да рови внимателно почвата под краката й:

— Ти си прекалено чувствителна. Могат ли да те засягат такива работи?

Ружа прибра косата си и като гледаше пред себе си, отново изгуби кураж да каже истината с пълен глас. Направи една извивка, която не мина пред опитния Викентий.

— Значи не си ми и приятел.

— Аз — тупна се Агнеца по гърдите и юмрукът му отскочи.

— Ти — отвърна Ружа, — иначе щеше да ме защитиш.

Някаква сигнална лампичка светна в съзнанието на Викентий и го предупреди за опасността. Ставаше дума за кавалерство, т.е. Викентий да се обърне и да извие врата на нахалника. Това отиваше пряко силите му, неговият принцип беше — никога пердах. Не знаеш какво може да ти се стовари на главата. Дипломацията му се виждаше като любимо занятия. Дори веднъж се изповяда пред Ружа:

— Искам да стана консул.

Тук нещо бъркаше, в главата му се смесваше вестникарската информация с информацията от древните векове, с проконсулската епоха на Римската империя. Да оставим, че беше гледал с изключително внимание безподобния ТВ сериал „Клавдий“. Ето че сега му предлагаха да усвои ново поведение в обществото.

— Не, не мога — почна да се защищава с известна погнуса в гласа Викентий. — Не мога да падам до тяхното равнище.

Простодушната Ружа го караше по-елементарно:

— Значи аз за тебе не съм равнище.

И му подаде спасителната халка, за която Викентий се хвана с две ръце.

— Ти за мене си всичко — изповяда се той с прочувствен глас.

Беше толкова изтънчен, че се усещаха как трептят нишките под отмереното подаване на въздуха от трогнатите му гърди.

— Аз нямам по-голям приятел от тебе, по-близко същество…

Ах, тези думи, на които Викентий беше цар. Същество. Ружа наистина се почувствува същество, сви се, скръсти ръце пред гърдите си и изпадна в истинска безпомощност. Това беше и целта на Викентий — да я доведе до състояние на удивление пред своя благ и коварен език. Не можеше да има в тая възраст по-силна дума за едно момиче от думата същество. Тя толкова се впечатли, че днес за втори път подписа капитулацията:

— Викентий, прости ми. Аз съм много лична.

Защо пък лична, рече си Викентий. То си е много естествено. И пусна нов комплимент.

— Лична — не, емоционална.

— Викентий, ти отиваш в крайност. Ти ме смущаваш, аз не го заслужавам!

Тогава Викентий смени рязко курса:

— Ела да изядем по една ореховка.

Той не каза „ореховки“, защото се страхуваше, че финансово може да рухне.

Но преди да се отлепят от стената, пред тях се изправи едно червенобузесто момиче и сложи крак на идилията. То се стесняваше, защото застана мирно и опъна ръцете си до бедрата, като че ли се намираше пред черната дъска. Така й действуваше Викентий. Но се обърна към Ружа:

— Утре имам рожден ден, ще дойдеш ли?

Ружа не можеше да реши сама такъв съдбоносен въпрос и почна да се оглежда неловко, като чакаше намесата на Викентий. Все пак в такъв момент трябваше да й подскаже нещо. Викентий мълчеше, присвил мигли, недостъпен и превъзходен.

Ружа смънка:

— Ще видя.

Агнеца трепна. Момичето разбра каква е работата и се престраши:

— Другарят също нека се чувствува поканен.

Перките на Викентий трепнаха и се наежиха.

— Това е Викентий, запознайте се — прошушна Ружа, страхувайки се от неизвестните реакции на приятеля.

Момичето подаде ръка. Викентий я пресрещна, задържа я с известно изящество пред гърдите си. Ружа си помисли, че ще я целуне и я обзе безпричинна ревност. Но Викентий беше умен, отчаяно умен, тихо произнесе името си и се усмихна като ангелче. Не можеше да възкликнеш колко е сладък, защото във външния му вид имаше отчужденост.

Едва сега той разбра, че момичето се казва Митра и веднага се досети, че родителите й са преселници от някое романтично, но изоставено село на отечеството. Червените й бузки също напомняха за пресния полски въздух.

— Ще дойдете ли?

Викентий веднага загря — на вие. Възпитано. Но преди да отговори, Ружа, окуражена от поведението му, каза:

— Аз ще го осигуря.

Изобщо Викентий си беше извоювал едно много удобно положение с постоянната смяна на тактиките, Ружа за всичко и навсякъде го осигуряваше. Тя го осигуряваше за кино, за естраден концерт, за събрание, за „мокет“, за ръководството на дружинката, изобщо беше поела, без да съзнава, една огромна тежест, която за учудване на другите, будеше в нея фонтан от щастие.

Викентий кимна с очарователна усмивка, като че ли той щеше да заеме мястото на празничната торта, около която ще се завъртят всичките.

Тактиката на Викентий мереше много далече и всяка нощ, когато заспиваше, той я преобмисляше, като внимателно отстраняваше допуснатите през деня грешки. Ружа си беше капия, това си го знаеха и у дома, и в училището. Но прекалено симпатична — висока, кльощавичка, с длъгнесто лице, сиви очи, за носа вече казахме — малко вирнат и устни, в които имаше нещо безкрайно примамливо. Малко си беше занесена и впечатлителна, но не реална. Момиче, създадено повече за изкуството и страстите, отколкото за обективното съзерцание. Обратно на Викентий. Тази противоположност привличаше Агнеца, но не по-малко го впечатляваше баща й, брадат мъжага, който се появяваше по телевизията, говореше като картечница и пишеше книги. Книги! Голяма работа лежи в тях, мислеше си Викентий, голяма подемна сила. Книгата за него беше загадъчна като форма, изобретение, съдържание и преди всичко като потаен дух, който може да ти причини освен радости и главоболия. Така че Ружа и баща й фигурираха в съзнанието му в едно общо: Ружа беше посредникът, чрез който той се докосваше до това загадъчно колективно същество, което в края на краищата не можеше да не пръска около себе си и някои облаги. А какво беше Викентий, какво бъдеще се очертаваше в него? У дома работите скърцаха, той вървеше наведен под семейния обстрел и внимаваше само в едно — да се измъкне цял и невредим. Същият този Викентий, мълчалив като йеромонах, невинен и глупав, с откачената идея да стане културист. Всеки човек си има някакво чувство за малоценност и той всекидневно работеше над мускулите си. Най-обикновено явление беше да бута някоя стена, подпрял я с две ръце, червен като рак. Баща му отмяташе ръце назад и извикваше като прострелян:

— Не ти ли вкисна да буташ стените из къщи?

Правеше жест на отчаяние.

С цвят на морков, защото кръвта му се оттичаше бавно, Викентий опипваше мускулите си.

— Напредваш, напредваш, момчето ми — с ирония говореше майката и се разхождаше с цигара в ръка, пълна противоположност на емоционалния и реактивен баща с непоносимото име — Милтидат. Майката го контрираше с по-всеобхващащото име — Милена Гяурска. Милена Гяурска беше завършила персийска филология и по някакво кръстосване на съдбовните сили бе попаднала в кинаджийската професия. Една професия без край, без граници, в която всичко се прелива и затова е мечта на две трети от човечеството. Тя имаше бленуващ поглед и котешка походка. Когато Викентий изпадаше в беда пред баща си, тя се изправяше като тигрица:

— Не пипай детето, остави го на мира.

И престрелката започваше всеки срещу всеки. Сега Викентий стоеше под свистящите думи и си пазеше главата. Струваше му се, че куршуми свирят над него. Не беше ходил на война, но си я представяше.

— Вместо да се прави на идиот, да си гледа уроците — каза Милтидат, като вадеше от хладилника яйца, за нещастие изпусна едно и го счупи.

С чувствителното си ухо Милена веднага разбра какво се случи и се приближи към вратата.

— Счупи го, нали, счупи го. Сега ще го оближеш.

— А ти не можеш ли да свършиш тая работа?

— Не мога. Аз съм по роба.

— Аз пък ще го размажа.

Викентий чуваше как чехлите на баща му почват да се тътрят по линолеума със злост.

— Ела да видиш — вика той.

Те се срещат по средата на коридора, гърди срещу гърди.

— Ти си откачен — вика Милена.

— Нали, не съм Дъстин Хофман с кривия крак, нали? Я виж, погледни ме, мога да приличам и на него.

Той се смалява и почва да клинка из коридора, като се смее издевателски.

— Млъкни! — изревава Милена и вдига юмруци. — Тая среда ще ме умори. Тя разсипа мечтите ми.

Бащата продължава да клинка и да се смее:

— Ето ме — Дъстин Хофман, но няма кой да ме оцени.

— Господи, какъв ад — хваща робата си Милена и едва не я разкъсва. — Трябва ми телефон, чуваш ли?

В битката вече няма никакви правила, никаква логика. Викентий се навежда по-ниско, крие присъствието си — да не се досетят за първоизточника на схватката — и се промъква към вратата.

Бащата вдига ръце — тържествува, свил ги в юмруци:

— И на мене ми трябва, ама няма. Другата петилетка, когато ти опада козината.

— Каква смрад, господи — стъпква цигарата Милена и се връща на леглото.

Тя се задушава и вика:

— Викентий, дай ми капките.

Викентий скача, отваря шкафчето и изважда някакво шишенце с кафеникава течност. Тича в кухнята, пълни чашата с вода, баща му бърше с мокрия парцал размазаното яйце по пода, с неясно разкаяние на лицето, връща се при Милена, отброява двадесет капки и ги подава в треперещата ръка на майка си. Тя ги изпива, отпуска се на възглавницата, хваща се за сърцето и казва, за пръв път с любяща интонация:

— Благодаря.

Викентий прибира шишенцето в шкафчето и сяда над учебника. След малко пронизително почва да бръмчи звънецът.

— Невермора — вика Милтидат. — Бягай да видиш какво иска.

Викентий се спуска като стрела и потъва в покоите на господин Пепи, вечно замаян от равномерните приливи на склерозата.

 

 

Това е „мокета“, страшната думичка за всеки родител, зад която се крият ужасните потайности на нещо неизвестно. Пет момчета и пет момичета, по средата масичка и на нея соленки с лимонада. Това е още началото. След малко пристига нова двойка, сгъстяват се, още еднаи за нея се намира място. Стаята е разтегателна като любезната и смутена усмивка на Митра, която кани непрекъснато гостите да се чувствуват като у дома. След двадесет минути двадесет пъпчиви глави, потънали в мълчание и трепет, като че ли се познават от вчера, най-много да си пошушнат нещо. От време на време смях, главите се обръщат, в средата е Викентий. Той си е подготвил цяла програма. Митра влиза и слага на масата нови хранителни подкрепления — сладки и кутия бонбони „Белмекен“. Пуска това, без което нито един „мокет“ не става и не може да стане — магнета. Оживлението минава като полъх над детските глави, развеселяват се, някои почват да загряват на място. Викентий казва на Ружа.

— Колко сме много. И всички влюбени.

Второто той го казва на ухото й, като намига дяволски. Това е нещо като допинг за изнемогналата душа на Ружа. Тя го поема и се усмихва до ушите. Умен е този Викентий. Геният на класа, макар бележките да не са му много в ред. Всичко му идва отръки, идеализира го Ружа. Същински Леонардо да Винчи. Те току-що бяха ходили на изложбата в Криптата и бяха гледали сериала по телевизията, сега й се стори, че най-подходящо е да го сравни с великия художник. Разбира се, във формата имаше разлика, на Викентий му липсваше стройната фигура на Леонардо, но в замяна на това беше кръгличък и мекичък. Ружа се ужаси от нелепото сравнение, и се поправи — но е лъчист. Стисна ръката му. Викентий се ококори, скочи, той го разбра като покана за танц и стана искрата на масовия взрив.

Масичката беше бутната в ъгъла, столовете край стената, за по-удобно ги наслагаха един върху друг. Викентий се кършеше плавно, вдигнал ръцете си нагоре, леко мърдайки пълничките си рамене. Ружа се виеше около него. Тя размахваше грациозно ръце и гледаше в краката си съсредоточена като индийски факир, като че ли Викентий отсъствуваше. Същото почти можеше да се каже и за Викентий. В един момент тя заставаше срещу него, поглеждаше го със сивите, полуусмихнати очи. Викентий се снишаваше и тъпчеше на място, подхвърляйки гъвкавото си тяло. Трябва да се отбележи, че измежду момчетата Викентий показваше най-съвършено изкуство, имаше неподражаема лекота, вследствие на което в един миг той стана център на „мокета“, момичетата се свиха като венец около него и Ружа се видя да играе сама вън от обградилия го кръг. Тогава, тласкана от чувство за привързаност, тя се втурна, разкъса кордона и се прикрепи здраво до Викентий, като му нашепна — не ми бягай! Ушите на Викентий пораснаха. Той почна да се върти и да прави неочаквани по своята оригиналност изпълнения. Намериха се такива, които му подражаваха. Викентий грабна едно лимонадено шише, надигна го. След като го изпразни, викна към Ружа:

— Напих се до шапката, дайте ми коня — и си нахлупи една шапка, която висеше на стената: с нея заприлича на изоставен каубой сред вражеско племе.

След два часа „мокета“ беше на върха си. Един се писа по-хитър и предложи да играят на завързани очи. Приеха единодушно, извадиха носните кърпички и си вързаха очите. Митра пусна най-дивата мелодия, която имаше на лентата. Едно женско гласче се провикна:

— Целувай!

Компанията спря за миг вцепенена, после викна ура и всички протегнаха ръце. Първото, което Викентий напипа, беше едно момче, което се стремеше в посока към него, сграбчиха се, но когато се целунаха, останаха дълбоко разочаровани и се разминаха, без да си разменят дума. След това с верния си усет, той се насочи натам, откъдето се чуваха момичешките гласове, събрани на едно място, като че ли собственичките им бяха решили да се бранят до смърт. Викентий се вряза с присъщия му устрем и целуна първото, разнесе се олелия, в това време Ружа беше се откъснала и отчаяна от загубената ориентация, викаше:

— Викентий… Викентий…

Викентий спря за миг, ослуша се и безпогрешно се понесе към нея.

— Тука съм, Руже.

— Само тука ли си?

— И още как.

Той внимателно я целуна по бузата, толкова преднамерено внимателно, че Ружа изпита потресение. Тя рече:

— Колко си охладнял, Викентий.

— Бях на прозореца. Там е отворено.

Той излъга толкова естествено, че на Ружа й се стори, че чу многоочакваната истина.

Сега, като се прибираха хванати ръка за ръка, защото беше много романтично в тъмното и на Викентий му идеше да съчини някое стихотворение, той подхвана един странен и подозрителен разговор, вместо да използува тъмнината за по-възвишени цели.

— Ружо, чух, че баща ти пише нова книга — слъга той, но с голяма сигурност.

Чул! Като че ли из блока само това се говореше.

Ружа го погледна озадачена и издаде домашната тайна:

— Да.

В гласа й имаше пълна дезинтересираност.

Викентий стана плах.

— За какво?

— За медиите.

Викентий се замисли, отдавна не беше така покъртително откровен:

— Чувам го за пръв път.

— Аз пък им свикнах вече — отвърна Ружа с предишното си равнодушие.

— Да не са марсианки?

Това беше най-големият гаф в досегашния му живот.

Ружа се изсмя, но прояви деликатност. Тя не искаше да накърни обяснимата неосведоменост на Викентий. Отвърна му нещо съвсем друго:

— Мама му казваше да напише криминале, той — не, та не, искал да бъде на равнище.

— Затова ли се разведоха? — стана целият любопитство Викентий.

— Имаха си противоречия. Мама казваше, че били главно творчески.

— Ох, там стават всичките най-засукани неща.

Това го наведе на някакви мрачни предчувствия, душата му се просветли и той каза:

— Да се целунем в чест на медиите.

Нямаше какво да се прави — целунаха се.

Вече казахме, че Викентий хранеше респект към Ружа не само заради сивите й очи, но и заради тайнствената кариера на баща й, който се ползуваше с популярност не само в столицата, но и в цяла България. Когато се показваше на малкия екран, седемнадесететажният блок, без каквито и да е изключения, сядаше пред телевизията. Това в три четвърти се отнасяше до всички български зрители, защото бащата на Ружа имаше не само чене, но и вид. Да си го припомним пак — казваше се Ладо Ивановски. Беше страшно сериозен мъж — с лула и брада. В официални случаи слагаше блейзер, който стоеше като излят на осанката му. Гледаше отвисоко и непримиримо. Черната му коса се диплеше на дребни равномерни вълнички, винаги добре причесана. Той слизаше по стълбите тържествено, като поздравяваше важно съкооператорите. Всички знаеха, че съзнанието на Ладо никога не присъствува в момента. То контактува с някакви други субстанции и проблеми, от които се оформят впоследствие беседите, статиите, книгите. Видеше ли го, Викентий се свиваше до стената. Потиснат от домашната си среда, той търсеше начин да премине в друг слой на атмосферата и да почне да диша по-свободно с оглед на безбройните таланти, които носеше в себе си. Лепваше се до стената като пощенска марка и го наблюдаваше внимателно как се приближава стъпка по стъпка. Какво знаеше Ладо за Викентий — нищо, само че живееше в блока и беше съученик на Ружа. Но и това не беше малко. Викентий беше готов да коленичи пред рижата му брада и черно куфарче, в което се съхраняваха какви ли не загадъчни вещи. Викентий приклякаше, правейки истински поклон и отчетливо поздравяваше:

— Добър ден, другарю Ивановски.

Ладо винаги оставаше сепнат от внезапния поздрав. Не толкова от поздрава, колкото от интонацията, с която беше изричан, с добре намерените акценти и гладкостта, която в гласа на Ивановски, като човек на категоричните тонове, винаги се губеше. Ладо се оглеждаше през черните си очила, които му служеха повече за маскировка, отколкото за слънце, съзираше го и му отговаряше. Викентий го гледаше нахално усмихнат и се изнизваше безшумно край стената, така че след като повдигаше очилата, Ладо виждаше само празното място и винаги имаше неприятното усещане, че някоя медия се плъзга край него и се шегува над прекалено съсредоточения му вид.

На жилищните събрания Ладо беше лъв.

Край него хвърчеше перушина, служеше си много умело с цитати. Най-често цитираше „Жилищният въпрос в Англия“ от Фридрих Енгелс. Милена Гяурска, която беше ерудирана до шапката си, махаше пренебрежително с ръка и отбелязваше с досада:

— Този пък с неговия Фридрих Дюренмат ще ме убие.

И си спомняше с опиянение пиесата „Портретът на старата дама“.

Тогава Ладо Ивановски като че улавяше беззвучния укор на Милена и отвръщаше:

— Другари, пак се разминахме по основния въпрос.

Ираклий Ламбриола, мъж с непреклонна вяра в бъдещето, заключаваше окуражително:

— Другари, да се надяваме, че следващия път ще се срещнем.

С такива малки надежди живееше Викентий. Винаги когато минаваше край апартамента на Ружини, той поемаше дълбоко замайващия аромат от лулата на Ивановски и чуваше веселия лай на пишещата му машина. За разлика от Пехливанов, който Викентий причисляваше към леката кавалерия, Ладо пишеше по цял ден, проявяваше издръжливост на дългобойна батерия. Или както казваше баща му — натегнат като кърт. Два пъти в седмицата той ладуваше по редакциите в ръка с черното куфарче, в което се съхраняваше произведената стока. Наред с ръкописите в куфарчето имаше един сгъваем чадър, един шушляк, пакет тютюн за лулата, бележник с черни кожени корици, две-три химикалки и един сапун „Бебе“. Така Ладо беше готов винаги за командировка. Можеха да го хванат от улицата и след два часа да го видиш на някоя сцена в провинциалния кинотеатър да се разхожда и да изнася беседата си. Викентий страшно завиждаше на този свободен и необвързан живот — няма работно време, няма присъствена книга, за която баща му се изпребиваше сутрин по трамваите и автобусите.

И ето един ден Викентий победи себе си, както си стоеше до стената, изведнъж блокира Ладо Ивановски по един най-безобиден, но дързък начин.

— Как сте, другарю Ивановски?

Ладо се спря, повдигна очилата си и видя на един метър от него да се усмихва благата физиономия на Викентий. Той гледаше с чисти, непорочни очи, каквито имат девиците в най-светлата си възраст. И мигаше в някаква сърдечна унесеност. Ладо го позна, намести очилата и като се усмихна с лъчезарната си усмивка, защото той вътрешно беше много достъпен човек, отвърна все пак малко слисан от неочакваната среща.

— Добре.

Подаде му ръка. Викентий отпусна своята в неговата като поничка и усети непривичната й топлина. Още не изстинал от напрежението — моментално прецени Викентий.

— Това да се чува — отвърна Агнеца, като че ли го свързваше с бащата на Ружа стогодишно приятелство.

Ладо почувствува сакото си да му отеснява. Но то съвсем отесня, когато Викентий с подкупващата си непосредственост го парира за втори път:

— Другарю Ивановски, мога ли да ви попитам нещо?

Ладо се поколеба, усещайки хлъзгавата природа на Викентий и след известна несигурност рече:

— Може.

Е, какво, може да го пита едно момче, един приятел на Ружа, нещо най-просто или безпредметно. Ладо се излъга. Викентий извади острието на новия въпрос, усмихна се слънчево и като проследяваше лицето на Ивановски, обхванато от не добре прикрито смущение, пусна стрелата:

— Другарю Ивановски, какво е това медия?

Бащата на Ружа повдигна очилата и го разгледа още един път внимателно, този, същия Викентий. Сериозно ли пита, или си прави смешки. Ладо беше много сантиментален на тема достойнство. Преди да отговори, поразмисли, защото в увлечението на едно фалшиво чувство можеше да направи някой гаф, после да се срамува пред момчето цял живот. Тези песоглавци помнят по-добре от всички историци и архивисти, помнят и не забравят провала на някоя уважавана и от тях личност, за да се гаврят зад гърба й докато живуркат. Просто личност, меко казано. Но личност с авторитет. Ладо все пак смяташе, че има такъв в очите на най-малките обитатели на блока. В състояние на дълбоко раздвоение, чувствувайки мръсно подадения въпрос, той отговори разтегнато, защото с тия медии беше станал постоянна дъвка в устата на колегите си.

— Този въпрос, Викентий… нали така се казваше — Викентий, е много голям и не може да се изчерпи с един отговор, и то пред вратата на асансьора.

В това време кабината пристигна от седемнадесетия етаж. Ладо хвана дръжката на вратата, някой да не му я отнеме изпод носа. И вече отново усмихнат и много благосклонен, както казваше понякога Милтидат в пристъп на ревност — безвъзмездно благосклонен, това обикновено го отправяше към Милена, дръпна вратата. Преди да я пусне след себе си, той каза на Викентий с ведрина, обляла лицето му:

— Ще дойдеш у дома да ти обясня.

На Викентий не му трябваше нищо повече. Той изтръгна от дъното на културистките си гърди едно благодаря и видя как кабината отлетя, оставяйки зад себе си мрак и тишина.