Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (3)

Глава 3

— Гизела — казах, влизайки в кантората. — Как мислите, какво ще направя сега? Ще взема писалка и ще напиша чек на ваше име. Заплатата за три месеца.

— Много ви благодаря, мистър Рондол. Спасявате ме от гладна смърт.

— Но, Гизела, не си мислете, че ей така ви плащам пари. Намерете ми вечерните вестници от деветнадесети септември, сутрешните от двадесети и двадесет и първи, телевизионните ленти с последните новини за деветнадесети, двадесети и двадесет и първи.

Минах в стаята си и седнах в креслото. Интересно как ли ще защищавам този брадат производител на играчки? Ако си признаеше, тогава можеше да се измисли нещо: състояние на афектация, самозащита, шантаж от нейна страна. Банална, но все пак доста ефективна тактика за защита.

— Ето ви вестниците, мистър Рондол. — Гизела сложи на масата ми „Шервуд таймс“ и „Шервуд икзъминър“.

Започнах да преглеждам вестниците. На деветнадесети не намерих нищо. На другия ден, на двадесети, в „Таймс“ имаше незначителна бележка: „Вчера вечерта в дома си на Индепендънс стрийт 18 е била убита Джин Уишняк, 21-годишна, начинаеща актриса. Убиецът нанесъл на своята жертва няколко удара по главата. Лейтенант Бенк е заявил, че подозренията падат върху човек, който, по думите на съседите, редовно посещавал мис Уишняк през последните няколко месеца.“ На другия ден, на двадесет и първи и двата вестника съобщаваха за арестуването на Ланс Гереро, собственикът на „Играчки Гереро“. И това беше всичко. Начинаеща актриса… Този брадат идиот е ходил при нея не веднъж и два пъти. И колата си е оставял до къщата й. Пък и външността на моя клиент с тази широка и гъста брада се помни лесно.

И за какво, интересно, му трябваше да ми обърква главата с тази Урсула Файяр? За да ме убеди, че не е виновен. Каква глупост. Интересно, оставил ли е Гереро някакви следи в квартирата на момичето? И ако там има отпечатъци от пръсти — а по всяка вероятност ги има, та нали е ходил не един и два пъти, — защитата ще бъде много трудна. Да не кажа нещо по-силно. Главното е да не се окаже, че има преки улики, като оръдието, с което е извършено убийството, отпечатъци от пръсти…

Трябваше да отида на Индепендънс-стрийт. Но преди това се обадих на сладкогласния мистър Нилън в „Играчки Гереро“ и го попитах какъв автомобил кара неговият шеф. Оказа се „шеворд“, модел „клинър“. Електромобил последен модел. Червен на цвят. Регистрационен номер ВС 17–344. Отличен автомобил. Струва седем-осем хиляди, не по-малко. Точно като за собственици на фирми за играчки. И, разбира се, за различни други собственици на фирми, не за обеднели адвокати.

Индепендънс-стрийт принадлежи към онези улици, които имат някакъв неопределен характер.

Къщата се оказа с една класа по-добра, отколкото предполагах. Впрочем, като има такива поклонници на своя разцъфтяващ талант, като Ланс Гереро, бедната Джин Уишняк би могла да си позволи да живее в прилично жилище.

Застанах на тротоара с вдигната яка и зачаках. В наше време е достатъчно да постоиш около някоя къща няколко минути, за да събудиш нечии подозрения.

На моя призив пръв откликна човек, който явно беше забравил сутринта да се обръсне. Най-вероятно поради снощното препиване, ако се съди по неговите рачешки червени очи.

— Чакате — каза той с удивително равен глас. Нито въпрос, нито констатация.

— Казвам се Язон Рондол. — Усмихнах се с цялото си дружелюбие и повдигнах шапка. — Ето ви моята визитна картичка. Адвокат съм на Ланс Гереро, Човекът, който…

— А, онзи ли, дето пречука мис Уишняк. Оня с брадата.

— Не съм уверен, че я е пречукал именно той — още по-дружелюбно се усмихнах, — но това, че е с брада, е самата истина.

Извадих от джоба си петдоларова хартийка. Ако плащам на всички живеещи на Индепендънс-стрийт по пет НД, помислих си, още утре ще трябва сам да застана на ъгъла с протегната ръка. Но необръснатият беше първият. Провървя му. Нали някога трябва да провърви и на такива хора като него. Протегнах му ръката с хартийката. Той ми протегна своята без хартийка. На половината път ръцете ни се срещнаха и си смениха ролите.

— Лари Ковалски — представи се небръснатият. С пари в джоба изглеждаше по-уверен.

— Мистър Ковалски, подозират моя клиент, че е убил мис Уишняк.

— Че какво има да го подозират… Той я е пречукал, няма спор в това.

— Защо мислите така?

— Че какво да мисля, аз тук, в тази и съседната къща, съм нещо… като портиер. Да поддържам чистота, ред… и изобщо. Е, разбира се, познавам почти всички обитатели. Виждам кое как е, кой при кого. Е, Джин Уишняк, разбира се, беше хубаво момиче. Добро. Винаги ще поздрави, ще се усмихне, разбира се. А пък той все при нея отиваше. Старичък е за нея, не ще и дума, ама му е тъпкан джобът с пари.

— На кого?

— На оня с брадата.

— Кой с брадата?

Портиерът ме погледна с известно съжаление. А може би и с презрение. Какво искаш от такъв глупак.

— Оня, дето все при нея ходеше. Полицията, когато ме разпитваше, ми показа цял куп снимки. И аз, разбира се, веднага го познах.

— Само по брадата ли?

— Защо пък само по брадата? Е, разбира се, не съм говорил с него. Но съм го виждал много пъти, макар че повечето беше вечер. Солиден мъж.

— А защо сте уверен, че именно Гереро е убил мис Уишняк?

— Е, разбира се, не съм присъствувал, но нея вечер той беше при момичето. Още си спомням, като видях колата му и си помислих: ама красавица, не можеш да си откъснеш очите от нея.

— Каква е колата му?

Ковалски ме погледна учудено: как така може да не се знае на каква кола се вози Ланс Гереро. Очевидно този „шеворд“ неведнъж и два пъти е бил предмет на разговори.

— Как каква? „Шеворд“, разбира се, „клинър“.

— Кажете, мистър Ковалски, мис Уишняк поддържаше ли тук с някого приятелски отношения?

— Да, разбира се. С Агнеса Анджело. Виждал съм ги често заедно.

— Тук ли живее?

— Тука, тука. С майка си. Апартамент четири „бе“. Втори етаж.

— Как мислите, кога мога да я намеря?

— Ако искате, веднага. Тя си е в къщи. По това време винаги си е в къщи.

Мис Анджело се оказа седемнадесетгодишно момиче. Когато узна, че съм адвокатът на Гереро, така се развълнува, че ми се стори, ей-сега ще се разплаче. Помислих си, че се вълнува заради убитата си приятелка, а оказа се, че си мислела как ще се яви на процеса. Това е нейният звезден час. Не бих се учудил, ако науча, че сега дори мислено си избира в какъв тоалет ще се яви да дава свидетелски показания. Бедната рибка в морето на анонимността, на която веднъж в живота се е паднало да се изкачи на повърхността.

— Кажете ми, мис Анджело, мис Уишняк разказвала ли ви е нещо за себе си, за своя приятел, който я е посещавал?

— Тя всичко ми разказваше. Ние бяхме приятелки…

— Назовавала ли е името на човека, който…

— Който я издържаше ли? — прекъсна ме Агнеса. За разлика от мен тя не си подбираше думите. — Не, името му не е споменавала. Питала съм я кой е той. А тя казва: „Дала съм му дума — да не споменавам името му.“ Но аз въпреки това знаех точно.

— Откъде?

— Тя ми е казвала, че има фирма, която произвежда детски играчки. И ми е показвала някои играчки.

— Но откъде все пак знаете името на собственика на фирмата?

— По кутията. Там има червена лента, а на нея е написано „Играчки Гереро“. Не съм глупава, веднага се досетих, че поклонникът на Джин е точно той, Гереро.

— Виждали ли сте го някога?

— Един-два пъти, през прозореца.

— Бихте ли го познали?

— Вече го познах.

— Кога?

— Когато полицията ме разпитва. Показаха ми снимки на мъже… Веднага го познах.

Да, просто не знаех защо трябва да присъствувам в съда. Освен като зрител. Всичко, буквално всичко, което научавах, се поместваше в схемата, като елементите в квадратчетата на периодичната таблица. Но не в моята схема, а в обвинението. Никак не е чудно, че прокурорският компютър е издал заповед за арест. Със същия успех би могъл да произнесе и присъдата.

Излязох на улицата. Вятърът беше утихнал, но заваля дъжд. Ситен, есенен дъжд.