Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (8)

Глава 8

Оставаше ми още един човек. Градинарят и шофьорът на Гереро — Джонас. Още половин час глупави въпроси, още половин час глупави отговори, още половин час вдигане на рамене — и моята съвест напълно ще се успокои.

Оставих колата си до някаква будка и реших пеша да стигна до къщата на Джонас. Още не бях стигнал до входа, когато от къщата излезе човек на средна възраст с простовато, но приветливо лице.

— Влизайте, влизайте, мистър Рондол, вратата не е затворена.

— Сам ли живеете, мистър Джонас? — попитах аз. — Помислих, че сте женен. У вас е толкова чисто.

— Какво говорите, мистър Рондол. Всичко сам правя.

И се впусна най-подробно да ми обяснява своята система за поддържане на чистота, която се свеждаше към това, че къщата трябва да се чисти по-често. Задрямах най-безсрамно, като прикрих с ръка очите си. Но изведнъж нещо като че ли ме бутна.

— А пък аз съвсем бях забравил, че мистър Гереро ме беше предупредил вечерта да не отивам при него. Помнех само, че трябва да се проверят акумулаторите в шеворда. И така значи, седнах аз на своя „фолкс“ — оттук до къщата на мистър Гереро са четири мили. И когато пристигнах до самата къща и видях „шеворда“, си спомних, че господарят ми беше казвал да не идвам същата вечер.

— А коя вечер беше тази?

— Същата вечер, когато с него се случи онова…

— Мистър Джонас, в колко часа бяхте край къщата на Гереро. Може би случайно сте обърнали внимание?

— Да, разбира се. Видях. Беше осем и половина.

Осем и половина. А през това време Ланс Гереро е бил в Шервуд на Индепендънс-стрийт. Според показанията на съседите на Джин Уишняк на съдебното заседание беше установено, че си е отишъл от нея някъде около десет часа. Заминал със своя червен „шеворд“.

— Не бихте ли могли да сбъркате, мистър Джонас? Негов ли беше този „шеворд“?

— Че как мога да сбъркам? Да не би да не познавам колата на господаря? Че аз и със затворени очи ще я разпозная. Наистина вече беше мръкнало. Само че фаровете на моята кола бяха запалени, пък и от прозорците светлината падаше право върху двете коли.

Главата ми се завъртя като в люлка. Все по-бързо и по-бързо.

— Двете коли?

— Ами да, двете коли. Нашият „шеворд“ и още нечия „алфа“.

Бързо трябва да се провери каква кола кара Урсула Файяр. Не знам защо, но бях сигурен, че това е бил нейният автомобил. Светлината била запалена… И червеният „шеворд“ стоял под прозорците, по същото време, когато червеният „шеворд“ се е намирал на Индепендънс-стрийт. Добре, да допуснем, че има два червени „шеворда“, в това няма нищо свръхестествено, но „алфата“… Значи Гереро не лъже. Не може сам да пристигне в Елмсвил на две коли, да запали лампите, да се върне в Шервуд с трета кола, да разбие черепа на Джин Уишняк със свещника и после да се върне в къщи… Да, но отпечатъците от пръстите, свидетелите? Това не може да бъде. Но и Урсула Файяр няма да остави колата си на двора и да седне да чака, докато Гереро отиде и се върне от Шервуд…

— Мистър Джонас, можете ли утре сутринта, да кажем в девет часа да си бъдете в къщи? Ще ви се обадя по това време и ще намина да ви взема. Ще ми покажете как са стояли двете коли под прозорците и ще оформим вашите показания пред апелационния съд. Съгласен ли сте?

Разбира се, можех да оформя показанията на Джонас още сега, но все пак искаше ми се предварително да проверя каква кола кара Урсула Файяр. Това беше много важно, ако все пак Джонас нещо бърка…

Отдавна не съм карал с такава скорост и след тридесет минути вече бях на Уилсън-стрийт до дългото здание на полицейското управление. За щастие на мястото си беше и Херб Розен, стар мой познат. Той дори се зарадва, като ме видя.

— А, съдебна мишко — изръмжа със свойствения му хумор, — тези електронни машини не са ли те направили още безработен?

— Херб — казах аз, — направи ми една услуга. Разбери, моля те, само че веднага! Каква кола кара някоя си Урсула Файяр?

— Това жената на самия Файяр ли е? Охо, Язон, виждам, че още си далеч от безработните. В ония среди, в които се движи мисис Файяр, парите са повече от листата по дърветата. Почакай ме минутка.

Върна се след няколко минути и ми намигна:

— Червена, „алфа супер“, номер ГПЕ 62–211.

Погледнах си часовника. Седем и половина. Гизела отдавна си е отишла. Тръгнах си и аз към къщи. Просто не можех да си намеря място от вълнение. Трябваше обезателно да поговоря с някого. Обадих се на Сънрайз-булевард, исках да чуя гласа на Одри Ламонт. Но уви, тя не си беше в къщи. Професорът беше много любезен. Попита ме как върви моето психологическо изследване. Я да видим каква реакция ще предизвика съобщението за Джонас у учения, който, както сам казва, признава само фактите. Подробно му изложих разговора с Джонас. Професорът беше повече от внимателен. Той ми зададе въпроси за Джонас, попита ме дали неговите показания могат да изиграят някаква роля пред апелационния съд.

— Надявам се скоро да ни дойдете на гости — каза накрая той.

* * *

Сутринта не издържах и петнадесет минути преди уговореното време се обадих на Джонас. Никой не отговори. Вероятно е в градината си или се занимава с чистене. След петнадесет минути отново се обадих. И отново никой не отговори.

Тръгнах за Елмсвил и скоро приближих неговата къща. Този път той не излезе да ме посрещне.

— Мистър Джонас — повиках го.

Тишина. Почуках на вратата. Не знам защо, но бях сигурен, че никой няма да ми отговори. Стопанинът на този дом не е човек, който ще определи среща и няма да дойде. Навярно не чува чукането ми.

И той наистина не чуваше чукането ми, тъй както не е чул и телефонния звън преди това. Защото лежеше в малкото си антре облечен в някаква детска синичка пижамка с буболечици по нея, а до него се беше проточила тъмна локвичка. Виждал съм такива локвички и знам най-често колко тъмна изглежда човешката кръв. Внимателно се наведох над Джонас. Стреляли са почти в упор. Не е възможно да не уцелиш от такова разстояние. Дигнах глава и видях пред себе си млад широкоплещест мъж със сключени вежди. Точно пред мен стърчеше заглушителят на пистолета му.

— Не мърдайте — някак си много просто и убедително каза той. — Иначе… — и той изразително посочи с очи трупа на Джонас. Да, пред мен стоеше професионалист. Той посочи към трупа не с ръката, с която държеше пистолета — никога не се препоръчва да се отмества насоченият към човека пистолет, — а само с очи. И това дори беше хубаво. Винаги предпочитам да си имам работа с професионалисти.

— Готов ли си, Ърни — попита, без да отмества от мен нито погледа си, нито пистолета.

— Да, идвам — чу се глас от стаята.

— Откопчайте ръкава на ризата си и го повдигнете — също така спокойно ми заповяда чернокосият. — И не правете никакви движения. Разбрахте ли ме?

От стаята излезе човек, който държеше в ръката си спринцовка. Чернокосият ме гледаше, насочен към мен беше и неговият пистолет. Протегнах ръка и човекът със спринцовката неумело мушна иглата в рамото ми.

— Готово.

Това е. Изчезнаха и последните звуци и аз бавно, безкрайно бавно започнах да се потапям някъде надолу. Повече не се съпротивлявах, не се хващах за светлината или звука. Нямаше нищо.