Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Трудный случай в практике, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Корекция и форматиране
gogo_mir(2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 9 от 1984 г.

Илюстрации: Ясен Кобарелов

История

  1. —Добавяне

След сутрешната визитация дежурният лекар ми съобщи, че болният от двадесет и четвърта стая иска да говори с мен. Аз моментално захвърлих лекарския дневник и побързах към трети корпус, където се намираха най-тежките случаи.

Той седеше на леглото с притворени очи, като леко се поклащаше.

Ако косата му не бе побеляла така изобилно и рано, болният би изглеждал доста по-млад. Лицето му принадлежеше към онзи тип, който не привлича с правилността на чертите, а с енергичността си.

— Дежурният лекар ми предаде, че сте помолили, да намина. Безпокои ли ви нещо?

— Безпокои ме паметта, докторе. Аз… — той леко се запъна, — по-точно ние направихме грешка, като скрихме станалото. Ние мислехме, че така ще бъде по-добре, надявахме се, че времето ще ни помогне да забравим, но всичко стои пред очите ми сякаш вчера се е случило…

 

 

На разсъмване от гората излезе Алън Брок. Той стоеше пред илюминатора и както винаги се усмихваше лъчезарно и открито.

— Здравей, Вадим — каза той, гледайки Чернолецки право в очите. През стъклото на илюминатора гласът му звучеше глухо, но разбираемо. Точно така, както би трябвало да звучи човешки глас през стъкло на илюминатор.

Чернолецки стисна зъби и натисна спусъка на разрядника. Избухна ослепителен пламък, чу се вопъл, а пред планера в агония се земята отвратително черно същество.

Зад гърба си чу шум. Чернолецки трепна и се обърна. Шелихов, още чорлав след съня, стоеше на вратата на отсека, стискайки автомат в ръка.

— Пак ли? — попита той.

Чернолецки кимна.

— Кой беше?

— Алън Брок.

Шелихов сбърчи чело:

— Не си спомням.

— Аз го помня — мрачно се усмихна Чернолецки, — това е достатъчно. След завършване на училището заедно летяхме. Загина преди две години в астероидния пояс.

Шелихов внимателно огледа ключалката на входния люк — контролната пломба бе на мястото си — и едва след това подпря автомата на стената.

— Ти мислеше ли днес за него?

— Не знам… Според мен, не. Всъщност има ли значение?

— Има — каза Шелихов, като почеса гърдите си и широко се прозя. — Едно е да подслушват мисли и съвсем друго, ако произволно се ровят в спомени.

— Като ти дойде дежурството, можеш да поекспериментираш — предложи Чернолецки и веднага се изруга наум заради тона, с който го бе казал.

— Много ли бяха през нощта?

— Много — кимна Чернолецки. — Дявол знае откъде се взимат. Като че ли са се събрали от цялата гора. И какво толкова ги тегли към нас?

— За горгоните ние представляваме лесна плячка — обясни Шелихов. — Местните животни притежават природни защитни механизми, които вероятно отслабват от болести, телесни повреди, старост. Естествен екологичен баланс. А такава защита ние изобщо не притежаваме и горгоните прекрасно чувствуват това. — Той се приближи до илюминатора и внимателно огледа местността. Отдясно — тъмната стена на гората, отляво — дългият и полегат склон на хълма, осеян с дребни остри камъчета, а отпред, на около осемстотин метра, от гъстия храсталак стърчеше покритият със сив нагар гръб на „Авицена“.

— Добро утро — прозвуча гласът на Нина. — Горгоните идваха ли днес?

— Точно преди половин час — отговори Чернолецки, като се стараеше да не гледа към нея.

 

 

Горгоните бяха унищожили групата на Линдмар. „Авицена“ завинаги си остана там… Бяха успели веднага да се промъкнат на кораба. Никой не е бил подготвен, никой не е могъл да предположи. Само Крисан — последният от четиридесетте и седем — смогнал да се затвори в каютата и да изкара още два месеца, докато храната и водата не свършили. Всяка нощ те идвали до вратата и го викали с гласовете на загиналите, с гласове на роднини, близки — всички, за които си спомнял в онези последни дни…

Крисан до самия си край записвал на лента своите наблюдения и по този начин спаси онези, които дойдоха на планетата по-късно. Той се опитвал да разговаря с горгоните, без да знае, че това е невъзможно. Горгоната се преструва на този, когото иска да нападне, на същество от същия вид. Всъщност разговаряш ти със самия себе си. Тя принуждава жертвата да халюцинира. При тебе може да дойде приятел, любима, майка ти — хора, които отдавна не са живи. Горгоната не умее да анализира информацията, просто принуждава мозъка ти да създава фантоми. Но тя няма власт над човешката воля и ако ти си сам сред горгоните, най-сигурният начин да оцелееш е да унищожаваш фантомите независимо от това какъв облик приемат те. И ще оцелееш, стига да не полудееш, убивайки по няколко пъти на ден скъпи за теб хора. Тъй загина Ковальов. Всичко стана просто за миг. Той внезапно се развика и изскокна от планера — към мястото, където до преди малко стоеше неговата жена… Не успяха да го задържат и след минута всичко свърши. Да оцелееш сам е по-лесно: нали съвсем точно знаеш, че освен теб на планетата няма друг.

 

 

— След половин час ще може да се излиза — Павел почука с пръст по стъкления капак на термодатчика. — Навън е вече двадесет и осем градуса.

— Опасно е: за половин час температурата в края на гората няма да се покачи — възрази Чернолецки.

— Тук всичко е опасно — каза Павел. — А на ден ние успяваме да домъкнем едва един контейнер.

— Павле — повика го Нина, — ела за момент. Все не мога да се оправя с тази идиотска брава.

Павел се приближи. Нина плъзна длан по ръкава му, сякаш махаше някаква прашинка оттам. Павел с изненада погледна ръкава си, също го докосна с длан и пръстите им се срещнаха.

Нина пътуваше вече за четвърти път с екипажа на Чернолецки. Веднъж той с удивление забеляза, че само уханието на косите й е достатъчно, за да премахне обичайното еднообразие. Но по онова време Чернолецки вече бе с вързани ръце, до гуша затънал в тази дружба, в тази предвзета дружба — плод на служебни взаимоотношения. Нина беше до него, но в същото време — безкрайно далеч и не плахост го сдържаше да й направи признание, не срамът да бъде отблъснат, а страхът да разруши малкото, което имаше.

За Чернолецки сега главният въпрос се състоеше в това как да скрие болката си. А като че ли Шелихов все пак се досещаше. Чернолецки усещаше неговите внимателни, изучаващи погледи. Да върви по дяволите. Ето го — излиза от товарния отсек след поредното преброяване на контейнерите с фермент.

— Е, как е, щурмане? Какви са шансовете ни? — попита Чернолецки.

— Ако сме изключително точни — замислено каза Шелихов, — по принцип би трябвало да стигне.

— Виж какво, щурмане, за мен е важно — ще можеш ли да осигуриш необходимата точност в края на Скока, или не? Ще стигне ли ферментът?

— Аз не бих рискувал — отвърна Шелихов, като отмести погледа си.

У Чернолецки се надигна вълна на раздразнение:

— Нали това искам да разбера: къде има по-голям риск? Тук, днес, сега или при скока? Можеш ли да ми отговориш по-конкретно? Трябва ли да ходим до „Авицена“ още веднъж, макар и за последен път? Отлично знаеш какво ни струва това!

— Щурманът е прав, Вадим — каза Павел, и гласът му накара Чернолецки да трепне. — По-добре е един да рискува за последен път, отколкото всички заедно да рискуваме. За последен път. А утре вече няма да ни има тук.

„Колко е бледен днес — помисли си Чернолецки, — съвсем като варовик. Господи, ами той се бои — внезапно с тайно задоволство се досети той и начаса се засрами: — А нима аз не се страхувам? Нима има между нас такъв, който не се страхува?“

— Добре — каза Чернолецки, — Шелихов, подгответе планера за отлитане. Ти, Павел, ще му помогнеш. Днес аз ще отида на „Авицена“.

За няколко секунди настъпи всеобщо мълчание.

— Защо ти? — тихо попита Павел. — Днес е мой ред.

— Смятай че си ми го отстъпил — небрежно подхвърли Чернолецки.

— Не те разбирам.

— И не е необходимо — Чернолецки вече бе напълно спокоен. — Това е моя заповед. Трябва просто да се подчиниш.

— Аз… — Павел с мъка преглътна — … аз не желая да се подчинявам на такава заповед.

— Нещо ти куца речникът — почти весело каза Чернолецки, — „желая — не желая“, „ще отида — няма да отида“. Празни приказки.

Лицето на Павел започна да почервенява.

— Разбирам… Ти мислиш, че аз се страхувам. Искаш да ме унизиш. И май знам защо…

— Глупости приказваш! — прекъсна го Чернолецки.

Нина ги гледаше с нарастващо безпокойство.

— Слушай, Вадим — започна Шелихов, — какво си намислил?

Чернолецки изпитваше някакво болезнено удоволствие от разигралата се сцена. За пръв път от много дни насам той изпита облекчение.

— Бих ви помолил, Шелихов, да си гледате вашата работа.

— Всичко това изглежда странно — каза Павел. — Не се нуждая от твоята жертва. Аз не желая за чужда сметка…

— Заповядвам да се прекрати търгът — извика Чернолецки и пръв се уплаши от избухването си. Едва сега напълно осъзна защо разигра тази сцена. Искаше му се да види страха на Нина. Страх за него, Вадим Чернолецки. Би го възнаградил и най-малкият намек за такъв страх.

Всички го гледаха с недоумение и тревога.

— Добре де — уморено махна с ръка той. — Щом смятате, че не съм прав — да теглим жребий. Аз и Павел.

— Ако ще теглим жребий, тогава всички — неуверено каза Шелихов.

— Никакъв жребий — каза Павел.

— Само аз и Павел, щурмане. Сега изобщо не е твой ред. Разбери ме, Павел — тихо каза Чернолецки. — Това не е обикновено излизане навън. Това е последното излизане. Съвсем-съвсем последното и аз не мога… просто нямам право… Тук ние загубихме половината от нашите другари…

— Ти не си виновен, прекрасно го знаеш.

— Аз ти отстъпих — каза Чернолецки, — макар че можех да се наложа. Отстъпи ми и ти, моля те.

Павел са поколеба.

— Добре — съгласи се той, — да теглим жребий.

 

 

— … Аварията с нашия кораб е абсурд, чиста глупост. Знаете ли статистиката за произшествията в Космоса? Части от процента. За всички произшествия — в тях влиза даже повреда в кухненския агрегат или прахосмукачката. И ето че и ние попаднахме в този процент. В момента на Междузвездния Скок се натъкнахме на облак газ. Жилищните помещения не пострадаха — защитата там все пак е двойна — блокировка и прочее, но ферментът изтече почти напълно.

Най-близката до нас планетна система бе Церекс, нямахме избор. За да се доберем до нея, два месеца ускорявахме кораба с планетарно гориво. Горивото, разбира се, отиде по дяволите. Остана ни едва за кацане на планетата и отлитане. И при това, ако пестеливо го изразходваме. Да бяхте видели само как опразнихме планера! Всичко изхвърлихме, буквално всичко, без което можехме да оцелеем.

А че „Авицена“ бе останала на Церекс, знаеха всички. В нея бе единственото ни спасение. На „Авицена“ имаше запас от фермент за биокомпенсаторите. Знаехме какво ни очаква на планетата, но друг изход нямаше. Планерът кацна доста удачно — на някакъв си километър от „Авицена“. Павел направи всичко възможно. Гориво за корекции вече нямаше, само за излитане — със съответните поправки за товара. Трябваше да проникнем в „Авицена“, да отворим товарните помещения, след което да пренасяме контейнерите с фермент на планера. И това всеки път трябваше да го върши сам човек…

Разбирате ли, когато горгоните въздействуват на група от хора, механизмът някак си се променя. Крисан предупреждаваше за това. Той обърна внимание на факта, че на планетата няма стадни животни. Твърде скоро се убедихме в неговата правота.

Горгоните не обичат горещината, денем тяхната активност забележимо спада. На нас ни се налагаше да изчакваме пладне, след което някой отиваше на „Авицена“. За друг рейс време вече не оставаше — наближаваше залезът, рискът ставаше прекалено голям. Веднъж Данилин и Репо решиха да тръгнат заедно, даже разработиха някакви правила — осезателен контакт, условни сигнали и т.н. Аз не им попречих и не им забраних — удаде им се да ме убедят, да ме запалят и мен — всъщност ние почти нищо не знаехме! Действително, ако те успееха, ние щяхме да се справим със задачата два пъти по-бързо… Те не се върнаха. На следния ден аз тръгнах сам и видях какво бе останало от тях…

 

 

Чернолецки бе съвсем сигурен, че този път на „Авицена“ ще отиде той. Другояче просто не би могло да бъде! Намираше се в онова необикновено състояние, когато душевната болка е стигнала краен предел и вече нищо не ти изглежда важно. Той с ужас разбираше, че не иска, страхува се от часа, когато Нина и Павел най-сетне ще могат да отлетят оттук, тъй като мигновено щеше да рухне нестабилното равновесие между болка и безумна надежда за нещо неосъществимо, и Нина завинаги ще излезе от неговия живот.

Чернолецки бе уверен в изхода от жребия и жадуваше такъв изход. Павел външно бе спокоен, само пръстите му леко трепкаха. Като взе своето листче, той известно време го подържа пред себе си, после, без да бърза, го отвори. Чернолецки забеляза как Нина сви юмруци и усети остър прилив на печална, безнадеждна завист.

— Е, най-после — каза Павел и се усмихна. — Всичко е точно така, както трябва да бъде. Справедливостта възтържествува. Надявам се, че сега поне няма да спориш с мен, нали? Време е да тръгвам. Още повече, че навън температурата отдавна вече е наред. Шелихов, вади „Черната кутия“!

 

 

— … Аз вече споменах, че главната опасност се заключаваше в самите нас. По-точно във факта, че ние сме много. Налагаше се да се справяме не само със собствените си халюцинации, но и с тези на човека до нас. Горгоната няма разум, но притежава усета на хищника инстинктивно да намира правилния път, да отбира безгрешно необходимите елементи от мозъците ни.

Докато се намирахме вътре в планера, опасност не ни застрашаваше. Ние унищожавахме всеки кошмар, който правеше опит да проникне при нас. Всичко обаче се променяше, когато някой от нас отиваше за контейнер.

Ние нямахме възможност да поддържаме връзка с излезлия — магнитосферата на планетата е също така чудовищна, както и обитателите й, радиовръзката бе безполезна. Ето защо предварително не можехме да знаем какво е станало с излезлия навън. В това се състоеше главната опасност, главната ни задача. И ние я решихме. Още преди да кацнем на планетата, ние измислихме „Черната кутия“.

Всичко е много просто. Всеки от нас си измисляше дума, записваше я на две листчета. После листчетата се сгъваха и ги слагахме в кутията. Този, който трябваше да излезе, изтегляше едно листче като лотариен билет и, без да го отваря, го прибираше в дрехата си. Това беше паролата, нали разбирате? Второто листче със също такава дума — двойникът на първото — оставаше в кутията. Никой от нас не знаеше коя е думата — нито излезлият, нито онези, които оставаха. В това се заключаваше целият смисъл! Горгоната не би могла да знае нещо, което никой от нас не знае!

Излезлият разгръщаше листчето, след като се върне, пред входа на планера. Прочиташе и съобщаваше паролата. Всеки от нас си записваше онова, което чуеше, и едва след това ние отваряхме останалите листчета и намирахме нечифтното. Ако всички записи съвпадаха, откривахме люка… Малко дълга процедура, но за онзи, който чакаше отвън, нямаше опасност — той се намираше под защитата на бордовите разрядници…

truden_sluchaj_zhrebij.png

Шелихов разтърси кутията, после придърпа капака точно толкова, че да може Павел да бръкне с ръка, и се обърна. Никой не гледаше как Павел изтегля паролата: трябваше да се изключи и най-малката възможност някой случайно да познае своето листче.

Нина седеше с гръб към Чернолецки, той гледаше късо подстриганите й, съвсем като на момче коси, фината, нежна линия на шията й и трогателно слабичкия гръб.

— Готов съм — каза Павел.

— Провери ли автомата си? — попита Чернолецки.

— Всичко е наред, пълен боекомплект.

— Тогава заемете местата си.

Шелихов и Нина долепиха очи до мерниците на бордовите разрядници и няколко минути внимателно оглеждаха местността — цялата покрита с черни дупки от изстрелите.

— При мен е чисто — отсечено изрече Шелихов, а след него и Нина, глухо:

— И при мен също е чисто.

— Тръгвай! — заповяда Чернолецки.

Павел взе в ръка автомата си, нагласи на раменете си ремъците на приспособлението за пренасяне на контейнери и скокна от планера през открехнатия от Чернолецки люк. Останалите трима с насочени оръжия следяха как Павел крачи по отъпканата за този месец пътечка. Известно време главата му се мяркаше сред храстите, после той свърна зад хълма и изчезна.

Зачакаха. Целият път на Павел бе пресметнат и премерен. Двадесет минути до „Авицена“, двадесет и пет-тридесет от входния люк до отсека с контейнерите, където човек трябваше да бъде изключително внимателен — горгоните биха могли да останат през нощта под сянката на корпуса. Налагаше се бавно да минаваш от отсек в отсек, предизвиквайки с приближаването си горгоните и да унищожаваш появяващите се фантоми. За щастие горгоните не нападаха внезапно, от засада. Това те просто не умееха да правят.

Още петнадесет-двадесет минути, за да избереш контейнера и да го нагласиш на гърба си, после обратно, в същия ред. Всичко общо правеше от сто до сто и двадесет минути. Павел беше длъжен да спази този срок.

Измина час и нищо не се случи. След още десетина минути на Шелихов му се стори, че край гората се мерна подозрителна сянка. Чернолецки също известно време се вглеждаше в далекомера, нищо не откри, но заповяда за всеки случай да ударят с лъч там. Шелихов пусна в края на гората две ослепителни мълнии. Когато изтече контролното време от сто минути, те станаха извънредно внимателни. Повече не се отвличаха да гледат към края на гората, а държаха под прицел секторите от двете страни на пътеката.

— Нещо Павел се позабави — небрежно подхвърли Шелихов.

— Няма страшно — веднага откликна Чернолецки, — пет минути не е забавяне.

Той излъга, ако би могло да се нарече лъжа онова, в което никой от тях не вярваше. Единствен той бе се задържал повече от два часа, и то само един път — първия, когато проправяше път.

Те мълчаха още пет минути.

— Нещо му се е случило — каза Нина. — Толкова дълго не би могъл…

— Нищо не му се е случило — отмерено и съвсем спокойно отговори Чернолецки и повтори още веднъж: — Нищо не му се е случило.

Важен бе тонът, а не думите. Тонът успокояваше много повече.

— Не издържам — каза Нина след още пет минути. — Нещо се е случило.

— Нина, ние сме длъжни да чакаме — със същия тон произнесе Чернолецки, но тонът му вече не подействува.

— Може би той има нужда от помощ! — Вълнението на Нина с всяка измината минута се засилваше и тя се опитваше да го скрие, да говори спокойно като Чернолецки. Той се включи в играта.

— Чакаме още четвърт час, след което аз ще тръгна да го посрещна.

Това, разбира се, той не се канеше да прави. Това изобщо в никакъв случай не биваше да се прави. След среща с горгоните ранени няма. Всичко става за миг и изходът е само един. Или Павел все пак ще се върне, или вместо него ще дойде фантом. Нина прекрасно знаеше всичко това не по-зле от останалите, просто го бе забравила. За няколко минути, не повече.

truden_sluchaj_gorgona.png

Павел се появи от храстите два часа и тридесет и седем минути след излизането си от планера. Видяха го едновременно и мълчаливо следяха приближаването му. Нещо във вида му не беше наред, нещо липсваше. Предчувствие за беда прободе Чернолецки и той трескаво започна да размишлява: какво не беше наред?

Павел махна с ръка. Виждаше се как им се усмихва, но някак си смутено.

Той застана до илюминатора и чукна по стъклото с кокалчетата на пръстите си. Чернолецки пръв се приближи, долепи ухо и в същата секунда разбра: на гърба на Павел нямаше контейнер. Той беше се върнал без контейнера с фермента.

„Пролет“ — чу Чернолецки слаб глас, огледа Павел със странен, разсеян поглед и със знак го помоли да повтори.

„Пролет!“ — извика отвън Павел. Гласът му звучеше точно така, както и трябваше да звучи човешки глас през дебелото стъкло на илюминатора.

Чернолецки се отдръпна и записа — „Пролет“. Това не бе неговата дума.

Към илюминатора се приближи Нина, тя просто светеше от радост. Долепи се до стъклото, кимна и веднага се отдръпна, като драсна нещо на своето листче.

Шелихов, когото Чернолецки смени при разрядника, също се доближи до стъклото, веднага се отдръпна и с тревога изгледа капитана. Той също бе забелязал.

Свериха своите записки. Всички бяха записали една дума: „Пролет“. Тогава Шелихов взе кутията и започна да вади една по една хартийките, като ги разгръщаше. Нина беззвучно разговаряше през стъклото с Павел.

— „Време“ — монотонно зачете Шелихов, — „Корида“, пак „Време“, „Клетка“, „Корида“ — той направи пауза, зашари с пръсти в кутията, лицето му от объркване се удължи, той обърна кутията и я тръсна.

— Д-други няма — заеквайки, каза Шелихов.

Той захвърли кутията на масата и с две ръце заопипва разгънатите листчета.

— Време — мърмореше той, — клетка, корида, време, корида, клетка… така… така…

Отново хвана кутията, затръска я, отново я захвърли, започна да оглежда масата и всичко наоколо.

— Бележката я няма! — извика той. — Разбирате ли! Няма я!

— Как така я няма? — Чернолецки скочи към него, хвана го за яката на комбинезона. — Не може да бъде!

Нина още нищо не разбираше. Тя прехвърляше от единия на другия своя ласкав, замъглен от щастие поглед.

— Всичко съвпадна, другари — каза тя и внезапно престана да се усмихва.

Чернолецки включи външната връзка — това сега вече нямаше значение.

— Павел — произнесе той, — ние търсим бележката. Почакай малко и бъди внимателен. Впрочем тя не би ли могла да е у теб?

— Търсете, търсете — разнесе се от говорителя звучният, уверен глас на Павел. — Аз ще почакам. Не, втората не е у мен, знам го със сигурност.

А Чернолецки в този момент трескаво размишляваше: такъв ли отговор очакваше от Павел? Впрочем той прекрасно знаеше, че подобна игра на отгатване е напълно безсмислена.

Те претърсиха целия отсек. Бързо, внимателно, сантиметър по сантиметър. Бележката я нямаше. Повече нямаше смисъл да търсят. Тук нямаше излишни вещи, нямаше ъгли и пролуки, където би могла да пропадне. Тук и игла не би се изгубила.

Павел търпеливо чакаше, стоейки с гръб към кораба, като внимателно оглеждаше местността. Нина погледна гърба му и веднага побледня. Най-накрая и тя забеляза, че Павел се е върнал без контейнер.

— Чуй ме, Павел — неочаквано произнесе в микрофона Чернолецки, — защо не донесе контейнер?

— А-а, ето какво ви е изплашило — усмихна се Павел. — Там няма повече фермент. Всички контейнери са празни, до един. Това ме и задържа. Прерових всичко — празно. Защо трябваше да мъкна празен?

Всичко беше логично и ясно. И причината за задържането му, и липсата на контейнер. Но това нямаше никакво значение. Докато макар и един от тях тримата запазеше разсъдъка си, отговорите на онзи, отвън, щяха да бъдат абсолютно логични.

Чернолецки изключи за минутка връзката.

— Кой от нас е написал думата „Пролет“? Моята дума е „Корида“.

— Аз написах „Клетка“ — каза Шелихов.

— Аз написах „Време“ — прошепна Нина.

Чернолецки отново включи микрофона:

— Павел, думата „Пролет“ съвпадна, но никой от нас не я е писал.

— Естествено — без да се обръща, сви рамене Павел. — Тази дума писах аз.

„Наистина естествено, ако не сме ние, значи е той. И ако никой не я е писал — също той!“ — помисли Чернолецки и видя, че Шелихов и Нина помислиха същото.

— Павел, ние не можем да намерим тази бележка — каза Чернолецки, усещайки как отчаянието му расте. — И никой от нас не е писал думата „Пролет“!

Павел подсвирна, обърна се и внимателно погледна през илюминатора.

— Търсете бележката — кратко каза той.

— Защо се безпокоите — каза Нина. — Просто ние отново ще напишем всичко, той ще се отдръпне на стотина метра, ние ще изтеглим паролата и ще я оставим отвън. За по-сигурно даже можем да напишем по две всеки.

— Чуй ме, Павел — каза в микрофона Чернолецки, — няма смисъл да търсим бележката. Тук просто я няма.

— Е, и какво? — възрази Павел. — Напишете още веднъж. Аз ще се отдалеча, а после ще се върна. За по-сигурно може даже да напишете по два чифта бележки.

Те едновременно трепнаха от последната му фраза, Чернолецки усети как по тялото му изби лепкава, противна, студена пот.

— Е и какво от това! — внезапно извика Нина. — Ние с него мислим еднакво. Това е естествено. Ние се обичаме! Как не можете да го разберете?

— Нина, успокой се — каза Шелихов. Устните му трепереха.

— Думата съвпадна! — Нина се хвърли към масата, опипа, тръсна всяка хартийка. — Момчета, мили мои! Такова още не се е случвало, не може да бъде, всичко да съвпадне и…

— Нина, ние нищо не знаем за тях — с прегракнал глас каза Чернолецки. Сякаш нещо стисна гърлото му. — Може би… — той облиза със сух език устните си, които внезапно се бяха напукали, — може би ние вече не виждаме бележката? Нина, Шелихов, разбирате ли ме? Тя е тук, но ние не я виждаме!

— Глупости — каза Нина, но в гласа й имаше повече ужас, отколкото увереност. — Това са пълни глупости. — Гласът й укрепна и прозвуча с пълна сила. — Това е невъзможно, това… това е…

Шелихов ги гледаше със застинало, каменно лице.

— Ние нищо не знаем — с усилие заговори Чернолецки. — Зад всяко зрънце опит стои живот. Всяко знание ни струваше гибелта на хора. Повече никой не трябва да загива.

— Ами той! Ами той! — извика Нина, сочейки входния люк.

— Стойте! — също някак истерично извика Шелихов. Очите му гледаха съвсем диво. — Аз измислих изход, стойте! Може… може да се провери. Чуйте ме! Вадим, включи микрофона, за да чува и той. Павел, чуваш ли ме? Слушай внимателно! Сега ще изключим връзката и Вадим ще се приближи до илюминатора. Ти… — Шелихов млъкна за секунда, — … ти ще трябва… ти ще му разкажеш нещо, което знаете само ти и Нина, никой друг.

— Това са глупости! — с досада викна Чернолецки.

— Почакай! — Шелихов размаха към него юмрук. — Павел, слушаш ли ме? Ти ще му разкажеш… разбери ме правилно… същото, което знае и Нина, но… при теб то ще изглежда по-различно, разбираш ли ме? Ти го знаеш и Нина го знае — само вие двамата, но различно! Ти като мъж, тя — като жена. Разбра ли ме, Павел?

Настъпи тишина и на Чернолецки му се стори, че чува как Павел диша.

— Но… — неуверено започна Павел, — … аз не знам какво да кажа. Между нас не е имало нищо… Нали вие всичко знаете за нас. Ние винаги сме били заедно с вас и никога…

— Това е истина — каза Нина. По лицето й се стичаха сълзи. — Ами нали се запознахме на „Курчатов“, вие всичко знаете и… ние няма какво да крием, нищо не е имало… вие винаги сте били с нас — тя ниско наведе глава, после я вдигна. — На нас почти не ни се е случвало да бъдем насаме.

Чернолецки взе решение. Единственото, което бе възможно сега.

— Павел, чуй ме — каза той. — Ти трябва да се върнеш на „Авицена“ и да донесеш празен контейнер. После ти ще се отдръпнеш и ние ще го вкараме вътре. Съгласен ли си с мен? Риск има, но ти още имаш време, трябва да успееш. Отговори ми, Павел!

— Прав си — произнесе Павел и сухо се усмихна. — И аз бих решил същото на твое място. Друг изход няма. Да, това е най-добрият изход за всички.

— Не прави това, Павле! Вадим, ти си полудял. До залеза има малко повече от час. Той ще загине! — Нина неочаквано млъкна и каза с удивително спокоен глас: — Аз знам защо го правиш! Ти искаш да го убиеш. Павел, чуваш ли ме? Той иска да те убие, защото ме обича, отдавна го знам. На всички е ясно!

— Млъкни! — каза потресен Чернолецки. — Как можеш!…

— Тогава ми позволи да изляза. Пусни ме. Аз знам, че това е той, той, а не някакъв фантом. Знам това, разбираш ли, знам го! И ти веднага ще видиш, че съм права. Пусни ме! Нали виждаш, че той чака!

Павел не тръгваше. Със странна усмивка слушаше онова, което ставаше вътре в планера.

Ярост обхвана Чернолецки. Фантомът не си тръгваше, защото очакваше излизането на плячката. Вадим скочи към разрядника и насочи дулото му към Павел.

— Няма да й позволя да излезе. Отивай си. Броя до три.

Павел се обърна и закрачи по пътеката. (Фантомът съвсем логично имитираше тръгване, тъй като заплахата бе съвсем реална.) В същата секунда Шелихов хвана Чернолецки за ръцете и започна да го издърпва встрани. Чернолецки вяло се съпротивляваше, те се дърпаха около половин минута, докато тази нелепа, неуместна и безсмислена борба не бе прекратена от вика на Нина.

— Отдръпнете се от люка!

Те се обърнаха. Нина стоеше до креслото, насочила към тях автомата.

— Нина! — промърмори Чернолецки. — Ти си полудяла. Остави автомата.

— Отдръпнете се от люка — повтори тя. — Не се шегувам.

Те бавно се дръпнаха встрани.

— Вие го изпратихте на смърт — каза Нина. — Аз ще го върна и да не сте посмели да ми пречите. А ако… това си е мое право, няма да го разбереш. Само че той е жив, разбираш ли! Жив! Аз знам, защото…

В илюминатора се виждаше как Павел с насочен автомат, без да се оглежда, бързо върви към „Авицена“. До храстите му оставаха стотина метра.

 

 

— … После… после всичко стана много бързо. Пред очите ни. Тя изскочи от планера и се втурна след него. Той се огледа, също се затича към нея и след минута те се срещнаха. Не знам какво си говореха. Може би просто са се държали за ръце и са се гледали. После тръгнаха към планера, а от храстите зад тях изпълзя горгона и, без да бърза, тръгна след тях.

Те нищо не чуваха, разбирате ли? Трябваше да чуят, но не чуваха. Ние се развикахме в микрофона. Шелихов започна да стреля с лъча отляво, отдясно, над главите им — те нищо не забелязваха, ама нищичко, защото вече бяха под въздействието на горгоната. Вероятно точно затова те са опасни за групите.

А горгоната беше зад гърбовете им и ние не можехме да я улучим… Аз грабнах автомата и изскочих от планера. Знаех, че няма да успея, но не исках да повярвам. Шелихов направи опит да ме задържи, но аз го отблъснах. Успях да направя само няколко крачки…

Това е ужасно, повярвайте ми. Никога никому не пожелавам да види как напада горгоната… С нищо не можеше да им се помогне, но аз вече нищо не разбирах и продължавах да тичам. Шелихов ме спаси, направи единственото възможно. Той удари с лъча там… е, там… в мястото, където всички те се намираха в последния момент… Всичко изпепели. До дъно. Само локва разтопена почва…

Не мога да ви предам какво стана с мен. Аз хукнах обратно, за да го убия. Шелихов се досети, затвори люка и през цялото време, докато аз с викове опитвах да го докопам, не напускаше разрядника, пазейки ме от горгоните. Не знам много ли бяха, после никога не го и попитах, но ми се струва, че лъчът често проблясваше… А когато напълно се изтощих и паднах до люка, той ме вмъкна вътре в планера и до сутринта се грижи за мен: тъпчеше ме с транквилизатори, поеше ме с всякакви гадости.

На сутринта стартирахме и благополучно се добрахме до кораба, който ни очакваше на стационарна орбита. После извършихме изключително удачен Скок. Зад орбитата на Сатурн ни прибра патрул на спасителната служба. Ние с Шелихов решихме да скрием истината от всички. Аз го помолих за това. Нали аз погубих всички. Не й повярвах. Обичах я повече от всичко на света, повече от живота си и не съумях да й повярвам. Или не исках? Наистина, вече сам не зная… Но да мълча повече не мога. И още нещо. Не мога да разбера къде се дяна тази проклета хартийка с думата „Пролет“? Тази загадка не ми дава покой, но аз не знам, не знам, вярвайте ми, докторе!

„Да, да, разбира се, вярвам ви — отговорих му аз, — моля ви, не се вълнувайте“ — и извиках дежурната болногледачка, за да му направи успокоителна инжекция. После изчаках, докато той се успокои и потъне в тежък, наркотичен сън — единственият начин, по който заспиваше от три месеца насам. Това е изключително сложен случай в моята практика — до крайност, невероятно разбита, деформирана нервна система. И в същото време аз не преставах да се удивлявам колко здрава психика имаше той. Как е съумял да не полудее там, на тази ужасна планета? Как е успял да запази разсъдъка си?

Неговата история ми е известна отдавна, малко по-късно ще ви кажа откъде. За мен беше важно да чуя всичко от устата му. Това ще помогне да определя по-нататъшния курс на лечение. Юридически той е невиновен. Арбитражната машина потвърди, че решенията му са били оптимални. На негово място машината не би могла да постъпи по-добре. Може би по тази причина на машините не доверяват вземането на окончателно решение… Не е наша работа да го съдим. Този случай е много тежък, но колкото и да е странно, това не е най-тежкият случай в клиниката.

Имаме още един случай. Не само аз се намирам в огромно затруднение, но и повечето мои колеги. Два етажа по-долу, в единадесета стая лежи болен, който вече няколко месеца разказва на всеки една и съща история. Той разказва за една малка кутия с оригинална конструкция на плъзгащия се капак. В края й имало някаква вдлъбнатина, вече не помня за какво, за удобство, или за намаляване на теглото. Тази вдлъбнатина била съвсем незабележима и обикновено не пречела, но ако там случайно попаднел крайчецът на малка хартийка и в този момент започнат да отместват капака, то листчето ще започне да се смачква от приближаващата се стена и да се напъхва по-дълбоко във вдлъбнатината, докато не се скрие напълно. Особено ако е сгънато внимателно преди това.

И в този момент пациентът започва да разказва всичко отначало, и така продължава вече половин година, от онзи миг, когато той, осенен от внезапна догадка, разбил своята кутия и намерил в капака малка измачкана хартийка с една-единствена написана дума на нея — „Пролет“…

Край